– И той грабнал онзи пламък който боговете били разпалили, и се затичал надолу от върха, към долината, дарил го на хората и рекъл ето: отсега нататък няма да сте сами, няма да ви е студено…
Дълги, тъмнонощни къдрици, сплетени на идеални плитки, носещи лъскавото ухание на дом, на река и запален огън, смях и тънки резени препечен хляб…
– Пламъкът донесъл на хората нова сила, спасение и най-вече светлина…
Топлите думи на възрастната учителка стигаха съзнанието му като през мъгла. Привдигна ръка в боязливо протягане – толкова близки до него, толкова топли и родни, буйните момичешки коси падаха като блестящите тъмни струи на раздвоен водопад, бяха две птици, сплели криле за почивка от двете страни на… главата й, която се поклати, като че му кимваше в тайно съзаклятническо „Давай!”. Ръката му се завъртя в орбита около двата обточени астероида, усети топло излъчване, сякаш огньове бумтяха в дълбините. „Давай”, представата беше предварително преживяване, потопен в нея той не искаше да събере докрай пръстите си – колко по-сигурно беше отдалеч – първо топлото и меко докосване докато гали тъмното кадифе, после нежната главица ще се обърне леко назад, към него, разбира се, и ще го простреля с онази усмивка, зърната само веднъж, само за миг в бледнеещата класна стая, и оттогава хиляди пъти под стиснати клепки…
– … е донесъл всъщност какво, Драгомире? –
Стряскането беше по-лошо от това доведеният ти, не – натрапеният ти! – баща да те буди в ада на ранната утрин, нощ, /а може би вечер/, за да те води „да помагаш” някъде…
– Ще отговориш ли на въпроса ми? – тонът бе мек, но зверски силен кънтеше в ушите му. Почувства се сякаш някой изведнъж е пуснал дълго заглушаваният звук на телевизора. За миг смътно схвана какво изпитва дядо му, когато рязко му загасеше екрана вечер и го сепнеше в сладката му дрямка.
Някой бе включил внезапно и периферното му зрение. Машинално смъкна протегнатата си в глуповат жест ръка. Беше късно – докато успее да изплува от виденията си, шушукокикотенето бе започнало.
– Дръпни я, Драго!
Изтръпна. Представата за хилядите последствия гореше страните му – заядливи въпросчета и присмехулни подмятания в междучасието, презрително отминаване по коридора, някой нов прякор, обида водеща до бой… и тя щеше да гледа, да види…
А дребната възрастна учителка стоеше и чакаше отговора му.
– Ъъъ… – смотолеви с пресъхнало гърло. – Извинете… Не разбрах какво попитахте…
– Ти знаеш ли за какво говорим изобщо? – разочарова се жената.
– Ъъъ… Да… – той се напъна да изрови смътните подробности от угасналото си преди малко за околния свят съзнание.
– И то е? – повдигна вежди нетърпеливо „мъчителката”.
– Ъ… За… Прометей? – отговори-попита с продрано гърло бленуващият плитки.
– Да. – неопределено кимна изправената пред чина му жена – И по-точно?
– За огъня… – вече си пробиваше път през смътните спомени за легендата, четена някога. – Той е донесъл на хората огъня – изтърси по-смело.
– И друго?
– Ами… това е. – явно изстрелът в тъмното не бе улучил.
– Даааа… – поклати тъжно глава учителката. – А аз смятах, че си доста по-внимателен и с по-задълбочени познания…
Смесените чувства изплуваха на лицето му – срам от думите й, притеснение от впитите околни погледи, боязън от очите, криещи се зад бавно обръщащите се към него къдрици на предния чин.
– Искам за другия път да помислиш, и да ми отговориш на въпроса какво всъщност е донесъл на хората Прометей. – иззад катедрата и учителката, и гласът й бяха далеч по-студени и строги.
Сякаш всички други чуха звънеца.
Засъбираха се чанти и учебници, пометени от вихъра на хиляди сърбящи от нетърпение ръце и потропващи нетърпеливо за порцията волност крака. Вихрушката се понесе и го задърпа дори него – засрамен, кисел, нежелаещ нищо, ако не получи всичко.
– Разбрано, Драго? – застигна го при вратата гласът й като мълнията на Зевс, и за миг спря устрема на потока деца, които на забавен каданс изчакаха смутеното му кимване, а после още по-буйно го повлякоха извън стените на кабинета.
Беше голямото, но бе изгубил апетит и не му се тичаше до лавката. Затътри се по коридора и се зачуди дали да не пропусне последния час – така не му се мислеше и слушаше нищо друго, нямаше да се прибере вкъщи веднага и можеше да поседне и да попочете в градинката на болницата отсреща. Гадна математика и без това – брррр, особено въпросчетата на мустакатия младок учител, който постоянно те проверяваше „дали си тук и духом”.
Тишината го изненада.
Очакваше присмехулни погледи, престорени въздишки, подвиквания, подмятания, подлизурковски подскоци от разни дребосъци около тарторите на подигравачите… Но наоколо нямаше никой, сякаш всички бяха изтекли изведнъж като малки песъчинки сред огромните пръсти на великан с най-широката душа на света.
Пристъпи тихо, сякаш да не събуди някой спящ. Този някой явно се бе разсънил обаче и въздъхна като лист хартия изтеглен измежду стиснатите устни на капака на ученическа чанта. Леко се протегна и пристъпи извън леглото.
Вратата зад Драго изскърца. Той се сепна – толкова тишина можеше да бъде много омайваща и сънлива – и се обърна рязко.
Гледани отзад буйните смолисти къдри бяха най-свиващите сърцето творения, но поставени до лицето й – чипоносо, изненадано, светлооко, полупрозрачно и полунацупено, така че да те запрати веднага през двайсет земи в трийсет и шеста, за да намериш най-големия воден кон, да откраднеш най-ефирната завъртулка в крилата му и да я поднесеш само за да отмиеш тази тъга, това момичешки сериозно недоволство от устните й – фибри от нар изгубил и цвят и свяст на слънцето; поставени до нежното греещо цвете плитките бледнеха и само подчертаваха още повече смущението, колебанието и неяснотата относно собственото си „искам да…”.
– Хохооо, очиларката се разбесняла в час, нещо! – ако богомолките имаха глас, вероятно той щеше да е такъв – продран като на простинала булонка и писклив като на пръскащо повредено тоалетно казанче.
Зад гърба му разбира се, иззад ъгъла зад гърба му – още по-естествено, и иззад няколко други гърбове със залепени към предната им част, ухилени мутри.
– Ще дърпаш плитки, а? – изтрещя дългучът с лице протяжно като най-бавната родопска песен, и бяло като най-старото родопско сирене.
– Аз ли? – чу Драгомир гласа си, и той писклив и несвързан за негово неудовлетворение – Да бих дръпнал плитки, и още как! – постара се следващите му думи да звучат мъжествено, но беше отчайващ. – Стига да си пуснеш!
Краката му сами се задвижиха в летящ старт без да дочака пистолета на ефекта от думите му да ги задействат. Прелитайки покрай класната стая той гравитира против волята си около нещо, което го привлече към себе си безпрекословно и невъзвратимо. Кадърът се забави, той стигна лицето на момичето, което седеше пред вратата, опита се да спре, но устремът на мощните ракетни двигатели бе дал всичко от себе си и сега безпомощно наблюдаваше как навлиза в стратосферата на къдриците й, в йоносферата на очите й, и в атмосферата на полуотворените й устни, после полуделия пилот в главата му успява да я извърти така, че да мине на косъм от ушните кратери и да се забие във външния сатурнов /или по-скоро Славенов/ пръстен на дясната й къдрица, акостирайки в нея като крайна цел на полета си.
Вратата на класната стая не успя да задържи момичето и момчето, които се прекатуриха, и струполиха на земята, карайки всички наоколо да придобият вид на снежни човеци с големи чинийки за кафе, затъкнати вместо очи. Бурният смях отприщи потоци от сняг и кикот из отеснелия за зимни битки в лятно време коридор.
– Хуха, давай Драго!
– Награби я, сега ти е паднало!
– Ура! Само така! Я го виж какъв женкар бил!
Потоците от смехотворна реч и шегите постепенно заглъхнаха, изтекоха, изтляха, отшумяха и се укротиха.
Това ставаше извън съзнанието му. Просто не бе възможно.
Не бе вероятно да лежи на земята и над него да се люлее онази хипнотизирала го повече от час къдравелска, нежна и омайна плитка.
Подскокът на момичето го върна в реалността. Лакътят й в корема му го блъсна в действителността. Думите й, троснато и ядно изречени, го хвърлиха в трезвеното настояще.
– Какво правиш бе идиот! –
– Опитвам се да уловя плитката ти – отново чу той гласа си отстрани да изрича нещо което трябваше да послужи за оправдание, но май не беше това, не беше това…
S.O.S.-ът на онзи отчаян пилот в съзнанието обаче бе твърде слаб, за да вдигне гигантския, обзет от космическо възхищение Драгов кораб.
Тя го загледа втренчено, изправена над него лежащ в краката й като победен противник. Нещо странно мина през лицето й. Наведе се и се изтупа после вдигна чантата си и я метна на гръб.
– Какво гледате пък вие? – обърна се към купчината коралови рифове образувала се край тях милион пъти по-бързо от всичките им тихоокеански братовчеди. – Какво гледате! – нещо особено звучеше в глас й – Така седяха всички и гледаха и когато онази кола блъсна Котева! Само очи и очи навсякъде, като че ли всички бяха някакви призраци! И нито една ръка, нито един дето да каже какво става, да извикаме доктор или помощ, бърза или там каквато друга има!
Нацупената й долна устна прикова хипнотизираните и засрамени околни погледи в земята. Необичайна тишина се възцари сред толкова голямото множество. „Математика щеше да каже, че тя не би могла да бъде събрана в това множество, независимо от големината му”, щукна му глупава мисъл на Драго.
– Бяха и възрастни, и и те седяха като пукели! Ами ако вие сте падналите и блъснатите?
Тя се обърна и подаде ръка на невярващия Драго. Той остана неподвижен и втренчен в нея.
– Хайде! – подкани го слънчевата му богиня. – Не е плитка, но пък може да се изправиш!
Той плахо посегна с ръка, като се опита колкото се може повече свои сили да вложи в ставането, за да не й натежи, но в момента, в който ръцете им се сплетоха топлото размекване го накара да увисне на крехката й ръчица.
Тя не каза нито дума повече. Пусна ръката му, намести чантата си на гърба и като се врътна рязко, изчезна по коридора. Съсредоточената в едно до този миг тълпа изведнъж се разпадна. Изведнъж всеки имаше различна работа, бандите подигравчии от класа му и от големите бе потънала вдън земя /”Дано!”, помисли си той/, и по всичко личеше, че това отново бе един обикновен, шумен трафик по коридора в голямото междучасие.
Почти бе решил да не влиза в математиката. На стълбищната площадка се подвоуми за последно – надолу към изхода или с нежелание към третоетажния кабинет.
И тогава… от парапета над главата на Драго се подаде едно строго-нацупено познато лице. Той трепна. Изви главата си, така че лицата им да са успоредни.
– Да не си тръгнеш сега и да ме оставиш на математиката сама с целия клас?
– Ами… няма да си съвсем сама, май… с целия клас. – пресъхналото му гърло се сгърчи в опита си да му осигури плавен нисък /според него/ глас, без подписквания тук-там.
И тогава то се случи за втори път.
Първо очите й напъпиха с малки искрици, които пръснаха и подхвърлиха ситни зрънца смях към устните й и разтеглиха постепенно ъгълчетата им в онази сънувано-бленувана усмивка, която дърпаше в него желанието за дърпане на плитки.
– Ти си идиот! – възнагради го тя и думата се превърна в първа по блясък титла в душата му. Само отбрани хора можеха да я носят, и той не се сещаше за много такива.
– Хайде идвай. – нетърпеливо се тръсна момичето и същите плитки се гмурнаха на горния етаж.
***
Можеше всичко.
Нещо огнено се бе хвърлило към него, беше се вляло във вените му, попило в очите му, сграбчило сърцето му и в бумтящия му ритъм главоломно го бе изстреляло към висините на една летяща радост, която не търпеше възражения от околния свят. Мога всичко, мога го с мен, с теб, с всички, мога да тичам до най-последния етаж на най-дългото стълбище в света, мога да притискам ръцете си до безкрайност, мога да скачам от училище до вкъщи и обратно, мога да увия обръч от една топка около врата си, като най-ловкия в света футболист, мога да пея без да ме е срам дори от баща ми… При споменаването на баща му радостта изкриви тон за кратко, но след това тръсна глава и като буен Пегас продължи да лети с нахакани стъпки по скърцащата и пукаща кора на небето.
Можеше всичко.
Откакто… притвори очи. „Момчетата не потръпват” щеше да извие устни язвително като крива бабичка дългучът-присмехулко.
Но той не само потръпна, а тръпките се умножиха, побиха го и дори го подрусаха.
Откакто… Дърветата вече бяха прецъфтели, но не и за неговия поглед. Навсякъде накичени по клоните той виждаше невероятни цветове, които връзваха, набъбваха и разцъфтяваха отново в звънтящи красиви камбанки и цветчета, издължаваха се, потъмняваха по краищата, а в средата изсветляваха, отваряха очи, поглеждаха го с онази светличеста къдравелска усмивка и му казваха:
„Хайде идвай”.
Откакто тя…
Две думи.
Точно в сърцето, немечтани, непосмяни, несънувани.
Откакто тя го повика.
„Хайде идвай”.
Споменът отново отприщи буен и огромен прилив на енергия – той подскочи, сякаш бе подхвърлен на върха на мощна струя вода, изстреляна от гигантски син кит. Дълго време летя преди да се приземи.
„Напред! После ляво на перк! И пак напреееед!” замаха капитанът на кит и мощното тяло под него послушно заманеврира като съвършеният плавателен… кит, ако не сте разбрали още. „Повече мощ в опашните турбини!” и чудният кораб запляска с опашка.
– Нещо си донесъл, май? – подхвърли майка му от кухнята, сред приятен цвърчащ звук от приготвянето на нещо вкусно. – Нещо хубаво, може би?
Изгледа изненадано любопитното й надничащо лице зад вратата. Откъде бе разбрала? Дали е възможно някой да се е обадил?
– Какво? – с искрено неразбиране попита.
– Ами нещо хубаво ти се е случило! – тя се усмихна още по-широко и отметна коса с ръката, която не стискаше дървена лъжица. – Изглеждаш като получил нещо. Колко?
– Ами… не знам… какво… – позачуди се съвсем от тайнствената си майка, дето знае неща за него, дето самият той не подозира.
– На контролното колко получи, глупчо? За него питам! – майка му се усмихна /имаше нещо, което му напомни смътно…/ и той зацепи с голямо закъснение – не знаела всичко…
– А – четири с два плюса! – махна с ръка с досада той, сякаш ставаше въпрос за най-стария в света скучен, муден и овехтял, „любовен” филм /от най-омразните му забавления на възрастните/.
– И си толкова спокоен? – зачуди се на свой ред майка му
– Мамо – това е математика все пак! Знаеш че не я понасям – поклати укорно глава, и небцето и стомахът го загъделичкаха – Какво има за ядене? Мога да изям всичко! Мога всичко днес!
– Ахам. – кимна кухненската фея – А по математика?
Колебанието трая само миг.
– Мога всичко, което си заслужава да го можеш! Освен това контролното беше миналия път!
– А ако беше днес щеше ли да е по-добре? – попита хитрата майка.
– О, и още как! – връчи й той безплатните си уверения и обещания.
– Значи ставаш все по-добър с всеки път? –
– АбсолуДнооо! – изтрещя и подскочи в спайдърменска стойка.
– Е, да разбирам тогава, че на контролното другата седмица, ще си на върха! – метна му една пленителна усмивка и махна с ръка към масата, ухаещата на канела и още дузини подправки, и на мама.
Драго я погледна подозрително, но сърбежът в устата, силата в ръцете, и мощният плавателен кит под него нетърпеливо го прибутаха към димящите чинии.
***
Петък – денят в който училището затваря и приключва за тооолкова дълго време, че не е ясно дали ще почне пак. В петък, когато думи като четвъртък и сряда звучат като ужасно прашен и скъсан стар потник, вторник е безсмислица изпод перото на първолак, а понеделник е никому неизвестен.
Този петък дойде с още повече скорост, ухание на диво приключение и смелост, докато ставаш. Драгомир бе толкова забързан да стигне училище, че почти забрави всичките си учебници, които бе извадил на предишната вечер върху бюрото.
Пътят за училище винаги е бил един къс, магичен тротоар, който винаги забавя живеещите на него до степен да пристигнат след другите който живят надалеч.
Днес беше в стихията си. Платната се издигаха от двете му страни и пляскаха като асфалтови вълни по бордюра, разклащаха всичко върху него и носеха една утринна леност, за този, който още не се е събудил.
Не и Драго, не и в днешния ден.
В този миг той видя малкото момиченце, което нехайно щъкаше досами ръба на улицата. Тротоарните плочки така се люлееха, че тя едва пазеше равновесие над тъмната сивокафява бездна, в която дебнеха силуетите на гладни автомобили.
Драго застина.
Малкото пристъпяше леко и сякаш следеше или търсеше нещо, защото бе втренчила съсредоточен поглед в земята. Приближаваше бавно, без да си дава сметка, че онова, което я влечеше напред, танцува все по-близо до бордюрния ръб.
Драго махна с ръка.
С премерена струя гореща вода китът подхвърли капитанската шапка в ръката му. С тръбен зов огромният му жив кораб забута мръсносивите паважни вълни напред към малкото момиче.
Но и обитателите на асфалта не спяха. Светофарът – тъмен генерал с още по-тъмните си издраскани немощни светлини даде знак и хищната рота се хвърли в настъпление. Един мътнобял самосвал изрева от радост и се втурна жадно към ръбчето, на което дребното невинно създание, преследваше кой знае кое нещастно загубено бръмбарче, за да го върне в „родната му” туфа-джунгла, набола край тротоара.
Те приближиха със страшна скорост. Драго замахна и китът потегли с удвоени сили.
Момиченцето се стресна, олюля се и седна на тротоара, краката й се наклониха опасно към улицата.
Нямаше време за губене.
Той скочи от плавателния си кит, затича се към колите, без да гледа как един мъж претичва от близката вестникарска будка и издърпва детето навътре…. Всичко това се случва зад гърба на безстрашния Драго, който затреперва още по-безстрашно щом докосва асфалта, а ревящите чудовища надуват клаксони в несвързан вой… „Няма да гледам отстрани, няма” шепне капитанът, а мръснобелият зил връхлита и извива безпомощно гуми. Драгомир затваря очи.
Хряс!
Това е звукът от скъсаното му яке.
Повдига клепки леко.
Лежи върху синия кит. Явно верния кораб не го е оставил.
До него на земята лежи парче от якето му, а над лицето му е надвесен някакъв мъж. Държи едно малко момиченце за ръка.
Драго се усмихва.
И махва пак с ръка.
„Мога всичко”, прошепва тихо и сяда на тротоара.
***
Дворът на училището е пълен с врещящи второ и третокласници, тежки „мъжаги” от пети и шести клас, и всевъзможна купчина екстремисти в черни кожени или дънкови изписани якетa, с мрачните физиономии, които само осмият клас докарва до главата.
В друга утрин Драго се шмугва откъм малката дупка на оградата – по-безопасно, по-пряко, по-уютно – и отива направо в онази задна част на двора, където са лостовете и другите уреди за упражнения със странно предназначение. Там седят двама-трима от приятелите му – всички до един по-малки от него, и третокласният печат на откритието, че има училище и след училището, лежи сериозно над тях. Щурат се и няколко момчета около лоста, ама толкова големи, че не си заслужава нито ти да ги забелязваш, нито те тебе.
Днес напетият ни герой пресича двора през централната врата, винаги широко разтворена, окичена постоянно с глупавия надпис „Добре дошли, скъпи ученици”. Той дори малко надуто се оглежда.
Погледите обикновено са нещо неприятно, особено като знаеш, че от тях може да изскочи нещо още по-неприятно.
Но сега Драго не им обръща внимание. Той гледа на всички страни и търси, давайки си вид, че е намерил. Преброжда всички кътчета за сядане, ъгълчета за притискане на малчугани за стотинки, кьошета за скътано бърборене, дребни храстчета и туфи за пушачи и тъмни доби за натискачи, и внимава.
Сърцето му подскача днес и пее една непозната, нечувана, непята песен и търси.
Някой го дръпва.
/Старото познато чувство на несигурност си е тук, никъде не е избягало, само песента в гърдите му и грохотът от опашката на кита са я притъпили и приглушили…/. Стресна се за миг – обърна се очаквайки позната противна мутра…
Но беше Яро.
– Хей, къде ходиш така като пиян? – поздрави го малчуганът и го изгледа леко притеснено, сякаш питаше „Нали не казах глупост?”
– Хей, ами ти къде се мотаеш като сомнабул? – иронизира го Драго с облекчение.
– Защо пък сомнабул? – озадачи се малкото момче
– Ами дърпаш хората за гърбовете изотзад… Ами ти защо пиян? –
– Ами гледаш ей така… – дребничкият русичък малчуган поклати очилата си, извъртя очи и като се изплези завъртя езика си, имитирайки избягал от лудницата мим.
– Не е вярно! – дръпна се Драго –
– Ами – я се виж – кръжиш тука ей така – малкият пак се изплези, вече не така ефектно и добави – Ваш’те вече влезнаха.
– Какво? – настръхна киторизираният всемогъщ – Как така – седем е още!
– Първо – часът е седем и осем минути – погледна строго огромния си като паница часовник дребосъкът – И второ, онази твойта каза, че днес имате час на класния и затова сте влизали по-рано – подвикна той след спринтиралия си приятел.
Драго забави леко.
– Онази мойта?
– Дето си я закачал там в часа… – вдигна рамене Яро
– После ще ти извия ухото – обеща му Драгомир тичешком.
– Добре – кимна неохотно Яро.
„Онази твойта”. Топъл, даже горещ мед се стича в стомаха му.
„Мога всичко” прошепна си.
И нахлу в стаята.
– Който продължава… – класната им се обърна и го изгледа укорително, след това въздъхна – Тъкмо за това говорим, Драгомире. Къде ходиш? В колко трябваше да сте в час днес?
– Ами аз… – зашумяха ушите му и той сведе глава. После му хрумна нещо, огледа се и подхвърли: – Имаше катастрофа, и аз не можах да се измъкна, трябваше да помогна…
Класът зашумя.
– Катастрофа ли? – присви усъмнено учителката очи. – Къде?
– Ами един камион не можа да спре и…, пред вестникарската сергия тук на спирката… –
– Добре, че е бил Скуби Ду… – изтъня нечии момчешки глас от задните чинове – Иначе нямаше да се оправят без него!
– Тихо! Сядай веднага – кимна му младата жена, чието чело не бе пощадено от бръчките на грижите по цели тълпи дечурлига. – Затова ви казвам – ако има нещо – кажете ми! Няма нужда да правите глупави фалшификации и да тормозите всички. Раднева, учителката ви по физика, вече твърди, че никой не влиза при нея.
– Ами да, той Скуби и там ще се развихри – обади се същия глас от задните чинове, докато Драго се оглеждаше за място и се тътреше покрай доскоро пряснобоядисания „цокъл”, на който с червен химикал почти правилно бе зографисан почти оригиналния надпис на Металика. „Почти, ама без едно ел” отбеляза пропуска Драго и в този момент я зърна.
– Станимире, ако се обадиш още веднъж, ще те изпратя вкъщи за майка ти – повиши глас учителката и дребният подсказвач се сниши зад главите пред себе си.
Леко и ефирно нежната главица се обърна към него, и по лицето й като сподавена зора плъзна усмивка. Плитките бяха изчезнали, но косата й – нежна и плътна завеса от блясък и мекота, леко се залюля към свободното до нея място.
И той неусетно се озова там.
Измина една седмица докато се осмели да погледне поне към ръката й – толкова близо не бе сънувал дори че би могъл да бъде… Класната им продължаваше да говори, но гласът й бе завинаги лишен от звук и смисъл, нищо не можеше да стигне сетивата му.
Измина една година докато прокрадне поглед и зърне бузата й, и цял живот докато задържи очи върху лицето й.
Тя помръдна с ръка. Той наведе очи.
Там на тетрадката беше изписана една дума.
„Смарагд”.
Той я гледаше цели пет секунди омагьосан, озадачен и стреснат, а после тъничката клечеста ръчица закри листа, и дори през полупрозрачната кожа на китката й, през която изящно пулсираха ефирни венички, не можеше да се различи нищо повече.
Кръвта нахлу в главата му като язовирната вода през вдигнатите шлюзове на бента, с тръбен зов китът пое на юг към родното си море, а тъмните и странни думи, които го будеха нощем и които почти не помнеше през деня, станаха по-ясно различими в паметта му.
„Смарагд”.
Какво значеше това?
Искаше за подарък скъпоценен камък? Или това беше името, с което тайно искаше той да я нарича? Искаше да му каже някаква загадка? Или просто се шегуваше с него, за да го обърка и притесни и да спре да я тормози?
За какво беше тази тайнственост?
И какъв е този смарагд?
– Колко ли струва един смарагд?
– Какъв, скъпоценен ли? – зяпна го Яро в междучасието. – ами сигурно много. Може би повече от сто лева даже…
– Сто лева… – поклати глава Драго и подритна още едно безполезно нескъпоценно камъче по земята.
– Ама защо питаш?
– Абе защо защо… Питам, трябва ми. –
– Не знам… Ама може брат ми да знае – искаш ли да дойдеш до нас след часовете? – запита с надежда малкият.
– Не… – Драго разсеяно се огледа – Ще влизам.
– Чакай де – има още две минути! – запротестира Яро.
– Не ми се стои тука – вдигна рамене доскорошният разочарован капитан.
– Страх те е Кубинката да не те намери пак ли?
– А – глупости – махна с ръка уж безстрашно Драгомир – не бе – трябва да вървя.
С периферното си зрение той мярна как на вратата се появява подозрителна дълга фигура и преди да дочака да се увери, че това е Дългуча, рязко смени посоката. Насочи се към дупката в оградата на училището.
Зад него се чу подвикване. Докато се шмугваше през острите телени нокти, които стърчаха наранени и вбесени от скъсалите ги ученици, и държащи да разкъсат поне един от тях в отговор, забеляза как Дългия Присмехул гледа след него, а после спипва дребосъка за яката. Ясно видя думата „смарагд” докато малкия Яро я изричаше и една кипяща струя напрежение се издигна от стомаха му към гърлото. Обърна се.
Нямаше време за губене.
Тежкият кораб го нямаше, но затова пък имаше нещо по-добро.
Паническият спринт на петокласник, подгонен от изгладнели осмокласници.
Дърветата изгубиха цвят, вчерашните еуфорични листа се превърнаха в тревожни, размазани цветни фрески край периферното му зрение. Червено петно се мярна в далечината, досети се, че може да е капан и влетя в безистена, който водеше към един от вътрешните дворове. Изскочи от другата му страна, шмугна се в левия тунел, мирис на гуми опърли небцето му, дъхът му режеше гърлото, зърна храста, зад който беше онази дупка сред тухления зид, мушна се в нея, за да изскочи от другата й страна… и едва успя да се прибере обратно.
Купчината дългучести големи се бе натрупала на тротоара и слушаше указанията на Кубинката. „Ултра прякор” помисли приглушено като сподавения си дъх Драго, „Само да носеше и кубинки наистина, а не тия гадни кецки”.
След като се наговориха, големите се пръснаха в различни посоки, по-едрата част от пасмината пое към училището, други двама се насочиха към безистена, от който беглецът се бе скрил от погледа им, а Дългучът закрачи в съвсем различна уличка.
Вятър в ушите, съмнение в сърцето. Драго изпита странен, тягостен бодеж.
„Дали не знае нещо повече?” помисли с тревога малкият и почти щеше да се изсули от мястото си.
Изчака още малко и после боязливо пристъпи отвъд оградата.
Обедът наближаваше, движението по улиците се бе посъживило, но все пак отмалата след сутрешната навалица по коли, рейсове и тротоари още не бе напуснала тази част от града.
„Той отива някъде”, тревогата в душата на малкия капитан се усили. Той се поколеба за миг, огледа се, и после притихна. „Ами ако знае?” вълна от притеснение заля сърцето му – куп картини като буен поток окъпаха съзнанието му – Дългия я настига, Дългия я държи за ръка, Дългия я блъска, /кръвта му кипна/, но трябваше да признае, че най-тежката за него картина беше тази, в която тя се усмихва на гадния Дългуч, а той я….
Подскочи, кратката му се запалиха, нейде изръмжа двигател – и под него се появи най-страховития мотор на всички времена – огромен, нервиран, черен, лъскав и космат, с голяма глава на бик и извития гръбнак на състезателен кон. Ноздрите и бърните му горяха, той настъпи земята и се оттласна от нея – дворове, къщи и огради се изравниха с кафявите стъбла на дърветата, всичко се сля в развихрен танц на подивял художник и малкият изчезна след своя преследвач.
„Къде?” мислеше той, „Къде може да отива?”.
Препуска дълго и безплодно по тесните улички. Накрая, изморен до припадък, се отпусна на тревата, край един от по-високите блокове в края на квартала.
„Къде.”
Отговорът изплува пред очите му.
В блока имаше няколко магазина. По средата сгушено между тях се мъдреше малко зелено кафе. Тревнозелени столчета лежаха до черни маси със зеленикав оттенък, ярък изумруденозелен надпис блестеше над витрината.
„Смарагд”.
– Току-що закъсня за първата си среща – изрече той на глас – Да ти определят среща и ти да не отидеш, е най-тъпото нещо, което може да ти се случи като ти е за пръв път.
Той огледа с надежда заведението. На малките масички отвън нямаше никой. Но вътре… не се знаеше.
„Кубинката знае къде ще отида” помисли си Драго и се почувства като в някакъв странен шпионски филм, в който всички планове на добрите са разкрити и те трябваше да измислят накакво чудо, за да оцелеят и да се измъкнат от лошите.
„Сега трябва да мислиш” повтори си той няколко пъти. „Нали можеш всичко?” иззвънтя моторът под него.
„Амиии”, той потръпна. „Никакво амиии” изръмжа живият бик-машина, „Ти си всеможещият, аз как дойдох щом ме повика”.
Той тръсна глава. Както казваше майка му, тези детинщини трябваше да престанат. Заради тях не схвана какво искаше да му каже тя, може би ако бе ходил повече по кафета вместо да чете и гледа фантастики…
Краката му изтръпнаха. На вратата на кафето се появи позната глава, рошава и противна.
„Хайде”, изръмжа животното-мотор под него, „Аз съм огън, само трябва да ме използваш”.
Огън? Някой му бе говорил тези дни за огън…
Стига. Уплахата завладя по-голяма част от сърцето му, когато си представи, че тя може да е вътре. Ами ако Дългия я държи в плен? Точно като в онези филми, дето малко го дразнеха, но все пак имаше нещо интересно в тях, ако няма друго за гледане – героите им все се оказваха най-страхотните и всички падаха от страх или от бой пред тях и дори пленените момичета, които лошите държаха като заложници, не можеха да им послужат срещу супермена…
– Предлагам да се върнеш в училище – каза си той и малодушието му разочарова не само одушевения мотор, който изпусна сърдито дъх и угасна, но и самия него.
„Само ще се приближа тайно и ще надникна зад стъклото”.
Видя минувача в последния миг и безпомощността му нахлузи идеята на врата му секунда преди да го отмине.
– Господине… – неуверено го спря той
– Моля? – неотзивчиво се обърна възрастният, както обикновено правят всички когато някое дете на подозрително непредвидима възраст ги заговори.
– Ами… моля за една услуга…
– Само да не ми искаш пари! – дръпна се облеченият в пуловер, сравнително нисичък човечец.
– Не, не, съвсем не, напротив – искате ли да ви почерпя едно кафе?
Драго неуверено бръкна в джоба си и протегна някакви стотинки към мъжа.
– Моля? – съвсем се изнерви случайният и още повече се отдръпна. Оставаше може би една грешна дума и щеше да си тръгне.
– Искам да видите дали в кафето няма едно момиче – изстреля като в скоропоговорка Драго и продължи неуверено да протяга шепата със стотинки към минувача. – И може да се почерпите…
– Ха – възкликна мъжът, после се вгледа в малкия – Ти да не си влюбен нещо? Не си ли малък за момичета? – после лицето му се размекна и той махна с ръка – Ей сега ще погледна. А как изглежда?
– Ами – безпомощно махна с ръка Драго – беше с плитки вчера, но днес май си ги е пуснала…
Минувачът се разсмя от сърце.
– Ей това е наблюдателност – сигурен съм че си бил толкова запленен от плитките й – и той направи жест за кавички във въздуха – че си забравил да я огледаш за други белези… Карай – сега ще видим.
Той тръгна към кафето, оставяйки малкото момче да размишлява и да се диви над невъзможността да опише най-красивото и сграбчващо сърцето му нещо което бе срещал. Да я опише като „ултраяка, много бърза и решителна” можеше да отива за някоя игра, ако бе казал че е „вълшебна и приказна”, по-щеше да отива на книга, ‘много печена’ пък беше много общо май…
Човекът потъна в кафето без да вземе Драговите стотинки.
Измина една минута.
Това бе един от най-дългите периоди в живота на малкия приключенец – в сравнение с него ходенето за бански с майка му беше като реклама на „Ледена Епоха” – светкавично, страхотно и никога достатъчно…
През вратата на кафето се показа съшата рошава глава.
Нещо бодна Драго в сърцето. Ами ако мъжът го разкрие?
Изминаха още наколко галактически секунди. Беше чел за тях – галактиката била всъщност като едно прастаро дърво и всичко за нея течало мнооого бавно, за разлика от времето за всички останали, за които препускало.
Мъжът се появи. Усмихваше се.
След него вървеше…
Сърцето му подскочи – не я беше изпуснал, не я беше забравил, правилно бе разрешил загадката й…
После пърхащата туптяща част от него се смъкна в гащите му.
Защото след нея вървеше…. онзи противен тип. Дългучът.
Мъжът кимна към Драго и го посочи на момичето.
Тя му кимна в отговор много сериозно и закрачи енергично към малкия.
– Защо закъсня? –
– Ами аз… – той не можеше да откъсне очи от дълбоките зелени езера около зениците й; как бе могъл да не каже на мъжа да я търси по очите, те бяха толкова важно нещо в нея…
Той благодари тихо на възрастния, а след това се обърна и закрачи бавно след къдрокоската към училището. Можеше да се обзаложи, че след тях върви присмехулникът… и този път може и да не им се подиграва само, стига да останат сами и мъжът да кривне в някой ъгъл…
– Искаш ли да бягаме? – попита я тихо той и после видя че тя го гледа неразбиращо.
Поклати глава в посоката назад и прошепна пак:
– Това е онзи тип от даскалото… Днес ме преследваше…
– Да, да – сви устни тя невярващо – май ти го преследваше, защото той беше преди теб в кафето….
– Не, той разбра за това, защото… – опита да обясни Драго но бе грубо прекъснат:
– Какво? – тя го изгледа гневно, погледът й прогаряше дупка в него, така не искаше да го е разбрала погрешно… – Значи ти разправяш на всеки, а?
– Не на всеки, чудех се какво ли значи това „смарагд” и питах един приятел в даскало и…
– Аха и той го е раздрънкал на всички да, ясно ми е! – красивата и главица зафуча и се обърна нацупено на другата страна.
– Не, те го насилиха аз ги видях…
– Ей, Скуби Ду! – чу се вик зад него
Започваше се. Минувачът явно се бе стопил някъде, улицата бе запустяла, до училището оставаха три-четири преки, тя не разбираше… а той се чувстваше като най-големия слабак. Да не ти вярват беше по-лошо от това да не те познават, помисли си.
Момичето се обърна и презрително изгледа Дългуча, който се бе засилил да ги спре. Драго я сграбчи за ръката. Тя го изгледа гневно, но преди да успее да реагира, зърна нещо, което явно я притесни. Драго завъртя глава наляво, за да проследи погледа й.
Цялата пасмина от осмокласници напредваше по единствения страничен път към училище. Оставаше само правата отсечка напред със съмнителния вариант да тичат по-бързо от тая сбирщина от футболни фенове и подранили къркачи.
– Идваш ли? – стисна я той за ръката и усети топлина когато тя се притисна по-близо до него. Мълчаливо го погледна и кимна. И онзи познат тръбен зов се появи отново… Но не беше китът. Това беше въздушен сал, носен на гърба на летящ индийски боен слон. Той го погледна в очите. Слонът се наведе и подви крак пред тях.
– Щом ти дам знак, стартираме с всички сили… – прошепна генералът на отстъплението.
Тя кимна отново.
– Ей шефче, да не би да сте се гаджосали нещо? Така ли ставало – дръпнеш, скубнеш и аре – твоя е! – подхвърли язвително гласът зад тях – Я ча’йте малко сега, да я ви’име ние тая работа!
Слонът изръмжа страховито. Драго стисна нежната полупрозрачна ръчица.
– Сега – избухна той и двамата се втурнаха и закатериха по гърба на слона. Зад тях се чу изсвирване и пасмината се втурна подире им.
С нов рев, по-силен от предишния, слонът се изправи и подскочи леко. След това въздухът около двамата летящи ездачи посиня, студени струи шибнаха лицата им и те едва свариха да се хванат за огради, телени мрежи, клони и всичко, през което минаваха, през което се търкаляха и летяха, което пресичаха и косяха…
И училището вече изглеждаше съвсем близо.
– Хайде – издърпа Драго съвсем замаяното от бяг и чудеса момиче, и двамата се заспускаха по гърба на гигантския боен слон-спасител.
Вратата вече беше почти пред тях.
– Ти май вярваш в чудеса, а? – промълви тя и той изведнъж усети как някаква сила я дръпва назад и я оставя далеч от ръцете му, далеч от възможността да я прибере в спасителния двор…
– Хайде още малко! – задъхано заумолява празния въздух до него и когато се обръща вижда как Дългуча я държи за лакътя, тя се дърпа и извива, а другите напредват към него и препречват вратата.
– Я ела тука сега! – прогърмява гласа на онзи, когото вече мрази най-много от всичко на света.
– Тук съм – чува се да отговаря като в просъница; слонът е останал назад в спомените му.
– Ама ти си много отворено копеленце, знаеш ли?
„Ти май вярваш в чудеса а?”. Кой още трябваше да му го каже, за да спре с фантазиите? Надали би могъл да се измъкне току тъй – те са сто души, той е само един, и е по-малък, по-дребен, по-бавен.
„Като носителят на огъня.” чу познато ръмжене под себе си и бикът-машина го изгледа накриво, „Как иначе е щял да се промъкне и да отмъкне онзи огън от боговете, ако не е дребен, а? Замислял ли си се?”
Погледна Кубинката право в лицето. Право в отвратителните му очи.
– Пусни я. Нали мен гониш? – каза твърдо и шаблонно като в скучен екшън. Потърси други думи, но не знаеше къде да бръкне. След това устата му сама се отвори.
– Ако искаш да се бием… – потрепери вътрешно – съм готов…
Изведнъж облаците от небето се отдръпнаха и се спогледаха. Цялата компания също се спогледа, а след това дванайсет чифта очи се впериха в него.
И в следващата секунда всички се превиваха от смях. Дългия забрави да държи съученичката им, тя се изскубна и се дръпна към вратата.
– Ти си идиот бе, дребен… – кикотеше се Кубинката – нали ако исках да те ступам трябваше да помоля да ми вържат едната ръка и двата крака, за да те хвана…
Драго продължи да го гледа в упор.
Китът извести пристигането си с разтърсване на земята. Бикът седеше наблизо, готов за атака. Слонът също протръби зад гърба му и бойният му рев разтуптя сърцата на дърветата.
И изведнъж усети най-силното оръжие в ръката си.
Беше малко, нежно, едва доловимо и ефирно. И стисна ръката му по-здраво от хоботът на слона.
Беше тя. Завързала косата си – не на плитки, нямаше време, захвърлила якето си и заела бойна стойка, от която и моторът-животно изрева с одобрение.
– Щом не бягаш този път няма да скочиш върху мен – каза тихо към Драго и след това със спокоен висок глас изрече:
– Казах ви – няма да гледам, няма да седя безучастна както всички ви.
Тишината бе смазваща. Дългучът поклати глава и вдигна ръка.
– Абе вие май и двамата сте някакви фанти-манти а? /думата за фантазьори и наивници бе леко изкривена в речника му/ –
– Ей, моме! – продължи той и размаха пръст – Не съм тръгнал да ви бия, или за други глупости! С бебешори не ми се занимава, нищо че този тук ми се перчи и ме изнервя. Но не мога да го пипна и без това. Пък и не ща.
Смайването не беше само за Драго или за неговата смела защитничка. Дружината на присмехулника съшо го загледа учудено.
– Нищо кво гле’ате? – той вдигна рамене – Баща ми ми каза. Сутринта си се хвърлил пред ня’къв камион като пълно куку, уж за да я спасиш. Сестра ми де. Не, че е имало нужда, тя е на три и дъртите не се отделят от нея. Ама все пак може да се ка’е че си ми напра’ил услуга.
Той се ухили с бледото си палачинково лице и после махна с ръка.
– Аре бегайте – после се сети и допълни – Ето – така сте си и лика-прилика – и тоя не ще да стои и да гледа, даже и като нема кво да гледа.
Скупщината се разхили и се затътри след тартора си.
Безкрайно дълго и бавно Драго се обръща към девойката до себе си.
– Хайде де? – изгледа го нетърпеливо тя – Нали знаеш, че имаме литература пак?
– Аха – почти нечленоразделно й отвърна той и се затътри след нея по стълбите към кабинета.
– Ти – обърна се тя преди да отворят вратата, след като изминаха мълчаливо цялото стълбище и коридора, след като бе чувал как сърцето му бумти и отеква в целия коридор. – Ти си идиот. Ама наистина.
Тази усмивка гръмна като внезапна светкавица и дълго блестя, изрязана в очните му дъна.
***
– И това е. – подметна възрастната дама и свали очилата си – с това приключваме цикъла от старогръцки легенди и от другия път се насочваме към древния Рим, където…
– Един момент – изправи се напористо леко смутеният и задъхан ученик от вторият чин – Ами вашият въпрос? Миналият път?
– Драгомире… Първо се вдига ръка. – озадачено го изгледа жената – Какъв въпрос? Приключихме вече и….
– Ами нали ме попитахте какво всъщност е донесъл на хората Прометей? – почти умолително попита полуизправен нетърпеливецът.
– Аха – тя се усмихна – Е, ти каза че е донесъл огъня… Но наистина ли него е донесъл? И защо боговете не са си го взели обратно – нали са всемогъщи, владеят и забравата?
– Да, огъня – изправи се малкият вярващ в чудеса и очите му заблестяха. – Но огъня в сърцата ни. Огъня, с който ловците са отивали да се бият със слонове и китове. – той дочу леко недоволни ревове отдалеч – Огъня в душата, който ни е позволил да се изправим срещу по-силните от нас. Срещу собствените си страхове. Прометей ни е донесъл чудо. И него боговете не са могли да го вземат.
Възрастната жена гледа няколко секунди мълчаливо малкото момче.
– Браво – промълви тя бавно и замислено – Браво, виждам че си помислил… Много добре, младежо – ти ме изненада…
– Седни си, натегачо – шест! – изписка някой от задните чинове, но никой не му обърна внимание.
– Браво, Драгомире. – учителката потърка челото си уморено – Радвам се да видя, че вече не дърпаш само плитки. – Свободни сте.
Беше прекалено замислена за да забележи, че този път се смеят всички в класа.
Пролетнозелено и огнено, междучасието нахлу през отворената врата на класната стая.
Сладум 