Статии

 От списание МД:

Езикът на формата

 

“Както неуловимото движение на слънчевите лъчи по пода през полуотворения прозорец брои отминалите минути, така и архитектурата отразява изтеклото време”

Стивън Хол

 

 

В съвременния свят думите, понятията и дори образите все по-малко успяват да изпълнят ролята си на средство за комуникация, за разбиране и споделяне на мисли, чувства и преживявания. За общуването между хората е необходимо едно по-обхватно, по-широкомащабно средство, което опосредства вникването в емоциите и опита на другите в схващането на информацията. Именно като такова средство големият американски архитект Стивън Хол определя съвременната архитектура.

Познат на света от удивителните постройки като Музея на съвременното изкуство “Киазма” в Хелзинки, Финландия и “Симънс Хол”, Кеймбридж, Масачузетс, Хол е обявен от списание “Тайм” за Най-добър американски архитект. Творчеството на художника претърпява постепенна метаморфоза през годините. В ранния си етап то е по-рационално, повече исторически идентифицирано, докато по-късните му произведения се откъсват от стиловите си корени и стават по-фантазни, по-мащабни и изразителни. Повлиян от философското течение на феноменологията на Морис Мерло-Понтии теоретичните принципи на финландския архитект Джухани Паласмаа, Стивън Хол се насочва към изработване на цялостни идейни концепции за разлика от първоначалните му по-типизирани творби.

Един от най-красивите проекти на студиото на Стивън Хол е новата сграда на Музея на изкуствата Нелсън-Аткинс, която печели наградите Progressive Architecture Awards – 2000 г. и New York AIA Project Award – 1999 г. Шейсет години след построяването си духовната съкровищница на Канзас се нуждае от сериозни разширения и подобрения. Избраният от шест международни финалисти проект на Стивън Хол Архитектс представлява структура от пет отделни полупрозрачни и преливащи от бяла светлина сгради. Из “скулптурната градина” криволичат малки пътечки, които свързват централния стар музей с младите му събратя. С откриването си на 9 юни 2007 г. “Стъклата” ще станат хранилище на културно богатство от целия свят – фотографии, древно африканско изкуство, съвременни шедьоври, специализирана библиотека, множество изложбени галерии. Там ще са разположени още известният Скулптурен двор на Исаму Ногучи и Учебният център “Форд”.

Водопречиствателният център “Уитни” е друга интересна работа на архитектурното студио, демонстрираща широкия спектър на възможностите му и спечелил престижните награди 2007 AIA/COTE Top Ten Green Project, 2005 AIA NY Architecture Honor Award и 2001 Van Alen Institute Award for Public Architecture. Създаден за програмата “Съоръжения за водно стопанисване” в Южен Кънектикът, той се състои от шест части, които пресъздават отделните елементи на пречистването на водата.

Авангардната сграда на Музея на Кнут Хамсен в Хамарой, Норвегия, е построена в памет на известния норвежки писател. Разполага с библиотека, кафетерии и аудитория и има внушителна външна визия от смолисто черно дърво, характерна за старинните норвежки църкви.

Един от най-странните проекти на архитекта остава “Плаващият хибрид” – развлекателен комплекс в белгийския град Кноке-Хеист, вдъхновен от известния стенопис на Рене Магрит “Корабът, разказващ приказка на русалката”.

Designfection

Пийке Берхманс

/холандска дизайнерка, експериментираща с стъкло/

 

 

Тези вируси поразяват визуално. Само един поглед и наблюдаващият е заразен завинаги. За да не стане човек тяхна жертва, е необходимо изключително внимание, строг режим и най-вече липса на какъвто и да е вкус към красивото и необичайното. Защото вирусите на младата изобретателна холандска дизайнерка Пийке Берхманс засягат най-силно въображението.

“Огледалният вирус” дебне на неподозирани места. На пръв поглед незабележим, той се появява постепенно и се разлива в спонтанни, плъзгащи се по стените и пода форми. Може да рефлектира внезапно и да инфектира моментално зрението. Забелязан е за първи път през 2005 г. на изложението на Холандския симпозиум в град Горинхем, където прераства в масовата “Инфекция Утопия”.

Под стълби, маси и столове може да бъде открит кристалният вирус. С ефирните си блестящи извивки той напомня предимно на бутилка. Със сигурност ще го откриете, прилепнал до някой обикновен предмет, вплетен във формата му, като прозрачен пластелин.

Лепкавият вирус е изключително екстравагантен. Той сграбчва здраво прозорци, стени, предмети и дори цели сгради, и то при минимално съприкосновение. Като двуизмерен хамелеон той променя вида си при всяка дребна смяна на светлината, надвисва над нищо неподозиращите минувачи и разлива невъобразима палитра от цветове.

Скоростно разпространяващият се “Печатен вирус” още при появяването си плъзва по няколко различни издания и вследствие своята колоритност, странни органични форми и прилепчивост към всеки вкус успява да стигне до всяка точка на света. Можете да го откриете върху текстове, фотоси, картини, а предпазването от него е изключително трудно.

Пийке Берхманс е завършила индустриален дизайн в Aкадемията по дизайн в Айндховен. Освен това тя има дипломи от редица учебни заведения като Училището по изкуства в Арнем, Холандия и Кралския британски колеж В Лондон. Нейният любим похват за работа е съживяването на остарели, изгубили функция предмети чрез използването им по нов, неподозиран начин. Последната й творба на име “Яйчени черупки” представлява комплект плата и купи за хранене, които се прибират по много удобен начин едно в друго. В нея авангардната дизайнерка продължава традицията от “Вируси” – да използва вдъхновени от природата органични форми, с които да пресъздава своите щури и любопитни идеи.

От ралични постове:

“Вземи очите ми” – испанска кинодрама или горчива българска сатира?

За да избегнем всякакви недоразумения още в началото ще направим уточнението, че в този филм няма нищо българско като участие, продукция, места и събития, или теми. Филмът не е български. Но съдбата на героите му поразява със съвпаденията и приликите с българската действителност. Направо започваме да се съмняваме в сценариста и режисьора – Нима са стигнали до плагиатство тези испанци? Да нямат наблюдател тук, в България? Има нещо съмнително в тази работа и ние дон кихотовски ще се опитаме да го разкрием.

Филмът е много плавен и спокоен – има някак женски характер, носи и една лека меланхолична нотка. Той рисува точката на сливане, контраста между щастието и болката, където всяко от тях достига апогея си… и вече не може да съществува без поне частица от другото. Но няма да правим психологическо-литературен анализ на филма. Един мъж и една жена, разбитото доверие помежду им, и въпросът чие безсилие ще се окаже по-голямо – дали неговото – да се пребори със страховете си, дали нейното – да се пребори с любовта си към него, и с привлекателността на измамно сигурния “семеен уют”.

Тези въпроси са вълнували испанските създатели на филма, тези въпроси вълнуват и нас българските му зрители. Защо ли? Ами – ето следните примери – след прожекцията, докато публиката напускаше салона, можеха да бъдат чути на няколко пъти повтарящите се думи – “Това трябва да го гледа …” и завършека им – “ …братовчедка ти”, “ …сестра ти”, “ …тъща ти”, или някое име на приятелка. И тези думи не бяха изречени само от жени. Друг пример: поразителен е фактът, че сред многото запитани хора – и познати на екипа ни, и не чак толкова, преобладава мнението, че “боят си е доста добро средство за разбиране” и за жената той си е“полезен”! Това, включително и сред жени, които са обект на този побой, като водещата новина е, че дори степента на уважение към съпрузите им и здравината на семейството нараствала от хубавото “потупване”!

При тези налични неоспорими доказателства сме длъжни да протестираме срещу испанските режисьори, сценаристи и критици: Господа и Госпожи, Хора на изкуството в Испания! Моля ви! Защо ни крадете действителността? Тя е единственото, което ни остана. Моля Ви, оставете ни я! Ние такава си я харесваме.

Макар и в кръга на шегата, горчива и за нас, и за тях.