9 дни до Реката

май 22, 2018

Korenuvane 31 final

 

9 дни до Korenuvane разказва: Невидена река:

„Помня, един ден през миналата зима, като никога, звънна баща ми. Винаги аз му се обаждам, ако не е майка ми, вероятно той няма да ме търси с месеци.
Оказа се спешно, разбира се: бяха приели майка в болницата в Уудълтън. Апендикс в критично състояние. Не е нещо страшно…

– Апандисит му викахме.
– Проблемът не беше в това. Проблемът беше, че както винаги, с баща ми се зачекнахме на темата, че трябва да се работи.
Знаеш ли какво беше направил? Оставил майка ми в болницата и се върнал в офиса си.

Почти полудях. Колкото повече се разгорещявах, толкова повече отсреща лъхаше онова прословуто Дудево спокойствие.

– Ти си от Дудевите?
– Да, Дудев съм, от онези дървоглавите…

Накрая ми каза:
„Синко, разбирам че си поразтревожен, но работата не чака и трябва да те оставям. Все пак знаеш – ипотеката няма друг да я плати. Плащаш си за гяволъка, ха-ха“. Можеше да объркаш сухия му смях с щракването на прекъснатата връзка.
Щракна нещо и в главата ми и забръмча. Проста сметка.
Баща ми беше на 68 години. Продължаваше да работи. С майка ми бяха почивали за последно в годината преди да заминем. Непрестанно работеха, за да „влагат в бъдещето“, както се изразяваше той.
В този момент ми хрумна, че беше точно обратното.
Не „влагахме“ в утрешния ден. Крадяхме от него.
Грабехме с две ръце, два крака и шейсет сърдечни камери.
Утре може да си добре, защото днес си се скъсал от бачкане.
Обаче лежиш болен от недоспиване и махмурлия от препиване поради „работата със стреса“.

Зимата може да си добре, защото си натрупал богатство през лятото.
Обаче баба Мравка седи в ужас след бурята.
Някой ден в бъдещето може да си супер и най-сетне да сбъднеш мечтите си.
Но не и днес, когато си взел толкова назаем от същия този до вчера утрешен ден.“

31 май, ШиЗи Импро Клуб / ShiZi Improv Club

Advertisements

11. Старият град, незабравен

май 20, 2018

Stariat_grad_Korenuvane

(11 дни до Коренуване с Дивите: Невидена река, 31 май)

Вървя и се оглеждам като някакъв турист. Забравил съм ги. Тихите улички на стария град. Едно време прелитахме през тях, макар и с натежали от кръчмите глави.

Сега едва вървим, макар да тежат само сърцата ни.

Навремето винаги запявахме, даже крещяхме в тишината на нощния град: „Is it aaaaaaall just wasted tiiiiiiime?“

С Косьо и тайфата имахме общи любими песни и макар да бяха на групи от целия свят, някак ни напомняха за детството, за студентските глупости, за тук.

Мога да позная града си само по камъните: лъскави и свежи, всеки един – като изрисувано, излъскано хълмче. Жълтата светлина от крепостните стени… и онази глъчкава тишина, като предчувствие че нещо идва, нещо ей сега ще се случи и ще бъде зверската забава. После тишината замлъква и отнякъде се чува песен или пък Рошавия подема някаква. Камъните лъщят и мъдро мълчат. Някаква каменна романтика…

С Теа се запознахме ей така, на гарата, докато закъснявахме за влака. Потегляхме на онази експедиция за крепостта Червен и освен че се занимавахме всеки ден с камъни, понякога се и държахме като такива.

Може ли да не си оставяш раницата на входа на палатката? Задръства всичко… и целият под е засипан с твои дрехи!

Така ще ти е по-меко.

Аз обичам твърдо. Така че хайде – разкарай меките си части.

Тайфата се хилеше на всяка нейна реплика и ме освиркваше за всяка моя. Изобщо, харесвахме я: дръпната и болезнено слаба, с остри черти и иронични очила, с винаги силно обтегната и вързана високо на тила коса. Видът ѝ преливаше често от благ самурай до люта българска дива, а аз, безпомощен като мнозина други, хлътнах в блатото ѝ. Влязох далеч отвъд сигурната граница, в търсене на останки от крепостта.


14 дни до Коренуване: „Невидена река“

май 17, 2018

Diva1

Свободата е само в главата черта…“

И пак свободата те мъчи в тая песен – изрича тя, докато ме гледа втренчено. – Що си мислиш, че е свободата, юначе?

Вдигам рамене.

Ами… свободата е… да правиш каквото си искаш. – Глупостта изскача от устата ми, без да усетя дори.

Бялото момиче се тресе в ситен смях.

Ами като го правиш – от него свободен ли ще си?

Тя се изправя и ме гледа замислено.

Чувал ли си за Реката, странниче? Знаеш ли що е?

Колебая се.

В Реката светът плава. Всички сме в нея, тя през всички минава. Реката е силата на живота. Можеш да направиш всичко, ако уловиш потока, странниче. Реката е самата свобода – ти си само руслото ѝ.

Ама пък гола свобода що да я правиш? Ако искаш някъде да тръгнеш, трябва да я дадеш. Ако не я дадеш – значи нигде да не тръгнеш, нищо да не искаш. Значи все едно да умреш.

Спомням си. Баба Кина беше го споменала. Тогава, докато висях на склона.

Тук му казваме ту силата, ту Реката, туй, дето през всичко тече…“

А как да я намеря тая Река… да уловя потока?

Тя клати воала си укорително.

Аз ти говоря, а ти не слушаш…“


(15 дни) Разкриваме: корицата на „Невидена река“

май 16, 2018

…И представяме на вашето внимание – корицата на „Невидена река“ нарисувана от невероятния художник Иво Константинов, а.к.а. Wotan.

Без повече думи – ето я:

Reka1

 


17. …Из „Невидена река“

май 14, 2018

brightness_Rado

(17 дни до Korenuvane с Дивите: Невидена река)

„Дълго след като зловещата сграда се скрива зад гърба ни, тя изведнъж спира и се подпира на едно дърво.
– Усети ли го? – пита ме, а гласът й звучи съвсем простичко, сякаш сме връстници в училище. – Беше много тежко, голям товар.
Не разбирам за какво говори.
– Имаш предвид че са затворили тия хора и се държат с тях като с… някакъв добитък, даже по-зле… Това е…
– Не, остави пазачите, те имат избор. Думам за теглото, за мъката… Усети ли я?
Вдигам рамене.
– Беше ми едно мрачно… Ей тука едно такова забодено – посочвам корема си.
Тя кима.
– Пънче си още, ама ще се научиш. Тя си знае работата, да те събори баш при мен.
Джуджето с тирбушона се посъбужда в гърдите ми.
– Тя? Коя тя? За съдбата или за бога пак?
– Абе кой както си му вика.
– Аха. А как ли му викат тия хора, там, в това… лудница ли е, дом за старци ли е… И като викат – чува ли ги?
– Че какво, да ги остави ли?
Примижавам. Ядосвам се.
– Бабе… Сега май ти се правиш на… как беше думата… алтава. Нали ни е създал всички?
Баба Кина вдига ръце на кръста си.
– Ти да не си поп, бре?
– Не, защо? Ти ми говориш за бог, не аз…
– А пък ти ми говориш разни църковнишки работи… Създал ни бил, глупости. Ми всеки се създава, според канавата си… Какво си мислиш, че той Бог е най-вече с онез хора. Той че дава… ясно. Ама в кошара не вкарва. Като трябва да се свърши работата, всеки сам си е Бог, момче.
Няма и помен от изморената жена преди малко. Очите й пръскат огън и жупел.
– Въпросът е, като ти отнемат ръцете, като ти отнемат думата и волята и всичкото… Тогаз що правиш?
– Ами и аз това викам – как е разрешил бог да им ги отнемат…
Баба Кина се хваща за главата.
– Абе ти май бая глупав ще излезеш! Че ти кога си виждал Бог да разрешава или забранява? Пак за религийни, църковнишки глупости ми говориш, нали?
– Искаш да кажеш като християнството? Или исляма?
– Като всичко, дето е измислено друг да ти казва къв ти е богът! Питах те още на баира, ти вярваш ли?
– Ами как да вярвам, бе! Как да вярвам, че има някой, дето дърпа конците! Ами той трябва да е изверг – я виж тия хора тука! Колко други има по света дето се мъчат… Това бог ли го е разпоредил, нещо имат да изкупват ли?
Тя помълчава. После се закикотва и махва с ръка.
– Имаш много попска представа за Бог, момче. Като че е някакъв генерал, дето седи и раздава я шамари, я овес, я някоя кълка. Няма бог, дето да седи отделно от света, дето отстрани да го гледа. Затуй ти рекох за Реката… Да вярваш, значи да го усещаш това, дето е у тебе и у всеки, да го знаеш и живееш… Ама к’о ли се хабя да ти обяснявам. „

 

 


20. Пробуждане (не винаги първата крачка е начало)

май 12, 2018

MVI_7846.MOV_snapshot_04.54_[2015.03.24_12.40.58].jpg

(19 дни до Korenuvane книгата „Невидена река„)

Из „Прокълнатият велия“

„- Що цивриш, ко толкоз е станало? –
Замълчах в тъмата, замрях.
Басов глас откъм бука, спрях да дишам чак.
Да побягна – не знам накъде.
Да сънувам – не знам, надали.
Кой се крие в гората по съмване,
И звучи подозрително трезвено?
– Кой говори? – промълвих глупаво;
– Аз говоря. Не чуваш ли?
За певец не си съвсем глух.
То се радвам да чуя, че таквиз имало,
Напоследък мина не един кухар…
Търгаши, пердаши, мърдаши…
Що щеш тука? Любов давиш мигар?
– Кой говори? – (още по-глупаво) казвам пак.
Сух смях. После скръцва желязо.
На сивия светлик на утрото се привдига,
Спортист, катерач ли, войник ли?
– Комай ти взех акъла, вели?
Па добра стига, ш‘ти река.
Къде си тръгнал, гледам тамбура нарамѝл си… –
Устата ми трудно изричат
– Китара.
Той кимна.
– Стоил съм.“


21. …за щастието

май 10, 2018

Почната през 2002ра година, и ей я на, тъкмо пукна 16тийн.

(21 дни до представянето на книгалбумата „Невидена река“ на Коренуване в Шизи Импро Клуб на 31ви май.)


%d bloggers like this: