Откъде идват песните?

ноември 22, 2017

Откъде се раждат

?

Откъде извират музиката, словата, и онези разтърсващи истории в тях, които те карат да ги слушаш отново и отново?

Песните са живи легенди. Те са онези парещи приказки, дето не дават сън на никое дочуло ги ухо. Те са онези изгарящи истории, вдъхновили разказвачите си не просто да ги предадат, а да ги преболеят и изпеят…

Една такава чудна легенда се крие в старата родопска песен „Глава ли та боли, сино мой“.

Разказват, че някога по тези земи живял овчар с най-вълшебния глас, който някога бил чуван. Някои твърдели че това бил самия Орфей, а други казвали, че е учителят му… Но всички били единодушни, че неговите песни, камък можели да разплачат.

Болка имал на душа този певец. Любовта на сърцето му била младата щерка на богатият наместник в града. Силно се обичали младите, но силна била и омразата на наместника, от който сладкогласният младеж дори се осмелил да поиска ръката на дъщеря му. Отказът му бил яростен и категоричен, и той едва не наредил да окачат наглеца на бесилката.

Но овчарят не се предавал лесно. Когато имал сгода, винаги заставал пред оградата на къщата, в която живеела любимата му. Пеел песни, носил цветя, бягал от стражите…

Ядосаният наместник решил да сложи край на тази опетняваща честта му история. Послужил си с хитрост – заръчал да предадат на младежа, че ако докаже, че може тъй да пее, че да трогне и боговете, и умрелите, той, сам наместникът, ще му даде ръката на дъщеря си.

Какво трябвало да стори? За да докаже магичния си глас, овчарят трябвало на градските гробища да иде да пее, от залез слънце, та чак докато надгробните камъни не му отвърнат.

Ако се откажел или те останели безучастни, той трябвало да се вдигне през девет планини и никога вече да се не върне, под страх живота да му вземат.

Нямало що да стори, съгласил се влюбеният овчар. Без изгората животът му и тук бил като в чужбина.

Голямо сборище се вдигнало следобеда на този ден край града. Младо и старо, бедно и богато се наредили покрай гробищата, а в средата кръг направили градските велможи.

Засвирил младежът – и всички хора заиграли, някои и без да щат даже подрипвали. Запял после той – птици от небето на рамото му казали, кучета и дребни живинки се тълпяли в краката му.

Ала камъните мълчали.

Буйни песни занареждал овчарят, огнени думи изричал. Велможите и те били готови да се разиграят – с наслада слушали хубавата серенада и отпивали от виното си. Смеел се наместникът – как добре го бил наредил – хем ще послушат хубава музика, хем от нахалника ще се отърве.

Пял младежът, песен след песен коя по весела, коя по-тъжна… Но камъните и гробовете мълчали.

Накрая той надигнал глас и запял балада мъчна като непрежалено либе, като гибел на любим, като обречен на смърт болник.

Отекнали последните думи на песента. Среднощ станало, ала всички наоколо смразени и потресени от гласа му стоели.

Мълчали като камъните.

Тогава наместникът, чието сърце много се не трогнало от никоя песен, щото или ушите или гърдите му били затъкнати с черно кече, станал и рекъл:

– Туй ти беше края, непрокопсанико! И без туй нямаше да ти дам дъщеря си, да не ме е била метилява градушка! Но ти показа що чиниш. Сега да се вземаш с некадърното си грачене отдето си дошъл, и…

Но не успял да довърши – някой извикал, хората развълнувано зашумели, после изведнъж притихнали.

Отнякъде далеч се носела песен. Сякаш ту от един, ту от друг камък звучала и най-сетне досами младежа дошла.

Разтреперани хората от селото лека-полека се заизмъквали и изплашени хуквали надалеч от омагьосаното място.

Само велможите начело с наместника окаменели – не можели да помръднат.

Останали там завинаги.

Там са и досега – можете да отидете, да ги видите. Кръстили ги Глухите камъни – скупщина от големи скали, със странни ямурлуци от гранит и ями за сядане по тях. Красят Родопите до скалните светилища на траките.

А песента ли?

Песента вече я знаете. Редяла се ей така:

„Глава ли та боли, сино мой, или половина?

Не ма глава боли, мамо ма, сърцето ма боли,

За снощнана вечер, мамо ма, за снощнана севда…“

Ето тук може и да се чуе:

https://zhilmoresextet.bandcamp.com/track/does-your-head-hurts-my-son

Advertisements

Коренуване разказва: Невидена река

ноември 21, 2017

 

– Поотвикнал съм от тая „родна“ прямота, мен – вдигнах рамене, докато Косьо се заливаше от смях на високия бар стол до мен. – Нали знаеш, там са едни любезни, все внимателни…

Косьо, вечно рошавият ми приятел, който не бях виждал поне 10 години. Не бе мръднал от пуберския си вид.

– Значи си за последно?

– Е, не знам – изненадано вдигнах рамене – Продавам съборетината, после имам да оправя тук едни документи на бащата… и…

– Него не съм го виждал сигурно откакто бяхме малки, човече… Добре ли е?

Вдигнах рамене.

– Добре са. Чувам ги веднъж месечно и ми стига.

Косьо се изхили и керемидената копа на главата му се затресе весело с него.

– Много откачено, човече… Сега си последният от семейството ти, стъпил на родна земя?

– Мда, ама няма да е задълго. Изчиствам всичко и да ме няма.

– Малко ти завиждам, ама малко… Някак ми се ще и на мен да се изнеса нанякъде, ама нещо все ме стиска тука.

Вдигнах рамене и отпих от бирата си.

– Робия, нали знаеш. Мислиш в една рамка, робуваш на еднакви, остарели думи… Благодаря за робството, ама аз си искам свободата.

Рошавият ме погледна някак странно. В очите му проблясваше ту яд, ту смях, сякаш не можеше да реши дали го обиждам или не.

– Свободата, а? – крещеше докато групата дънеше от сцената някакъв кавър на Нийл Йънг

–  Знам що е – свободата е да можеш да си избереш сам белезниците, човек!

– За да си свободен трябва да избереш кое е твоята робия. Кое е горчивото ти люкарство сутрин. Иначе все ще бягаш от едно на друго.

– Виждам, че си станал философ, докато ме е нямало.

– Вас всички ви нямаше човек. Нямаше ви още преди да заминете. Помниш ли когато трябваше да направим онзи трек? Помниш ли?

Докато той говореше, спомените се завръщаха, извъртаха като предсмъртен сън пред очите ми, и после се забавиха докато стигнаха онзи момент. Онова пътуване. Онази планина, експедицията, тайфата. И Теа. Такава каквато никога не беше.

Песента сякаш сама се появи на устните ми.

***

Вървяхме бавно по тихите улици на стария град и си говорехме, отвреме-навреме запявахме, даже крещяхме “Is it aaaaaaal just wasted taaaa-ime?” С Косьо имахме общи любими песни, и макар да бяха на групи от целия свят, някак ми напомняха за детството, за тук.

Мога да позная града си само по камъните – лъскави, всеки един – като малко изрисувано, излъскано хълмче. Жълтата светлина от крепостните стени, и онази глъчкава тишина, като предчувствие че нещо идва, нещо ей сега ще се случи, и ще бъде зверската забава. После тишината замлъква, и отнякъде се чува песен, или пък рошавият поема някаква. Камъните лъщят и мъдро мълчат. Някаква каменна романтика…“

Невидена река, на живо в Коренуване с Дивите


Забравена песен звучи в съня…

ноември 20, 2017

…Както се разказваше в едно друго парче – песните се завръщат. Бликат изпод камъните, ръчкат те в съня ти, плесват ти немислени думи в устата.

И внезапно се оказва, че в 5 часа сутринта не само не сънуваш, ами си се облещил и ровиш из онези стари тефтери, за да намериш следите от нея. Мелодията звучи още, отеква от съня ти, но ти си сигурен, че не е само това.

Накрая, слава богу, и слава онзи малко-ма-навреме акъл, дето си го имал, та да записваш, я намираш.

Седиш в тъмното и като идиот снимаш с телефон, в малко позакъсняла, спасителна ctrl+s акция.

Хилиш си се сам, но важното е, че песента е пред теб.Drumilo_handwrite1edit

Песента за Друмила мома.

Писал съм този текст някъде около лето 2000-и или 2001-во. Направих първия й аранжимент на акустична китара, а после я развихме с тогавашната ми банда „Гримм“. Ако си спомням правилно дори я свирихме на фестивала „Слънце-Луна“ на Триградското ждрело през 2004 г.

След това съдбата й е просто бяло петно в главата ми.

До преди няколко дни, когато мелодията се завърна, като избягала котка, и започна да ме тормози да я пусна вътре, че е студено.

Ето и целия текст. Скоро и музиката ще пусна… А най-скоро и със Секстета ще я друснем. 🙂

Ха, добро утро и да ви спорят д(р)умите.

***

Друмило моме, мъгляна, де ти снага зове,

де ти ръце загалени, лъжат в мене сърце?

Дали да тръгна, Друмило, или да топля хан,
Дали да вярвам, Друмило, на твой омаен стан?
 
Странниче свиден, юначе, снага ми вие свят,
Сърце ми жар разпалена, сал да прекрачиш праг,
Снага ми крие, странниче, цяр за бездом’ души
Лек за безпътни блянове, свят за безсветни дни.
 
Омайни думи, Друмило, мене недей мами,
Нежни ти пазви – огън са, змия е кръшен стан.
Сладко си биле, Друмило, ала веднъж отпил,
Сърце по теб потеглило, не се връща веч назад.
 
Хей, душата за друм копнее,
Хей, сърцето за дом милее.

MIH_3061FB


Коренуване: Облогът на самовилата

юли 20, 2017

Благун не спираше да свири, докато разказва. Всеки друг разказвач дето съм гледал, включително и моя милост редуваше музиката и историята. Този дребен и жилав човек, с очи като въглени и една зареяна в простора усмивка, правеше всичко едновременно и без никакво прекъсване.

Пръстите му се движеха с такава скорост по струните на тамбурата, че не можех да проследя кое е палец, кое кутре, кой къде и след кой е. Гласът му беше като прииждаща буря – от далечен, заплашителен тътен, изведнъж стоварваше цялата си ураганна сила върху слушателите, а сетне с пролетен бриз и нежни напеви вадеше дъгата.

Разказът му пък наопак – беше равен и спокоен, и понякога и най-драматичната му част не поклащаше уверения и дълбок ритъм, като бавен марш на хиляда балкански тъпани.

Той не се имаше за музикант и не наричаше себе си разказвач. 

Благун наричаше себе си думир.

Що е думир ли…

„Думир е онзи, що лекува с думи и песни. Той е и разказвач на това що искаш да речеш, свирач на това, което искаш да излееш, дори и играч на сбраното в душите на слушателите си.

Да си думир е съдба, дето няма смяна. Сърцата на хората са като диви котки – трудно се стигат, ала веднъж да ти дадат да ги погалиш и си вечно техен.“

Благун разказваше, че думирите са обикаляли старите български земи и често са давали представления по ханове, села и събори. Били са много уважавани и ценени, защото винаги са носели настроение и приключения на всяко сбиране. Често са използвани и за разнасяне на новини, или глашатаи на вести.

Но заради огненото си слово и дарбата си да палят искри в зениците и душите на слушателите си, те са използвани особено много като събирачи на нови воини за армията на кана…

Цялата история – в петък, 21 юли в Арт Фондацията.


Коренуване празнува рожден ден – петък в Галерия Лампион

декември 14, 2016

mih_3061fb

…Заболял Момчил юнак. Болна лежала душата му в якото му младо тяло. Всичко си му било наред, само сърцето му го нямало. За дивата самовила жадувал. Често ходел на Неначнатото езеро, но бялата мома все не идвала. Само когато дълго свирел на кавала си, светла риза се показвала сред дърветата като парче жива мъгла. Усмивка, като стрела в сърцето му, махване с ръка, като последно сбогом.
Съвет поискал той от един знахар в селото. Горчил му викали, триста белемнита да покрият гроба му. И го подучил старият хитрец що да стори…
„Що желаеш, болнико? Съгрешил си, бягай на църква, Господ да ти прости, аз не мога.”.
„Тежко ми е дядо. Искам я. Жена да ми стане, искам.”.
„Пущина деца не гледа, Момчиле.”
„Друга не ща.”
„Грешник, болник си ти… Има един начин. Но да ми се закълнеш в Господа, че на друг няма да го издумаш! И като ти кажа какво да правиш, ще го направиш точно така, както съм ти наредил?”.
„Слушам те, дядо. Твой съм, роб съм каквото кажеш закон ще бъде. Ти си ми спасението.”
„Не мой роб си ти…”


Утром играели самовилското хоро сестрите, но всеки път внимателно избирали под коя скала ще го подхванат.
Три седмици ходил Момчил на поляната до онова синьо като лятно небе езеро. Свирел всеки ден усърдно като млад чирак кавалджия. Нови мелодии се леели чудни и примамливи от кавала му, и все по-хубави били. Тръгвал си посърнал и изтощен всеки следобед, и на другия ден с нови сили захващал слънцето да изгрява.
На първия ден от четвъртата седмица тя дошла.
– Упорит си, юначе – рекла му, но той не спирал да свири. Помнел какво му е заръчано. Цял ден се омайвали – тя танцувала и го карала да хвърли кавала и да дойде при нея, той свирел и я карал все повече да играе и да не тръгва. Разпуснати коси блестели и гъвкаво загръщали тялото й, тежки ръкави и ресни разпервали ризата й, тъмен огън блестял в очите й, а бялото й като ярка луна лице греело от щастие. Хвърлила накрая ризата си далеч по брега, и само по коси останала. Стиснал Момчил тогава по-здраво кавала, че от тази гледка ръцете му омекнали, коленете му се стопили. Леко тръгнал по брега на езерото.
– Знам що искаш – засмяла се бяла Рада. – Тежка ще ти е тая риза, не мож’ я носи.
Застанал Момчил между вилата и дрехата й. Отлепил за миг устни от кавала и бързо издумал:
– Да се изкъпя с тебе, моме, искам. –
После пак засвирил.
– Влизай тогава – рекла дивата, сякаш това и чакала. – но ризата ми да вдигаш не се опитвай. От мен по-бърз не ще си.
И се хвърлила във водата.
След нея тръгнал и юнакът.
Завлизал бавно Момчил, лудо играела пред гърдите му момата. Бясно биели водите, изхвърчал кавалът от ръцете му. А после всичко се укротило и притъмняло.
Тръгнала да излиза дивата.
– Сбогом, Момчиле. –
– Дай да те прегърна, бяла Радо – промълвил момъкът и обгърнал ръце около нея, както му обърнала гръб. Тя за миг се отпуснала… и това било достатъчно. Попипал под дългите й коси и напипал плитката яперичина. После с острието, дето пазел на гърди срязал каквото могъл.
Вик на горест разтресъл гората.
– Що ми стори лъжецо? – блъснала го разлютената Рада, очите й – бездънни кладенци с дива ярост.
Понечила да вдигне ризата си, но ръцете й немощно се привдигнали. Опитала да стори вятър – косите й безмълвно разстилали раменете й. Дружките си на третия път извикала – гласът й угаснал още в гърлото.
Пристъпила едва на брега и се отпуснала на земята от безсилие. Човешко чедо била, изгубила за миг силите и съдбата си.
Събрал ризата и опашката в торбата си Момчил, награбил крехкото тяло, и леко като пух го метнал на рамо.
– Жена те искам, бела Радо. Дома ще те водя. – и като рекъл тъй, залепил целувка на косите й, и поел надолу.
Само едно забравил.
Кавалът, дето се изсулил от пръстите му, изхвърлен от разлютените вълни самотно лежал под безмълвните храсти.
Вятърът дошъл и леко засвирил своята песен.
Песента за изгубената свобода.
Все пак вятър бил.

Коренуване разказва:
Петък, 16 декември, Галерия Лампион
https://m.facebook.com/events/1681257532164573


Непрощаване

декември 13, 2016

Две черни езера

Не ще погледна в тях.

Две дупки тъмнина

В дълбока като грях

Безкрайна пещера.

Две локви във пръстта,

Как да отпия, как

Най-тежката вода.

Тарелка сърчица,

Забравени деца.


Рожден ден на Korenuvane @Lampion в петък

декември 12, 2016

korenuvane1-pic

„Коренуване е онзи път, за който винаги щом си спомниш, някак нещо се стопля в теб и си казваш, ей, скоро, скоро тръгвам…
То е разказът за онова приключение, което все искаш да предприемеш, но винаги по някаква причина отлагаш.
Онези песни, които искаш да научиш от сто години, и все нямаш време да седнеш и просто да си попееш.
Вземи си време.
Вземи си времето и свободата и себе си и ела да коренуваме заедно.“

Приятели,
През декември тази година Коренуването навършва две години. Заповядайте да го отпразнуваме заедно с един концерт-приказка на 16-ти декември в галерия „Лампион“.
За тези две години спектакълът разказа много истории, гостува в на много места в София, Пловдив и Ъглен. Запознахме се със Саксиеното момиче и прокълнатия български Велия, научихме за произхода на Русалиите, Стията и самовилските извори…

Този път искам да ви разкажа нещо от началото на историята. Причината за всичко, поводът да започна да разказвам.
Книгата ‘Песента на Хадар“.
На това представление ще чуете легендата за Момчил юнак и Рада самовила от същата тази книга. Може би сте чували началото й, може би дори знаете цялата отнякъде. Но със сигурност този, който е разказвал, е премълчал онази част за яперицата…
Що е Яперица ли? Ами яперичина опашка?
А каква е разликата между самовила и самодива?
Вълшебни създания ли са самовилите или някакъв вид хора? А могат ли песните да лекуват? А да омагосват? …
Отговорите – в Коренуване на 16 декември.
19.00 г.
До.

Входът е свободен. Изходът е… през саксията. 🙂

saksiata1


%d bloggers like this: