Откъде идват песните?

ноември 22, 2017

Откъде се раждат

?

Откъде извират музиката, словата, и онези разтърсващи истории в тях, които те карат да ги слушаш отново и отново?

Песните са живи легенди. Те са онези парещи приказки, дето не дават сън на никое дочуло ги ухо. Те са онези изгарящи истории, вдъхновили разказвачите си не просто да ги предадат, а да ги преболеят и изпеят…

Една такава чудна легенда се крие в старата родопска песен „Глава ли та боли, сино мой“.

Разказват, че някога по тези земи живял овчар с най-вълшебния глас, който някога бил чуван. Някои твърдели че това бил самия Орфей, а други казвали, че е учителят му… Но всички били единодушни, че неговите песни, камък можели да разплачат.

Болка имал на душа този певец. Любовта на сърцето му била младата щерка на богатият наместник в града. Силно се обичали младите, но силна била и омразата на наместника, от който сладкогласният младеж дори се осмелил да поиска ръката на дъщеря му. Отказът му бил яростен и категоричен, и той едва не наредил да окачат наглеца на бесилката.

Но овчарят не се предавал лесно. Когато имал сгода, винаги заставал пред оградата на къщата, в която живеела любимата му. Пеел песни, носил цветя, бягал от стражите…

Ядосаният наместник решил да сложи край на тази опетняваща честта му история. Послужил си с хитрост – заръчал да предадат на младежа, че ако докаже, че може тъй да пее, че да трогне и боговете, и умрелите, той, сам наместникът, ще му даде ръката на дъщеря си.

Какво трябвало да стори? За да докаже магичния си глас, овчарят трябвало на градските гробища да иде да пее, от залез слънце, та чак докато надгробните камъни не му отвърнат.

Ако се откажел или те останели безучастни, той трябвало да се вдигне през девет планини и никога вече да се не върне, под страх живота да му вземат.

Нямало що да стори, съгласил се влюбеният овчар. Без изгората животът му и тук бил като в чужбина.

Голямо сборище се вдигнало следобеда на този ден край града. Младо и старо, бедно и богато се наредили покрай гробищата, а в средата кръг направили градските велможи.

Засвирил младежът – и всички хора заиграли, някои и без да щат даже подрипвали. Запял после той – птици от небето на рамото му казали, кучета и дребни живинки се тълпяли в краката му.

Ала камъните мълчали.

Буйни песни занареждал овчарят, огнени думи изричал. Велможите и те били готови да се разиграят – с наслада слушали хубавата серенада и отпивали от виното си. Смеел се наместникът – как добре го бил наредил – хем ще послушат хубава музика, хем от нахалника ще се отърве.

Пял младежът, песен след песен коя по весела, коя по-тъжна… Но камъните и гробовете мълчали.

Накрая той надигнал глас и запял балада мъчна като непрежалено либе, като гибел на любим, като обречен на смърт болник.

Отекнали последните думи на песента. Среднощ станало, ала всички наоколо смразени и потресени от гласа му стоели.

Мълчали като камъните.

Тогава наместникът, чието сърце много се не трогнало от никоя песен, щото или ушите или гърдите му били затъкнати с черно кече, станал и рекъл:

– Туй ти беше края, непрокопсанико! И без туй нямаше да ти дам дъщеря си, да не ме е била метилява градушка! Но ти показа що чиниш. Сега да се вземаш с некадърното си грачене отдето си дошъл, и…

Но не успял да довърши – някой извикал, хората развълнувано зашумели, после изведнъж притихнали.

Отнякъде далеч се носела песен. Сякаш ту от един, ту от друг камък звучала и най-сетне досами младежа дошла.

Разтреперани хората от селото лека-полека се заизмъквали и изплашени хуквали надалеч от омагьосаното място.

Само велможите начело с наместника окаменели – не можели да помръднат.

Останали там завинаги.

Там са и досега – можете да отидете, да ги видите. Кръстили ги Глухите камъни – скупщина от големи скали, със странни ямурлуци от гранит и ями за сядане по тях. Красят Родопите до скалните светилища на траките.

А песента ли?

Песента вече я знаете. Редяла се ей така:

„Глава ли та боли, сино мой, или половина?

Не ма глава боли, мамо ма, сърцето ма боли,

За снощнана вечер, мамо ма, за снощнана севда…“

Ето тук може и да се чуе:

https://zhilmoresextet.bandcamp.com/track/does-your-head-hurts-my-son

Advertisements

Пиесата „Да изиграеш февруари“

април 7, 2009

Ами… с две думи – спечелих номинация за пиеса на Плевенския драматично-куклен театър „Иван Радоев“, и я публикувам тук.

И толкоз, както се пееше в една песен…

🙂


Ура!

ноември 12, 2008

Нещо определено ми е станало тези дни… Както си щете схващайте тези ми думи – но за три дни довърших два разказа и успях да преодолея  критичното място на което бях зациклил в едно по-дълго писание. Аз лично се кефя, друг е въпросът какво се е получило :)… но за това има отзиви, надявам се някой да напише нещо…

За ориентация – новите неща са „Пламъчета“ и „Всички илюзии“.

Приятно четене. И благодаря.

М.


Back to the front

юли 28, 2008

добрееее! След концерта на Металика – какво да е заглавието на тази ми публикация, особено когато не съм писал тук от 100 години… /минават… :)/

Крайно време е обаче тази ми несериозност да свърши. Затова реших, че ще пиша и публикувам някои от започнатите и недовършени произведения, в процес на създаване.

Понеже обикновено изникват много въпроси и проблеми при писането на едно или друго нещо, затова ще ги задавам и тях тук, и ако някой случайно желае да отговори, или поне да остави мнение ще съм много благодарен.

Та така.

Първото което публикувам е едно „призказче“ – нахвърляното начало на една моя идея – „Animorted“, тотално нередактирано, и дори „непрочетено“ още от мен. И досега се колебая между желанието ми да бъде комикс, или нещо средно между разказ-приказка – много работа ще трябва по комикса, а и рисувачи :)… Но би било най-изразително, защото в него става въпрос за художници, рисуване, създаване, арт…

Това после обаче.

А сега ако имате време – моля хвърлете един поглед. И един комент може.  Стига да ви се отпуска толкова. 😉


%d bloggers like this: