43. …Наред ли е всичко, Радославе?

април 18, 2018

MVI_7855.MOV_snapshot_00.54_[2015.03.24_13.13.07].jpg

(Коренуване разказва „Невидена река“- откъс 2)

***

Как да кажеш на човек, който се намира на върха на щастието си, че имаш проблем? По-точно – как да кажеш на любимия си човек, който е намерил кариера, дом и може би щастие, че имате проблем?

Наред ли е всичко. Радославе. 

Със сигурност не и в главата ми.

Огромните светлини в тунела ритмично ми бъркат в мозъка, като че ли съм на носилка в болницата след операция на очните дъна. Защо ми трябваше да се наливам като пробита делва? Защо тази страна действа така на хората? Все пиене, разговори, песни до умопомрачение…

Косьо се извърна от предната седалка и се ухили.

– Ще ти трябва доктор, момко…

– Доктор Иванов, доктор Иванов… – немощно измучах аз.

– Знам един съвсем наблизо.

– Наблизо? Тук е планината, човече… Да не са отворили болница в Гела?

Той се хили.

– Не там. И не болница.

После дава газ и родопските завои отново захващат да изстискват стомаха ми като мокро пране. Всичко се завърта на бърз кадър през пулсиращата ми глава.

***

Спрели сме пред нещо като… как се казваха онези комбинирани магазини с кръчми?

Хоремаг.

Точно така – хотел–ресторант-магазин – хо-ре-маг. Убийствено име за пънк банда.

– Това е кръчма, пияницо – олюлявам се аз, докато се опитвам да си измъкна раницата от колата. – Не болница.

– Но кръчмарят вътре е доктор. Доктор „Ох, Сипи“ – Косьо се кикоти, сякаш е казал убийствен виц, и се шмугва през вратата на заведението.

Оглеждам се. Селски къщи и улици, самотно куче на сянка под оградата, а над нас се издига онзи гигантски зелен склон. Дъхът ми спира, а вратът ми ще се откачи от извиване.

Турлата лъщи най-отгоре и ми се хили. „Пак ли ти, бе, пишман катерач.“

Изсумтявам и се пъхам след Костадин в тъмното и прохладно помещение.

На няколко маси седят различни хора: компания младежи с раници и екипировка за катерене, сигурно пещерняци; двама старци, с бели бради и бели порцеланови чаши; семейство с детенце, което отвреме-навреме пищи, за да си подсигури дозата вниманиеНай-отзад в дъното са седнали в кръг около масата петима мъжаги, които мълчаливо, бавно и ритмично пият от малки чашки.

Косьо ме повлича към бара. Стена от дървени трупчета и каси очертава богатството от вълшебни течности. Отстрани има вратичка, навярно към кухнята, а пред нея е изправена нещо като колона отрупана с дрехи. Докато се чудя дали не продават и тях тук, колоната бавно се завърта. В голямата черна брада на върха й лъсва и се обтяга още по-голяма усмивка, две огромни длани се сблъскват с оглушителен трясък, а после пъргавопъграво сграбчват по една халба и сръчно започват да ги пълнят с пенлива течност от крана.

– Коооостадиин, Костадиииин! – изревава нежно туловището и като тряска двете халби пред нас, избърсва ръцете си и сграбчва рошавия ми приятел за раменете. Изглежда сякаш Годзила разтърсва жабока Кермит. Косьо се радва и дори острият ми поглед с бялото не го притеснява. Хили се , сякаш кой знае какъв номер ми е спретнал.

Кръчмарят свършва с мачкането на приятеля ми и впива изпитателен поглед в мен. Поотдръпвам се от бара.

– Кой ми водиш, Костадине?

– Един болен – остроумничи приятелят ми и се подсмихва сам на глупостите си.

Огромният звяр клати черната си брада.

– Не е болен, ами направо си е ‘згорен той.

Недоумението явно се е изписало на лицето ми.

– Няма да ти помогне пиенето, момко – и като поклаща копата на главата си, с тази забранена за кръчмар сентенция ми обръща гръб.

Косьо ми смигва.

– Той си е такъв, Герго – вдига рамене и халба приятелят ми, а после се опитва да ми каже наздраве.

Усещам стържене под лъжичката.

– Това са Гръмовете, или както ги казват тук „Грмовьети“ – опитва се да спелува диалекта Косьо.

После сочи към петимата в дъното.

– След малко ще ги чуеш. После може и ти да се включиш, ако не си забравил всичко… – насмешливи въгленчета се появяват в очите му.

Нещата в родината са както си ги спомням (или както ги бях забравил) – деца, пияндета и научни работници накуп. Всички се веселят и отвреме навреме се карат.

Бодежът под лъжичката обаче расте.

Удар по рамото ми едва не ме събаря от високия стол; задържам се с мъка за тезгяха и се обръщам почти вбесен.

– Как е положението, натрупа ли милионите, Радe?

Бяло, издължено лице, окичено с очила и плитка стил „кукуригу“. Със смутена усмивка момичето пред мен ми маха, сякаш влака ми тръгва.

– Не мислех, че ще те видя отново тук – хили се тя и удря по бара. За нейните трийсет кила барабар с роговите й рамки и раницата на гърба, ударът е силничък. – Носталгия, а? Да не се връщате? Корените зоват?

Подлъжичковото ми джудже вече е взело тирбушон и върти в корема ми, за да излезе.

Измърморвам нещо, в отчаян опит да прикрия усърдното ровене из паметта си. Коя беше тази… персона?

Косьо връхлита на помощ.

– Ааа, не, Дидка, Радо е на последен помен тук – (Дида? Онази Дида?) – Решил е да ни бие дуспата окончателно. Едва успява да ни изтрае, така че не го дразни излишно.

– Оу, прощавай – казва момичето и ироничните искрици в нейните очи приемат играта – Съжалявам, че се натрапвам. – тя поема халбата си от туловището зад бара – Извинявай, кофти ли е, че ти говоря на български? Better use some proper language, maybe?

Джуджето е стигнало почти до повърхността на слънчевия ми сплит и е адски вбесено.

Преглъщам с усилие. Дида се обръща към Радо с мимика на недоумение:

– Той може ли да говори? Май трябва друг език да използвам? Francais? Italiano?

Вече се чувствам като в някакъв сън.

– Защо не оставите момъка? – избумтява басовият глас на кръчмаря – Без туй е ‘згорен достатъчно. Оставете го да си пийне и да си бега. Те ‘згорените за по-зле и от мъртвец – уж гледат, па не видат, уж са живи, па не живеят.

Джуджето под лъжичката вдига тирбушона, издухва го за последен път и замахва…

И в този миг в цялата кръчма отеква нисък и дълбок напев. Сякаш някой надува огромна, мощна гайда.

Осъзнавам песента едва сле д първите няколко думи.

Знаех я наизуст.

              Глава ли та боли?

 

Advertisements

Забравена песен звучи в съня…

ноември 20, 2017

…Както се разказваше в едно друго парче – песните се завръщат. Бликат изпод камъните, ръчкат те в съня ти, плесват ти немислени думи в устата.

И внезапно се оказва, че в 5 часа сутринта не само не сънуваш, ами си се облещил и ровиш из онези стари тефтери, за да намериш следите от нея. Мелодията звучи още, отеква от съня ти, но ти си сигурен, че не е само това.

Накрая, слава богу, и слава онзи малко-ма-навреме акъл, дето си го имал, та да записваш, я намираш.

Седиш в тъмното и като идиот снимаш с телефон, в малко позакъсняла, спасителна ctrl+s акция.

Хилиш си се сам, но важното е, че песента е пред теб.Drumilo_handwrite1edit

Песента за Друмила мома.

Писал съм този текст някъде около лето 2000-и или 2001-во. Направих първия й аранжимент на акустична китара, а после я развихме с тогавашната ми банда „Гримм“. Ако си спомням правилно дори я свирихме на фестивала „Слънце-Луна“ на Триградското ждрело през 2004 г.

След това съдбата й е просто бяло петно в главата ми.

До преди няколко дни, когато мелодията се завърна, като избягала котка, и започна да ме тормози да я пусна вътре, че е студено.

Ето и целия текст. Скоро и музиката ще пусна… А най-скоро и със Секстета ще я друснем. 🙂

Ха, добро утро и да ви спорят д(р)умите.

***

Друмило моме, мъгляна, де ти снага зове,

де ти ръце загалени, лъжат в мене сърце?

Дали да тръгна, Друмило, или да топля хан,
Дали да вярвам, Друмило, на твой омаен стан?
 
Странниче свиден, юначе, снага ми вие свят,
Сърце ми жар разпалена, сал да прекрачиш праг,
Снага ми крие, странниче, цяр за бездом’ души
Лек за безпътни блянове, свят за безсветни дни.
 
Омайни думи, Друмило, мене недей мами,
Нежни ти пазви – огън са, змия е кръшен стан.
Сладко си биле, Друмило, ала веднъж отпил,
Сърце по теб потеглило, не се връща веч назад.
 
Хей, душата за друм копнее,
Хей, сърцето за дом милее.

MIH_3061FB


Сладум на живо: Легенда за пътя @ Level Up

юни 13, 2016

Miro_ArtSemestar2

Сладум: Историите с песни на живо продължават.

Вдъхновението идва от хората и отива при хората. Ние сме, защото се виждаме. Живеем в очите на другите повече отколкото предполагаме. Сполетява ни втори живот, когато разказваме това, което ни се е случило, и трети, когато разказът е за това, което ще се случи… и дали.

Като част от сбъдването на проекта ми „Коренуване“ започвам да гостувам на различни приятни места – барчета, кафета и клубове, за да правя „живи репетиции“ на историите на Сладум разказвача.

Това ще рече, че може да заповядате всяка седмица на мое участие, на което ще разказвам с думи и песни една история, понякога нова, понякога продължение… Понякога дори историята може да е създадена от вас, от ваша дума, жест или идея.

Първите, които ме поканиха, и на които искам да благодаря от сърце за възможността, са геймплей-мастърите от клуба за настолни игри Level Up, София.

Тази сряда, 15 юни, 19.30 ч., започваме. Адресът е: София, ул. Братя Миладинови №12.

Елате и станете част от историята.

Сладум ни чака.


За филма, в който играеш, няма репетиции

декември 14, 2015

Plamyk-more

Все пак е интересно – ако страховете и параноята просто поддържат филма в живота ни, какво се случва ако ги няма? Когато се спокоен? Скучно ли е? Ако не си измислиш нов филм за да се разсееш, разбираш ли кой си?

Предполагам на всеки му се е случвало поне веднъж да го осени яснотата. Едно усещане, сякаш точно ей сега в този същия момент всичко му става ясно – кой е, къде отива и за какво е всичко това тука. Усещането дори не е осеняване, не се случва внезапно, по-скоро сякаш всичко останало замлъква и за миг сред разбягалите се облаци виждаш ясно парче небе от себе си.

Това са някои мои неокончателни и нескончаеми размишления по темата.

Всeки знае, че дори и най-спокойния и самоуверен човек е… актьор. Тялото ни е като сцена, на която се изявяваме пред очите на публиката – света и околностите, или поне тази част от тях, която е дошла да гледа. Декорът, осветлението и дори специалните ефекти са нещо, което трябва да бъде овладяно. „Какъв си?“ дори не е първият въпрос – „Какво играеш?“ го изпреварва. Дори по важност.

Всъщност това са два въпроса за едно и също нещо. Какъв си можеш да разбереш само чрез това, което играеш. Актьорът на сцената няма свое собствено лице. Той е и играещият, и зрителя, който се мъчи да разбере колко от това, което вижда, е маска и колко от него е истина. Ами истинското лице на този зад ролята?

Ако искаме да го узнаем, ще трябва да отидем на друго негово представление…

Различна пиеса. Различна роля. И тук отново не се знае кое е изиграно. Играещият се изследва сам, сглобява късчета между различните физиономии върху едно и също лице, парченца пъзели от различни животи в една личност, търси свързващи точки. Неща, които се повтарят в различните изпълнения. Душа, сърце, онзи призрак на личността зад маската, връзката на духа с реалността. Като дете, което се опитва да разбере какво е пламъка. Не може да се държи, но пари. Не може да се хване, но свети. Няма го, но съществува. Драсване на душата-клечка върху тялото-кибрит, и ролята пламва, движи се, танцува пред очите на света, хвърля оживели сенки, Платонови хора по стената на реалността зад нас, разиграва комедии, трагедии, семейства, цивилизации…  …тишини и спокойствия. Спокойствието на актьора, който вече е усетил къде е сърцевината му. В горенето. В действието и движението, в играта. Драсва кибрит, пали тютюна или лампата, бавно сипва кафе, издиша дим в студеното утро. Усмихва се на тъмните облаци над хоризонта, които се изчервяват от смущение. Усмихва се на себе си в огледалото. Играе живот или живее игра? Не е ясно. Знае само, че се е покатерил отново в командната кабина на тялото си и потегля. Денят започва. Светът започва. Завеса…

 

 


102-рото

юли 7, 2015

Ако си за първи път тук – това е откъс от книгата ми „Песента на Хадар“. Цялата дотук може да бъде прочетена горе в страницата точно до „Начало“.
Забавлявай се!

***

„На хората само надделяване им е у главите.“

Слънцето се хили с прегракналия, изморен глас на яперицата.

Думите й се връщат като безкрайно ехо в главата ми. Сърцето ми бие адски бавно, ушите ми пищят, а наоколо сякаш се стеле мъгла посред ясно утро.

„Да надмогнеш другия, да получиш от него туй що искаш, а той да не ти вземе нищо – ей ти истинската ви жажда, истинската ви природа“.

Двата силуета пред мен се пуснаха от прегръдката си. После по-малкия тръгна нерешително през моста. Вървеше към мен, но все още не ме виждаше, не вдигаше клюмнал поглед от земята. Поех си въздух дълбоко и с всички сили се опитах да помръдна. Мъката в гърдите ми бе сковала дъха, гърлото, ръцете ми. Преместих едва крак наляво, към храста до мен. Ния вървеше все така забила поглед в обувките си. Само няколко крачки и щеше да ме види.

Трябваше да се махна на всяка цена. Помръднах още малко, после още… Храстът беше само на метър, дори на по-малко.

В този момент откъм моста се чу стон. Беше Стан, можех да позная гласа му и в безсъзнание. Този отвратителен и безценен звук.

Ния се обърна в недоумение назад. Нямаше време за губене.

Заметнах главата си с шала и с всички сили се затичах по склона към гората.

Виковете зад мен се умножиха, после чух как Ния изпищя, а след това отново завика – „Чакай, Неда, чакай, за теб сме тръгнали…“

Няма що, придобила съм тренинг през безсънните денонощия прекарани в планината. Връхлетях сред дърветата като спънат кон, шмугнах се сред храсти и клони, тук-там разни неща ме подръпнаха за дрехите, но аз грубо се откачам и продължавам.

След минути, или часове, краката ми рязко се свиха и аз приклекнах, докато пъхтях като хъски през юли.  Повръщаше ми се. В гърдите ми стиска… Не, кажете ми честно, кому е нужна цялата тази болка, целия този цирк? Какво хубаво има в това, та си го причиняваме, има ли смисъл? И онези, които ми пееха за дечицата, за осмислянето на живота… Абе вие болни ли сте, бе… Сега да ми паднете…

Наказана, или сама наказала себе си, да накарам и още някой друг да се чувства така? Да се лута между безсмислицата и болката?

„Всичко е надделяване момиче, всеки пие от другия“.

Това е най-лошото. Мисля, че Яна е права. Не виждам причина да не е. Хората всякога са завършвали гуша за гуша. Брат -брата, дъщеря и майка, приятели и любовници… Смисълът на любовта в един момент се обръща. Тя е любов към себе си. Всичко заради себе си правим, дори и уж като действаме за другия.

Усетих, че китката ми пулсира. Така бях стискала билките, че висяха почти на сламен сноп. Трябва да побързам. Надигам се и с треперещи крака пристъпвам нагоре. Трябва да преваля този пояс от борове. После са изронените поляни, оттам зная как.

Слънцето се мъчи да ме стигне между листата и стволовете. Присвивам очи и се спускам напред.

***

Над тъмни треви сключени клони горска поляна от звезди скриват, никнат от стъбла сплитат вейки и клечки, и бавно къща вият; Над кръгло парче студена земя бездънни очи се реят, над себе струят, под мене лежат и предревни песни пеят…

***

– Твоя съм. Искам да ми отвориш взора. Искам да ме направиш да видя.

Яперицата ме гледа без да мига, менчето от което пие е преполовено, но в погледа й се вижда бездна от умора. Огромна, зееща рана от изтощение. Виждала съм този поглед. Поглед на мъртвец.

След малко огънят се връща в очите й и тъмните зеници се изострят бавно и спират в очите ми.

– Сигурна ли си, Недо? – питат почти беззвучно устните й – Връщане няма, знайш.

Вдигам рамене.

– Едно сигурно има на тоя свят само. – после езикът ми сам изплюва язвително – Ти да не се разколеба? Време за прошка да не дойде…

Това я кара да се изправи на лакти и да ме изгледа с обичайния си присмехулно-ядосан взор.

– Горе – махва тя с ръка към сивия силует на изоставения хамбар (или църква) – Там, в мойта соба ще найдеш една възглавка. Донес’ я тука.

Не помня как съм стигнала дотук, кк съм минала през цялата гора, кога е минал деня. Не помня как съм сварила биле, какво съм сложила, как съм й дала да пие… Помня само как тя се закашля от първите глътки и после плю, и пак заспа, и така няколко пъти. Не знам да са били три, не питам и не отговарям.

Огънят се е разгорял и вие едри сянки по дърветата. Чист, без дим, без помисъл.

– Зорен корен и бяла булка. Трябва да стоят до пръв лъч, после да пиеш бездиханна, докато устата ти не се отвори сама. Тежко е, да знайш. Най-тежкото от приставанията.

– По-тежко от такова с мъж? – бодвам я пак, но не поддава, търси нещо из тъмните треви до нея.

– Ето, туй е – и ми подава нещо като отчупен клон. – Стискаш туй и дорде не се осефериш няма да го пускаш.

Парченце като корк, ама зеленикаво. Парче от стъбло на някакво дърво, ама кое не знам. Яна мълчи.

– Сега най-добре да спиш. Има да сбираш сили. Не се знае колко време ще те върти коренницата… Зор ще е, да знайш.

– Ще боли? –

Тя кимва уклончиво.

– Някои не ги боли. Но ще те върти сякаш тело и ръце и крака ти не са твои. Сякаш сега ги наденваш за пръв път.

– Не ми се спи. – изричам, но лягам до огъня – Макар да съм зверски изморена. Не знам как ще стана с първи лъчи… може би на луната ако са, утре вечер.

Тя махва с ръка сякаш всичко е уредено и дланта й ляга върху очите ми.

Чакам търпеливо докато я махне. После ги отварям…

 

 

…И я виждам – влязла е в стаята, докато съм ровила из нещата й, без да я усетя.

Песничката, дето си тананикам внезапно секва и аз леко отпускам чантичката й.

– Я пак ми кажи тези думички, миличко – еква гласът й – Я пак ги издекламирай? Какво да направят камъчетата?

Цялата трепери. Преглъщам сухо.

– Ама, мамо, аз много искам да си тука…

После става тъмно. Много тъмно, защото сянката й закрива прозореца. И тогава чувам гласа си и усещам как тя ме прегръща, но някак все едно съм отстрани, все едно съм друго дете, което само гледа.

Да си друго дете е по-спокойно.

Стискам зелената пръчка и мълча.

***


101-во

юли 3, 2015

Ами – продължавам.
Трудно и тежко е да се завърнеш и понесеш отново цялата история на една започната и недовършена книга… привлича и тежи повече от бащината къща, понякога. Но ние няма как да продължим напред ако не се връщаме към миналото си, ако не се опитваме да го преживеем, разберем, а понякога и простим.

Благодаря, че ме съпътствате толкова време. Ще се постарая този път да стигнем до края, без да пускам нишката за чак такива дълги паузи.

Ако си за първи път тук – това е откъс от книгата ми „Песента на Хадар“. Цялата дотук може да бъде прочетена горе в страницата точно до „Начало“.
Забавлявай се!

21.

Сънувам и вървя. Как беше думата?
Бленувам.
Стискам в едната си ръка увехналата китка, в другата киселата ябълка. Няма по-добро средство за събуждане от тръпчивия рязък вкус. Зората отдавна е пукнала, небосводът виси над главата ми сънено и се чуди.
Чуди се къде отивам.
Чудя се и аз.
В гърдите ми е пусто, всички преживелици от последните няколко дни-нощи и часове-години са изцедили всяка мъка и радост от душата ми. Като след предълго, прекрасно море на палатки с любими приятели – прибираш се вкъщи и си по-изстинал и безмълвен от тостера, по-неуместен от калта, която си домъкнал по обувките си…
Гората леко издърпва завесата си от дървета и първите поляни над Яперино се плъзват пред уморените ми клепачи.
„Ако ме оставиш ще умра, Недо“, чувам я да говори.
Съвестта ми леко загризва аортата, но аз съм опитен плувец във вината… веднага гледам да обърна на вода всяка тръпчива жилка.
„Само да ги видя, да ги успокоя че съм добре, и после ще се върна, ще й занеса билката“.
„Те ако беха примрели за тебе щяха да те потърсят поне.“
Малкият предателски гласец отново се обажда. На самосъжаление ми мирише.
Преминавам през поляната и пред мен проблясват първите къщи. Червеникавите покриви изгряват на слънцето, което се придига тромаво над планината.
Представям си какъв съм призрак – нося се над тревата с нахлузена бяла рокля направо върху дънките си, едва си усещам краката, дори не знам как точно успявам да ги преместя. Поемам дълбоко въздух и издишам. Аромат на борове, пушек и още нещо.
После виждам моста, и почти едновременно забелязвам двата силуета в средата, опрени в парапета.
Разпознавам ги моментално. Едновременно като тухли по главата ме цапардосват желанието да хукна напред и това да се закова като попарена на място.
Като две тухли. Но втората е по-тежка.
Безпогрешно знам чии са силуетите.
По-малкият е надвесен над мижавото поточе, а по-високият го държи за ръка.
В мига, в който почти щях да се отлепя от мястото си, ниския силует се изправи и прегърна високия.
Бяха Ния и Стан.
Слънцето се разхили срещу ми.


17.

януари 18, 2014

Шепите ми събират от кристалнобистрата вода, и виждам отражението или по-скоро силуета си в треперещата повърхност. Докато тя изтича на тънки струйки между пръстите ми, се гледам. Сякаш не съм се виждала от десетки години. Това ли съм аз? Усещам се изтощена, изцедена като последно парченце лимон върху огромен шаран. Главата ми тежи, под очите ми –  торби, кожата ми в бръчки… или поне би трябвало да е така.

Вместо това от водата ме гледа едно безизразно бяло, порцеланово гладко лице. Прозрачното сребро се гъне и играе върху дланите ми, криви образа ми, но въпреки това изглеждам добре. Твърде добре.

Част от мен невярващо цъка с език, като баща ми, докато готви. Вероятно сънувам, вероятно подсъзнанието ми се мъчи да подаде сигнали на тялото ми, да събуди ума ми, дъха ми, мен. Сигурно лежа някъде, в онази изоставена църква, или по-лошо – в болницата или в някоя канавка… Миг преди да изтече и последната капка вода, виждам устните си.

Усмихвам се.

Вдигам глава и замахвам с ръка.

– Казах да спреш – чувам гласа си отстрани, и в него звънтят сребърните камбанки на езерните води.

Цяла шепа бляскави перли политат към Велина. Тя бързо се обръща и вдига ръце, но е късно.

Капките засипват гърба й, и от всяка мокра точка се издига пара, като малко облаче.

Тя изпищява. Еленът отваря и другото си око и леко се опитва да се надигне.

Русата вила се чеше навсякъде по тялото. Прави една крачка назад към езерото, но аз подпалвам гърба й с още една шепа течни амуниции.

„О, и човеците го могат“ беше казала Яна. „Разликата между хорското и вилското можене е тънка, но тежка. Човека каквото го стори,  таквоз ще си е за него. Вилата каквото го стори – таквоз ще е, но за всички.“

Не знам дали всичко това е измислица, или халюцинация от кашите в главите, които легендите и драмите ми са натворили.

Знам, че усещам адски реално мокрия си панталон, студения въздух и жилещите камъчета, с които Велина се опитва да ми върне ударите.

Излизам и се хвърлям върху й, двете се счепкваме като кифли шестокласнички за косите и дрехите и дърпаме, падаме и се въргаляме. Главата ми се удря в земята, следвана от тази на Велина, ушите ми пищят от крясъците й, но не пускам. Тъпият елен се е изправил, но стърчи недоумяващо до нас, сякаш търпеливо чака да излъчим победител.

– Махай се – озъбвам му се аз почти в муцуната и отнасям един шамар от вилата по своята.

Бавно и колебливо докато ние се опитваме да се оскубем и одерем, той се обръща и пристъпва леко по пътеката между храстите.


%d bloggers like this: