Фестивалът на пробуждането

Мракът на Родопите покрива колата, светлините на Пловдив, после село Белащица, и остава само завоят след Гълъбово. После би трябвало да се изкачим до предния пост на фестивалната зона и да се втурнем в дивия купон на „Събуди се“ Експеримент №∞.

Часът обаче е почти 23.00, почти всички в колата спят, а аз съм все още яден и бесен на целия ден.

Всичко, което можеше, се обърка. Спешни задачи в работата в последния момент, забавяне на постерите за спектакъла. Бягай за палатка, бягай за шалтета. Карай като побъркан, за да уловиш последните слънчеви лъчи поне до Куклен. Поне до Пловдив… Е, хайде, до Пазарджик. А после се ядосвай в мрака по завоите.

В един момент бях на ръба да се откажа, да се върна, да потърся хотел, квартира, да скоча на другия ден само за моето изпълнение на феста и след това да дам газ наобратно.

Сега знам, че това е било само ревнивото покривало на съня, в който живеем ден и нощ в самоунищожителния ритъм на града. В задушния ни „сигурен“ свят и реалност.
Реалността не е това, което виждаш. Реалността е това, в което вярваш.

Стигаме предния пост. Има ме в списъка, брей. Човекът там се усмихва и ми подава чудната картичка-пропуск. „Окачи я на предното стъкло и… весело!“

Спираме пред входа. Светлини сред дърветата, щастливи хора, глъч от деца (не са само моите!) и музика. Дишам с пълни гърди неочакваното спокойствие.

После виждам надписа върху фланелката на един от приближаващите хора. Той се усмихва, а аз… аз се разхилвам с глас като завършен идиот.

„Събуди се – това е само сън“.

Мотото на фестивала беше самата истина и тази година.

Да се събудиш означава да се откъснеш от нещо. Да счупиш навика, стената, границата. Да скъсаш цикъла на еднообразието. Да знаеш и да видиш, че има и друг свят.

Нощта изведнъж се оказва далеч по-светла и по-интересна от деня, който бяхме оставили зад себе си. Защото стигнахме на Уейк-Ъпа!

Благият младеж на информационния център се усмихва като някакъв премъдър дядо и кима: „Много хубаво, че сте се решили да тръгнете още днес. Тук е вълшебно място за деца“.

Не само за деца! – бих извикал аз сега.

…После реката се нахвърля върху нас и ни повлича.

Снабдяват ни с карта на огромният „Събуди се“ лагер. Сергии за всевъзможна храна, за дрехи и напитки опасват една чудна тополова горичка. В самия й край, на най-високото, е изградена сцена на поне десет метра над земята. Екзалтирана група забива див етно-джаз, който кара кръвта ми да закипи.

Надолу е лагерът, нагоре – детската зона, „Насам-насам!“ пък е бар-зоната с китната самодивска сергия на Еньовата мастика. Оттатък реката са стрелбите с лък, търсачите и ларпърите, до тях са въжените стъбли и тролея, тролея…

Преминаваме край големите куполни къщи, после откриваме своето местенце. Опъваме палатката, но превъзбудени и нетърпеливи не можем да заспим, като всичките деца наоколо. Лягам в чувала извън палатката и решавам, че утре ще спя до късно. Стига Райко да позволи.

Още по изгрев обаче открехвам клепач, за да видя червените мъгли над Пловдив, озарени от прииждащия поток на светлината. Опитвам се да поспя още малко, но не би – нещо друго се размърдва на шалтето около мен. Надигам се – навсякъде ври и кипи от големи червени горски мравки. Няма нужда да скандират къде се намирам – походът им е ясна подкана да се привдигна и да се хвърля в невероятното преживяване, което ме чака.

Когато се разминаваш с някой човек на „Събуди се“ фестивала, можеш да разбереш дали е за пръв път, дали просто е за първи ден, или е вече старо куче.

Хората, които кацат като от небето и са за първи път тук несигурно само кимат с полуусмивка на твоето „Добро утро!“. Тези, които са вече са направили ден-два стаж ти се усмихват по-широко и отвреме-навреме измрънкват едно учудено „Добър“ (Познаваме ли се?). Виж старите кучета, и оцелелите до края на всичките шест дни, поздравяват всеки като стар съсед, и не пестят лафа и усмивките.

Мога много да разказвам за тези откраднати два дни будност. Свирихме и пяхме с най-различни музиканти и танцьори, ядохме странни палачинки от нахут с кюфтета от елда и пихме ягодови соди и живи бири. Катерихме се по въжени стълби, бяхме на лекции с приказки, йога и уъркшопи за всевъзможни практики. Особено впечатляваща бе работилницата на читалище Канатица за народно пеене в съботата, в която взеха участие пъстър набор от музиканти.

Настана вечерта, в която Коренуване щеше да разкаже своята приказка „Невидена река“. Докато се качвах по дървената стълба, се чувствах много странно – сякаш щях да чета книга на сцената на стадион Уембли. От висотата на тополите гледката те сграбчваше за гърлото – напред са хората, поляната сред тополите със стотици разноцветни хамаци, назад пък е целият фестивален лагер, реката, палатки, въжета и небеса. „Къде започва една история?“ С твоето включване в нея, разбира се…

Концертът мина като един миг. Хубавият, мощен звук (благодаря на Митака от Пазарджик!) понесе историята на Радо, и сипа керосин на гласа ми. Поздравът накрая беше за окичените с цветя самодиви от Еньовата сергия.

На сцената след „Коренуване“ заваляха интересни събития – писателски четения, пънкарски изпълнения, както и уникалният завършек на вечерта – невижданата етно група (за която не можех да повярвам, че не е българска) „Блато Злато“. Отидете на сайта им, заслужават си да бъдат чути.

Четвъртият ден на фестивала за съжаление за нас беше последен. На никой не му се тръгваше. Имаше нещо диво и искрено, нещо истинско и животодаряващо на това могъщо място, с тези свежи хора.

Благодаря на организаторите за чудния фестивал, за поканата да участвам и въобще за възможността да бъда част от този вълшебен сбор на култури и човеци от цял свят.

До скоро будуване отново, приятели.