Песента на Хадар 2

18.

Прости майко, нямам мира,

сън не дава в сърце диря.

Прости либе, нямам вяра,

път щом викне, дом оставям.

Прости дружке, дива мома,

трудно свърта с други дома.

Прости чедо, свят не видам,

без над тебе да се свивам.

Прости боже, въглен сложил,

вдън душа ми,

в мир не мога

да пристана.

***

Три камъка в пръстта.

Три бели сенки над тях сплели ръце.

Три думи потретени.

Повръща ми се от цялата шибана фолклорност. Използвам всяка възможност, за да й скапя настроението.

– Еднаж ме виж, дваж ме гали, триж ме ‘земи… – мърмори тя с ръце над главата си като притеснена прима-балерина.

– Четриж ме ръгни – изтърсвам и изохквам от ущипването на Велина. Новата кандидат-яперица. Сменя ги като амбициозен политик партия.

Яна дори не трепва.

– Дигнете камъка си – заповядва леко троснато. По гласа й мога да позная, че е леко засегната. Хубаво.

Вдигам камъка – объл, дълъг около педя и широк половин.

– Добър размер – сумтя и го слагам под мишницата си. Велина държи нейния тържествено, сякаш ще му се принася в жертва.

– Хайде – подканя ни Яна. Държи своя камък като дръжка на тежък меч. Погледът й премита лицето ми, стойката и тежкото парче в ръката ми. Безизразно.

Обръща се и тръгва.

Излизаме от двора, този път в обратна посока на планината. Вървим по равното плато, сивата мъгла се стеле между краката ни. Оловно утро тежи на клепачите ми, сякаш скапаното й силно време, злъд ли беше, никога няма да ни напусне….

Велина е пред мен, припка като пале.

Виждам селото едва когато пътят се покрива с каменна настилка. Обувките ни със стажант-дивата тропат, Яна стъпва безшумно.

Къщите са нарядко, разделени от пусти улици и широки дворове. Растителността е избуяла и от двете страни на оградите, има едва една-две къщи които не са обрасли в храсталаци и треви. От никъде не се види  жива душа, селото или спи, или всички са побягнали.

Разумно би било. Ние идваме. Кой би искал да живее в близост до всемогъща луда? Или почти всемогъща…

Виждам как Яна забавя ход пред една от дървените порти край оградата, и нещо ме мушва в сърцето. Сигурно е родната й къща.

Май прекалих. В крайна сметка коя съм, че да я съдя… Можеше и аз да съм толкова луда. Какво бих направила на нейно място? Не, че не ми е идвало до гуша, но все пак някак успях да се опазя.

„Имаше с кой да споделиш“ казва един глас в главата ми, подозрително прилича на майчиния ми. Тръсвам се ядно. Стига автопсихоанализа. Въобще не мисля че има подходящ момент за това, но сегашният е просто абсурден. Какво, да взема да зароня сълзи на патилата на Яна? Може би, ако си бях вкъщи на топло  с чай в леглото… Трудно е да се влюбиш коленичил, както казва Стивън Тайлър.

Старият рефрен отеква в душата ми като спомен от някакъв адски далечен, невъзвратим свят и сърцето ми се разтуптява в гърдите. Тя го усеща естествено, нали е вързала езотеричните си уреди за системата ми.

– И аз така се чувствам, сестро – тихо мълви като мести поглед от мен към слепите прозорци между двете джанки. – Песен не смея да запея… А, да си спомна, реже като нож.

Мълча. Не знам какво да кажа.

– Защо… – започва русата девойка и плахо спира.

– Думай – кима й Яна

– Защо не потърси помощ самовилска, сестро? –

Знам отговора на този въпрос и хващам за ръката да спра помощник-дивата .

– Нищо – изсмива се яперицата, очите й горят изпод воала, с който е окичила косите си – Тя не знае…

– Какво не знае – нервно изтърсвам и самата се изненадвам от себе си – Ти къде беше като я изгониха?

– Аз тогава мислех че… щото е ядна, нали… Червена щом е, престъпила е клетвата, посегнала е… – тя пристъпва смутено от крак на крак, а после се осмелява и вдига глава – На ако знаеха за майка ти и за тебе… Щяха да се стекат на помощ…

Яна се кикоти, после тупва малката натегачка по рамото.

– Не му е времето. Не знаеш нищо за вкиснатите им закони, за плачливите им ритуали… Няма да кихнат дори, щом хора има намесени. Нейсе. – тя махва с ръка и после изтърсва: – Сега ще стане опасно за нас. Дръжте се до мене. От куршум и змейски камък няма опазване, знаете. Люти са тука, страх ги тресе у червата. Но на непознати девойки в беда може и да не налетят… Поне не с нож и пищов.

Тя ме поглежда и се хили.

– Ти нали все за това дрънкотиш… Тука може да те огрее някоя … гега.

Физиономията ми явно я разсмива още повече. Тя маха воала си и го завръзва на кръста си, след това вади от торбата си една забрадка и я слага на главата си така, че да закрива лицето й. После се прегърбва и се подпира на оградата.

– Ти – просъсква тя и дърпа безцеремонно Велина за полата, като истинска старица. – Дай ми ръка.

– Отива ти така – изтърсвам нахално, но тя само изсумтява.

– Вървете до мен. Като ви посоча къщата, влизаме. Аз съм болната ви майка… куче ме е ухапало или каквото ви скимне. Нататък знаете.

– Какво? – вдигам недоумяващо рамене – Обираме къщата и бягаме през границата?

Тя ме пронизва с ядния си поглед, после се усмихва пак.

– Само едно нещо трябва да откраднете – казва с онзи съскащ, вещерски глас. – Сърцето на домакина.

– А ако е домакин… ка? – не се сдържам аз. – И жени ли ще обезсърчаваме?

Тя се обръща и като се подпира на малката дива потегля напред.

– Няма – грачи през рамо – Няма как да стане сестро. Други жени освен нас в туй село няма.

***

Излиза изпод навеса. На главата му – чорлав тъмен храст. Очите му – присвити и замъглени. Мощни ръце изпълват дългите ръкави на блузата, сякаш ще я скъсат. Покрай панталоните – спуснати стари тиранти, както би ги оставил сам мъж. Мъж, който няма за какво да се облича и гласи. Дори и за студа.

Той хвърли купчината дърва, поколеба се за миг, после се наведе и бързо ги подреди на купчина. Гърбът му изпъна въжена плетеница изпод блузата. Отупа големите си длани и се пъхна отново под навеса.

Чуха се удари от брадва.

Мърдам очите си и срещам насмешливия поглед на Велина. Видяла бе какво гледам. Отминавам безмълвно искриците и повдигането на вежди. Има още да поработи, докато ме стигне.

Яна седи, подпряла гръб на оградата. Диша тежко, сякаш наистина е изморена.

– Готови ли сте? – хрипти гласът й и с поглед обхожда лицата ни.

– Да – прошепва русата ми колежка. Аз вдигам рамене.

Тогава полегналата като забулена баба на земята дива започва да пищи.

Воят пронизва ушите ми и ме разтърсва, като от невръстно дете, като от прасе на заколение. В първия миг ми идва да се свия и да запуша уши, но видът на момъка, който изскача изпод навеса, ме кара да спра на място. С периферното си зрение съзирам как Велина потреперва и прави неистово усилие да се овладее.

Боже, какво точно правим?

Той притичва почти до портата и спира, и едва тогава си дава сметка какво вижда. Очите му се разширяват, а гърдите му, които се стремя да не гледам, пулсират в такт с една вена на лявото му слепоочие. Явно сме го стреснали. Не, че не го умеем.

– Що… – едвам продумва, а ръцете му стоят с разтворени като щипки пръсти. Едри длани.

– Моля ви, помогнете –  простенва плачлив глас до мен. – Мама е зле, водехме я на доктор, но едно куче тук я захапа… –  Велина влиза в роля, макар и леко нескопосно. Четворка по актьорско, само заради импровизацията.

Очите му шарят неуверено между нас и околните къщи, и накрая спират в моите.

Издържа секунда, после се втурва към портата.

Яна вие, макар и по-тихо.

– Влазайте… – разтваря той широко вратичката и се втурва да помогне на яперицата. Тя се изправя бавно и се подпира.

– Да ви дигна… – предлага леко некопосно той, но Велина се намесва.

– Не, не, боли я, нека да се облегне на двама ни.

Пресичаме двора, после се пъхваме един след друг в малкото преддверие. Момъкът се суети за миг после бута вратата.

– Малко разбишкано, ше прощавате – мърмори той и свенливо хвърля поглед пак към мен.

Толкова за колежката.

„Малкото” е една стая, или може би кухня, чийто под почти не се вижда от дрехи, чували, и дървени касетки. В отсрещния ъгъл една голяма дамаджана е полегнала до нещо като нисък нар, който едва се отличава от пода. До вратата, под дървеното прозорче има маса, с изненадващо бяла покривка и празно бяло бирено, или може би нектарено, шише, в което е забоден нещо като клон. Или корен.

В другия ъгъл има раздрънкани стълби, които водят към горният етаж.

Двамата без почти никаква помощ от мен занасят Яна до леглото и като разчистват набързо излишните неща върху му я полагат да седне.

– Да й дадем нещо? – пита глуповато момъка –

– Малко вода – кима малката дива и го гледа продължително в очите. Мило. Той излиза от стаята, и тя обръща поглед към мен. Сега е мой ред да й се подхилвам.

Младежът влита бързо обратно и като поглежда бързо към мен, изрича:

– Да викнем Колето? То не знам вий при кой сте ‘ръгнали, ама той е конски, мож’ да й сложи нещо…

– Не – изхриптява Яна. – Не сме при него.

Бабешкият й глас е толкова автентичен, че в един момент ме кара да се замисля. На колко години всъщност би могла да е… Нищо от разказите й не ме води към някакъв период, но тя може би това цели…

Велина вече се е включила и разказва една завъртяна и плодородна история. За да е по-истинско, и по-вдъхващо доверие трябва да се включвам. Трябва да споря с нея. Или поне да слушам, за да си координираме версиите.

Вместо това разсеяно бродя с поглед из къщата и с ум някъде из миналото.

Напомня ми на някой този младеж. Не мога да си спомня на кой.

– Ти нещо да щеш? – изведнъж ме сепва гласът му с близостта си. Маслиновите му очи премигват няколко пъти, докато отворя уста да отвърна.

– Не… благодаря – казвам и похлупвам лице в шепите си. Не мога да го гледам искрено. Не знам какво ще му сторим, но ме е страх, че няма да е никак добро.

Усещам ръката му на рамото си.

– Няма страшно, че се опраи макята – казва той с наивно-утешителен тон. – Сега ще я заведем при Гъчо, щом него търсите. Само да земе въздух… Мене що са ме апали… Па и вълк даже ме е драл.

Името се забива в съзнанието ми. Вдигам глава и виждам, че е оголил кръста си отстрани и ми показва огромен двадесетсантиметров белег, извит като ятаган от ребрата почти до пъпа му. Мускулите му се напрягат от извиването, и малката кифла притичва да погледне. Това бившите вили май наистина са като невиждали мъж.

– Как се казваш? – питам го неловко, чудя се как да го запитам за онзи Гъчо… –

– Петърчо – сумти той и пуска блузата – Пачо ми викат… Да ви почерпа със сладки?

– Много са хубави – просъсква баба-яперица – Кой ги завъртя?

Той мълчи после я поглежда.

– От смесения са… Той отваря от дъж на ветър.

Нещо звънна в главата ми. Сладките бяха домашни. Или ги бе правила жената на магазинера или… Погледнах бързо към дивите. Яна не трепна, Велина вероятно дори и не бе забелязала.

Имаше нещо в този момък, което не бях видяла от по-рано. Беше прям и наивен, но някак се оглеждаше много. В началото ми се стори, че е заради стреса от случката, а и от притеснението, което бе изпитал от срещата си с три жени накуп – отдавна невидено чудо за това село, ако слушаме Яна. Не и според мен…

– Ко сте се настанили добре, аз да ода до Гъчови, па да го доведа? – угрижено рече момъкът. Вената на слепоочието му пулсираше.

– Може… – Велина колебливо погледна към яперицата.

Пачо се засуети над някакви дрехи по земята. През минута поглеждаше към мене или към Яна.

– Искаш ли да дойда с теб? – попита малката и се приближи до него.

– А, нема страшно… – каза той неуверено – Вий нъл сте тука…

Той се обърна и неловко отвори вратата.

– Ай, начи – махна с ръка и излезе.

Секунда по-късно русата дива махна с ръка след него и направи жест, сякаш дърпа връв от бравата.

Вратата се отвори и младежът влезе обратно. Трепереше, но май не от студ.

– Ще дойде ли? – каза му Велина с най-медения си гласец.

Мъжът кимна бавно. Очите му бяха мътни и разфокусирани.

– Добре, че си е бил вкъщи. Ще дойде веднага, ти е казал, нали?

Той пак кимна разсеяно.

Погледът ми падна върху ръцете му.

Те постоянно свиваха и разпускаха пръсти.

Велина бе направила първия ход.

Нямаше връщане назад.

***

– Па да взема да ви свара чай… ли кафе? – пита той като в просъница.

– Не трябва, не си давай зор – продумва яперицата. – Я поседни малко, докато дойде Гъчо.
Момъкът очевидно изпитва затруднения. Хипнотичното убеждение се бори с дълбоко желание да направи нещо, да се отърве някак.
– Аз искам един чай – изричам на висок глас. Велина ме стрелва с поглед ядосано. Скоро ще почне и да ми се кара.
Намерил начин, Пачо се втурва като отвързан към другата стая.
Две чаши за чай, чайникът подрънква с капак. Момъкът сяда на трикракото столче срещу мен.
Горещ е. Чаят.
Той духа върху му като дете,  после шумно сърба и се пари. Аз отпивам на малки глътки. Обичам изгарящата суша, която оставя след себе си почти врялата вода. Едно качество на баща ми – обожаваше чая горещ, и научи и мен. Да си с попарени устни е добър начин да си мълчиш с някой.
– Сам ли живееш тука? – пита го „бабата“.
Той застива после кима леко извърнат към нея.
– Па да – изрича неуверено и ми хвърля смутен поглед.

– Боли ли те още гос’жа?- изненадващо я пита в отговор той.
Тя изхъмква нееднозначно и опипва крака си.
– Ще дойде скоро доктора, нали? –
Очите на младежа се разфокусират отново.
Защо се намесва? Нали трябваше двете със стажант вилата да свършим… каквото там си бе наумила.
Вглеждам се в Яна. От тук не мога да видя очите й. Лицето й продължава да е закрито от кърпата. Опитва се да разбере нещо. Но какво?
В този миг, за да ме опровергае сякаш, тя се обръща и изтяга по гръб на нара.
– Аз ще дремна дечица. Вие си говорете… Дано по-скоро дофтаса тоз…

Той прави кръгчета. Велина чака. Яна лежи склопила очи.
Нищо не разбирам. В главата ми е мъгла, в стаята дим, навън студеният влачи валма от разкъсани облаци.
По улицата не се вижда жива душа, нашир и длъж само ошмулени храсти и дървета, които са разперили клони пръсти, и броят дните до зимата.
Изведнъж далеч в началото й се появява нещо, което бавно приближава.
Едва на метри от къщата различавам очертанията на стара каруца.

Не вярвам на очите си.
Един мъж дърпа каруцата.
Ръцете му стискат с обтегнати жили дебелите пръти за оглавника, а вътре, като в каляска, като в обърната наопаки приказка за Пепеляшка се вози…
магаре.
Установявам само с периферното си зрение, че младежът стои до прозореца. Очите ми обаче са изпулени от невижданата гледка.

Твърде късно виждам ръцете на Пачо, които стискат корена, (онзи корен забоден във вазата) и разбирам причината за онова хлъцване зад гърба ми.

Той е застанал в средата на малката кухничка и държи металния чайник, а през дупката отгоре е заврял кривия корен. После замахва с него, сякаш повдига брадва от земята.

През чучура пръсва леко разпиляна струя, която полива нара, одеялата, възглавницата и част от земята, където допреди миг лежи Яна.

Велина пищи, от дрехите по земята се вдига пара, а някъде отдалеч се чуват подвиквания и подсвирквания, сякаш куп юнаци играят пияно хоро. Магарето продължава да минава парадно бавно пред прозореца, докато дъвче съсредоточено няколко жълти стръка.

– Отваряй! – крещи Яна в ухото ми, въобще нямам представа кога е минала зад мен.

Велина посяга към дръжката на вратата, и изпищява когато китката й отхвръква нагоре, ритната от яперицата.

– Не пипай! – врещи тя, изпулила страховито очи.

Момъкът се обръща, в очите му се борят страх и ненавист. Пристъпвам към него.

– Май не си сам, а Петърчо? – продумвам аз и слагам ръка на рамото му. Мъглата напуска зениците му и той се изпулва.

– Мале… – издумват устните му и очните му ябълки издайнически се врътват към другата стая. После се връщат и заковават в моите.

Не знам какво ми направи дивата. Но мога да усетя всичко в него. Страхът от Яна, страхът за „малето” в другата стая. Ненавист. Стара ненавист към яперицата, стара рана в сърцето с прогорени ръбове от времето. Мъгла. Нерешителност. Безсилие, овързано от белезниците на същия този страх. Има и силата да се изправи срещу ясен враг.

И едно малко предателче, издълбало дупка в душата му, свило се е удобно вътре и го кара да си трае. Да внимава. Да се навежда и да говори само когато е сигурен. А нима има нещо сигурно…

Малко като насекомо, вредно и пагубно за него.

Мога да му помогна.

Нали?

Писъци, тропане, музика, страх и зеници.

Пипам и го усещам.

Пулс.

Мога да…

натискам.

И потъвам в очи, на които е забранявано хиляди пъти да плачат…

 

…- Отваряй, вило! –

Гласовете и външния свят се връщат ядосани от игнорирането.

Осъзнавам, че Яна крещи на мен. Събрала съм погледите на всички в стаята.

Отделям дясната си ръка от гърдите на момъка.

Отвън бие тъпан, вътре къщата се тресе. Сякаш множество хора блъскат и тропат с крака и тресат земята.

Дръж се земьо, а?

Погледът ми се разфокусира, чувам дъждът който бие оттатък видимото, плющи по земята и после усещам прилива.

Сграбчвам Яна, Велина се хвърля към мен и ме улавя за блузата.

Колко е бяла, мисля си. Как успях да я запазя, каквато съм си мърла…

Момъкът отстъпва назад с разширени зеници. Последното, което виждам преди да потънем в течението са устните му.

Първо казват „Не”.

После „Да”.

Както всички хора в живота ми.

 

***

 

Двете сa вкопчени една в друга, на колене в калта.

Щом ме виждат се пускат.

Мълчаливо сядам на земята.

– Каза, че нямало жени? – изтощението ме кара да грача.

– Усети я, нали? И ти я усети? Там беше несретницата…

– Нищо не разбирам, Яно.

Тя поема дъх и сяда на земята. Смъква забрадката си.

– Знаеш вече – само жените вървят след мен… Мъжете не мога стигна, освен с магия… но онзи проклет дядка белемнит държи… Безсилна съм докато е у селото. Знаеш вече ‘сичко.

Тя клати глава и ме гледа, а в очите й има влага. Не й вярвам. Игра и в играта трябва да търсиш с такива, и то без да слагаш дарбите в сметката.

– Какво е белемнит?

Велина ме поглежда смаяно, сякаш съм признала, че не мога да чета.

– Змейски камък – изрича тихо яперицата и се обръща. – Тръгваме.

Победителката ще зарови камъка си горе.

Вдигам поглед.

– Нима и победителка има?

Без да се обръща дивата гордо отвръща:

– Ще видим… горе, сестро.

 

***

 

Реката тече във всичко.

Тя не тече през света или сред него. Тя тече него. Тя носи пулса му, дърпа времето през артериите му. Тя пее песента му и гради атомната му структура.

Реката тече света. Тече и тъче.

Всеки може да я види. Да я усети. Когато седиш притихнал и неподвижен в метрото, около теб препускат влакове, светлини и хора, но умореното ти съзнание усеща само тишината и някакъв странен покой, като бял шум, като далечен дъжд върху паважа. Когато знаеш колко много път ти предстои, но въпреки всичко тръгваш и след миг се събуждаш като в сън, пристигнал за миг. Или когато си сред множество хора, на концерт или театър или тежък мач и музиката, звука, хората, движението и светлините са адски силни, покоряват и отнасят съзнанието, теб и света… и изведнъж всичко изчезва. Настава тишина и светът наоколо се движи на забавен кадър.

В главата ти започва да звучи друга музика, други думи и други картини изплуват и слагат тапи на ушите ти, сякаш времето е спряло, ти се оглеждаш и с налудничава усмивка мълчиш.
Реката е вода, пулс, ритъм, мотив. Реката е течен огън който минава през теб.

Ти минаваш през теб.

Можеш да се спуснеш по бързеите и теченията й. Можеш да се отдръпнеш или да й се оставиш. Само трябва да направиш една крачка.

И да се гмурнеш.

 

***

 

Ръбът на езерото срязва като съвършен бръснач брега, досами който сме стъпили.

Уж лекият и незначителен тази сутрин камък, сега вече опъва ръцете ми, а виждам че и Велинчето се е прегънало. Друго си е някоя магийка, нали… Започвам да виждам смисъл в това приставане, ако като вила ти е по-лесно.

– Сторете куп тука – посочи Яна и седна като провисна краката си от високия бряг. Ходилата й се потопиха в неподвижните води и тя издиша рязко.

Стоварих камъка си върху този на яперицата и се надвесих от ръба. Водата е почти ледена. Седнах и прегърнах коленете си. Известно време мълчим. Велина ми хвърля поглед през няколко минути, но това вече някак не ме дразни. Много ми е далечна и плоска. Виждам как очите й припламват докато опипват раницата на Яна, езикът й леко навлажнява устни и после зениците й отскачат към яперицата и после към мен. По-често към мен. Балансът се променя. Какво ли си е въобразило бедното?

– Сега е ред на слушането – изведнъж наруши тишината на стаената вода яперицата. Косите й са спуснати и обгръщат коленете й. Белеят, като памук, като кост. Увила се е в белия си шал, и отново изглежда неземна и безкрайно красива, като богиня слязла от облаците. Ако се вгледам повече под кожата й мога да различа малки сини венички… сякаш е прозрачна и прозира.

– Две неща трябват – да не мърдаш и да не шумиш.

Тя ни погледна сурово, после отметна коса и продължи да гледа някъде дълбоко в езерото.

– Знаете ли защо Неначнато му викат? Никой не трябва да го е докосвал – ни мъж, ни звяр, ни пукел… Като се изкъпеш в тез води, по-чиста от сълза ставаш, по-силна от вълк, и усещаш надалеч…

Ноздрите й се разшириха и тя вдиша и издиша дълбоко.

– И къде ги намирате тези секретни места… и от муха некацани?

Велина се усмихна – беше изненадващо – после наруши обета си да мълчи от сутринта и вметна:

– Не трябва да е докоснато след последната пълна луна. Не вовеки веков.

Яна ми хвърли нов смразяващ поглед и после продължи:

– Сега като спра да приказвам – ни гък, ни мък! Искам да слушате… трябва да го чуете преди да дойде. Да го усетите преди да наближи.

„Да чуем кое?” отваря се автоматично устата ми, но жестът на дивата е категоричен.

Тя махна с ръка сякаш сече с брадва и трите се втренчихме в езерото.

Вятърът свисти в клоните, листата звънтят като много тънки и високи камбанки. Водите ни гледат неподвижно.

Тишината набъбва и ни залива като бавна, плътна и невидима мъгла. Пълни ушите ми с глухота, а главата ми със сърбеж. Определено няма да издържа на тая мълчанка.

Поемам дълбоко дъх.

И го виждам.

Огромен и неподвижен като статуя, той стои сред мижавите храсти на отсрещния бряг. От козината му струи светлина, сякаш е окъпан във фосфор. Слънцето е набъбнала подутина през облачната завеса. Светликът му се отразява сребристите косми по гърба му, в тъмните му ириси и големите разклонени като гигантски пръсти към небето рога.

Но това, което ме кара да се скова между невярване и възхищение, са разбира се, очите му.
Огромните плътни ириси са пълни от клепач до клепач с тъма и искри, с някаква сурова решителност. Силата му се излъчва от острия поглед, от извивката на шията му, от невъзможно стройното му тяло.
Около мен се разнася нисък приглушен тон, минава през през ръцете, ушите и ноздрите ми и се плъзва по тревите, брега и смразените води.
Поглеждам неподвижните си сестри – мрънка някоя от тях.
Изведнъж осъзнах няколко неща едновременно.
Първо – че страхотното животно е втренчило поглед в мен. Второ, че песента се носи отдавна, и трето… че аз току що нарекох спътничките си сестри.
Не. А, не, само това не.
Кога започнах да се превръщам в налудничава феминистично настроена психопатка? Самовлюбена и надменна при това.
Някъде дълбоко едно малко човече се хили нахално.
Да. Знам.
Всъщност винаги съм била такава. Просто тези митологични мъжемразки ме водят с класи. Де да можеше да ги види Алеко, щеше да ме скъса от бъзици.
Поемам дълбоко въздух. Болката се е върнала. Кога изчезна всъщност? Не съм мислила за приятелите си сякаш от години.
Еленът потрепва с ноздри и се извръща леко.
Поглеждам двете диви. Нещо се случва между тях. Яна не ме следи така изкъсо. Отпуснала е хватката, сигурно й е трудно с две ученички. А и защо се бяха вкопчили така одеве?
Песента сякаш дърпа животното към нас. Все пак, защо гледа мен когато те пеят?
Зацепвам бавно.
Ами точно защото не пея ме гледа.
Леко отварям уста и се опитвам да подхвана напева. Мелодията не е сложна, три тона, но начина, по който ги разтягат и въртят е много начупен и връткав, както би казал Стан.
Стан?…
Неда, май дарлинг, добре ли си?
В този момент Велина се изправя и бавно нагазва във водата. Вдигнала е ръце пред гърдите си с дланите нагоре, пръстите й са свити, сякаш ще загребва вода.
Високото красиво животно не я забелязва.
Много неприятно предчувствие прорязва слънчевия ми сплит.
Въобще не ме интересува тъпото им състезание, ясно ми е, че амбициозната малка нахалница ще спечели, нали се е готвила през целия си селски живот за това. Даже й стискам палци. Аз искам просто да си ходя.
Но това, което стои срещу нас, е чудо, по-голямо от всичките им тъпи девствени фокуси и психотрикчета за самотни жребци. Чудо, което е направо свещено, мамка им вещерска. Не могат да го използват в тъпите си игрички.
Не могат да го докосват дори.
Бавно, като напявам изкълчената мелодия, се изправям.
Мога да се закълна, че в този миг, скрита под воала си, Яна се усмихва.

– Спри –
Гласът ми идва сякаш отдалеч.
Нито тембърът,  нито интонацията са мои. Вместо мен говори някаква грижовна и притеснена девойка. Добре де, жена.
Велина не забавя и секунда крачките си. Разплисква ледените води с глезени, тържествено и някак упорито.
Тръгвам надясно, струва ми се най-краткия път, за да заобиколя езерото, освен ако не искам да хвана пневмония и не нагазя като амбициозната кандидат-дива.
Стигам до началото на храстите, които да опасали отсамната част от брега, само на метри от неподвижния елен. Велина ме е забелязала и леко ускорява крачка.
Подсмихвам се и като протягам ръце, плясвам с все сила към дивото животно.
В същия миг усещам остро ужилване по бузата.
Гледам към елена.
Той е втренчил очи в момичето и не ме забелязва.
Без да обръщам внимание на болката плясвам втори път с всички сили.
Жиленето този път се забива в слепоочието. Чувам тупване в краката си. Поглед към Велина ми стига, ръката й е опъната назад, като на гюлетласкач, и напевът й се чува все по-силно. Замахва и хвърля нещо към мен.
Рогатият гостенин не помръдва, стърчи като изящна, свръхистинска скулптура.
Махам с ръце, крещя, тропам с крака. Удари засипват лицето ми и цялото ми тяло, като десетки малки камъчета, като карфичени убождания.
Злобната руса фея стъпва на брега. Усмивката й тържествува, танцува и дразни, говори без думи „този път те надхитрих, градска кифло“…
Искам да скоча, да я стигна, да я сграбча, да изтрия радостта от устните й, но съм като прикована към земята.
Храсти преплитат глезените ми, олово се лее в обувките, главата ми се вие като пияна.
– Спри, вило! – крещя, но само продран шепот излиза от гърлото ми. Тежко ми е, дишам едва, светът се върти наоколо.
Виждам как Велина пристъпва към прекрасния елен и вдига ръце към главата му.
После се свличам и цопвам в ледената вода.

 

***

 

Отварям очи.

Не знам къде съм.
В първия момент имам чувството, че вися във въздуха.
Под мен има огромно поле от геометрични фигури – квадрати, триъгълници, трапецo-ромбове, нашарени на райета, точки и петна, обагрени във всички нюанси от кървавочервено до керемидено-тухлено.
Усещам стискане за гърлото.
Стоплям постепенно. Рея се над някакъв град. Малки Карлсонови къщички и кафяво-оранжеви покриви, огрени от залязващо слънце.
Наистина вися, но не във въздуха.
Под водата съм.
Горенето в дробовете ми и наистовия напън в корема ме изхвърлят нагоре.
Плувам бясно, мятам се и се въртя, махам с ръце, искам да крещя, да вия, да…
Вдишвам.

Главата ми е над повърхността на езерото, а водата е помътняла от калта. Постепенно осъзнавам, че всъщност седя върху дъното.
Смърт, твоето име е паника. Пълен ужас, гипс и чанч.
Фокусирам и виждам Яна, която се излежава на брега.
Водата е прохладна, и съвсем не толкова ледена. Рязкото вдишване прочиства мозъка ми и стърже зад очните ми дъна.
Завъртам се.
Огромният елен е приклекнал и е подвил и четирите си крака под себе си.
Кученце с рогца.
Русата кариеристка е сложила длан на главата му, точно между удебелените основи на разклонената му гордост.
Вдишвам отново.
Голямо черно око се отваря рязко и се втренчва в мен.
Сподавен писък в главата ми.

Шепите ми събират от кристалнобистрата вода, и виждам отражението или по-скоро силуета си в треперещата повърхност. Докато тя изтича на тънки струйки между пръстите ми, се гледам. Сякаш не съм се виждала от десетки години. Това ли съм аз? Усещам се изтощена, изцедена като последно парченце лимон върху огромен шаран. Главата ми тежи, под очите ми –  торби, кожата ми в бръчки… или поне би трябвало да е така.

Вместо това от водата ме гледа едно безизразно бяло, порцеланово гладко лице. Прозрачното сребро се гъне и играе върху дланите ми, криви образа ми, но въпреки това изглеждам добре. Твърде добре.

Част от мен невярващо цъка с език, като баща ми, докато готви. Вероятно сънувам, вероятно подсъзнанието ми се мъчи да подаде сигнали на тялото ми, да събуди ума ми, дъха ми, мен. Сигурно лежа някъде, в онази изоставена църква, или по-лошо – в болницата или в някоя канавка… Миг преди да изтече и последната капка вода, виждам устните си.

Усмихвам се.

Вдигам глава и замахвам с ръка.

– Казах да спреш – чувам гласа си отстрани, и в него звънтят сребърните камбанки на езерните води.

Цяла шепа бляскави перли политат към Велина. Тя бързо се обръща и вдига ръце, но е късно.

Капките засипват гърба й, и от всяка мокра точка се издига пара, като малко облаче.

Тя изпищява. Еленът отваря и другото си око и леко се опитва да се надигне.

Русата вила се чеше навсякъде по тялото. Прави една крачка назад към езерото, но аз подпалвам гърба й с още една шепа течни амуниции.

„О, и човеците го могат“ беше казала Яна. „Разликата между хорското и вилското можене е тънка, но тежка. Човека каквото го стори, таквоз ще си е за него. Вилата каквото го стори – таквоз ще е, но за всички.“

Не знам дали всичко това е измислица, или халюцинация от кашите в главите, които легендите и драмите ми са натворили.

Знам, че усещам адски реално мокрия си панталон, студения въздух и жилещите камъчета, с които Велина се опитва да ми върне ударите.

Излизам и се хвърлям върху й, двете се счепкваме като кифли шестокласнички за косите и дрехите и дърпаме, падаме и се въргаляме. Главата ми се удря в земята, следвана от тази на Велина, ушите ми пищят от крясъците й, но не пускам. Тъпият елен се е изправил, но стърчи недоумяващо до нас, сякаш търпеливо чака да излъчим победител.

– Махай се – озъбвам му се аз почти в муцуната и отнасям един шамар от вилата по своята.

Бавно и колебливо докато ние се опитваме да се оскубем и одерем, той се обръща и пристъпва леко по пътеката между храстите.

Възползвам се от разсейването й и я събарям отново на земята.
– Пусни ме – съска тя под мен, докато извивам ръцете й и я притискам с тяло. Раздрала съм ризата й по-някое време и бялата й шия се подава изпод яката й. Преглъща учестено. Осеяна е от червени точки, като отпечатъци, като леки изгаряния… Там, дето съм я улучила. Отдолу наднича розово потниче. Кифла, а се млати. Много амбициозни това младите напоследък.
– Гадна, мръсна вещица! – изсъсква отново Велина и се опитва да ме изрита между краката.
– Без тия мръсни номера за мъже. – хриптя надвесена над нея – Не съм аз тая дет’ коли горски животни, за да се друса с други кифли в полунощ по полянките.
Тя се опитва още веднъж да ме отхвърли, после изведнъж рязко се отпуска. Продължавам да я държа здраво – с жена да се биеш не си е работа, с мъж е къде по-лесно.
Оглеждам се наоколо. Поне от тази сплескана поза не мога да видя нашия рогат приятел.
Чувам хлипане под себе си.
– Станете. – Яна стърчи над нас висока като кула. Велина плаче, извърнала омърляното си лице настрани.
Изправям се все още леко нащрек.
– Зарадва ли те цирка в твоя чест? – язвително бодвам Яна и изтупвам коленете си. – Спечелих ли достатъчно точки за вилската купа?
Тя гледа някъде из гората. Очите й са уморени и безразлични.
– Нищо не печелите. – сухо казва – Вий сте на крачка от зянките. Изпуснахте елен с толкоз сила, дето цяло хоро можеше да изкласи.
– Не ние – изхлипа русата ми колежка през сълзи – Тя го изгони! Даже нарочно го пусна…
– Нямаше да те оставя да се гавриш с животно… още повече с такова… което не знаех дори, че се среща още…
– Аз нямаше да го ям, тъпа вещице! – извика тя докато оправяше косите си – Защо изобщо си тук, като не искаш нищо и нищо не разбираш?
– Щеше да го използваш за някоя друга гадна игричка. Казах ти вече – не съм аз вещицата… Ти плетеш мрежи… самовилски или други. Аз искам просто да се махна.
При тези думи просто се обърнах и тръгнах. Да ме спират, да ме омагьосваш или убият ако щат. Не мога да ги издържам повече.
– Вещица си… с магии го омая Петърчо, мигар не те видях?
Охо. Ето как се казвал проблема. Петърчо, миличкият.
Не спирам, само се подсмихвам безрадостно.
Зад мен се чува шум и писък, пъшкане и стонове.
Никой не ме спира обаче.
Продължавам и навлизам в по-гъста част на гората. Шумовете от борба зад мен заглъхват.
Има какво да делят пустите диви. Само на мен явно не ми пука.
Яна явно е заета в схватката, за да не е хукнала още след мен. Някак се е отпуснала ли… силите й са намалели ли… За да позволява толкова много на русата си ученичка, пък и на мен.
Нещо не е така.
Забавям крачка, докато усърдно се опитвам да използвам набитата си чутура за мислене, и в този момент чувам далечен писък.
По-неприятното е, че той вика името ми.
Мамка й.
Обръщам се и се втурвам назад.

 

***

 

​Двете стоят на колене една срещу друга и се стискат с все сили за гърлата.  Тази гледка ​вече ми идва в повече. Хуквам към тях и ги блъскам с все сила на земята.
Велина се окопитва първа,  и пъргава като котка се хвърля пак върху Яна, преди да успея да я спра. Кракът на яперицата я посреща някъде в корема и я отхвърля настрани. Дори на мен ми иде да вия от болка.
Тази битка е доста по-сериозна, в сравнение с нея нашата отпреди малко беше котешко счепкване. Какво, да й се не види, се опитва да направи малката?
Тя остава да лежи свита на кравай и стене.
– Странно, че не я уби по-рано… – изричам бавно. Ядът от евтиния им номер бавно се надига в гърлото ми.
– Аз нея не знам… но тя мен щеше… – изрича дивата и с пъшкане бавно се изправя. Вглеждам се в лицето й. Изглежда адски остаряло, сякаш част от грима за пред Пачо все още си стои.
Какво става с нея? Преди щеше да се разправи веднага и доста грозно с малката. Не че сега е красиво, но не би и позволила дори да я доближи, само ли да я докосне.
Докато обмислям възможните варианти, русото се изправя с премрежен поглед и хуква с животинско ръмжене към яперицата.
– Върни ми я, проклетнице! – пищи тя и се хвърля с главата напред. Яна завърта таза си с ловкото движение на тореадор. Малката залита, стига почти до мен и сграбчва крака ми за да запази равновесие.
– Свикнала си всичко да получаваш даром, а? – присмехулно я гледа Яна.
– Ти ми каза, че мога да я получа, измамнице! –
– Ако спечелиш – ще ти я върна. Загубиш ли – и любимата ти Домна не може да ти помогне. – безразлично изрича яперицата и почиства ръкавите си.
– Ти… ти гад прокълната, мръсна изедница… Излъга ме! – крещи малката – Аз ще те съсипя… в гроб пълен с котки ще те заровя… ще те кълна на ложето ти… ще те преследвам, никога няма да се отървеш от мен… змей ще ти пратя…

Дивата гледа дрехите си и се подсмихва. Отново изглежда голяма, и прекрасна в силата си.
– Къде ще го намериш този змей… Сичко мъжко е изтляло, знаеш сама.
– С песни ще го довлека, ако трябва змии ще му вържа и трапеза ще принеса… Не змей – Хадар сам ще призова над името ти и над тебе, Яно! Огън ще те дави, вода ще те гори…
– Не думай за неща, дето не разбираш… – прекъсва я грубо дивата – Напразно не ги буни, не ги викай – на теб по-зло може да сторят.

Малката дива се разпенва все повече и повече, вкопчена като котка за крака ми. Продължава да реди и злослови като ранена отритната любовница.
Осъзнавам, че те някак воюват за мен. Всяка търси подкрепата ми, всяка иска нещо от мен.
Въпросът е какво?

Навеждам се и рязко сграбчвам Велина за раменете. Може да се приеме и за прегръдка.
– Спри се – прошепвам й аз и леко я повдигам от земята.
Тя се изправя и ме гледа.
– Моля те, остави аз да съм… – казва тихо, но гласът на Яна я пресича:
– Хайде. Остана ви последното… Или първото, може да се каже.
Тя стои и ме гледа в упор.
– Кое беше, помниш ли?
Мълча.  “Хорото“ беззвучно изричат устните на малката дива.
– Скоро ще е мрачило, а пътя до там е много. Стягайте се и да вървим.
Велина ме гледа.
– Остави ме аз… – шепне отново – Нали и без туй не искаш нищо?
Мълча. Тя стои известно време очаквателно, после погледът й угасва.
Обръщаме се, вдигаме камъните си и без да продумваме, тръгваме след Яна.

 

***

 

Всичко ми е като в сън.

Слънцето се забързва и гмурва надолу под облачната завивка, дърветата ни махат с корони, вятърът подема старата си горска песен и не спира да свири, само променя мелодията и темпото.

Седим три омърлушени вещици на скътана полянка и дъвчем последните сушени плодове от раницата на Яна. Вече съм по-чиста от заешка сълза.

Нощта напредва бързо, мракът спуска ушанката си над света и всички звуци стават приглушени, а слухът ми се изостря. Представям си как ушите ми се издължават като магарешки и се опитвам да ги мърдам, както правехме като деца. С учудване установявам че все още го мога. Наистина не се забравя това с колелото… Сигурно въпросът е как си се научил. И с кое. По навик си правя маркер за психологическата част, сякаш още пиша докторската си „бисер”тация… Интересно за развиване – „двигателно запаметяване на процес”.

Разсилната в главата ми прави основателна забележка и аз млъквам.

Никой друг освен нея не обелва и дума, и аз се отпускам на тревата, като се мъча да се увия с якето си отвсякъде. Малко е като да се завиеш със салфетка.

Минава известно време, но вместо някой строго да ме привика, усещам как ляга до мен отляво. Мога да разпозная малката по учестеното й дишане. Тя взема всичко много на сериозно. Какво друго да очаквам, все пак това е животът й. Ами ако беше дошла вкъщи и беше почнала да ми се хили на проблемите със… Внимателно заобикалям името му и останалите подводни камъни в главата си. Малко е „този, чието име не бива да се споменава”. Дори да се мисли. Неприятно е да правиш и психологически оценки, защото твърде добре знам какво значение има всъщност отричането.

От другата ми страна се присламчва още някой; това вече е или началото на лезбийско порно или епизод от намъкнах се на мама и тате в леглото. Както усещам скованите им тела, допрени леко до мен, подсмърчането и ръката на Велина, която се е вкопчила в лакътя ми, май ще е по-скоро второто.

Всичко притихва и скоро се отпускаме, мислите ми блуждаят и бленувам в онова състояние между съня и будността, до което само можеш да стигнеш при адска психическа умора. Ния ми говори, отново ме хока, дори насън не спира с конското. Как да се прибирам сама, нарежда с невероятно книжовен, топъл и свиден, говор, бих ли могла да си позволя да не се боя. Би, би, мърморя, нали си имаш дебелия, какво стана, да не се скарахте? Ал се появява, гушнал Петърчо под мишница, настъпва ме по крака и ухилен ми обяснява, че с удоволствие биха пребили бившият ми, ако им позволя да ми вдигнат полата; каква пола, хокам ги, тъпи момчетии, не нося никаква пола, почти винаги съм с дънки; да бе, хилят се те и аз неволю поглеждам надолу, облечена съм в бялата рокля на Яна; това е рокля, сцепени тикви такива, не падам по гръб дори на сън аз, а те вдигат рамене – нали пак се вдига – и наистина се цепят от кикотене; после някой им дръпва каишките и те тръгват като поклащат рога; мярва се усмивка на силно сбръчкано старческо лице; по-добре при теб, казвам си аз, иначе Велина ще им изпие мозъка; тя разбира се се появява, с къса пола, без чорапогащник и сутиен, но с гол корем и деколте до пъпа, а до нея стои и я гледа зяпнал в разлюлените й цомби разбира се той…

Подскочих и седнах на поляната.

Мижава светлина се промъква между дърветата, сиви мъглици се разхождат наоколо, студът ближе кожата с подлютен език.

Яна премества крака си от моя, върху който го бе вдигнала удобно. Протяга се и се прозява силно.

Велина не помръдва, дори когато измъквам лакътя си от хватката й. Надвесвам се притеснено – да се чудиш как изобщо спят спокойно при тая конкуренция – диша на пресекулки, явно сънува и тя.

Оглеждам се, светлината се е преместила, сякаш луната се лута зад дърветата.

Яна се изправя до мен.

– Тръгваме ли?

Тя клати глава, или поне мърда, доколкото се вижда на оскъдния светлик.

– Стигнахме – грачи и кашля със задгробен глас

– Исках да спя до изгрев… Как можах да се събудя сега… Кой знае кое време е. – мърморя и се протягам.

– Аз. Ти. – ехидната й усмивка й не може да се сбърка и в тъмата. – Това вече е твоето време, Неда. Винаги ще си будна по него…

Чувам гората, шуми като река. Чувам вятъра, приижда като прилив. Чувам звуци, думи, копнежи, мънички като всичко живо наоколо. Звънят като песен.

Знам наистина.

Злъд е.

 

***

 

Постепенно разпознавам поляната.

Луната грее почти пълна, може би на ден-два от термина си, върховете на дърветата бляскат и въртят листа, сякаш се оглеждат над морето от мрачна зеленина. Пред нас е онази огромна купчина камъни, която човек аха да оприличи на къща. После виждаш безредието и сякаш нарочното размятане, за да няма една с друга свързана тухла. Всъщност изобщо няма тухли. Има всякакви видове камъни – обли, плоски, ръбести, триъгълни квадратни. Някои са като къщи. Някои като покриви.

Усещам, че се олюлявам, сякаш ми прилошава. Земята под мен се измества, гравитацията се извива и вече вися над огромният гредоред. Гробище или град. Грамада от грешки. Грапави гърбове.

Песента изгрява бавно и я усещам далеч след началото. Именно усещам, с настръхналите косми по врата си, с вибрирането в кръста и краката, с гъдела в корема.

Насилвам се да седна. Няма да ме накарат да им играя по свирката.

Пред мен – или под мен? – на триъгълник са положени трите камъка, които носим. Чудно самодивско сборище – надиграват се с тежести ли? Или се замерят с камъни, а после най-добрата хвърля другите на купа.

Какво ли е заровено под този куп всъщност?

Думите се появяват в главата ми. Обръщам се и виждам двете да играят мълчаливо. Велина особено усърдно, сякаш от това зависи животът й.

Кой пее всъщност? Оглеждам се, после се изправям и приближавам до тъмната грамада от камъни.

Песента ехти като че ли отвътре, но всичко е толкова нагъсто нахвърляно, че няма как човек да влезе, без да се сплеска.

Поглеждам назад. Песента звучи откъм дърветата.

Вдигам поглед към небето – и там звънти мелодия.

Постепенно схващам.

Всичко е в главата ми. Входът към реката. Хорото, пеенето, магията.

Може би и тези двете кифли са вътре.

Може би ако отворя очи, ако някак успея да се ущипя, ще се събудя.

Затварям клепки и отново ги отварям.

Чувам дъжда в гората, онзи познат звук на безкрайното разбиване на вълна в брега.

Думите се сипят по челото ми, по слепоочията, Бъркат в носа ми, щипят бузите ми.

Дърпат краката ми.

Отварям уста.

Движа се.

Пея.

 

„Коя пристъпи първа,

коя ухапе най-напред,

коя надмогне мъжко,

коя сгърчи и звяр напет,

коя захване песен,

коя начене вир води,

коя надмогне сърце…

 

нея земьо пристани,

нея ветре целуни,

нея извор подслони,

нея дива назови.’

 

 

Отварям очи.

И отново.

Няма да спра, докато не се събудя.

Мелодията става все по-буйна, все по-силна и тежка. Носи горест и радост, буди спомени и копнежи.

Кавалът се обажда, висок и игрив, и повежда краката ми към средата на поляната. Тази музика… точно тази мелодия ми е толкова позната. Случвало се е и преди – изведнъж чуваш някоя песен, по радиото или на някое парти, която ти се струва страшно позната, макар и никога да не си я чувал преди. Това е твоят рефрен, твоята болка или радост звучат в него, и, ако имаш късмет, дори и текста казва думи, които говорят мислите ти. Свива сърцето и носи аромат на нещо отдавна оставено в детството, като звуково дежа вю…

Босите ми вече крака докосват тревата и са готови да извикат от екстаз. Колко е хубаво да стъпваш свободно… Да се носиш в ритъма на танца, да се движиш яростно, да връхлетиш другите две изгори и да сграбчиш ръката на…

(Стига глупости… я се събуди, отвори очи.)

Танцувам. Въртим се в кръг и веем белите си воали. Лицето на Яна е спокойно и съсредоточено, Велина е леко поусмихната, попритворила очи. Аз съм смръщила чело, а вероятно и устните ми не са като на щастлив емотикон. Нещо трепери под лъжичката ми, искам да крещя, да ревна и да изтека тая мъка дето е свила сърцето ми. Песента върти все един ритъм вече, люлее бясно вълни от повторения, които ме влудяват.

(Събуди се, жена, какво ти става?)

Вглеждам се в очите на яперицата.

Дълбоко е. Мрак и тегло, и трупана с години мъка и ярост. Не може едно хоро просто да стопи тези хиляди тонове ненавист и яд, милион несправедливости, безкраен копнеж по вече невъзможни неща. Няма как и най-красивата мелодия да излекува сърце, пълно с отмъщение, с омраза и гняв.

Разбирам я като себе си. Разбирам я както разбирам майка си сега. Дори повече.

Много добре знам какво е да искаш да ги изтриеш от земята. Да им върнеш мъката, да ги видиш за миг как осъзнават какво ти е било, как страдат с твоето тегло…

Гледам я дълго, докато се носим като див вятър по поляната. Приемам я.

На лицето й постепенно разцъфва усмивка. И някак мъката й вече не е толкова костелива, омразата не е толкова непоколебима.

(Стига момиче! Отвори очи, огледай се! Чуй кой свири, къде е…)

Тогава го виждам.

Стои в сянката на противоположния край на оградата.

Гърбът ми изтръпва.

Може би това е баща й? Може би се е върнал, дошъл е при нея най-накрая.

Двете продължават да играят и не дават вид, че са го забелязали.

Сянката бавно пристъпва от храстите и излиза на бледата лунна светлина. Мелодията не спира ни за миг, краката ми танцуват все по-силно, тялото ми подскача задъхано и не може да се овладее. Изпитвам удоволствие. Мега яко ми е, както щеше да изтърси… Стан.

Хайде стига, какво толкова.

Кавалджията се приближава и постепенно различавам лицето му.

Петърчо, горкичкият.

Горящите му очи ме следят, бузите му се издуват на мундщука, а краката му бавно го носят напред.

(Спри. Съсредоточи се, излез от този сън…)

Тръгвам към него. Завъртам се към Яна.

Отново правя крачка наобратно, и почти се хвърлям на врата на Велина.

Не мога да спра.

(Съсредоточи се, не в ръцете му, не в кавала му, не в музиката. Мини зад нея. Спри да я чуваш.)

Краката ми танцуват сами. Винаги съм се дразнела на омагьосаните да танцуват в някой филм, я плъхове, я дечица или принцеси, изглежда адски неестествено и неубедително.

Сега не изглежда по-добре. А да го усещаш отвътре е подлудяващо.

От кръста надолу усещам гъдел, сякаш някой е нахлузил краката ми като ръкавица и ги движи. Това ме побърква. Ръцете ми са сравнително автономни, но не винаги мога да ги насоча накъдето трябва. Спомням си един рожден ден на Ния… Не можех да вървя, олюлявах се и не нацелвах посоката. „Въпросът е да избягваш земята” изтърси тогава малката, която беше в почти същото състояние. Кикотихме се много, но някак успяхме да стигнем до вкъщи.

Сега в краката ми има чужда воля. Играя, и ми харесва, искам още, гледам силните ръце на момъка и искам да ме сграбчи.

(Престани! Съсредоточи се, измъкни се от песента. Чуй зад нея… слушай)

Далече, далече се чува вой. Слушам. Мелодията е страшно силна и  хипнотизираща, не мога да отделя… сърцето си от нея.

И все пак някъде там, след последната извивка, преди да започне отначало има един тон който е по-блед. Прозрачен, несигурен. Запявам го и го въртя наобратно, забавям го и го пускам в канон, какъвто толкова пъти сме пели с Ния. Сега всеки тон закъснява и полазва следващия, а после се втвърдява и укрепва и гради своя кръг, своя мелодия в песента. Първата мелодия избледнява и леко отстъпва.

Отново чувам онзи вой. Някъде далеч в гората. Някъде където вали дъжд… дъжд върху морски вълни.

Вилата не може да спре да танцува. Но яперицата е получовек – полувила.

Отварям уста.

И виквам своята песен.

Воят ми отговаря.

Момъкът пуска кавала и музиката секва. С един скок е пред яперицата.

Коя е яперицата обаче?

Духвам към гърба му, той изврещява като яре и се обръща като се държи за кръста.

Воят е на поляната.

Яна е паднала на едно коляно и диша тежко, в ръката на Петърчо лъщи метал.

Той се надига с усилие и се опитва да се завърти. После очите му се разширяват и тялото му се вкаменява.

Хвърлям един поглед назад.

На поляната е стъпил огромен сив вълк.

Велина маха с ръка и той се хвърля напред. Но не към момъка, както си мислех. Скача и блъска Яна в гърдите. Торбата й лежи разпиляна на земята, малката вила стиска парче плат между пръстите си.

Песента е въздух, песента е звук, песента е мисъл.

С кое най-бързо летиш?

Поглеждам от високо и виждам цялата картина.

Петър и вълкът, Яна и Велина, аз и изпуснатия кавал.

Докато с Петърчо сме се борили, русата вила е стигнала до заветната си къдрава опашка.

Кой е най-бързият път до мъжкото сърце?

Виждам картините сякаш вече са се случили; като болестта на Ния накрая, но в много напреднал стадий.

(Съсредоточена… спомените са листа, листата са неизписани думи, неизписаното е непрочетено, не боли)

Яперицата се е претъркулила настрани, вълкът се е озъбил срещу й и се готви да скочи отново. Гигантската паст лъщи под луната, прилича на огърлица, на трофеен гердан. Момъкът е приклекнал в страх отстрани, зад подбелилата очи Велина, която махас ръце като диригент на мостик.

Песента ми не е единствената. Друга мелодия се надига, бори се силно, но не се вплита в моята, а само се опитва да я надвика.

Кой да е свирач по панаирите знае, че така надсвирване не се печели. Някъде вътре в мен една позната Неда се усмихва презрително.

Увивам се около новата песен. Запявам последните й думи, последният и припев, после продължавам. Със следващия.

„Де си юначе, в кестен порасъл, де си ми мраче, верен и ясен…”

Яна се изправя немощно, Велина вдига ръце яростно, вълкът свива тяло и се изстрелва…

И полита встрани блъснат от мощното тяло на момъка.

Мигновен поглед към мен, объркване и яд. Крясък в песента й. Строшена мелодия, отлита към небето.

„Де си ми либе, тъмна потъвам, де си да видиш, и да ме чуваш…”

Двете мощни тела се въргалят, аз треперя при всяко изтракване на зъбите, после изведнъж виждам как вълкът отскача настрани със скимтене. Езикът му виси странно извън устата, стъпва несигурно с единия си крак. Поглежда несигурно към русата дива, после изръмжава и се насочва отново към момъка.

Никога не е така лесно като по филмова сцена – звярът скача и героят го нанизва на ножа си. Нито има зверове толкова глупави, нито юнаци така отракани, особено в първа битка.

(Всяка битка е първа всеки враг е различен, всеки удар е нов, една с една дива няма…)

Вълкът скача и захапва Петър за бедрото, той се дръпва настрани с леко закъснение и парче остава в муцуната. Нещо в мен изпищява, но не спирам да пея.

(Палето, палето… натисни го, не го пускай близо…)

Велина се обръща към мен, ненавист и ярост са сменили объркването. Виждам ходовете й като на длан. Ако се опита да ме удари, ще изпусне вълка, ако го хвърли срещу ми, юнакът ще я стигне пръв, ако се помъчи да го убие, ще изпусне Яна свободна.

Телата се удрят и разделят, вълк и момък се олюляват, пея в главата на косматото, бърлога и близване, бърза схватка, после беж и бяг.

Двамата отново се гледат, но в очите на звяра няма дебнене. Той се готви за последен скок, разтваря паст и изревава.

Еква писък и виждам двете диви вкопчени в парчето от коса.

(Палето…)

Натискам.

Петър вдига ножа с острието напред; няма нужда.

Животното свива уши, после снишава муцуна до земята и скача.

След миг вече го няма на поляната; аз стоя до момъка и го прегръщам, ръката му пуска метала, Яна лежи на земята, Велина тича към храстите на отсрещния край, ръцете й панически стискат свидната й опашка.

Песента не е свършила.

Миг преди да се скрие в гъсталака тя окаменява.

Срещу нея от мрачната гора излиза огромно бяло животно.

Дори без гордо вдигнатите рога главата му се извисява над челото на момичето.

Велина замахва с парчето коса в ръка, еленът навежда чело.

Блестящ поток косми, като златист дъжд облива главата и разклоненията му.

Писък и вой.

Идилия.

Малко момиче седи на колене пред еленчето, хванало лице в шепи.

Животното седи над него и утешително го близва по главата.

 

***

 

– Ще – обещавам с неохота и в очите му проблясва надежда, искра в пустотата на безмълвното обожание.

Той се отдалечава, накуцвайки, превръзката на крака му маха като бяла кърпа в мрака. Тъмнорозова мъгла кара върхарите да тъмнеят, ближе небето и вещае нов ден, в тази урочасана действителност.

Яна и аз седим край огъня, Велина стои права пред огромната купчина камънаци. Оттук не виждам лицето й, но позата й показва дълбоко отчаяние.

– Време е, сестри. – избучава гласът на яперицата – Време за приставане. Всяка камъка си да вземе и да го отнесе на рътлината.

– Коя… – трепна русото момиче и погледна към изтощената дива. – Коя ще пристане?

– Знаеш… – промълви Яна, Велина трепна отново. – Тази, що сърце й я влече към свободата… Що люби света тъй силно, че всички негови частици еднакво са й близки, и не може нещо да й е по-на сърце от друго… Що търси да намери тайната, що не се бои да се срази с противник и страх…

Ставам бавно, навеждам се и вдигам камъка с не особена неохота. Вече нищо не искам. Знам само, че краят е близо, и ако съм късметлийка, просто ще си отида. Ще съм сама и свободна.

Русата вече ме е изпреварила и върви към зловещата купчина.

Крача след нея, докато светлината бавно се усилва зад гърба ми.

Настигам я постепенно и чувам хлипане.

Тя върви и не вижда къде отива, стъпва и нехае дали ще падне или ще  продължи.

– Вело… Вило… – говоря нещо докато налучкам някакъв начин да се обърна към нея. – Какво има, момиче?

– Знаеш ти… И да ти кажа. ще ли ме разбереш – дръпва се тя ядосано. Държа камъка на пазвата си и леко я докосвам с ръка по рамото. Тя подскача като ужилена.

– Не ме барай… не посягай! Знаеш що можеш, искаш и последната радост да ми отнемеш ли?

– Какво искаш повече? – чудя се и хващам най-сетне погледа й. – Хайде, вземи да ми обясниш най-накрая, моля ти се, защото се държиш много неадекватно и объркващо…

Дърпaм я за ръката и тя спира.

– Сядай – командвам аз.

– За кога… време няма. – мучи тя, а лицето й е набраздена делта от сълзи.

– Имаме цялото време на света. Бързаш ли за някъде?

– Не. Права си – нали ти си вилата вече… – навежда глава.

– Ето! Глупости… Аз съм обикновено момиче… Друго и не искам да бъда. Сядай… Цял живот все някой се опитва да ме направи специална… Майка ми – певица и актриса, баща ми – учен, дядо ми и баба ми – докторка… Станислав ме превърна във… диктатор, все аз бях най-добрата, най-страхотната, все мойта дума беше най-важната, и все ги провалях всичките… Не с друго, а с нежеланието си. Или по-скоро с желанието си… да не съм първа. Винаги съм искала да се занимавам с нещо просто и красиво, да не трябва все да взимам решения, да съм все на фронтовата линия, да правя графици, планове, да го съветвам всеки път кое е най-доброто за него… Накрая той ме гледаше в устата за всяко нещо. Ставаше винаги така, както аз кажех, каквото аз исках… а когато се разсърдех, се чудеше какво е сбъркал, нали всичко е направил както исках. Стоеше и беше готов да ревне, а аз толкова исках да направи нещо негово, нещо дето той иска.

Сигурно е трудно за разбиране. Сигурно е имало желания и прищевки и от негова страна. Но когато си добър човек, прекалено добър и попаднеш на някой изрод като мен, постепенно забравяш себе си… Това е смисъла на думата самоотверженост… Отричаш се, в името на нещо… Е, върнах го на всички тъпкано за това, че ме следваха, че ме превъзнасяха… Силното момиче, най-желязната, стабилната мацка… Не исках да бъда в тази роля. Исках… искам да съм обикновена. Да ми се случват обикновени неща… спокойни… да ми закъсняват, да ми погаждат номера, да ме возят, да ме глезят… Да вземат решения без да ме питат и аз да се цупя…

Малката ме гледа. Мисълта ми се лута в спомените.

– Обикновено момиче, казваш… – изведнъж ме сепва гласът й – Ти може и да не искаш да си друго… късметлийка си била. Но аз искам, сестро. Обикновено момиче? С обикновени проблеми? Че то има ли таквоз чудо? Колкот’ по-обикновен си, толкоз повече тормоз търпиш… Цял живот знаех, че не съм обикновена, но сите ме мачкаха да си залягам на парцалите и да търпя… Да не се престаравам в училище, нъл’ съм за малко… Даскала е прав винаги – и да сбърка – да търпя. Тейко пиян винаги, като ме хока и без повод – да търпя… Мъж ако ме хареса, да го взимам бързо и да го търпя, че каквато съм улава, мож’ да няма друг. Търпи, търпи… а отвътре жар, огън ме гори сестро…

Когато Баба Дана ме срещна за пръв път се видох, сестро. За пръв път друг ме гледаше отстрани, без да иска да ме яхне, ако е момък, или да се дърля с мен, ако е мома…  Всичките ми приятелки само гиздене и сватби им бяха у главите, и моята руса коса им бъркаше у  джигера, никоя не искаше редом с мен да ходи на седенките… Единствена близка ми стана баба… Не ми даваха да ода при нея, ама аз се измъквах и пак одех и я слушах.

Не бях щастлива като обикновено момиче, ще знаеш. Тя ме научи на всичко… на песните, на хората… Тя ми показа Реката, каза ми къде се събират Белите дружки.

Момичето наведе глава. Зората хвърляше плахи розови отблясъци и лицето й ту грееше в тях, ту светваше в гняв.

– Научили са ни криво… – казах аз замислено. – И продължават да ни учат. Съперничеството не е единствения начин, сестро. Вилите не си ли помагат?

Тя въздъхна горестно, гласът й притрепери:

– Ти разпиля всичко… Вила да бъда не мога вече.

– Глупости… Заради опашката ли?

Тя кимна мълчаливо.

Хвърлям поглед към дърветата. Сребристите им върхове ми действат успокояващо.

– Знам само че не може да няма друг начин.

Продължаваме да се учим на това – или ти, или аз. Ако не победя, ще умра. Пълната тъпотия на съревноваването, дошла от първобитните ни прадеди и баби… КОгато сеналага да оцеляваш окей… Трябва да се бориш със зъби и нокти, ясно. Но за чий е нужно да го правим сега, когато хиляди пъти сме си доказвали че постигаме много повече когато действаме заедно, когато си помагаме? –

Велина вече не ме гледа, погледът й се е отнесъл някъде зад мен, към изгряващото слънце или другаде и лицето й е спокойно.

– Малко проповеднически прозвуча… Но ми омръзна навсякъде тая скапана борба за кокала… Хората не спират да се дебнат, да се държат като диви конкуренти. Взимаме си работните места едни на други – за жълти стотинки. Взимаме си бизнесите, гаджетата, идеите, обичта ни. Ядем хляба на децата си. Ядем се едни други, непрекъснато. И не спираме да мрънкаме и да се оплакваме колко зле се държат с нас…

– Трябва да вървим, како… – изведнъж казвамалката и мегледа втренчено и многозначително – Нещо се отплесна.

Хвърлям поглед назад. Да, тя стои там, права в средата на поляната и сянката й стига почти до нас. Виждам само силуета й изрязан от лъчите на изгряващото слънце, но и това ми стига за да знам, че се е смръщила в очакване.

– Няма пък – скачам изведнъж, и малката дори се сепва. – Няма да бъде тяхното. Хайде, ставай, Вели, ще вървим заедно. Не ме интересуват тъпите им обичаи, навици и садистични ритуали.

– Ама как… – изправя се тя неуверено – Какво ще сториш? Нали едната само…

– Тръгвай… Едната… едната ще занесе камъка, ще пристане, или ще се сгоди, ожени, балдиса, сдаде китка или друга там простотия каквато подобава… Другата какво й пречи да дойде с нея?

Взимам камъка си и го хвърлям настрани с все сила, той тупва на метър и малко от нас и се изтърколва някъде в дълбоките треви.

Велина ме гледа сякаш съм обезумяла внезапно. Хващам я под ръка и тръгваме напред.

Купът се издига като малка планина на метри от нас. Няколкото големи камъка в основата изглеждат дори подредени, някой луд колега би открил човешка намеса, и би извел сума принципи, доказателства и други

Малката го гледа със страхопочитание.

– Девташ… – мълвят устните й.

– Моля? – поглеждам я аз.

– Девташ… Русалските камъни. Вилски градеж. Наш Девташ…

Я, те колегите били дошли и чак и хипотези са съградили.

Унесеният й поглед се издига нагоре и очите й светят в очакване.

Тя измъква лакътя си от хватката ми и с уверени крачки стига до купчината. Там изрича още някакви думи, после се навежда и полага камъка в основата. Тържествено, сякаш започва нещо ново, сякаш вдига къща или храм.

Вятърът, как не го бях усетила? Духа срещу мен, скубе косите ми и лепи очите ми с листа. Плисък след плисък ме карат да примижавам, да крия лицето си с ръка, да се навеждам.

Нещо се случва.

Някакво чувство ме пронизва, сякаш съм изпуснала нещо много важно, сякаш съм объркала задачата в домашното си, а вече съм го предала.

Велина е коленичила, опряла ръце в каменната грамада. Тя се издига над нея като събуден великан, като гигантски трол, сепнат от следобедната си дрямка.

Крещя и хуквам към нея. Тичам на едно място във вятъра, краката ми се местят като в мед, не мога да мръдна и сантиметър.

Чувам песента й. Тя е отворила уста и с щастлива усмивка пее нещо.

(Начела е Домна града, за люти врази награда…)

Вятърът отнася думите й, свистенето пищи в ушите ми, не мога да преодолея ни косъм от метрите до момичето.

– Сестро!  – крещя отдън гърди, но побеснелия въздух отнася думите ми. – Махни се оттам!

Тя леко се изправя и ляга цялата, опряла снага о каменната твърд.

– Махай се! –

От напора се извивам настрани и падам на четири крака. Пълзя. Коси се завират в очите ми, пляскат бузите ми, скърцат в зъбите ми.

(Голема града да гради, моми и момци да загради.)

Светлината е огряла  горната част на грамадата, и от контраста долната половина е тъмна и страховита, като паст, която се затваря.

Боря се и се придвижвам, сантиметър след сантиметър.

Проближих ли се?

Сили нямам да викам, въздух нямам да дишам.

Малкото бяло телце се откроява още няколко мига върху тъмната каменна скулптура.

После виждам само сивата паст. Светлината пълзи надолу и бавно я затваря.

Мъча се още няколко мига и после рухвам на земята. Опитвам се да вдигна глава, да видя…

Песента секва. Вятърът се смирява.

Изправям се с мъка.

Слънцето се е издигнало над дърветата и огрява всяко горско кътче.

Купът блести пред мен, камък до камък, равна маса.

Няма никой.

Само там най-долу, точно срещу мен блести малко парче скала със сребристи жилки.

Новият принос в градежа.

Камъкът на Велина.

 

 

19.

 

 

Тя се върна.

Съберете, съберете, сили, козини и зъби, на пътека, на поляна, вдън бърлоги, старо, куцо, младо, върло да наскача, да дотича, да подскача, да посрещне, и да види…

Тя се върна бяла.

Зов се носи из гората, като шепот в празна стомна, като меден кавал сутрин, и полазва и настръхва, пали в гърлото копнежи, гъдел стар по гърбовете, спомен див от вековете, и разказва на децата, за годините отдавнаш, с бесни бури във гората, с диви змейове в скалата, страшни брани сред нощята, с тежки рани по телата.

Тя се върна бяла, нова.

За момите с огнен поглед, за момците с глас съдбовен, за душите им – огньове, за очите им – ножове, за дълбоката им горест, и за битката последна, за жестоката им участ… Съберете, съберете, мало, едро, озверяло, окуцяло, оживяло.

Тя се върна бяла, нова, непрогледна, но лъчиста.

Съберете.

Черен пръстен обтегнете, най-отпред с очи мъжете, едрите, ловците, с козините най-пробити, втори кръг с бойци – жените, трети с младите готови, а накрая в храсти, в глоги, сред дървета в падините, малките с майки скрити, но с очи да видят без да мигат, за да помнят и издигат…

 

***

 

Огнището е свило шепи над мъждивото пламъче, опушено и старо, и дава всичко от себе си, за да стопли огромната стая. Немощните отблясъци се хвърлят по стените, сякаш се мъчат да стигнат тъмния таван, да осветят тъмните силуети край масата и пред бара, да заблестят в очите им.

– Тури още е’на. – изръмжа единият от мъжете на едрия момък, който търкаше нещо по плота. Камарата бутилки, струпана в единия край леко се тресеше и издаваше един призрачен, приглушен звън.

– Чича каза по е’но на секи час. – неуверено отвърна той с леко писклив, пубертетски гласец.

Петима мъже седяха на масата, която бе най-далеч от прозореца. Бяха единствените посетители в схлупената кръчма и стискаха чашите си върху плота, сякаш се бояха някой да не им ги надигне.

– Чух го, ти викам! – каза с тих глас един висок чичо, нахлупил калпака си ниско над очите. – Вой, като от цяла глутница. А преди това ора крещяя… Нещо е замислила.

– Не думай за нея… – изсумтя дебелият до него – Горчил си знае ралтата… Виж, вълците ако са се настървили, е лоша ралтата.

– Бе вълци – каза белокос, върлинест тип, който се бе облакътил на масата, подпрял брадата си с ръце.- Я сти’а. Не са си показвали гъзовете на студа от години. От га отстреляаме с братчеда осемте долу при моста на Калено. Вече не смеят…

– Пу па с Пачо все ви растат ралтите начи – отбеляза заядливо дебелият – Не беа ли шес’ миналата зима?

Другите се разхилиха и вдигнаха чаши без да ги удрят. Пиха мълчаливо.

– Кога тряя се върнат? –

– Па май днеска ли… – вдигна рамене чичото с калпака. Дебелият го изгледа, после се извърна към момъка на бара.

– Кою, га се връщат вуйча ти и Горчил? – подвикна той

Младежът продължи апатично да търка барплота и вдигна рамене.

– Казаха за събора и се качват. Тряяше днеска да са се върнале… Ма знаеш ли ги. –

– Я тури още е’на да се сгрееме… Не стига и живота му пуст, ми и да мръзнеме… – кисело го подкани белокосият.

– Чичо каза по ено дърво на… –

– Знам ко е казал тая скръндза – прекъсна го дебелия. – Ти сложи, че ш’станем ш’си идеме, па кой ше му плаща рикията?

– Па кой я плаща и сега – вдигна рамене момъка.

Другите се разхилиха. Чичото сбута дебелия мъж.

– Нещо те не ибава…

– Рикия на вересия е така – обади се с писклив глас младежът от другата му страна.

– Ти да мълчиш! – изръмжа дебелакът и го изгледа ядосано – Двамата с Кою си мислите че кат’ сте с вуйчовците си и сте много силни! Ма да не апнеш един кютек, да ти дойде акълеца, па и баща ти не мой те спаси!

Всички мълчаливо се подсмихнаха.

– Чух го като идвах насам, казвам ви – захвана пак върлинестият чичо.

– Ай стига па ти бе! – сопна се дебелакът и тропна помасата с ръка – ‘Сички сте изфирясали! Оня вълци вижда, другия ше ни умори от студ… – той се уви в дебелото си палто и отпи от чашата си. – Още малко и вили ше полетат… змейове гъза ш’ви подпалат.

Чичото с калпака изсъска.

– Марине, мълчи! –

– Е, ко? – озъби се дебелия – Че оная лудата е подпалила чергата, па нема да й стоиме чепраз…

– Бре, голем си юнак бе! То и Пачо беше такъв ербап, забрави ли? И ко стана, а, ко стана? –

Дебелият подсмръкна, после изгледа мрачно чашата си, сякаш вътре пишеше какво да каже.

– Оно… си беше виновен сам – проломоти той.

– Да мълчиш! – изправи се изведнъж старецът срещу него, който не беше продумвал досега. Дълга сива брада стърчеше над закопчаната му кафява яка, и компенсираше липсата на косми по главата. – Ти не си загубил никой… Не се обаждай!

Дебелият ядосано стана и се загъна в шубата си.

– Убаво, кат ме не щете си тръгвам… Пък вий се крийте от призраци и вили… и измишльотини. – замърмори под нос. – На вратата да се тропне и ше се посерете.

И като си събра шапката от масата, той направи една крачка към вратата.

Силен удар по нея го накара да замръзне на място, а после да се дръпне бързо назад.

Дървената порта изпищя от рязкото отваряне. През нея нахлуха три силуета, които носеха нещо тежко.

– Що… – промълви изправеният дядо, вторачен в нашествениците.

Из кръчмата се разнесе силен глас.

– Помогнете, хора, моля помогнете! Затворете вратата… залостете я!

Беше гласът на Алеко.

 

***


Вцепенените мъже гледаха как здравият момък, едва подкрепян от малко момче и дребно момиче, носеше тялото на една девойка.

– Онемяхте ли? – извика отново викингът – Хора ли сте? Бутнете портата, глутница иде!

Те стигнаха до най-близката маса и сложиха тялото на Неда отгоре. Малкия се втурна и избута портата, след което се замъчи с дебелото дървено резе, което едва стигаше.

– Моми. Божке… – изхриптя белокосият и се прекръсти. – Ора ли са?

Неда дишаше тежко, под склопените й клепачи очните й ябълки се мърдаха бързо и хаотично, сякаш сънуваше кошмар.

Гологлавият дядо пристъпи към тях. В очите му имаше боязън, погледът му скачаше ту върху момичетата, ту върху едрият викинг.

– Какво стана, синко? Кои сте, що сте, откъде дофърчахте из’еднаж? Ше извиняваш, ма ни стреснахте здравата!

Другите мъже мълчаха и стояха край масата стиснали устни.

– Кои сме… Вие гости не посрещате ли? Бяхме на събора, и се качихме и дотук. Сега като се замисля да не се бяхме хващали. – поклати глава Ал.

Ния сложи ръка на рамото му. От този жест мъжете още повече настръхнаха.

Неда простена и се закашля. Малката и Алеко се надвесиха веднага над нея.

Малкото калушарче застана пред сивобрадия старец.

– Аз съм русалия, дядо… Качихме се с дружината да помогнем на дядо Горчил… Ама не сполучихме… – той говореше превъзбудено, очите му скачаха от лице на лице, както думите му от случка на случка.

– Нападнаха ни, дядо, страшно беше! Първо се бихме с яперицата, сгащихме я у бърлогата… Ма силна се оказа – хвърли ни в сън, стори ни страшна магия, дядо! После дойдоха бати Алекси и момичетата… Помогнаха ни, спасиха ни, ти викам, дядо! После стана каквато стана… Тръгнахме за помощ, оти бати Делко не ни даде да върим заедно… Натиснати са у бърлогата, църква ли е, хамбар ли е… не знам, дядо! А натука като вървяхме ни заобиколиха… – той преглътна тежко и пое дъх.

Мъжете го слушаха вцепенено. При споменаването на яперицата, чичото с калпака стисна стола на който седеше, а всички други сякаш пребледняха. Момчето погледна в очите гологлавия старец и продължи да нарежда като в сън:

– Вълци, дядо, и големи, таквиз не знаех че има… Спряха ни… изскачаха отвсякъде… обикаляха ни и ни гледаха… с ей такива зъби бяха, ти викам, дядо… – гласът му трепереше – И… и… тогаз бати Алеко вдигна тоягата и… – той се задави и се закашля. С една крачка старецът стъпи пред него и го хвана успокоително за рамото.

– Спокойно, дете! Кою, я налей малко вода бе! – каза той през рамо и потупа малкия по гърба. – Спокойно, виждам че си са напатил… Бати ти ли ви отърва?

Момчето поклати глава. Пое чашата от барманчето и пи дълго без да вдигне глава.

– Белата мома ни отърва – изстреля той задъхано, като се напи – Ако не беше тя нямаше… Бяха много дядо… Гората черна стана от тях… Имаше и малки…

– Е, тука попрекали малко – чу се гласът на дебелия мъж. Той стърчеше скръстил ръце и клатеше глава кисело – Посмали манго…

Белокосият дядо до него го изгледа косо, после изсумтя.

– Па да… – вдигна рамене шкембелията – Они не водат малките си с тех на лов… Чувал ли си? – обърна се той към калпака. Той вдигна рамене също и изгледа момчето.

– Де си бил бе. момче, да ни не лъжеш нещо? –

Гологлавият дядо се обърна ядно:

– Де бре, ти пък се обади бе, Марине! Калушар е малкия, виждам се. Що му е да лъже? –

– Епа некви врели-некипели ги дрънка… Белата мома… Бели па вече нема, слава богу от години…

– Червената ги изгони… – нервно се изхили белокосият. Никой не се засмя.

– Вълци на лов с дечинята си да одат… па де да знаеш. Мое да са ги водили на учение? – допълни пак Марин.

– Бе вие като не вярвате, що не се разходите навън? – отекна басовия глас на Ал. Всички изгледаха него и Ния, после смутено отвърнаха погледи от момичето.

– Ба, аз не че не вервам – промълви калпаклията – Аз ги чух сам… Че ги има, има ги, ма…

– Айде оня па почна… – махна с ръка белокосият дядка.

Гълчавата се оформи отново, докато гологлавият не извика:

– Ай стига! Докогаж ше се разправяте? Помощ искат ората… –

Всички замлъкнаха и забиха погледи я в земята, я в бара или масата.

– Моля ви дядковци – каза малкия – Каките имат нужда от помощ… Особено белата…

При тези думи сякаш ток премина през мъжете. Те се вцепениха и втренчено загледаха полегналото на масата момиче.

Слаб женски глас наруши скованата тишина.

– Не бяха излезли на лов –

Ния пристъпи напред и застана срещу стреснатите погледи на дядовците и двамата младежи.

– Не бяха на лов, иначе да ни бяха изяли. Нямаше да им е трудно. – тя махна сръка –  Не знам какъв ви е проблема, но всичко, което ви каза малкия е вярно. Ако някой може да помогне… – тя вдигна рамене пред опулените им мутри –  ако не, поне кажете къде може да отседнем тук… Имате ли лекар, или трябва да чакаме от другото село… и има ли кой да помогне на неговите хора? – тя кимна към момчето.

Сивобрадият пое дълбоко дъх.

– Никъде, дъще. – рече той хрипливо – Вие двенките… не мож’ да отседнете никъде тука.

 

***

 

Гълчавата ту се издигаше, ту спадаше.

Шишкото с шубата ту си тръгваше, ту се връщаше, за да убеди другите да си тръгнат с него. Белокосият и чичкото с калпака настояваха, че не те, а „женските” трябвало да си тръгват, и изобщо каква е тая работа – жена в кръчмата, след като дори майките им навремето не са смеели да стъпят, а видиш ли по-страшни устатници и вили от тях не е имало.

Проблясък на разум имаше само в сивобрадия старец, който не спореше дали девойките трябва да останат, но подканяше всички да се стегнат и да вземат да помогнат на калушарчето.

– И кво мислиш, да идем до оная пустош ей така? – клатеше глава калпака – Забрави. Дори да дума истината – ами кат са таквиз юнаци русалии, що не се хванат сами да дойдат? Начи тех ги е страх, а ние да ги спасяваме? Аре нема се главиме…

Само племенникът му и барманчето бяха като че ли на различно мнение.

– Може да изкараме една каруца – каза Кою и погледна крадешком към Ния, която стоеше до приятелката си. – Колко му е, ще впрегнем Гончо… колко души са викаш?

– Я не се излагай, като те види чичо ти ш’ти каже! – сопна се калпаклията и белокосият закима в съгласие.

– Седмина със мене – изрече сподавено малкия като оглеждаше физиономиите на мъжете на масата.

– Па добре, ще ви натъпча и ще ви завия с одеалото… Гончо като фукне, никой не мое да ни стигне! – той отново подбели очи към момичето на съседната маса.

– Стига бе! – тросна се калпака

– Ти стига, бе вуйо… – изведнъж наруши мълчанието племенникът, дето се бе присвил до него. – Па и аз ще ида с него… Ако имат нужда от помощ ората верно? То пък дай да се оключим и да треперим… Нали и ние сме ора, тряа си помагаме.

– Мискинино! – неуверено поде чичото – Ти къде се пъхаш?

– Ето –  аз, малкия и Чильо ще идем! – ободри се барманчето и като се огледа отново в другата маса, поде смело – Па нещо за пиене дали щете? – въпросът му изглеждаше като зададен към викинга, но погледът му все мереше чернокосата девойка.

Алеко поклати глава отрицателно.

– Няма ли наистина тук някъде където може да я сложим да легне, поне нея? – попита той момчето, видял внезапен пристъп на състрадание.

Кою се поколеба, после тръгна към бара. Мъжете подозрително го изгледаха, след това се съсредоточиха върху набиването на канчето на другия момък.

Едрото момче се свря зад бара и след малко подаде глава иззад струпаните бутилки. Издебна да улови погледа на калушарчето и му махна с ръка.

След няколко минути Алеко получи натъпкан в дланта ключ и инструкции на ухо.

– Какво правите? – загълча ги гологлавия старец – Койчо, недей шмекерува… Знаеш какво ще стане… И вуйча ти няма никак да се зарадва.

Кою вдигна рамене и каза на другия момък:

– Отивам да стъкмя каруцата. Манол ще наглежда тука да не барат – кимна той към сивобрадия дядо.

– Па ше ги сберем ли… Седем глави, па и ние? Мое да земем и нашата – почуди се Чильо и се почеса. Барманчето махна с ръка и изчезна от задната врата.

Чичкото с калпака зина, но не успя да каже нищо. Чу се силен тропот.

Някой се опита да отвори портата на кръчмата отвън. Насили няколко пъти и после спря.

– Кой думка? – наруши изведнъж мълчанието дебелият дядка.

– Виж да не е некой вълк… – каза белокосият и всички се изкикотиха нервно.

Отвън се чу ядосан мъжки глас:

– Отваряйте, бе!

– А! – зарадва се дебелакът – Вуйча ти си иде, Кою! Сега ще те нареди убавата!

Но нито Кою, нито другите две момчета можеха да го чуят.

Сивобрадият дръпна резето и отвори вратата.

Отвън с много ядосана физиономия стърчеше Гъчо, а зад него се криеха два силуета.

Алеко пое рязко въздух.

Бяха Стан и приятелката му.

***

– Еми намерил ги Пачо… Взели, че потропали на неговата врата… Колата им закъсала някъде из баирите, как са вървели, как са се намерили…

Той вдигна рамене.

– Че кво, да ги остава да изгинат ли? Горчил кат’ дойде, той да им бере гайлето. Тия га дойдоха?

Манол хвърли поглед към младежите, които се бяха надвесили над приятелката си. Ния и новото момиче стояха прави – малката й говореше нещо, а високата новодошла се оглеждаше нервно скръстила ръце, сякаш таксито й закъсняваше.

– Бе преди малко… вълци ги гонили, калушари довели… Горчил ги бил качил. Ти знаеше ли?

– Па разбрах като ги засекохме с камиона на превала… Ма за ко му беше да ги стомосва тука. – той поклати глава.

– Мани, ти не знаеш другото… Твоя Койчо ей сегинка изхвърча навън да кара Маринчовия и калушарчето до горе… Да ги прибират онез, русалиите.

– Къде горе? – подскочи мургавият кръчмар на стола. – На рида?

– Баш – кимна сивобрадият – Там ги била сгащила оная… –

– Луди ли са! – извика кръчмарят ядосано и бързо се завтече към задната врата.

Всички забърбориха оживено – Алеко разпитваше Стан, дядовците цъкаха и се заяждаха, докато обсъждаха какво е най-добре да не се прави, само девойките мълчаха до масата, на която се бе сгушила Неда.

– Искате ли да я качим горе? – попита викинга. – Трябва да я сложим на нормално легло.

Барманчето ми даде ключ, някъде по стълбите и после имало стая…

Стан кимна колебливо и погледна към момичетата. В очите му се мержелееше притеснение, мъка и огромна умора. Двамата с Алеко си бяха отгледали сочни мастилени сенки под очите и рошави храсти по темето, само дето този на викинга бе избуял и се спускаше чак до под врата. Жените имаха доста по-спретнат вид.

– Що ще радите, чадо? – запита изведнъж сивобрадият момчетата. Споровете утихнаха, всички се втренчиха в младежите.

– Трябва да й намерим помощ – каза Алеко малко дръпнато – Видяло се е, че тук няма да получим… Ще я сложим да полегне, пък ще търсим някакъв транспорт…

Дядовците замърмориха един през друг. Манол се приближи до Алеко.

– Тука не е добре да оставате, момко. Не си ни разбрал правилно, не че не ви щем.

Той въздъхна и махна с ръка.

– У наше село гости не са идвали от години… Сал някой търговец, и то най-често на Гъчо авер. Тука жените… – той се закашля – Опасно е за тех. Добре си го решил да тръгвате. Ама не се бавете, мож’ да стане много късно.

Алеко вдигна рамене.

– Няма ли някой с кола? – попита той с угаснал глас – Така ще е най-бързо.

– Охооо – махна с ръка старецът – Отдавна нема. Едно две млади момчета, ма те се спасиха към града… и отдавнаш беше. Некоя каруца ако склони…

Алеко се обърна към недоволно жужащите дядовци.

– Кой може да помогне с транспорт? Виждам, че не сме ви приятни, тъкмо ще се отървете по-бързо от нас…

Всички замълчаха.

–  Па мойта мож да впрегнем – обади се калпака нерешително – ама Чильо кат се върне, аз вече не моем…

– Бе не е добре да се замесваш – каза му укорително белокосият – Не знаеш комож да ти се върне…

Алеко кипна.

– Бе вие хора ли  сте бе? Семейства нямате ли жени, майки? Искаме да си тръгнем но и затова не искате да ни помогнете!

Настъпи вцепенено мълчание. Погледите отново потърсиха в празните чаши.

Гъчо влетя обратно през входа.

– Изпущил съм ги… Мама му мръсна и късмет, баща му ще ме убие!

Той изгледа скованите хора.

– Що бе? Ко сте се насмели? –

Алекомахна с ръка и се обърна.

– Стани, давай да я вдигнем и да се местим оттука… Някъде все ще има и нормални хора.

– Къде ще вървите? – зачуди се Гъчо и вдигна ръце – При мен има къде да останете, да видим какво й е на вашта, па после ще му мислим… Като се върнат ония непрокопсаници с кончето ми.

Викингът поклати глава опърничаво.

– Няма смисъл от вересии.

– Гъчо! – каза гологлавият и изгледа кръчмаря укорително. – Къ я мислиш тая?

Той се приближи и пред стисналите зъби мъже заговори тихо:

– Тука има  нещо… Три девойки наведнъж… Преди и една не можеше да префръкне… То пиле не можеше… Па и онуй калушарчето рече за тая…

Той съвсем понижи глас като подбелваше очи към масата с девойките.

– Бяла я нарече… Вълците ги били отървали зарад нея…

– Тръгваме си, бъдете спокойни! – почти извика Ал, на ръба на избухването. Той се обърна към Стан, направи крачка към масата, сформирана набързо като легло и спря внезапно.

– Не знам къде отиваме – каза Неда като търкаше очи – Обаче не мърдам оттук, докато не хапна нещо.

Тя изгледа поред мъжете, момчетата и двете девойки. Веждите й се присвиха при вида на приятелката на Стан. После се ухили.

– Умирам от глад. – заяви отново и като се приближи към масата на дядовците, които я гледаха като попарени, се тръсна на един стол.

 

***

Известно време всички стърчаха и гледаха вцепенено. После изведнъж заговориха в един глас.

Манол се препираше с белокосия и дебелия дядка, а калпака се намесваше ту на едната, ту на другата страна.

Станимир получи внезапна атака от нацупената си девойка, а Алеко и Ния заразпитваха Неда един през друг, като ту разказваха какво се е случило, ту настояваха пред да тръгват веднага. Незабавно.

Без да обръща внимание на приятелите си, раздърпаните си дрехи и тялото си, което вече извиваше болезнена песен, високото момиче стана и с няколко крачки се озова пред масата на спорещата възрастна агитка.

Мъжете я загледаха слисано, калпакът дори отстъпи крачка назад. Дебелият стисна юмруци и всички замлъкнаха, сякаш бяха видели вълк посред стаята.

– Само искам да попитам – жените ли са кът в това село или мъжете?

Въпросът изтрещя и увисна във въздуха.

– Може ли да изпратите три деца сами в гората, да отървават купчина възрастни? И то онези дето са дошли да ви спасяват задника… по не знам какви причини…

Тя ги изгледа със святкащи очи.

Тъмният, сбръчкан кръчмар усети вълната която се надигаше.

– А да седнете да пийм по едно – рече той на висок глас и мина зад бара – Ше почерпя по едно на затваряне.

Дядовците леко се отпуснаха, а дебелият дори седна на масата. Алеко пристъпи няколко крачки към Неда.

– Ти пе сипеш, ма такваз урочасана тука не се държи…– измърмори под нос белокосият – Ние ше пием, а тя? Нас ли ша пий?

– За всички по едно –

– А, ясно – продължи с обичайния си сарказъм момичето – Тука само мъжете пият. На жените да не е забранено? Може би трябва да си покрия лицето?

– Ба, те жените и да пият… Ма вила да пие де се е видяло?

Джаста-прастата дръпна един стол и седна пред опулените мъжки лица.

– Ясно – каза тя и в очите й блесна лукаво пламъче – Само гледайте.

Тя се обърна и  махна на стария кръчмар.

– Донеси и на вилата едно. –

***

Стотици очи, втренчени в тях. Очи, които горяха,  очи, които търсеха, очи жадни за внимание, за сила, за разбиране.
Събрани в кръг, голямо и малко момче, високо и дребно момиче, леден страх ниско в корема, топло омекване в коленете, несигурност, неизвестност.
Козини, тук-там покрити с лед, зъби, които се оголват рязко от вълните прииждащ страх, маса от тела, езици и очи.
Един от воините не издържа и скача, но голямото момче го посреща с удар, животното изквичава и пада назад, кара другите да настръхнат и да отстъпят крачка. Ръмжене и ропот се надигат в гъстата глутница, мощни челюсти зейват, спотаен рев набъбва.
Вик и говор, хората се наддумват, изпускат страх, объркване и безпомощност. Окуражена, първата редица пристъпва, високото момче замахва с тоягата към най-близкото животно, ярост в зениците, впити едни в други вой и рев се надигат… и внезапно секват, сепнати от една дума, рефлекс, ток, преминал през телата и стиснал сърцата.

Тя.
Високото момиче се хвърля напред, не може да седи безучастно, кръвта й кипи от ужас, но и от мъка, бумти от страх, но и от желание да защити близките си. Малката изпищява, момчето се вкопчва с кокалести пръсти в крака й.
Тя ги отблъсва и ловко избягва ръката на едрия момък.
Застава пред всички. Зад нея са приятелите й, пред нея е безчетната маса на глутницата.
Трепет минава сред телата. Косматите муцуни се навеждат, затварят, разпръскват, и разтварят широка пътека.

От дъното й бавно пристъпва посивяло, дребно като куче животно. Меките лапи стигат постепенно до треперещата девойка, която е вдигнала ръка с бляскащо острие.
Вълчицата, защото провисналите й гърди го твърдят изразително, стига до краката на девойката.
Очите се срещат, животното присяда, жената отпуска ръката си.
После ръката гали козината на главата, несъзнателно и почти хипнотично търси ушите и ги почесва.
И глутница, и тайфа стоят вцепенени.
После двете се разделят.
Духа вятър, дърветата се клатят, облаци прах и мъгла прелитат, спомени от векове се сменят и връщат…
Голямото момче трепва като в сън, и се оглежда.
Няма ги.
Наоколо шумят само храсти и листа, и се зъбят сенки в клоните.
Четиримата стоят безмълвни, уплашени и им се струва, че бумтенето на сърцата им отеква из гората.
А после високото момиче се свлича рязко в ръцете на едва смогналия да я улови дългокос момък.

Тишината бавно се връща след забързаните им стъпки.

 

***

 

Бяха се разпределили на три групи – първата маса, най-близо до вратата  – възмутените дядовци, на втората, близо до бара – двете момичета и викинга,  а на третата, сбутана между замъглените прозорци и подозрително изметната зацапана врата – бившето ново гадже на Стан.
Самият той кръжеше между масите, като не се решаваше да седне нито при нацупената си приятелка, нито при изморената тайфа.
Ния гледаше втренчено пред себе си. Отвреме-навреме мяташе бърз поглед към облакътената си приятелка, после го сваляше рязко надолу, към чашата с чай, която топлеше дланите й.
Чиниите пред тях се пулеха празни към тавана, и го целеха с отворените бирени гърла.

– Аз предлагам вие да легнете, а ние със Стан да отидем – нервно бучеше Алеко.

– Какво ще кажеш, Стани? – обърна се той.

Неда тръсна недопитата чаша с вино обратно на масата. Русолявото момче вдигна рамене на съседната маса.

– Хайде да си гледаш работата, а? – изстреля тя със строга физиономия – Вие прихванахте май от тези – женичките да си седят по къщите, а?

– Недски… – изръмжа момъкът – Не сме спали цяла нощ. Аз съм разбит от ходене и ужаси…

– Ами лягай да почиваш тогава – заключи тя и отпи още една глътка, а после се намръщи – Буа, това е кисело и гадно! Искам кафе.

– Казах ли ти… – поклати глава белокосият и изгледа Гъчо.

– Неда, ти изгуби съзнание преди малко! – повиши тон викинга.

– Така ли? – изви гласче момичето – Значи тъкмо съм поспала.

Той сви юмруци.

– Носих те дотук на ръце и знам колко… починала изглеждаше. –

Тя вдигна очи от чашата си. Погледна го.

Двамата й приятели седяха срещу нея. Очите на Ния бяха подпухнали и зачервени, сякаш щеше да заплаче всеки момент. Алеко се държеше само на гнева си. Нещо я бодна под лъжичката.

– Знам, Ал. Благодаря ти. В момента обаче съм окей, или поне така се чувствам. Други хора обаче може би са в опасност… Хайде онези са в къщата… църква ли беше… но малките?

Тя подбели очи към дядовците, които мълчаха, вперили поглед в тяхната маса.

– Тези старци ли ще им помогнат?

– Ами тогава за какво изобщо се връщахме? – избухна Алеко. – Трябваше да ги подкараме като овце през гората… да ги довлачим тук… и да не се занимаваме, ами тъкмо да вземем да си ходим!

– Трябва им транспорт – отсече чернокосата – Трябва да ги натоварим на нещо. Коли нямат ли?

Погледът й попадна на Стан, който седеше на масата срещу приятелката си. Двамата си говореха нещо тихо. Неда смръщи вежди, сякаш отпъждаше някаква мисъл. После се изправи, макар и не толкова внезапно колкото й се искаше.

– Какво стана с колата? – приближи се тя до масата им. – Ще може ли да помогнете?

Къдрокосата, вързана на плитка девойка я изгледа сякаш бе някакво неприятно насекомо.

– Какво? – попита тя. – След всичко което се случи искаш помощ от нас?

Стан поклати глава.

– Закъсахме на километри оттук… Не знам как успяхме да се качим…

– А сега ще успеем да си тръгнем. И то веднага! – натърти момичето и се иаправи нацупено.

– Бобка, нека да починем… Не знаем накъде да тръгнем… –

– Ти изобщо знаеш ли нещо? – изфуча тя и се засили към вратата. – Излизам. Ако искаш – идвай.

Стан се изправи нерешително. Неда го изгледа леко присмехулно.
– Добре те стяга… Май е по-добра от мен?
Стан изсумтя.
– Ако говорим за това… всяка е по-добра от теб. – каза той сухо.

Джаста-прастата изви вежди леко. После се ухили.
– Оправя те по-добре? Винаги съм знаела, че имаш нужда от мъжка ръка.
Тя се изкикоти.
Стан се изправи и за секунди изглеждаше сякаш едва се сдържа да не й посегне.
Алеко застана бързо до него и го хвана за рамото.
– Не му е мястото на това – каза той – Трябва да спрем. Да се починем.
– Глупости… Естествено, че ще го защитаваш… кога не сте се поддържали.
– Не си права… – каза викингът, но тя го прекъсна.
– Всички сте от една черга… Жените са виновни и това е… И най-правата от нас няма да бъде изслушана, ако насреща й се изправи и най-долната отрепка, стига да е мъж… И стига да не е майка или роднина на някой… пък и тогава… Омръзна ми шибаното ви разделяне… тъпото двойно мерене!
– Не си права – сурово каза Алеко. – Когато се разделихте със Станимир бях на твоя страна, нали? Когато си тръгна исках да му счупя мутрата! Когато се скарахте с Николетка и ти замина на тъпата си бригада, пак те защитавах!
Кръчмарят застана между тях и се прокашля.
– Младежите… – грапаво продума той. – Стига сте се дърляли…. Ей го Манол ша впрегне каруцата си…
Гологлавият дядо кимна неуверено. Дебелият му съсед изпсува настрани, другите замърмориха.
– Юла е яка магарица…

– Чудесно… Тъкмо двете магарици ще свършим работата. – отсече Неда – Хайде, какво ме гледаш? – дръпна се тя на Стан, който стоеше някак нерешително пред нея. – Бягай след твойта… Бягай да не я изпуснеш, щото не се знае кой ще те прибере.

Русото момче стоеше и я гледаше безизразно.

– Мисля, че прекаляваш. – чу се тихия глас на Ния – Всички сме тук донякъде и заради твоите измишльотини… Всички сме с теб, а ти все се цепиш и командваш и правиш какви ли не глупости…

– Така ли? – процеди бавно дългата мацка – Аз правя глупости? Командвам ви?

Тя изгледа цялата тайфа с ядосан поглед като вбесена тигрица.

– Аз ли ви докарах тук? Карах ли ви да дойдете насила? Чии бъкии оправяме? Не са ли на твоя Алеко, миличкият? Или и ти не знаеш, горкичкия?

Ал се опита да сложи ръка на рамото й успокоително, но тя се дръпна и дланта му пропадна надолу.

– Стига – каза той – Това са глупости, няма да се караме за такива неща. Тук сме и заради мен и заради… други. Сега просто трябва да си починем.

– Не е мой – сърдито каза Ния – Престани да го натрапваш това. Готов е сляпо да те следва навсякъде, карал се е с приятелите си заради теб… не само със Стан. Винаги е бил твоят приятел.

– Стига… – вдигна ръце момъкът.

– Хайде, не ме карай да си отварям устата по темата! – язвително го пресече Неда – Не ме карай… След като сте толкова пропищели от мен – ами хайде, махайте се!

Тя почти извика последните думи и махна с ръце сякаш искаше да изтръска покривка. После се изправи до масата.

– Аз отивам. Вие правете каквото щете…

– Недски моля те… – изправи се и малката – Скапана съм. Нека да поспим малко… после ще отидем ако…

– Ето – отивайте да спите… или тръгвайте надолу, или правете каквото щете! Щом тормозя приятелите си, явно не съм за тях.

– Или те за теб… – вметна сухо Стан, който продължаваше да я гледа втренчено. – Те отдавна са останали без приятел, всъщност. Останал им е само един нервен шеф. Владетеля дето се разпорежда с всичко и с всички…

Разгневената джаста-праста го измери с очи.

– Ти какво искаш от мене, бе? Какво си ме захапал? Само след мен вървиш, а ти казах че искам всичко да приключи… Видяхме твоята владетелка… Царкинята… нали се разпореди, хайде бягай!

– Както бягах след теб ли? Не мисля че ще стане… Знаеш ли – той се приближи към нея; от това разстояние си личеше че е малко по-нисък, и контраста в отношенията ставаше още по-подчертан – Знаеш ли, аз трябва да съм ти благодарен… Имах време да обмисля доста неща, и мисля че си ми направила услуга. Аз… аз съм ужасно привързващ се човек, и много трудно щях да мога да те разкарам… Поне така брутално както ти мен, пък и изобщо… Но пък така ми е по-лесно. Колкото по-добра изглеждаше, толкова по-трудно ми беше да те отдалеча, да забравя…

– Станимире, аз пък мисля, че си пиян – бавно процеди тя – Направи ми сега и ти услуга и се разкарай сам.

– Кога се превърна в такова чудовище? Как не съм забелязал че момичето, което се радваше като дете на рисунките ми за рождения си ден… което се разкисваше от лилави фрезии и печени кестени… което плачеше, когато се успеше за да ме изпрати сутрин щом трябваше да замина… онова момиче  е изядено и обладано от студенокръвно…

 

***

 

Колелата виеха по каменистия път, а момчетата омърлушено се бяха втренчили напред. Дърветата навеждаха сърдито посребрените си корони, сякаш махаха със стотици показалци на непослушниците, дето не си стоят вкъщи в късната нощ.

Чильо се размърда.

– Бе чини ми се, че се дрънкаме много дълго… Не мое ли малко да забързаш? – каза той на едрото момче отпред.

Кою не отвърна. Беше вперил очи в мрачния тунел пред тях, образуван от дърветата, и дори не пришпорваше кончето.

– Речи още за русалиите, калушарче – обърна се русолявото момче към Делко.

– Ами що… – вдигна рамене той – Сичко ви казах… Не ни беше ралта да се мотаме на дивата в бардака, ама…

Чильо се изхили. Кою го изгледа през рамо, но не каза нищо.

– Ми що сте се хванали? Нъл уж лекувате… Де се е видяло, доктор да се бие?

– Е, не сме само доктори… Пък и… –

– По-зле – подхвърли Кою през рамо – билкари и врачки… Ма мъжки.

Чильо се изкикоти още повече.

– Ко щете да знаете чичо казваше, че русалиите сме били част от войската… – засегнато каза малкия.
– От коя войска?

– Ми как коя? Царската…

– На кой цар, ве?

– Бе на кой… На българския… и то не само на един. Били сме като военни… врачове, във всяка част по-голема войнишка е имало и дружина калушка.

– Че това ще да е било преди Балканската… Даже преди руската, там с опълченците…

– Абе ти на училище ходил ли си малко поне? – обърна се Кою към приятеля си.

– Е много ясно, да не съм овчар по рождение като теб…

– Да, ама май не си ходил… Говори ти момчето за старите царе, ехее преди на деда ти деда му да е могъл да оди. Па и повече даже…

– Баш – кимна малкия – още като сме били на три морета, и отгоре…
– Ба били сме… те тогаз кой знае що са правили, пък сега на нас ни ги раздуват тия.

Делко се извърна ядосано.

– Като не знаеш, недей дрънка… На гърците даже у книгите им го пише…

– Остави го, той Чильо си е малко прост. Разкажи за войската… Вие сте й били доктори?
– Не само… Русалиите са и лекували, и гледали времето, и са приготвяли оръжия, па са се и били наравно с другите бойци… Затова ходим и сега със знаме… Ватафинът разказва една история баш за знамето и за една битка… Щете ли да чуете?

Момчетата изхъмкаха заинтригувано. Делко се намеси по удобно и заразказва.

 

***

Малкият говореше тихо, момчетата бяха наострили уши и сякаш цялата гора бе затаила дъх, за да слуша.

– Стотникът, гледачът и ватафинът били най-важните хора в отрядите на българската войска. Стотниците често слушали направо предводителя на цялата армия. Отначало, най-отдавна, това бил кавхана, пък после сторили по гръцки обичай и ги водел военачалника на някой боляр… Ма за това не съм сигурен, де. То май никой не знае точно.

Това било в една голяма, много страшна битка, дето толкова дълго се водела, че никой не знаел как ще свърши. Врагът дето ни нападнал бил цяла армия от грамадни и снажни воини от далечни земи, въоръжени до зъби, увити целите в желязо и злато, – когато се свиели в бодлите си и нищо не можело да ги стигне – ни стрела, ни меч.

Нашият цар след дълги дни на битка бил намислил един хитър план как да излъже врага и да го замами към капан, дето да го победи веднъж завинаги и да спечели войната.

Та тая част от нашите войски, за която става дума, се била укрила в една гора. Те трябвало да се нахвърлят на враговете и после да побягнат, за да ги подлъжат в подготвения капан.
Да, ама точно в тая част стотникът и ватафинът – или велията, както му викали по това време, много се дърлели. Стотникът искал да се покажат и да пресекат цялото поле, което ги деляло от вражеските войски, велията обаче се опъвал да изчакат онези да се приближат, та да им е по-кратък пътя до отстъплението. Те все така правели – единия милеел повече за победата, другият – повече за хората.

Стотникът бил главният на отряда, затова накрая разпоредил каквото той смятал за добре.

Изсипали се стоте пешаци от горичката, заедно с тях и калушарите и ватафът със знамето, затичали се към врага и заразмахвали мечове. Чуждата армия видяла шепата българи и се разсмяла. Пълководците се разкикотили и се почудили дали да се занимават въобще с тези отчаяни самоубийци, или да изсипят един чумерен облак от стрели и да ги зарият до шията.

Но дружината приближила и по нищо не показвала, че е изплашена, ами даже скоро щяла да се вреже в редиците на обкованите от глава до пети чужденци…

…Зазвучал рог, хиляда гърла екнали като едно и пехотинците в златисти брони събрали своите високи почти човешки бой щитове и подали копията си между тях. Забралата тракнали като едно и срещу себе си войниците на царя видели плътна крепост от метал и знамена. Нямало да ги подгонят и примамят без битка, а в нея сигурна смърт щяло да има.

Водачът не му мислел много. Суров, здрав като бик мъжага, той вдигнал меча и заповядал пълен напред на разколебаните войници. Не слушал дори опасенията на велията, нито предложенията му.

И паднал първи под удара на няколко копия, докато успял само леко да разклати редиците на врага, и дори да събори на земята един от чуждите воини. Още няколко бойци нахлули в открехналата се цепнатина. Без колебание обаче враговете затворили редиците си зад тях, сякаш златните щитове ги погълнали.

Изгубили кураж, шепата воини се дръпнали и застинали на едно място, сякаш зачакали края си.

Тогава велията вдигнал знамето и като го развял запял една песен… многостара, сигурно по-стара и от него, ама в наши дни вече съвсем дърта.

Събрали се калушарите край него и вдигнали мечове. С върха на знамето той тръгнал напред и пробол като с грамаден кол редиците на врага.

Като видели това чудо, останалите наши бойци се събрали до русалиите… които не се казвали тогава така, ама и наш ватаф не можа да каже как са им викали, и се строили в три колони, като последните вървяли с гърба напред, та да бранят другарите си от удари иззад тях.

„Ако щете фащайте вяра“, кле се Дельо, докато го слушахме, „Но докато ватафът пеел, никой не можал да съсече ни знамето ни, ни някой от воините ни, нито да разтури здравата колона, дет’ като карфица се промушила до сърцето на пехотата на врага, ударила знаменосеца и отмъкнала дългото му копие с триъгълното парче плат дето онез го развявали уж за знаме.“

Малкият замлъкна.

Момчетата се събудиха като от сън.

– Ама какво станало? – запита русолявият който седеше до калушарчето.

– Ами нямало как – с пленено знаме онези трябвало да ги гонят. – вдигна рамене момчето. – Той ватафа после разказваше и как в последния миг преди да побягнат из полето, стотника ги настигнал ранен, успели заедно да избягат и велията го излекувал… ама ние вече не му хванахме вяра, че много чудесно беше станало.

– Много занимателно разказваш – обади се Кою отпред – направо не знам къде се намираме, така се отплеснах.

Чильо се огледа.

– Па требаше да сме стигнале вече – каза притеснено той – Поне до Горни поляни.

– Ма аз верно не знам – каза Кою и отпусна юздите. – Тука съм сякаш за пръв път.

Кончето спря и завъртя глава сякаш и то се чудеше какво става. После изпръхтя и замря.

 

***

Нямаше да плаче.

Сърцето й блъскаше в гърдите, вятърът изстудяваше влагата в очите й до мъгла. Изтри клепачи с ръка. Каруцата се движеше бързо, чаткането на копитата ритмично я отнасяше далеч от приятелите й.

Или по-скоро от недоволните мрънкала, в които се бяха превърнали.

Съзнанието й връщаше последните картини. Тя въздъхна на пресекулки.

Дядовците се бяха събрали навън под лампата до ъгъла на кръчмата. Ния, Алеко и Стан се бяха скупчили пред вратата.

Въздишката й се превърна в хлипане. Тя се изкашля нарочно и пое дълбоко въздух. Нямаше да плаче. Не си заслужаваше.

„Моля те, Неда, ела!“ я бе помолила Ния; гласът й звучеше уморено и обезверено, а на фона на пръскащият мъка и злъч Стан, се губеха като флотилия рибарски лодки пред смерч в океана.

„Всяко нещо, което направех, го приемаше като задължение; всичко, което аз кажех беше между другото. Жестоко ме дразнеше, когато след дни ми повтореше същото, казано от някой друг… …Осъзнах, че си спряла да ме смяташ за човек, спряла да ме уважаваш… за теб всъщност аз вече липсвах… Нямаше ме…“

Кога бе станало така?

„И точно когато реших да поговорим, да потърся начин, да върна пак онова, което… и ти реши явно, че щом се променям, значи сме дотук…“

И Алеко, който е най-вбесен, но се опитва да укроти духовете. Безуспешно. Докато Гъчо не излезе да заключи портата, дърлянията не спряха.

„Стани, тука не му е мястото! Недски, врътвай си задника и да си ходим! А ти стига си циврила.“

Това й беше в повече; едва тогава бе забелязала блестящата роса по бузите на Ния; едва тогава бе чула треперещия глас на Станимир, едва тогава раните от ожулване и издраскване по ръцете на Алеко се бяха появили в полезрението й.

Или дори не и тогава, ами чак малко по-късно, когато вече бяха на път. Когато гордостта като ранена пантера се сви на дъното на каруцата да ближе рани, и горчивината и ужаса от последните дни, или може би години, се върна и я стисна за гърлото.

Естествено, точно този номер го мразеше най-много. Баща й беше царят на сантименталните манипулации – все беше нещастният, изоставеният, измаменото камилче, грозното патенце… Да види сълзи в очите му, когато бе закъсняла на някой страхотен купон, и с огромна неохота си бе тръгнала въпреки всичко? Редовен номер. От който побесняваше, идеше й да крещи, да чупи, да избяга и никога да не се връща. Полудяваше от мъката му след безсмисленото му висене на срещи с майка й, на които тя винаги му връзваше тесли, а той седеше като изгубено момченце, което не пускат на концерт без родител. Любимото му беше да каже „Аз очаквах ти…“. Той все чакаше, и изчакваше и се нуждаеше от някой, който и да било, да го хване за ръка и…

Неда завъртя глава и отново вдиша дълбоко. Гласове в главата й, един през друг я ядяха и бодяха.

Нямаше да се поддаде, нямаше да плаче.

Ния се опита дори да я прегърне, но тя вече бе станала на камък. Не ги искаше, дразнеха я всички, искаше да се махне.

„Блъснах я“, каза си тя наум и стисна зъби.

Алеко я бе изгледал яростно, сякаш наистина е чудовище, после прегърна приятелката й, и я помъкна нанякъде.

Искаше й се да крещи, но в този момент дребният, сбръчкан кръчмар я тупна по рамото.

„Идеш ли, моме?“

Гологлавият бе спрял каруцата; магарицата я поглеждаше и предъвкваше нежно.

Тя се бе навела, бе сграбчила раницата си и без да поглежда никой, се бе метнала отгоре.

Студът и спомените нахлуха чак сега, след като сякаш бяха минали дни откакто тръгнаха.

Нямаше да плаче.

– Ама много смешно го рече туй за двете магарици, начи – обади се Манол отпред; кръчмарят бе седнал до него, в сумрака един до друг изглеждаха като баща и син.

Тя не реагира.

– Ми стана интересно, и даже тогаз някак се сетих като рече за царкинята… Имаше една приказка за царкинята-магарица, ‘наиш ли я? – той се извърна чак, но не получи отговор, освен от острите карфици в очите й.

– У наше село се разказват много, мога да ти я кажа тая, ако щеш –

Гъчо го ръгна с лакът, тя го видя въпреки мрака.

Сякаш след часове мълчание неохотно промълви:

– Казвай. –

 

***

 

Каруцата летеше все по-бързо, Делко се оглеждаше объркано, а двете момчета се бяха изправили отпред, и се препираха. Отвреме-навреме Кою дърпаше юздите, но животното, сякаш и то уплашено и объркано, само въртеше глава, за да се освободи и тичаше все по-лудо.

– Трябва да се върнем, Койчо, чуеш ли!

– Мани са с твойто връщане, кат ти каам че сме фанали долната, начи…

– Бе ти разклон виде ли нейде? Все направо си карахме!

– Направо тука у гората нема! Малко да кривнеш и вече си се увъртял.

Малкият седеше и усещаше как страхът бавно го обзема.

– Стига! – опита да викне той, но гърлото му бе свито, а и някак не смееше да надигне глас. – Стига сте се дърляли.

Двамата не го чуха. Вятърът духна ожесточено, рязко, на спиращи дъха пресекулки.

– Кат’ заобиколим рида, ще излезем на пустия път, оттам ще се качим – извика Кою и махна с ръка назад.

– Бе думам ти да се върнем и да намерим прекия…

Далеч напред блестеше светла точка. Отначало се губеше между дърветата, кривеше ту наляво ту надясно в листака, и постепенно изгря точно в средата на пътя, срещу муцуната на кончето, което тичаше към нея като пощуряло.

Делко я следеше хипнотизирано, сърцето му хлопаше в гърдите, устните му бяха пресъхнали.

Двамата отпред сякаш не забелязваха нищо, дори ядосано започнаха да се подбутват от капрата назад.

Сребристият светлик приближаваше.

Малкият се изправи и като се олюляваше, прескочи пейките и се приближи до момчетата.

Двамата се бяха хванали за ръце и крещяха в лицата си. Юздите се влачеха в краката им, а полудялото конче бе навело глава с извита настрани муцуна и чело вперено право напред. Напред към светещата точка, която приближаваше.

Малкият изгледа двамата бойци, и се втренчи изплашено в нея.

После облиза устни, и прегракнало изкрещя:

– Веднага да спирате!

След това се шмугна под пейката на която бяха стъпили и достигна юздата която бавно се изнизваше през ръба. Нави я докато се опъне и като кресна пак, без да гледа нагоре я дръпна с все сила назад и настрани:

– Дръжте се!

Спирането беше като от удар в стена – малкото конче изцвили и се повдигна на два крака, после отскочи още няколко метра напред, момчетата се метнаха през предния ръб все така хванати за ръце, а Делко заби глава в предната стена на каруцата.

Изправи се малко замаян и се огледа.

Беше тъмно. Отникъде нито капка светлик.

– Добре – промърмори той и заразтрива челото си.

Подаде се от ръба, за да види двамата, които висяха за рътлите и го гледаха гневно.

После се обърна и замря.

Висока девойка в светли бели одежди и хитра усмивчица, стоеше и го гледаше иззад каруцата.

Стоеше и сякаш грееше.

 

***

45. – Приказката?

 

***

 

Високата жена протегна ръце и светлина огря пътеката. Тучна поляна се ширеше от едната страна на каруцата и Делко усети колко е уморен.

– Харесаха ми думите ти, момче, мъка и гордост събудиха в душата ми. Я го виж ти – още хлапак да се хване на русалийско хоро… Елате при мен. Искам и аз да ви разкажа една приказка.
Гласът й сякаш бе шеговит, но изпод медения му звук се долавяха метални нотки.

– Благодарим… – едва откърти от гърлото си малкия. Двете момчета се бяха изправили и зяпаха с отворена уста девойката с дългите воали. – Ама сме тръгнали по работа…

– Знам, дете – каза тя и направи властен жест с ръка – Кога свърши приказката ще ви пусна да си я вършите.

– Койче… – продума русолявото момче – Ще играме ли? Туй е…

Делко се изкашля, рошавият Кою изшътка.

– Да не закарам коня на вуйчо грях ще бъде… Стар е вече, едничък той му е останал, да го вози насам натам, кога може… – рече той докато се спускаше бавно от каруцата. После погали гривата на малкото конче и полека взе да го освобождава от оглавника.

– Ти се пишеш хитреца, така ли? –  строгият женски глас ги шибна през ушите, и ги накара да се изпънат като от майчина закана.

Чильо пое дъх и скочи от каруцата, а после се хвърли да бяга. Само след крачка нещо на земята се заплете в крака му и той се стовари върху й.

– Как хем знаете коя съм, хем глупост след глупост тъкмите?

Делко се изправи. Трепереше леко, но по-лошото бе, че не знаеше какво да направи.

– Че кой не би познал вила, като я види? – издума Кою, а ръцете му продължаваха да щракат катарами и въжета. –

– Блясък среднощен, очи като въглен – внезапно се отрони от устата на малкия – Нимa има как от красотата й да се отървеш?

Усмивка се появи на лицето й и тя отпусна ръце.

– Признавам, че добре са ви възпитали… Хитреци сте, не ще и дума, но пък ласкатели. Елате тук, хайде! Седнете на тревата, малко компания да ми направите! Самотни са нощите ми без звънкия смях на приятелките, а пролетта е далеч! Тъкмо за старите времена съм се присетила… Знаете що са сторили русалиите, и воините, ала дивите и змейовете знаете ли как са се били? Какво са били за българите, за майките, дето чедата си са чакали? За жените, дето за мъжете, за бащите на децата си са треперили?

Момчетата я слушаха все по-омагьосани. Кою изведе коня и бавно го заобръща.

– Що вършиш още? – скара му се тя и вдигна ръце отново; корени вдигнаха пръсти и хищно се впиха в краката му. Той застина на място и без да спира да дърпа кончето към каруцата, запя.

Песента се понесе наоколо и в първия миг дивата отстъпи назад.

– Що? – изкриви лице тя и се хвърли към момчето – Никъде няма да ходи тоз кон!

– Няма – каза Кою – само ще го кача на каручката. – и с тези думи той дръпна юздите нагоре и животното вдигна предните си крака, стъпи на ръба и изцвили изненадано.

Делко отвори отново уста  и заговори:

– Много интересна звучи тази приказка, искам да я науча! – каза той, гласът му звучеше почти убедително, ако не трепереше. – Но моля, нека откараме коня на вуйчо му! После ще се върнем и ще слушаме медения ручей на гласа ти до зори, обещавам, о, вило!

Чильо се бе изправил и гледаше с ужас цялата картинка.

– Няма да умре вуйчо ти без коня нощем – отсече високата и отметна коси. Сребрист отблясък се изля върху тревата и желанието да стъпи в нея и да се излегне обзе Делко още по-силно.

– Болен е – рече Кою – много болен. Не знам кога ще му потрябва, може да го убия, ако без него го оставя. Прави каквото искаш, но трябва да ида. Чиляк, бутай отзаде!

Той помогна на кончето да се качи в каруцата и застана отпред на рътлите. Чильо се подпря неуверено и забута.

Лицето на жената се измени и гняв го покри.

– Ти ме мамиш в очите, момче! Спри ти казвам!

Каруцата помръдна с труд. Делко скочи отгоре и застана почти пред бялата, светеща гръд на дивното създание.

Което напусто се опитваше да спре момчетата.

– Чиляк! Пей! – запъхтяно викна Кою и започна да завива с каруцата и кончето, което втрещено стърчеше.

– Тебе ще взема – изграчи тя и посегна към малкия – Колкото и хитрини да знае батко ти, не мож ви спаси сите!

Тя хвана рамото му и се надвеси над него.

Краката на Делко изведнъж помръднаха. Той вдигна десния и го преметна, като отброи три пъти, а след това направи същото с левия. И изведнъж заигра хоро без дори да слуша фалшивото стреснато пеене на Чильо, без да пази видим ритъм или мелодия.

– Гадчета мръсни! – изписка дивата и махна с двете си ръце към каруцата. Див вятър се изви и кончето приклекна под напора. – Да спирате с кривините, щото ще ви спипам и скъпо ще ви излязат!

Кою дърпаше с всички сили, жилите на врата му се бяха опънали като юзди, Чильо побутваше каруцата и виеше нещо, което напомняше народна песен, а малкия започна леко да се отдалечава, докато играеше ситни стъпки от хорото.

Всичко се разви като в сън. В същия миг, докато дивата крачеше към Делко, голям дъбов корен се вдигна от земята, сграбчи русолявия и го събори; Кою продължаваше да дърпа каруцата, докато напразно крещеше „Пей, Чиляк, пей!“; малкият упорито танцуваше и се носеше с бързи стъпки към момчетата.

Бялата, стройна жена стигна до русото момче, което хлипаше от ужас, и  се наведе над него.

– Поне един ще взема, казах! –

Тя сграбчи Чильо за яката и го дръпна да се изправи.

– Ако щете бягайте… ако щете се връщайте… приятелчето ви ще стои да слуша!

Кою спря. После пусна рязко рътлите и излезе иззад каруцата.

– Вила си, могъща си, и ум трябва да имаш!

Думите му, позата на тялото му издаваха крайно отчаяние.

– Как да отнеса сам на вуйчо му коня? Нали ще хукне да търси него, и тогава що?

Сребърната дама се ухили.

– Хубаво. Нека той го отведе. Ти ще останеш тук!

Тя стрелна Делко с очи.

– Ако и тоз бесен танцьор обещае да се върне!

Делко спря. Краката му продължаваха да потрепват от танца.

– Ще се върна.

Чильо стоеше и сълзи раздираха лицето му.

– Хайде! – подкани го Делко и като хвана кончето за юздите го придърпа напред. То се противеше на ръба на каруцата, а после вдигна крака и скочи като повлече малкия след себе си.

Чильо се хвърли и увисна от другата страна на юздата. После се метна върху стреснатото животно и задърпа Делко зад себе си.

Малкият се намести и обгърна по-голямото момче през кръста. После метна поглед назад. Сърцето му бумтеше.

Кою стоеше, отпуснал ръце край тялото си, дивата го гледаше с хищна усмивка.

Той ги изпрати с поглед. Миг преди да се скрият зад дърветата извика:

– И нищо сладко не ми носете! Чухте ли, ей!

Изплашеното конче потегли бясно с двете момчета на гърба си.

Сребристият светлик се изгуби зад тях.

 

***

Каруцата спря пред църквата със скрибуцане. Сградата стърчеше като заспал стар кон, подпряна на гората и готова да рухне всеки миг.

Неда скочи от пейката направо на земята, двамата старци се заспускаха постепенно.

– Чакай, моме!

– Защо? За някоя друга сексистка приказка? Да ме поучите на друг акъл и послушание?

Ядът я втресе. Прекалено много беше, прекалено… Три села, купчини роднини и дори собствените й приятели се цупеха и обвиняваха все нея. Лесно е да си помислиш, че нещо в теб не е наред, нали? Когато целият свят е срещу ти, нали?

Обърни му гръб тогава. Да го… и света, и приятелите. Ясно, че всеки се спасява и гледа само в своята кошница… Нормално е, когато се опиташ да се погрижиш за нещо повече от собствения си задник, тези които не виждат по-далеч от своя, да ти се разсърдят. Мда, нормално, чувстват се обвинени. Застрашени.

Сълзите й пареха под клепачите. Тя влезе навътре в двора.

Вратата на съборетината леко се открехна и отвътре надникна плах младеж. Като видя момичето хлъцна и понечи да затвори вратата.

Белокосият викна:

– Дельо, момчета, ний сме – от селото, няма страшно!

Вратата бавно се отвори, а отвътре се чу гълчене и мрънчене.

Навън се подаде познатото сбръчкано лице на дядо Горчил. Той изгледа строго високата девойка и поклати пръст.

– Оти плашиш момчето, ма? Кажи че си ти, он си изкара акълищата!

Неда вдигна рамене. Смехотворно беше, но сърцето й тежеше толкова, че не можеше да се засмее. По-скоро се опита да не приеме лично и тези думи.

Гъчо се приближи и кимна на Горчил.

– Де са момчетата? Не ви ли измъкнаха от тая дупка?

Неразбирането по лицето на ватафина стисна със студена ръка стомаха на Неда. Тя видя как лицето на Гъчо побеля. Дребният кръчмар преглътна и понечи да повтори, но младежът до дядо Горчил го изпревари:

– Кои момчета? Само ние сме… Никой друг освен вас не е идвал.

Изненадващо пъргаво за възрастта си дребният дядо се обърна и се закатери по каруцата. После седна отгоре и се оглежда с невиждащ поглед. Погледът му спря на Неда, той й махна и изграчи нещо неразбрано. Водена сякаш от друга сила, тя се качи до него.

– Чакай, Гъче, да дойда и аз, да помогна! – викна след него с угрижен глас Горчил.

Възрастният кръчмар поклати глава и без да продума шибна магарето с все сила. Изненадано от изневиделица силния удар, то измуча и рипна напред и с четирите си крака.

– Няма да чакаме – продума едвам Гъчо, след като каруцата потъна между дърветата.  – Пущината дебне нейде другаде, ми се чини. Давайте да се събираме и да поемаме пешком. Ей го слънцето дей, още мънинко и ще сгрей душите…

Бавно и постепенно от къщата изпълзяха няколко омърлушени мъже и младежи.

Те се разкършиха, огледаха се със сънени мътни очи и запремятаха дисаги и мешки през раменете си.

– Ще вървим бавно и вкупом, няма да се делим. – избуча едрият ватафин – Аз ще вървя най-подире, дядо Горчил ще ни води. Ако някой има нужда за нещо, да действа сега щото няма да спираме.

Две момчета се отдалечиха до храстите край оградата. Никой не обелваше и дума, веселите и жизнени доскоро танцьори и лечители стояха със свити сърца и току поглеждаха към върхарите, сякаш чакаха поне малък знак за развиделяване.
Всички се заизнизваха през портата и се строиха пред оградата, подредени като във войнишка колона.
Дядото махна с ръка, заметна торбичката си през рамо и поведе мъжете към пътя, който потъваше в гората.

Миг преди мрачните русалии да потънат в смръщения листак, брадатият им предводител, който вървеше последен, изсъска.

Колоната спря.

Тропот от конски копита идваше отдалеч – точно от посоката, в която бе изчезнала каруцата.
След секунди срещу мъжете се появи тъмен силует на фона на просветляващото небе.
Дядо Горчил извика и се дръпна встрани.

Конник в див галоп профуча през скупчените мъже, всички завикаха и се пръснаха встрани. Той изскочи от гората и се втурна право към съборетината.

– Спрете го бре! – извика старецът, като видя че подлудялото животно няма намерение да спира.
Две изплашени момчета се бяха вкопчили в гривата на не по-малко стреснатото конче и се носеха право към оградата.

Няколко човека се втурнаха след него, но никой не успя да го стигне. Малко преди да стигне оградата, силен мъжки глас извика, или по-скоро изграчи едно „Тпруу“, а след него издаде някакъв странен, цъкащ звук. Конят намали рязко хода си, и миг преди да се удари в оградата, закова копита в земята.

Беше сивобрадият Манол. Той се приближи до животното и го потупа успокоително. После сграбчи едното момче.

– Чильо, ти ли си бе? – рече той и отново защрака с уста. Кончето съвсем се отпусна и сведе глава ниско, а после разклати грива, като мокро куче.

– Дядо Маноле… – едва издума момчето.

Спътникът му се опомни по-бързо и се заспуска от гърба на животното.

– Делко! Що дириш тук, бе? – разбута всички ватафинът и се приближи към дребното момче.

– Видяхме я, тате – каза то и стъпи на земята, леко олюлявайки се. – В гората е, съвсем близо… Взе Кою…

Горчил се провря сред мъжете и стигна до момчетата. Хвана Делко за ръка.

– Близо ли е викаш? Думай що стана!

Делко преглътна и поклати глава.

– Не мога да кажа… Дълго бягахме… Кою там остана, обещахме да се върнем за него, ако не се върнем не знам… – долната му устна потреперваше.

– Що ви каза тя? Какво искаше? –

Делко обръкано изгледа двамата дядовци и ватафа пред себе си.

– Рече да отидем, ‘щото приказки искала да ни разказва… –

– Понеже ти намери ‘га да разказваш за русалии и царе! – издума сподавено другото момче.

– После каза, щяла да ни пусне… –

– А какво направи с Кою? Стори ли му нещо? – Горчил гледаше ту единия, ту другия момък.

– Не знаем – объркано издума Делко – Той само викна подире ни да не му носим…

– Как не знаеш бе, момче? – укорно го прекъсна Манол – Какво стори като отиде той при нея? Кажи?

Момчетата стреснато го изгледаха; Горчил сложи ръка на рамото му.

– Кротко, Маноле, стига… – после се надвеси над малкия и попита:

– Кажи, Делко, какво рече? –

– Рече… сладко да не носим. – вдигна рамене малкият.

Дядото пое дълбоко дъх и се изправи. После хвана коня за юздите.

– Горчиле! – изгледа го Манол – Няма да ходиш!

Дребничкият дядо поклати глава и задърпа кончето, така че да излезе извън скупчените хора.

– Чуеш ли бе? – повиши пискливо глас сивобрадият – Не разбираш ли… не разбираш ли ти че… – той млъкна и после тихо изрече – че оная тебе иска…

***

Тя седеше до старика, които бе стиснал очи и устни и юзди, втренчен в пътя, безмълвен.

– Ще я намерим ли?

Мълчание.

– Затуй ли реши да дойдеш? – каза след цяла вечност Гъчо. – Да я видиш?

Тя сви рамене.

– Да видя и аз истинска вещица.

Старецът поклати глава и се изплю настрани.

– Не е вещица тя… Вещица толкоз поразии не мож’ насътвори. Магия за любов или карък да ти направи, да…

Неда сви отново рамене.

– Вие ги знаете по-добре… Горчил нали искаше да я надвива. Помислих че е вещица, заради ритуала за пречистване – русалии, песни, четене…

Гъчо я стрелна с очи като въглени.

– Ти много знаеш за гражданка… Ма не само вещици се гонят така.

– Е, и тенец, ама те са по къщите…

Той я бодна с разтревожения си поглед отново.

– Всичко могат излекува по ватафски… Само вили и змейове не гонят.

– А хала? Пък и самодивите също бягат от калугери, калушари и кукери.

– Ма верно много знаеш… – изсмя  се сухо старецът – Хала… Къде ти ще се яви хала тъдява… ти и хадар да ти кацне ще искаш още малко.

Той се втренчи за миг напред, после отново я погледна.

– Кукерите са смешници… Само духове и плътеници гонят. Е, и късмет носят, ама…

Малкото магаре дърпаше бързо каручката. Небето стана като светло олово.

– И ти не знаеш малко.

– Па налага се.

Той я изгледа от глава до пети. После кимна назад.

– Озад под рътлата има… – после се разколеба – Бе, я дръж малко.

Неда пое юздите изненадано. Гъчо се разрови под задната пейка, и след малко се настани до нея, взел отново мрачния си поглед и една бутилка

Издърпа тапата със зъби.

– Не ти ареса приказката на Манол, а? –

Неда изпуфтя.

– Няма начин да не пием, нали? Само това ни е останало.

Той побутна каскета си и поклати глава.

– Язе поне знам що пием.

– Защо?

– Зарад шубето.

Тя го изгледа изненадано.

– Ами то всички мъже затова пият. Но не съм чувала някой да си го признава…

Той се разхили.

– Мали ако те чуят у кръчмата… Виж сега, диво, некъде у друго село или града мое и зарад кефа да пият… Тука обаче нас не ни натиска само живота… Ние сме под обсада, дет вика моят… – той стисна устни и се огледа отново. – Шибни го да бърза.

Неда дръпна юздите леко.

– Навсякъде е заради страха, дядо. Животът, както казваш, ги натиска. Няма значение как му казват – притеснение, тревоги, стрес…

– Бе ти по-внимателната къде ги говориш тия… Секи му се ще да олаби. Па и не само мъжете, да ти кажа.

Момичето замълча.

– Жените от що пият тогаз?

– Малко е тъпо да ги делим така – подразни се малката.

– А, не почнах аз… – ухили се пак дядото и й издърпа юздата.

Магаренцето се стресна и рипна тревожно по пътя.

– Как знаеш къде да я намерим? –

– Няма ние да я намерим… Тя ще ни намери –

Неда се огледа наоколо. Гората бе притихнала, сякаш и тя се интересуваше от разговора.

– Странно ми е… Чувствам се сякаш сме някъде на оживено… Като сред много хора, а не в затънтена гора.

Дядото нервно отпи от бутилката.

– Тука е така. Всичко мож’ да е нейно… – той й протегна бутилката – На , един гълток помага…

Неда се дръпна с неприязън.

– Ти ще речеш сега, че жените не пият, нали?

Тя поклати глава.

– Ами… Просто не е същото…

– Не е, то затуй сме различни… Гат, мъжете пият, жените се сърдят, пък обратното не е така…

– Много ти е къс примера, дядко… Ако собствената ти жена се напива с други мъже ти ще се радваш ли?

– Няма да я пусна да стигне сама дотам.

Неда се засмя горчиво.

– Така излиза, че жените пием от мъка, а? Защото сме ви пуснали… Брей, голяма стопанска политика…

– Нали няма’а ми пробутваш онез глупотевини за равенството… –

– Не го одобряваш? –

– Няма равни хора, то значи все че се едно сите да пикаят у един и същи час и се прави…

– Затова си прав… може и мъже да искат да го правят клекнали. – кривата й усмивка не слизаше от лицето.

Той се закашля, после се позасмя.

– Бамбашка си, на некои теми си кат мъж, не моем ти отрека…-

– Въпросът е защо мъжете да имат повече права от жените? – заяде го тя внезапно

– Па те немат… Ко да не сме ги изгонили от кръчмата… Не щат, седат си дома или у приятелки…

– Ами ти ако знаеш че някъде се събират само жени…

– Тамо съм веднага… – прекъсна я Гъчо – Толко не ми е къс примера…

Тя ядосано махна с ръка.

– Добре, сменям този пример – ако знаеш че някъде се събират от ония мъже, клекналите – ще отидеш ли при тях? Ще седнеш ли в тяхната кръчма, на тяхната маса?

– Бе мани – дядото направи жест, като да се прекръсти – Ти пък какво измисли, то при болен да седнеш, ама така…

– Охо, ти направо ги диагностицира! – тя се ухили победоносно на свой ред. –

– Еми то и женорята на нас ни ги тургат етикети – измърмори ядосано той. – Ама сега к’во – искаш да кажеш – че жените мислат към нас както ние за онез … Помози бог да не срещна такъв…

Неда се разсмя с глас. Камбанките на гласа й се разнесоха наоколо и отекнаха из тъмните дебри.

– Чакай, чакай – ами вашите таквиз, дето… – дядото видимо се затрудняваше – Таквиз дето… Дето са уж жени, ма мъже не щат – към тях как се отнасяте? Мигар кат към мъжете?

– Ами никой не прави чак такава драма. Може даже по-лесно да се разбереш отколкото с мъж. Което важи и за гейовете… – добави тя и старецът подскочи:

– Виж ако ше се псуваме тука… –

– Извинявай, нищо, нарекох ги само… – ухили се отново тя. – Въпросът винаги е в свободата, знаеш ли? Мъжете някак не могат да си представят своята свобода, заедно с ограниченията… винаги трябва да се борят с тях, трябва да са победители в състезанието за да се чувстват свободни. При жените това противоречие никога не било проблем. Дори и като робини – в къщата, с децата, с парцала – винаги са били свободни в себе си.

Старецът изцъка.

– Тука сега щот’ си учена, се опитваш да ми се надсмиваш… Ама ще ти река че онова с борбата дет сме го искали е убаво нещо… Щот’ само с тоя въгрец сме излезнале от пещерата… Ние па сме си търсачи… а и найдачи… Кога жена се е наемала да се противи на всичко и да възстава?

Стон между дърветата. Ярък светлик в короните. Магаренцето изплашено изцвили и спря.

Блестящ воал изплува сред листака.

Лицето на жена.

– Тогава когато дяда ти не е бил и семе на дяда си. –

Гласът се носи плавно и хипнотизиращо, но дълбоко в основата си е ядосан.

– Нищо не знайш, Гъчане… Ни за женската сила забравена, ни за мъжката свобода погубена…

Тя премести погледа си върху момичето, което седеше замръзнало и безмълвно на оката.

– Но такава радост ми носиш да видя друга сестра пробудена… че може и да не съжалиш за срещата ни…

– Сам те подирих… – изхриптя дядото и ръката му бръкна под якето, до гърдите – Момчето ми с тебе е остало… Де е? Що му стори?

– А, онзи от младите юнаци, дето истории  древни разказваха, сякаш вчера са станали?

Тя се разсмя и звънките звуци накараха дори малкото магаре да потрепери. После се обърна и викна:

-Можеш да спреш вече… Вуйчо ти ще те поеме, момченце.

Тропот и тежко дишане се чуха иззад едно дърво. Гъчо бързо се спусна от каруцата.

На малка, скрита полянка, подскачаше русият Кою. При силно въображение движенията му можеха да се оприличат на танц, изпълняван от много пиян кукер.

– Вуйче! – изхриптя момчето и се срина в обятията на Гъчо. Той задърпа изтощеното му тяло към каруцата, Неда скочи и подхвана момъка под мишница.

– Всеотдаен е – наведе глава среброкосата красавица – Не спря ни за миг хорото… Не знам как ви е обладал онзи старец, да пропадне вдън земи змейски! – за миг гласът й се втвърди, и от очите й се посипа жупел. После погледът й отново се спря върху Неда и омекна.

– Ела, сестро – вдигна ръка тя, и от устата й отново се разля онзи меден звук. – Остави ги, дребните мъжлета да се спасяват както могат… Ще стигнем и ние.

Без да й обръща внимание, Неда помогна на стареца да качи момчето. Краката му още подритваха във въздуха, но очите му бяха затворени.

– Много си мила с тях, скъпа – в гласа на бялата дама повя лек хлад. – Чакам отдавна дружка като теб.

Неда се обърна. В погледа й се четеше объркване, но и неприязън.

– Хората са си хора, когато имат нужда от помощ. –

Среброкосата отметна глава назад и дълго се смя.

Присвила очи, Неда я гледаше.

– Знаеш ли коя съм?

– Според тях си самовила – вдигна рамене Неда. – Според теб си ми сестра.

– Люта си, люта – продължи да се смее бялото създание.

Внезапен вятър повя и момичето видя очите на дивата пред своите, главата й надвесена над нейната. Когато продума, дъхът обля косите на Неда.

– От век те чакам, сестро. Аз съм Яна. –

***

– Не знам какво искаш –

Тя стоеше пред магарето, пред дядото в каруцата, надвесен над момчето, което лежеше на дъното със затворени очи; юмруците й стиснати, сърцето й – побесняло.
– Ще найдеш. Има много да приказваме. Хайде – високата жена сякаш излъчваше своя светлина, цялата в бяло, чиста като първи сняг.
Неда поклати глава. Не знаеше дали изпитва повече страх, или любопитство. Загадъчното създание излъчваше някакъв чар, нещо което те караше да постоиш с нея, да я разпиташ.
– Ако искаш качвай се с нас и идвай – махна с ръка чернокосото момиче. Сивият утринен здрач правеше косата, ръцете и дрехите й тъмни и някак мръсни на фона на блестящите воали на жената. – Умирам за сън, и нито мога да слушам, нито да приказвам.
Среброкосата отметна глава и се смя дълго.
После изгледа момичето продължително.
– Няма да са ти хич благодарни, ако ме довлечеш у селото им… Но край на словата, сестро. Дий!
Тя махна с ръка към Гъчо и малкото магаренце задърпа рязко каруцата настрани.
– Щом казваш, край – сви рамене Неда, обърна се и се опита да се качи. Погледът й срещна очите на Гъчо. Тъмни, огромни, изплашени до разширените си зеници.
– Дивачка си… – чу се гласът на създанието зад нея. – Трябва да те научим. Остави се!
Мека длан полегна на рамото й. Наоколо утринните мъгли се раздвижиха, вятърът, който подухваше нервно, притихна, и гората притъмня. Някъде далеч се чуваше вой. Някъде далеч приятелите й сигурно спяха, полегнали, спокойни, забравили за нея и за всичко…

…Изкачването беше трудно, ръцете й се плъзгаха по дъските, опита да се издърпа, но беше тежка, неимоверно тежка, протегна пръсти към Гъчо, той я сграбчи за ръкава, някой пееше дълбоко в гъсталака…
…Издърпай ме, дядо, промълви, да тръгваме… Ужасен поглед в очите на стареца, той се взираше в нещо някъде зад гърба й, после се извърна към тялото в каруцата и нещо в зениците му бавно угасна. Отпусна ръка и пръстите му се разтвориха…
Тя се изпусна и полетя назад, надолу, сякаш падаше в ужасно дълбока дупка, без край, без стон, дъното все не идваше. Далеч назад в небето отдолу висеше една усмивка. Наведе се към нея, озъби се докрай и я прегърна.

***

Телефонът издрънча и подскочи като ужилен, баба Калуна се затича от двора и сграби слушалката.

– Чу ли? – изхриптя женски глас от другата страна на линията. – Чу ли ги, мари? Плачеха, плачеха кат’ деца.
– Не ще да е хайка, нъл тъй? – подпря се жената на стената – Завъртя се сичко, излела е…
– По-лошо, мила, по-лошо… Фанала я е.
– Жадната ли?
– Баш нея.
– Доде време начи.
Тя пусна слушалката; извитата черна пластмаса не улучи вилката и протегна къдравата си жица до земята.

 

***

 

В абсолютната тъма на стаята, под прозорците на старата къща, начукани грижливо с дъски, завити презглава под одеалото, те се докоснаха.
Желанието плисна неудържимо като отприщена лавина, като океан от напрежение изпуснат от едно докосване на голите им тела. Сплетоха ръце, крака и езици, търкаляха се през цялото старо, скърцащо легло, въртяха се, докато дебелото покривало не се свлече от тях и не остави само студа, който напразно се опитваше да ги хапе като изоставен любовник.
Дишането им отекваше сподавено в стените, притискаха се силно, сякаш искаха да се сгънат, издълбаят и смесят, той да я обладава безкрайно, а тя да го обгръща и поема с бедра, устни и недра непрестанно.
Докато… нещо се случи.
Не внезапно, дори не и изненадващо, просто студът бавно нахлу в сърцето й през глада и страста, тя се отпусна за миг и го чу.
Вой или плач. Долиташе отдалеч и носеше отчаяние.
Тя спря и пое рязко дъх, тялото й се втвърди, ръцете й го стиснаха и той изсъска от болка. После, преди да я попита каквото и да било, го отблъсна, сви се на кравай и се разрида безутешно и горестно.

***

Винаги сме играли заедно. От малки. Сърдехме се и се карахме заедно, и заедно намирахме начин да бъдем пак един с друг.
Заедно полудяхме в пубертета, заедно пропушихме, заедно се хванахме на хорото с гаджетата.
Когато не намираш дом в къщата си, започваш да го търсиш другаде. Намираш го на улицата, в училище, в самотното бягство от споделената празнота, наречена общество. А когато го намериш, се вкопчваш в него като в малко топло куче насред огромната ледена пустош.
Знаеш ли кой е най-големият ми кошмар?
Да не го загубя. Да не изчезне или загине. Треперя над него повече, хиляди пъти повече, отколкото над себе си. Дори понякога си поисквам, с цялото си егоистично сърце, аз да умра, да пукна, да изчезна първи.
Само за да не изпитам мъката от загубата, от връщането отново в дълбоката яма.
Тези, които сме били в ния… –
Алеко внезапно се изхили, засмя се и мълчаливият му събеседник.
Двамата седяха в тясно, тъмно помещение, на ниски трикраки столчета, от онези които те караха почти да клекнеш.
– Виж къв съм кифломер… Исках да кажа „в нея“ – сви рамене големият момък и отметна косата си, която се мъчеше да скрие лицето му.
Стан кимна.
– Все сме били от онези пубери, дето винаги ги хващат кога са пафкали. Да не говорим пък ако са… – той метна поглед към вътрешността. В тъмния ъгъл вратата стоеше леко открехната.
Алеко кимна.
– Тази зависимост ме убива, мачка ме, не искам да мисля за това… Все завиждам на непукистите… хлопват вратата и са дотам. Цели са си. Достатъчни са си. А тази дупка, провъртяна с бормашина… – той удари гръдния си кош, чу се кънтене като от бас барабан.
Стан се взря в лицето му.
– Това е пътят към тъмната страна, Анакин… – изломоти той с удебелен глас. Двамата се разхилиха отново.
– Какво се случи? Какво й направи този път?
– Не, не искам. Не знам… Отказвам да мисля – вдигна ръце русото момче и поклати глава. – Беше грешка, че дойдох. Поредният път, в който се излагам. В който си личи колко съм слаб…
Алеко поклати глава.
– Веднъж като си се хванал… –
– Нема връщане назад –
Гласът дойде от тъмното.
На вратата стоеше висок силует. Той пристъпи в стаята или по-точно малката кухничка и оскъдното видело, което се процеждаше от кепенците освети лицето му. Мощната му физика и късо подстриганата коса не го подмладяваха, напротив, умората и една странна тъга, като замръзнал облак състаряваха очите му.
Здравенякът седна на малкото миндерче, далеч от прозореца.
– Ако сам си идеш, може и да се отървеш. Така вършат онез дето ги спомена. Ако си си дал сърцето обаче…

– Някой казваше, че тези които тръгват, вземат само три-четвърти от тъгата. Останалото е за тези, които остават.
Мускулестият момък поклати глава.
– Не е верно, друже. Всичките са си за нас. Тези, дето стоим тука. Умрелите не зимат нищо с тех.

Неловко мълчание скова погледите и сърцата.
Алеко изпитателно го изгледа.
Младият мъж с възрастните очи отвърна на очите му. После въздъхна и каза:
– Да ви приготва кафенце, чай нещо? Ще ме прощавате, че се намесвам ама….
Двамата го гледаха неудобно дълго.
Домакинът им не трепна, наведе се напред и тихо изрече:
– То веч’ година стана…
Викингът осъзна, че той чака отговор и изрече бързо:
– Не се притеснявай, добре сме си, стига ни, че ни приютихте.
– Е, хора сме… – вдигна ръце младежът. – Ще ви донеса по един чай, да се освестите малко…
– За мен може ли кафе по-добре? – каза бързо Стан.
Момъкът вдигна рамене и излезе.

– Много си нагъл, Стане… – изгледа го с бялото Ал – Човекът е притиснат. Жена му е починала сигурно…

– Просто… неистово ми се пие кафе. Тук няма никъде, човек, даже в кръчмата… Пък и той предложи – сви рамене Стан.

Алеко изсумтя и се приближи до прозореца. Опита да погледне навън измежду плътно закованите дъски.

– Не ти трябва да се пулиш там – сепна го внезапно домакинът им зад гърба – Сега как да е, ама пък нощем…

– Много си бърз… – измърмори викингът и отметна косата си.

Тримата седнаха на малката масичка и едрият момък внимателно пренесе от леко очуканата ламаринена табла по една глинена чаша пред всеки. Чаят беше зеленикав и леко мътен, и приличаше повече на кафе от течността в тази на Стан.

– Дали се върнаха? – попита Ал след като отпи една гореща глътка и пое рязко въздух.

– Не знам още… Но чух каруцата на Гъчо преди час да трополи. Горчил щеше да наминава оттук, но се забави. Искаше да се наспите, да не ви буди зян…

Стан отпи и се намръщи. Алеко го изгледа и се подсмихна.

– Сам ли си тука… – започна той и после махна с ръка – Моля те как ти беше името? Знам, че е голяма тъпотия това, ама какво да направя като съм тюфлек и все не помня имена…

Русия му приятел се изсмя. Нотка на презрение се промъкна в смеха му и двамата му събеседници го изгледаха почти едновременно.

– Ник’ва грижа не е туй – бавно изрече домакинът – Ей твоят приятел ще ти го каже, гледам неговата грижа е по-голема, зат’ва го е запомнил…

Стан се изпъна и побеля. Преглътна няколко пъти и после замънка нещо под носа си.

– Нъл си го запомнил, щом ти е смешно? – наведе се към него юнакът с безизразно лице.

– Аз не съм се смял… – продума едва русия младеж и се приведе над чашата си.

Тропотът от бързи стъпки и рязкото отваряне на вратата го спаси.

Момчетата се извърнаха, домакинът прав, другите с чаши в ръка.

Новодошлият се шмугна през вратата, свали шапката си и огледа задъхано стаята. Очите му тревожно се впиха в тези на викинга.

Беше Горчил.

–  Гъчо се върна… Без ваш’та мома.

Алеко се изправи, като в неуспешен кадър от филм косата му се завря в очите му и той яростно я задърпа назад. Станимир остави чашата си.

– Как така без нея? Къде е… Изгубихте ли я? – рязко повиши тон дългокосият.

Дядо Горчил за миг бе при него и го стискаше за ръката.

– При онази е, синко – издума той – Там е останала… не я е пуснала.

Алеко изгледа всички един по един, после дръпна Станимир и го изправи до себе си.

– Ще ни заведеш. Тръгваме, още сега – отсече той.

– Полза няма да има, сине – разтърси го дядо Горчил и като приближи, заби ириси право в неговите. – Имаш по-важна задача. Имаш жена да спасяваш, чу ли? Скоро трябва да я свалим долу, далеко оттука. Па и твойта… – кимна към русото момче той.

Алеко сепнато го изгледа, после присви очи:

– Аз нямам… – започна той, а после думите заглъхнаха в гърлото му

Зад стареца мълчаливо стояха Ния и Боряна.

­

***

 

– Добре, дядо Горчиле… – гласът на момчето звучеше кротко, сякаш затиснат от планина от отчаяние – Кажи ми можем ли да я оставим… Ами то по-добре аз да остана, мен да вземе онази… След всичко което ни разказа., как да ви вярвам, че ще я намерите?
Домакинът, който стърчеше до него внезапно се намеси:
– Туй няма как да стане, бай Горчиле. Мен все едно да ме бяхте изселили. Помниш.
Дребничкият старец като че се сбръчка още повече.
– Убаво… Думам ви – дайте да свалим момите. Дай да ги спасим поне тях. После да се върнем и да я търсим.
– Да си гледате работата. – прекъсна го гласът на Ния. – Момите остават.

Високата девойка до нея я изгледа странно, но не продума.

Горчил махна с ръка отчаяно и се тръсна на едно от трикраките столчета.

– Що ме не разбирате? Много е опасно… Що си мислите, че няма една жена у туй пусто село? Защо, знаете ли, а?

– Една има. – долетя тих гласец от коридора.

– Мале! – подскочи едрият младеж, и се спусна към нея между двете момичета. – Що си излела, какво ти щукна?

Възрастната жена, забрадена с черна кърпа, вдигна длан.

– Петърчо, иде време за друго… – с тих, но твърд глас изрече тя. После изгледа  шашардисания дядо на масата и му кимна.

– Кажи на децата, старо… Не ги карай да се мотаят кат’ слепи. Кажи им, да знаят какво става.

Тя пристъпи напред и седна на диванчето срещу Горчил. Старецът свали каскета си и потърка темето си.

– Не мой, Къно. То… що да им кажа по напред – изрече бавно той. -Всичко е такава мътна вада.

Алеко бе скръстил ръце на гърдите си; гледаше внимателно дядото и от време на време хвърляше крадешком по някой бърз поглед към Ния; тя се бе облегнала на касата на вратата. Високата Боряна се вмъкна в малкото помещение и се тропоса до бабата на диванчето. Младият домакин остана да стърчи до майка си, явно притеснение бе изписано на лицето му.

Дядото нахлупи калпака си, приведе се напред и се облакъти на коленете си. Гласът му не особено уверено занарежда приказката, която бе обвила в пашкула си трите села, и ги бе оставила сякаш в безвремие от нереалност и човешка мъка.

Всички мълчаха вцепенени, без  въобще да разбират истината ли разказва среброкосият дядо, или ги залъгва с легенди останали от прадедите му. Така недоверчиво, но унесено те споделиха съдбата на Рада самовила и Момчил юнак, и последваха тъгата на девойката в дом, в който не бе желана.

– Майката на Момчил реши сама да раздава съдбини… Лошо, много лошо, кога се опиташ да сториш другиму твойто си добро, бил той твое дете, твоя кръв… Да го дариш, без да знаеш за него то какво ще да е… То непоискано добро много зло може да стори, ама непоискано щастие разбива живота на човека завинаги.

– И тя за чедото си милееше… – продума бабата – Нали и тя е майчица.

Горчил изсумтя.

-Кога милееш за свойто, треба ли да посягаш на чуждото?

Той поклати глава и продължи.

– Да я натрови се опита. Внучка си обичаше, но Рада – не. Побягна тя тогава, усети се, та отиде при сестрите си. Била е взела и малкото им момиче, и от това Момчил полудя най-паче. Знаеше Рада, че вдън гора вече не мож’ се върне, само за да я изцелят ги бе подирила. Те пак, че не са я погубили…

Кога се бе прибрала, Момчил да я натири искал. После… дали се смилил, или за да се отърве по-бързо от нея, но й върнал опашката яперичина. Казвах му, много пъти, нивга да не го прави.

Дядото хвана в ръце лицето си.

– И с опашка и без, Рада вече не беше дива. Тя немаше и на никой да посегне, беше добра, много добра. Но има глупостта – или мож’ премислено да го е сторила – да даде опашката на Яна. На щерка си.

Страшна сила у детски ръце да сложи може или много луд или много отчаян човек.

– Не беше точно тъй… – понечи да го прекъсне бабата, но той нервно я пресече:

– Стига, Къно, нема време да седим и да пощим тая история! Яна порасна… и силата й порасна с нея. Намрази всички, и баща си и баба си… Дали е открила майка си така й не знам. Но един ден се върна…

Гласът му потрепери. Той изгледа едрият Петър изпод вежди, после отново подпря лице с дланите си.

– Какво е сторила после? – попита Стан от другия край на масата.

– После… после се опита да срине ‘сичко… Не й стигна силата затуй, ама…

Дядо Горчил млъкна. Високият домакин седна до него на другото столче. После въздъхна и с мъка рече:

– Взе ги всичките… Една по една. Нямаше как нищо да сторим…Дирихме къде ли не, бродихме из пущинака. Страшна мъка бе… Но по-страшно беше как който тръгнеше да помага на този чиято са зели, след време губеше и свойта. Всички се свряха по къщите…

– Какво грабваха? Кой, кои? – недоумя Алеко и разпери ръце.

– Жените, момче – издума дядото.

Всички вцепенено мълчаха. После Алеко се нацупи и изпуфтя нервно:

– Хайде сега… Нали няма да ми разправяте, че това всичко е сериозно? Никъде не съм чел самовили да крадат девойки. Обикновено си падат по мъже.

– Не бе самовила тя… – поклати глава баба Къна. Тъгата бе пропита в гласа й – Тя е яперица, синко. Дъщеря на самовила и юнак.

– Е, каква е разликата? Не става ли за самовила, кво? – тросна се викингът.

– Ако таи зло и яд, нема как да стане вила… Ще си остане само с магиите и отварите… Но Яна имаше и опашката на майка си, та силата й още голяма бе.

– Искате да кажете, че самовилите са добри? Някакви положителни вещици?

Бабата и дядото се спогледаха.

– Няма вещици тука, синко.

– Да, но има доста негативни образи на вили в източниците -упорито продължи да спори Алеко.

– Това е, когато са се сблъсквали с хората. – кимна Горчил – Знаиш, че историите се разказват от онез дето са оцелели… Но вилите не са зли създания.

– Те не са хора така ли? – вдигна ръце викингът.

В този миг силен вик процепи стаята и накара всички да замръзнат по местата си.

– Стига! -повтори русото момиче и махна с ръце отново. – Престанете! Искам да си ходя, искам да се махна от вашите глупости! Вили, глупотевини… Защо не извикате просто полиция и да я намерят?

– Полиция? – с недоумение изрече дядо Горчил – Каква полиция? Ние до долното село немож да идем, а ако идем никой ни не верва… Дъртаци сами останали у селото, па измишльотини дрънкат, да се развличат… пуста ракия.

Алеко неволно се изсмя, Боряна го изгледа сякаш бе лично на нея.

– Не ме интересуват вече вашите глупости, разбирате ли? – продължи да писка гласът й в стаята. – Искам да си ходя, да се измъкна оттук! И теб те съветвам същото… Кой  знае какво са сторили тези… с вашата приятелка – натъртването на предпоследната дума беше съпроводено от гневен поглед към Станимир, който седеше кротко на масата.

Ния поклати глава.

– Аз няма да я оставя. Ще остана, ти ако искаш върви. – тихо каза тя.

– Ти не схващаш ли че тук може да няма кой да ти  помогне? Ако слезем долу ще извикаме полиция, ще поискаме помощ… Ще има по-голям шанс да я намерят.

– Ба, девойко… Ма долу никой ни не верва, ма! – изрече изнервено и дядо Горчил.

Ния упорито поклати глава.

– Боби, ти не беше с нас през целия път. Не си видяла много неща. Имам основание да вярвам на тези хора.

– Забравих че ти си другата професорка… – изви ядно устни русата девойка – Добре че си с дебелия, иначе Станимир можеше и след теб да плези език…

– Я да си затваряш плювалника! – изрече басовият глас на Ал. – да не слезеш набързо по задник до долното село!

– Няма да се учудя, ако и на жени посягаш… Май баш на мястото си си паднал! Тука като гледам не ги обичат много, щом ги няма.

Едрото туловище на Пачо се изправи рязко, но едновременно с него стана и майка му. Властният й жест с длан спря момъка, той се закова на място, но в очите му продължаваше да гори някаква смес от мъка и ярост, от гняв и болка.

– Моме, мери си думите – обърна се баба Къна към нея, гласът й можеше да разсече релса – Тук всеки е загубил най-скъпото си… майка си, сестра си, или майката на децата си. Не знаем къде са, не знаем живи ли са, не успяхме години наред да ги открием… Сигур съм последната в селото, дето се е скрила, и то щото съм отдавна баба, та не й требвам.

Боряна мълчеше стиснала устни. Гърдите й се надигаха от вълнение, но острия поглед и суровия глас на старицата някак й попречиха да избухне отново.

– Горчил е прав, че е много опасно да останете тука. Мойта дума е с неговата – щом дойдат момчетата с камиона, да ви свалят до Калено, пък  и до Възбог, пък тогава да решите що да правите. Насила никой нема да караме обаче.

Тя погледна Ния, която й кимна. Очите й бяха леко хлътнали от умора, и благодарната й усмивка подчерта изтощението с хиляди бръчици.

– Аз слизам с тях – все още нацупено, но по-тихо заяви Боряна. – Станимире, ти?

Всички се вгледаха в слабото момче, което сякаш се сви под погледите им.

– Ще те изпратя – изведнъж изрече той. – Ще те изпратя до камиона.

– Стани, слез с нея ако искаш, после… – опита се да посредничи Алеко но бе безмилостно прекъснат.

– Знаех си! Заради нея… знаех си! Само такъв охлюв може да тръгне след бившето си гадже да я моли…

– Нищо общо няма това. – каза с безразличен глас Стан – Просто се изморих от теб. Между нас с Неда отдавна е свършено, дори и тук – той тупна гърдите си и махна с ръка. – Всеки път ми е гадно като се сетя. Изобщо нищо не трябваше да става, но…

– Да, говори ми, ама ще останеш, нали? – язвително и отчаяно каза момичето.

– Разбира се. Все пак сме приятели от деца. А и няма да съм с теб, което си е освобождение…

Очите й се разтвориха широко от оскърблението.

– Ей сега ще ти… – хвърли се тя, но широките прегръдки на Пачо я хванаха преди да стигне масата.

– Не мой с лошо, моме – каза той, и тя сви юмруци. – Ще се оправите, туй са дреболии.

След няколко мига безплодно въртене, тя извика:

– Пусни ме! Искам просто да изляза, чу ли? Щом гардове си е взел да се пази от мен…

Баба Къна я хвана за ръката и я погали.

– Я ела с мен до кухнята… – тя не успя да продължи. Силен крясък долетя през прозореца и Пачо се долепи до дъските.

– Пачеееее! – крещеше някой отвън. – Горчил тука ли е, Пачееее?

Момъкът изтича през вратата и след миг гласът му долетя откъм двора.

– Що бе, Стоиле? –

– Гъчо вика Горчил! Къщата на оназ… трябва да дойдете, чуеш ли! – продължи да крещи момчешкия глас.

– Що е станало, бе? –

– Оназ, къщата й… грабната е… Елате, елате бързо! – нареждаше изплашено момчето.

Вратата в коридора хлопна, Пачо се показа на касата на стаята.

– Стоил, пощурял е… Нещо за къщата на оназ, вика. Да идем, а?

– Аз ще ида. Ти ги вземи и ги свали до мегдана, Виден и момчетата ще чакат там.

– Ние ще стигнем сами – каза Стан и се изправи. – Аз знам къде е, мога да я изпратя.

– Не те ли е страх? – подхвърли дядото – Зафърлена жена се не знае.

Пачо говореше в коридора на майка си.

– …най-добре и двете! – довърши той.

– Искам и аз да дойда! – упорито каза Ния. Баба Къна кимна:

– Вървете! –

– Ма някой треба да остане с тебе! – тросна се Пачо. – Никъде не отивам!

– Аз има къде да се свря, мен не ме мисли.

Дядо Горчил поклати глава.

– Скоро ще мръкне. По-добре всички стойте тука, пък аз и тоз мъжага – той погледна Ал и му смигна – Ще идем до там, и ще изпратим момичетата.

– Момичето – поправи го Ния от коридора. Боряна мълчеше, бе облякла яркожълтото си яке и гледаше надолу с ръце в джобовете.

Горчил вдигна рамене. Отвън момчето продължаваше да вика. Пачо се показа през вратата и махна с ръка.

– Дядо Горчиле, аз ще ги изпратя. Вие с Алеко ходете там. – изрече Стан.

– Ние и сами… – понечи да каже Ния, но красноречивият поглед на дядото я спря.

– Убаво, тогаз сам ще ида. Вие ги водете при камиона. – вдигна той рамене.

– Върви с него. – бутна баба Къна сина си.

– Мале! – с мъка изрече Пачо.

– Бе, я не ме малосвай! Язе колко съм се оправяла без тебе, та сега ли…

– Ама онази е наоколо – проплака жално едрият момък, изглеждаше много смешно, ако не беше толкова тъжно.

– Тя сега си има нова пленница. – задавено каза старицата – Няма да й е до старици.

Горчил кимна сякаш се съгласи с нея; Ния закопча якето си и тръгна към вратата.

– Па ти къде?

– И аз ще дойда с вас – отсече твърдо тя. Дядото изпуфтя, после махна с ръка.

– Мръдни само да изляза, че оня ще продължи да се дере –  каза й той. – И да внимавате. Щом се замръква, да сте вътре по къщята.

Отрядът от омърлушени физиономии кимна.

След малко всички се заизмъкваха по пътечката и дървената вратичка на оградата заскърца след всеки.

Баба Къна затвори вратата на къщата. След няколко мига от ключалката се чу силно изщракване.

***

– Голям помияр излезе – сви рамене Алеко. – Доведе я тук, където е бившето ти гадже, влачи я където не й се искаше. Накрая скъса с нея.

Двамата стърчаха пред най-високата сграда в Яперино – двуетажна къща използвана за кметство, за поща и за други избледнели цели през годините. Пред тях боботеше голямото туловище на Камаз-а на Кальо. Самият той стърчеше до него, и си подвикваше разни неща с Видко. Къдриците на шофьорчето се ветрееха, светлата къса коса на дребното момче лъщеше на залязващото слънце. Вътре в камиона с яке, коси и сълзи в очите светлееше силуетът на Боряна.

Станимир плю настрани, знаеше че Алеко адски мрази това, но в този момент имаше нужда да махне горчивия си вкус.

– Голям помияр – повтори безразлично Ал. –

– По-зле даже… – изрече с усилие Стан – Когато се разплака и ме попита защо я взех,  се почувствах като най-гнусния престъпник и извратеняк на земята. Но не мога. Толкова много се мъчих… Единственото, което се случи, беше че всичко изчезна. Всичко ми е празно. – той отново се тупна по гърдите.

– Пълно леке – изрече отново викингът. – Пълен нещастник.

– Е, поне не съм толкова пълен като теб. – подхвърли Стан. Двамата се изсмяха невесело.

– Помоли ме… – започна Стан отново, но Алеко вдигна ръка.

– Недей! Достатъчно! – каза той леко нервно – Повече няма да издържа. Не и без да ти фрасна един.

– Значи ще продължа да говоря – отново с усилие изрече Стан.

– Рискуваш –

– Печеля –

– Самтаймс обаче клюн. –

Отново се изсмяха, после слабото момче бързо каза:

– Помоли ме да дойда с нея. Да не я оставям.

Алеко се обърна към него и го заплаши с ръка.

– Млъкни, свиньо –

– Ударй ме.

– Абсурд. Приятел си ми.

– Точно затова.

Пред тях двете момчета махнаха с ръка. Кальо извика:

– И благодарско, че ни дадохте най-арното моме! Няма да й е скучно с назе!

Той показа зъби, като добре трениран телевизионен говорител. После се метна зад волана.

Боряна седеше и вцепенено гледаше напред. По бузите й имаше още сълзи. Погледна още веднъж Станимир. Очите й се свиха сякаш за нов плач, но в този миг рижавият къдрокос шофьор й каза нещо. Тя се усмихна криво. Камионът изрева, скоростите изхъркаха и те леко потеглиха през площадчето. Докато стигнаха до другия край Стан виждаше лицето на Боряна. През набраздените си, още влажни бузи тя се усмихваше.

– Щеше даже да остане. Само да й бях казал. – гласът му леко потрепваше.

– Вече не. Щото си гадина. – викингът оправи косата си и се обърна. – Хайде.

Русото момче се поколеба, после се втурна след камиона.

Едрият му приятел го настигна с две крачки, сграбчи го за якето и го повдигна.

– Искаш ли го наистина? –

– Искам да ти кажа, че си най-дебелата свиня! – изкрещя момчето докато се бореше с ръката му. – Изобщо не знам Ния как те издържа! Без да се сплеска, нали…

Плесницата изплющя звучно. Стан тупна на земята, като се държеше и за двете бузи.

Алеко разкаяно се надвеси над приятеля си и… не повярва на ушите си.

Клекнал пред него, русият наглец се хилеше в шепите си.

След малко вдигна глава.

– Благодаря –

– Долно актьорче си ти – изръмжа Ал и се изправи. – Идваш ли? Мисля да се разходим до къщата на самовилата преди да се върнем.

– Нали обеща на Ния?

– Само за малко.

Станимир се разхили. Лявата му буза светеше в сигнално червено.

– Следващият път ще те ритна. – предупреди го Ал, докато вървяха.

– За да не оставяш следи ли?

– Не, за да настигнеш камиона по въздух.

– А, добре, тате.

Двамата се измъкнаха от площада и се заизмъкваха надолу по улицата, по която бе тръгнал дядо Горчил.

Тътенът на камиона вече не се чуваше.

 

***

 

Те стоят като неочаквана публика на самотен концерт, очите им блестят на светлината на залеза. Пред тях дребната схлупена къщура едва се държи на снагата си, протегнала комин като последен зов за помощ към небето, увила мижавия си двор с оскъдна оградка.

Стени, прозорци, керемиди – всички нейни части са лумнали, обагрени в зеленикаво-оранжеви пламъци, сграбчени здраво в хватката на надигащите се от земята езици, които се увиват от всички страни като жива опаковка.

Цялата къща бе опасана с корени. Не тънките коренчета на бръшляна, които като птиче краче нежно пощипваха повърхността. Не корените на цвете или храст, които потъват дълбоко в земята, но остават тънки и фини.

Това бяха корени на вековно дърво, опасани с листа и пръст, жълтокафеникави, на места червени като сурово месо.

Бяха сграбчили като пламък малката къщичка, сякаш я бяха скрили от света. Слънцето праща последна китка жупел съм света и се гмурва на спокойствие по подземните си дела.

Поредна нощ настъпва в Яперино.

 

***

 

Толкова обичам гребена да минава през косите ми – да се вкопае дълбоко в корените върху темето, да тръгне високо от тила ми, който настръхва от докосването, и бавно, постепенно да се спусне надолу след тръпките по гърба, връхчетата му да драскат кожата по главата и врата и от време на време да подръпват в лека болка заплетените възли. После постепенно да стигне до края, като изпуска все повече и повече кичури, като изтънява хватката си и намалява натиска само за да го поискам пак върху себе си…

Някой ме реши. Стоя мирно и мижа срещу слънцето и косата ми потръпва под разресването. Мама? Или баща ми в някакъв пристъп на вина?

Тих, плътен  глас запява до ухото ми. Майка ми все пак. Може би. Само дето откога започна да пее и народни, преди не ги долюбваше особено. Прилича почти на гласът на онази…

Отворих рязко очи и се изправих.

Наоколо бе пълен мрак, както обикновено в хижата, след падането на мрака. Вампирския филм си е в действие, всичко си е на мястото. Вече мога и по тъмно да се измъкна по коридорите на тази пуста сграда, или хижа както я нарича Яна. Нейният втори дом. Но не и моят.

Не знам колко съм спала – може би цяла нощ, а може би цяло денонощие… чеи повече. Помня само че когато се прибрахме от последния преход от поляната, бях полумъртва за сън.

Плаках много; за първи път виждам да се случва с човешко същество. Някога дядо с прасето… Не, че съм гледала.

Наистина нямаше мъки, кланета и кръв. Но беше унищожение. Беше краят на живо създание.

Преглъщам трудно, част от мен още пази екстаза от сресването на сън, като някакво странно противоречие; плаче ти се от мъка – а ти е приятно.

Всъщност и друг път съм се чувствала така. Стан винаги ме наричаше мазохистка, когато ме уловеше в някое от тези. Например когато чопля с игла някоя нахална черна точка върху кожата си.

Пипам главата си, косата ми е учудващо мека. Сякаш наистина съм се сресала. Но защо не съм си вързала опашка?

Търся ластика по джобовете си. Не го намирам, само това остава, вероятно ми е последния.

Излизам навън. Звездната светлина е внушителна, в планината сякаш си на друга планета, или на кораб в средата на галактиката, караш по млечната пътека и не ти пука за светлинните години. Които те разделят от приятелите ти. От живота ти и спомените. От миналото, от онзи чуден твой детски свят.

Който никога вече няма да е същия.

Охо, пари ми на очите, чакай да видя, някъде трябва да имам още една останала последна цигара.

Въпреки всичко искам да си тръгна. Не ме интересува каква съм станала, не ми пука какво ще си кажат дришльовците долу. Ако трябва ще се преместя. В друг град, в друга страна.

Но ще се махна.

Къде, мамка му, съм сложила шибаната кутия?

Стон откъм стълбите долита едва и буди нови спомени в сърцето ми.

– Неда! –

Гласът на Яна. Вика ме.

Спомени за брулещ вятър и дъждовни капки колкото яйца, които се разбиват в лицето ми, докато аз прикрепям яперицата под мишница, а отвреме-навреме бърша лице и намествам ръката й на рамото си.

Тя не беше добре.

Проклинам в доста нецензурна форма и се пъхам вътре в мрачната хижа.

Разбира се, че е в камбанарията, или поне в това, което прилича на кула. Да, няма камбана. Това е мястото с най-висок таван, любимото й. Множество дървета са струпани на голяма купчина от едната страна и тя седи върху им като върху великанска пейка.

Диша тежко, косите й са спуснати от едната страна на врата и се разпиляват върху гърдите й. Белите й дрехи са безукорно чисти. С това почти ме е накарала да вярвам в магията й. Не може да пера като побъркана вкъщи, сред цивилизацията, почти всеки ден, и тази селска мацка да е с по-чисти дрехи тук, отколкото съм виждала някога по себе си.

– Добре ли си? – задавам един от най-омразните ми въпроси и сдъвквам устни.

– Неда, ти как чувстваш? Всичко наред ли е? –

Отговор с въпрос. Мдаа, класа си е.

– Аз съм си чудесно, Яна. Ти обаче не изглеждаш перфектно.

Пълна лъжа. Бас хващам, че аз съм като остригана овца до нея.

Тя става и се приближава към мен; косите й са стегнати високо зад тила. С ластик.

Аха.

– Ще се оправя… Просто това време и тези битки…

– Знам какво направи с мен. – прекъсвам я. – Велина все пак те разкри.

Впивам очи в нейните и се опитвам да изглеждам застрашително.

– Прехвърляш ми всичко ужасно което знаеш. – после се ядосвам наистина и с леко треперещ глас питам:

– Какво толкова ти стори тя? Защо беше нужно да…

Тя ме поглежда, заклевам се че вярвам на отчаянието и изненадата в зениците й.

– Мислиш, че аз съм го сторила? Вярваш ли че ако можех туй, щях да се бастисвам толкова време? Тя беше…

Задъхва се и се подпира на мен. Ръката й държи лакътя ми и усещам как връзката пари.

– Беше на изпитание. Онези скали… не прощават. Като мен да речем…

Дръпвам се и тя почти губи равновесие.

– Хайде не се прави, още имаш силички виждам. – язвително казвам.

– Недо… – тя се смее, въпреки яда откривам че ми олеква когато се усмихва. – Как те найдох, баш такваз като мене си. Тез сили са твои. Имай си ги. Скоро ще ти дотрябват.

-Смяташ и мен да ме гътнеш на любимите си камъчета ли? –

Тя се разсмива още повече.

– Ти си веч дива. Издържа изпитанието. Зло няма в сърцето ти, мръсно няма в душата ти. Сега и Домна дор би те приела.

– Колко пъти да ти казвам, че не исках нищо от тези неща? –

– Ако ще ти помогне, мила – всички сме тъй. – тя стисва устни и очите й се впиват в мен.

После отведнъж се олюлява и аха да се сгромоляса, ако не бях до нея.

Слагам я да седне пак на дъските.

– Искаш ли да легнеш? – питам я с уж безразличен тон. Лицето й белее повече като на припадък, отколкото като на вила. Знам ли…

– Не, ще се оправя. Сложила съм един чай… само, нужно ми е още нещо.

Гледам я въпросително.

– Една билка нямам само, дето ми трябва за тая пуста слабост… Много ми се вие свят, много луна изхабих.

Тя притваря очи.

– Къде я има?

– Хихи… – задавено се смее – По-скоро те интересува кога я има…

Тя поема дъх, после отваря големите си очи и ми се блещи.

– Сребролистник или мамино въгленче я викат. Расте винаги под храст, почти до корена му. Можеш да я откриеш само накрая на злъда, когато първа зора целуне листака. Преди това е тъмно за да я видиш, после е много светло, за да я различиш. Листенцата й са със сребърни краища. Пет-шест стигат.

Изправям се. Една мисъл пронизва главата ми. Ако наистина е зле…

– Мисля че друго ти трябва. – казвам твърдо – Лекарство, ама истинско. Мога да ти донеса.

Тя разтваря още по-широко очите си, ръката й ме сграбчва здраво за китката.

– Да не си посмяла! Няма да се вясваш долу, чуеш ли? –

Клатя глава.

– Не можеш да ме спреш вече, Яно. – дръпвам рязко ръката си, тя изсъсква когато ноктите ми драскат дланта й. Понечва да стане, но аз си знам урока.

– Ще ти донеса нещо, което ще ти помогне. Няма да се показвам на никого.

Поглеждам я в уплашените очи.

– Ще се върна, обещавам. Някак успя да ме накараш да ме е грижа за теб.

Тя седна рязко и се опита да ме сграбчи за дрехата. Отстъпвам бързо още по-назад и се усмихвам.

Вдигам длан нагоре, после я обръщам. Тя се намръщва, но не може да стане. След минута напразни опити се обляга обратно на пейката. Кашля, хъхренето в гърдите й се чува вече като скърцане. Чудя се дали и доктор да не й доведа.

Погледът й вече ме гледа уплашено.

-Ако ме разкрият съм свършена, Недо! На никой не думай… Набери ми билка, аз ще се оправя…

– Ще ти набера и билката, ако трябва. Но и друго ти трябва. –

Паникьосва се.

– Спри се, моме! Ако ме оставиш – ще ме убият, ти си ми последната защита, у тебе са ми сите… – кашлицата я задавя и не успява да продължи. Толкова за Велина. Права е била поне за това.

– Ще се върна, Яно. Аз не съм чудовище. – успокоявам я и се обръщам. „Като тебе“ довършвам наум, и се шмугвам в моята стая. Вече стана моя след толкова обитание.

Докато стягам такъмите си, я чувам да мърмори.

После, в мига, в който излизам по пътеката под ярките като топки за елха звезди, викът й ме настига като шепот.

„Недо, пази се.“

Втурвам се към възвишението. Там, най-отпред стърчи самотно дърво. Когато се качиш поне малко на него… ох, се одираш, сигурно късаш и някоя дреха, и един клон се опитва да ти извади окото… но след това оглеждаш тъмната земя и надалеч виждаш слаб светлик, който се мъчи да отговори на небесния. Селата са в тази посока. Точно под последния кристал в меча на Орион.

Напред през гората, надолу, право към онази поляна, където се срещнахме. Докато дървета и храсти оредеят и пред мен се покаже черния каруцарски път.

Още малко, сестро.

***

***

Той връхлетя ситната порта и я блъсна с все сила, докато нахлуваше в двора, тя запищя като ужилена на пружините си – кви-ква-кви-ква-кви-ква, докато се мяташе ту навън, ту навътре.

Запъхтян заотключва входната врата, ключът заяде, ръцете му трепереха, бърже-бърже, ломотеше несвързано, накрая, когато бе готов да тегли един шут на тъпата ключалка нещо изщрака и портата зейна.

Напред към вътрешната стая; докато тичаше мракът бягаше пред стъпките му, тежкото му дишане сякаш пъдеше сенките напред, и свиваше мъглите по ъглите.

Стигна до най-малката стаичка, последна след кухнята, вътре до твърдия, непокрит с нищо нар беше онзи стар бюфет. Най-долното чекмедже бе заключено, както  си и знаеше. Той вдигна връзката пред очите си и щракна със запалката.

Свито между дебелите ръждиви ключове, с елипсовидни глави и дебели, есовидни хоботи, се спотайваше едно позацапано сребристо мъниче.

Мъжът леко го подхвана и го пъхна в ключалката, меко като по масло то превъртя и той дръпна чекмеджето.

На дъното му имаше пакет, увит в хартия.

Възрастният мъж го разви припряно, и изохка – пламъкът бе опарил пръстите му.

Той щракна отново запалката; на трепкащата светлинка в ръката му проблясна голям тъмен камък с продълговата, леко извита форма. Ако не беше начупената му повърхност, човек би могъл да го оприличи на рог, макар и побиращ се в дланта му. Дълбоко в него се виждаше светла точка, толкова мътно и далечно отразена, че нямаше как да се сетиш веднага, че е отражение на пламъка.

Дядо Горчил – защото това беше той, приближи камъка до сърцето си и стон се изстръгна от гърлото му. После някак си премина в нещо като напев, или мяукане, и заглъхна бързо.

Запалката изгасна от полъх на вятъра, и той побърза да мушне ценната си вещ в джоба.

След това, вече поуспокоен се измъкна от къщата си, заключи и пое към центъра на селото.

***

Почти никакви светлини няма да видите, ако случайно стигнете нощем в Яперино.

Щом падне мрак, единствено няколко къщи в центъра хвърлят отблясъци, сред които е общата сграда, в която се помещават общината и пощата, и кръчмата.

Тя е най-светлата; голяма лампа във формата на газов фенер виси отпред, и макар че вътре по-често палят лоени свещи, отколкото пускат двете оскъдни крушки, все пак си остава абсолютният конкурент на луната всяка вечер.

Дядо Горчил се довлачи изморено до вратата на заведението и спря, за да си поеме дъх.

Дървената порта проскърца и иззад нея излезе Гъчо. Вътре нямаше никой; тишината излиза като гъста пара от помещението и увисва във вид на неловко мълчание между двамата старци.

– Какво бастисаха? – попита Горчил.

Гъчо вдигна рамене и дръпна от цигарата.

– Целия двор е опоскан – парчетия от дъски, жито и слама насекъде, хамбарът е изръшкан, кокошките са се стопили секаш… Изяли са всичко пущините.

– Вълци са, сигурен си? –

Кръчмарят кимна.

Горчил въздъхна.

– Нямаше ли как да я покриеш бе Гъче?

– Па ли се почваме? – сприхаво го изгледа дядото с потъмняло лице.

Сбръчканият мъж с каскета махна с ръка и  въздъхна.

– Треба да се стегаме, Гъче – прегракнало рече той. – Сега ще стане тегаво. Сега ще настане военно…

Кръчмарят въздъхна и хвърли цигарата напосоки.

– Знам, Горчиле. Жадна беше, то си мязаше, ама немаше що да сторя. – той се дръпна от входа и махна с ръка – Да ти сипем?

Горчил поклати отрицателно глава.

– Нема време… Онез, гостите?

– Спат.

– Пачо?

– У тех, да.

Горчил се извърна и като му кимна през рамо, тръгна по пътя.

Гъчо гледа известно време след него. После замислено се вмъкна обратно в кръчмата и затвори вратата.

Вдигна иззад бара една дамаджана и я отнесе до входа. Леко открехна дървената порта и огледа площадчето. После измъкна тапата на плетения съд и преля по прага. Тъмна, почти черна течност се изсипа по дъските и потече към черджето отвън.

Превития старец се прекръсти и хлопна отново вратата.

След миг лампата отпред угасна.

 

***

 

Няма по-голямо спокойствие от момента, в който се пробуждаш в планината. Когато утрото погали със свеж полъх лицето ти, и слънчеви лъчи, вятър и чуруликане, те заподканят нетърпеливо да се събудиш, да станеш, да играеш.
През открехнатите дъски на прозореца на малкото таванче се бе шмугнало парче синева. Ния отвори очи и пое дълбоко въздух; не бе виждала утрото от толкова време, че в първия миг не можеше да разбере къде се намира. За миг скочи от завивките и примижа срещу яркото зелено, което се ширна пред погледа й, през тесния процеп се виждаше само гора и небе; и двете се спускаха рязко към дола, и сякаш те дърпаха да се втурнеш с тях.
Трябваше да събуди Неда, можеше да си вземат кафе и да се разходят из гората, само двете, аман от навлеци…
В този миг спомените се върнаха като хвърлен надалеч в съня бумеранг. Утрото избледня, лъчите се скриха и спокойствието отново побягна от гърдите й.
Неда я нямаше.
Тревогата я задави до болка, толкова рязко, че очите й плувнаха в сълзи.
Не отиде с нея. Нали? Остави я в може би единствения момент, когато тя бе имала нужда от теб. „Недски какво да правя, обича ме, мрази ме…“ „Недка, ще ме закараш ли на упражнения…“, „Не казвай на нашите че съм спала в Боян“. А докторите? А лекарствата, ами…
Тя заплака почти с глас, студеното докосване на утрото по мокрото й лице се мъчеше да я успокои, но само разтърсваше още повече раменете й.
Отгоре на всичко се случи и това… Точно в този момент, точно когато… Поредният спомен я връхлетя, и тя се вкопчи в грубата дъска на прозореца. Спомни си тъмнината, тялото й, пияно от страст и как посегна към Алеко, как знанието, че е той, я бе възбудило още повече… После бясното темпо, докато бяха един върху друг, и накрая острата светлина – сякаш майка й внезапно бе отворила вратата. Но видя не майка си, а поляната и Неда. Неда която вървеше пред висока, облечена в бяло жена, с лице като кост и усмивка като язва. После само си спомняше как крещи.

Отвори очи и изохка – треска от дървената рамка я бе клъвнала по пръста. Физическата болка й подейства отрезвяващо и тя засмука пръста си с ожесточение.
И сега щеше да те пита, „Кво си се разциврила, Николетке.“
Огледа се, беше сама в стаята. Снощи бе помолила бабката да я сложи някъде само нея. Алеко посърна, но голяма работа. И без това така му се падаше.
Жегна я и той.
Нямаше да мисли за него.
Багажът й бе захвърлен напосоки, раницата й бе изсипана на земята, обувки се въргаляха под леглото, четката й за зъби беше на стола, заедно със сладките, с които я бяха почерпили…
Знаеше какво трябва да направи. Тези кошмари напоследък… сякаш виждаше какво ще стане след малко, сякаш се пренасяше духом някъде другаде. И всеки път усещаше някаква неутолима жажда, като абстиненция за нещо, което не можеше да назове.
Тръсна глава и заприбира багажа си. Щеше да вземе само най-необходимото.
И да я намери.

***

Той наметна качулката на суитчера върху главата си и после напъха ръце в ръкавите. Бе стегнал здраво опашката на тила си, но тя пак се размести. Все едно. Не се бе ресал толкова време, че сигурно бе вече перфектния растаман.
Метна поглед навътре, Стан спеше на леглото с пружината обърнат наляво с ръцете под бузата си.
Нека спи. И на него хич не му бе леко.
Излезе на двора. С голям търнокоп в ръце, Пачо копаеше свитата в единия ъгъл между кокошарника и хамбара градинка.
Алеко се отпусна на пейката и се загледа в билото на планината, надвиснало над селцето като скръстил ръце великан. За момент всичко изглеждаше наред в яснотата на утринния мраз.
– Добрутро! – провикна се Пачо. – Щеш ли нещо?
Алеко махна с ръка отрицателно и пак се загледа в билото. Нещата не изглеждаха толкова черни в утрото. Чувстваше се странно, сякаш нещо се бе случило, но още не бе разбрал.
Сигурно е от въздуха, помисли той. От планината, горите и върховете. Как иначе ще са толкова спокойни? Ще шм се случват такива ужаси и няма да се побъркат?
Той потръпна, спомни си снощния разказ на Пачо. Как живееше този човек? Корави хора са това планинците. Като ги видиш толкова весели и спокойни, все се забавляват на масата, на съборите, и си мислиш – всичко им е наред. А пък като разтвори някой сърцето си и като видиш мъките и страховете му… сам си изглеждаш един малък, малък и хич непораснал.
„Тука горе проблеми нямаш“ пошегувал се бе Пачо. „Освен тия дето сам си мъкнеш“.
Прав бе дяволът.

Остър нож го преряза.
Неда я нямаше.
Трябваше да я намерят.
Странна решителност запълзя и стопли гърдите му.
От тук до върха хич не бе много.
Само трябваше да намери онзи, малкия. Той беше с дядото, той бе видял мястото.
Алеко се изправи и с решителни крачки излезе от двора.
Пачо учудено го проследи с поглед. После хвърли търнокопа и влезе в къщата.

 

 

***

 

Главата му се блъскаше в стените на басейна, сякаш бе заключен в бутилка, която гигантски великан поклащаше преди да отпие.
Над него, закачени на стената висяха няколко сушени вуду личица и се кикотеха с наслаждение на идиотските му физиономии.
После заподскачаха, вързани с бънджита. Съвсем близо, почти в очите му. Всяка от тях се смееше неистово когато доближеше лицето му…
Помъчи се да размаха ръце да ги изпъди, но не можеше дори да вдигне пръст от изтощение. Малките фигурки се приближиха и запищяха все по-силно. Постепенно започна да ги разпознава. Бяха лицата на старци… но не тези от кръчмата, а някак по-познати, по-близки.
Ето това беше Алеко, а до него преплела връв около посинялата си гушка се въртеше Ния, и двамата престарели и изпулени. Неда поклащаше сбръчкано лице в типичната си укорителна физиономия. До нея беше брат му, с изцъклен поглед, после един много познат… съсед или съученик… и после…
В носа му изврещя собственото му одъртяло лице. Забоде сухото си чело с хиляди провиснали бръчки, с подути клепки и синкави торби, право в устата му.
Стан изкрещя с всичка сила.

Беше седнал в леглото. Още трепереше, бузата му го щипеше от убождането.
– Всичко наред ли е? – надникна през вратата здравенякът угрижено – Мора ли сънува?
Стан неразбиращо поклати глава.
– Беше някакъв кошмар… Отвратителен.
– Тъй де. – кимна момъкът. – Я ела при мене отвън, да те сгрее слънце, тъкмо се е опнало. Поне времето е харно днеска.
Русото момче се измъкна още замаяно от леглото и занавлича черните си дънки.
– Гледам и ти от онез урсузите отбираш – кимна Пачо към черната му фланелка с кървавочервен, неразчитаем надпис. – И твоя приятел, грамадата, и той с такава блуза се носи.
Стан се усмихна леко.
– Неговата е по-скоро на кръчмарска група… Макар и по-буйна.
– Бе урсузи изглеждаха и те… Сигурно се дерат и те до попикаване. Пачо махна с ръка – Да не мислиш, че не съм чувал? То не, че не ги харесвам… Ама малко нема къде да се чуват.
Стан се измъкна след него на двора. Замижа. Яркото слънце бе напекло пейката и околните червени покриви лъщяха като череши в купа.
– Алеко е по по-леките неща. Той къде е? – заоглежда се русият младеж.
– Бе и аз се чудя. Преди малко излезе и се занесе нанякъде. Мислех да го настигна, ама не смея да оставя…
Той кимна към къщата.
– Малката стана ли? Майка ти сигурно…
С една крачка здравенякът бе пред него и затискаше устата му с ръка. Очите му, допреди миг спокойни и чисти, сега горяха от гняв и тревога.
– Не смей да я споменаваш! Не съм я изтреперил толкоз години, за да я изпусна ей тъй…
Той леко пусна устата на втрещения младеж. После по-спокойно и леко виновно каза:
– Никой не знае у селото, сал Горчил. Никой и не треба да научи, не знаеш къде ще го изклепа. Искам да ми дадеш дума, че няма да го изтървеш пред другите!
Стан кимна бавно. Стресът от съня още не бе отминал, и лицето на Пачо за миг смътно заприлича на онези съсухрените.
Студена тръпка преряза ниско стомаха му. Пленници ли бяха на тези налудничави хора? Дали наистина не трябваше да тръгнат с камиона всички? Тия както не са виждали жени от доста време…
– Ния горе ли е? – промълви той.
Пачо го изгледа внимателно.
После кимна на свой ред. Обърна се, взе търнокопа подпрян на един варел и се запъти към градината.
Стан поседя още няколко минути. Слънцето вече не го топлеше. Тревогата в гърдите му помрачаваше всичко наоколо. Той се изправи безшумно и влезе в къщата.
Изкачи бързо стъпалата до втория етаж. Имаше две дървени врати в двата края на коридорчето, едната зееше поканящо.
Празно, разровено легло, някой сякаш току бе станал от него. Нямаше никакви следи от малката, притеснението го стисна за гърлото още повече.
Той притича бързо до другата врата, беше сигурен какво ще намери. Пред очите му зейна празна, недокосвана поне от седмица стая.
Паниката се разля по гърдите му, той се втурна към стълбището и в последния момент се спъна в набръчкания килим на пода. Изохка и хвана коляното си, после се дотътри едва до вратата на стаята, в която вероятно бе спала Ния и се подпря на нея. Просъска от болка, коляното му гореше.
Тогава погледът му попадна на нещо бяло, което лежеше на пода под леглото.
Беше полупразно пакетче салфетки, Ния му бе дала една такава преди няколко дни.
Багажът й го нямаше.
Той се извърна към недоумяващия здравеняк, застанал в рамката на вратата.
– Къде я заведохте? – процеди през зъби. После се изправи и вдигна пакетчето.
– Къде е Ния?

***

Прегледаха мазето за пети път. Бяха разровили цялата къща. Нямаше следа нито от бабата, нито от девойката.
Тревогата гореше в очите на момъка.
– Хич не съм ги усетил. Требва да са се измъкнали много ранила… как ще излезе, тя с акъла си ли е…
Стан го наблюдаваше с нестихващо подозрение.
– Давай – подкани го изведнъж домакинът и откачи шубата си от един пирон на вратата. – Да вървим, требва да ги найдем, ще дигнеме целото село, ако требва!
Той се измъкна навън като пустосваше и плюеше непрекъснато. Навъсен и подтиснат, след него потегли и Станимир.

 

Изкачи плешивото теме на билото и спря да си поеме дъх. Оттук можеше да види част от селото – разхвърляните къщички тук-там сред дървета и храсталаци и песъчливите черни пътища, набраздили като подути вени платото.
Приклекна до една туфа. Нещо мърдаше изпод китката треволяци. Той внимателно повдигна зеления кичур. Отдолу бавно и достойно пълзеше един дъждовник. Императорските му одежди в черно и златно, напълно подхождаха на осанката му – той плавно вдигна глава и премери изненадания младеж с внимателния си, стъклен поглед.
– На дъжд е. Щом се разхожда така спокойно по пътеките.
Гласът сепна едрото момче, то подскочи и се извърна.
Дядо Горчил бе приседнал под една сгърчена като него джанка и пушеше от нещо, което при твърде оскъден никотинов опит, човек би нарекъл лула. Иначе бе нещо средно между чаша и чайник, грубо одялано от дърво. По-интересното бяха надписите, които опасваха щедро тялото й като съученически пожелания върху гипсиран крак.
– Изкара ми акъла, бе, дядо! – избуча Алеко и вдигна ръце. – Следиш ли ме?
– Ба – изсумтя възрастния човек и дръпна от пушаческото си изобретение. – Знам откъде ще минеш.
– Няма да ме спреш – решително каза Алеко. – Не мога да стоя със скръстени ръце.
– Седни тука. – посочи Горчил тревата до себе си.
Алеко въздъхна и седна с нежелание.
– Какво пушиш?
– Тутун.
– Рекох да не е чай.
– Чаят е за малките момченца. Ако искаш имам като за тебе.
– Докторът дава ли ти?
– Докторът само взема. Аз затова не ‘одя вече, че много унуци ми станаха да ‘рана.
– Ей много сте устати вие в това село. – Затуй сме живи, момче.
– Дай да дръпна.
– Баща ти що ше рече?
– Да не се занимавам с дърти пияници.
– И правилно. Само с млади моми тря’а да се занимава момче кат теб. Що щеш тука у село тогаз?
– Отивам да търся момата.
Горчил му подаде иновираната лула. Алеко смукна и веднага се закашля.
– Не беше ли другата мома твойта? Ми се стори че нея ограждаш.
– Никоя не съм ограждал. Двете са ми приятелки от малки… – изграчи Ал. – Какво му слагаш на това…
– И и с двете ли го караш? Бре, ербапин, ма да не седнеш на крак от стол накрая…
– Абе не са ми гаджета, и ти значи, като майка ми си! Не можело само приятелки да са ми…
– Права е, та. Играете си с огъня. Що щете тука?
– Дойдохме на събора.
– В Яперино събор нема.
– В Хвърчил едно време е имало.
Вятърът се появи отникъде и духна рязко, от едно от дърветата се разхвърчаха няколко спотаени птици.
Дядото леко изсипа въглените от чайника и ги утъпка с крак.
– Учени сте, ‘начи… – изгледа косо той здравия момък. После шеговитият му тон изведнъж се промени.
– Не говори наслуки, момче. Мо’е да си научил неколко песни и имена на вили, и да си пил ракия на рогозка, но хич не знаеш ‘сичко, и бъкел си немаш що става у тоя лес… Па и у други.
Алеко мълчеше.
– Сам и аз не отбирам ептем що става. Нещо все ми се губи…
Дядо Горчил зарея поглед из небесата. После извднъж гласът му се промени:
– Кога Пачо скри Дена, тя примамка беше. Не беха останали много жени, и требваше да измислим нещо да се стори… Всяка от момите… яперицата грабваше щом мине покрай къщата й. Но все някак трябваше да знае за нея, да я позове по име… Повечето ги помнеше, о, като вещица зла помнеше тя – той плю черно на земята и въздъхна – Как ли не се мъчих да я улова. Билета, ходжи, попове… И всеки път се изплъзваше гадта прокълната.
Дена бе нова булка у село. Немаше и година как се беха ‘зели с Пачо.
Разходихме я денем до онуй место… руината на оная църква.
Мислехме, че може да привлечем оназ… А и сите у село беха жадни за мъст, та притискаха Пачо. Той и сестра бе изгубил…
Дядото разказваше накъсано и бързо прескачаше от едно на друго и често кашляше.
– Бе не е ни за разравяне, ни за разправяне наш’та…
Аз бех сигурен, че няма да стане нищо, ама Гъчовото котило – не, ше я фащаме. Година как не беше идвала да ломи некоя къща, и вече мислехме, че се е наситила на мъст. Баща и баба погуби, съседи и род, па и цело село ли?
Три нощи вилня. Три нощи вихреше танц от единия край и огън на другия. Кога се втурнем пожара да гасим, вой откъм мегдана се зададе.
Кога спрем лудоста от едното, тя от другаде я пускаше…
Не знам как стана.
Горчил държеше Алеко за рамото и го стискаше неволно от силата на яркия спомен.
– Отнекъде го разбра пуста пустовница, и я викна…
Кога мине покрай къщата ти, ни звук ни стон, ни пламък трябва да има.
Но как да знаиш кога минава?
Кучетата лаеха откъм Манолевата къща тогава.
Крихме я поред и там, и у други. Палихме росянката, играхме хора, нищо не я улови…
После, малко преди края на третата нощ, Пачо погледнал. Сторило му се, че врявата откъм Теньови е на добре, че сме я прихванали пустата.

Алеко почти изохка от свитите като ченгели пръсти, забити в рамото му.
– Отнекъде беше разбрала името й, разбираш ли, сине? Как го бе научила, как?
Очите му бяха впили безумен, невиждащ поглед в тези на Алеко.
– Не можахте ли да вземете оръжие някак? – обади се несигурно младежът. – Полицаи да викнете, нещо друго? Как една жена ще избяга на толкова мъже? При това с друга на гръб…
Викингът нервно поклати глава.
Дядото постепенно дойде на себе си. След това неочаквано се подсмихна.
– Жена, викаш? На гръб? – той се плесна по крака и се заля в кикот.
След това внезапно се изправи бързо.
– Знаиш ли от що ги е страх другите у кръчмата? Да не дойде за тех! И мъжете би зела оная, сал да можеше! Но едно нещо я спира, пък и сама не е вила… и онез дори са я прокудили. Живее посред силата и рода си тя… Между сестрите и хората и…
Той рязко сграбчи сащисания момък за ръката и сложи нещо в дланта му.
– Ей туй ни остана да ни пази… Чуй, да видим колко струваш.
Алеко отвори длан и я приближи към очите си. Черен извит като зъб камък лъщеше в нея.
– Туй е белемнит, момче. Сложи го до ухото си. Чуй.
Викингът предпазливо огледа мътния кристал. После го вдигна до ухото си…
И оглуша.

 

***

 

Поляната хич не е пуста. О, не, колкото и да ми се ще.
Странно, само преди ден копнеех и неистово търсех да зърна жива душа, да намеря друго същество, с което да говоря, да избягам, и то да е различно от тези побъркани вманиачени вещици, с които бях заобиколена напоследък.
А сега видът на момичето, което се е надвесило над тревата в студеното утро, сякаш си е изпуснала нещо, ме дразни. Искам да съм сама.
Спирам на ръба на гората. Малко по надолу дърветата затварят отново обръча си, мога да заобиколя и да продължа надолу. Но тогава няма да открия билката. Ще трябва да чакам утрешния изгрев.
Поколебавам се, после ми става смешно. Пристъпвам на поляната. Навеждам се на свой ред и предпазливо, като подбелвам очи към подранилата колежка билкарка, започвам да се взирам под по-високите растения. Нищо не виждам. Това е страшно неблагодарна работа. Как се оправят тези хора с хилядите зелени еднакви листенца?
Не мога да разбера дали ме е забелязала, изглежда силно погълната от търсенето.
Ровя из храсталака и постепенно се приближавам до нея. Много трудно е да търсиш невидима и невидена билка, когато се мъчиш да държиш под око някой друг край теб.
За миг нещо проблясва под няколко едри листа на …репей? Навеждам се по-близо. Ако е възможно да го разпозная с нос, то това е перфектната позиция. Завирам очите си в нежните, като миниатюрен магданоз листенца. Наистина сребреят. Протягам ръце и припряно късам билката, точно както не трябва – дърпам като полудяла, за да я изстръгна из корен. Крехкото на вид създание със ситен контур и фини стръкчета издържа на опън като гумено. Дърпам отново и почти се преобръщам.
– Добре е да се придържа в основата – казва един плътен алт до ухото ми. – Коренчетата ще дадат друга догодина. Пък и не е нужно да късаш цялата китка само за едно листче.
Изправям се. Ама, разбира се. Как не се сетих.
– Добре дошла, сестро. Чаках те.
Тя ми подава професионално отделените и подредени стръкове листа.
– Ще помогнат най-силно, ако с твоите ръце ги сториш на лек.
Виждам първите предвестници на изгрева в синьо-сребристите й очи. Лицето й червенее като огряно от камина.
– Димана ме викат. Дойдох да ти помогна.
Естествено. Последното няма нужда да се споменава. В тази планина всички съществуват заради мен. Дишат с единствената идея да ми помагат.
Явно изражението и мълчанието ми са достатъчно красноречиви, защото тя вдига успокоително ръка.
– Няма да правя нищо напреки волята ти. Но е добре да знаеш що се случва с теб, сестро.
Тя прави една крачка назад.
– Домна заръча само да ти кажа. Пък и аз самата не бих сторила нищо силом.
Имаш голям дар, лесно даден, моме. Повечето от нас дотам стигат след дълъг труд, трудно познание и упорство.
Не е като да не си преживяла много. Но и много ти е подарък.
Каня те с мен да дойдеш, самовила с нас да станеш. Ще има какво да учиш, но и много ще ти се изясни. Няма да се луташ, както много други сестри. Ще имаш на що да се опреш.

Тя ме гледа известно време изпитателно.
– Ще речеш ли нещо или ще си мълчим до зарево? –
Проклинам наум. Какво да направя? Защо са се загрижили? Какво желаят от мене? Вдигам рамене.
– Нямам какво да кажа. Благодаря за загрижеността – казвам с нежелание.
– Сигурна ли си, сестро? Виждам че много си насъбрала. Поне ела да си поговорим, ако има нещо да…
– Да помогнете? То тук от помощ не мога да се отърва, с туй дали можеш ми помогна? Щото ми е до гуша! Искам да си отида, да се махна оттука! –
Усещам се, че говоря странно. Говоря като тях.
Тя отстъпва още крачка назад.
– Спокойно сестро. Не искам да ти преча, да ти казвам що да правиш. Но с червената… С яперицата – с усилие изрича тя – си поела по път дето няма как да се махнеш… лесната.
– Всеки, който срещнах по този път все това ми казва! – троснах се аз – Нещо друго? Някой поне малко опитал ли се е да й помогне? Сигурно има начин. Не, че го знам. Но знам, че и на нея не й е било лесно. – старая се да използвам по книжовни думи – Приятелите ми ме чакат долу. Искам да отида при тях. Искам да си тръгна.
– Но сребролистникът не е за тях май? –
Дали усещам лека ирония?
– Ще направя каквото е нужно, за да й помогна. – хладно казвам – Не искам заради мен да умира никой. После ще си вървя.
Тя кимва доволно и преплита пръсти пред корема си. Очите й блестят.
– Това е, което те прави вила. Чистотата. Но… Недей слиза в селото, сестро. Няма да ти хареса. Ти си различна сега. Най-вече за приятелите ти…
– Не говори за хора, които не познаваш, скъпа – зъбя се, малко насила. – Не знаеш какво им е, какво ми е и на мен. И те моля да ме оставиш на мира да си вървя.
Тя кимва и леко пристъпва към мен с китката билки. Не помръдвам. Ще си набера други, не ми е притрябвала помощ.
– Вземи ги. Вече е късно за други.
Неохотно вдигам ръка. Тя изведнъж преплита пръсти с моите. Сякаш ток ме удря и ръката ми изтръпва до лакътя. После дръпва китката си и отскача назад.
– Гадина! – извиквам и стискам пръсти, за да възвърна чувствителността им. Вдигам другата си ръка високо, за да замахна.
– Не се гневи! Нищо не съм ти сторила – изпищява тя и покрива с ръце главата си – Дар ти дадох… Ако ти потрябвам…
Нежеланите подаръци са нещо обичайно в тази гора, Пух.
Стискам още веднъж пръсти. Тръпките почти изчезват.
– Нищо не искам ти казах. – цедя през зъби – Махни се от пътя ми. Сестро. –
Сега вече звуча като истинска. Може би трябва и някоя кълбовидна мълния да пусна за ефект. Трябва да видя в наръчника как става…
Тя кимва. Тъгата в погледа й се увеличава, но не искам да мисля. Не мога и за нея.
– Ако ти помощ дотрябва… Само кажи името ми. Аз ще те усетя.
– Бъди сигурна, че вече го забравих – уверявам я аз ядно.
Тя се усмихва криво.
– Чвор си чепат вярно – изрича бързо, обръща се и се изнася бързо от поляната. По-бързо отколкото е достойно за магическа вила може би. Леле, каква съм страшна.
Навеждам се и събирам листенцата, които изпуснах. Прибирам ги грижливо в раницата си. После поглеждам към черния път, който води към селото.
Слънцето вече проблясва през дърветата. А в главата ми звучи „Димана… Димана…“.
Стисвам зъби и хуквам надолу.

 

***

 

Беше като пълна, абсолютна тишина, която затъква меките си коркови пръсти дълбоко в тъпанчетата ти. Като рязко потъване в морските дълбини, където всеки звук е погълнат от невиждани огромни риби, със слепи стърчащи на антени очи.
Беше като внезапен край на света, прерязан с нож кадър.
После се появиха дребните звуци.
Бумтенето бе първо, далечно като тласък на гигантска помпа. Скърцането дойде после,  поклащано от прилива.
Накрая бе онзи далечен шум, като от стотици тонове вода, която се излива от високо.
Алеко стоеше с отворени очи, но светът беше отстъпил пред пълната тишина и бумтенето, беше като избеляла до силуети пощенска картичка. Не виждаше нищо, чуваше само вътре.
Ръката му стискаше тъмния камък, и сякаш сам бе потънал в полупрозрачните му глъбини.
Някой шепнеше далеч.
Но вятърът или водопадът свистеше с всичка сила във висините. Такъв звук биха издали облаците, ако можеха да летят със скоростта на куршум.
Беше шум, който идваше от тишината, от пълната липса на звук, от безвремието.
Беше нещо друго. От другаде.
Усети как някой го дръпва, камъкът му се изплъзва и шепотът се превръща в виковете на дядо Горчил.
– Ей, момче, събуди се бе! Излез! Леле, беля сторихме… Алекси, Алекси!
Викингът се олюля под внезапния натиск на нахлуващия свят.
Сетивата му попиха обратно слънчевите лъчи и гората, тревожното лице на Горчил и въздуха.
– Дядо, бе… – прохърка той. – К’во е това?
– Ох, божке… Добре си, ‘начи! Как ги подбели, секаш хадар виде… Толкоз силно некой да се отнесе не бех виждал.
– Аз… – едрият момък поклати глава и седна на тревата. Сърцето му тропаше като в кутия в гърдите му, дъхът му бе насечен и треперещ. – Какво стана?
– Исках да ти покажа белемнит що е, ама ти… –  той вдигна камъка далеч от очите на викинга – Туй ни пази от пустосницата, поне некои…
– Всички ли… Такова имате? Как чувате с това…
– Я поеми дъх, чедо. Само едно е и пази целото село. Ил’ поне половината – измърмори дядото смутено и зарея поглед надолу. – Змейски зъб му се вика. То затуй и мъже го откриват, па и май само те го чуват. Ма тебе направо те втресе, а?
– Сякаш бях… бях високо… Като че летях, или плувах през водопад, ама грамаден… И беше адски тихо…
Дядото кимна.
– Барем да се беше огледал къде си, ама…
Той отново впери внимателен поглед надолу към пръснатите като на длан къщи на селото.
Алеко вдиша няколко пъти дълбоко. Главата му се въртеше. Не знаеше какво да мисли.
– Дядо… Какво наистина прави това чудо? –
Горчил не отговори. Погледът му остана впит в няколкото фигурки, които се щураха долу сред приличните на разхвърляно лего къщички.
– Исках да ти покажа, Алекси… – промълви той, без да откъсва очи от картинката. –  Исках да ти покажа да видиш що е…
После се извърна.
– Ти искаш да хукнеш още сега, знам, че те гори отвътре, не мож’ да търпиш… То е нечовешко да се търпи толкоз мъка. Но ще ми фанеш вяра, чак като я срещнеш, разбираш ли. Чак тогаз ще поверваш що е… Но ще бъде късно и най-паче – нема да си от полза на момичето. На Неда.
Той се приближи и впери изпитателни очи в момчето.
– Тя е жива. Нищо й нема още, но не можеш й помогна сега. Треба да изчакаш. Имаш ли ми вяра?
Алеко преглътна с мъка. Сърцето му не се бе успокоило. Той погледна към земята, ядът в него го караше да плюе и да хукне, да не слуша нахалния старик.
Споменът за камъкът с тишината обаче висеше като огромен дирижабъл във въздуха над селото. Тежеше в сърцето му.
„Е, това нищо не доказва“ заяде се малко гласче в главата му.
Той вдигна очи и понечи да отговори на дядото, но той вече не беше пред него.
Сграбчил тоягата си, бе преполовил стръмния склон към пътя.
Извърна се и тревожно замаха към момъка.
– Хайде, скоро! Скоро да слезем долу. Нещо става баш пред къщата на Пачо! –
Алеко метна поглед на върхарите зад себе си. После стана и изморено се заспуска по склона след пъргавия старец.

 

***

 

Гората не започваше, където селото свършва.
Гората не отстъпваше и метър на селото. Гората не отпускаше хватката си и за миг, дори заради две къщи една до друга.
Тя не делеше планината със селото. Тя го бе пуснала там под наем.

 

Ния стъпваше предпазливо. Последната къща се бе скрила от погледа й преди минута, а вече изглеждаше че се е изгубила в гъстия лес. Пътеката, която бе избрала, криволичеше над черния път, и всеки момент можеше да се шмугне в друга, съвсем различна посока.
Първото притеснение погали стомаха й с нежна, хладна ръка.
Истината бе, че нямаше представа къде отива. Помнеше, че се бяха върнали по този път, че никъде не бяха отбивали, но колко време бяха пътували, и дали не бе пропуснала някое разклонение, не бе сигурна.
Но не можеше да стои и да чака. Имаше достатъчно провизии за няколко дни, челник и огънче. Щеше да си направи означения, за да успее да се върне.
В крайна сметка ако тези неща бяха истина… онези вероятно щяха да попаднат и на нея. Най-малкото щяха да са на едно място с Неда.
„Щото те е шубе самичка, а, дарлинг?“ изчурулика едно подло гласче някъде в главата й. Тя сви рамене и продължи напред.
Гората не беше безшумна. Странни звуци се промъкваха навред, освен пищенето и цвърченето от птиците и насекомите някакви неща скърцаха, влачеха се и пуфтяха, а най-зловещото беше едно дълго въздишане, което се появявяше през известно време в леса и сякаш вървеше до нея.
Тя се огледа, просеката през която виждаше пътя се бе сгъстила, трябваше да нагази в храсталака, и да се приближи до плътната завеса от дървета, за да надникне.
Очите й внезапно се премрежиха, остро предчувствие преряза стомаха й.
Наоколо притъмня. Или тъмнееше погледът й? Отново усети онази жажда, пиеше й се, сякаш от дни не бе слагала капка вода в устата си.
Далеч напред в гората светлееше петно. Просека или поляна?
Три силуета вървяха бързо през нея, ловко заобикаляха храсти и дупки и търсеха пролуки сред дърветата, за да минат. Най-високата беше най-отпред, косите й светеха в сребристо-бяло.
Тя спря и другите две момичета също спряха. Русата девойка приклекна и затърси нещо в тревата.
Третото момиче извърна глава с нахлупена качулка и впи поглед право в очите на затъналата в храстите Ния.
Тя потрепери.
Беше Неда.
Някъде вдън гори се разнесе вой. Трите жени чевръсто се шмугнаха сред дърветата и изчезнаха.
Този път въздишката беше зад нея, почти зад гърба й. Тръпки полазиха врата й и тя рязко се извърна.
Стояха един до друг, единият голям и разрошен, другият дребен и свит.
Гледаха я и чакаха.
„Откога пък вълците въздишат?“ идиотски запита някой в главата й.
Не успя да мисли за отговор. Извърна се и се хвърли през гъсталака сред дърветата.
Трудни бяха само първите крачки. Вкопчените трънаци внезапно я пуснаха и тя изхвърча между дебелите стволове.
Да, точно тук започваше склонът. Ето го и пътя, лъснал черно-кафява снага.
Нямаше време за мислене.

Тя се затича през равния, гладко покрит с листа и храсти склон.

 

***

 

– И що ше прават? –
– Де да знам. Ватафът сигур знае. –
– Е, за какво сте, като не знаете? –
– Стига ме яде, питай твоите.
Чильо и Делко седяха един до друг в каруцата, която поскърцваше след омърлушеното магаре. Денят преваляше, оранжево-червеникави зайци играеха по косите им и козината на животното и ги подканяха да бързат.
Споменът за изпънатия на леглото Кою още ги стискаше за гърлото. Дългият племенник на Гъчо лежеше и едва дишаше. Вуйчо му твърдеше че е в безсъзнание, но и двете момчета стреснато гледаха подбелените му, затворени наполовина очи, в процепите на които зениците надзъртаха бързо отвреме-навреме, сякаш малкия се правеше на заспал. Беше доста призрачно да стоят и да го гледат така. Гъчо не беше от разговорливите, но успяха да разберат че вълците са нападнали обора, и конят в паниката го е ритнал.
Само че малките бяха чули и друга версия – дядо Манол твърдеше, че племенникът на кръчмаря се е върнал така облещен от лапите на дивата… пустосала го и дори сам Гъчо едва се отървал, и сега момчето било завинаги белязано. Естествено, на дядо Манол не можеш да имаш изцяло вяра, но и кръчмарят почти нищо не казваше.
Те поседяха още малко, втренчени в леглото и приятеля си, без да знаят какво да правят и домакинът ги подбра. Чильо бе с каруцата на вуйчо си и бе склонил да закара калушарчето до къщата, където бяха отседнали другите русалии.
– Оттук не е ли? – посочи към калното разклонение на пътя малкият, пристегнал червен пояс върху русалската си риза.
– Нема да минавам през черния – отсече Чильо. – Ще обикалям цел ден, ако трябва, ама нема да припара близо до гъстака.
Делко вдигна рамене.
– Кажи ми какво се е случило с оня, дето дядо Манол го спомена, а пък и Гъчо рече, че били глупости? Каран ли беше…
– Ба, лаже. – кимна Чильо; магаренцето бе забавило ход и той го плесна леко с повода. – Манол си измисля често, ама понекогаж прекалява.
– Ма и Гъчо не казва нищо. Как ни изгледа като го споменахме… сигур има нещо.
– Бе, мен са ми казвали, че навремето тва били най-старите дедки – Горчил, Гъчката и Каран… Били приятели от малки, та до старини.
Той плесна по-силно животното, което изрева и разтърси уши.
После се огледа и продължи с притаен глас:
– После, като станали зулумите… Каран викал, че трябвало да убият пустосницата, ама Горчил не му давал. Гъчо явно е бил на страната на брат’чед си…
– Ама те са брат’чеди? – възкликна Делко –
– Ми да – кимна русолявото хлапе – Брат’чеди са.
Магарето направи още две-три стъпки и спря.
– После се скарали… И Каран сам отишъл да се срази с оная. Те се опитали да го настигнат, да го спрат, па не успели. Изчезнал и той. Бил едничък мъж дет изчезнал. Само жени земала инак яперицата. Хай, дий, бре!
Чильо се извърна и плесна един два пъти животното. То потръпна, но продължи да седи на място, сякаш не можеше да реши накъде да тръгне.
– Какво ти стана, бе, Маре? – затюхка се малкият и понечи да слезе от каруцата. – Ей така като се запъне!
Делко го сграбчи за ръката.
– Стой! –
Някъде назад, дълбоко в гората, в посока онзи черен път, който Чильо бе подминал, отдалеч се чуваше пищене.
Магарето вдигна глава и зарева сякаш в отговор.
Чильо изпсува доста солено за възрастта си.
– Трай ма! – той изгледа Делко. Лицето му беше бяло. – Ко туй, бе?
Делко се бе обърнал и се взираше през удължените сенки.
– Чини ми се, че женски глас беше, а? – трепетливо изрече русото момче.
Дребният калушар се наведе напред и леко потупа магаренцето по хълбока.
То изведнъж млъкна.
Още един вик, този път малко по-ясен, се разнесе над гората.
Делко пое рязко дъх.
– Т’ва е оназ! Дий, бре! – закрещя Чильо и зашиба с повода животното. То изви гръб, изрева и заподскача на място, но не направи и една стъпка напред. – Мама ти спъната!
– Чакай, Чиле, стой!
– Къде да стоим, бре, да я чакам да ме просне ли!
– Бе вика за помощ туй! Може да е онова момиче! – викна калушарчето и улови каишите. – Чакай!
Пищенето се чу още по-близо. Откъслечни думи се чуваха. С голямо усилие можеше дасе различи „Чакайте“. Или може би „бягайте“?
Делко стисна зъби и скочи от каруцата. Сърцето му хлопаше в гърлото, ръцете му трепереха, но той тръгна назад, напук на страха.
„Кога най те е страх, тогава си най-смел“ повтори си той думите на баща си. Лесно беше на приказки край огъня.
– Къде бе лудо? – извряка Чильо зад него.
– Това не мож да е дивата. Сигур е оназ… Неда ли, Ния ли беше – каза Делко. – Още е светло. Пустосницата нали уж все сутрин идела?
Чильо вдигна рамене.
Викът този път се разнесе съвсем близо до главния път. Гласът беше женски,много изплашен и се придвижваше много бързо към тях.
След миг се появи и задъханата му притежателка.
Ния изхвърча от черния път с огромни като пълни луни очи и изражение на ужас на лицето си.
– Тръгвайте! – изпищя тя щом видя застиналите от изненада момчета. – Не стойте така, потегляйте!
Делко отвори уста да я успокои и в този миг видя, че тя не беше сама.
На няколко метра зад нея, леко и небрежно подтичваха в тръс две сивочерни вълчи муцуни. Изглеждаха като ескорт – не полагаха никакви усилия да я настигнат, а щом видяха момчетата и каруцата спряха на едно място и седнаха като послушни кучета. Мятаха се отвреме-навреме само опашките им, като на нервни котки, ту наляво, ту надясно.
Останало без дъх, с посиняло от усилията лице, момичето стигна до каруцата и като се закатери по рътлата без да сваля раницата от гърба си дори, викна почти в ухото на горкото магаренце:
– Дий, миличка, дий!
Послушно, сякаш цял живот го бе гледала, сивоухото животно наведе глава и задърпа каруцата напред по пътя. Делко се хвърли след тях и се изкачи в движение. После се обърна и втренчи поглед назад.
Почетният ескорт стоеше на разклонението, там, където дърветата се сгъстяваха и гората си връщаше вида, заради който с право я кичеха с разни прилагателни като гъста, тилилейска или непрогледна.
Единият разтърси глава и изскимтя. Другият, по-едрият, не откъсваше поглед от каруцата.
Постепенно бавното тътрене стопи силуетите на опасните животни.
Делко изгледа момичето.
– Беше за тебе. Предупредиха те.
– Мене? – продължаваше да говори на висок глас тя – Щяха да ви изядат, момче! Почти виждах как се нахвърлят на каруцата!
– Нас? – каза Чильо с недоумение – Мисла че теб гонеха?
Делко поклати глава.
– Само я провождаха. Ако искаха да я схрускат, отдавна можеха.
Той изгледа сериозно момичето.
– Аз пък мисля, че вече не можеш да ходиш в гората, госпойце. –
Тя го погледна на свой ред. После внезапно се изкикоти истерично.
– Много си сладък като говориш така, сякаш си голям, сериозен мъж.
Делко присви очи засегнато после я хвана за ръката.
– Не съм голям, госпойце. Но те съветвам да не влизаш повече там. – и той посочи към тъмната едра маса, която закриваше небето.
Усмивката на Ния угасна.
Тя седна на пейката и се загледа унило в преминаващите дървета.
Далеч долу в селото светна мижава лампа.

 

***

 

– Беше тя. Видях я, сигурна съм. –
Тънките й, стиснати в мъка устни, потрепваха почти незабележимо.
Алеко въздъхна на масата срещу й. Беше прибрал буйните къдрици под качулката на суитчера си на финландския горски клан. Носеше го навсякъде, сякаш против уроки.
– Излиза, че май и тримата сме тръгнали да вършим еднакви глупости, а? – каза подтиснато Станимир.
Алеко сви рамене и въздъхна отново.
Вратата на кръчмата се отвори и здрачът за миг надникна вътре, облъхна всички със студения си планински дъх и се измъкна прогонен от мижавата лампа. В огнището тлееха няколко цепеници. Стан бе втренчил омагьосан поглед в пробляскващите въгленчета, и се сепна, когато едрата сянка на Пачо се метна върху масата.
– Отмъкнахме я, думаш? – каза той и лека усмивка пробяга по устните му. Острият му поглед изпитателно обиколи тримата приятели на масата. Русият младеж метна бърз поглед към Ния, после сплете пръсти върху масата.
– Охо – чу се измъчен глас и иззад бара се подаде призрачно бялото лице на Кою. Рошавата му глава кимна в поздрав.
Пачо се обърна и усмивката му помръкна.
– Не мож’ да те остави тъй! – изрече той свъсено – От леглото – на работата! Аман от вуйча ти!
Кою вдигна рамене.
– Екстра съм си. Ше пийте ли нещо? –
Едрият момък изгледа масата, на която имаше само пепелник.
– Що сте на празна ясла? –
Алеко въздъхна за пореден път.
– Ти какво, забрави да говориш ли? – дръпна се Ния.
Стан се поколеба.
– Ми може едно кафенце да пийна. – каза неуверено той.
Пачо го изгледа присмехулно.
– Тъй, тъй, да не те отвлечем и теб, ако ‘земе да се напийш много.
Алеко махна с ръка.
– Аз съм пас засега.
– Аз пък ще пия едно вино. – троснато каза Ния.
– Ей туй е – жена с мъжка дума. Мъчно вино, нали? – усмихна се внушителният левент и се приближи до бара.
– Сигурна ли си? – замислено попита Стан. – Май и аз бих ударил една чаша.
Алеко го изгледа, после въздъхна  и махна с ръка.
– Може и да сте прави. Сигурно има нужда от нещо за разпускане. Но не мога да… – той посочи гърдите си и направи жест сякаш изстисква гъба. – Не знам какво да правим. Втори ден вече я няма.
Ния се наведе към него.
– Алеко, ти глух ли си?
– Ния, престани с твоите измишльотини!
Тя се сепна, черната й начупена коса потрепери, сякаш от неочакван удар.
– Аха! Когато ти разказваш за вълци, не са измишльотини така ли? Сега обаче си вече голям мъжага и знаеш кое е истина, кое не…
– Не, не – помирително вдигна ръце викингът, докато тя дърпаше стола си далеч от него, към другия край на масата. – Но не мога да спра да мисля за нея, къде е, как е…
– Ами да я беше потърсил по-ефективно! – изсъска момичето и сякаш се разсърди още повече. – Не да ми обясняваш какво съм видяла или не.
– Ния, моля те! Виж, била си изплашена, подгонило те е нещо, кой знае какво е имало… Трябва да се заемем по-сериозно…
Тя се изправи.
– Ето я типичната мъжествена намеса! – процеди тя, докато в очите й гневът кипеше. – Само така – вземете нещата в косматите си ръце, господин мъжкар! Загрижен си за най-добрата ми приятелка? Само че и ти киснеш тука като мен, и не правиш нищо.
Четири глинени халби, пълни догоре с вино се тръснаха на масата.
– С караница нема’а стане. И цялата гора да пребродим, може нищо да не найдем. Мислите ли, че не сме скитали месеци?
Той седна и тъмна сянка пропълзя по лицето му.
– Знаете ли какво е да чакаш нощем да тропне портата? Да бродиш като в съне, от ливада на ливада, да спиш под дървета, и кога друг глас дочуеш издън гора, да тичаш със стегнато сърце, дано са я видели…
– Кога нощем изтрополят стъпки пред вратника, по кълдъръма, по улицата, да затаяваш дъх, да се ослушваш дали няма да влезе, да дотича до твойта стая, па да те покрие с коси… – гласът на Кою беше сух и отнесен, насичаше думите сякаш не смееше да ги изрече ясно.
– Имаш ли път през гората, да гледаш все из храстите, да търсиш следи, да отмяташ пътеки…
– Пък нощем да я чуваш веч… Гласът й да милва косите ти, да щави сърцето ти, и от много далеч да ти обещава, че ще се върне…
Алеко, Ния и Станимир вцепенено гледаха двете момчета, които един през друг изливаха мъка и болка. Напук на това, което казваха, гласовете им бяха студени и някак безчувствени, думите излизаха равни и сякаш чужди. Но в очите им тлееше една горчивина, която правеше разказа им ужасяващо истински.
Тримата бяха толкова захласнати, че не обърнаха внимание на двамата дядовци, които влезнаха през вратата на кръчмата, а после мълчаливо приседнаха на масичката до входа.

 

***

 

Горчил седеше срещу й, говореше бавно и тихо, но в гласа му вибрираше тревога и напрежение, сякаш някой го гонеше. Тя виждаше тъмното, сбръчкано лице на дядото, очите му, хлътнали в леговищата от кафеникави клепачи, твърдо обтегнатия лък на устните му, които не отпускаше дори и когато говореше, но това което грабваше погледа й и омагьосваше душата й, бяха ръцете му – с огромни длани и почернели от стаж пръсти, с изненадващо равно изрязани нокти и големи, като дъбови струпеи, бръчки покрай сгъвките. Почти не чуваше думите му, но усещаше и разбираше всеки жест на потреперващите му ръце, които ту се свиваха в юмруци, ту се разгъваха и размахваха, като че търсеха диригентската си палка.
Кръчмата беше пълна със старци и тук-там за цвят няколко момчета; Койчо, Чильо и Делко бяха седнали върху самия бар и клатеха крака пред решетката на огнището.
Фактът, че беше единственото момиче в заведението не я притесняваше толкова, колкото я караше да се чувства като в някаква чужда страна, като в идиотски филм. Вниманието на всички, което неизбежно усещаше, не беше неприятно, а по-скоро странно. Бе попадала на агресивни типове, които се чувстваха много смели, докато бяха на глутница, както и на притеснителни младежи, които не смееха дори да я погледнат. При всички тях обаче вниманието – когато го имаше – пареше почти еднакво силно, само че някак с различен знак. Едните бъркаха нагло по тялото й с поглед, а другите чакаха да се разсее, за да надзърнат крадешком в очите й. Сега беше различно, всички боязливо свиваха сетивата си, именно за да не ги усети, да не я видят, да не й обръщат внимание. Не беше наясно дали й и харесва, но беше ново и различно.
Надигна глинената чаша и последните капки вино се търкулиха по гърлото й. Като по команда Пачо кимна на Кою, а той сръга седящия до него Чильо. Без да възразява, момчето пъргаво скочи и напълни нова чаша от буренцето иззад бара. Тя му благодари с усмивка, после отпи от новодонесената си напитка. Вкусът беше резлив, но плътен, възкисел, но с много остатъчна сладост, а накрая като бодване се усещаше една леко горчива жилка. Мъчно било, защото не било лесно да се направи, казаха момчетата. Но в погледа на Гъчо имаше и нещо друго, а двусмислените му думи й носеха само неспокойствие. Мъчно вино, защото ти става мъчно от него, както бе казал Алеко. Не само като свърши, а още докато го пиеш. Имаше право, гадта. Сърцето й се отпускаше, когато силната течност разлееше топлина по гърлото и стомаха й, но после в главата й се настаняваше една мътна мъгла, която пулсираше в тревога. И й се допиваше много, ненормално повече, отколкото което и да е друго питие. Усети го oще долу, когато го бе опитала във Възбог. Беше решила, че е прекалила, и че драматичното продължение на вечерта е било заради неясно колко изпитото количество. После се оказа, че е било само една чаша…
Разтърси глава и вдигна поглед. Дядо Горчил се бе изправил и говореше на висок глас.
– Има неколко начина за туй… Знаете ние сме си само ора, трудно става туй при нас, пък да победим дивно изчадие… хич не ни е дадено. Но за туй, помози бог… помислил е и ни е направил корави и инати, та да търсим все как да успеем, как да се спасим. – той стисна юмруци – При всеки от тех обаче требе да сме сигурни, че ще се опазим, ако не я надвием. Аз мога да опаза секи от нас, знаете, ама… Само един не мога.
Всички метнаха крадешком погледи към Ния, после отново зяпнаха към стареца. Нещо – виното, притеснението или мъката, я изправи рязко на крак.
– Няма нужда да ме пази никой. Вече… – тя огледа всички с премрежен поглед – Вече не ме интересува нищо. Иска ми се да беше взела мен… Поне можеше да бъдем заедно.
Пълна тишина посрещна думите й.
– Дъще – прокашля се дядото – Не знаеш що говориш… Тука сите сме с пробити сърца, мила… Нема ги най-важните ни. – устните му останаха стиснати, но очите му се премрежиха.
Тя внезапно сякаш изтрезня. Огледа седящите на съседните маси, и видя смръщени лица и стиснати устни, очи забити в чашите и пръстите, и усети отблъскването. Те я отричаха, пъдеха я, не я приемаха. Тези изтерзани от мъка и загуба старци и деца, тези безкрайно корави планински мъже. Почувства се малка, глупава и дори нахална. Коя беше тя да им нарежда?
– Вижте, аз искам само да помогна… – отрониха устните й  – Искам да намеря приятелката си, да я измъкна, да…
Горчил въздъхна.
– Мигар не ви казах да си идете? Така щяхте да сте помогнали най-много…
Тя сведе глава. С периферното си зрение усети как Алеко се изправя.
– Хайде стига сте ни обвинявали! – процеди суровия му глас. Явно грешно бе схванал притеснението й – Ние сме гости, туристи, откъде можем да знаем какво се е случило? Откъде да разберем, че една жена ви е побъркала, че ви е надвила и изплашила толкова много? Погледите се надигнаха от чашите и се впиха в момчето. Странни, празни погледи, без агресия, без обида и реакция на глупавото мъжко изхвърляне. Всички просто гледаха и сякаш му съчувстваха. В този миг сякаш нещо й се избистри – тези хора нямаха нужда от думи. Нямаха нужда от разговори и уточнения. Те правеха тези неща заради тях – тримата туристи, тримата навлеци, които бяха дошли и разбили крехко балансирания им свят на безумно отчаяние, безкрайно търсене и безсмислено мълчание. Бяха приели участта си.
Навремето бе слушала много военни истории, вуйчото беше маниак, пък и беше бивш военен лекар… Най-ярко помнеше един от разказите му за източните битки. Не помнеше кои, може би японците, може би монголите, при набези върху някое селище правели чудовищно, нечувано в никоя война клане – избивали първо жените (а може би и децата, но не смееше да мисли в подробности) и после посягали на мъжете. Това обикновено било достатъчно, защото защитниците рухвали – смисълът на борбата им, на живота им бил загубен. (При женските армии, добавяше вуйчо й, това никога не се случвало. Дори загубили всичко, те продължавали до смърт – своята или на врага си).
Тя потрепери, облиза сухите си устни и пристъпи в средата на помещението.
– Стига сме се карали. Аз съм готова да помогна. Трябва да има начин да я надвиете, да си ги върнете, да й отмъстите! Нима сте се предали? Аз няма да се предам. Нима искате да предадете тях? Аз не мога да я оставя. Не мога да си отида. – сърцето й тропаше силно в гърдите, но гласът й бе странно спокоен.
– За мен има само един път.
Някъде далеч в ума й някой викаше, някъде дълбоко в нея нещо я предупреждаваше, като филм, който се надигаше от нищото, за да се прожектира върху стената зад очите й.
– Искам да помогна. Ще направя каквото кажете. Само да я спасим. Искам да я измъкнем. Да хванем онази… Няма ли начин?
Очите й блестяха опиянени от виното, ръцете й бяха свити в юмруци пред гърдите й. Не усети кога Алеко е хванал ръката й. Погледна го и леко освободи дланта си от захвата му. Горчил седеше и я гледаше втренчено.
– Момиче, не знам що да ти река… – издума той – Мисля, че вие не сте с акъла си много… ни женорята, ни мъжете. Най-добре би било… – той вдигна рамене – да вземем да ви пратим с една каруца надолу, пък да не се занимаваме. Все ядове… – Той въздъхна. – От друга страна.. ‘се пак… има един начин, дето може да ни помогнете. То най-веч ти.
Старецът се наведе напред. – Отдавна си мислиме… ‘Ко може да я прикоткаме и да я застопорим у некоя къща… Може да я фанем тогаз, да я вържем, аз зная как…
Един от старците на масата до бара изсумтя силно. – Знам, трудно е, щот’ тя у село не е влизала сегиз, се слугите й действат. Ама ако види причина да влезе… – той се закашля и не можа да продължи.
– И Каран така думаше – обади се Койчо с тих глас откъм бара. – И и ти не можа да го спасиш.
– Тогаз нямахме стръв. – каза колебливо Горчил и погледна момичето. – Сега…
– А, не! – изгърмя гласът на Алеко – Да имате да взимате – той отново я стискаше за ръката. Не бе усетила кога пак я бе налазил. Дръпна дланта си рязко и пристъпи до дядо Горчил. Погледна ядосано притесненото момче и смълчаните хора наоколо. После хвaна Горчил за рамото.
– Кажи какво да направя? –

***

 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: