Валентност

– Ти си се побъркал! –
– Да, явно съм откачил – уморено, но лъчезарно се усмихна Тихо. – Но ти казвам: исках просто да я прегърна. Просто. Нищо повече. Изпитвах една такава странна, копринена болка, като носталгия и радост едновременно, като ярките есенни цветове, които ти навяват и някаква тъга – сякаш кулминацията на шарения купон свършва… ох, улетях пак…
– Това твое “улетях”… – подсмихна се Аро.
– Е, добре де, прелетях… …даже се разлетях на всички страни, мислите ми – пилета подплашени от полета на совата в душата…
– Пиян си. –
– Поет съм. –
– Ъхъ, а аз съм Да Винчи. –
– Ти гледай да не си Ди Каприо –
– Това ли беше важното, за което ме измъкна от работа? – ядоса се Аро.
– Апостроф такъв. – усмихна се Тихо. – Не, разбира се. Нещо се стопи в мен и …
– Потече ли? –
– Е, Аро! Арогантно копеле си, знам, ама… –
– Говориш много странно, човече! – поклати глава “копелето”
– Говоря от сърце, затова. Слушай – викнах те защото, защото… …ами много неща се събудиха от тази история и на мен ми се допи – е, за бира е студено – но коняк с малко чай – уха! И исках някой, който да ме изслуша. Някой приятел.
– Аха – кимна Аро.
– Да, какво, съмняваш ли се? –
– За това, че ти се е допило? Вярвам ти, вярвам ти сто процента! –
– Леле! – Тихо се хвана за главата – Ние сме в съвсем различни настроения!
– Чакай бе – ти си в различно настроение – аз не! Аз съм си много добре и съм си съвсем наред!
– Ох! –
– Да! – кимна много убеден Аро.
– А да ме изслушаш за десет минути?
– Хубаво. Ама не прекалявай, че трябва да блъскам после до седем.
– Ако искаш тръгвай.
– Не.
– Ами слушай тогава… – той замълча за малко… – Та…
Градски транспорт. Седя си и си пътувам и необичайно спокойствие ме е налегнало – както след дълго време на студуване пред нечия врата, да се отзовеш в топлата стая. Една такава топла вълна, която леко те облива откъм гърба и постепееенно спираш да зъзнеш. Навън – спокойствие. Вътре – спокойствие. Един дядо със син шлифер седи на страничната седалка. Мъж и жена – на двойната пред него – жената е с оранжево якенце и червена шапка с пискюлче, опряла ръка на коляното на мъжа, облечен с черно шушляково яке. Странни есенни хора – изглеждат на 50-тина години поне, и толкова весели и спокойни.
Рейсът спира. Седалките му се оживяват, целите са от светлосива пластмаса и синя платнена материя на бяло-оранжево-зелени цветчета по облегалките. Не се качват много хора. Само Тя.
Много слаба – едни фини ръчички, имаш чувството че вибрират, докато порят въздуха. Всичко у нея е някак красиво и издължено, краката, обути в много светлосини дънки, пуловерът в млечнобежово, чиито ръкави се състезават помежду си кой ще стигне пръв своята китка, бяло-синьото, елегантно яке. Обеца във вид на паяжина – фина и малка, на лявото й ухо. На другото, разбира се – крехко седефено паяче. Нежно лице, което сякаш всеки момент ще се усмихне смутено. Коса тъмнокестенява, привързана небрежно с шнола в същия бежов нюанс на пуловера.
И кажи ми – как да не изпитам благоговение?
– Благоговение? –
– Нещо се стопи в мен ти казах! Може и да не е точно благоговение… Но исках просто да я … притисна до себе си, да се сгуши в рамото ми, да я погаля по главата.
– А по задника? –
– Не. –
– Хубав ли беше? –
– Слаба беше… Абе, не съм я гледал само отзад. –
– Стига бе! Ти си повреден! А цици? –
– Имаше си всичко, бе човек, ама… –
– И не ти ли се прииска нещо друго докато ги гледаше? –
– Не ги гледах. Гледах лицето й – толкова слабо, бяло, като от слонова кост и нежно, но и някак озарено от топлина, сякаш някаква вътрешна радост я изпълваше.
– И не би си легнал с нея? Харесала ти е, а не ти се е приискало … да я изпълниш ти да речем? – ухили се Аро.
– Изобщо не ми е минавало това през главата. Само сърцето ме заболя – много силно, като от нещо изгубено отдавна, което внезапно напомня за себе си. –
– Много зле – намръщи се събеседникът
– Как зле? Чувствах се все едно летя бе, човече. Толкова ми беше… едно такова добро. Сякаш светех от приятното усещане.
– Маниак! Да не си сънувал? –
– Не, всичко беше наяве – тази сутрин в рейса. –
– Чудно нещо. И какво направи? –
– Ами едва успях да се спра да не я хвана за ръката. Тя ме погледна и – сигурно съм й се видял странен – извърна очи и седна на най-предната двойна седалка. Макар че аз и там я виждах добре, бях отстрани все пак.
– И после? –
– После…
Как да заговориш момиче без да се окажеш натрапник? Невъзможно, та ти именно това правиш – натрапваш й се. В този момент трябва това, което й кажеш, да бъде толкова на ниво, че да заглуши доста други неща: възмущението й, притеснението в различна доза – все пак ти си непознат нахал; досадата – тя е красива и може да си поредният смелчага този ден; негативното й отношение, което жените по принцип си имат срещу заговарящите ги гларуси-свалячи; както и евентуалните й проблеми в този момент, към които и ти се прибавяш. Представи си защо е толкова висок прага на изискванията. Искреността май печели най-много точки, но тя има и шанс да сдави флирта на второ четене. Трябва да си много спокоен. Да не се притесняваш, че ще ти откажат. Щото най-честото е да те пратят на… някъде си.
Но в този случай имаше още едно нещо – аз не исках да я свалям, да ходя на кафе или нещо подобно. Просто исках да я докосна, да я накарам да се усмихне, или нещо… нещо такова – топло.
– Ти наистина си се побъркал – поклати глава Аро.
– Да.
Минаха ми хиляда варианта през главата. Тя погледна веднъж към мен, но се смути от очите ми – бях като радиолокатор в ролята на слънчоглед, мамка му!
– С тия уши! – изкиска се “арогантния”.
– Не знаех какво да направя. Всичко, което ми минаваше наум, изглеждаше все по – тъпо и налудничаво. Ужасно. Вече мислех да пленя автобуса.
– С какво? Оръжие ли носиш? –
– Имах един банан. – усмихна се неловко Тихо.
Аро избухна в смях.
– В гащите? Е, щяха да ти подарят автобуса направо! Само като го извадиш и шофьорът щеше да си умре… от смях! –
– Не, в сака ми беше, простако! – засмя се приключенецът – Не, онова беше някакво глупаво, паникьорско бълнуване.
После се отказах от каквото и да било. Щеше да е тъпо, каквото и да направя.
И след това… Направо не ми се вярва, като си спомня.
– Заговори ли я? – нетърпеливо попита Аро – Телефон?
– Вкарах й го на предната седалка! – вбеси се Тихо, този път вече сериозно – Ти идиот ли си бе? Аз ти казвам, че няма нищо такова, а ти си мелиш ли, мелиш, ебане, та ебане! Аман от тебе! – той изпи коняка си на екс и тръсна чашата на бара.
– Е, добре де, извинявай! Какво сега – открил си чистата любов? Или на примадоната й обидих чувствата, нежното й сърчице се понабръчка! Не ме гледай нацупено, съкровище! Хайде, помечтай си пред мене още малко! Пък после да си вземем още по едно, че днес явно няма да се бачка! –
– Олигофренът дебиляса! – измърмори Тихо и махна с ръка към бармана.
– Имбецилът кретеняса! – върна му го Аро – Казвай нататък маминото!
– Добре, мамо! –
Тихо помълча малко.
– Този бяс няма място в тогавашния момент…
…След известно време на пътуване дядото със синия шлифер стана и се насочи към, както си мислех тогава, предната врата. Рейсът летеше на скорост. Тя се надигна също – помислих, че ще слиза, и спрях с усилие още един импулс тип “Сега е моментът!”.
И изведнъж – дядото се обърна към нея и я заговори!
– Дъще, върни се, моля те! Върни се при майка си! Зле е. Много е зле. Чака те, надява се да дойдеш поне да я видиш! –
Тя застина, така както се беше изправила на седалката. Изгледа го с разширени изненадани очи, а после махна с ръка и посочи нанякъде към предното стъкло.
– Не искам да виждам никой, дядо. Но не ми се говори сега. Моля те, тръгвай си. –
Мъжът и жената – сякаш нищо не бе станало – гледаха напред и не се интересуваха от сценката.
– Моля те, дъще, аз ще си отида, но е важно да дойдеш. Моля те. – Дядото бе извадил нещо от джоба си и й го подаваше. Не ми стана ясно какво е, защото събитията се развиха много бързо – в същия този миг автобусът изскърца рязко и спря, шофьорът изскочи от кабината и се разкрещя
– Какво правите, бе? Какво е това? – Изненадващо за всички той грабна кутийката. – Аз колко пъти да ви повтарям, че тия работи не се изнасят от къщата, бре! – отиде отново до кабината, пресегна се и отвори предната врата – Айде, дедо! Тръгваш си! – след това хвана стария човек за ръкава и го задърпа навън. Но не много грубо.
В момента, в който двамата се озоваха навън, моята прелестна есенна нимфа скочи от седалката, влезе в кабината и – явно натисна точното копче, защото предната врата се затвори зад шофьора и дядо й. Тя излезе, обърна се към мъжа и жената, а после и към мен и извика:
–Кой може да го кара това? Моля ви, помогнете, трябва да се махна оттук! Моля ви!
Огледа се диво, като побесняла котка, и недочакала отговор се метна към кабината.
– Чакай! Аз ще го подкарам! – казах аз /сещаш се кой е глупакът в такива моменти/ и скочих след нея.
– Дай газ – каза тя и облегна разтреперана ръка на мен.
И аз дадох.
Добре, че на шофьора не му хрумна да застане пред рейса. Нямаше да потегля – не бих могъл да го бутна. Потеглихме бавно и докато нимфата викаше в ухото ми – “По-бързо, по-бързо”/не ме гледай толкова нахилен!/, аз се бях стреснал доста.
Не бях карал рейс, но се справях нелошо. След два-три светофара завих към следващата спирка – да ме пита човек защо. “Продължавай” извика моят ангел, а отвън хората на спирката завикаха и засвиркаха след отминалия ги автобус. После отминах и други спирки… Стъклата събраха малко пръчки, кърпички, хартии, дъвки и една дюла… как не се счупиха не знам.
Накрая, след неизвестно колко дълго каране, спрях някъде на околовръстното.
Погледнах я.
– Може ли да те помоля за нещо? – попитах я, а ръцете ми трепереха.
– Да? – каза тя съвсем спокойно, сякаш всеки ден отмъкваше автобуси.
– Може ли… ще ти се види странно, но … малко е … откакто се качи… ох, не искам да си мислиш глупости, не съм някакъв луд… – /ето точно така недейте да правите ако заговаряте момиче!/
– Еее, хайде, де! – нетърпеливо ме подкани тя – като те слушам как мрънкаш, няма да искаш секс, така че казвай!
– А, защо така реши? – ухилих се аз в подобие на шега, но побързах да махна с ръка на решителната й физиономия.
– Шегувам се. Искам… просто да те докосна и… да те прегърна. Изпитвам това странно желание откакто се качи, не знам защо. Знам само, че си убийствено красива. Убийствено за сетивата ми. Има нещо и радостно, и тъжно в теб, в начина, по който се движиш. Но то ме кара да те грабна в прегръдките си.
Тя се втренчи в мен като в надгробна плоча и после промърмори:
– Май със секса щеше да е по-лесно…
След това вдигна ръце. Изглеждаше като момиченце, което се е затичало към някой от родителите си след цял ден в детската градина. Докоснах я леко по ръката. Потрепна. Гледаше ме невярващо с едни огромни дълбоки кладенци, пълни със зелени треви и резедави морета. Леко я придърпах и я притиснах към себе си.
След миг или век тя въздъхна. Още един – отпусна глава на рамото ми. И после заплака.
Не знам колко време стояхме така. След известно количество на вратата се затропа. Тя ме отбутна от себе си и леко ме накара да седна на една седалка. Усмихваше се.
– Благодаря – изрекохме и двамата едновременно. После тя натисна копчето и баща й влетя през предната врата.
– А, ма! Ти луда ли си? К’во праиш с рейса ми? –
Понечих да стана, но красавицата ме спря с жест.
– Тръгвам си, татко. Исках да бъда сама, за да реша, но…. – тя кимна към шофьора.
– Чао! Връщам се при мама. –
Той стоеше като посечен, обърна се към мен, после пак към нея.
– Е, как… –
– Така татко. Чао. – тя се обърна и ми махна. После прекрачи покрай него решително и слезе от автобуса.
Шофьорът постоя като треснат. После промърмори нещо с неясен адрес и влезе в кабината.
Рейсът потегли. Мъжът и жената бяха останали в същото положение, в което ги бе зарязал погледът ми последният път. Явно нищо от малката сценка не им бе направило особено впечатление.
Наобратно стигнахме моята спирка доста бързо. Добре, че имаше доста хора, които се качваха към центъра, та се опомних навреме и скочих да слизам.
– Nice drive, boy! – кимна усмихнат мъжът с черното яке.
Шофьорът си показа главата от кабината:
– Ноу, ноу, не е тука! По-нататък е, ноу тук, аз кажа! – и той ме измери с поглед, изсумтя и се прибра обратно.
Аз се смъкнах. Преместих си сака отзад, че все отпред го бях държал. И после ти звъннах.
Помълчаха.
– Красиво. И налудничаво като тебе. Сигурен ли си, че не си сънувал? –
– Абе не знам. Не знам, приятелю. Но беше страхотно. – Тихо отпи замислено – Ох, цял ден не съм ял. Ще изям поне банана.
Той отвори сака.
– Искаш ли? –
– Не – поклати глава приятелят му – Яж си го сам. – ухили се той многозначително.
– Простак. – отсече кратко Тихо, понечи да бръкне в сака си… и погледна опулено седящия до него Арислав.
– Копеле… – продума той като изкипял чайник.
Аро погледна в сака на свой ред. После хвърли поглед на Тихо. Гледаха се около секунда и половина. И после и двамата избухнаха в див хилеж.
– Бая силно си я стискал, ей! – проломоти през смях “арогантното копеле”
– На каша е, горкия! – хилеше се Тихо.
– Е, това е мечтата на жените, братче! – закима Аро.
Тихо спря да се смее. Грабна смачкания банан или по-точно останките му и го метна към коша в ъгъла.
– Уцелих! Значи тръгвам! – скочи той от високия стол до бар-плота.
– Къде бе?
– Ще причакам автобуса на баща й на спирката! Ще я намеря! – извика Тихо вече в движение. – Чао и мерси!
– Ти си побъркан! Тихо! Ела тука бе! Откачил си абсолютно, чуваш ли! –
– Знам! Но не съм СЪНУВАЛ! –долетя откъм вратата щастливия отговор и отвличащият автобуси потъна в много напомнящия есен февруарски следобед.
Аро поклати глава, измърмори нещо. После погледна двата полупълни коняка на барплота и вдигна рамене.
– Е – за двоен празник – две чаши! – изтърси той, чукна едната чаша в другата и гаврътна символа на Трифон Зарезан.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: