Днешният лист

ноември 28, 2017

Korenuvane-hand

Кафето отново е пълно. Кара човек да се чувства жив.

Обяд е и всяка волна душа е тук. Изкръшкала е от околните офиси, за да може да се почувства на свобода и господар на съдбините си, за петнайсет минути макар.
Седнах на бара, защото хубавата масичка горе е резервирана.
Питам Густото що така наобяд е запазена. Държи кафе-бар все пак, няма нищо обедно…
Той кима към вратата и се усмихва.
А там са се подредили и влизат тържествено посрещнати от звънчето, възрастен човек и младо момиче. Разликата във възрастта им е повече от тази във височината им. Когато видиш изпънатата походка и фокусирания в бъдното поглед на девойката, разбираш, че старецът държи нея, а не обратното.
Почти съм готов да отвърна поглед, както винаги правим ние хората, щом дозата необходимо съчувствие се окаже повече, отколкото можем да си позволим без да ни заболи.
Густото слага ръка на рамото ми и с нежно притискане на трийсеткилограмова длан кимва отново. „Гледай внимателно“.

Обръщам се. Горката не може дори да избере посоката сама. Възрастният й (вероятно) баща я насочва леко към закачалката, където й помага да свали шала, шапката и ръкавиците си. Да наблюдавам този бавен процес ме подтиска, но ръката на Густото упорито тежи на рамото ми.
След изморителния ритуал двамата се обръщат и изкачват по стълбичката до горния етаж на кафето, където, разбира се, момичето заема резервираната масичка.
Бащата изважда нещо от чантата си, прилича на папка или тетрадка. После с усмивка потупва девойката, разтваря листовете пред нея и слага нещо в ръката й. После се обръща и бавно слиза обратно до бара.
От мястото, на което седя, масичката със странното момиче се вижда идеално. Понечвам да се обърна. В този момент Густото стиска рамото ми, сякаш е дошла кулминацията на представлението.
Нещо се случва първо с ръката на девойката.
Тя бавно стиска тънкия предмет. После се събуждат очите й. Тя надвесва лице над хартията. После вдига длан с предмета, който не може да е друго освен молив, и методично започва да нанася нещо отляво-надясно по листа.
Последна се появява усмивката й, детска и наивна.
– Идват всеки петък – пуска рамото ми Густото – Това е единственото, което я връща оттам, дето е заминала.
В гласа му звучи и малко… гордост може би, сякаш и той има заслуга, че това се случва точно в неговото кафе.
После времето продължава своя бяг. Влизат още хора, приятели, един колега…
Виждам ги чак когато възрастният й баща й слага палтото.
Обръщам се към моя приятел на бара. Той вдига рамене, а после на висок глас поздравява странната двойка.
Мъжът се обръща и измъчена усмивка разтяга устните му. После се сепва, сякаш че е забравил нещо и се приближава към бара, като вади сгънат лист от джоба си.
Густото поема хартията от него, хвърля поглед, а сетне се обръща и ми показва тайното му съдържание.
Листът е изписан от горе до долу с тънки, изящни букви. Днешният лист.
Възрастният мъж се усмихва и на мен и ми кима, сякаш съм го попитал.
– Писателка – отронва тихо и вдига рамене.
После двамата бавно и леко тромаво излизат през вратата. Звънчето дрънчи нежно и загрижено.
А пред очите ми още стоят първите изречения от изписаният лист.

„Кафето отново е пълно. Кара човек да се чувства жив.“

Advertisements

Що е Коренуване?

ноември 24, 2017

Korenuvane WakeUp facebook event cover

Коренуване е едно представление на Моро, което разказва една история с песни. То е нещо като музикален филм, в който приказки и инструментали се преплитат с народни и авторски песни. Нещо като игра на импровизации, в която всяка дума от повествованието отключва врати към дълбоките корени на българското. Към историята и легендите ни. Към русалии и самодиви, магични същества и корави юнаци…

Как се роди идеята за Коренуване? Отдавна исках да направя едно цяло представление, на което да представя и песни и истории заедно. Нямах точна представа как да го направя, въртяха ми се смътни кадри от концерт или четения, или пък изложби. До днес дори още се чудя как да го нарека – чуждици като пърформанс или инсталация не му отиват, а представление или спектакъл не го описват съвсем точно.

Една вечер, докато се връщах от работа и използвах свободния си ход и ум да мисля за този проект, на светофара пред мен мина случайно бус с надпис „Велиите“. Заковах на място. Една стара идея се събуди и сякаш ме сграбчи за реверите. Използвах колкото сила имам да я нахвърлям вечерта, макар че думите още не ми се появяваха лесно… А на сутринта малко след (или пък преди?) събуждане, някой разказваше ето това в главата ми:

Аз съм духът на Българата.

Не съм духът на онези търгашески истории за това откъде идвам и кой ме е донесъл.

Не съм и на онези дето се бият в гърдите заради измислени подвизи, нито на онези дето се плюят в огледалото, че носят името ми.

Аз съм духът на това, което винаги остава. Силата на земята да надживее всичко и да роди, силата на водата да измие и изцери. Усмивката да посрещнеш и непознатия гост като брат, страстта да пребродиш земята в чутовни подвизи, за да зарадваш най-скъпото момиче, и да прегънеш и най-царската си снага да поиграеш на прескочи-кобила с най-мъничкото си дете.

Аз съм духът на корена.

Този корен дето стига до огненото ядро и пие жежка кръв от сърцето на Земята.

Онова дето ни го остави Слънцето, да го не гасим, та да пребъдем.

А после идеята потече…

Брод в морето

 


Коренуване разказва: Невидена река

ноември 21, 2017

 

– Поотвикнал съм от тая „родна“ прямота, мен – вдигнах рамене, докато Косьо се заливаше от смях на високия бар стол до мен. – Нали знаеш, там са едни любезни, все внимателни…

Косьо, вечно рошавият ми приятел, който не бях виждал поне 10 години. Не бе мръднал от пуберския си вид.

– Значи си за последно?

– Е, не знам – изненадано вдигнах рамене – Продавам съборетината, после имам да оправя тук едни документи на бащата… и…

– Него не съм го виждал сигурно откакто бяхме малки, човече… Добре ли е?

Вдигнах рамене.

– Добре са. Чувам ги веднъж месечно и ми стига.

Косьо се изхили и керемидената копа на главата му се затресе весело с него.

– Много откачено, човече… Сега си последният от семейството ти, стъпил на родна земя?

– Мда, ама няма да е задълго. Изчиствам всичко и да ме няма.

– Малко ти завиждам, ама малко… Някак ми се ще и на мен да се изнеса нанякъде, ама нещо все ме стиска тука.

Вдигнах рамене и отпих от бирата си.

– Робия, нали знаеш. Мислиш в една рамка, робуваш на еднакви, остарели думи… Благодаря за робството, ама аз си искам свободата.

Рошавият ме погледна някак странно. В очите му проблясваше ту яд, ту смях, сякаш не можеше да реши дали го обиждам или не.

– Свободата, а? – крещеше докато групата дънеше от сцената някакъв кавър на Нийл Йънг

–  Знам що е – свободата е да можеш да си избереш сам белезниците, човек!

– За да си свободен трябва да избереш кое е твоята робия. Кое е горчивото ти люкарство сутрин. Иначе все ще бягаш от едно на друго.

– Виждам, че си станал философ, докато ме е нямало.

– Вас всички ви нямаше човек. Нямаше ви още преди да заминете. Помниш ли когато трябваше да направим онзи трек? Помниш ли?

Докато той говореше, спомените се завръщаха, извъртаха като предсмъртен сън пред очите ми, и после се забавиха докато стигнаха онзи момент. Онова пътуване. Онази планина, експедицията, тайфата. И Теа. Такава каквато никога не беше.

Песента сякаш сама се появи на устните ми.

***

Вървяхме бавно по тихите улици на стария град и си говорехме, отвреме-навреме запявахме, даже крещяхме “Is it aaaaaaal just wasted taaaa-ime?” С Косьо имахме общи любими песни, и макар да бяха на групи от целия свят, някак ми напомняха за детството, за тук.

Мога да позная града си само по камъните – лъскави, всеки един – като малко изрисувано, излъскано хълмче. Жълтата светлина от крепостните стени, и онази глъчкава тишина, като предчувствие че нещо идва, нещо ей сега ще се случи, и ще бъде зверската забава. После тишината замлъква, и отнякъде се чува песен, или пък рошавият поема някаква. Камъните лъщят и мъдро мълчат. Някаква каменна романтика…“

Невидена река, на живо в Коренуване с Дивите


Забравена песен звучи в съня…

ноември 20, 2017

…Както се разказваше в едно друго парче – песните се завръщат. Бликат изпод камъните, ръчкат те в съня ти, плесват ти немислени думи в устата.

И внезапно се оказва, че в 5 часа сутринта не само не сънуваш, ами си се облещил и ровиш из онези стари тефтери, за да намериш следите от нея. Мелодията звучи още, отеква от съня ти, но ти си сигурен, че не е само това.

Накрая, слава богу, и слава онзи малко-ма-навреме акъл, дето си го имал, та да записваш, я намираш.

Седиш в тъмното и като идиот снимаш с телефон, в малко позакъсняла, спасителна ctrl+s акция.

Хилиш си се сам, но важното е, че песента е пред теб.Drumilo_handwrite1edit

Песента за Друмила мома.

Писал съм този текст някъде около лето 2000-и или 2001-во. Направих първия й аранжимент на акустична китара, а после я развихме с тогавашната ми банда „Гримм“. Ако си спомням правилно дори я свирихме на фестивала „Слънце-Луна“ на Триградското ждрело през 2004 г.

След това съдбата й е просто бяло петно в главата ми.

До преди няколко дни, когато мелодията се завърна, като избягала котка, и започна да ме тормози да я пусна вътре, че е студено.

Ето и целия текст. Скоро и музиката ще пусна… А най-скоро и със Секстета ще я друснем. 🙂

Ха, добро утро и да ви спорят д(р)умите.

***

Друмило моме, мъгляна, де ти снага зове,

де ти ръце загалени, лъжат в мене сърце?

Дали да тръгна, Друмило, или да топля хан,
Дали да вярвам, Друмило, на твой омаен стан?
 
Странниче свиден, юначе, снага ми вие свят,
Сърце ми жар разпалена, сал да прекрачиш праг,
Снага ми крие, странниче, цяр за бездом’ души
Лек за безпътни блянове, свят за безсветни дни.
 
Омайни думи, Друмило, мене недей мами,
Нежни ти пазви – огън са, змия е кръшен стан.
Сладко си биле, Друмило, ала веднъж отпил,
Сърце по теб потеглило, не се връща веч назад.
 
Хей, душата за друм копнее,
Хей, сърцето за дом милее.

MIH_3061FB


Коренуване: Облогът на самовилата

юли 20, 2017

Благун не спираше да свири, докато разказва. Всеки друг разказвач дето съм гледал, включително и моя милост редуваше музиката и историята. Този дребен и жилав човек, с очи като въглени и една зареяна в простора усмивка, правеше всичко едновременно и без никакво прекъсване.

Пръстите му се движеха с такава скорост по струните на тамбурата, че не можех да проследя кое е палец, кое кутре, кой къде и след кой е. Гласът му беше като прииждаща буря – от далечен, заплашителен тътен, изведнъж стоварваше цялата си ураганна сила върху слушателите, а сетне с пролетен бриз и нежни напеви вадеше дъгата.

Разказът му пък наопак – беше равен и спокоен, и понякога и най-драматичната му част не поклащаше уверения и дълбок ритъм, като бавен марш на хиляда балкански тъпани.

Той не се имаше за музикант и не наричаше себе си разказвач. 

Благун наричаше себе си думир.

Що е думир ли…

„Думир е онзи, що лекува с думи и песни. Той е и разказвач на това що искаш да речеш, свирач на това, което искаш да излееш, дори и играч на сбраното в душите на слушателите си.

Да си думир е съдба, дето няма смяна. Сърцата на хората са като диви котки – трудно се стигат, ала веднъж да ти дадат да ги погалиш и си вечно техен.“

Благун разказваше, че думирите са обикаляли старите български земи и често са давали представления по ханове, села и събори. Били са много уважавани и ценени, защото винаги са носели настроение и приключения на всяко сбиране. Често са използвани и за разнасяне на новини, или глашатаи на вести.

Но заради огненото си слово и дарбата си да палят искри в зениците и душите на слушателите си, те са използвани особено много като събирачи на нови воини за армията на кана…

Цялата история – в петък, 21 юли в Арт Фондацията.


Коренуване празнува рожден ден – петък в Галерия Лампион

декември 14, 2016

mih_3061fb

…Заболял Момчил юнак. Болна лежала душата му в якото му младо тяло. Всичко си му било наред, само сърцето му го нямало. За дивата самовила жадувал. Често ходел на Неначнатото езеро, но бялата мома все не идвала. Само когато дълго свирел на кавала си, светла риза се показвала сред дърветата като парче жива мъгла. Усмивка, като стрела в сърцето му, махване с ръка, като последно сбогом.
Съвет поискал той от един знахар в селото. Горчил му викали, триста белемнита да покрият гроба му. И го подучил старият хитрец що да стори…
„Що желаеш, болнико? Съгрешил си, бягай на църква, Господ да ти прости, аз не мога.”.
„Тежко ми е дядо. Искам я. Жена да ми стане, искам.”.
„Пущина деца не гледа, Момчиле.”
„Друга не ща.”
„Грешник, болник си ти… Има един начин. Но да ми се закълнеш в Господа, че на друг няма да го издумаш! И като ти кажа какво да правиш, ще го направиш точно така, както съм ти наредил?”.
„Слушам те, дядо. Твой съм, роб съм каквото кажеш закон ще бъде. Ти си ми спасението.”
„Не мой роб си ти…”


Утром играели самовилското хоро сестрите, но всеки път внимателно избирали под коя скала ще го подхванат.
Три седмици ходил Момчил на поляната до онова синьо като лятно небе езеро. Свирел всеки ден усърдно като млад чирак кавалджия. Нови мелодии се леели чудни и примамливи от кавала му, и все по-хубави били. Тръгвал си посърнал и изтощен всеки следобед, и на другия ден с нови сили захващал слънцето да изгрява.
На първия ден от четвъртата седмица тя дошла.
– Упорит си, юначе – рекла му, но той не спирал да свири. Помнел какво му е заръчано. Цял ден се омайвали – тя танцувала и го карала да хвърли кавала и да дойде при нея, той свирел и я карал все повече да играе и да не тръгва. Разпуснати коси блестели и гъвкаво загръщали тялото й, тежки ръкави и ресни разпервали ризата й, тъмен огън блестял в очите й, а бялото й като ярка луна лице греело от щастие. Хвърлила накрая ризата си далеч по брега, и само по коси останала. Стиснал Момчил тогава по-здраво кавала, че от тази гледка ръцете му омекнали, коленете му се стопили. Леко тръгнал по брега на езерото.
– Знам що искаш – засмяла се бяла Рада. – Тежка ще ти е тая риза, не мож’ я носи.
Застанал Момчил между вилата и дрехата й. Отлепил за миг устни от кавала и бързо издумал:
– Да се изкъпя с тебе, моме, искам. –
После пак засвирил.
– Влизай тогава – рекла дивата, сякаш това и чакала. – но ризата ми да вдигаш не се опитвай. От мен по-бърз не ще си.
И се хвърлила във водата.
След нея тръгнал и юнакът.
Завлизал бавно Момчил, лудо играела пред гърдите му момата. Бясно биели водите, изхвърчал кавалът от ръцете му. А после всичко се укротило и притъмняло.
Тръгнала да излиза дивата.
– Сбогом, Момчиле. –
– Дай да те прегърна, бяла Радо – промълвил момъкът и обгърнал ръце около нея, както му обърнала гръб. Тя за миг се отпуснала… и това било достатъчно. Попипал под дългите й коси и напипал плитката яперичина. После с острието, дето пазел на гърди срязал каквото могъл.
Вик на горест разтресъл гората.
– Що ми стори лъжецо? – блъснала го разлютената Рада, очите й – бездънни кладенци с дива ярост.
Понечила да вдигне ризата си, но ръцете й немощно се привдигнали. Опитала да стори вятър – косите й безмълвно разстилали раменете й. Дружките си на третия път извикала – гласът й угаснал още в гърлото.
Пристъпила едва на брега и се отпуснала на земята от безсилие. Човешко чедо била, изгубила за миг силите и съдбата си.
Събрал ризата и опашката в торбата си Момчил, награбил крехкото тяло, и леко като пух го метнал на рамо.
– Жена те искам, бела Радо. Дома ще те водя. – и като рекъл тъй, залепил целувка на косите й, и поел надолу.
Само едно забравил.
Кавалът, дето се изсулил от пръстите му, изхвърлен от разлютените вълни самотно лежал под безмълвните храсти.
Вятърът дошъл и леко засвирил своята песен.
Песента за изгубената свобода.
Все пак вятър бил.

Коренуване разказва:
Петък, 16 декември, Галерия Лампион
https://m.facebook.com/events/1681257532164573


Непрощаване

декември 13, 2016

Две черни езера

Не ще погледна в тях.

Две дупки тъмнина

В дълбока като грях

Безкрайна пещера.

Две локви във пръстта,

Как да отпия, как

Най-тежката вода.

Тарелка сърчица,

Забравени деца.


%d bloggers like this: