animorted

BRIS

Някога в едно мрачно подземие живеел един художник, който не вярвал. Не вярвал, че е художник. Не че смятал, че не може да рисува. Знаел, че умее да изписва на платното всичко, което вижда. Това, от което страдал, било съмнението, че не може да нарисува невидимото. Всички велики художници, си казвал той, са успявали да уловят незримото, да разберат скритото, да изразят тайното. А аз създавам само детски рисунки.
Всеки ден щом нашият маестро станел от сън, заедно с него се събуждало и неговото съмнение. Той го изпитвал почти непрекъснато, но най-силно гласчето му звучало сутрин, най-тежки били ухапванията му, докато гризяли безмилостно сърцето му при изгрев слънце.
Художникът живеел със съмнението. Толкова дълго го бил изпитвал, че не знаел дали то не е част от него, от неговото умение и желание да рисува.
Със съмнение провиснало в гърдите си, той отивал да се измие и да глътне задължителната си закуска от горчиво кафе. Със съмнение изпитващо сърцето му, отивал да гледа събуждащия се град през малкото прозорче в единия крайна доста голямото помещение. После със същото тягостно гостенче в себе си се насочвал към платната в дъното, в тъмния ъгъл в който рисувал. Често нямал сили да махне веднага чаршафа, който ги покривал. Тогава просто навличал едно дънково яке и излизал. Скитал се навън докато слънцето не се издигнело достатъчно. Тогава влизал в някой бар, и се опитвал да пие насаме, за да може да помисли трезво. Винаги му трябвало едно питие за да мисли трезво. Но най-вече му трябвало за спокойствието. Спокойствието за него било като сън, като някакъв страхотен филм който всички други са гледали и разказват въодушевено за него. Не го познавал, не го намирал, и след като изгубил надежда да го срещне започвал да му търси заместители. Спокойствието било да се отпуснеш, бил чувал. И той изпивал едно за отпускане. Спокойствието било да се забавляваш с това което можеш и имаш. И той се забавлявал с първите срещнати в кръчмата, смеели се на висок глас и си разказвали лишени от смисъл чужди истории, или лишени от истина свои, докато поглъщали нови питиета. Спокойствието било да вярваш, му казал една вечер един старец, единственият посетител в бара. Толкова той обаче не можел да изпие. Тогава скочил хвърлил някакви пари и излязъл ядно на улицата.
Обикновено рисувал вечер. Тогава съмнението и гласовете в сърцето му били най-притъпени. Нивото на болка било най- поносимо.
Грабвал четката и започвал.
Никога не продължавал нещо, започнато преди – вчера или отдавна. Винаги рисувал на чист бял лист, винаги го правел докато платното, боите или силите му не свършат. Тогава успявал само да се привлачи до леглото си под прозореца и да заспи. Късно нощем, или по изгрев слънце се събуждал за кратко от някаква неясна, неутомима жажда. Тогава пиел много вода и гледал на лампа нарисуваното. В просъница понякога то му изглеждало дори добро – защото се приближавало до онзи идеал в сърцето му в представите му. Тогава го завивал грижливо с чаршафа и още позамаян от алкохола, умората и съня отивал да си легне отново.
Докато не се събудел отново с нажежената волтова дъга на гостенчето в гърдите си.

Той стоеше в центъра на квадратната, ако не броим кривите стени, зала. Скосеният таван и малкото прозорче откъм улицата й придаваха някаква клаустрофобична топлота. Чашата кафе димеше в ръката му. Присвил очи той се бе втренчил в дъното на помещението.
В най-високата си част то сякаш дори се разширяваше. Имаше един по-голям прозорец който придаваше на това малко по-комфортно място един по-светъл и ведър изглед. Именно там в това малко по-свободно пространство, обитателят бе наблъскал огромно количество платна на триноги, кофи със стърчащи от тях четки и други приспособления, и дори една поставка за чадъри.
– Добро утро, Мук – проехтя дрезгавият му глас в самотното помещение. – Будни сме вече, а?
Високият и, дори бихме могли да кажем строен мъж, ако не беше кривата му поза и изгърбващите го рамене, изглеждаше ужасно изморен. Наболата му брада явно отказваше да расте повече, докато той не започне да я бръсне, косите му с цвят на тъмен орех, които още не бяха станали от сън, лежаха лениво и свободно, където им падне върху раменете и ушите му, и дори върху очите му.
Той направи няколко крачки към творческия си ъгъл.
– Днес ще го направим – отнво изграчи той и се прокашля. Кашлицата сякаш нещо му напомни. Той бръкна в джоба си и извади пакет без филтър. Захапа една цигара, щракна с огънчето и се закашля още повече, но с видимо удоволствие от тежкия дим.
– Даааа – каза с насълзени очи обитателят на подземието – днес ще е.
В този миг на високата, поставена под ъгъл врата зад него се потропа.
Той се довлачи, не без усилия до вратата.
Отвън стоеше високо момче с пакет в ръце. То го изгледа леко зяпнало и позадържа погледа си повечко върху лицето му, а се опита да хвърли и едно око към дупката очертана от двете железни крила на вратата.
– Е? – леко подразнено го запита брадясалият
– Ъъъъ – имате поръчка, това е за вас – каза с леко припрян глас момчето и му подаде пакета.
– Ами давай го де! Цял ден ли ще позираш тука. – изстреля мрачноватият тип и награби квадратното опаковано нещо
– Подпишете ми се само тук
– Автографи не давам, сори. – изръмжа в отговор докато затваряше вратата.
– Ама… – безпомощно протегна листата с химикалката пощальончето
– Подпиши ме ти, нали умееш да пишеш… –
Вратите се хлопнаха.
Хаха, помисли си художникът, сега вече ми паднахте в ръцете.

Изсмя се и на глас, докато крачеше към платната. Спря за миг пред тях, за да ги изгледа с някаква неизпитвана досега наслада, светеща в погледа му.
– Как сте сега? – запита пак на висок глас. Имаше чувството, че големите, завити с чаршафи, сковани от очаквания триноги се канят да му отговорят.
– Къде е сега оня дърт философ да ви види, а? – замърмори високият обитател на подземието и се засуети около пакета. Набързо избута с крак настрани от пода сума ти дреболии с неизвестно предназначение и го постави внимателно.
– Да видим. – и като разкъса хартията започна да вади странни, издължени предмети от пакета. Някои от тях приличаха на четки, други на химикалки, а последното което извади приличаше на кама с изключително тънко острие.
Размаха я във въздуха. После поспря. Затърси чашата си с кафе, намери я, отпи.
Надвеси се над странните играчки.
Заработи унесено и сръчно, сглобявайки вещо сякаш цял живот се бе занимавал с конструиране.
Платната над него притихнаха в нервно очакване.

Следобядът се източи неусетно.
След няколко кафета и пакета, съдържанието на хартиения плик бе коренно променено. На пода пред тайнствения си конструктор стояха наредени няколко еднакви продълговати прибора, защото не можем да ги наречем другояче. Прилични на старовремски писалки от горната си страна, те източваха метални шии надолу като удобна ръкохватка, а накрая завършваха със странно, изключително остро отверстие.
– Брисалò… – шепнеше си трескаво художникът – Брисалò!
Той нежно хвана едно от странните неша за металния корпус. То легна изящно и сякаш леко зловещо, като непознато оръжие, в ръката му.
– Идвам – изрече тихо и вдигна поглед към платната. Те сякаш затрепераха – дали от полъха на вятъра през прозореца, дали защото предчувстваха че нещо лошо ги чака.
– Идвам.
Той рязко дръпна покривалото-чаршаф от първият статив.
От платно го погледнаха очите на млада, светла жена. Лека тъга струеше от портрета й, но и лека усмивка трепваше в ъгълчето на устата й.
Следващият чаршаф разкри рисунъка на красив мост над буйна река. На моста стоеше облегнато на перилата същото момиче, облечено в ефирна като пяната на струите под нея, бяла рокля.
Ново дръпване – покривалото пада и разкрива странна, архаична къща. На последният етаж се мъдри малка издадена тераска. Можем да се досетим кой стои на нея.
Мрачното изражение се бе върнало в очите на странния брадясал мъж. С всяка падаща покривка веждите му се сключваха все повече.
Последното платно явно го нарани най-много.
Беше фреска, която защриховаше основните елементи от рисунъка. На нея бе изобразено движение. Движението на черен като нощ, буен и целеустремен кон, яростно гонещ нещо или някого.
Това сякаш преля чашата на мъката. Очите на художника за миг потъмняха като летен облак надвиснал в небесата. Веждите му бяха черта от категоричност, скулите му – изопнати от ненавист, устните му – извити в презрителен гняв.
Той вдигна странният метален инструмент в ръката си. На върха на острото отверстие се бе появило нещо странно тънко, почти прозрачно, като фини косми за четка, но бели, почти светещи в тежкия здрач в помещението.
– Стига. – изрече през стиснати до бяло устни. – Днес вече стига. Търпях ви и чаках достатъчно. – дойде и моят час на разплата.
Острата писалоподобна кама просветна в здрачния въздух. Със замах побеснелият мъж извика и започна да нанася тежки удари през платното. Без да докосва тъканта, сякаш рисуваше в налудничав танц с развети коси пред произведенията си, той размазваше и пробождаше, размиваше и търкаше, като жива виелица от ярост и горчилка, която изливаше върху рисунките.
Нещо странно ставаше с картините щом инструментът му ги достигнеше. Платното навсякъде си оставаше цяло, непробито, нескъсано никъде. Но това, което бе нарисувано върху им, сякаш се съживяваше, раздвижваше, гореше и ставаше по-ярко и по-светло. Там, откъдето минеше острието всички черти припламваха и после странно се размиваха и се променяха в неясна, многоцветна, нереална мацаница. Като буря върху платното разлюляла и разтърсила из основи канавата на рисунъка. Картините стенеха и се бореха срещу този ужасен премоделиращ преобръщащ ги из основи нож на промяната, нож на края и раздялата, но не можеха да сторят нищо срещу страховитата му мощ.
След неизвестно колко време – часове, дни? – на унищожителен размах, дългокосият мъж спря дишайки тежко. Клекна сред унищожителната сеч и се надвеси над една от картините, паднала по време на схватката от статива си.
– Е, вихрогоне, май толкова беше твоя бяг, а? – той се закашля през смях. – или ти харесва с тези пастелни краченца, а?
Върхът на оръжието, с което бе нанесъл побоя над картините си още светеше, сякаш нажежен от схватката.
– Сега искам само да дръпна още един фас – измърмори мъжът и се обърна към малката масичка, върху която бе метнал пакета с цигари някога отдавна / сутринта, миналата година?/
Обръщайки се, той конвулсивно стисна металния инструмент, който описа една последна войнствена дъга, но този път в помещението извън картините.
Художникът изпищя.
А до него зейна ужасна гледка.
В средата на залата, от стената под прозореца до пода на мястото, където бе стояла малката масичка с кафе, бе зейнала дебела, празна ивица. Нещо просветна в мрака й и постепенно тя сякаш възстанови цветовете си, но не и съдържанието си. Ако човек хвърлеше поглед отстрани, щеше да види чист мрак с някакви немощни светлосенки тук-там. Ако обаче знаеш как да държиш главата си, за да видиш перспективата в здрача, при продължително взиране може да забележиш как всичко си стоеше в подобен почти същия, ред.
– Брисало… – прошепна художникът изпуснал писалката-кама на пода – Брисало… …невъзможно!
Наведе се и го взе изключително нежно, а после се вгледа в него, сякаш го преоткриваше. После рязко се извърна, дочул тихо скърцане в ъгъла. Стисна инструмента и с тихи стъпки се прокрадна към нахвърляните по земята чаршафи. За тренираното му око не бе трудно да открие един, макар и замрял веднага в гънките на покривалата, дребен плъх. Усмихна се. Леко се приведе.
И замахна.
Бедното плъхче успя да усети почти навреме опасността и още с първия трепет на ръката скочи в опит за паническо бягство. Обречен.
Писалото-кама го настигна с дългите си четчици от светлина и облиза заедно с него стената, чаршафите и част от олющената дървена дограма на прозореца. И отново както и при картините, чертите на реалността припламнаха и се размиха, разнищиха границите си, а след това угаснаха.
Мъжът се разсмя сухо и отново се закашля. Имаше нещо зловещо в смеха му, но не театралните ужаси на филмовите кошмари от вампири, зомбита или извънземни.
В смеха му вееха хладните, смразяващи жилите и душата, злокобни тонове на лудостта.
– Брис се появява! – изрече той и се захили още по-силно – Ела ми, философе, с воята вяра сега!
С решителни крачки се приближи до разстелените по земята инструменти-оръжия и ги събра грижливо, след което ги напъха в един, доста поопърпан, черен сак. Грабна от един стол захвърлено яке и някакъв пуловер, и без да се оглежда подритна вратите, и изскочи навън сред вече притъмнените улици. Лек дъждец ръмеше, дъхът му бе дим, дали от цигара или студ, той се обърна и зашлеви крилата обратно. След щракналия катинар се чуха отдалечаващи се забързани стъпки и сподавена кашлица. После всичко притихна, само слабото звънтене на дъжда върху металната врата остана да звучи.
Вътре под прозореца на земята и част от стената, там, където бе последният опит за бягство на малкия плъх, се виждаше леко разфокусирана картина. Не от картините на лудия художник. Това беше нещо, нарисувано направо на повърхността.
Нещо много подобно на рисунка. Много подобно на чудовищна анимационна подигравка с реалността. Много подобно на карикатура от некадърен, недовиждащ, сакат художник, нарисувана след няколко седмично пиянство и сточасов махмурлук без вода.
На земята имаше ужасно изкривен „модел” на разкъсани чаршафи, разхвърляни в странна фигура. При внимателно вглеждане можеше да се види как те очертаваха разтворена зъбата паст събрана около малкия плъх.
Въображение не трябваше, за да разбереш какво ги спира.