Коренуване продължава: Да опазиш Сребра невяста (2)

януари 30, 2018

Za_Srebra_2.jpg

… Нахлухме в двора на Сребрини с гръм и трясък – ухилени свирачи, надъхани роднини и приятели, и разбира се моите приятели, Пейо и Филип, които неотклонно ме следваха от двете ми страни като верни пазачи.

Пейо – нисък, черен и смръщен, Фильо – висок, светъл и щестливо пийнал.

Честитите майка и баща на бъдещата булка ни посрещнаха, както подобава – масата под лозата беше отрупана с повече бутилки и чаши отколкото в кръчмата, ядене имаше за цяло село, и разбира се – няколко  инструмента се мъдреха опрени до дувара.

Филип, разбира се, се нахвърли на тъпана, а след това на масата. Как успяваше да държи палки и чаши заедно беше загадка, но се справяше добре.

Докато всички се суетяха наоколо, Пейо се зае отново да ми обяснява важни неща, които аз така или иначе не чувах. Слънцето вече склоняваше към билото, главата ми се въртеше, а яденето и пиенето вече си казваха своето. Искаше ми се, някак да изсвирим всичко набързо и да бягам да полегна в хижата…

Нямах си и на представа колко далеч съм от това, което щеше да се случи.

В този миг изведнъж вратата на къщата хлопна.

Целият двор притихна, а слънчевите лъчи пробиха през облаците над гората.

Висока девойка отметна сребристи воали на прага и усмивката й накара сърцата на всички да се свият от някаква странна тъга, като след красив лист, който изпращаш по реката.

– Сребре? – изрече майка й с лека тревога – Що става, чедо?

– Време е, майчинко – звънна гласа на девойката и дори Фильо спря да дърдори и да налива чаша.

Като по команда всички станаха и се заизнасяха към портата. Едни махаха с ръце, други даваха въздушни целувки за довиждане. В един кратък миг ми се прищя да се шмугна и аз в потока от девойки и младежи. После здравата ръка на Хвърчилеца се стовари неумолимо на рамото ми.

– Почна се, свате –  изграчи той, сякаш страшна войска пристъпваше пред дървената селска ограда.

Всичко се завъртя с шеметна бързина.

Родителите на невястата я нацелуваха и напрегръщаха хубаво и като сграбчиха масата я понесоха навътре в къщата. Скоро на масата остана само една бъклица, за да сме „разквасяли устни само, щото не било добре да се напиват свирачите“ според Пейо.

Изрекох наум няколко поздрава към подготовката им, а после се заех да настройвам китарата си.

Някъде далеч в селото се чу глъч, писнаха едни гайди и кавали, и стана ясно че младоженецът идва. Майката на Сребра излезе прегърна я и издума някакви неща на ухото. После се прекръсти и влезе обратно в къщата.

– Чуй ме, свате –  рече ми Пейо, докато ръката му леко потреперваше на рамото ми – Няма да се даваш. Каквото и да ти дават, каквото и да ти обещават, няма да скланяш да ги пускаш. Трябва да свириш тъй, както никогаш – да ги накараш да пеят твоята песен, а не да пригласяш на тяхната! Обещал съм на чичо Кольо… че ще вземем ние младежа, а не той невястата.

Щях да направя остроумна забележка, че ако той все пак трябва да я изведе оттук ще е все едно, дали ние или те ще „вземат“ някой…

После се загледах в момичето и видях че се усмихва. Имаше нещо дето пленяваше в усмивката й, и нещо, дето сърцето ти свиваше. Беше крехка като гургулица, като малка сойка, като изгубено пиле.

Стиснах по-здраво китарата. Хвърчилеца да си говори каквото иска, но аз щях да помогна на това момиче. Кимнах й и се усмихнах. Лицето й се разтегна в пленителна усмивка на свой ред. Понечих да й кажа нещо… а после видях как Филип пристъпва и пада на коляно пред нея.

– Сребрино, господарке, ние сме твои слуги! – извика той пресипнал като развълнуван пубер. Само миг по-късно Пейо вече бе зад него, и го дърпаше към масата.

– Отде го взе тоя връндел… – изпъшка хвърчилеца, докато стоваряше кикотещия се Филип на масата.

Гледах милата родна картинка и някак ми стана весело. Ударих един акорд, а после, окуражен и от смеха на девойката, засвирих чудната песен за обърканата фамилия.

Двамата ми помощници бързо се съвзеха и си наляха по едно освежително питие от шишето на масата. Музиката се носеше над двора, излиташе над дърветата и изпращаше гаснещото слънце.

Когато ударих финалния акорд, осъзнах две неща.

Първото беше, че Сребра се бе залепила на края на оградата, близо до вратата и сякаш се опитваше да надзърне отвъд.

Второто беше, че далечната музика и глъч бяха изчезнали.

Над гората, освен моите нежни финални трели, не се чуваше отникъде нито звук. Тишина изпълваше цялото село, като голяма дупка в доскоро буйната гюрултия, която се носеше отвсякъде. Двамата сватбари си дърдореха и не забелязваха нищо. Приближих се до момичето, и бялата рокла засвети още по-силно.

– Сребрина? – неуверено подех аз – Какво става?

Тя продължаваше да стои като залепена за оградата, впила кокалчета върху дъските.

Тишината бе нахлула навсякъде, беше изпълнила двора и къщата.

– Невясто, всичко наред ли е? –

Тя бавно се обърна към мен. Стиснатите й устни трепереха.

– Ясен, Ясен… Трябва Ясен веднагаш да дойде! – промълви тихо момичето и сложи ръце на устата си.

В този миг някъде далеч се чу нисък тътен, глух и далечен. След миг повтори. На третия път можех да позная ритъма.

Някой биеше тъпан и приближаваше.

Ниският, тежък звук обаче не идваше откъм селото.

Идваше откъм тъмните върхари на гората.

 

 

 

 

 

Advertisements

Невидена река – част 1

януари 22, 2018

Коренуване разказва: Да опазиш Сребра невяста

януари 22, 2018

 

Antrakt_cutted1

„Когато Пейо Хвърчилеца ме покани да свиря на оная сватба в Родопите, отначало помислих, че се шегува. Аз съм си пънкар и трашър, пък и някаква форма на поет с китара, и свиря всичко друго, но не и музика като за сватба. Парчетата ми или те удавят в сантименталност, или те разбиват от подскачане и куфеене. Кой сватбар ще искал да осмисля живота си, докато празнува?

Точно затова ме бил канел, заяви моят приятел. Това щяло да е сватба за планинци – искали яка музика, музика от сърце. Малко метъл химни, малко пещерняшки фолклор, и някоя мощна народна песен и всичко щяло да е наред.

Нямаше къде да ходя, съгласих се. В крайна сметка те си го пожелаваха. Интересно ми беше колко хора щяха издържат на темпото, и кога щяха да ме помолят да престана, за да пуснат „човешка“ музика.

Нищо такова не се случи. Нещата взеха съвсем друг обрат, и дори сега, когато си спомня онази дълга нощ, студени тръпки започват да лазят по гърба ми.

Нощта, в която преживях най-голямото си изпитание в свиренето и надпяването.

Нощта, в която пазихме булката в онова мъгливо планинско село…

***

Започна се още докато се изкачвахме нагоре в раздрънкания бус, с който ме взеха от гарата. Седях до моя приятел Филип, който с прибързан ентусиазъм бе решил да дойде с мен. Докато стискахме здраво калъфа с китарата и багажа, си намигахме с дъното на всяка урва, край която шофьорът, като стар смолянчанин, решаваше, че точно тука ще да припали някой фас. Имах намерение да се прибера веднага в стаята, която ми бяха запазили в една къща, да се наплискам от коритото или каквото имаше там и да се пльосна да отморя за час поне. Беше ранен следобяд, до началото на празненството имаше доста часове, а моето участие трябваше да е в още по-късна доба.

Тогава, на един от завоите над пъкъла, Пейо разби мечтата ми. Тупна ме по рамото и заяви че „бая работа ни чака“. След което ме осведоми, че всъщност нашата задача далеч не е просто да свирим. Свиренето на самата сватба било за кеф и за отмора, и си било за нас и… абе все едно какво щяло да е, след като всички ще са вдъхнали въздух на няколко дамаджани.

Като ми подаде ПВЦ-бутилка от фанта, пълна с бистрожълта течност, той се надвеси към мен и със заговорнически тон ме осведоми, че сме щели да участваме в „най-тежката част“. „Ти нали тежко си падаш да свириш?“ озъби се той сам на феноменалния си хумор. Филип го гледаше омаяно, сякаш жив русалия беше рипнал от урвата приказки да му разказва.

Така с друсане и отпиване от огнената вода, той набързо ни въведе в заверата.

Пазенето и вземането на булката било най-тежката и най-важната част от сватбата. Това на практика си било чисто крадене на невяста. Младоженецът, понеже бил кекав от любов, си вземал добри приятели и роднини да му помогнат, за да извади момата от дома й и да му я доведат. Същото се случвало и от страната на невястата, само че там целта била да не я дават без бой или поне голям откуп. Понякога, когато бубайкото /бащата на булката/ не харесвал бъдещия си зет, ни бой, ни дар, ни пара помагали. Имало един начин само.

В тоя край всички толкова обичали музиката, че само тя топяла сърцата им. Затова на вземането на булката всяка от страните гледала да доведе ербап свирачи. Ако тези на младоженеца надсвирели музикантите на булката – тя отваряла вратата и отивала на „по-доброто хоро“. Ако се случело обратното, оставала вътре. Това „надвиване-надсвирване“ можело да продължи часове, докато булката не отстъпела.

Картинката започна да ми се подрежда. Не поисках да разбера какво ще стане ако булката не отстъпи. Ухилено-замаяната от ракията и приключението физиономия на Филип ми стигаше.

Тези добри хорица си правеха сметката да свирим цяла нощ. Освен това, както ме осведоми любезно Пейо, срещу мен щели да се изправят най-добрите оркестранти от всички околни села. Всеки от тях бил кален от кукерските шествия, на които се свирело понякога с дни.

В главата ми се появи смътен спомен, как, докато преговаряме с едрия планинец, аз гордо му обявявам, че мога да „изкарам от здрач до зори, ако се наложи“.

Бусът спря със скърцане и оживлението настъпи веднага, щом слезнахме на местна почва. Илюзиите ми, че ще стигна изобщо до стаята се стопиха моментално пред грейналите лица на няколко момчета и момичета. Те се нахвърлиха върху двама ни с Филип, и като награбиха багажа и инструментите, буквално ни понесоха към близката сграда. По-късно разбрах че тя изпълнява и функциите на община и поща. В този момент знаех само, че това е голямото заведение, в което ще се случи това чудно събитие.

Красивите момичета и шегите на младежите скоро помогнаха на благото питие да отпусне сърцето ми. Филип беше в рая – говореше, пиеше и ръкомахаше, ухилен до зад ушите си. Всички посрещачи бяха роднини, кои сестри, кои братя, кои братовчеди на Сребра и Ясен, и всеки се надпреварваще да разкаже как двамата млади са се събрали, как са се поискали и как щяло тази сватба да бъде най-голямата в цялата планина наоколо.

Бавно и полека съмнението и главоболията ми се стопиха, и скоро и аз се присъединих към всеобщите усмивки и викове. Докато слушах разказите на веселата дружина почти бях готов да забравя опасенията си.

Тогава, в един-единствен миг, когато вдигнах празната си чаша да поръчам още от хубавото питие, кръстосах очи с кръчмаря.

Странно мълчалив и сериозен, той отпуши една бутилка, сипа в чашата ми и я плъзна по бара. После, докато продълаваше да ме гледа, поклати глава, сякаш прогнозата не вещаеше нищо добро.

„Нямаш представа“, произнесоха беззвучно устните му.

Нещо ме бодна под лъжичката. После Филип ме дръпна, за да разкажа някаква много смешна история, и моментът се стопи.

Сега знам, че тогава наистина нямах представа какво ни чакаше…“

Коренуване разказва „Да опазиш Сребра невяста“ на 08 февруари 2018 г., в Шизи Импро Клуб.

 

 

 

 

 


Днешният лист

ноември 28, 2017

Korenuvane-hand

Кафето отново е пълно. Кара човек да се чувства жив.

Обяд е и всяка волна душа е тук. Изкръшкала е от околните офиси, за да може да се почувства на свобода и господар на съдбините си, за петнайсет минути макар.
Седнах на бара, защото хубавата масичка горе е резервирана.
Питам Густото що така наобяд е запазена. Държи кафе-бар все пак, няма нищо обедно…
Той кима към вратата и се усмихва.
А там са се подредили и влизат тържествено посрещнати от звънчето, възрастен човек и младо момиче. Разликата във възрастта им е повече от тази във височината им. Когато видиш изпънатата походка и фокусирания в бъдното поглед на девойката, разбираш, че старецът държи нея, а не обратното.
Почти съм готов да отвърна поглед, както винаги правим ние хората, щом дозата необходимо съчувствие се окаже повече, отколкото можем да си позволим без да ни заболи.
Густото слага ръка на рамото ми и с нежно притискане на трийсеткилограмова длан кимва отново. „Гледай внимателно“.

Обръщам се. Горката не може дори да избере посоката сама. Възрастният й (вероятно) баща я насочва леко към закачалката, където й помага да свали шала, шапката и ръкавиците си. Да наблюдавам този бавен процес ме подтиска, но ръката на Густото упорито тежи на рамото ми.
След изморителния ритуал двамата се обръщат и изкачват по стълбичката до горния етаж на кафето, където, разбира се, момичето заема резервираната масичка.
Бащата изважда нещо от чантата си, прилича на папка или тетрадка. После с усмивка потупва девойката, разтваря листовете пред нея и слага нещо в ръката й. После се обръща и бавно слиза обратно до бара.
От мястото, на което седя, масичката със странното момиче се вижда идеално. Понечвам да се обърна. В този момент Густото стиска рамото ми, сякаш е дошла кулминацията на представлението.
Нещо се случва първо с ръката на девойката.
Тя бавно стиска тънкия предмет. После се събуждат очите й. Тя надвесва лице над хартията. После вдига длан с предмета, който не може да е друго освен молив, и методично започва да нанася нещо отляво-надясно по листа.
Последна се появява усмивката й, детска и наивна.
– Идват всеки петък – пуска рамото ми Густото – Това е единственото, което я връща оттам, дето е заминала.
В гласа му звучи и малко… гордост може би, сякаш и той има заслуга, че това се случва точно в неговото кафе.
После времето продължава своя бяг. Влизат още хора, приятели, един колега…
Виждам ги чак когато възрастният й баща й слага палтото.
Обръщам се към моя приятел на бара. Той вдига рамене, а после на висок глас поздравява странната двойка.
Мъжът се обръща и измъчена усмивка разтяга устните му. После се сепва, сякаш че е забравил нещо и се приближава към бара, като вади сгънат лист от джоба си.
Густото поема хартията от него, хвърля поглед, а сетне се обръща и ми показва тайното му съдържание.
Листът е изписан от горе до долу с тънки, изящни букви. Днешният лист.
Възрастният мъж се усмихва и на мен и ми кима, сякаш съм го попитал.
– Писателка – отронва тихо и вдига рамене.
После двамата бавно и леко тромаво излизат през вратата. Звънчето дрънчи нежно и загрижено.
А пред очите ми още стоят първите изречения от изписаният лист.

„Кафето отново е пълно. Кара човек да се чувства жив.“


Що е Коренуване?

ноември 24, 2017

Korenuvane WakeUp facebook event cover

Коренуване е едно представление на Моро, което разказва една история с песни. То е нещо като музикален филм, в който приказки и инструментали се преплитат с народни и авторски песни. Нещо като игра на импровизации, в която всяка дума от повествованието отключва врати към дълбоките корени на българското. Към историята и легендите ни. Към русалии и самодиви, магични същества и корави юнаци…

Как се роди идеята за Коренуване? Отдавна исках да направя едно цяло представление, на което да представя и песни и истории заедно. Нямах точна представа как да го направя, въртяха ми се смътни кадри от концерт или четения, или пък изложби. До днес дори още се чудя как да го нарека – чуждици като пърформанс или инсталация не му отиват, а представление или спектакъл не го описват съвсем точно.

Една вечер, докато се връщах от работа и използвах свободния си ход и ум да мисля за този проект, на светофара пред мен мина случайно бус с надпис „Велиите“. Заковах на място. Една стара идея се събуди и сякаш ме сграбчи за реверите. Използвах колкото сила имам да я нахвърлям вечерта, макар че думите още не ми се появяваха лесно… А на сутринта малко след (или пък преди?) събуждане, някой разказваше ето това в главата ми:

Аз съм духът на Българата.

Не съм духът на онези търгашески истории за това откъде идвам и кой ме е донесъл.

Не съм и на онези дето се бият в гърдите заради измислени подвизи, нито на онези дето се плюят в огледалото, че носят името ми.

Аз съм духът на това, което винаги остава. Силата на земята да надживее всичко и да роди, силата на водата да измие и изцери. Усмивката да посрещнеш и непознатия гост като брат, страстта да пребродиш земята в чутовни подвизи, за да зарадваш най-скъпото момиче, и да прегънеш и най-царската си снага да поиграеш на прескочи-кобила с най-мъничкото си дете.

Аз съм духът на корена.

Този корен дето стига до огненото ядро и пие жежка кръв от сърцето на Земята.

Онова дето ни го остави Слънцето, да го не гасим, та да пребъдем.

А после идеята потече…

Брод в морето

 


Коренуване разказва: Невидена река

ноември 21, 2017

 

– Поотвикнал съм от тая „родна“ прямота, мен – вдигнах рамене, докато Косьо се заливаше от смях на високия бар стол до мен. – Нали знаеш, там са едни любезни, все внимателни…

Косьо, вечно рошавият ми приятел, който не бях виждал поне 10 години. Не бе мръднал от пуберския си вид.

– Значи си за последно?

– Е, не знам – изненадано вдигнах рамене – Продавам съборетината, после имам да оправя тук едни документи на бащата… и…

– Него не съм го виждал сигурно откакто бяхме малки, човече… Добре ли е?

Вдигнах рамене.

– Добре са. Чувам ги веднъж месечно и ми стига.

Косьо се изхили и керемидената копа на главата му се затресе весело с него.

– Много откачено, човече… Сега си последният от семейството ти, стъпил на родна земя?

– Мда, ама няма да е задълго. Изчиствам всичко и да ме няма.

– Малко ти завиждам, ама малко… Някак ми се ще и на мен да се изнеса нанякъде, ама нещо все ме стиска тука.

Вдигнах рамене и отпих от бирата си.

– Робия, нали знаеш. Мислиш в една рамка, робуваш на еднакви, остарели думи… Благодаря за робството, ама аз си искам свободата.

Рошавият ме погледна някак странно. В очите му проблясваше ту яд, ту смях, сякаш не можеше да реши дали го обиждам или не.

– Свободата, а? – крещеше докато групата дънеше от сцената някакъв кавър на Нийл Йънг

–  Знам що е – свободата е да можеш да си избереш сам белезниците, човек!

– За да си свободен трябва да избереш кое е твоята робия. Кое е горчивото ти люкарство сутрин. Иначе все ще бягаш от едно на друго.

– Виждам, че си станал философ, докато ме е нямало.

– Вас всички ви нямаше човек. Нямаше ви още преди да заминете. Помниш ли когато трябваше да направим онзи трек? Помниш ли?

Докато той говореше, спомените се завръщаха, извъртаха като предсмъртен сън пред очите ми, и после се забавиха докато стигнаха онзи момент. Онова пътуване. Онази планина, експедицията, тайфата. И Теа. Такава каквато никога не беше.

Песента сякаш сама се появи на устните ми.

***

Вървяхме бавно по тихите улици на стария град и си говорехме, отвреме-навреме запявахме, даже крещяхме “Is it aaaaaaal just wasted taaaa-ime?” С Косьо имахме общи любими песни, и макар да бяха на групи от целия свят, някак ми напомняха за детството, за тук.

Мога да позная града си само по камъните – лъскави, всеки един – като малко изрисувано, излъскано хълмче. Жълтата светлина от крепостните стени, и онази глъчкава тишина, като предчувствие че нещо идва, нещо ей сега ще се случи, и ще бъде зверската забава. После тишината замлъква, и отнякъде се чува песен, или пък рошавият поема някаква. Камъните лъщят и мъдро мълчат. Някаква каменна романтика…“

Невидена река, на живо в Коренуване с Дивите


Забравена песен звучи в съня…

ноември 20, 2017

…Както се разказваше в едно друго парче – песните се завръщат. Бликат изпод камъните, ръчкат те в съня ти, плесват ти немислени думи в устата.

И внезапно се оказва, че в 5 часа сутринта не само не сънуваш, ами си се облещил и ровиш из онези стари тефтери, за да намериш следите от нея. Мелодията звучи още, отеква от съня ти, но ти си сигурен, че не е само това.

Накрая, слава богу, и слава онзи малко-ма-навреме акъл, дето си го имал, та да записваш, я намираш.

Седиш в тъмното и като идиот снимаш с телефон, в малко позакъсняла, спасителна ctrl+s акция.

Хилиш си се сам, но важното е, че песента е пред теб.Drumilo_handwrite1edit

Песента за Друмила мома.

Писал съм този текст някъде около лето 2000-и или 2001-во. Направих първия й аранжимент на акустична китара, а после я развихме с тогавашната ми банда „Гримм“. Ако си спомням правилно дори я свирихме на фестивала „Слънце-Луна“ на Триградското ждрело през 2004 г.

След това съдбата й е просто бяло петно в главата ми.

До преди няколко дни, когато мелодията се завърна, като избягала котка, и започна да ме тормози да я пусна вътре, че е студено.

Ето и целия текст. Скоро и музиката ще пусна… А най-скоро и със Секстета ще я друснем. 🙂

Ха, добро утро и да ви спорят д(р)умите.

***

Друмило моме, мъгляна, де ти снага зове,

де ти ръце загалени, лъжат в мене сърце?

Дали да тръгна, Друмило, или да топля хан,
Дали да вярвам, Друмило, на твой омаен стан?
 
Странниче свиден, юначе, снага ми вие свят,
Сърце ми жар разпалена, сал да прекрачиш праг,
Снага ми крие, странниче, цяр за бездом’ души
Лек за безпътни блянове, свят за безсветни дни.
 
Омайни думи, Друмило, мене недей мами,
Нежни ти пазви – огън са, змия е кръшен стан.
Сладко си биле, Друмило, ала веднъж отпил,
Сърце по теб потеглило, не се връща веч назад.
 
Хей, душата за друм копнее,
Хей, сърцето за дом милее.

MIH_3061FB


%d bloggers like this: