Празнуването!

декември 11, 2018

13 декември,

20.30 ч.,

ШИЗИ ИМПРО КЛУБ

Реклами

Скоростта на цветята

декември 11, 2018


Преди много години на една скътана полянка високо в планината растяли няколко симпатични цветя. 

Звездели им викали.

Един репей често ги заяждал:

– Ей, по звездите ли сте се заблели, бре, звездели?

А цветчетата се усмихвали и мълчали.

Синкаво-бели листчета ограждали къдраво-оранжеви очи, дето жадно дебнели слънчевата милувка.

Често лицата им обаче не виждали топлите лъчи, пък и малко вода стигала тази част на планината, та цветята все свеждали лица.

Нощем обаче някаква странно въодушевление обземало дребосъците и те с часове се взирали и полюшвали ококорени към звездите.

Един ден на полянката спрял един пътник. Долетял като вятъра, сякаш сам ветрен бил станал.

Огледал се той, позасмял се на посърналите рехави цветчета наоколо, пък поседнал да почине и вода да пийне.

– И к’во сте се омърлушили? – рекъл той и огледал цветчетата – Още малко ще окапете!

Листчетата се надигнали тъжно и помахали в отговор.

– Скоро и това ще стане – сякаш клатели тъжно лица те. –  Тук слънцето рядко се взира, а и ветрове студени духат, сгъват ни на вси страни, както си щат. Но най-лошото е, че водата е кът страшен. Ако не ливне скоро някой дъжд или не стане чудо и от земята не бликнат свежи потоци, на суха слама ще станем скоро.

– Ами какво тогава – отсякъл ветреният странник – Знаете значи що ви е нужно – действайте!Поискайте, потърсете си я, и си я намерете тая, водата. Знаете ли що е скоростта на цветята?

Малките личица се разклатили подтиснато и замълчали пак. Чудно ухание изпуснали и носталгияв сърцето на странника събудили.

Наблизо се чул сух смях. Един опърпан, полуизсъхнал храст размахал бодливите си клони.

–  Ха!- изсмял се грачещо той – че как ще да действа едно цвете, скитнико? Как едно нищо-никакво растящо-вкоренено ще направи нещо? Да ‘земе да скочи, да се затича? – храстът поклатил иронично клони-ръце – Може ли цвят да промени нещо?

Ветренът го погледал, пък после се усмихнал загадъчно.

– Че що да не може?

– Хаха, ама ти май си по-зле и от растение – изхилил се бодливият – Ами… Освен ако не се изскубне от корен и не се затича да се примоли за малко дъждец на облаците, друго не виждам що може цвят да стори. Да изпее на планината песен? Да се помоли богу? Да плаче на луковицата си?

Язвително и горчиво редял храстът.

Все по-посърнали изглеждали цветчетата.

Ветренът обаче не се впрегнал. Изправил се той, протегнал се и рекъл:

– Чудно ухание имате вие, звезделите. Ще ми се някой ден да се върна тука и да доведа и други да ви подишат.

После се обърнал и изчезнал в надигащия се здрач.

Много цветчета не чули думите му. Много други не ги запомнили.

Но няколко малки и ярки звезделчета не могли да ги забравят.

Толкова чудесно ухаели, казал странникът.

Въпреки непрестанните подигравки на репея, въпреки тъгата на големите, нещо се отгърнало в тях.

На следващия ден се случило така, че дошли доста пчели. Доста повече отколкото обикновено. 

На по-следващия дожужали още повече.

Отначало звезделите не обърнали внимание. Докато онзи, същият заядливец, не се обадил:

– Хей, златоочковци! Що сторихте със златогърбите? Точно вие, да! Да не би онзи, вятърничавия… да не ви е омагьосал нещо?

– Не. братко – рекли цветчетата – просто пролетта напира и сме радостни… Пчелите обичат цъфтящите.

– Хммм – изграчил пак бодилът.

– Всички обичат цъфтящите – присмяло се едно смело цветче, дето досами бодила стърчало.

„Всички обичат цъфтящите“, заповтаряли звезделите, „Всички обичат цъфтящите“, зашепнали те, и от цвят на цвят този топъл полъх се понесъл из цялата поляна.

Бодилът поклатил недоволно глава, а после се свил ядосано сред рехавите си листа.

Така, ден след ден, пчелите ставали все повече. После на поляната се появили други насекоми, птици, избутали земята къртици, а сетне и дръвче се събудило на края, на ръба над бездната.

Звезделите ставали все повече и все по-нависоко глава надигали. Все по-надалеч стигали и скоро и по други поляни обрасли.

Докато един ден стигнали една отвесна пропаст. Отвъдната страна на планината не се виждала, а през средата, право надолу падала тежка сребърна верига.

Водопадът над долината.

Всички си поели дъх и помахали с клонки. Спогледали се и се усмихнали.

А после се втурнали надолу…

***

…Отдавна не били чувани стъпки в този край на планината. Групата любопитни, дето се осмелили да нарушат спокойствието й, изскочила от гората, и се защурала омаяно наоколо.

– Великолепни условия за тези крехки цветя! – възкликнал водачът, възрастен професор с бяла якичка и бяла брада. – Не биха могли да оцелеят тези , ако нямаха този чуден поток досебе си! Не биха могли нито да се появят, нито да мръднат дори – добавил той.

Звезделите леко извърнали очи към новодошлите, а после се спогледали и си помахали весело над сребърната река, дето се виела помежду им.

Изведнъж насред широката полянка, покрита с бяло-сребърни чадъри със златни очи, се чул смях.

Професорът сепнато се обърнал.

Там, в средата, възможно най-близо до водата, се кичел огромен храст и блестял със синкавите си буйни цветове, като зелено видение.

Той нясмешливо си размахал брадата, а после отсякъл:

– Вие май сте по-зле от растение… Нима не знаете каква е скоростта на цветята?


Мерете си камъните

ноември 26, 2018




Днес открих внезапно една своя заблуда.

Знаете поговорката:

„И малкото камъче обръща каруцата“, нали?

Е, аз винаги до днес съм я схващал като камъчето, което седи на пътя и от което колелото на каруцата се повдига и тя се обръща. Не е така, нали?

Едва днес осъзнах, че тя означава съвсем друго нещо, което вероятно всички освен мен знаят.

Означава, че каруцата е толкова натоварена, че и дребно камъче в повече може да я прекатури.

Означава да внимаваме колко товарим каруцата.

Означава и да бъдем внимателни и колко товарим някой човек. Може би носи голямо гегло, и дори с един пуснат лист в повече, да го преобърнем или да го счупим.

Изпусната дума.

Изпуснат автобус, изпусната минута за кафе.

Още повече трябва да внимаваме със себе си. Често виждаме по-лесно чуждото тегло, а своето не забелязваме. Често се оказва, че никак не сме идиотоустойчиви… Към себе си.

Желанието да постигнем това, да свършим онова, да се сдобием с още от другото, често замъглява истинското положение и ние не си даваме сметка колко неща са ни на главата всъщност.

Затова – мерете си камъните, моля. По-често ги преглеждайте и претегляйте. Бремето се трупа неусетно.

Да вземем да пием по кафе и да се видим.

Разтоварването не е само за Попай.


Не е болка за умиране

ноември 22, 2018

Щастието не може да бъде противопоставяно на болката.

Щастието не изключва болката. Въпросът е само в нивото ѝ.

Мускулната треска, рязкото убождане с игла, внезапният стрес от падането… не са болки за умиране. Не са причина да сме нещастни.

Болката и страданието са като  съпротивлението в един кабел – колкото по-силно е толкова по-горещ е той. 

Но болката е заклеймена в обществото на 21-ви век.

Стремежа към това да помогнем на човека да е по-добре, по-здрав, по-защитен, ни е довело до… бих казал стерилизация. Не, че трябва да въведем оздравителна сеч, но манията по обезболяването вече е наркозависимост.

Стерилна среда за децата – не споменаваме нищо опасно и негативно, камо ли за смърт или загуба да чуят. Вижте „Малката русалка“ на Дисни. Прочетете оригинала. Ужас, нали?

Създали сме стерилна среда и за нас в доста отношения – можем да отвръщаме глава от страданието, от несправедливостта и насилието, когато са достатъчно далеч от нас. Далеч от болката – далеч от смъртта.

А всъщност болката е знак, че си жив. Помните ли онзи идиотски виц – ако се събудиш сутрин и нищо не те боли, лошо – може да си умрял… 🙂 

Първото вдишване е придружено от болка.

Вдигането на тежести или тичането на много дълги разстояния е болка. Болка, от която ставаш по-здрав и по-силен. Изпитите също са болка, раздялата с любим човек, да не говорим за загубата.

И тук идва най-страшното на стерилната среда. Всеки бактериолог, че даже и студент може да ви го каже.

Ако тренираш срещата с болката от малък, то ти ще качваш нивото на сила и издръжливост всеки ден.

Микро количествата отрова, която са приемали индийските принцове от малки, им е изграждала резистентност към нея.

Ако живееш обаче в „чиста“ среда, в радост и теменужки, оставаш беззащитен и слаб. Дори малката болка или проблем могат да ти причинят огромно страдание, а дойде ли тежка загуба може да те унищожи.

Знаете как имунитета изчезва в стерилната среда. Няма срещу какво да се бори, няма от какво да те спасява. Става излишен – изключва се.

Нали чуваме все повече и повече недоволни гласове. Недоволни но не от правителството или унищожаването на природата. По-страшно е че я колата е малка, я телевизора, вилата, парите… или други работи.

Животът Е щастлив, докато Е цялостен, т.е. докато има и болка, срещу която да устояваш.
Малко като онзи виц с тухлите – колко хубаво ти става, ако не се уцелиш… 🙂 

Щастие в стерилната среда няма. Има вегетация.  

Нали болят само живите, както се пееше в една песен.


За Теа и камъните

ноември 16, 2018

Мога да позная града си само по камъните: лъскави и свежи, всеки един – като изрисувано, излъскано хълмче. Жълтата светлина от крепостните стени… и онази глъчкава тишина, като предчувствие че нещо идва, нещо ей сега ще се случи и ще бъде зверската забава. После тишината замлъква и отнякъде се чува песен – или пък рошавият подема някаква. Камъните лъщят и мъдро мълчат. Някаква каменна романтика…

С Теа се запознахме ей така, на гарата, докато закъснявахме за влака. Потегляхме на онази експедиция за крепостта Червен и освен че се занимавахме всеки ден с камъни, понякога се и държахме като такива.

– Може ли да не си оставяш раницата на входа на палатката? Задръства всичко… и целият под е засипан с твои дрехи!

– Така ще ти е по-меко

– Аз обичам твърдо. Така че, хайде – разкарай меките си части.

Тайфата се хилеше на всяка нейна реплика и ме освиркваше за всяка моя. Изобщо, харесвахме я: дръпната и болезнено слаба, с остри черти и иронични очила, с винаги силно обтегната и вързана високо на тила коса. Видът й преливаше често от благ самурай до люта българска дива, а аз, безпомощен като мнозина други, хлътнах в блатото й.

Влязох далеч отвъд сигурната граница, в търсене на останки от крепостта.

Из Коренуване „Невидена река“


Празнуване с Дивите: Коренуване 4G

ноември 13, 2018

DSC_3975.JPG

Време е за празнуване, приятели!

Време е да обявим и новото Коренуване.
Тежко – цели четири „ж“-е, щото не спира от четири години.
Напоително, защото цяла река отприщи.
Близко, защото всеки открива себе си в него…

На 13 декември в Шизи Импро клуб ще се съберем за четвъртият рожден ден на спектакъла.

На тази дата:

– (само)Дивите вдигат див купон, щото свирят от, имаааа-нема, цяла година заедно;
– книгата Невидена река става на, немаааа-има, 6 месеца и 8 спектакъла;
– 77 години минават откакто България е обявила война на Америка (за последно);

…а представлението Korenuvane става на четири годинки.

DSC_3929.JPG

Поради гореизложилото се:

На  този 13 декември:
– Коренуване вдига тежко парти в Шизи клуба;
– На веселбата с Дивите ще разкажем, изсвирим и изпеем всичко, което можем от Невидена река и от други албуми и песни;
– На сцената ще се вихрят и всякакви други музиканти и гости в един етно-джем-сешън.

Но най-вече ще спретнем едно чудно, дълго и запомнящо се празненство.

Очакваме всички приятели,
читатели,
по-читатели,
слушатели,
послушници и непослушници…

…да се явите между сцената и бара на ШиЗи Импро Клуб / ShiZi Improv Club
на
13 декември,
20.00 ч.,
Четвъртък.
Вход: свободен, (Изходът: свободноизбираем)
парола: Празнуване.

Доскоро!


Невидена река @ Слънце Луна

октомври 8, 2018

Moro@Sunmoon_11.10.poster_n.jpg

Всъщност Радо ще разказва за Реката в четвъртък в Слънце Луна @Алабин 22 на много яката инициатива Storytellers Exhibition.

Ако искате да уловите потока елате към 20 ч. Най-късно в 20.30 ще почнем, но преди това ще има едни неща…

11 октомври

четвъртък

Слънце Луна Река…

 

 


%d блогъра харесват това: