8 години и 4 дни…

октомври 1, 2021

И толкоз, както се пееше в една песен.
🙂

(пинбек или предай наобратно – https://s-viara.net/challenge-yourself )


Етнология II – Жилмор Секстет & Невидено

юни 30, 2021

Заповядайте на ЕтноЛогия II на площад Независимост!


На 8 юли, от 8 ч. с гайда-пънк секстета ZhilMore Sextet и етно-рок ансамбъла Невидено ще направим един мощен етно концерт на живо, точно под куполите до ЦУМ, пред възстановените руини на стара Сердика.

Това е място с уникална акустика и естествено усилване на звука.
Именно затова ще сме изцяло с акустичния звук на гайди и китари, тъпан, гъдулка и контрабас. Освен познатите ни хитове, ще изсвирим и няколко нови песни, подготвяни за следващият албум.

Събитието в ФБ:
https://www.facebook.com/events/231893801741695/

Пачки за подкрепа на групите ще събираме както винаги – в куфари, мешки, торби и чанти на място. 🙂
Събираме се за веселбата от 19,30 ч.

Ще се радваме да се видим, приятели!
\m/


Опазихме ли Сребра невяста?

март 24, 2021
фото: Милена Стойкова

Здравейте, приятели и съзидатели!
С малко закъснение, причинено от културно-музикалното главозамайване и пост-сценична треска от петък, пиша този отзив от представлението „Да опазиш Сребра невяста“ на камерна сцена Славянска беседа.

Първо искам да ви благодаря от сърце за невероятната вечер, която сътворихме заедно.
Благодаря, че успяхте да дойдете в това толкова напрегнато време. Благодаря за участието и съучастието ви в спектакъла, за отприщения ви смях и спирането на дъха, които ме сграбчваха на сцената, за споделените спонтанно думи, и най-вече – за присъствието ви, което се усещаше като здраво стискане за ръка през цялото пътешествие и надсвирване.

фото: Анета Генова

За мен, от момента, в който стъпих на сцената и взех китарата си, до последното натискане на лупъра ми на края, минаха пет минути. Затова още не мога да схвана как представлението е надхвърлило два часа – реално бях отрязал доста части от цялата история, а и много от епизодите бяха разказани само с песни.
Но, както казах и на сцената – аз бих могъл да продължа поне още толкова – кой? аз? – затова трябваше просто да спра в някой пиков момент.

фото: Милена Стойкова

Имаше обаче няколко необикновени мига на сцената, които искам да споделя непременно.
Докато отначало внимавах за звука, изскачаха разсейващи тех-проблемчета и хвърчаха смешки и спонтанни лиготии – аз си следях изреченото и следвах песните.
Но постепенно, с навлизането дълбоко в историята, някои думи, викове и жестове, а на места и цели песни и герои, започнаха да се появяват сами. Баба Калуна, невястата Сребра и дори самият дракуз Диман, започнаха рязко да вземат думата и пряко да се намесват. Ако щете ми вярвайте – имаше изречения, които просто не знам откъде дойдоха.

фото: Анета Генова

Специални благодарности искам да кажа на целия технически екип, който ме подкрепи – на фотографите Анета Генова и Милена Стойкова за уловените магични мигове; на Антон Велев за чудния звук, на Дренката за прекрасното осветление, на Алекс Наков от NaVilata.com – за пълното видеозаснемане на спектакъла, на Стоян Анов – за спонтанния стрийминг (тук може да се види част от него), и на всички, които дойдоха, гледаха и дори се съгласиха да се включат в бъдещата среща за обратна връзка по спектакъла.

фото: автоМоро

Това е от мен накратко, приятели.
Очаквайте включване за среща скоро и ново представление на живо от „Коренуване“!

фото: Милена Стойкова

_____
…и продължението след края:

Ако представлението, историята и музиката ми ви харесват – може да ме последвате тук, в блога,
в канала ми в YouTube, както и във Facebook,
и да подкрепите проектите ми в профила ми в Patreon.

„Всяка капка в реката променя нейния бяг…“


Спектакълът Коренуване в Славянска беседа

март 15, 2021

Заповядайте тази седмица в петък, приятели!

Мономюзикъл или рок-театрален пърформанс, разказване пред публика или концептуален концерт… Коренуване се завръща, за да открием отново точното му определение.

Ще оставя самият Благун да ви разкаже:

„Когато Пейо Хвърчилеца ме покани да свиря на оная сватба в Родопите, отначало помислих, че се шегува. Аз съм си пънкар и трашър, пък и някаква форма на поет с китара, и свиря всичко друго, но не и музика като за сватба. Парчетата ми или те удавят в сантименталност, или те разбиват от подскачане и куфеене. Кой сватбар ще иска да осмисля живота си, докато празнува?

Точно затова ме бил канел, заяви моят приятел. Това щяло да е сватба за планинци – искали яка музика, музика от сърце. Малко метъл химни, малко пещерняшки фолклор, и някоя мощна народна песен и всичко щяло да е наред.

Нямаше къде да ходя, съгласих се. В крайна сметка те си го пожелаваха. Интересно ми беше колко хора щяха издържат на темпото, и кога щяха да ме помолят да престана, за да пуснат „човешка“ музика.

Нищо такова не се случи. Нещата взеха съвсем друг обрат, и дори сега, когато си спомня онази дълга нощ, студени тръпки започват да лазят по гърба ми.

Нощта, в която преживях най-голямото си изпитание в свиренето и надпяването.

Нощта, в която пазихме булката в онова мъгливо планинско село…

***

Започна се още докато се изкачвахме нагоре в раздрънкания бус, с който ме взеха от гарата. Седях до моя приятел Филип, който с прибързан ентусиазъм бе решил да дойде с мен. Докато стискахме здраво калъфа с китарата и багажа, си намигахме с дъното на всяка урва, край която шофьорът, като стар смолянчанин, решаваше, че точно тука ще да припали някой фас. Имах намерение да се прибера веднага в стаята, която ми бяха запазили в една къща, да се наплискам от коритото или каквото имаше там и да се пльосна да отморя за час поне. Беше ранен следобяд, до началото на празненството имаше доста часове, а моето участие трябваше да е в още по-късна доба.

Тогава, на един от завоите над пъкъла, Пейо разби мечтата ми. Тупна ме по рамото и заяви че „бая работа ни чака“. След което ме осведоми, че всъщност нашата задача далеч не е просто да свирим. Свиренето на самата сватба било за кеф и за отмора, и си било за нас и… абе все едно какво щяло да е, след като всички ще са вдъхнали въздух на няколко дамаджани.

Като ми подаде ПВЦ-бутилка от фанта, пълна с бистрожълта течност, той се надвеси към мен и със заговорнически тон ме осведоми, че сме щели да участваме в „най-тежката част“. „Ти нали тежко си падаш да свириш?“ озъби се той сам на феноменалния си хумор. Филип го гледаше омаяно, сякаш жив русалия беше рипнал от урвата приказки да му разказва.

Така с друсане и отпиване от огнената вода, той набързо ни въведе в заверата.

Пазенето и вземането на булката било най-тежката и най-важната част от сватбата. Това на практика си било чисто крадене на невяста. Младоженецът, понеже бил кекав от любов, си вземал добри приятели и роднини да му помогнат, за да извади момата от дома й и да му я доведат. Същото се случвало и от страната на невястата, само че там целта била да не я дават без бой или поне голям откуп. Понякога, когато бубайкото /бащата на булката/ не харесвал бъдещия си зет, ни бой, ни дар, ни пара помагали. Имало един начин само.

В тоя край всички толкова обичали музиката, че само тя топяла сърцата им. Затова на вземането на булката всяка от страните гледала да доведе ербап свирачи. Ако тези на младоженеца надсвирели музикантите на булката – тя отваряла вратата и отивала на „по-доброто хоро“. Ако се случело обратното, оставала вътре. Това „надвиване-надсвирване“ можело да продължи часове, докато булката не отстъпела.

Картинката започна да ми се подрежда. Не поисках да разбера какво ще стане ако булката не отстъпи. Ухилено-замаяната от ракията и приключението физиономия на Филип ми стигаше.

Тези добри хорица си правеха сметката да свирим цяла нощ. Освен това, както ме осведоми любезно Пейо, срещу мен щели да се изправят най-добрите оркестранти от всички околни села. Всеки от тях бил кален от кукерските шествия, на които се свирело понякога с дни.

В главата ми се появи смътен спомен, как, докато преговаряме с едрия планинец, аз гордо му обявявам, че мога да „изкарам от здрач до зори, ако се наложи“.

Бусът спря със скърцане и оживлението настъпи веднага, щом слезнахме на местна почва. Илюзиите ми, че ще стигна изобщо до стаята се стопиха моментално пред грейналите лица на няколко момчета и момичета. Те се нахвърлиха върху двама ни с Филип, и като награбиха багажа и инструментите, буквално ни понесоха към близката сграда. По-късно разбрах че тя изпълнява и функциите на община и поща. В този момент знаех само, че това е голямото заведение, в което ще се случи това чудно събитие.

Красивите момичета и шегите на младежите скоро помогнаха на благото питие да отпусне сърцето ми. Филип беше в рая – говореше, пиеше и ръкомахаше, ухилен до зад ушите си. Всички посрещачи бяха роднини, кои сестри, кои братя, кои братовчеди на Сребра и Ясен, и всеки се надпреварваше да разкаже как двамата млади са се събрали, как са се поискали и как щяло тази сватба да бъде най-голямата в цялата планина наоколо.

Бавно и полека съмнението и главоболията ми се стопиха, и скоро и аз се присъединих към всеобщите усмивки и викове. Докато слушах разказите на веселата дружина почти бях готов да забравя опасенията си.

Тогава, в един-единствен миг, когато вдигнах празната си чаша да поръчам още от хубавото питие, кръстосах очи с кръчмаря.

Странно мълчалив и сериозен, той отпуши една бутилка, сипа в чашата ми и я плъзна по бара. После, докато продължаваше да ме гледа, поклати глава, сякаш прогнозата не вещаеше нищо добро.

„Нямаш представа“, произнесоха беззвучно устните му.

Нещо ме бодна под лъжичката. После Филип ме дръпна, за да разкажа някаква много смешна история, и моментът се стопи.

Сега знам, че тогава наистина нямах представа какво ни чакаше…“


Обратно към „Песента на Хадар“

март 2, 2021
Ново начало: 02 март 2021

Стартирал съм бягане на маратон от тоалетната. Започвал съм конферентен разговор с камера в зуум, в който се оказва, че съм по потник. Тръгвал съм за съда по чехли.

Какво пък му е да започна една цел на втори март, вместо на първи?

Хората сме си традиционалисти. Обичаме кръглите числа, били часове или суми. Друго си е да избягаш 5 км. или 10 км., а не 4.9 или 9.850.

Колкото и изтощени да сме докато бягаме, ако видим че ни остават 100 или 200 метра до 3-те или 5-те км., то няма начин да не се напънем да ги завършим. Да ги закръглим.

Е, да, само че това е нож с две остриета.

Ако си решил да рисуваш по един час на ден и направиш 55 минути, провал ли ще е?

В крайна сметка ако си 100 кг. и искаш да станеш 90, да казваш ли  „не успях, свалих само 9 кг.“.

Е, явно понякога казваме. Резултат от очакванията и летвата, която си си поставил.

Щрак присъдата и край – не ставам.

Е, как да не ставаш? А кой ги свали тези килограми, кой избяга тези километри и нарисува тези „почти“ 20-сет картини?

Затова казвам че започнах да пиша пак финала на „Песента на Хадар“. Не, не съм закъснявал изобщо. Та тази книга е почната преди 7 години, хора! За къде повече да закъснея с един ден? 🙂

Представям ви отчета за първия ден.

Чудесен е – написах цели 2 страници 😉 и то от разказа на дядо Горчил за Хадара… Абе мания, просто.

Продължаваме нататък. Най-тъмно е преди изгрева.

Хайде, че да ни светне малко…


Коренуване иде!

февруари 24, 2021
„Да опазиш Сребра невяста“ в Шизи Импро клуб
Photo: Милена Стойкова

Здравейте, приятели, мисленето приключи!
Което означава, че разкарах колебанията за целите и взех решение какво да представя първо от моите проекти.
За всичко много ми помогна творческата фурия Коста Атанасов и споделеният от него принцип KISS – Keep It Simple, Stupid! (или не си прави живота сложен, с-тъпчо) :)))
Ако не сте получили/прочели предишният ми пост, накратко споделям последните си терзания:

След като взех решение в началото на годината да се артифицирам и да се заема по-сериозно с творчество, и музикално-литературни перипетии и излияния, внезапно установих, че отново, както винаги при мен, съм на осмолъчен кръстопът:
Открих, че искам съвсем сериозно да се захвана с петнайсет проекта и да работя самоотвержено по всеки от тях. Нещо като да се хвърля ентусиазирано в петнайсет посоки едновременно.

Вероятно не чувате нещо ново като за мен, но аз си бях изненадан.
Винаги съм си представял, че заема ли се с изкуството, ще се фокусирам като дете с лупа върху вестник под жарко лятно слънце…
Така е, само дето открих, че съм насъбрал двуцифрен куп лупи, които и про-жонгльор трудно ще размаха едновременно, да не говорим за фокуса и съсредоточаването.

Та, слушайки Коста да обяснява (за пореден път) за KISS, разбрах че от многото дървета съм спрял да виждам гората.
Още няколко човека откликнаха на въпросите ми по целите от по-миналата седмица, и аз, след като сглобих картинката, реших, че ще действам като онази мома Джаста Праста – по-добре с недоушита премяна, но на хорото, вместо с перфектна, но зад пердето вкъщи.

Спрял съм се на три неща за следващите няколко месеца (е, какво, няма съвсем да умра от скука, де 😉 ).

– До края на март да поставя моноспектакъла от поредицата Коренуване – „Да опазиш Сребра невяста„;
– До април да довърша (ама наистина!) книгата си „Песента на Хадар„;
– До началото на май да направим концерт с Жилмор Секстет, на който да представим видеото/ заглавната песен от бъдещия ни албум „Бел Ветър„.

Не изглежда никак амбициозно, нали, ако питате прегладнелия за участия артист, дето подскача на заден план в главата ми, като 6-годишен пред плейстейшън.

Поставих си и хубавите малки седмични стъпки по целите (следвам системата „Приятел за цели“ на Иван и Ники, дам 😉 ). Най-важната е:Всеки понеделник да пиша отчет в блога и Патреон-а ми, за свършеното по трите цели.
И така. Край на колебанията, потегляме с пълна пара –
Вече имам уговорена дата и място да поставя „Сребра„, както и идея как ще я направя мъничко по-различна, с по-активно участие на публиката. 

Очаквайте инфо тук и в patreona ми и стискайте палци яко.
Моро
\m/

Изпращам ви в подарък и една моя импро-песен, която се роди спонтанно на тавана… че даже и снимах специален клип 🙂
Доскоро!


Патрони за пътешествието

януари 12, 2021

​Здравейте, пътешественици,

Много благодаря за лавината от съпричастие и подкрепа през миналите няколко дни!

Мина една седмица, откакто се предизвиках да се занимавам главно с изкуство. Засега съм добре, меря се сутрин, пия много вода, иначе нямам много отклонения (освен по принцип :))). 

Чувал бях, че когато човек поеме по пътя, който си е неговият, получава неочаквана подкрепа, но това, което се случи само в рамките на пет-шест дни, накара въображението ми да завижда.

Много хора ме поздравиха, писаха ми писма и съвети, споделиха техни истории – много вдъхновяващи. Освен това много ме попитаха и от каква подкрепа имам нужда, а някои направо се задействаха. ❤

Понеже обещах да им обясня, а и на всички да споделя инфо за това що е Patreon, ето го и него.

Както вече споменах, Патреон-ът е нещо като арт-уебсайт, на който може да се следят творчеството, събитията, пък и проблемите на един артист.

Неговото най-важно качество е, че дава възможност за групово финансиране на даден проект, книга или музикант. Представлява нещо като постоянна краудфъндинг кампания, в която всеки може да участва с каквато поиска сума и за какъвто период реши.

Ако е нужно повече инфо – ето едно филмче на БНТ за Патреон: https://bnt.bg/news/kak-da-podpomognem-svobodnite-tvorci-chrez-platformata-patreon-282934news.html

На платформата се финансират хиляди проекти, сред които много български – например подкастът „Свръхчовекът с Георги Ненов“, „Шизи Импро Театър“, сериалът „Приключенията на Джовката“, списание „Тоест“ и „Маргиналия“.

Но стига технически детайли – сега да кажа най-важното – какво започвам и какво да очаквате скоро от Коренуване с Моро! (Прела баба… Лудницаааааа!)

– „Бел Ветър“ – видеоклип и пилотна песен от бъдещия ни втори албум с гайдапънк групата ЖилМор Секстет. Вече имаме записани четири песни от него и скоро влизаме за още поне толкова;

– „Да опазиш Сребра невяста“ – поставяне на голяма сцена на мюзикъла по втора история в Коренуване с етнобандата Невидено. Вече няколко от песните са готови и скоро започваме записи;

– „ЧетвъртъКът с Моро“ или „Коренуване с Моро“ – стрийминг предаване за истории и музика с различни гости: музиканти, писатели, артисти и всякакви творци и идейници;

– „Из Корен Истории“ – издаване на сборник с три истории от Коренуване.

Целият процес по създаване, записване и излъчване на тези неща ще може да се „гледа“ на моя профил в Патреон ето тук:

www.patreon.com/Moravsky

Предстои да разпиша подробен план на предстоящите дейности и нужното им финансиране, за да се случат по най-добрия начин.

Може да ме последвате там, за да следите всяка стъпка и струна, а ако ви харесва създаденото, може да ми станете и патрони. По този начин, в зависимост от избраното ниво на подкрепа, ще може да слушате песни и разкази, преди да са публикувани, да гледате видеа, преди да бъдат пуснати официално, да присъствате на репетиции и на композиране на песни, и ще имате достъп до срещи и концерти, които няма да бъдат показани другаде.

Дълго пътуване ни чака. 

Ще се радвам да бъдете с мен.

Доскоро!

(неу)Моро


Светът е в чаша

януари 7, 2021

Светът е буря в чаша от чай,
в която някой бог пръст е поставил,
и миг преди да изсъхне, разбрал е, че май,
отпил е от грешната, и я оставил,

А с нея и нас по Вселените пратил,
да се скитаме там по далечна стена хималайска,
в тази толкова мъничка чаша,
и да топлим надежда, щом стигнем ръба –
ще е победата наша.

Светът е огън във капка роса
по изпусната коледна топка.
Всичко в нея е истинско,
спира дъха.
А навън само хаосът спи на кравай,
като сутрешна шрьодингер котка.

Музиката ей тук – https://www.patreon.com/posts/45915933

От хрумването на първото изречение в 9.03 ч., до записа на текста и музиката, завършен в 11.43 ч. – това парче стих с инструментал, музикална поезия или поезика, се роди за няколко часа.

Един от примерите как с подходящите средства вдъхновението може да се сбъдва всеки ден.

Може да го четете, докато слушате музиката на линка горе.

Да ви е поетичен ден. 

🙂


Пътуване с Моро

януари 4, 2021

Приятели,
Потеглям на едно пътешествие. 
Сега, веднага, от началото на тази година.

Това е едно дълго отлагано пътешествие.
Малко след тази Коледа реших да направя един преглед на творческите си проекти, за да си начертая плана за предстоящата година.Когато отворих папките и започнах да събирам всички неща накуп, едно откритие ме тропна по главата и ме разтърси доста.
Открих две неща.Първото е, че за последните 22 години, откакто горе-долу започнах да реализирам творчеството си, имам публикувани 6 музикални албума, една книга, няколко статии и разкази, малко видеа и спектакли.
Това… не е много, за този период.
Защото второто нещо, което открих е, че в папките си имам 53 песни, 13 книги (е, някои недовършени), 2 сценария и един мюзикъл. И още напират…Ако сметнем стъпката, за да ги реализирам по досегашния начин, ще са ми нужни около 30 години за песните, и към 260 за книгите.

Хванах се за главата, пък после ми идеше да се хвана и за гушата.
Колко години си мисля, че ми остават? Кога ще се заема с тези проекти? Кога ще ги сбъдна, поставя, издам, реализирам? Явно с двойнствено-седморния начин на живот няма да стане. Няма да стане с тези темпове, с това отлагане, и с втора и трета работа. Няма да стане – докато самото ми творчество не ми стане работа.

Затова реших, че потеглям на пътешествие.
Започвам да работя максимално и главно върху проектите си, започвам да търся финансиране и подкрепа за тях, един по един.
Ако ви е интересно, ви каня да ме последвате. Дори само от любопитството да разберете какво ще стане и дали Моро няма да си счупи главата. 🙂
(Уверявам ви, че ще я чупя, както обикновено. Но ще продължавам.)
И така, предизвиквам се:От днес нататък всяка седмица ще публикувам по нещо ново – песен или музика, част от разказ или книга, някое видео от пиеса. Целта ми е да работя всеки ден, за да успея да завършвам/издавам/поставям поне по един голям проект на година – албум или книга, спектакъл, пиеса.
Освен тях, поне веднъж всяка седмица ще пускам и отчет какво съм свършил, с какъв проблем съм се сблъскал и накъде отивам.
Двете места, където ще публикувам, ще са основно в блога ми, и в моят patreon профил:
www.moro.bg
www.patreon.com/moravsky
Патреон-ът е една платформа, на което може да следите творчеството, събитията, пък и проблемите на един артист. Освен това може и да подкрепите някой негов проект, песен или видео.

За да не са само приказки, прикачам и едно видео от импровизациите ми, заснето през миналата година:
https://youtu.be/jQiZvHF1Nzs

Предизвиках се. Край.
Доскоро, наслука и сполука!
\m/


ЧетвъртъКът днес е с Моро

ноември 19, 2020
Коренуване

Здравейте, приятели,

Завръщаме четвъртъка с Моро и разказването на истории с китара от днес.

Довечера в 19.19 ч. може да ме гледате във Facebook, а с малко закъснение после и в Youtube. Изследвам тези дни една платформа за стрийминг, за да не сме толкова зависими от Цуки, надявам се скоро да мога да ви поканя на нея.

Още отсега ми се въртят няколко истории в главата за довечера, но може би най-много ми се иска да разкажа за Мартин и търсенето на Истината.

Ще видим, щом седна и взема китарата. Приемам поръчки още отсега под този пост тук, в FB и Twitter.

Доскоро!


Откъси от „Песента на Хадар“

септември 23, 2020

Колкото по-малко остава до момента, в който ще положа последната дума в книгата, толкова повече се забавя всичко, целият процес. Понякога имам чувството, че го правя нарочно – сякаш някаква скрита носталгия и копнеж да не свършва това състояние, ме кара да забавям всичко и да отлагам.
А това състояние наистина си заслужава – „да сядаш на пианото и да пишеш всеки ден“ както е казал Джонатан Ларсън. Макар и без пиано, този момент когато у пишеш, а всъщност любопитно гледаш знаците, които излизат изпод пръстите ти, е вечност.
Медитация, сатори, телепорт в друга вселена.

Пък си харесвам и разни части от текста, ти да видиш.
Днес ви пускам един диалог от третата част на книгата, която почти иацяло е съставена от двубои, разговори и спомени на героите от детството, и всичко това едновременно.
Това е моментът, в който една от белите самовили, Димана, пресреща главната героиня, Неда, в гората преди селото, и се опитва да ѝ помогне, или поне да я вразуми, както и да разбере къде е скрила червената вила, или инак казано – яперицата Яна.

Приятно четене. Ако искате още – до поискване. 🙂

***
„Ръцете ми натискат дебелия овързан възел от храсти, прескачам крачка, две…

…и ръкомахам панически, едвам запазила равновесие над внезапно отворилата се поляна пред мен.
Дясната ми ръка изтръпва, сякаш ударена от ток. Изсъсквам и стискам юмрук.
Бялата стои отпред и се усмихва. Дрехата ѝ я обгръща плътно, долепена до кожа, ръце и коси, и се спуска надолу едва след като напусне тялото ѝ. Изглежда като облечена в постоянно течаща върху ѝ вода – отгоре перлено блестяща, надолу чисто прозрачна, протегната към земята.

Трябваше да се досетя, че пръхтящото диво прасе в храстите е капан.
– Пак ли на помощ си дошла, Димано?
Момичето се ухилва.
– Нали щеше да забравиш името ми?
– Ти се погрижи да се забие в главата ми. Пък и каквато си… мога ли да те забравя. –
Тя се ухилва още по-широко.
– Сега ще ме заграждаш като левент наточен ли?
– А, че то ти вече мен си заградила.
– Ще ми се, но не мога – искрите в очите ѝ показват, че играта ѝ харесва. Може би сега е момента… да проверя една своя теорийка? Напушва ме смях.
– Да не си дала обет някому? –
– Дала съм. Всяка от нас дава, нали знаеш? –
– Е… и всеки брак се разтрогва… Особено ако има нещо по-добро.
– Хубави думи знаеш, хем засукани, хем наши, български.
– Засукването е тайната… да хващаш окото.
– Но бракът е обещанието, дето крепи сърцето.
Почвам да се смея на глас.
– Бракът е обещанието да изядеш плода, макар и развален.
– Има неща по-важни от външния вид и вкуса.
– О, да, виждам, ти си съща монахиня. Мъченица истинска… Пък и обет си дала, само не знам на кой Господ.
Този път тя се усмихва.
– Ти си пък същи поп, говориш хем за разваляне на брак, хем за Господ.
Сама знаеш бог е един за всички, само името му е различно у всяко сърце, не само у твоите попове и мюфтии.

Понечвам да ѝ кажа, че точно това, дето го рече е попско слово… после се усещам, че не е точно така.“

© ММ, Песента на Хадар, 2020


Завръщане в лудницата – лайф на Жилмор Секстет

септември 14, 2020

Здравейте, приятели,

След дългата пауза, в която подготвях много и не подготвях нищо, почивах почти никак и (не) работих почти всякак, започвам отново да ви тормозя-радвам-присъствам-нахалствам  в пространството тук и в Patreon.

Залагаме тежко начало – онлайн стрийминг концерт на моя гайда-пънк-проект Жилмор Секстет на 18-ти септeмври, изпипан и предаден на живо от платформата URBO и про-тата от Streamer, със съдействието на Фондация „Коренуване“, от която скоро ще очакваме и други изненади.

Ето линк към събитието в FB:

https://www.facebook.com/events/1040938373002527/

и в URBO:

https://urboapp.com/en/e6701-live-stream-zhilmore-sextet

Тук ви пускам част от лудницата, в която се намираме вече от (хиля)десетилетия с моите банди и музика. 

Чакамe ви пред машините!  🙂


Новата песен и фестивалът в Бургас

юли 6, 2020

Хайде в Бургас!

Каня ви на фестивал и на представяне на нова песен.

На 9, 10-ти и 11 юли ще се проведе фестивалът на бургаските бардове „Солени ветрове“ и аз ще участвам в него с няколко песни, една от които – чисто нова…

Ще изпълня песента „Системата е Хризантема“ на 11 юли, в събота. На предишния ден пък ще изсвиря две песни от „Невидена река“, още нечувани в Бургас. 🙂

Ако случайно някой е към морската ни перла тези три дни – да звъни, свирка, пише, маха и даде знак както може. Ще се радвам да се видим.

Затова за тези, които могат да пътуват – подробно инфо ще има в блога/patreon-a ми днес.

За другите, които не са сигурни дали изобщо ще успеят да откраднат око или ухо за това – също сме помислили:
Изпращам ви новата си песен „Системата е Хризантема“ споделена специално в Патреона ми ето тук: https://www.patreon.com/posts/38825541

Освен на живо, мисля да стриймвам изпълнението, така че следете за ъпдейти.
Весела седмица и доскоро,
Моро


Домът е…

май 5, 2020

…Дядото спусна дисагите на земята и се протегна.
– Ето, чувствай се като у дома си!

Поляната бе тясна и извита, скътана сред гористия склон, като рожден белег сред буйни къдрици. Колкото весел и ухилен бе дядото, толкова мрачен и чумерен бе момъкът.

– Така или иначе никога не съм имал дом. – сви рамене той и се просна на земята.
– Е, не е като да е баш тъй… – усмихна се в брадата си дядото.
– Добре, имал съм къща. Място за обитаване. Имам я още даже…
– Имаш и семейство, деца… На другия край на селото живеят вашите. Ако броим и роднините, май ще се окаже че имаш много домове.

Момъкът рязко се изправи.
– Да ама домът не е в имането. Не е в пребиваването. Където и да съм бил, все не съм се чувствал у нас, у дома.
Никъде не съм се чувствал у дома… Само като съм на път, ей така…

Той огледа поляната и се обърна към възрастния човек.
– Що е така, кажи ми? Що съм такъв чергар, все ми е самотно, затворено… Все хуквам някъде другаде.

– Дом няма, който мира няма.
Дядото извади една торбичка от джоба си и приседна да гласи и тъпче лулата си.

– Инак си прав, Благуне, домът не е къща или навес. Домът е в нас. Домът е у всеки. Ние го носим, ние го градим, ние си го събаряме.
Има хора, дето домът сякаш струи от тях – където седнат, там го сторват.
Той попива в земята, изтяга се наоколо и разлива прегръдки. Ухае на прани чаршафи, горещ хляб и чубрица.
Домът сякаш сам се строи покрай такива хора. Не мине време и до тях зафърчат гости, щерки и внучета. Съседи спорят и носят ракия, общинари ги поздравяват. Домът кипи в тях. Не дай Боже да изгаснат – гасне и дома, ако няма като тях други в него.

Той притихна и дръпна от лулата. Димът се разнесе над поляната. Ухаеше на тютюн, огнище и зима.

– Има и едни други хора. Домът им е все несбъдната мечта.
– Такива като мене. – изрече момъкът
Дядото сви рамене.
– Домът им е там, дето отиват. Домът им все е у мислите им, у копнежите.
Те все обикалят, все търсят и все не намират. Щото няма как да намериш туй, що си е у тебе. Найден се не търси. Не мож събудиш онзи, дето се прави, че спи.
Домът не е просто къща за тия хора.
Домът е това що сторват за тези, които обичат. Едни разказват истории и палят сърцата. Други пеят песни, които будят душата. Трети билки събират и лекове приготвят…
Има още много.
От мене знай, Благуне – домът е винаги у теб, у сърцето.

Момъкът слушаше вцепенено.
После стана и захвана да подтичва наоколо. Когато се върна обратно на полянката, ръцете му бяха пълни със съчки за огъня.

Дълбоко в брадата си, докато димеше с лулата, дядо Кап се усмихна.

/Из „Песен за юнаци и злодеи – неизпята“/

Вдъхновено от „Приказки за Юнаци и злодеи„, и нейната премиера преди година.


„Да останем заедно“ в канала ми в YouTube.

април 6, 2020


Полковника разказва… или Moro@Level Up

април 3, 2020

Здравейте, приятели!

Ще направим отново стрийминг на свиренето на живо от Level Up, следващият петък, 10-ти април, от 19.30 ч.

Изненадата за всички патрони-закрилници е, че този път ще заснемем и отделен видео материал на някои песни, който ще публикуваме само за патрондаша. 🙂

Ако някой любопитства за цялата история на Полковника, част която ще разкажа на живо  – скоро ще разкрием къде може да се прочете.

Ето и пълният текст на поканата от YouTube:

„Преминете на Тъмната страна! Свирим мега яки песнички… :)))  

Дойде време за следващият дистанционен бар-стрийм-лайф.  Домакините този път са от геймклуб Level Up, където на 10-ти, петък, от 19.30 ч. ще чуете песните и историята на… Полковника.  

Вманиачен геймър и рок-фен, Полковникът от биохакерския взвод е преживял хиляди битки, и е спасил стотици хиляди животи, седейки просто зад монитора.  Няма да споменаваме предотвратения зомби апокалипсис в Мексико, спирането на арийската генотипна доминация през 80-тте и още доста биологични диверсии и войни, за които всъщност никой дори не чува.   

Заключени сте вкъщи? Полковника е бил неподвижен с години. Страх ви е от вируси? Нанобиотите са тук отдавна. Ужасявате се от бактерии? Микозоидите са насреща.  

Какво се случва обаче когато лекарствата се превърнат в отрова? Когато спасителните ботове преминат на страната на врага?   

Всяка защитна армия винаги се превръща на свой ред в заплаха…  Така е защото има само едно съвършено и доминиращо над всичко друго оръжие. 

Страхът.  

Както Полковника обича да казва: „Хората не разбират, че страхът е най-силното им оръжие. Стига да знаят от къде и от какво е…“  

Един концерт в стила на Коренуване / Rootin’roll: Където историята и музиката се раждат в момента на изпълнението им, а импровизацията води разказа и изпълнителите.


Доскоро от Левъл Ъп!


Злъд

февруари 4, 2020

Знаете ли що е?

Публикувам кратък откъс от новите части на „Песента на Хадар“, за да дам възможност на Неда да разкаже що е злъд-ът.

Пък да дам и знак, че още ритам в тая кауза, нищо че съм в ъгъла под въжетата на ринга.

От началото на годината (почти) успявам да поддържам ритъм пет за седем, т.е. пет дни писане седмично. Друг е въпроса колко и какво е това писане, но… се успокоявам с похвалата към Джеймс Джойс, който е писал по 7 думи за ден, и понякога това е било добрият му ден… 🙂 Така че броят май не е толкова важен… или пък е от жизнено значение дали правиш нещо изобщо?

Стискайте ми палци и доскоро.
Сега ще оставя Неда да разказва…

Недостатъчното.
Това, което все ни липсва, а не можем да определим какво е. Недостатъчно любов, недостатъчно сън, недостатъчно време и внимание…

Погледнато отстрани животът ми изглеждаше доста пълен. Освен че учех едно толкова любимо нещо, работех, близките ми бяха живи и здрави, приятелите ми – корави…
Докато не дойдеше един от онези моменти. Момент, в който се събуждаш и нещо ти е забито под слънчевия сплит. Не е язва, или поне не в стомаха ти. Нещо, което човърка душата ти, което шепне на сърцето ти и тъгата се връща.
Най-обичам, когато те събуди много преди утрото. Дълбоко в нощта, някъде към четири или пет часа. Когато имаш чувството, че няма да заспиш никога повече.

Как го нарече Яна това време?

Злъд.
Затъкнатото време.
Времето между нощта и изгрева, в което са будни всички страхове и угризения.

Будила съм се с вик, скачала съм в леглото с кънтящо сърце, загубила дъх, сякаш съм загубила нещо, някой много скъп. После постепенно, когато се осъзнавах и пробуждах, разбирах, че всъщност не се е случило нищо. Няма причина да съм в треска и паника. Вечерта е минала спокойно, всичко е наред…
Освен в сърцето ми.


Злъд.
Там, където живее недостатъчното.


ВдъхноWATорско 2020 #1

януари 22, 2020

Началото на 2020 беше високо.

Първия ток, който споделям е от маратона Голям Сечко Рън, който се проведе над Бухово, под връх Мургаш, и в който аз участвах на дистанция от 15 км.

Определено тези 15К в планината бяха като за две по 20 в парка…

Това се оказа най-тежкото бягане в живота ми.
Дотук. 😉

Много благодаря на run.b – trailseries, за хубавата организация и възможността.

Не знам как 20-те К седмица преди това, избягани „на топло“ в Борисовата, ми дадоха спокойствието, че ще се справя с унищожителните денивелации на тези планински 15К.
Е, ще си каже човек – не са много – 720 м., голяма работа.
Е, да, ама са за малко.
Което, колкото и да ни напомня на вица за „службата е тежка, но за сметка на това продължителна“, не е смекчаващо склона обстоятелство.

Първите баири бяха тежки, докъм 5К вече бях поиздъхнал, но всичко беше в реда на нещата – казах си – ще видят те надолу…
…?Кое?…

„Надолуто“ дойде във вида на отвесна урва, която ми стопи спирачките, и ми напомни за мускули, които не бях използвал сигурно от 10-годишната си възраст.
После, дойде 10-тия км, и повторението на нанагорнището от началото… (най-бавното ми време за километър).
Едно момче се нареди да тича (т.е. влачи) с мен, като ми даваше кураж, докато отдъхва по нанагорнището, и се опитваше да ме стимулира.
След като обърках маршрута в гората, и съотборниците му го настигнаха, реши да продължи с тях.
Извиках след него да „Предаде много поздрави“….
В онзи момент вече воистина ми идваше да се разрева – защо не се записах на 9К, да ми се не види и самонадеяното копеленце…
По нанадолнището (35°) ме задмина един дядо като вятър.
По равното накрая ме изпревариха две крехки създания. Едното се ядосваше, че е изгубило 20 минути…
Добре, викам си, как те могат, а аз мрънкам, *да му се не види? (*максимална цензура).

Поех дъх и се понесох напред мощно… В нещо като пингвински тръс по натрошен лед.

Е, пресякох финала. Ура.
Спрях.
Даже успях да си спра стравата сам (демек извършвам сложни механически движения!).
Мислех, че не може да съм по-разбит….

А после един приятел, с който се засякохме на бягането случайно, подхвърли :
– Айде по бира? –
И аз като хукнах…
„…То детето откъде да знае че го болят краката…“

All is in your head.

Това е за начало, и отскок.

Очаквайте скоро тук да публикувам мастърплана за ВдъхоWATорските ми видеа и публикации за 2020-та… пък и самите тях. 😉

Пътят ни влече… Не спирайте!


ВдъхноWATорско #1

ноември 11, 2019

Moro Miro на Renault Morning Run Sofia –
ВдъхноВАТорската равносметката е сериозна.

Почвам с „хубавините“:
Първо, избягах 20К за под два часа, което, като за втори път в живота, в рамките на месец от предишният път, си е постижение. Браво на мене. 😛
Второ, нито веднъж не преминах в ходене, което отново ми е за втори път в живота на 20К – не спрях до финала, независимо от хищния баир до обсерваторията в Борисова.
Трето (психическо) – въпреки притесненията, които започнаха от третото изкачване на същия баир – „олеле, ще издържа ли още веднъж, леле, що не се записах за 10К, ох, защо няма примерно 15К трасе, леле, умирам от глад, дали да не си взема нещо от някое капанче, докато тичам, и дъра-бъра, аман от това мрънкало“, продължих и довърших състезанието. Истина е, че психиката е много по-голям проблем отколкото тялото. То има сили да издържи много повече отколкото си мисли човек. Но паникьосания инстинкт почва да бие аларма още при първите признаци на умора.
Това е най-трудното да се издържи. Умората и дължината на трасето са доста по-лесни неща.

Дотук добре, сега и малко „нехубавини“:
Първо този маратон се оказа доста по-тежък като трасе от Marathon Sofia, въпреки че е само 20 К, а не полумаратон – 21.5К.
За мен тежеста идваше най-вече от периодичното, на всеки 5К, изкачване на сериозен склон. Докато си още свеж, което при мен е докъм 10 км. – баирите не мъчат толкова. Но изкачването му между 16-тият и 17-тият километър беше набиране на глист по ламарина. Това бяха най-ситните, изминати тичешком, стъпчици в живота ми. 🙂
Второ, трябва да внимавам повече с увличането по темпото на останалите състезатели. Както личи – първата обиколка съм я изминал доста скоростно. Това е защото следвах бягащите със сини пейсъри, чиято цел беше да изминат трасето за 1.50 ч. Тя и моята беше подобна, но докато на Маратон София увеличавах постепенно бързината – тука се изсилих май лекичко. Лекичко, защото все пак завърших цялото. Но общият ми пейс не е този, мда.
Трето, определено тази дълга (за мен) дистанция си има нужда от захранване по време на бягането. Докъм 10-15К не ми е проблем. Но след 15-тия километър започна да ме стърже голям глад, въпреки погълнатия 1 час преди състезанието банан.
Следващият път – задължително барче в джоба.
Не, нямам предвид такова с напитки… 😉

Като за край – най-хубавия момент не подлежи на анализ, а само на преживяване. Или на песен или история.

Точно на последната обиколка, малко след стръмния склон изгубих представа за място и време. Спрях да мисля колко остава, къде съм, колко бързо се движа, и защо около мен няма никой (щото сигурно всички са финиширали).
В този момент вече нямаше значение.
Просто се движех, без да знам как, защо и накъде. Около мен имаше огромна феерия от цветни листа, пътеки и дървета, от зелено-черно до оранжево-червено. Всичко блестеше, шумеше и се забавляваше с моите глупави, дребни, почти невидими за Вселената, притеснения.
Стана ми толкова спокойно, че почнах да се хиля на всичко, което видех по пътя. Накрая дори и себе си взех да одобрявам през известно време.
„Браво, мойто момче“, говорех си, „Ако не пукнеш сега, си супер!“. И като ме напуши един хилеж… Спринтът ми през последния километър беше доста изненадващ. :)))))))

Представям си колко са се забавлявали с мен всички хора, които съвестно стояха и ни подкрепяха по постовете по трасето.
Благодаря на всички приятели, на отбор Running Buddies, и особено на хората от Begach.
Определено беше най-якото тичане за тази година.
Скоро пак.


Хадар рапорт 5… или просто Стихът на Неда:

ноември 8, 2019

Недей оплаква се, че идва понеделник,
Признай той е любимият ти ден.
Недей разказва тъжно на морето,
Как би останал тук завинаги, недей.

Недей приказва, на системата как роб си,
Как там с вериги те държат,
Как искаш с порива спонтанен,
Да полетиш, където те очи влекат.
Недей оплаква се от понеделник.
Понеделникът е Сигурният свят.

Недей разказва колко силно желаеш чиста свобода,
Как би останал, стига и да можеш,
Задълго тук на кея, на брега.

Недей.
Знам, виждал съм такива,
Свободобленуващи насам.
В петък са отвързани титани,
В съботата богове,
Неделята носталгия ги храни,
Но… Понеделник ако още тук са те,
Внезапно погледът им вцепенен е,
Бузите хлътват, 
Ръце издайни тремора редят.
Опустява в миг светът им,
И не виждат вече бурното море.

Ужасно много докривява,
Довчера тъй жадуваната свобода.
„Какво направих“, устните мълвят.
Сърцата им разтърсват се от страх.
И биха дали всичко, да се доберат,
Обратно
В Понеделник,
Сигурният свят.

Недей оплаква се от твоя понеделник, 
системата, 
уредбата,
света.
Ти сам създал си го и сам го храниш,
даваш
Цялата си свобода,
За малка доза хапче 
Против страх.


%d блогъра харесват това: