Четвъртък с Моро @Шизи Импро клуба

март 18, 2019
Реклами

Плакатът на Русалията

март 13, 2019

Ами ето го и плаката.

То много ясно с тия снимки накъде отиваше, но все пак да ви кажа че имаше и един много силен друг вариант… който обаче ще запазим в тайна. За друг път.

Айде и да си запазите 21-ви за Севдал. 🙂


Грехът на Русалията: Да откраднеш танцa

март 11, 2019
Момъкът вече редеше думите без да спира.
Малко по-малко той забрави че говори на някакъв глас в гората, чужд, непознат и невидим, нищо че е игрив и момински, нищо, че е ласкав и топъл.
Севдал обаче сещаше тоя глас като първия от сума години, дето го разбира, като първия от сума време, дето го слуша.
Пред такъв глас, няма как, изливаш не само дреболиите от деня. Изливаш си душата.


„- Знаеш ли русалиите що струват?

– За калушарско лечителство не ме учи. Думай нататък.
 
Ами то така някак глупаво звучи, ама… Исках да излекуваме Калунка.
Знам, че можем. Аз отскоро съм в дружината ама онзи, най-стария, Горчил, разказва как всяка година поне по двама души на едно село оправяли. После онез си били здрави, че и даже работели…
Прищя ми се и Калунка да е тъй, някак…

Гласът на Севдал потрепери.

– Да си работи, да се радва… да ѝ бере гайлето някой, кат на люта змия…
Та…
Дойдох при ватафа да ме научи на стъпките. На песните.
Ама той отказа. Разфуча се, рече, че… – момъкът махна с ръка.

– Знайш ли… не знам как да ти река… и името ти не знам дори. …

– Знайш ли, решил съм да го направя сам. Мислех си – само песента и стъпките да науча и ще опитам. Ама сам не може, един трябва още поне, да държи света…
Младежът се сепна, после рече:
– Ох, разприказвах се много. Дядо Манол ще ме убие, ако разбере, хеле пък пред жена, че говоря толко…

Гласът тихо, като отдалеч продума.

– Не си дошъл да учиш стъпките, русалийо.
Дошъл си да учиш как да промениш съдбата.
Съдба се мени трудно.
За нея трябва не само света да промениш, не само хората.

– Ами що?

– Себото. Себе си. Ей виж се – намръщен, кисел трън, бодеш всички, само кат ги умериш с поглед. Какво учат хората от тебе? Да бодат.
Трябва да ги жегнеш с огън в сърцето и очите, като слънце да ги сгрееш, като смях да ги заразиш и вдигнеш…

– Сега ме слушай, Севдале. Стъпките ти трябват да научиш. Другото сам ще найдеш. Знаеш ли де е Горен кладенец?
Ела там, преди зора да пукне.
Четвърти ден от седмицата трябва да е. Заметни се с голямо палто, ямурлук нещо, каквото имаш. Сложи си кърпа на главата. Нищо няма да думаш – сядаш и гледаш. Мълчиш, чу ли? А продума – а издъни кацата…
 
В този момент в селото удари камбана.
Гласът долетя отдалеч, като с повей на вятъра.

– И никак не е глупаво туй, дето си мислил. Глупаци са онез, дето само у кръчмите търсят лек, и то за чуждите тегоби…“

_____
Из "Грехът на Русалията" от Мирослав Моравски - Моро

Цялото представление може да видите на 21 март, четвъртък, от 20.30 ч. в Шизи Импро Клуб.

Заповядайте!


Коренуване: Грехът на русалията

март 5, 2019

Човек и пиеса да напише и стихове да излива, в края на краищата ще трябва да разкаже добрата стара история. Онази, която не му е давала мира вечер и сутрин, докато се опитва да вземе някаква доза сън. Онази, която е изпадала измежду думите му през деня, докато е говорил за съвсем друго. Онази, която не го е оставяла да мръдне до тоалетната дори (и най-вече там), без да мисли, да се ядосва и да гризе молива в главата си, с безкрайните ѝ въпроси, като тези, които Севдал русалията задава на приятеля си от детинство Виден:

***

***

***

…Виден: – Чакай ме! Що стана, що ти рече?
Севдал: – Небето е студено…
В. – Кажи де, Севдале? Що рече ватафа?
С. свива рамене. Вървят известно време в мълчание.
В. – Хайде, спри да чернееш… Нищо не се е свършило. Ей го света си е тука, къщите, гората, небето… Ще се найде начин.
С. – Небето е студено, Видене… Много студено.
В. – Севе, що толкоз е станало?
С. маха с ръка, после прикляка до храстите.
– Знаеш ли що е студено небето? Щото е чуждо. Няма нищо общо с нас.
Щото е далеко. Щото е другаде. Толкова далеко и другаде, че не можеш да си представиш…
В. – Леле, добре ли си, момко?
С. – Инак, можеш и да си представиш. Можеш и още как. Знаеш ли колко е далеко небето?
В. го гледа притеснено.
С. – Колкото смърт е далеко, толкова!
В. го сграбчва за ръката.
– Севдале, не ме плаши! Кажи що стана? Дядо Манол не може да не помогне, кажи що рече?
С. – Рече да си обирам крушите, т‘ва рече.
В. – Що? А, не му се е говорело, сигур.
С. – Напротив, говорихме… Сетих се и аз кога да говоря, ама нейсе, всичко свърши.
В. – Леле, разтреперих се! Чак студ ме хваща, като те слушам! Кое е свършило, бе?
С. – Рече ми да не идвам повече, ако съм нямал търпение да се изуча… – обръща се към Виден – Да съм имал търпение, чу‘еш ли?
Има нещо дето е по-студено от небето, да, знам – на дядо Манол сърцето!
В. се оглежда притеснен – Стига вика, де. Искаш ли да идем долу при Павле и да пием по едно? Тъкмо ще ми речеш всичко.
С. – За кой ги учим тез танци, Видко, като са тайни и не ги играем нийде? Нали уж сила имали, лек давали, живот вдъхвали? За чий хал ни е тая сила, като не я развеем? Гле‘й що народ е болен… Що чакаме? Видовден ли чакаме, Видко?
В. – Ако искаш, дай да слезем долу… В селото, там при Павле, тъкмо ще се постоплим…
С. иронично – Виж се сам – русалия от почти година, а ще се топлиш при Павле у кръчмата… Нали танц за жарава играеш? Хайде давай, удрѝ го, стоплѝ се!
В. – Туй са… други работи, Севе, недей ги бара… Дай като мъже да идем да ударим по едно пиене. (опитва се да се пошегува) Айде, от Мара ли те е страх, да не рече – пак ли с оня пустосник Видко пи, чумите да го тръшнат?
С. (не го чува) – Хайде, играй, ей го, ако го не помниш…
Танцува унесено и пее:
– „Дай ми, сърце, жар от тебе, студа да изпъдя,
Дай ми, душо, огин в тебе, Райко да запаля…“
В.  се озърта притеснен – Севдале, съвземи си, друже! Стига вика, туй не се играе тука, знаеш що каза ватафа, на лоша поличба е! Ако те види някой?
С. – Идвай тука! Ще ме види… Я се хващай, ако си мъж!
От гората се чува смях, тропот.
В. – Стига, Сево, хайде, иде някой! (дърпа го) Спри и тръгвай, чуеш ли?
С. (пее.
В. – Севдале, ще те зарежа тука! Няма да ти гледам сеира, хайде тръгвай!
С. – Върви къдет‘ щеш…
В. – Хайде ела, бе, човек… ще поговорим, ще пийнем!
С. (не чува).
В. – Аз слизам. Ще те чакам долу, чу ли? Айде, ще поръчам и за тебе! Павлето пак е докарал от гюловата, а?
 
Той чака известно време, после забързва надолу по пътеката.
С. танцува още, после изморено сяда на тревата.
– Не мож‘ да стане туй дето не му е дошло времето. Не мож‘ да стане… Най-голямо зло с турено добро се сторва. Турено добро…
Не можело… А що може?

***

Новата история от Коренуване пристига в Шизи Импро клуб (Славянска беседа), на 21-ви март, четвъртък, от 20.30 ч.

Доскоро!


Призванието ми е…

януари 12, 2019

(ами намерих му поне заглавието)

Да бъда

Вдъхноватор.


Докато открия

януари 10, 2019

Като малък имах близнак.
Даже по-скоро беше близначка, въпреки че отначало това някак си нямаше значение и затова не знаех точно.
Тя много приличаше на мен, и въпреки това беше съвсем различна. Много харесваше нещата, които обичах да правя, и се въодушевяваше от всякаквите ми налудничави идеи. Беше такава дивачка обаче, че се хвърляше да прави неща, за които на мен определено не ми стигаше смелост.
Да се катерим по дърветата и да висим от клоните надолу с глава, да се промъкнем зад пейката на големите и да им откраднем тайно бирите (за да ги изсипем в изкопа отсреща), да прескочим оградата на близкия строеж, за да си вземем едни суперски тръби от здрава пластмаса, които така добре ставаха за лазерни мечове…
Много ми се сърдеше, когато не се съгласявах да играя това което бе намислила. Можеше да се цупи с дни и това много ме измъчваше. После, когато успеех да намеря точните думи, малко по-малко ми прощаваше… със задължителен тупаник. То и аз не й оставах длъжен.

Успокояваше се, когато ѝ разказвах истории. Отначало започвах плахо, защото тя се смееше на всяко несъответствие и задаваше всякакви притесняващи въпроси. Отговори като „защото така са правели тогава“ или „защото тогава хората можели да летят“ не ѝ допадаха изобщо.
Но постепенно историята започваше да я увлича и тя се сгушваше някъде близо но и на разстояние от мен, за да може да ме гледа и чува. После се запалваше от някаква идея и часове наред можехме да седим и да си говорим, да ръкомахаме и подскачаме превъзбудени от приключението.
Много се радваше и когато разказвах истории на двора, пред приятелите и пред съседчетата. Умираше да се смее на Красо, който го беше толкова страх след всеки разказ до късно, че не смееше да се прибере сам до входа си. Разбира се, винаги го изпращаше с мен.

Най-много обичахме да правим номера на нашите.
Тя винаги ме подкрепяше срещу тях – нямаше никаква милост, щом ставаше дума да им скроим номер. Понеже беше трудно да я обвинят, винаги предлагаше тя да извърши пакостта а аз да се мотая публично, за да не могат да ме намерят виновен.
Все казваше – те си го заслужават.
Мисля, че тя започна с убеждаването на приятелите ми да избягаме. И, понеже бях много запален да убеждавам, а тя – залисана да ме слуша, докато зарибявах Явор, моят съсед, се случи така, че ни разкриха.

Помня десетата си година много добре.
Тогава чух една реплика от българския филм „Йо-хо-хо“ – в него капитана на пиратите каза на малкото момче – „Десет години е най-добрата възраст на човека.“
Поддържам думите му и сега – именно на десет бях едновременно най-див и най-разумен, и се чувствах най-готин и щастлив. Две години по-късно вече бях пубертетна развалина – никакъв акъл, никаква радост, само неясни копнежи. Копнежи на растежа.

Бяхме с Явор, който беше две години по-малък от мен, но бе по-висок и все се съмняваше в думите ми.
– Как така ще построим космически кораб, Миро? – питаше ме той с леко заваления си говор – Нали не знаем как се строи? Нали сме малки?
Аз разпалено започвах тезата си отначало – как ще измъкнем планове от едни учени, как ще успеем да използваме дърво, защото при контакт с космическия вакуум структурата му се променя и то става по-здраво от желязо… как ще пътуваме където си искаме и ще сме свободни и няма нашите да ни се карат, да ни казват какво да правим. Кога ще почнем, как ще се справим.
Явор беше последният все още неубеден. Бяхме девет деца, от които дори и сестричката му вече ми вярваше. Проблемът винаги беше когато стигнех до момента, в който трябваше да вземем с нас парите от касичката си. Не за да ги даваме на някой, а за да си имаме, и разбира се, да си купуваме неща за космоса.
За полета. За мечтаната свобода.

Близначката се радваше много, и тупаше приятеля ни по рамото, сякаш за да го убеди. Отвреме-навреме припяваше някоя от съвършено добре запомнените от нея музики от филм…
Улисани в обяснения, не бяхме чули нито съседа, който излизайки от вкъщи беше спрял да ни послуша, нито бащата на Явор и моите баба и дядо, които, повикани от същия неприятно любопитен съсед, се бяха спотаили на горната стълба, за да разберат какви ги кроим…

В един момент Явор поклати глава, а после каза, че не знае и ще види, но тази история не му харесва.
– Нима искаш да останеш тука и да те мъчат? – попитах аз на висок глас и посочих близнака си. – Ето питай я как мъчат мен…
Момчето ме изгледа с почти ужасèн, неразбиращ поглед, а после бързо стана, изтупа си панталонките и се отправи нагоре.

Аз поседях малко, а когато се прибрах, вкъщи ме чакаше семейният съвет, който щеше да прекрати бъдещата ми кариера в джедайския орден.
Посрещнаха ме облакътени на масата. Най-много ме потресе това, че баба ми не говореше много – нещо силно необичайно за нея, а дядо ми, който обикновено фучеше и ръмжеше, сега ме питаше меко и с някаква тъга в гласа си:
– Защо искаш да избягаш?
И още по-ужасното:
– С какво толкова сме те мъчили?
В този момент осъзнах, че частта с мъченето е била по-скоро художествен похват за убеждение на неверни пишман-космонавти.
Близначката им се изплези, но аз се чувствах много виновен. Тя се опита да ме дръпне и да избягаме, но аз я отблъснах.
Сълзите ми рукнаха, казах си всичко, и баба и дядо така ми повярваха, че дори ме защитиха пред другите родители, които почти бяха решили, че искам да взема дребните джобни на децата им. Показаха им касичката ми, от която и аз бях извадил всичко, и го бях подготвил за път. Предложиха, ако нещо е изчезнало, да го възстановят.

После, късно вечерта, когато всичко бе свършило и вече се унасях да заспя в топлото си легло, изведнъж се сепнах.
Моят близнак, моята сестра по съдба я нямаше.
Огледах се, извиках я тихо, после се защурах из къщи, проверих и под леглото. Търсих къде ли не.
Ревах като момиче почти цяла нощ, но тя така и не се появи.

Оттогава, всеки път когато се събудя сутрин ме сграбчва чувството, че нещо не е в ред, сякаш някой си е тръгнал. Сякаш някой е бил в стаята ми, съвсем близо до мен, но щом е видял че се събуждам, се е шмугнал в сенките.
Защото знам, че тя е там някъде. Някъде много, много близо до мен. Гласът й още звучи в главата ми, и трябва само да намеря точните думи, за да мога да я върна. За да се усмихне, да ме перне отново по врата и аз да тичам след нея, докато ѝ дам целия си дъх.

Докато я открия.


ДесЕт

януари 3, 2019

…И тогава, след хилядолетие,
в някой слънчев, топъл, бавен ден,
Аз ще те видя на онази улица,
И ще застина пак смутен.

Ще спреш за миг ти поглед изпитателен –
Дали ще те позная, уморен,
От прилива и отлива на силите,
От на живота този дневен тлен.

А после ще запалиш със усмивката,
Онези хиляди звезди в деня,
И гравитацията в зениците,
на галактическа плеяда от слънца.

След миг, аз знам, ще се затичаме,
Като деца ръце си ще сплетем,
Знаеш. 
Просто ще обичаме.
Свободни.
Свободни, 
за да сме.


%d блогъра харесват това: