Стартирал съм бягане на маратон от тоалетната. Започвал съм конферентен разговор с камера в зуум, в който се оказва, че съм по потник. Тръгвал съм за съда по чехли.
Какво пък му е да започна една цел на втори март, вместо на първи?
Хората сме си традиционалисти. Обичаме кръглите числа, били часове или суми. Друго си е да избягаш 5 км. или 10 км., а не 4.9 или 9.850.
Колкото и изтощени да сме докато бягаме, ако видим че ни остават 100 или 200 метра до 3-те или 5-те км., то няма начин да не се напънем да ги завършим. Да ги закръглим.
Е, да, само че това е нож с две остриета.
Ако си решил да рисуваш по един час на ден и направиш 55 минути, провал ли ще е?
В крайна сметка ако си 100 кг. и искаш да станеш 90, да казваш ли „не успях, свалих само 9 кг.“.
Е, явно понякога казваме. Резултат от очакванията и летвата, която си си поставил.
Щрак присъдата и край – не ставам.
Е, как да не ставаш? А кой ги свали тези килограми, кой избяга тези километри и нарисува тези „почти“ 20-сет картини?
Затова казвам че започнах да пиша пак финала на „Песента на Хадар“. Не, не съм закъснявал изобщо. Та тази книга е почната преди 7 години, хора! За къде повече да закъснея с един ден? 🙂
Представям ви отчета за първия ден.
Чудесен е – написах цели 2 страници 😉 и то от разказа на дядо Горчил за Хадара… Абе мания, просто.
Продължаваме нататък. Най-тъмно е преди изгрева.
Хайде, че да ни светне малко…
Сладум 