Домът е…

май 5, 2020

…Дядото спусна дисагите на земята и се протегна.
– Ето, чувствай се като у дома си!

Поляната бе тясна и извита, скътана сред гористия склон, като рожден белег сред буйни къдрици. Колкото весел и ухилен бе дядото, толкова мрачен и чумерен бе момъкът.

– Така или иначе никога не съм имал дом. – сви рамене той и се просна на земята.
– Е, не е като да е баш тъй… – усмихна се в брадата си дядото.
– Добре, имал съм къща. Място за обитаване. Имам я още даже…
– Имаш и семейство, деца… На другия край на селото живеят вашите. Ако броим и роднините, май ще се окаже че имаш много домове.

Момъкът рязко се изправи.
– Да ама домът не е в имането. Не е в пребиваването. Където и да съм бил, все не съм се чувствал у нас, у дома.
Никъде не съм се чувствал у дома… Само като съм на път, ей така…

Той огледа поляната и се обърна към възрастния човек.
– Що е така, кажи ми? Що съм такъв чергар, все ми е самотно, затворено… Все хуквам някъде другаде.

– Дом няма, който мира няма.
Дядото извади една торбичка от джоба си и приседна да гласи и тъпче лулата си.

– Инак си прав, Благуне, домът не е къща или навес. Домът е в нас. Домът е у всеки. Ние го носим, ние го градим, ние си го събаряме.
Има хора, дето домът сякаш струи от тях – където седнат, там го сторват.
Той попива в земята, изтяга се наоколо и разлива прегръдки. Ухае на прани чаршафи, горещ хляб и чубрица.
Домът сякаш сам се строи покрай такива хора. Не мине време и до тях зафърчат гости, щерки и внучета. Съседи спорят и носят ракия, общинари ги поздравяват. Домът кипи в тях. Не дай Боже да изгаснат – гасне и дома, ако няма като тях други в него.

Той притихна и дръпна от лулата. Димът се разнесе над поляната. Ухаеше на тютюн, огнище и зима.

– Има и едни други хора. Домът им е все несбъдната мечта.
– Такива като мене. – изрече момъкът
Дядото сви рамене.
– Домът им е там, дето отиват. Домът им все е у мислите им, у копнежите.
Те все обикалят, все търсят и все не намират. Щото няма как да намериш туй, що си е у тебе. Найден се не търси. Не мож събудиш онзи, дето се прави, че спи.
Домът не е просто къща за тия хора.
Домът е това що сторват за тези, които обичат. Едни разказват истории и палят сърцата. Други пеят песни, които будят душата. Трети билки събират и лекове приготвят…
Има още много.
От мене знай, Благуне – домът е винаги у теб, у сърцето.

Момъкът слушаше вцепенено.
После стана и захвана да подтичва наоколо. Когато се върна обратно на полянката, ръцете му бяха пълни със съчки за огъня.

Дълбоко в брадата си, докато димеше с лулата, дядо Кап се усмихна.

/Из „Песен за юнаци и злодеи – неизпята“/

Вдъхновено от „Приказки за Юнаци и злодеи„, и нейната премиера преди година.


„Да останем заедно“ в канала ми в YouTube.

април 6, 2020


Полковника разказва… или Moro@Level Up

април 3, 2020

Здравейте, приятели!

Ще направим отново стрийминг на свиренето на живо от Level Up, следващият петък, 10-ти април, от 19.30 ч.

Изненадата за всички патрони-закрилници е, че този път ще заснемем и отделен видео материал на някои песни, който ще публикуваме само за патрондаша. 🙂

Ако някой любопитства за цялата история на Полковника, част която ще разкажа на живо  – скоро ще разкрием къде може да се прочете.

Ето и пълният текст на поканата от YouTube:

„Преминете на Тъмната страна! Свирим мега яки песнички… :)))  

Дойде време за следващият дистанционен бар-стрийм-лайф.  Домакините този път са от геймклуб Level Up, където на 10-ти, петък, от 19.30 ч. ще чуете песните и историята на… Полковника.  

Вманиачен геймър и рок-фен, Полковникът от биохакерския взвод е преживял хиляди битки, и е спасил стотици хиляди животи, седейки просто зад монитора.  Няма да споменаваме предотвратения зомби апокалипсис в Мексико, спирането на арийската генотипна доминация през 80-тте и още доста биологични диверсии и войни, за които всъщност никой дори не чува.   

Заключени сте вкъщи? Полковника е бил неподвижен с години. Страх ви е от вируси? Нанобиотите са тук отдавна. Ужасявате се от бактерии? Микозоидите са насреща.  

Какво се случва обаче когато лекарствата се превърнат в отрова? Когато спасителните ботове преминат на страната на врага?   

Всяка защитна армия винаги се превръща на свой ред в заплаха…  Така е защото има само едно съвършено и доминиращо над всичко друго оръжие. 

Страхът.  

Както Полковника обича да казва: „Хората не разбират, че страхът е най-силното им оръжие. Стига да знаят от къде и от какво е…“  

Един концерт в стила на Коренуване / Rootin’roll: Където историята и музиката се раждат в момента на изпълнението им, а импровизацията води разказа и изпълнителите.


Доскоро от Левъл Ъп!


Злъд

февруари 4, 2020

Знаете ли що е?

Публикувам кратък откъс от новите части на „Песента на Хадар“, за да дам възможност на Неда да разкаже що е злъд-ът.

Пък да дам и знак, че още ритам в тая кауза, нищо че съм в ъгъла под въжетата на ринга.

От началото на годината (почти) успявам да поддържам ритъм пет за седем, т.е. пет дни писане седмично. Друг е въпроса колко и какво е това писане, но… се успокоявам с похвалата към Джеймс Джойс, който е писал по 7 думи за ден, и понякога това е било добрият му ден… 🙂 Така че броят май не е толкова важен… или пък е от жизнено значение дали правиш нещо изобщо?

Стискайте ми палци и доскоро.
Сега ще оставя Неда да разказва…

Недостатъчното.
Това, което все ни липсва, а не можем да определим какво е. Недостатъчно любов, недостатъчно сън, недостатъчно време и внимание…

Погледнато отстрани животът ми изглеждаше доста пълен. Освен че учех едно толкова любимо нещо, работех, близките ми бяха живи и здрави, приятелите ми – корави…
Докато не дойдеше един от онези моменти. Момент, в който се събуждаш и нещо ти е забито под слънчевия сплит. Не е язва, или поне не в стомаха ти. Нещо, което човърка душата ти, което шепне на сърцето ти и тъгата се връща.
Най-обичам, когато те събуди много преди утрото. Дълбоко в нощта, някъде към четири или пет часа. Когато имаш чувството, че няма да заспиш никога повече.

Как го нарече Яна това време?

Злъд.
Затъкнатото време.
Времето между нощта и изгрева, в което са будни всички страхове и угризения.

Будила съм се с вик, скачала съм в леглото с кънтящо сърце, загубила дъх, сякаш съм загубила нещо, някой много скъп. После постепенно, когато се осъзнавах и пробуждах, разбирах, че всъщност не се е случило нищо. Няма причина да съм в треска и паника. Вечерта е минала спокойно, всичко е наред…
Освен в сърцето ми.


Злъд.
Там, където живее недостатъчното.


ВдъхноWATорско 2020 #1

януари 22, 2020

Началото на 2020 беше високо.

Първия ток, който споделям е от маратона Голям Сечко Рън, който се проведе над Бухово, под връх Мургаш, и в който аз участвах на дистанция от 15 км.

Определено тези 15К в планината бяха като за две по 20 в парка…

Това се оказа най-тежкото бягане в живота ми.
Дотук. 😉

Много благодаря на run.b – trailseries, за хубавата организация и възможността.

Не знам как 20-те К седмица преди това, избягани „на топло“ в Борисовата, ми дадоха спокойствието, че ще се справя с унищожителните денивелации на тези планински 15К.
Е, ще си каже човек – не са много – 720 м., голяма работа.
Е, да, ама са за малко.
Което, колкото и да ни напомня на вица за „службата е тежка, но за сметка на това продължителна“, не е смекчаващо склона обстоятелство.

Първите баири бяха тежки, докъм 5К вече бях поиздъхнал, но всичко беше в реда на нещата – казах си – ще видят те надолу…
…?Кое?…

„Надолуто“ дойде във вида на отвесна урва, която ми стопи спирачките, и ми напомни за мускули, които не бях използвал сигурно от 10-годишната си възраст.
После, дойде 10-тия км, и повторението на нанагорнището от началото… (най-бавното ми време за километър).
Едно момче се нареди да тича (т.е. влачи) с мен, като ми даваше кураж, докато отдъхва по нанагорнището, и се опитваше да ме стимулира.
След като обърках маршрута в гората, и съотборниците му го настигнаха, реши да продължи с тях.
Извиках след него да „Предаде много поздрави“….
В онзи момент вече воистина ми идваше да се разрева – защо не се записах на 9К, да ми се не види и самонадеяното копеленце…
По нанадолнището (35°) ме задмина един дядо като вятър.
По равното накрая ме изпревариха две крехки създания. Едното се ядосваше, че е изгубило 20 минути…
Добре, викам си, как те могат, а аз мрънкам, *да му се не види? (*максимална цензура).

Поех дъх и се понесох напред мощно… В нещо като пингвински тръс по натрошен лед.

Е, пресякох финала. Ура.
Спрях.
Даже успях да си спра стравата сам (демек извършвам сложни механически движения!).
Мислех, че не може да съм по-разбит….

А после един приятел, с който се засякохме на бягането случайно, подхвърли :
– Айде по бира? –
И аз като хукнах…
„…То детето откъде да знае че го болят краката…“

All is in your head.

Това е за начало, и отскок.

Очаквайте скоро тук да публикувам мастърплана за ВдъхоWATорските ми видеа и публикации за 2020-та… пък и самите тях. 😉

Пътят ни влече… Не спирайте!


ВдъхноWATорско #1

ноември 11, 2019

Moro Miro на Renault Morning Run Sofia –
ВдъхноВАТорската равносметката е сериозна.

Почвам с „хубавините“:
Първо, избягах 20К за под два часа, което, като за втори път в живота, в рамките на месец от предишният път, си е постижение. Браво на мене. 😛
Второ, нито веднъж не преминах в ходене, което отново ми е за втори път в живота на 20К – не спрях до финала, независимо от хищния баир до обсерваторията в Борисова.
Трето (психическо) – въпреки притесненията, които започнаха от третото изкачване на същия баир – „олеле, ще издържа ли още веднъж, леле, що не се записах за 10К, ох, защо няма примерно 15К трасе, леле, умирам от глад, дали да не си взема нещо от някое капанче, докато тичам, и дъра-бъра, аман от това мрънкало“, продължих и довърших състезанието. Истина е, че психиката е много по-голям проблем отколкото тялото. То има сили да издържи много повече отколкото си мисли човек. Но паникьосания инстинкт почва да бие аларма още при първите признаци на умора.
Това е най-трудното да се издържи. Умората и дължината на трасето са доста по-лесни неща.

Дотук добре, сега и малко „нехубавини“:
Първо този маратон се оказа доста по-тежък като трасе от Marathon Sofia, въпреки че е само 20 К, а не полумаратон – 21.5К.
За мен тежеста идваше най-вече от периодичното, на всеки 5К, изкачване на сериозен склон. Докато си още свеж, което при мен е докъм 10 км. – баирите не мъчат толкова. Но изкачването му между 16-тият и 17-тият километър беше набиране на глист по ламарина. Това бяха най-ситните, изминати тичешком, стъпчици в живота ми. 🙂
Второ, трябва да внимавам повече с увличането по темпото на останалите състезатели. Както личи – първата обиколка съм я изминал доста скоростно. Това е защото следвах бягащите със сини пейсъри, чиято цел беше да изминат трасето за 1.50 ч. Тя и моята беше подобна, но докато на Маратон София увеличавах постепенно бързината – тука се изсилих май лекичко. Лекичко, защото все пак завърших цялото. Но общият ми пейс не е този, мда.
Трето, определено тази дълга (за мен) дистанция си има нужда от захранване по време на бягането. Докъм 10-15К не ми е проблем. Но след 15-тия километър започна да ме стърже голям глад, въпреки погълнатия 1 час преди състезанието банан.
Следващият път – задължително барче в джоба.
Не, нямам предвид такова с напитки… 😉

Като за край – най-хубавия момент не подлежи на анализ, а само на преживяване. Или на песен или история.

Точно на последната обиколка, малко след стръмния склон изгубих представа за място и време. Спрях да мисля колко остава, къде съм, колко бързо се движа, и защо около мен няма никой (щото сигурно всички са финиширали).
В този момент вече нямаше значение.
Просто се движех, без да знам как, защо и накъде. Около мен имаше огромна феерия от цветни листа, пътеки и дървета, от зелено-черно до оранжево-червено. Всичко блестеше, шумеше и се забавляваше с моите глупави, дребни, почти невидими за Вселената, притеснения.
Стана ми толкова спокойно, че почнах да се хиля на всичко, което видех по пътя. Накрая дори и себе си взех да одобрявам през известно време.
„Браво, мойто момче“, говорех си, „Ако не пукнеш сега, си супер!“. И като ме напуши един хилеж… Спринтът ми през последния километър беше доста изненадващ. :)))))))

Представям си колко са се забавлявали с мен всички хора, които съвестно стояха и ни подкрепяха по постовете по трасето.
Благодаря на всички приятели, на отбор Running Buddies, и особено на хората от Begach.
Определено беше най-якото тичане за тази година.
Скоро пак.


Хадар рапорт 5… или просто Стихът на Неда:

ноември 8, 2019

Недей оплаква се, че идва понеделник,
Признай той е любимият ти ден.
Недей разказва тъжно на морето,
Как би останал тук завинаги, недей.

Недей приказва, на системата как роб си,
Как там с вериги те държат,
Как искаш с порива спонтанен,
Да полетиш, където те очи влекат.
Недей оплаква се от понеделник.
Понеделникът е Сигурният свят.

Недей разказва колко силно желаеш чиста свобода,
Как би останал, стига и да можеш,
Задълго тук на кея, на брега.

Недей.
Знам, виждал съм такива,
Свободобленуващи насам.
В петък са отвързани титани,
В съботата богове,
Неделята носталгия ги храни,
Но… Понеделник ако още тук са те,
Внезапно погледът им вцепенен е,
Бузите хлътват, 
Ръце издайни тремора редят.
Опустява в миг светът им,
И не виждат вече бурното море.

Ужасно много докривява,
Довчера тъй жадуваната свобода.
„Какво направих“, устните мълвят.
Сърцата им разтърсват се от страх.
И биха дали всичко, да се доберат,
Обратно
В Понеделник,
Сигурният свят.

Недей оплаква се от твоя понеделник, 
системата, 
уредбата,
света.
Ти сам създал си го и сам го храниш,
даваш
Цялата си свобода,
За малка доза хапче 
Против страх.


%d блогъра харесват това: