Защо, по дяконите, учих право. Плюс други разкровения

Моят начин на работа е чист хаос.
Може да кажете, че хаосът е вид ред но много по-сложен.
Ама безредието си е чиста хавра, и няма нищо, което да „прави смисъла“ или поне аз не го виждам.
Погледнати от много високо брауновите ми движения, когато върша каквото и да е, сигурно представляват уникална снежинка. Сигурно има и ритъм, и начин, и повторение в тях.
За човек който се е изтегнал удобно с гореща напитка в ръка и не бърза за никъде, вероятно е много забавно да гледа хаврата ми.
Но когато денят ти прилича на това, което следва, нямаш причини да се хилиш.
Или да Не завършиш поне право.
Сред всички криволици.

***
Когато работя аз хващам Задачата, оглеждам я и… се сещам за друга. Другата е също спешна. Меря ги и после решавам, че тази е много по… важна. Тогава си сипвам/купувам кафе. Сядам и се сещам, че е добре да си сипя и вода, или да посетя WC-то. После вече се съсредоточавам и… започвам да си гледам телефона. Докато работя по Задачата, де. После внезапно отново телефонът звъни и някоя друга задача пристига по жицата. Започвам я веднага. Една дума в нея ми грабва вниманието и аз отварям уикито, за да я проверя. Яяя, Гугъла нещо чества? Я да прочетем за тази персона… Внезапно обаче това ми напомня за забравената Задача от миналата седмица. Започвам я. Или я продължавам. Имаме уговорка с приятел и той ми звъни. Не мога днес, на репетиция съм. Олеле репетицията… Хайде още десет телефонни обаждания. Трето, пето и девето са до жена ми.
Отворените прозорци един до друг на таскбара на компа ми приличат на грахови зърна, посяти усърдно с кликане.
Обяд е минал преди час-два, не съм ял, не съм писал, не знам къде съм и нищо не съм
свършил.

Е?
Ако го нарисувате ще е точно като движението на Браун.
Може би ви е малко абстрактно? Ооо, ще кажете, щото не си работил едно нещо, ама сериозно и тежко, не са те юркали до смърт и не са ти висели на главата, затова ги плямпаш тия.
Не съм ли? Ето ви тогава –
Втори пример.
С тухли.

Като студент съм работил товаро-разтоварна дейност.
В един случай имахме да смъкнем един вагон с тухли на няколко камиона.
Започнах с най-горните. Събирах по три-четири и на купче ги слагах на ръба на вагона. Цигането, с което работехме седеше долу и ги носеше до камиона. По някое време слизах и ги носех до камиона аз. Цигането вдигаше рамене и се качваше на вагона. После пък сменях шофьора на рампата на камиона. След третия път не се навиха вече да се сменим. Цигането стана необичайно мълчаливо и ме гледаше подозрително. Всеки път го изненадвах с ново място за подаване на тухлите. Шофьорът си тръгваше и идваше нов камион.
Тогава започнаха да се образуват дупките. Ей такива, като трапове и можеше да си ги правя на стълбички. Не много надълбоко, щото трудно се отскубваха по-долните… После си оформих стаичка. И кухничка. С барплот.
Крясъкът на шофьора развали строителния ми дух. Двамата с цигането леко се бяха поизнервили, докато им подам последните тухли от дюшемето в спалнята ми.
Лошото дойде, когато реших да поразширя имота.
А, забравих да спомена, че имаше и други хамали на вагона освен мен. Вярно, че съм силен за цял вагон, ама не мога да им взема хляба на хората, все пак.
Та всеки от тях си работеше по различна част на вагона, срещу която имаше камион.
След като ми просъскаха да не влизам на тяхната „територия“, и чичото отляво и здравенякът отдясно решиха да пушат.
Прокопах окоп между отделните помещения и се заредих с очакване.
Последва кратка схватка и… и аз отидох да пуша.
Двамата сърдито обясниха на шефа, че си има норма, понеже той явно не знаеше, а аз им пречех, моля ви се.
Междувременно цигането изчезна и шефът реши да назначи мен на неговото място.
Следващият шофьор още като ме видя, се разкрещя да слизам от рампата на камиона веднага…

***

Звучи забавно, но е и зловещо леко. Изглеждаше така сякаш никога няма да свърша нищо. Сякаш ще си остана залепен за едното намерение и ще се лутам между хилядите си посоки и желания и ще правя само по една крачка във всяко от тях.
И тогава дойде правото…
Винаги, когато имах изпит, свирех перфектно. Измислил съм поне двайсет от песните ми по време на сесии.
Извод?
Правото ме организира.
Пишех и продължавам да пиша в паузи от работата. В откраднати мигове сън, обяд, от децата или приятелите.
Извод?
Работата ме организира. (И другите, и другите).
Но всички задължения ме дразнеха неимоверно. Всеки път се чудех кога най-сетне ще се освободя от тези окови и ще започне възрожденския процес.
В неделя обаче ми просветна.
Винаги когато работата ми е напрегната или имам проблеми – пиша, творя, свиря, всичко правя.
Всеки път обаче когато се адаптирам, или работата е приятно-отпускаща, аз все повече започвам да отлагам визитацията при книгите си или при песните си.
Извод?
Аз съм мазохист.
Шегувам се. Но има капка истина във всичкия хумор както винаги – всичко това, което дразни е жилото което те стяга. Онова, което поддържа кипенето. Необходимото черно, за да върви метъла.
Научих го трудно, но мисля че прозрях урока на сегашната ми работа.
Както и разбрах защо ме съкращават винаги щом ми е било спокойно на някоя.

Самураят не може да остави меча си да тъне в прах, мисълта си – (само) в саке, а изкуството си – в забрава…
Остана последната стъпка.
Да се назнача сам при себе си.

Ваш,
Маркиз ДоСад