43. …Наред ли е всичко, Радославе?

април 18, 2018

MVI_7855.MOV_snapshot_00.54_[2015.03.24_13.13.07].jpg

(Коренуване разказва „Невидена река“- откъс 2)

***

Как да кажеш на човек, който се намира на върха на щастието си, че имаш проблем? По-точно – как да кажеш на любимия си човек, който е намерил кариера, дом и може би щастие, че имате проблем?

Наред ли е всичко. Радославе. 

Със сигурност не и в главата ми.

Огромните светлини в тунела ритмично ми бъркат в мозъка, като че ли съм на носилка в болницата след операция на очните дъна. Защо ми трябваше да се наливам като пробита делва? Защо тази страна действа така на хората? Все пиене, разговори, песни до умопомрачение…

Косьо се извърна от предната седалка и се ухили.

– Ще ти трябва доктор, момко…

– Доктор Иванов, доктор Иванов… – немощно измучах аз.

– Знам един съвсем наблизо.

– Наблизо? Тук е планината, човече… Да не са отворили болница в Гела?

Той се хили.

– Не там. И не болница.

После дава газ и родопските завои отново захващат да изстискват стомаха ми като мокро пране. Всичко се завърта на бърз кадър през пулсиращата ми глава.

***

Спрели сме пред нещо като… как се казваха онези комбинирани магазини с кръчми?

Хоремаг.

Точно така – хотел–ресторант-магазин – хо-ре-маг. Убийствено име за пънк банда.

– Това е кръчма, пияницо – олюлявам се аз, докато се опитвам да си измъкна раницата от колата. – Не болница.

– Но кръчмарят вътре е доктор. Доктор „Ох, Сипи“ – Косьо се кикоти, сякаш е казал убийствен виц, и се шмугва през вратата на заведението.

Оглеждам се. Селски къщи и улици, самотно куче на сянка под оградата, а над нас се издига онзи гигантски зелен склон. Дъхът ми спира, а вратът ми ще се откачи от извиване.

Турлата лъщи най-отгоре и ми се хили. „Пак ли ти, бе, пишман катерач.“

Изсумтявам и се пъхам след Костадин в тъмното и прохладно помещение.

На няколко маси седят различни хора: компания младежи с раници и екипировка за катерене, сигурно пещерняци; двама старци, с бели бради и бели порцеланови чаши; семейство с детенце, което отвреме-навреме пищи, за да си подсигури дозата вниманиеНай-отзад в дъното са седнали в кръг около масата петима мъжаги, които мълчаливо, бавно и ритмично пият от малки чашки.

Косьо ме повлича към бара. Стена от дървени трупчета и каси очертава богатството от вълшебни течности. Отстрани има вратичка, навярно към кухнята, а пред нея е изправена нещо като колона отрупана с дрехи. Докато се чудя дали не продават и тях тук, колоната бавно се завърта. В голямата черна брада на върха й лъсва и се обтяга още по-голяма усмивка, две огромни длани се сблъскват с оглушителен трясък, а после пъргавопъграво сграбчват по една халба и сръчно започват да ги пълнят с пенлива течност от крана.

– Коооостадиин, Костадиииин! – изревава нежно туловището и като тряска двете халби пред нас, избърсва ръцете си и сграбчва рошавия ми приятел за раменете. Изглежда сякаш Годзила разтърсва жабока Кермит. Косьо се радва и дори острият ми поглед с бялото не го притеснява. Хили се , сякаш кой знае какъв номер ми е спретнал.

Кръчмарят свършва с мачкането на приятеля ми и впива изпитателен поглед в мен. Поотдръпвам се от бара.

– Кой ми водиш, Костадине?

– Един болен – остроумничи приятелят ми и се подсмихва сам на глупостите си.

Огромният звяр клати черната си брада.

– Не е болен, ами направо си е ‘згорен той.

Недоумението явно се е изписало на лицето ми.

– Няма да ти помогне пиенето, момко – и като поклаща копата на главата си, с тази забранена за кръчмар сентенция ми обръща гръб.

Косьо ми смигва.

– Той си е такъв, Герго – вдига рамене и халба приятелят ми, а после се опитва да ми каже наздраве.

Усещам стържене под лъжичката.

– Това са Гръмовете, или както ги казват тук „Грмовьети“ – опитва се да спелува диалекта Косьо.

После сочи към петимата в дъното.

– След малко ще ги чуеш. После може и ти да се включиш, ако не си забравил всичко… – насмешливи въгленчета се появяват в очите му.

Нещата в родината са както си ги спомням (или както ги бях забравил) – деца, пияндета и научни работници накуп. Всички се веселят и отвреме навреме се карат.

Бодежът под лъжичката обаче расте.

Удар по рамото ми едва не ме събаря от високия стол; задържам се с мъка за тезгяха и се обръщам почти вбесен.

– Как е положението, натрупа ли милионите, Радe?

Бяло, издължено лице, окичено с очила и плитка стил „кукуригу“. Със смутена усмивка момичето пред мен ми маха, сякаш влака ми тръгва.

– Не мислех, че ще те видя отново тук – хили се тя и удря по бара. За нейните трийсет кила барабар с роговите й рамки и раницата на гърба, ударът е силничък. – Носталгия, а? Да не се връщате? Корените зоват?

Подлъжичковото ми джудже вече е взело тирбушон и върти в корема ми, за да излезе.

Измърморвам нещо, в отчаян опит да прикрия усърдното ровене из паметта си. Коя беше тази… персона?

Косьо връхлита на помощ.

– Ааа, не, Дидка, Радо е на последен помен тук – (Дида? Онази Дида?) – Решил е да ни бие дуспата окончателно. Едва успява да ни изтрае, така че не го дразни излишно.

– Оу, прощавай – казва момичето и ироничните искрици в нейните очи приемат играта – Съжалявам, че се натрапвам. – тя поема халбата си от туловището зад бара – Извинявай, кофти ли е, че ти говоря на български? Better use some proper language, maybe?

Джуджето е стигнало почти до повърхността на слънчевия ми сплит и е адски вбесено.

Преглъщам с усилие. Дида се обръща към Радо с мимика на недоумение:

– Той може ли да говори? Май трябва друг език да използвам? Francais? Italiano?

Вече се чувствам като в някакъв сън.

– Защо не оставите момъка? – избумтява басовият глас на кръчмаря – Без туй е ‘згорен достатъчно. Оставете го да си пийне и да си бега. Те ‘згорените за по-зле и от мъртвец – уж гледат, па не видат, уж са живи, па не живеят.

Джуджето под лъжичката вдига тирбушона, издухва го за последен път и замахва…

И в този миг в цялата кръчма отеква нисък и дълбок напев. Сякаш някой надува огромна, мощна гайда.

Осъзнавам песента едва сле д първите няколко думи.

Знаех я наизуст.

              Глава ли та боли?

 


Забравена песен звучи в съня…

ноември 20, 2017

…Както се разказваше в едно друго парче – песните се завръщат. Бликат изпод камъните, ръчкат те в съня ти, плесват ти немислени думи в устата.

И внезапно се оказва, че в 5 часа сутринта не само не сънуваш, ами си се облещил и ровиш из онези стари тефтери, за да намериш следите от нея. Мелодията звучи още, отеква от съня ти, но ти си сигурен, че не е само това.

Накрая, слава богу, и слава онзи малко-ма-навреме акъл, дето си го имал, та да записваш, я намираш.

Седиш в тъмното и като идиот снимаш с телефон, в малко позакъсняла, спасителна ctrl+s акция.

Хилиш си се сам, но важното е, че песента е пред теб.Drumilo_handwrite1edit

Песента за Друмила мома.

Писал съм този текст някъде около лето 2000-и или 2001-во. Направих първия й аранжимент на акустична китара, а после я развихме с тогавашната ми банда „Гримм“. Ако си спомням правилно дори я свирихме на фестивала „Слънце-Луна“ на Триградското ждрело през 2004 г.

След това съдбата й е просто бяло петно в главата ми.

До преди няколко дни, когато мелодията се завърна, като избягала котка, и започна да ме тормози да я пусна вътре, че е студено.

Ето и целия текст. Скоро и музиката ще пусна… А най-скоро и със Секстета ще я друснем. 🙂

Ха, добро утро и да ви спорят д(р)умите.

***

Друмило моме, мъгляна, де ти снага зове,

де ти ръце загалени, лъжат в мене сърце?

Дали да тръгна, Друмило, или да топля хан,
Дали да вярвам, Друмило, на твой омаен стан?
 
Странниче свиден, юначе, снага ми вие свят,
Сърце ми жар разпалена, сал да прекрачиш праг,
Снага ми крие, странниче, цяр за бездом’ души
Лек за безпътни блянове, свят за безсветни дни.
 
Омайни думи, Друмило, мене недей мами,
Нежни ти пазви – огън са, змия е кръшен стан.
Сладко си биле, Друмило, ала веднъж отпил,
Сърце по теб потеглило, не се връща веч назад.
 
Хей, душата за друм копнее,
Хей, сърцето за дом милее.

MIH_3061FB


Сладум на живо: Легенда за пътя @ Level Up

юни 13, 2016

Miro_ArtSemestar2

Сладум: Историите с песни на живо продължават.

Вдъхновението идва от хората и отива при хората. Ние сме, защото се виждаме. Живеем в очите на другите повече отколкото предполагаме. Сполетява ни втори живот, когато разказваме това, което ни се е случило, и трети, когато разказът е за това, което ще се случи… и дали.

Като част от сбъдването на проекта ми „Коренуване“ започвам да гостувам на различни приятни места – барчета, кафета и клубове, за да правя „живи репетиции“ на историите на Сладум разказвача.

Това ще рече, че може да заповядате всяка седмица на мое участие, на което ще разказвам с думи и песни една история, понякога нова, понякога продължение… Понякога дори историята може да е създадена от вас, от ваша дума, жест или идея.

Първите, които ме поканиха, и на които искам да благодаря от сърце за възможността, са геймплей-мастърите от клуба за настолни игри Level Up, София.

Тази сряда, 15 юни, 19.30 ч., започваме. Адресът е: София, ул. Братя Миладинови №12.

Елате и станете част от историята.

Сладум ни чака.


За филма, в който играеш, няма репетиции

декември 14, 2015

Plamyk-more

Все пак е интересно – ако страховете и параноята просто поддържат филма в живота ни, какво се случва ако ги няма? Когато се спокоен? Скучно ли е? Ако не си измислиш нов филм за да се разсееш, разбираш ли кой си?

Предполагам на всеки му се е случвало поне веднъж да го осени яснотата. Едно усещане, сякаш точно ей сега в този същия момент всичко му става ясно – кой е, къде отива и за какво е всичко това тука. Усещането дори не е осеняване, не се случва внезапно, по-скоро сякаш всичко останало замлъква и за миг сред разбягалите се облаци виждаш ясно парче небе от себе си.

Това са някои мои неокончателни и нескончаеми размишления по темата.

Всeки знае, че дори и най-спокойния и самоуверен човек е… актьор. Тялото ни е като сцена, на която се изявяваме пред очите на публиката – света и околностите, или поне тази част от тях, която е дошла да гледа. Декорът, осветлението и дори специалните ефекти са нещо, което трябва да бъде овладяно. „Какъв си?“ дори не е първият въпрос – „Какво играеш?“ го изпреварва. Дори по важност.

Всъщност това са два въпроса за едно и също нещо. Какъв си можеш да разбереш само чрез това, което играеш. Актьорът на сцената няма свое собствено лице. Той е и играещият, и зрителя, който се мъчи да разбере колко от това, което вижда, е маска и колко от него е истина. Ами истинското лице на този зад ролята?

Ако искаме да го узнаем, ще трябва да отидем на друго негово представление…

Различна пиеса. Различна роля. И тук отново не се знае кое е изиграно. Играещият се изследва сам, сглобява късчета между различните физиономии върху едно и също лице, парченца пъзели от различни животи в една личност, търси свързващи точки. Неща, които се повтарят в различните изпълнения. Душа, сърце, онзи призрак на личността зад маската, връзката на духа с реалността. Като дете, което се опитва да разбере какво е пламъка. Не може да се държи, но пари. Не може да се хване, но свети. Няма го, но съществува. Драсване на душата-клечка върху тялото-кибрит, и ролята пламва, движи се, танцува пред очите на света, хвърля оживели сенки, Платонови хора по стената на реалността зад нас, разиграва комедии, трагедии, семейства, цивилизации…  …тишини и спокойствия. Спокойствието на актьора, който вече е усетил къде е сърцевината му. В горенето. В действието и движението, в играта. Драсва кибрит, пали тютюна или лампата, бавно сипва кафе, издиша дим в студеното утро. Усмихва се на тъмните облаци над хоризонта, които се изчервяват от смущение. Усмихва се на себе си в огледалото. Играе живот или живее игра? Не е ясно. Знае само, че се е покатерил отново в командната кабина на тялото си и потегля. Денят започва. Светът започва. Завеса…

 

 


102-рото

юли 7, 2015

Ако си за първи път тук – това е откъс от книгата ми „Песента на Хадар“. Цялата дотук може да бъде прочетена горе в страницата точно до „Начало“.
Забавлявай се!

***

„На хората само надделяване им е у главите.“

Слънцето се хили с прегракналия, изморен глас на яперицата.

Думите й се връщат като безкрайно ехо в главата ми. Сърцето ми бие адски бавно, ушите ми пищят, а наоколо сякаш се стеле мъгла посред ясно утро.

„Да надмогнеш другия, да получиш от него туй що искаш, а той да не ти вземе нищо – ей ти истинската ви жажда, истинската ви природа“.

Двата силуета пред мен се пуснаха от прегръдката си. После по-малкия тръгна нерешително през моста. Вървеше към мен, но все още не ме виждаше, не вдигаше клюмнал поглед от земята. Поех си въздух дълбоко и с всички сили се опитах да помръдна. Мъката в гърдите ми бе сковала дъха, гърлото, ръцете ми. Преместих едва крак наляво, към храста до мен. Ния вървеше все така забила поглед в обувките си. Само няколко крачки и щеше да ме види.

Трябваше да се махна на всяка цена. Помръднах още малко, после още… Храстът беше само на метър, дори на по-малко.

В този момент откъм моста се чу стон. Беше Стан, можех да позная гласа му и в безсъзнание. Този отвратителен и безценен звук.

Ния се обърна в недоумение назад. Нямаше време за губене.

Заметнах главата си с шала и с всички сили се затичах по склона към гората.

Виковете зад мен се умножиха, после чух как Ния изпищя, а след това отново завика – „Чакай, Неда, чакай, за теб сме тръгнали…“

Няма що, придобила съм тренинг през безсънните денонощия прекарани в планината. Връхлетях сред дърветата като спънат кон, шмугнах се сред храсти и клони, тук-там разни неща ме подръпнаха за дрехите, но аз грубо се откачам и продължавам.

След минути, или часове, краката ми рязко се свиха и аз приклекнах, докато пъхтях като хъски през юли.  Повръщаше ми се. В гърдите ми стиска… Не, кажете ми честно, кому е нужна цялата тази болка, целия този цирк? Какво хубаво има в това, та си го причиняваме, има ли смисъл? И онези, които ми пееха за дечицата, за осмислянето на живота… Абе вие болни ли сте, бе… Сега да ми паднете…

Наказана, или сама наказала себе си, да накарам и още някой друг да се чувства така? Да се лута между безсмислицата и болката?

„Всичко е надделяване момиче, всеки пие от другия“.

Това е най-лошото. Мисля, че Яна е права. Не виждам причина да не е. Хората всякога са завършвали гуша за гуша. Брат -брата, дъщеря и майка, приятели и любовници… Смисълът на любовта в един момент се обръща. Тя е любов към себе си. Всичко заради себе си правим, дори и уж като действаме за другия.

Усетих, че китката ми пулсира. Така бях стискала билките, че висяха почти на сламен сноп. Трябва да побързам. Надигам се и с треперещи крака пристъпвам нагоре. Трябва да преваля този пояс от борове. После са изронените поляни, оттам зная как.

Слънцето се мъчи да ме стигне между листата и стволовете. Присвивам очи и се спускам напред.

***

Над тъмни треви сключени клони горска поляна от звезди скриват, никнат от стъбла сплитат вейки и клечки, и бавно къща вият; Над кръгло парче студена земя бездънни очи се реят, над себе струят, под мене лежат и предревни песни пеят…

***

– Твоя съм. Искам да ми отвориш взора. Искам да ме направиш да видя.

Яперицата ме гледа без да мига, менчето от което пие е преполовено, но в погледа й се вижда бездна от умора. Огромна, зееща рана от изтощение. Виждала съм този поглед. Поглед на мъртвец.

След малко огънят се връща в очите й и тъмните зеници се изострят бавно и спират в очите ми.

– Сигурна ли си, Недо? – питат почти беззвучно устните й – Връщане няма, знайш.

Вдигам рамене.

– Едно сигурно има на тоя свят само. – после езикът ми сам изплюва язвително – Ти да не се разколеба? Време за прошка да не дойде…

Това я кара да се изправи на лакти и да ме изгледа с обичайния си присмехулно-ядосан взор.

– Горе – махва тя с ръка към сивия силует на изоставения хамбар (или църква) – Там, в мойта соба ще найдеш една възглавка. Донес’ я тука.

Не помня как съм стигнала дотук, кк съм минала през цялата гора, кога е минал деня. Не помня как съм сварила биле, какво съм сложила, как съм й дала да пие… Помня само как тя се закашля от първите глътки и после плю, и пак заспа, и така няколко пъти. Не знам да са били три, не питам и не отговарям.

Огънят се е разгорял и вие едри сянки по дърветата. Чист, без дим, без помисъл.

– Зорен корен и бяла булка. Трябва да стоят до пръв лъч, после да пиеш бездиханна, докато устата ти не се отвори сама. Тежко е, да знайш. Най-тежкото от приставанията.

– По-тежко от такова с мъж? – бодвам я пак, но не поддава, търси нещо из тъмните треви до нея.

– Ето, туй е – и ми подава нещо като отчупен клон. – Стискаш туй и дорде не се осефериш няма да го пускаш.

Парченце като корк, ама зеленикаво. Парче от стъбло на някакво дърво, ама кое не знам. Яна мълчи.

– Сега най-добре да спиш. Има да сбираш сили. Не се знае колко време ще те върти коренницата… Зор ще е, да знайш.

– Ще боли? –

Тя кимва уклончиво.

– Някои не ги боли. Но ще те върти сякаш тело и ръце и крака ти не са твои. Сякаш сега ги наденваш за пръв път.

– Не ми се спи. – изричам, но лягам до огъня – Макар да съм зверски изморена. Не знам как ще стана с първи лъчи… може би на луната ако са, утре вечер.

Тя махва с ръка сякаш всичко е уредено и дланта й ляга върху очите ми.

Чакам търпеливо докато я махне. После ги отварям…

 

 

…И я виждам – влязла е в стаята, докато съм ровила из нещата й, без да я усетя.

Песничката, дето си тананикам внезапно секва и аз леко отпускам чантичката й.

– Я пак ми кажи тези думички, миличко – еква гласът й – Я пак ги издекламирай? Какво да направят камъчетата?

Цялата трепери. Преглъщам сухо.

– Ама, мамо, аз много искам да си тука…

После става тъмно. Много тъмно, защото сянката й закрива прозореца. И тогава чувам гласа си и усещам как тя ме прегръща, но някак все едно съм отстрани, все едно съм друго дете, което само гледа.

Да си друго дете е по-спокойно.

Стискам зелената пръчка и мълча.

***


101-во

юли 3, 2015

Ами – продължавам.
Трудно и тежко е да се завърнеш и понесеш отново цялата история на една започната и недовършена книга… привлича и тежи повече от бащината къща, понякога. Но ние няма как да продължим напред ако не се връщаме към миналото си, ако не се опитваме да го преживеем, разберем, а понякога и простим.

Благодаря, че ме съпътствате толкова време. Ще се постарая този път да стигнем до края, без да пускам нишката за чак такива дълги паузи.

Ако си за първи път тук – това е откъс от книгата ми „Песента на Хадар“. Цялата дотук може да бъде прочетена горе в страницата точно до „Начало“.
Забавлявай се!

21.

Сънувам и вървя. Как беше думата?
Бленувам.
Стискам в едната си ръка увехналата китка, в другата киселата ябълка. Няма по-добро средство за събуждане от тръпчивия рязък вкус. Зората отдавна е пукнала, небосводът виси над главата ми сънено и се чуди.
Чуди се къде отивам.
Чудя се и аз.
В гърдите ми е пусто, всички преживелици от последните няколко дни-нощи и часове-години са изцедили всяка мъка и радост от душата ми. Като след предълго, прекрасно море на палатки с любими приятели – прибираш се вкъщи и си по-изстинал и безмълвен от тостера, по-неуместен от калта, която си домъкнал по обувките си…
Гората леко издърпва завесата си от дървета и първите поляни над Яперино се плъзват пред уморените ми клепачи.
„Ако ме оставиш ще умра, Недо“, чувам я да говори.
Съвестта ми леко загризва аортата, но аз съм опитен плувец във вината… веднага гледам да обърна на вода всяка тръпчива жилка.
„Само да ги видя, да ги успокоя че съм добре, и после ще се върна, ще й занеса билката“.
„Те ако беха примрели за тебе щяха да те потърсят поне.“
Малкият предателски гласец отново се обажда. На самосъжаление ми мирише.
Преминавам през поляната и пред мен проблясват първите къщи. Червеникавите покриви изгряват на слънцето, което се придига тромаво над планината.
Представям си какъв съм призрак – нося се над тревата с нахлузена бяла рокля направо върху дънките си, едва си усещам краката, дори не знам как точно успявам да ги преместя. Поемам дълбоко въздух и издишам. Аромат на борове, пушек и още нещо.
После виждам моста, и почти едновременно забелязвам двата силуета в средата, опрени в парапета.
Разпознавам ги моментално. Едновременно като тухли по главата ме цапардосват желанието да хукна напред и това да се закова като попарена на място.
Като две тухли. Но втората е по-тежка.
Безпогрешно знам чии са силуетите.
По-малкият е надвесен над мижавото поточе, а по-високият го държи за ръка.
В мига, в който почти щях да се отлепя от мястото си, ниския силует се изправи и прегърна високия.
Бяха Ния и Стан.
Слънцето се разхили срещу ми.


17.

януари 18, 2014

Шепите ми събират от кристалнобистрата вода, и виждам отражението или по-скоро силуета си в треперещата повърхност. Докато тя изтича на тънки струйки между пръстите ми, се гледам. Сякаш не съм се виждала от десетки години. Това ли съм аз? Усещам се изтощена, изцедена като последно парченце лимон върху огромен шаран. Главата ми тежи, под очите ми –  торби, кожата ми в бръчки… или поне би трябвало да е така.

Вместо това от водата ме гледа едно безизразно бяло, порцеланово гладко лице. Прозрачното сребро се гъне и играе върху дланите ми, криви образа ми, но въпреки това изглеждам добре. Твърде добре.

Част от мен невярващо цъка с език, като баща ми, докато готви. Вероятно сънувам, вероятно подсъзнанието ми се мъчи да подаде сигнали на тялото ми, да събуди ума ми, дъха ми, мен. Сигурно лежа някъде, в онази изоставена църква, или по-лошо – в болницата или в някоя канавка… Миг преди да изтече и последната капка вода, виждам устните си.

Усмихвам се.

Вдигам глава и замахвам с ръка.

– Казах да спреш – чувам гласа си отстрани, и в него звънтят сребърните камбанки на езерните води.

Цяла шепа бляскави перли политат към Велина. Тя бързо се обръща и вдига ръце, но е късно.

Капките засипват гърба й, и от всяка мокра точка се издига пара, като малко облаче.

Тя изпищява. Еленът отваря и другото си око и леко се опитва да се надигне.

Русата вила се чеше навсякъде по тялото. Прави една крачка назад към езерото, но аз подпалвам гърба й с още една шепа течни амуниции.

„О, и човеците го могат“ беше казала Яна. „Разликата между хорското и вилското можене е тънка, но тежка. Човека каквото го стори,  таквоз ще си е за него. Вилата каквото го стори – таквоз ще е, но за всички.“

Не знам дали всичко това е измислица, или халюцинация от кашите в главите, които легендите и драмите ми са натворили.

Знам, че усещам адски реално мокрия си панталон, студения въздух и жилещите камъчета, с които Велина се опитва да ми върне ударите.

Излизам и се хвърлям върху й, двете се счепкваме като кифли шестокласнички за косите и дрехите и дърпаме, падаме и се въргаляме. Главата ми се удря в земята, следвана от тази на Велина, ушите ми пищят от крясъците й, но не пускам. Тъпият елен се е изправил, но стърчи недоумяващо до нас, сякаш търпеливо чака да излъчим победител.

– Махай се – озъбвам му се аз почти в муцуната и отнасям един шамар от вилата по своята.

Бавно и колебливо докато ние се опитваме да се оскубем и одерем, той се обръща и пристъпва леко по пътеката между храстите.


3,5 ‰

октомври 30, 2013

Точи се като „мъчно“ вино… Уповавам се с шест ръце на поговорката, че хубавите неща стават бавно.

И благодаря за търпението. Още ще трябва.

🙂

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу, е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар”, в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

13 (Продължение)

***

От дъното на масата веселото старче надига чаша и глас и се провиква:

– Ха, добре дошли! Мъже ако търсите да аресате, баш на место сте ни заварили!

Събраните край масата хихикат.

– Защо – пита на висок глас Неда – да не търсите нещо за пиене?

Сега вече избухва всеобщ смях, Алеко смигва на девойките, барманът удря по плота като някакъв гигантски Алф и боботи с басов глас:

– Я настанете момичетата, ко сте се разплули, ве, бейове!

Столове се разместват, услужливи брадати и рошави кавалери се зъбят с усмивки и приканят девойките. Двете се наместват до дядовците, и кръгът около тях се затваря, като водите над главата на гмурец след десетметров скок. До Неда седят Кальо и Виден, а срещу тях между двама русалии се е смушил дългокосият Стан.

Разговорите започват отново, жужат като кошер, обсъждат събора, катеренето, камионите, и най-вече жените. Присъстващите не се изключват. Алеко, който се е превърнал освен в половин барман и в келнер, носи две чаши с вино и бутилка с вода на спътничките си.

– Виждам че сте ценителки – надвесва се малкият дядко към Ния – Нашият Гъчо е донесъл малко от неговото вино, мъчното вино го викаме. Може да опитате ако искате.

– О, благодаря много – усмихна се Ния – но ние вече поръчахме. –

– Е, нищо де, вечерта таман се е олюпила…

– Ааа, не – размаха момичето вързаната си на опашка коса –  Аз след тая чаша си лягам, щото ще загина. Толкова съм пребита…

– Прословути последни думи – каза дребничкият дядо, и живите му очи ошариха девойката. – Ба да не се заричаме…

– Я пък! – каза Кальо – Я оста’и девиците! Те като искат да си лягат, начи им е притупал тупана. Само да изберат с кой и да бегаме… – и като се огледа с див поглед той се разхили, последван от още няколко съпричастни позагорели момци.

Докато момичетата подмятаха фрази с дядото, Виден и Кальо, отборът на магьосниците от следобедното представление седеше някак омърлушено. Ватафът току се пресягаше и отпиваше от малко юзче пред него, но останалите почти не докосваха чашите си. Стан водеше приглушен разговор с най-младия от тях и току прибираше косата си зад ушите докато обясняваше нещо и с ръце.


Десет

октомври 5, 2013

Ама сякаш срещу целия свят… Мъка беше цял ден.
Ура, само още 86 дни ту гоу…

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар” в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

7.

Залезът пращаше светли целувки за сбогуване. Последните лъчи се пилееха във върхарите на дърветата. Планината притъмняваше със скоростта на нощта, хладно и неумолимо.
На възвишението над отбивката се издигаше стара соц-сграда, панелен бункер, малко по-голям от обикновен трафопост.
Неда стоеше облегната на колата, вдигнала и двете си качулки, една в друга – и на  суичера и на ветровката. Ния бе клекнала на леко плешивичката полянка, на която бяха спрели отстрани на пътя и ровеше любопитно из тревичките. Беше тихо. Гората се приготвяше за сън и дебнене.
– Колко още ще се мотае? – измърмори високото момиче и за пореден път извади телефона си, за да погледне часа. – Трябва и да се настаним, освен всичко друго.
Ния помълча. После попита:
– Разделихте ли се?
Гората притъмня с още няколко октана. Освен мрачно стана и напрегнато.
– Какво искаш, Холмс?
– Нищо… Принципно си непукист, но не се държиш чак толкова грубо. Откакто сме тръгнали, си като ранена котка… Дереш.
– Глупости. Просто ме нервирате, това е –
– Всички те нервират.
– Аман…
– Виж, ако искаш не ми казвай нищо. Аз не ща да съм ти някакъв кош… Имаше ли смисъл да идваме, обаче?
– Ния, хайде да не дрънкаме излишни тъпотии, а? – тя отново измъкна телефона си. Горчилка се надигна в гърлото й. – Просто… не ми се говори.
Ния се изправи. Подтисна стремежа да се приближи до приятелката си – отдавна знаеше, че тия „не й минават” и само щеше да я подразни.
– Помниш ли скопчето? – каза тя, докато подреждаше детелини по ръката си.
Неда кимна. Слушаше Ния с едно ухо, умът й я бе пренесъл в друг разговор.
– Виж, вика, аз ги не моем тия работи… – изимитира тя умело мъжки глас.
Високата се усмихна разсеяно.
– Продължението беше още по-яко – ухили се измъчено дребничката й приятелка – „Сакам да ти кажем, че веке нема се бараме”.
Неда се засмя за миг, после отново се намръщи.
– Виж, Нийски… – после млъкна и прехапа устни. – Знаеш какво ми е отношението… –  затвори уста рязко и стисна зъби. Омагьосан кръг. Както и да тръгнеше да говори за това, все неговите думи идваха на езика й.
Тя тръсна глава и се отлепи от колата.
– Стига глезотии, я да видим къде замъкнаха оня тиквеник –
Ния погледа твърдата като орех своя приятелка известно време в гръб, после въздъхна и тръгна след нея.
– Знаеш ли, Дикинсън е написала онова за теб – продължи тя упорито, докато я настигаше –
– Спри, мрънкало –
– Мъката като жилите, с времето се подува – израпира на бърз ход дребосъчката – А пък пренадутите балони се пукат сами.
– Не те слушам.
– Толкова трудно се усмихваш, и бабата го каза. Какво чак толкова се е случило?
Неда спря и се обърна. Физиономията й вещаеше буря. Тя отвори уста да изсипе всичко, което едва сдържаше.
– Хей, кифли! Имам си водач!
От схлупения бункер изпълзяха Алеко и нисичкият планинец. Прашни, с омазани ръце и светнали очи, те бяха пълна противоположност на сериозните лица на девойките.
– Какво става? – изгледа ги високия викинг отгоре
Побеснялата Неда се овладя бързо.
– Тъкмо се чудех колко още ще се мотаете – отсече тя.
– Направо мислехме дали да не те зарежем – подхвърли злъчно и Ния.
– Не бих се учудил… Какво сте се разсъскали, помогнах малко на Да Видиан.
– На кой? – недоумя джаста-прастата.
Алеко тупна момъка по рамото.
– На Виден… Най-якото обаче е друго…
Момичешко мълчание. При всяка момчешка фукня…
– Виден е планински водач.
Лицата на двете казваха „Аха… и той к’во?“
Още по-тържествено и бавно викингът обяви:
– Знае точно как да стигне до Хвърчил.


Деветото свикване

октомври 4, 2013

Сега вече трудът идва на първо място. Ето това е възпитание – на стари години кръгчета и ченгелчета да въртиш до края на тетрадката, та да ти дойде акъла, как точно се прави маслото. Колко баби и дядовци цитирам, не знам, но са много със сигурност. Един приятел ми каза да внимавам със съня, и снощи в пристъп на притеснение отказах да отида на… кръчма. Представяте ли си? Аз? Да мога и да не изляза? Не съм болен, ама нещо има. Някоя дива омая ме е налегнала, сравнима само с безсънни нощи и неадекватни реакции при влюбване до уши.

Сам на себе си сенсей да станеш – това си е умение и тежка задача, ама като няма друг наоколо, както казва Гандалф…  😀 Намигване от надувкото и доскоро със следващата „омаяна“ глава:

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар” в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

6.

– Кой поток? – запитах със затворени очи.

– Онзи зад света. Много питаш –

Луната сигурно се бе показала. Кулата изсветля. Зад затворените си клепачи виждах големият пълен диск да виси точно над прозорчето, набъбнал и ярък. Орехът полюшваше сребърните си клони, и последните празни шушулки, дрънчаха като камбанки, като глави от зелени гущери, които въртяха очи подозрително насам-натам. Стената около църквата също бе бяла като мляко, сякаш осветена от упор от фарове на кола. Най-интересното обаче бе мъглата. Разпростряна нависоко, чак до сребристите стрели на боровете под върха, тя мърдаше и клокочеше като жива. Никога не си бях давала сметка колко красива може да бъде, ако я видиш цялата като облак, като от птичи поглед, като мъхесто бяло гнездо с множество разклонения. Меката й паяжина покриваше всичко, мушеше се навсякъде обгръщаше дънери и клони, треви и камъни, и течеше. Течеше към църквата. Обгръщаше камбанарията. Катереше се към нас.

Търсеше мен.

Как виждам всичко това?

Опитах се да отворя очи. Безуспешно.

Много е трудно да ги отвориш, когато вече са зяпнали като котешки прозявки.

Тухлите не светеха. Бяха покрити с влажна, пулсираща течност, която блестеше на лунната светлина.

Луна също нямаше.

Ръката й (ток в дланта ми) сграбчи моята. Не бях усетила кога се бе разнесъл лекия напев (дните ми взе, нощите утрои), натрапчив и сладък до желание да плюеш. Пееше със затворени очи (а моите отворени ли бяха) и лицето й грееше като слонова кост пред свещ, метални отблясъци и звук от гайда… Надруса ме сестро… Как не съм забелязала, че воалът ти от мъгли е направен… Вият се като живи, снагата ти с нектар поливат… като Клеопатра се къпеш всеки миг в самодивско мляко… (отвори порти, лице открий, да пия дай ми, миг еликсир)

Навеждам лице, защото краката ми плуват. В мъгла газят, провесени над нищото. Не мога да скоча и да избягам. Цялата бяла маса от планината се е изсипала в малката стаичка, блика, набъбва, прелива, надига се и стига лицето ми.

„Сестро, пей” дочувам глас далечен, виждам очите й вперени в мен, течно сребро от зеници, като сутрешно сиво небе, ръката й стиска моята, сила идва и катери мускулите, пълни заряд, думите ечат, но устните лепнат, ноздри пълни с мътна вода, задух и тежест… „Отвори уста и пей” …инстинктът ме кара да скоча и да изплувам, ръката й ме стиска и държи на място с нечовешка сила. Думите се леят от устата й, по-бързи от мъглата, огнени лодки в бяло море (лице открий, лице открий, да пия дай ми, сърце не спи)… стигат устните ми, аз ги стискам… въздух не ми остава, друго не ми остава… Как отваряш уста на дъното? С последният вик на удавника, отчаян опит да вдишаш въздух от тоновете течни талази които те натискат…

…Лице открий – чувам гласа си ясно сякаш до мен друг изрича думите.

Дишам.

Луната е влязла в камбанарията, тухлите висят наоколо ми.

Пея.

– Да пия дай ми, сърце не спи, за твойте тайни, няма мир, без дих оставам, без стих запявам, че твойте тайни, са моя мир…

Луната е влязла в устата ми, ръката ми гори, всичко наоколо (лице открий) шупва  в кристална пяна, натиска ме към дъното… сбогом свят това е краят …

И рязко става прозрачно.

Тихо и ясно.

Виждам през камбанарията. Виждам двора, ореха, стената, планината. Виждам нея, виждам булото и усмивката й.

Очертания. Всички те са само очертания на фона на това, което е. Като листа по бързите струи, като тънка хартия потопена във вода, като избелял плат, през който виждаш слънцето. Контури на съдържанието.

Далечен екот смущава тишината.

Рев оглушителен разтърсва света, разлюлява луна и звезди и отбрулва всичко от нас.

Пред мен тече. През мен тече. Виждам го, но не го докосвам. Усещам го, но не го улавям.

Аз съм в Потока.

***

Ако се спускаш от върха Хвърчил е почти точен кръг, кацнал на малко ръбче над бездната, къс плато, хоризонтална чиния земя, осеяна с бели къщички, зелени ливади и дръвчета и червени керемиди и огради. Под него далеч по-надолу Калено се е протегнало като змия, глътнала пътя, пуснала леко шкембе покрай мегдана, а най-долу забил връх в равнината се изсипва триъгълният  Възбог.

В една от най-близките откъм върха къщички се чува писък. Рев на бебе оглася селото и кръшна мома изскача отвътре боса, понесла див вързоп в ръцете си. Едва се е развиделило, и тънките валма от роса тя стъпва странен танц. Детето се успокоява,тихо почва да гука, и майчиното лице се усмихва щастливо изпод големите сини сенки, виснали под очите като зрели сливи.

– Радо, що става булка? – клати глава едрият мъж изскочил по риза след нея – Днес година ще му правим, ти не мож’ го успокои.

– Виновна съм? – тихо дума тя и остър поглед впива в челото му

Той гледа, в очите му горят недоспиване и съмнение, но лицето й го успокоява. Нежна усмивка се плъзва по лицето му.

– На тати хубавиците –

Измореното лице на Рада не трепва. Нито от острия тон, нито от нежните милувки когато мъжът я прегръща. Само очите й се отпускат и замъгляват. После поглежда малкото в ръцете си и едва тогава в ъгълчетата на устата й заиграва усмивка.

Момчил излиза нагласен. Дошъл е краят на работата в селото, скоро отново нагоре ще поеме със стадата. Навежда се над малкото и го целува. То пропищява.

– Въй, вие двамата луди ли сте, детето навън да държите? – стара баба излиза изпод стряхата. – Ще го простудите, ще си изкашля червата! Я вътре веднага.

Лицето на Рада пламва. Тя отваря уста, после поглежда Момчил многозначително.

– Ами аз такова… – плете той и побутва жена си към вратата – Много реве бе майко, само навън се успокоява.

– Чай, чай му давайте, а не леден въздух! – отсича тя и посяга да дръпне навътре.

– Влазяме, влазяме, хайде остави ни малко –

Той целува бързо жена си по устата. Тя го гледа без да отвърне.

– Ще ме оставиш с нея –

– Па не я слушай, тя само си говори – вдига рамене Момчил. – Трябва да сбера пара, тази година двойно ще ми платят и ще си остана после за повече.

Тя го гледа, а в очите й той се оглежда… калпак е сложил, а главата му гола… вижда как годината се извърта и пак на вратата седят, но тя държи дъщеря им за ръка… той им маха, но само малката му отвръща… друга година се извърта, дебел ямурлук облякъл е, майка му му маха от прозореца, а те двечките седят без да мръднат… Още една се врътва…

Той завърта глава.

– Ще гледам да слизам като съм близо –

– Да идваме ние. Пак накъм билото ли ще водиш? – смътна надежда в гласа й.

Страх в очите му.

– По-добре е тук да сте. Студено е горе. А и … – сеща се за туй що търси и млъква. Пипа торбата, нов кавал има. Трети поред, и ни тон има, ни сърце.

Та се изсмива и прави стъпки сякаш танцува, боса в тревата, росата блести по краката й. Копнеж се заражда в гърдите му. Тръгва към нея и се опитва да я хване, а тя закачливо му бяга по-двора.

– Хайде, вземи ме с тебе – чурулика гласчето й – Всички други жени искат мъжете си вкъщи, само аз съм готова да те следвам! Хайде, Момчиле! – клепките й пърхат и гъделичкат гърдите му.

Страхът отново налива в сърцето му. Преглъща трудно и после се обръща.

– Детето да порасне пък ще видим –

Нещо гасне в погледа й.

– Прибирайте се скоро! – чува се пак глас от къщата.

– Хайде, Радо – казва Момчил от портата, но на двора вече няма никой.

Докато прекрачва навън към пътя, вратата на къщата се затръшва.

След миг отвътре се разнася бебешки рев.


Садерон и Сариче

юни 16, 2007

Демонът на сърцето живее у всеки човек.

Името му е  Садерон и той носи онази тежест на битието, без която много хора чувстват, че живеят напразно, сграбчва ни за мечтите ни, които са нашите слаби места, и раздира плътта на стремежите ни със собствената им непостижимост. Неговата каишка на врата ни са желанията, а железните й шипове са нашата гордост и непростимост. Той има четири ръце – Тъга, Мъка, Скръб и Горест, всяка с различен цвят и различна форма.

Тъга преминава сърдечната стена най-лесно, защото е най-незабележима, сива, тънка и фина като мъглица на летен хълм, затова и успява да бръкне най-малко. Неуловимо ни обладава в моментите на умора, когато сравняваме минали моменти със сегашни, когато мерим щастия със състояния, когато не вярваме в младостта си, когато отхвърляме нуждата от покой, когато смятаме търсенето на почивка за безсилие, а треперещите си ръце – за предвестник на смъртта. Тя може лесно да бъде разбулена, защото гъстотата й е не по-голяма от пролетен облак, когато имаме силата да махнем с ръка, да починем и съберем сили за утрешния ден.

Мъка е мазната тежка жълтеникава потна длан, която се стоварва върху ни със срутването на желанията, чиято големина е съответна на очакванията ни, а хватката й – на цената която сме платили за неполученото. Мъка дава самооценка в устата ни – кара ни да се съизмерим не с това което сме, а с това което сме постигнали, като разбира се на първо място поставя провала, който току що сме допуснали. Така оценката за една постъпка се свързва с други неуспехи, и оценяваме живота си не по начина, по който го живеем, а според липсата на щастие. Мъка, разбира се, не допуска да мислим дори за моментна липса на щастие, а за наличие на нещастие – не давайки ни да прозрем още от думата нейната несъстоятелност. Така, вместо да мислим че щастието, към което сме се стремили се е отдалечило, докато сме на път към него, в покой или в преоценка на нужните действия, ние смятаме че ни се е „случило нещастие”, приемайки за дадена поредицата от опити, при които сме падали. Така определяме живота си като лишен от всякакви радости, когато единствено постигнатите цели са краткотраен източник на щастие, а останалото е редовно и мрачно състояние на безизходица подсилвано от провалите-нещастия.

Скръб идва често с истински поражения върху живота ни, въпреки че спокойно може да обладае и душа без никакви удари от реалността. Най-удобно й е да се хване за хубавите, добре издълбани хватки от Мъка и да обгърне изтънената от Тъга стена на сърцето. Тя леко се приплъзва и намества и доближаването и може да бъде усетено по настръхването на гърба и разширяването на зениците, защото ударът след това е наистина много тежък. Добрала се до най-удобната позиция, тя поема мътен въздух и разтърсва с всичките сили на млечнокафеникавата си, като смес от пепел и кал от немит под, костелива кобалтова длан. Сърцетресението последвало това раздрусване е наистина поразяващо – малко хора успяват да издържат мощта на изпепеляващите пръсти, и по-емоционалните рухват в дълбоката й пазва. Скръб удря най-вече това, което смятаме за опора в живота си, това което ни крепи да бъдем на крака и да вървим, особено когато то не е основния и най-силен стълб в нашето битие – волята ни. Уповаващите се на нещо външно – на други хора, нужди и неща от света извън нас, или на нещо зависещо отвън, дори на любовта, когато тя означава задължителното наличие на някой друг, от когото да черпим увереност, са почти обречени да паднат дълбоко в дланта й. Хватката й е здрава и мачка всичко що е с по-ниска цена от загубеното. Скръб шепне на сърцето отчайващи слова, повтарящи и убеждаващи ни в единствеността и неповторимостта на именно най-важното нещо в живота ни, на смисъла и причината за съществуването ни – това, което сме изгубили… и често може да бъде разкрита и отхвърлена именно тук, ако склонността към самосъжаление у нападнатия от нея не е развита в необходима храна за поддържане на самочувствието /самосъжалението замества уважението, като оставя детето в проявяващия го в едно неуверено, несигурно в себе си състояние – така, когато падне и се удари, то избягва в прегръдките на съжалението, които заместват тези на мама, и не успява да научи урока, че паданията са част от пътя, част от живота, и най-важното – как да се предпазва от тях/. Когато ни кара да забравим всичко друго, като го обезценява и принизява, тя има шанс да засегне друго важно за нас нещо, и така да осъзнаем абсурдността на думите й. Но често заслеплението, което Мъка носи, помага на Скръб да извърши долното си дело, и скоро акциите на всичко друго ценно падат на сърдечната борса… и тя става монополист в сърцето ни, като ни кара да вложим всичките си надежди във вече изгубеното, да купим фалита. Попаднем ли в този кръг, единствено физическите нужди на тялото ни могат временно да ни изкарат от цикличността му, като дървен сал закачен с оловна топка, която натежава все повече.

Но никоя от горните три ръце на Садерон не е така неотхвърлима и унищожителна, както ръката на оброка – Горест. Като черно гумено платно с множество пръсти с ципи помежду им, тя отделя Отчаяние – сълзлива течност, извираща от порите на дланта й, която образува лепкаво, мътно-белезникаво езеро на дъното. Прилична на прилеп със стотици крила, тя не може дори да доближи сърцето, ако не е повикана от самото него. Човешкото съществуване я отхвърля, тя е вампир хранещ се от Артеата – чувствата и емоциите излъчвани от нас, чийто знак определя щастието и нещастието, чието наличие без критерии съществува само в детството, преди да започнем да искаме все повече, когато просто получаваме и всичко е ново и невероятно. Горест се нуждае от живот, който да бъде изживян за нея, от Енергия и Артеа, които да получава и с които да храни течното си дете – Отчаяние. В изтънената сърдечна тъкан от Тъга и Мъка, от разбитите от Скръб устои на причините за живота на човек, ръката на оброка се впива и затваря пръсти, хващайки в тъмната си торба сърцето, което само я е повикало, и го стиска в отговор. Така човек усеща тежестта на живота и негов единствен мотив става безсмислието и липсата на причина да е тук. Той цикли в безкрайния кръг на четирите сестри и тогава сърцето му става плоско. Те го карат да не задава въпроси, да не мисли, само да чувства, защото зарови ли се в причините, четирите му причиняват убийствена болка… която се отпуска само със забравата. Те внимават да не прекършат тази му зависимост от тежестта на живота, защото тя е и единствената нишка, която го спира да не прекрати същия този живот. Сърцето му става все по-плоско, колкото повече се отдалечава от причините за ръцете на Садерон в него. Колкото повече ги забравя и отхвърля, толкова по-подвластен им е. И тогава, обтегнал добре сърдечното платнище с четирите си ръце, Садерон си ляга и се увива хубаво с още една кожа.

Кожата от Сърце е плътта на демона.

Стигнал до тук, на обгърнатия от демона му остава само един начин да се отърве от него и да спаси сърцето си и себе си – да потърси Сариче. В последните стенания на обхванатото ни от четирите пиявици сърце се чува един глас, една дума, илюзия или фантазия, която ни оставя символ. Той е нарисуван с единствената ни останала неизползваема от Садерон емоция – Копнежът. Копнежът е онова странно желание, което не се нуждае от цена или сбъдване, не се оценява по нас, или живота ни – по постигането на копняното. То е просто състояние, което не налага задължително да бъде осъществено. С всички сили ръцете на демона стискат и се мъчат да заглушат копнежа. Ала гласовете на чувствата, с които се хранят са коренно различни от тихата, спокойна утеха на копнежа. Като парче росна трева сред пустинята, той приканва към спокойствие и измива драматизациите от главата. Самите крясъци на четириръкия подтикват човека все повече да се усамотява в тихия уют на нищо друго неискащия, освен да бъде изпитван копнеж. Тогава Садерон усеща, че така ще изгуби битката и прилага друга хватка – отваря рязко хватката на Горест. От притока на естествения въздух на сърцето – Живота, то излъчва мощен поток Артеа. Тя издига човека на крилата на Вдъхновението и онзи нежен копнеж изведнъж се превръща в могъщо желание – в Сариче. От дъното на душата си човекът се зарича с всички сили да намери или осъществи онзи символ, за който е копнял и който му е дал освобождение. Хитрият демон знае – това мощно Желание докарва Страстта – а падането от нейното несбъдване, колкото по-недостижима е, ще бъде толкова силно, че хватката на Горест и смучещите Мъка, Скръб и Тъга, ще се затворят завинаги, а копнежите ще бъдат завинаги забранени и прокудени от обетованото за щастие сърце. И човекът тръгва на път за да търси Сариче. То става име на освобождението му или проклятие за неговото вечно робство.

Това е историята на човека Самин и неговото Сърце, на Садерон Четириръкия и на Сариче Бленуваната.  


%d блогъра харесват това: