ЧетвъртъКът днес е с Моро

ноември 19, 2020
Коренуване

Здравейте, приятели,

Завръщаме четвъртъка с Моро и разказването на истории с китара от днес.

Довечера в 19.19 ч. може да ме гледате във Facebook, а с малко закъснение после и в Youtube. Изследвам тези дни една платформа за стрийминг, за да не сме толкова зависими от Цуки, надявам се скоро да мога да ви поканя на нея.

Още отсега ми се въртят няколко истории в главата за довечера, но може би най-много ми се иска да разкажа за Мартин и търсенето на Истината.

Ще видим, щом седна и взема китарата. Приемам поръчки още отсега под този пост тук, в FB и Twitter.

Доскоро!


Откъси от „Песента на Хадар“

септември 23, 2020

Колкото по-малко остава до момента, в който ще положа последната дума в книгата, толкова повече се забавя всичко, целият процес. Понякога имам чувството, че го правя нарочно – сякаш някаква скрита носталгия и копнеж да не свършва това състояние, ме кара да забавям всичко и да отлагам.
А това състояние наистина си заслужава – „да сядаш на пианото и да пишеш всеки ден“ както е казал Джонатан Ларсън. Макар и без пиано, този момент когато у пишеш, а всъщност любопитно гледаш знаците, които излизат изпод пръстите ти, е вечност.
Медитация, сатори, телепорт в друга вселена.

Пък си харесвам и разни части от текста, ти да видиш.
Днес ви пускам един диалог от третата част на книгата, която почти иацяло е съставена от двубои, разговори и спомени на героите от детството, и всичко това едновременно.
Това е моментът, в който една от белите самовили, Димана, пресреща главната героиня, Неда, в гората преди селото, и се опитва да ѝ помогне, или поне да я вразуми, както и да разбере къде е скрила червената вила, или инак казано – яперицата Яна.

Приятно четене. Ако искате още – до поискване. 🙂

***
„Ръцете ми натискат дебелия овързан възел от храсти, прескачам крачка, две…

…и ръкомахам панически, едвам запазила равновесие над внезапно отворилата се поляна пред мен.
Дясната ми ръка изтръпва, сякаш ударена от ток. Изсъсквам и стискам юмрук.
Бялата стои отпред и се усмихва. Дрехата ѝ я обгръща плътно, долепена до кожа, ръце и коси, и се спуска надолу едва след като напусне тялото ѝ. Изглежда като облечена в постоянно течаща върху ѝ вода – отгоре перлено блестяща, надолу чисто прозрачна, протегната към земята.

Трябваше да се досетя, че пръхтящото диво прасе в храстите е капан.
– Пак ли на помощ си дошла, Димано?
Момичето се ухилва.
– Нали щеше да забравиш името ми?
– Ти се погрижи да се забие в главата ми. Пък и каквато си… мога ли да те забравя. –
Тя се ухилва още по-широко.
– Сега ще ме заграждаш като левент наточен ли?
– А, че то ти вече мен си заградила.
– Ще ми се, но не мога – искрите в очите ѝ показват, че играта ѝ харесва. Може би сега е момента… да проверя една своя теорийка? Напушва ме смях.
– Да не си дала обет някому? –
– Дала съм. Всяка от нас дава, нали знаеш? –
– Е… и всеки брак се разтрогва… Особено ако има нещо по-добро.
– Хубави думи знаеш, хем засукани, хем наши, български.
– Засукването е тайната… да хващаш окото.
– Но бракът е обещанието, дето крепи сърцето.
Почвам да се смея на глас.
– Бракът е обещанието да изядеш плода, макар и развален.
– Има неща по-важни от външния вид и вкуса.
– О, да, виждам, ти си съща монахиня. Мъченица истинска… Пък и обет си дала, само не знам на кой Господ.
Този път тя се усмихва.
– Ти си пък същи поп, говориш хем за разваляне на брак, хем за Господ.
Сама знаеш бог е един за всички, само името му е различно у всяко сърце, не само у твоите попове и мюфтии.

Понечвам да ѝ кажа, че точно това, дето го рече е попско слово… после се усещам, че не е точно така.“

© ММ, Песента на Хадар, 2020


Завръщане в лудницата – лайф на Жилмор Секстет

септември 14, 2020

Здравейте, приятели,

След дългата пауза, в която подготвях много и не подготвях нищо, почивах почти никак и (не) работих почти всякак, започвам отново да ви тормозя-радвам-присъствам-нахалствам  в пространството тук и в Patreon.

Залагаме тежко начало – онлайн стрийминг концерт на моя гайда-пънк-проект Жилмор Секстет на 18-ти септeмври, изпипан и предаден на живо от платформата URBO и про-тата от Streamer, със съдействието на Фондация „Коренуване“, от която скоро ще очакваме и други изненади.

Ето линк към събитието в FB:

https://www.facebook.com/events/1040938373002527/

и в URBO:

https://urboapp.com/en/e6701-live-stream-zhilmore-sextet

Тук ви пускам част от лудницата, в която се намираме вече от (хиля)десетилетия с моите банди и музика. 

Чакамe ви пред машините!  🙂


Новата песен и фестивалът в Бургас

юли 6, 2020

Хайде в Бургас!

Каня ви на фестивал и на представяне на нова песен.

На 9, 10-ти и 11 юли ще се проведе фестивалът на бургаските бардове „Солени ветрове“ и аз ще участвам в него с няколко песни, една от които – чисто нова…

Ще изпълня песента „Системата е Хризантема“ на 11 юли, в събота. На предишния ден пък ще изсвиря две песни от „Невидена река“, още нечувани в Бургас. 🙂

Ако случайно някой е към морската ни перла тези три дни – да звъни, свирка, пише, маха и даде знак както може. Ще се радвам да се видим.

Затова за тези, които могат да пътуват – подробно инфо ще има в блога/patreon-a ми днес.

За другите, които не са сигурни дали изобщо ще успеят да откраднат око или ухо за това – също сме помислили:
Изпращам ви новата си песен „Системата е Хризантема“ споделена специално в Патреона ми ето тук: https://www.patreon.com/posts/38825541

Освен на живо, мисля да стриймвам изпълнението, така че следете за ъпдейти.
Весела седмица и доскоро,
Моро


Домът е…

май 5, 2020

…Дядото спусна дисагите на земята и се протегна.
– Ето, чувствай се като у дома си!

Поляната бе тясна и извита, скътана сред гористия склон, като рожден белег сред буйни къдрици. Колкото весел и ухилен бе дядото, толкова мрачен и чумерен бе момъкът.

– Така или иначе никога не съм имал дом. – сви рамене той и се просна на земята.
– Е, не е като да е баш тъй… – усмихна се в брадата си дядото.
– Добре, имал съм къща. Място за обитаване. Имам я още даже…
– Имаш и семейство, деца… На другия край на селото живеят вашите. Ако броим и роднините, май ще се окаже че имаш много домове.

Момъкът рязко се изправи.
– Да ама домът не е в имането. Не е в пребиваването. Където и да съм бил, все не съм се чувствал у нас, у дома.
Никъде не съм се чувствал у дома… Само като съм на път, ей така…

Той огледа поляната и се обърна към възрастния човек.
– Що е така, кажи ми? Що съм такъв чергар, все ми е самотно, затворено… Все хуквам някъде другаде.

– Дом няма, който мира няма.
Дядото извади една торбичка от джоба си и приседна да гласи и тъпче лулата си.

– Инак си прав, Благуне, домът не е къща или навес. Домът е в нас. Домът е у всеки. Ние го носим, ние го градим, ние си го събаряме.
Има хора, дето домът сякаш струи от тях – където седнат, там го сторват.
Той попива в земята, изтяга се наоколо и разлива прегръдки. Ухае на прани чаршафи, горещ хляб и чубрица.
Домът сякаш сам се строи покрай такива хора. Не мине време и до тях зафърчат гости, щерки и внучета. Съседи спорят и носят ракия, общинари ги поздравяват. Домът кипи в тях. Не дай Боже да изгаснат – гасне и дома, ако няма като тях други в него.

Той притихна и дръпна от лулата. Димът се разнесе над поляната. Ухаеше на тютюн, огнище и зима.

– Има и едни други хора. Домът им е все несбъдната мечта.
– Такива като мене. – изрече момъкът
Дядото сви рамене.
– Домът им е там, дето отиват. Домът им все е у мислите им, у копнежите.
Те все обикалят, все търсят и все не намират. Щото няма как да намериш туй, що си е у тебе. Найден се не търси. Не мож събудиш онзи, дето се прави, че спи.
Домът не е просто къща за тия хора.
Домът е това що сторват за тези, които обичат. Едни разказват истории и палят сърцата. Други пеят песни, които будят душата. Трети билки събират и лекове приготвят…
Има още много.
От мене знай, Благуне – домът е винаги у теб, у сърцето.

Момъкът слушаше вцепенено.
После стана и захвана да подтичва наоколо. Когато се върна обратно на полянката, ръцете му бяха пълни със съчки за огъня.

Дълбоко в брадата си, докато димеше с лулата, дядо Кап се усмихна.

/Из „Песен за юнаци и злодеи – неизпята“/

Вдъхновено от „Приказки за Юнаци и злодеи„, и нейната премиера преди година.


„Да останем заедно“ в канала ми в YouTube.

април 6, 2020


Полковника разказва… или Moro@Level Up

април 3, 2020

Здравейте, приятели!

Ще направим отново стрийминг на свиренето на живо от Level Up, следващият петък, 10-ти април, от 19.30 ч.

Изненадата за всички патрони-закрилници е, че този път ще заснемем и отделен видео материал на някои песни, който ще публикуваме само за патрондаша. 🙂

Ако някой любопитства за цялата история на Полковника, част която ще разкажа на живо  – скоро ще разкрием къде може да се прочете.

Ето и пълният текст на поканата от YouTube:

„Преминете на Тъмната страна! Свирим мега яки песнички… :)))  

Дойде време за следващият дистанционен бар-стрийм-лайф.  Домакините този път са от геймклуб Level Up, където на 10-ти, петък, от 19.30 ч. ще чуете песните и историята на… Полковника.  

Вманиачен геймър и рок-фен, Полковникът от биохакерския взвод е преживял хиляди битки, и е спасил стотици хиляди животи, седейки просто зад монитора.  Няма да споменаваме предотвратения зомби апокалипсис в Мексико, спирането на арийската генотипна доминация през 80-тте и още доста биологични диверсии и войни, за които всъщност никой дори не чува.   

Заключени сте вкъщи? Полковника е бил неподвижен с години. Страх ви е от вируси? Нанобиотите са тук отдавна. Ужасявате се от бактерии? Микозоидите са насреща.  

Какво се случва обаче когато лекарствата се превърнат в отрова? Когато спасителните ботове преминат на страната на врага?   

Всяка защитна армия винаги се превръща на свой ред в заплаха…  Така е защото има само едно съвършено и доминиращо над всичко друго оръжие. 

Страхът.  

Както Полковника обича да казва: „Хората не разбират, че страхът е най-силното им оръжие. Стига да знаят от къде и от какво е…“  

Един концерт в стила на Коренуване / Rootin’roll: Където историята и музиката се раждат в момента на изпълнението им, а импровизацията води разказа и изпълнителите.


Доскоро от Левъл Ъп!


Злъд

февруари 4, 2020

Знаете ли що е?

Публикувам кратък откъс от новите части на „Песента на Хадар“, за да дам възможност на Неда да разкаже що е злъд-ът.

Пък да дам и знак, че още ритам в тая кауза, нищо че съм в ъгъла под въжетата на ринга.

От началото на годината (почти) успявам да поддържам ритъм пет за седем, т.е. пет дни писане седмично. Друг е въпроса колко и какво е това писане, но… се успокоявам с похвалата към Джеймс Джойс, който е писал по 7 думи за ден, и понякога това е било добрият му ден… 🙂 Така че броят май не е толкова важен… или пък е от жизнено значение дали правиш нещо изобщо?

Стискайте ми палци и доскоро.
Сега ще оставя Неда да разказва…

Недостатъчното.
Това, което все ни липсва, а не можем да определим какво е. Недостатъчно любов, недостатъчно сън, недостатъчно време и внимание…

Погледнато отстрани животът ми изглеждаше доста пълен. Освен че учех едно толкова любимо нещо, работех, близките ми бяха живи и здрави, приятелите ми – корави…
Докато не дойдеше един от онези моменти. Момент, в който се събуждаш и нещо ти е забито под слънчевия сплит. Не е язва, или поне не в стомаха ти. Нещо, което човърка душата ти, което шепне на сърцето ти и тъгата се връща.
Най-обичам, когато те събуди много преди утрото. Дълбоко в нощта, някъде към четири или пет часа. Когато имаш чувството, че няма да заспиш никога повече.

Как го нарече Яна това време?

Злъд.
Затъкнатото време.
Времето между нощта и изгрева, в което са будни всички страхове и угризения.

Будила съм се с вик, скачала съм в леглото с кънтящо сърце, загубила дъх, сякаш съм загубила нещо, някой много скъп. После постепенно, когато се осъзнавах и пробуждах, разбирах, че всъщност не се е случило нищо. Няма причина да съм в треска и паника. Вечерта е минала спокойно, всичко е наред…
Освен в сърцето ми.


Злъд.
Там, където живее недостатъчното.


ВдъхноWATорско 2020 #1

януари 22, 2020

Началото на 2020 беше високо.

Първия ток, който споделям е от маратона Голям Сечко Рън, който се проведе над Бухово, под връх Мургаш, и в който аз участвах на дистанция от 15 км.

Определено тези 15К в планината бяха като за две по 20 в парка…

Това се оказа най-тежкото бягане в живота ми.
Дотук. 😉

Много благодаря на run.b – trailseries, за хубавата организация и възможността.

Не знам как 20-те К седмица преди това, избягани „на топло“ в Борисовата, ми дадоха спокойствието, че ще се справя с унищожителните денивелации на тези планински 15К.
Е, ще си каже човек – не са много – 720 м., голяма работа.
Е, да, ама са за малко.
Което, колкото и да ни напомня на вица за „службата е тежка, но за сметка на това продължителна“, не е смекчаващо склона обстоятелство.

Първите баири бяха тежки, докъм 5К вече бях поиздъхнал, но всичко беше в реда на нещата – казах си – ще видят те надолу…
…?Кое?…

„Надолуто“ дойде във вида на отвесна урва, която ми стопи спирачките, и ми напомни за мускули, които не бях използвал сигурно от 10-годишната си възраст.
После, дойде 10-тия км, и повторението на нанагорнището от началото… (най-бавното ми време за километър).
Едно момче се нареди да тича (т.е. влачи) с мен, като ми даваше кураж, докато отдъхва по нанагорнището, и се опитваше да ме стимулира.
След като обърках маршрута в гората, и съотборниците му го настигнаха, реши да продължи с тях.
Извиках след него да „Предаде много поздрави“….
В онзи момент вече воистина ми идваше да се разрева – защо не се записах на 9К, да ми се не види и самонадеяното копеленце…
По нанадолнището (35°) ме задмина един дядо като вятър.
По равното накрая ме изпревариха две крехки създания. Едното се ядосваше, че е изгубило 20 минути…
Добре, викам си, как те могат, а аз мрънкам, *да му се не види? (*максимална цензура).

Поех дъх и се понесох напред мощно… В нещо като пингвински тръс по натрошен лед.

Е, пресякох финала. Ура.
Спрях.
Даже успях да си спра стравата сам (демек извършвам сложни механически движения!).
Мислех, че не може да съм по-разбит….

А после един приятел, с който се засякохме на бягането случайно, подхвърли :
– Айде по бира? –
И аз като хукнах…
„…То детето откъде да знае че го болят краката…“

All is in your head.

Това е за начало, и отскок.

Очаквайте скоро тук да публикувам мастърплана за ВдъхоWATорските ми видеа и публикации за 2020-та… пък и самите тях. 😉

Пътят ни влече… Не спирайте!


ВдъхноWATорско #1

ноември 11, 2019

Moro Miro на Renault Morning Run Sofia –
ВдъхноВАТорската равносметката е сериозна.

Почвам с „хубавините“:
Първо, избягах 20К за под два часа, което, като за втори път в живота, в рамките на месец от предишният път, си е постижение. Браво на мене. 😛
Второ, нито веднъж не преминах в ходене, което отново ми е за втори път в живота на 20К – не спрях до финала, независимо от хищния баир до обсерваторията в Борисова.
Трето (психическо) – въпреки притесненията, които започнаха от третото изкачване на същия баир – „олеле, ще издържа ли още веднъж, леле, що не се записах за 10К, ох, защо няма примерно 15К трасе, леле, умирам от глад, дали да не си взема нещо от някое капанче, докато тичам, и дъра-бъра, аман от това мрънкало“, продължих и довърших състезанието. Истина е, че психиката е много по-голям проблем отколкото тялото. То има сили да издържи много повече отколкото си мисли човек. Но паникьосания инстинкт почва да бие аларма още при първите признаци на умора.
Това е най-трудното да се издържи. Умората и дължината на трасето са доста по-лесни неща.

Дотук добре, сега и малко „нехубавини“:
Първо този маратон се оказа доста по-тежък като трасе от Marathon Sofia, въпреки че е само 20 К, а не полумаратон – 21.5К.
За мен тежеста идваше най-вече от периодичното, на всеки 5К, изкачване на сериозен склон. Докато си още свеж, което при мен е докъм 10 км. – баирите не мъчат толкова. Но изкачването му между 16-тият и 17-тият километър беше набиране на глист по ламарина. Това бяха най-ситните, изминати тичешком, стъпчици в живота ми. 🙂
Второ, трябва да внимавам повече с увличането по темпото на останалите състезатели. Както личи – първата обиколка съм я изминал доста скоростно. Това е защото следвах бягащите със сини пейсъри, чиято цел беше да изминат трасето за 1.50 ч. Тя и моята беше подобна, но докато на Маратон София увеличавах постепенно бързината – тука се изсилих май лекичко. Лекичко, защото все пак завърших цялото. Но общият ми пейс не е този, мда.
Трето, определено тази дълга (за мен) дистанция си има нужда от захранване по време на бягането. Докъм 10-15К не ми е проблем. Но след 15-тия километър започна да ме стърже голям глад, въпреки погълнатия 1 час преди състезанието банан.
Следващият път – задължително барче в джоба.
Не, нямам предвид такова с напитки… 😉

Като за край – най-хубавия момент не подлежи на анализ, а само на преживяване. Или на песен или история.

Точно на последната обиколка, малко след стръмния склон изгубих представа за място и време. Спрях да мисля колко остава, къде съм, колко бързо се движа, и защо около мен няма никой (щото сигурно всички са финиширали).
В този момент вече нямаше значение.
Просто се движех, без да знам как, защо и накъде. Около мен имаше огромна феерия от цветни листа, пътеки и дървета, от зелено-черно до оранжево-червено. Всичко блестеше, шумеше и се забавляваше с моите глупави, дребни, почти невидими за Вселената, притеснения.
Стана ми толкова спокойно, че почнах да се хиля на всичко, което видех по пътя. Накрая дори и себе си взех да одобрявам през известно време.
„Браво, мойто момче“, говорех си, „Ако не пукнеш сега, си супер!“. И като ме напуши един хилеж… Спринтът ми през последния километър беше доста изненадващ. :)))))))

Представям си колко са се забавлявали с мен всички хора, които съвестно стояха и ни подкрепяха по постовете по трасето.
Благодаря на всички приятели, на отбор Running Buddies, и особено на хората от Begach.
Определено беше най-якото тичане за тази година.
Скоро пак.


Хадар рапорт 5… или просто Стихът на Неда:

ноември 8, 2019

Недей оплаква се, че идва понеделник,
Признай той е любимият ти ден.
Недей разказва тъжно на морето,
Как би останал тук завинаги, недей.

Недей приказва, на системата как роб си,
Как там с вериги те държат,
Как искаш с порива спонтанен,
Да полетиш, където те очи влекат.
Недей оплаква се от понеделник.
Понеделникът е Сигурният свят.

Недей разказва колко силно желаеш чиста свобода,
Как би останал, стига и да можеш,
Задълго тук на кея, на брега.

Недей.
Знам, виждал съм такива,
Свободобленуващи насам.
В петък са отвързани титани,
В съботата богове,
Неделята носталгия ги храни,
Но… Понеделник ако още тук са те,
Внезапно погледът им вцепенен е,
Бузите хлътват, 
Ръце издайни тремора редят.
Опустява в миг светът им,
И не виждат вече бурното море.

Ужасно много докривява,
Довчера тъй жадуваната свобода.
„Какво направих“, устните мълвят.
Сърцата им разтърсват се от страх.
И биха дали всичко, да се доберат,
Обратно
В Понеделник,
Сигурният свят.

Недей оплаква се от твоя понеделник, 
системата, 
уредбата,
света.
Ти сам създал си го и сам го храниш,
даваш
Цялата си свобода,
За малка доза хапче 
Против страх.


Щастието… с толкова болка

октомври 23, 2019

Хадар Рапорт 4

Вече ще направя месец, откакто пиша всеки ден (!), и първите съпротивителни „ох, пак ли, ох, това не ми харесва, уф, онова не ми харесва“, започнаха да се обаждат.

Засега се държа обаче, и за да отпразувам тази си „държеливост“, ви споделям един откъс от „Песента на Хадар“, който много отива на песента ми „Щастието“ (на линка може да се чуе 🙂 )

Приятно четене!

24.

Дядо Горчил пуфтеше с дългата си, крива лула и се взираше в короните на дърветата през прозореца, без да ги вижда. Тримата младежи седяха на трикраките столчета в кухничката – Ния и Стан вперили погледи в стареца, Алеко провесил нос пред огнището.

– Мъката… или болката е и пътека към щастието, да ви река, деца. Проблемът ни в туй изнежнено време е, че се опитваме не просто да я махнем, а да се отървем от нея завинаги, да я отрежем… А когато режеш рана, тя само става по-голяма. У сегашното време не сме навикнали, не сме научени да живеем с нея. Навремето мъката е била част от нещата, някак са смогвали… да бъдат с нея. Да бъдат с всичко. И са го усещали живо. Били са те самите по-живи. Що ще речете е отегчението, освен липса на живот?

– Хайде стига, де, звучиш като поп! – подразни се Стан и се изправи рязко – Аман от драми! Искаш да кажеш, че болката е едва ли не смисъла?

– Чакай! – прекъсна го Ния, която бе прегърнала коленете си върху стола – За друго става дума… – тя се обърна и впи отново поглед в пресеченото от дълбоки бръчки лице на стареца – Това, което не разбирам, е… как може да се живее непрекъснато с болката? Как може да изпитваш щастие едновременно с мъката?

– Хех, та кой пък не е хем зле, хем добре накуп? – изсмя се дядото и избълва още куп дим към небето – Момче, гле’й сега… Нали всеки всякогаж си има и дупки и висине… Един ден си прав, друг си крив. Въпроса е туй, че без да си пипал лед, няма много да усетиш топлото… На баш гладния, комат подхвърлен му е най-вкусен…

– Шаблони и превземки! – процеди Станислав и махна с ръка – Това всичко го има във всяка средностатистическа езотерична бълвоч – no pain, no gain… Ами какво ще кажеш за хората, дето болката така ги е ударила, че ги е пречупила? Които са загубили роднина, ръка, крак или по-лошо. Ако щеш пари дори, и са на ръба на полудяването? Дето са ходещи инвалиди и не виждат начин да се изправят, по-скоро им минават мисли за евтаназия…

– Друго искам да ти кажа, момче… Ти гледаш на нещата като на резени краставица, бре!
Ей това е горчиво, това е криво, това пък е сухо… Трябва да гледаш целата краставица, не парчетиите. –

Той се взря в очите на Стан.

– Аз знам ора, дето са преживели много страшни работи… Ама са продължили, не са клекнали да мрат. – очите му отново се разфокусираха и лулата увисна в ръката му. – Понекогаж… има по-силни пречки от нас. Ма като ги срещнем… дали да се откажем, или да продължим, решаваме сами. „


Подкрепа за Величка Настрадинова

октомври 22, 2019

Отново за Величка Настрадинова.

Хора, пиша това най-вече с идеята за разпространение и напомняне за подкрепа.
В ей този пост на Красимира Стоева има повече подробности за положението на даровитата писателка.

Накратко, както вероятно сте научили от кампаниите през лятото, Величка Настрадинова има нужда от помощ и подкрепа, тъй като здравето ѝ се е влошило и е била настанена в дом за възрастни хора. Мястото е чудесно, доколкото знам тя е доволна и нещата за момента са в баланс.

Но за пребиваването ѝ там и лекарствата ѝ са нужни средства, които са около 900 лв. месечно.
На петицията за отпускане на пенсия на писателката засега нямаме никакъв отговор и развитие.

По-долу Красимира е описала няколко начина да ѝ помогнем.
Аз тук ще ви опиша още един:

Обявявам благотворителна продажба на първата ми книга Невидена река, на едноименния музикален албум към нея, както и на фланелките на Korenuvane /Moro Miro / от фестивалите, на които то участва през 2019 г.
Всички приходи ще отидат направо при Величка.

Начинът, по който може да станат нещата, е съвсем прост:

1. Поисквате си книга, диск или тениска на страниците на Невидена река или на Човешката библиотека / The Human Library;
2. Превеждате съответната сума за тях по банковата сметка на писателката:
BG27STSA93000002563605
банка ДСК ЕАД
Величка Янкова Настрадинова;
!ВАЖНО! Основанието следва да е „дарение“!
3. Изпращате ни на мейла снимано копие от платежното нареждане и ние ви изпращаме книгата (за София може и лично предаване).
Разпродажбата ще бъде до Коледа, или до изчерпване на тиража, съответно.

Моля да споделите информацията за Величка, за да може повече хора да се включат.

Благодаря и действаме!


Хадар доклад 3

октомври 21, 2019

За шизо-квадро-пси-хохо-френията на писателя и как да я грокнем.

Днес един от героите ми каза нещо, което винаги съм знаел, но някак не съм разбирал.

Винаги съм имал „сценична треска“. Винаги съм се чудил защо все се притеснявам преди да изляза на сцена – толкова време свиря вече… Случвало се е винаги преди изпит, пресконференция или изобщо някакво събитие. Понякога съм си казвал – „Абе, ай сик транзит глория мунди, ми няма пък да го правя пък, щом пък толкова треперя…“

Стана ми ясно днес. Предавам ви направо думите на Калуна, щото тя обяснява доста по-добре от мен:

„Ще ти го река. Малко е завъртяно, ма ти си умно дете.

Ако обичаш нещо, се притесняваш за него. Щото ти е милно и важно.

Затуй издържаш на всичко там, при него.

Да издържаш, означава да си там, даже и да те е страх.

А те е страх, щото вярваш.

Тънката част е да знаеш, че спреш ли да вярваш, махнеш ли се, ще спре и страхът, и все пак да си оставаш у вярата.

Означава да оставаш при него, без да го разваляш.

Това е съдбата на всеки, дето обича това, що прави.

Като го обичаш и те е страх, трепериш от и за всичко.

Понякога ти писва, и едва издържаш.

Спреш ли да му вярваш обаче, спираш да го обичаш.

Спреш ли да го обичаш – изчезва.“


Хадар рапорт – седмица 2

октомври 11, 2019
Късна писателска доба

Втора седмица на упорито писане – чек. Мога да се похваля, че от четене на предишен текст и писане на песни тук-там, вече минах към повече нови пасажи. Целта все пак не е да опиша композицията на книгата, а по-скоро да се вкарам във филма, и май успях. Почти изцяло съм нарушил съвета на Хемингуей да не мислиш за ръкописа, докато не го пишеш.

Споделям един много интересен момент от писането в сряда. Описва доста добре шизофренията на писателите:

Ужасно рано е. Тъмно и пусто по улиците, сякаш всички са на клуб без мен.

Чета и пиша битката на Русалиите. Динамиката и безпомощността им в тази сцена направо ме кара да треперя.

В този момент един ироничен глас в главата ми пита:

– Абе, друже, трепери си спокойно, ама я да проверим нещо. В тая тъмна доба, през нощта, тия изплашени хорица ту пребледняват, ту се мръщят, ту ръкомахат. Чудя се, дали имат светлина, та да се видят тези хубавини?

Със саркастичния се връщаме по текста. Малко по-назад откриваме че „хорицата“ са окачили един фенер вътре в къщата.

Ироничния се ухилва, клати ми пръст, стискаме си ръцете и ме оставя отново да треперя. На спокойствие.


Рапорт от предизвикване – седмица 1

октомври 4, 2019
photo: Miroslav Zografski

Ставане всяка сутрин в 6.00 за писане – чек;

Повече четене на предишен текст отколкото писане на нов – чек;

Писане на отделни песни по сюжета – чек;

Изпадане в ужас от огромната работа, която трябва да свърша – чек;

Виене на свят всеки ден около 14 ч. – чек…

За десерт ви пускам едно любимо откъсче от пътуването на тримата (в началото) герои – Неда, Ния и Алеко. В него е и първото описание на трите села – Възбог, Калено и Хвърчил, по известно като Яперино последните години…
Приятно четене!

„- Има ли още много? – запита сънливо Ния, вдигна боси крака на седалката и ги гушна през коленете.

– Още малко. Качваме се в планината вече – отвърна търпеливо Алеко.

– Забелязах. –

– Тогава що питаш? Не знаеш ли колко остава? –

– Не съм врачка. –

– Ама… – едрият момък се наведе напред – Да не си за пръв път? –

Малката замълча. После изхъмка тихо.

– Ехаааа, блазе ти! – с истинска завист в гласа изрече викингът. – Аз първия път бях като треснат с талпа…

– То и сега може да си… – отрони тихо Неда и леко се подсмихна. За пръв път от началото на пътуването.

Ал не й обърна внимание.

– Знаеш ли историята на селата?

Ния изхъмка отново, неясно дали утвърдително, но момъкът продължи.

–  Самодивския събор сега се провежда в Калено, второто село. Но навремето били три – Възбог, най-близкото, над него второто, дето ти казах – Калено, а най-високо, скрито и трудно за откриване, се намирало Яперино, или Хвърчил, както може да се открие на някоя по-подробна карта.

Той се надвеси напред, запален да обясни всичко на новобранката,

– Разказвала съм й. Знае. – с лека досада го сряза Неда иззад волана и влезе остро в следващия завой.

– Каза, че селата са две? – наклони се Ния към нея, сграбчвайки дръжката на вратата в последния момент.

– Третото го няма отдавна – отсече дръпнатата й приятелка.

– Няма ги само хората. Опустяло е отдавна, но къщите още си стоят вероятно. – възрази Ал.

– Да, купчини тухли сигурно има из цялата планина – кимна разбиращо Неда. – Алеко, любопитния, отдавна бленува да се качи да ги види.

– Този път съм решил. – отсече той. – Качвам се сам. Няма го Стан, да ме мотляви.

Неда не каза нищо. Само стисна устни и натисна газта.

Ния я изгледа, после се завъртя, така че да вижда момъка отзад.

– Разкажи ми още.

Ал се наведе леко напред.

– Кажи й да пусне швейцарците.

– О, да как ли пък няма да треса колата с ревове на психари, дето се мислят за келти… – протестира бурно Неда.

Ния кимна.

– Искам да слушам, разказвай –

Едрото момче въздъхна. После се намести по-удобно на възтясната му седалчица и подхвана.

– Значи… в тези три планински локации, които са всъщност един общ популационен център, имаме нагледен пример за специализиран поминък, и размяна на вътрешни функции с външни източници и ярко изразен сепаратизъм на самозадоволяващото се стопанство…

– Неее… –

– Алеко, ти си идиот! – измуча Неда, но на устните й заигра усмивка – Сега разкажи за сегрегираните участъци и сегментираното задоволяване и ще вържеш тройката при Трът Кольо.

Ал се изкикоти шумно.

– Ох… – Ния се обърна напред разочаровано – Забравих, че и двамата с Неда сте лигльовци…

– Моля, моля, само сме колеги от един факултет.

Ния замълча разочаровано.

– Ни, шегичка… – тупна я по рамото викинга – Сега ще ти разкажа.

Той се наведе и прошепна нещо на ухото на момичето. Тя се усмихна, и очите й заблестяха.

– Дебел, внимавай с Николетка… Ако й направиш нещо, ще страдаш! –

– Хей, я стига! – засегнато я изгледа Ния – Недодялкини приказки… с едно изречение да засегнеш двама, това си е изкуство…

– Добре, стига – изрече викинга помирително и се прокашля –

Трите села – Възбог, Калено и Хвърчил били известни най-вече със съборите си. Всяко си имало свой поминък, и свои първенци, и държало да има отделно празнуване… На всеки от трите събора се изсипвал народът и от трите селища, затова някъде през годините те просто ги събрали и празникът станал един, но тридневен. Възбог бил най-богатото село – най-близко до пътя, с много търговци, дето пребродили Египет, Иран и дори до Индия стигали, с широки си ниви, и бели къщи като палати, на по няколко етажа. Калено пък било известно със своите занаятчии и художници, грънчари, дето ваели пеещи гърнета, терзиите с рошавите елеци, и яките си ковачи, чиито ножове, коси и рала се търсели надалеч. Поминъкът на третото село обаче бил най-чуден.

– И тук – библиотека Фантастика представя… – подметна Неда.

– Най-известните знахари, врачове и баячи, голяма школа на билкари и сладкогласни певци, обитавали някогашния Хвърчил, сега Яперино. Лекували много болести, и много търсени били. Особено уникално и несрещано никъде другаде било умението им да лекуват болести на душата. Много оригинално, лечението се правело с музика и песни. Лечителите били нещо като кукери, но не прогонвали злите сили само от селището, а лично. Повече приличали на русалиите, които лекували обладаните от духове, но тук изкуството им било развито до там да владеят лекуването на различни болести, не само гонене на духовете.

– И ти нарече всички тези красоти „специализиран поминък”? – с почуда промълви Ния…“


Предизвикай се… пак!

октомври 1, 2019
За какво писателят използва челник…

Трудно е за вярване, но… минаха шест години откакто започнах своята книга „Песента на Хадар“.

Кураж, за да я почна тогава, ми даде Вяра the BatMOM, като ме спечели с готината си идея да се предизвикаме да правим нещо важно за нас, за определено време всеки ден.
Нещо, което много искаме и все зарязваме, нещо, което по принцип трябва да правим заради себе си, но точно понеже никой не ни гледа и – що да не скипнем или смотолевим някоя тренировка… или всичките.

Предизвикателството за Хадар бе кратко – на два пъти по три месеца, и после огънчето олимпийско премина в друга страна.
По-долу може да видите началото от тогава. Хитър съм бил като три пъти преизбиран български политик – спазих срока и усилията, без да обещавам завършек или някакво постижение. 🙂

Но истината и копнежът надделяват над всякаква хитрост – все повече хора (особено през последната година, благодаря ви!) ме питат кога ще довърша тази „Песен…“. Все повече се учудвам колко различни познати и непознати са прочели този нередактиран текст, който стои на блога ми.

Ето тук започнахме:

https://s-viara.net/2013/09/%D0%BF%D0%B5%D1%81%D0%B5%D0%BD%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D1%85%D0%B0%D0%B4%D0%B0%D1%80/

И ето тук завършваме…

И така – предизвиквам се.
От днес започвам да довършвам книгата си „Песента на Хадар“. Ще пиша всеки ден в продължение на 90 слънца до края на годината. Може количеството дневно да е различно, но писането ще е до край – поне такъв, което да харесва на мен.

Очаквайте отблясъци тук, поне няколко пъти седмично.

Стискайте ми палци, приятели, защото, както е казал великият Буги Барабата:

„…Аз съм тръгнал надалече, мен ме чака дълъг път…“


Първи Три(р)п по немско

септември 15, 2019

От поредицата: „Стъпки и случки по пътя“
Не, че съм на хаджилък до Карли Марк(с)ово, ама се оказва, че Трир се хвали все повече с антикапиталистичния си юнак и, за голяма автоирония, родения там предкомунистически философ е най-силната търговска фирма за града.
Тук ще споделя стъпки и разни полезни инфота от пътуването дотам през Франкфурт и от местата, които успея да видя.

Започвам с ден първи и пристигането във Франкфурт.

Полезно 1 –
Граничната полиция Франкфурт чака още на вратата на самолета.
Качва се една усмихната девойка с „полизай“-ска жилетка на стълбата и само, който й покаже лична карта може да слезе.
Ако някой опита друг начин – долу седят батковците й, макар и не с катюша.
Хубаво е да си подготви човек документите още в самолета, че източноправоверните немци отзад си падат нервни.
Полезно 2:

Първи впечатления от летището в Франкфурт – носете си паспорта.

Имам предвид международния паспорт, не личната карта.
Имаше няколко дълги и дебели змийски опашки пред паспортните, освен най-крайно лявото. Чудя се как така и гледам – немците културно са инсталирали поне 6 машини за автоматичен паспортен контрол. Показваш, светва зелено и минаваш.
Ако не светне зелено, не знам какво се случва, но е възможно да са инсталирали и автоматично обезвреждане…
Аз, разбира се, смело тръгвам натам с размахана родна лична карта, като същи IT разбирач.
Срещу мен обаче любезен и доста тъмен афронемец на чист швабски ми обяснява, че там е само за международни паспорти. Не за л.к.
Найн!
Налага се да ми го каже и на английски, за да спра да мисля че иска девет евро бакшиш (защо точно девет, връща ресто ли?), но в крайна сметка вдявам и стискайки още повече тоалетно търпение, чакам ред.
Няма шанс и да пикаеш на немска земя без одобрение, фройлайни.
Полезно 3 –
Най-евтиния сандвич на летището е 3 евро. Но има претцели, които са по 1.5 – 2 евро. Евтиния. Гладът обаче винаги те прави богат в собствените ти очи…
Много полезно 4 –
В един момент се усещам, че си свирукам.
После се усещам и какво.
„Deutschland, Deutschland, uber alles…“
Абе в добро настроение съм явно… 😉


Солени Ветрове – Брод към Щастието

август 26, 2019
Моро на „Солени Ветрове“ 2019

Ново двеста – свирих на фестивала „Солени ветрове“ в Бургас тази година!

Ей тук, в канала ми в youtube днес в 10.30 ч. точно, може да видите цялото участие на втория ден на феста – песните „Щастието“ и „Брод“, както ги ударих на живо.
Благодаря на организаторите от „Кръгът на барда“ за поканата, сцената и възможността. Специално на Румен за звука!
Благодаря и на чудесните оператори Биляна Моравска и разбира се, Самуил Моравски, които направиха тези видеа възможни.

Доскоро, приятели!


Тюленуване

юли 22, 2019

Ние сме тюлените.
Последни,
Останали на този бряг.
В сърцата – романтици безнадеждни,
Не ще ни сребролюбци разберат.

Ние сме поетите, поредни.
Късче усмивка дай ни и летим.
Стиховете в пясъци безследни,
На всяка следваща вълна шептим.

Ние сме от лудите на фара,
От катерачите на Камен бряг,
Ние сме онази клика стара,
Дето умира да споделя от душа.

Ние пеем песните нередни,
Рисуваме картини с кръв и смях.
Жива верига пещерняци ньедни,
Пред бетонния курортен страх.

Ние сме спокойните рибари,
Които в черна буря казват мръсен виц.
Ние сме от странните другари,
Които щом обичат – спукват от бъзик.

Ние сме четящите, последни,
Борис Христов рецитираме до Бърнс,
Думи непонятни, силно вредни,
За всеки лоботомен чалга слух.

Ние сме.
Инатите последни. 
Някой ден, щом братята ни призоват,
Ще напуснем, тихо и безследно,
Тюленово, 
брега, 
света.

Моро,
21 юли,
На Тюленово арт-фест 2019
фото: Мирослав Зографски


%d блогъра харесват това: