ВдъхноWATорско #1

ноември 11, 2019

Moro Miro на Renault Morning Run Sofia –
ВдъхноВАТорската равносметката е сериозна.

Почвам с „хубавините“:
Първо, избягах 20К за под два часа, което, като за втори път в живота, в рамките на месец от предишният път, си е постижение. Браво на мене. 😛
Второ, нито веднъж не преминах в ходене, което отново ми е за втори път в живота на 20К – не спрях до финала, независимо от хищния баир до обсерваторията в Борисова.
Трето (психическо) – въпреки притесненията, които започнаха от третото изкачване на същия баир – „олеле, ще издържа ли още веднъж, леле, що не се записах за 10К, ох, защо няма примерно 15К трасе, леле, умирам от глад, дали да не си взема нещо от някое капанче, докато тичам, и дъра-бъра, аман от това мрънкало“, продължих и довърших състезанието. Истина е, че психиката е много по-голям проблем отколкото тялото. То има сили да издържи много повече отколкото си мисли човек. Но паникьосания инстинкт почва да бие аларма още при първите признаци на умора.
Това е най-трудното да се издържи. Умората и дължината на трасето са доста по-лесни неща.

Дотук добре, сега и малко „нехубавини“:
Първо този маратон се оказа доста по-тежък като трасе от Marathon Sofia, въпреки че е само 20 К, а не полумаратон – 21.5К.
За мен тежеста идваше най-вече от периодичното, на всеки 5К, изкачване на сериозен склон. Докато си още свеж, което при мен е докъм 10 км. – баирите не мъчат толкова. Но изкачването му между 16-тият и 17-тият километър беше набиране на глист по ламарина. Това бяха най-ситните, изминати тичешком, стъпчици в живота ми. 🙂
Второ, трябва да внимавам повече с увличането по темпото на останалите състезатели. Както личи – първата обиколка съм я изминал доста скоростно. Това е защото следвах бягащите със сини пейсъри, чиято цел беше да изминат трасето за 1.50 ч. Тя и моята беше подобна, но докато на Маратон София увеличавах постепенно бързината – тука се изсилих май лекичко. Лекичко, защото все пак завърших цялото. Но общият ми пейс не е този, мда.
Трето, определено тази дълга (за мен) дистанция си има нужда от захранване по време на бягането. Докъм 10-15К не ми е проблем. Но след 15-тия километър започна да ме стърже голям глад, въпреки погълнатия 1 час преди състезанието банан.
Следващият път – задължително барче в джоба.
Не, нямам предвид такова с напитки… 😉

Като за край – най-хубавия момент не подлежи на анализ, а само на преживяване. Или на песен или история.

Точно на последната обиколка, малко след стръмния склон изгубих представа за място и време. Спрях да мисля колко остава, къде съм, колко бързо се движа, и защо около мен няма никой (щото сигурно всички са финиширали).
В този момент вече нямаше значение.
Просто се движех, без да знам как, защо и накъде. Около мен имаше огромна феерия от цветни листа, пътеки и дървета, от зелено-черно до оранжево-червено. Всичко блестеше, шумеше и се забавляваше с моите глупави, дребни, почти невидими за Вселената, притеснения.
Стана ми толкова спокойно, че почнах да се хиля на всичко, което видех по пътя. Накрая дори и себе си взех да одобрявам през известно време.
„Браво, мойто момче“, говорех си, „Ако не пукнеш сега, си супер!“. И като ме напуши един хилеж… Спринтът ми през последния километър беше доста изненадващ. :)))))))

Представям си колко са се забавлявали с мен всички хора, които съвестно стояха и ни подкрепяха по постовете по трасето.
Благодаря на всички приятели, на отбор Running Buddies, и особено на хората от Begach.
Определено беше най-якото тичане за тази година.
Скоро пак.


Хадар рапорт 5… или просто Стихът на Неда:

ноември 8, 2019

Недей оплаква се, че идва понеделник,
Признай той е любимият ти ден.
Недей разказва тъжно на морето,
Как би останал тук завинаги, недей.

Недей приказва, на системата как роб си,
Как там с вериги те държат,
Как искаш с порива спонтанен,
Да полетиш, където те очи влекат.
Недей оплаква се от понеделник.
Понеделникът е Сигурният свят.

Недей разказва колко силно желаеш чиста свобода,
Как би останал, стига и да можеш,
Задълго тук на кея, на брега.

Недей.
Знам, виждал съм такива,
Свободобленуващи насам.
В петък са отвързани титани,
В съботата богове,
Неделята носталгия ги храни,
Но… Понеделник ако още тук са те,
Внезапно погледът им вцепенен е,
Бузите хлътват, 
Ръце издайни тремора редят.
Опустява в миг светът им,
И не виждат вече бурното море.

Ужасно много докривява,
Довчера тъй жадуваната свобода.
„Какво направих“, устните мълвят.
Сърцата им разтърсват се от страх.
И биха дали всичко, да се доберат,
Обратно
В Понеделник,
Сигурният свят.

Недей оплаква се от твоя понеделник, 
системата, 
уредбата,
света.
Ти сам създал си го и сам го храниш,
даваш
Цялата си свобода,
За малка доза хапче 
Против страх.


Щастието… с толкова болка

октомври 23, 2019

Хадар Рапорт 4

Вече ще направя месец, откакто пиша всеки ден (!), и първите съпротивителни „ох, пак ли, ох, това не ми харесва, уф, онова не ми харесва“, започнаха да се обаждат.

Засега се държа обаче, и за да отпразувам тази си „държеливост“, ви споделям един откъс от „Песента на Хадар“, който много отива на песента ми „Щастието“ (на линка може да се чуе 🙂 )

Приятно четене!

24.

Дядо Горчил пуфтеше с дългата си, крива лула и се взираше в короните на дърветата през прозореца, без да ги вижда. Тримата младежи седяха на трикраките столчета в кухничката – Ния и Стан вперили погледи в стареца, Алеко провесил нос пред огнището.

– Мъката… или болката е и пътека към щастието, да ви река, деца. Проблемът ни в туй изнежнено време е, че се опитваме не просто да я махнем, а да се отървем от нея завинаги, да я отрежем… А когато режеш рана, тя само става по-голяма. У сегашното време не сме навикнали, не сме научени да живеем с нея. Навремето мъката е била част от нещата, някак са смогвали… да бъдат с нея. Да бъдат с всичко. И са го усещали живо. Били са те самите по-живи. Що ще речете е отегчението, освен липса на живот?

– Хайде стига, де, звучиш като поп! – подразни се Стан и се изправи рязко – Аман от драми! Искаш да кажеш, че болката е едва ли не смисъла?

– Чакай! – прекъсна го Ния, която бе прегърнала коленете си върху стола – За друго става дума… – тя се обърна и впи отново поглед в пресеченото от дълбоки бръчки лице на стареца – Това, което не разбирам, е… как може да се живее непрекъснато с болката? Как може да изпитваш щастие едновременно с мъката?

– Хех, та кой пък не е хем зле, хем добре накуп? – изсмя се дядото и избълва още куп дим към небето – Момче, гле’й сега… Нали всеки всякогаж си има и дупки и висине… Един ден си прав, друг си крив. Въпроса е туй, че без да си пипал лед, няма много да усетиш топлото… На баш гладния, комат подхвърлен му е най-вкусен…

– Шаблони и превземки! – процеди Станислав и махна с ръка – Това всичко го има във всяка средностатистическа езотерична бълвоч – no pain, no gain… Ами какво ще кажеш за хората, дето болката така ги е ударила, че ги е пречупила? Които са загубили роднина, ръка, крак или по-лошо. Ако щеш пари дори, и са на ръба на полудяването? Дето са ходещи инвалиди и не виждат начин да се изправят, по-скоро им минават мисли за евтаназия…

– Друго искам да ти кажа, момче… Ти гледаш на нещата като на резени краставица, бре!
Ей това е горчиво, това е криво, това пък е сухо… Трябва да гледаш целата краставица, не парчетиите. –

Той се взря в очите на Стан.

– Аз знам ора, дето са преживели много страшни работи… Ама са продължили, не са клекнали да мрат. – очите му отново се разфокусираха и лулата увисна в ръката му. – Понекогаж… има по-силни пречки от нас. Ма като ги срещнем… дали да се откажем, или да продължим, решаваме сами. „


Подкрепа за Величка Настрадинова

октомври 22, 2019

Отново за Величка Настрадинова.

Хора, пиша това най-вече с идеята за разпространение и напомняне за подкрепа.
В ей този пост на Красимира Стоева има повече подробности за положението на даровитата писателка.

Накратко, както вероятно сте научили от кампаниите през лятото, Величка Настрадинова има нужда от помощ и подкрепа, тъй като здравето ѝ се е влошило и е била настанена в дом за възрастни хора. Мястото е чудесно, доколкото знам тя е доволна и нещата за момента са в баланс.

Но за пребиваването ѝ там и лекарствата ѝ са нужни средства, които са около 900 лв. месечно.
На петицията за отпускане на пенсия на писателката засега нямаме никакъв отговор и развитие.

По-долу Красимира е описала няколко начина да ѝ помогнем.
Аз тук ще ви опиша още един:

Обявявам благотворителна продажба на първата ми книга Невидена река, на едноименния музикален албум към нея, както и на фланелките на Korenuvane /Moro Miro / от фестивалите, на които то участва през 2019 г.
Всички приходи ще отидат направо при Величка.

Начинът, по който може да станат нещата, е съвсем прост:

1. Поисквате си книга, диск или тениска на страниците на Невидена река или на Човешката библиотека / The Human Library;
2. Превеждате съответната сума за тях по банковата сметка на писателката:
BG27STSA93000002563605
банка ДСК ЕАД
Величка Янкова Настрадинова;
!ВАЖНО! Основанието следва да е „дарение“!
3. Изпращате ни на мейла снимано копие от платежното нареждане и ние ви изпращаме книгата (за София може и лично предаване).
Разпродажбата ще бъде до Коледа, или до изчерпване на тиража, съответно.

Моля да споделите информацията за Величка, за да може повече хора да се включат.

Благодаря и действаме!


Хадар доклад 3

октомври 21, 2019

За шизо-квадро-пси-хохо-френията на писателя и как да я грокнем.

Днес един от героите ми каза нещо, което винаги съм знаел, но някак не съм разбирал.

Винаги съм имал „сценична треска“. Винаги съм се чудил защо все се притеснявам преди да изляза на сцена – толкова време свиря вече… Случвало се е винаги преди изпит, пресконференция или изобщо някакво събитие. Понякога съм си казвал – „Абе, ай сик транзит глория мунди, ми няма пък да го правя пък, щом пък толкова треперя…“

Стана ми ясно днес. Предавам ви направо думите на Калуна, щото тя обяснява доста по-добре от мен:

„Ще ти го река. Малко е завъртяно, ма ти си умно дете.

Ако обичаш нещо, се притесняваш за него. Щото ти е милно и важно.

Затуй издържаш на всичко там, при него.

Да издържаш, означава да си там, даже и да те е страх.

А те е страх, щото вярваш.

Тънката част е да знаеш, че спреш ли да вярваш, махнеш ли се, ще спре и страхът, и все пак да си оставаш у вярата.

Означава да оставаш при него, без да го разваляш.

Това е съдбата на всеки, дето обича това, що прави.

Като го обичаш и те е страх, трепериш от и за всичко.

Понякога ти писва, и едва издържаш.

Спреш ли да му вярваш обаче, спираш да го обичаш.

Спреш ли да го обичаш – изчезва.“


Хадар рапорт – седмица 2

октомври 11, 2019
Късна писателска доба

Втора седмица на упорито писане – чек. Мога да се похваля, че от четене на предишен текст и писане на песни тук-там, вече минах към повече нови пасажи. Целта все пак не е да опиша композицията на книгата, а по-скоро да се вкарам във филма, и май успях. Почти изцяло съм нарушил съвета на Хемингуей да не мислиш за ръкописа, докато не го пишеш.

Споделям един много интересен момент от писането в сряда. Описва доста добре шизофренията на писателите:

Ужасно рано е. Тъмно и пусто по улиците, сякаш всички са на клуб без мен.

Чета и пиша битката на Русалиите. Динамиката и безпомощността им в тази сцена направо ме кара да треперя.

В този момент един ироничен глас в главата ми пита:

– Абе, друже, трепери си спокойно, ама я да проверим нещо. В тая тъмна доба, през нощта, тия изплашени хорица ту пребледняват, ту се мръщят, ту ръкомахат. Чудя се, дали имат светлина, та да се видят тези хубавини?

Със саркастичния се връщаме по текста. Малко по-назад откриваме че „хорицата“ са окачили един фенер вътре в къщата.

Ироничния се ухилва, клати ми пръст, стискаме си ръцете и ме оставя отново да треперя. На спокойствие.


Рапорт от предизвикване – седмица 1

октомври 4, 2019
photo: Miroslav Zografski

Ставане всяка сутрин в 6.00 за писане – чек;

Повече четене на предишен текст отколкото писане на нов – чек;

Писане на отделни песни по сюжета – чек;

Изпадане в ужас от огромната работа, която трябва да свърша – чек;

Виене на свят всеки ден около 14 ч. – чек…

За десерт ви пускам едно любимо откъсче от пътуването на тримата (в началото) герои – Неда, Ния и Алеко. В него е и първото описание на трите села – Възбог, Калено и Хвърчил, по известно като Яперино последните години…
Приятно четене!

„- Има ли още много? – запита сънливо Ния, вдигна боси крака на седалката и ги гушна през коленете.

– Още малко. Качваме се в планината вече – отвърна търпеливо Алеко.

– Забелязах. –

– Тогава що питаш? Не знаеш ли колко остава? –

– Не съм врачка. –

– Ама… – едрият момък се наведе напред – Да не си за пръв път? –

Малката замълча. После изхъмка тихо.

– Ехаааа, блазе ти! – с истинска завист в гласа изрече викингът. – Аз първия път бях като треснат с талпа…

– То и сега може да си… – отрони тихо Неда и леко се подсмихна. За пръв път от началото на пътуването.

Ал не й обърна внимание.

– Знаеш ли историята на селата?

Ния изхъмка отново, неясно дали утвърдително, но момъкът продължи.

–  Самодивския събор сега се провежда в Калено, второто село. Но навремето били три – Възбог, най-близкото, над него второто, дето ти казах – Калено, а най-високо, скрито и трудно за откриване, се намирало Яперино, или Хвърчил, както може да се открие на някоя по-подробна карта.

Той се надвеси напред, запален да обясни всичко на новобранката,

– Разказвала съм й. Знае. – с лека досада го сряза Неда иззад волана и влезе остро в следващия завой.

– Каза, че селата са две? – наклони се Ния към нея, сграбчвайки дръжката на вратата в последния момент.

– Третото го няма отдавна – отсече дръпнатата й приятелка.

– Няма ги само хората. Опустяло е отдавна, но къщите още си стоят вероятно. – възрази Ал.

– Да, купчини тухли сигурно има из цялата планина – кимна разбиращо Неда. – Алеко, любопитния, отдавна бленува да се качи да ги види.

– Този път съм решил. – отсече той. – Качвам се сам. Няма го Стан, да ме мотляви.

Неда не каза нищо. Само стисна устни и натисна газта.

Ния я изгледа, после се завъртя, така че да вижда момъка отзад.

– Разкажи ми още.

Ал се наведе леко напред.

– Кажи й да пусне швейцарците.

– О, да как ли пък няма да треса колата с ревове на психари, дето се мислят за келти… – протестира бурно Неда.

Ния кимна.

– Искам да слушам, разказвай –

Едрото момче въздъхна. После се намести по-удобно на възтясната му седалчица и подхвана.

– Значи… в тези три планински локации, които са всъщност един общ популационен център, имаме нагледен пример за специализиран поминък, и размяна на вътрешни функции с външни източници и ярко изразен сепаратизъм на самозадоволяващото се стопанство…

– Неее… –

– Алеко, ти си идиот! – измуча Неда, но на устните й заигра усмивка – Сега разкажи за сегрегираните участъци и сегментираното задоволяване и ще вържеш тройката при Трът Кольо.

Ал се изкикоти шумно.

– Ох… – Ния се обърна напред разочаровано – Забравих, че и двамата с Неда сте лигльовци…

– Моля, моля, само сме колеги от един факултет.

Ния замълча разочаровано.

– Ни, шегичка… – тупна я по рамото викинга – Сега ще ти разкажа.

Той се наведе и прошепна нещо на ухото на момичето. Тя се усмихна, и очите й заблестяха.

– Дебел, внимавай с Николетка… Ако й направиш нещо, ще страдаш! –

– Хей, я стига! – засегнато я изгледа Ния – Недодялкини приказки… с едно изречение да засегнеш двама, това си е изкуство…

– Добре, стига – изрече викинга помирително и се прокашля –

Трите села – Възбог, Калено и Хвърчил били известни най-вече със съборите си. Всяко си имало свой поминък, и свои първенци, и държало да има отделно празнуване… На всеки от трите събора се изсипвал народът и от трите селища, затова някъде през годините те просто ги събрали и празникът станал един, но тридневен. Възбог бил най-богатото село – най-близко до пътя, с много търговци, дето пребродили Египет, Иран и дори до Индия стигали, с широки си ниви, и бели къщи като палати, на по няколко етажа. Калено пък било известно със своите занаятчии и художници, грънчари, дето ваели пеещи гърнета, терзиите с рошавите елеци, и яките си ковачи, чиито ножове, коси и рала се търсели надалеч. Поминъкът на третото село обаче бил най-чуден.

– И тук – библиотека Фантастика представя… – подметна Неда.

– Най-известните знахари, врачове и баячи, голяма школа на билкари и сладкогласни певци, обитавали някогашния Хвърчил, сега Яперино. Лекували много болести, и много търсени били. Особено уникално и несрещано никъде другаде било умението им да лекуват болести на душата. Много оригинално, лечението се правело с музика и песни. Лечителите били нещо като кукери, но не прогонвали злите сили само от селището, а лично. Повече приличали на русалиите, които лекували обладаните от духове, но тук изкуството им било развито до там да владеят лекуването на различни болести, не само гонене на духовете.

– И ти нарече всички тези красоти „специализиран поминък”? – с почуда промълви Ния…“


%d блогъра харесват това: