52-ро

ноември 17, 2013

A nice, nice poet once said…

🙂

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу, е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар”, в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

 

Възлите улични ставаха все по-гъсти. Трудно й беше дори да спазва посоката нагоре – сякаш всяка пряка водеше към по-високо, като стотици възможни изходи от дъното.

„Няма да се дам. Толкова ми се е насъбрало, че или ще се ориентирам, или ще ревна.“

Тя си затананика. Има различни песни, чедо, бе казала баба Райна. Има такива дори дето помагат и за болести.

– Стани, стани, ой девойко…

Гласът й отразен от околните самотни къщи, я стресна. Чувстваше се все по-странно, като в сън, който по-нищо не можеш да отличиш от будността.

Някой я гледаше.

Сепна се и спря.

– Хубаво пееш, дѐте. каза бабата която седеше на пейчицата пред една схлупена къща в охра и оранжево и пушеше сладко от една продълговата лула. – Нъл знайш, има песни за всичко, ко си провесила нос – Пожълтялата й усмивка беше заразителна и пряма. Тя  тупна мястото до себе си. – Ела седни малко тука, дѐте.

Ние се поколеба, после пристъпи и се намести леко до възрастната жена, на застланата с черга пейка.

– Стой спокойно, има време, няма тръгнат без тебе! – тупна я тя, ръката й беше корава и силна. – За песните да знайш… Има такива дето лекуват и дето разболяват… за хоро и за сън, за път и за дом…

– Знам – отсече Ния, изненадващо и за самата себе си. – Вече съм го слушала това.

Бабата я погледна изненадано.

– Кой те прати момиче?

– Никой… закъсахме го и срещнахме баба Райна.

Тя се прокашля и изгледа възрастната жена.

– Ти си Калуна, нали така, бабичко?

Веждите на жената се привдигнаха, и тя захапа мундщука отново. Дръпна дълга глътка тютюн, после издиша безформена маса дим.

– А ти пък сигур си Ния? – изрече тя с дрезгав глас.

Малката застина. После втренчено изгледа старата жена до себе си.

– Ти… – тя се поколеба и после, като зарови в джоба си, измъкна смачкан пакет цигари – Дали имаш огънче?

Драсване на кибрит, мирис на сяра. Дълбоко дръпване и издишване.

Момичето и жената запушиха мълчаливо.

Реклами

Петдесетдневщина

ноември 14, 2013

Като годишнина, ама не съвсем.

Много повече от годишнина, с това недостигащо време.

Кога ли ще дойде ред на часовете?

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу, е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар”, в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

***

– Ето за такова изкарване си мечтаех… да се катерим където си щем, да се качим ако трябва и на Игленика, за да пием кафе, и да хукваме веднага накъдето ни щукне… Май не трябваше да взимаме Алеко… Да, какво ме гледаш… Знам, че си падаш по него… Не ме щипи, много си зле… Искаш ли да седнем тук някъде? Това е село на занаятчии, нали така каза дебелия… Не може да няма някое въртяно кафенце, или някоя зографска работилничка, дето да го сервират с бяло сладко, м? –

Неда дърдореше и се въртеше наляво-надясно разперила ръце из тесните гърбави улички, покрити със стари изтрити до стъкло камъни. Къщите се редяха и оглеждаха двете момичета с големите си, високо градени прозорци. Повечето бяха на по един-два етажа, в сиво бяло и кафяво, рядко някоя се кипреше в по-различен цвят.

– Ако искаме да си пеем… ако искаме и да ревем… Те и без това напоследък са свързани. На теб какво ти се прави, Нийски?

„Ами реве ми се, ама убий ме, не знам защо” отговори й наум малката.

Ния се радваше тихомълком на приятелката си, не я беше виждала такава грейнала откакто бяха тръгнали. Колкото повече Неда се разпалваше обаче, толкова повече тъга изпълваше сърцето на луничавото момиче. Необяснима тъга.

Навсякъде беше пусто. В центъра имаше само едно кафе, на което нямаше никой, и то беше някакво типично модерно с шезлонги, пластмасови столчета и маси като регулярното кафе край стъргалото на всеки град.

Неда разочаровано го изгледа, после вдигна рамене.

– Ще седнем ли?

– Недски аз… – сви рамене момичето. – Както кажеш.

Беше се смрачило, разкъсани облаци се пречкаха пред хубавото слънце и правеха следобеда леко кисел. Неда се пльосна усмихнато до една маса. Ния приседна на съседния стол сгушила глава в раменете си, с пъхнати в джобовете ръце.

– Гледай к’во е яко! – махна отново с ръце дългата и дори пусна косата си и я тръсна няколко пъти. – Свободата, Санчо…

Ния изгледа сивите столчета и пустото площадче. Едно куче ги изгледа зад оградата на съсената къща, после се сви на кравайче, явно твърде отегчено, за да ги лае.

Тя хвърли подозрителен поглед на Неда. Много говореше. Свободата, хм.

– После ще се върнем ли на панаира? – попита сънено малката.

– След като се качим до върха – изгледа я строго приятелката й, после се разхили бурно.

– Да си видиш само изражението… Ще се върнем разбира се, и аз искам да видя закриването. Обичам кметове които говорят дълго и напоително и безсмислено… – тя продължи да се кикоти.

Ръмжене на двигател заглуши гласа й.

– Я някой ентусиаст се е качил чак дотук. – повдигна вежди Неда.

Пътят се виеше покрай селцето и между къщите се виждаше когато някоя кола, кон или пешеходец преминеше по него.

Малко сребристо джипоподобно возило премина скоростно, като накъсан кадър между сградите. Секунди след като се шмугна зад последната се чу изпукване. После двигателят изхърка и угасна.

Момичетата скочиха и се втурнаха по уличката. Малко пред да завият зад ъгъла и да изскочат на пътя, Неда спря рязко и сграбчи Ния за рамото.

Чуваха се гласове. Женски глас викаше и се разправяше. Мъжкият му отговаряше нервно.

Колкото и тих да беше, малката го позна.

Говореше Стан.


Ден 46

ноември 10, 2013

Още малко от днес:

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу, е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар”, в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

15. (Продължение)

 

– Ходи – шепне Ния. – Аз не знам…

– Няма не знам… ставай –

Откъслечни спомени от предишната вечер, разговори, танци, погледи и чаши с вино.

О, да и виното.

– Главата ли? – пита Неда, седнала е на ръба на леглото, като на свиждане в болницата.

Истината беше, че главата й не беше чак толкова зле. Като изключим лекото виене на свят, и тежестта в тила, нямаше болка.

Това, което я стягаше беше сърцето.

Тя се привдигна и седна.

– Нещо май сбърках много снощи – прегракнало изрече луничавото момиче и затърка очи и слепоочия.

– Мда, личеше ти. В един момент потъна и трябваше да те носим… Ще можеш ли да станеш наистина?

– Ще опитам… Кафе?

Високата й приятелка наля от термоса на масата черна течност в чашка и я подаде на Ния.

– Обичам те – прегърна малката с две ръце топлото канче и отпи със затоврени очи.

– Потеглиха вече, но ще се движат бавно.

– Къде… Искаш да ходим с тях?

– Искам. Ще се качат до Калено, а Алеко е навил Виден да го влачи до горе.

– До… ?-

– Яперино –

Ния се закашля докато отпиваше.

– Какво ти е?

– Ох – луничавото момиче беше смръщило вежди и се държеше с лявата ръка за гърдите.

Остра, горчива мъка прониза сърцето й, сякаш се бе събудила внезапно от отвратителен кошмар, без да помни нищо друго освен мъката и безграничната тъга.

– Ния, какво става?

– Нищо… май ми е било наистина много това вино.

– Ух… Ако искаш да останем, акомислиш че си зле…

– Хайде сега… – малката поклати глава – Дай да се разходим до… – мъката отново загря гърдите й, тя пое дълбоко дъх и издиша на пресекулки. – Поне до Калено…

 

Навън блестеше ярко слънце. От белите къщи, които блестяха в очите, и грамадните могъщи склонове, забити в небето ти се завиваше свят. Ния се олюля и се подпря на грубото дървено перило на терасата.

– С кого се качиха? –

– Онзи Кальо ги взе. Трябвало да вози и танцьорчетата от вчера. Взеха старците и поеха.

Малката изгледа приятелката си.

– Старците?

– Горчил  и оня другия. – сви рамене Неда после се ухили иронично – Дето те черпеше цяла вечер.

Като полъх на вятъра, независимо от яркото слънце и светлия ден, необяснимата мъка отново повя в душата й.


44 път

ноември 8, 2013

Малка поправка на вчерашната еуфория – леко съм придърпал средата на предизвикателството с пет дни… „Обетът“, който съм дал е за 96 дни непрекъснато писане и 43-тият е далеч от половината… Добре, че съм математик, та да го объркам… 😉 Вярееее, къде е моят буден коректив :P? Много ми се ще да приключвам вече, май. Поне с книгата. 🙂

Е, то не се губи – така имам една еуфория повече! 🙂 Хайде, Еуи – до 48-ят път!

Весела събота и неделя, хора!

🙂

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу, е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар”, в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

 

14. (Продължение)

***

Пукането на съчки топли, дори и да не усещаш огъня. Тихото басово лумтене успокоява и сгрява душата. Напомня на завивки на открито, вкусно печено, песни и прегръдки, дим и мокра шума.

Докато не отвориш очи.

Два мълчаливи женски силуета седят край пламъците – Велина е обхванала  колената си, Яна ровичка из канчето закачено над огъня.

Стягане в сърцето, кошмарът вече е при събуждане. Дори и веднага да избягам оттук, вероятно завинаги ще усещам студеният нож в диафрагмата сутрин, преди да отворя очи.

– Ела да хапнеш – чувам равния глас на яперицата. Усетила ме е дори обърната с гръб. Ходи го обяснявай на спасителката. Която подскача като убодена и притичва до мен.

– Добре ли си, Недюша? –

О, това не се издържа. Какво се напъва това момиче? Още не съм отворила очи и вече искам да й плесна едно шамарче…

– Не съм – казах аз – С вас съм.

– Щом се шегуваш, значи ти е помогнала – прошепва тя и отскубва нещо от челото ми. Просъсквам и я сграбчвам за ръката.

Велина изпищява и се мъчи да изтръгне ръката си от пръстите ми.

– Пусни, пусни, о, пусни, моля тееее! – викът й процепва тъмнината и ушите ми, и аз стреснато разтварям пръсти.

– Пробутва ти бабини деветини – подхили се яперицата все още с гръб към нас. – Мисли че съм те натровила. Успокои ли се?

Велина плаче тихо и стиска китката си.

– Какво стана, не съм те стиснала чак така… – продумах и се надигнах. – Уооу – изрекох и легнах отново – Всичко ми се върти, май силничко си ми дала този път.

– Ха-ха – разсмя се сърдечно дивата, сякаш сякаш сме стари приятелки на парти – Не съм те напила, сестро. Просто те пуснах вътре. Отворих преградата.

Ушите ми пищят, главата ми се върти. Светът сякаш се мести със секунда закъснение след очните ми ябълки. На ръба на зрението ми отново пълзят гущери от сребро.

Тръснах глава и почти извиках.

– Какво ми направи, Яно? – изохках, докато се опитвах да се надигна със затворени очи – Какво, мамка ти!

Подхилването е до ухото ми.

– Спокойно, сестро, отвори ги. Трябва да свикваш, по-добре е да проходиш със отворени очи.

Леко повдигнах клепки.  Потръпнах от докосването на нещо горещо до устните ми. Яна държи чаша.

– Дръж и пий – тя ме изчака да хвана чашата с две ръце и се надвеси над Велина.

– Я да видя – чува се сумтене, което преминава в кикот – Вие двете сте люта двойка, миличките. Ожарила те е здраво.

– Гадина, гадина мръсна – извика през сълзи вилата – Неблагодарница мръсна! Заради теб съм тук, заради теб съм на този хал! А сега и ръката ми изгори, гадина такава!

– Сега сме наравно – изрекох аз и предпазливо се обърнах към нея – въпреки че аз поне съм го направила без да искам…

В този миг погледът ми попадна на ръката й.

От китката до предмишницата й грееше червен пръстен от хиляди малки възпалени точици.

Просъсках и се наведох към нея. Светът отново ме последва чак след секунда и някакъв странен шум отекна в ушите ми. Шуртене на чешма, плисък на вълна.

– Леле – казах и преглътнах тежко – ама това изглежда зле. Какво си направила? –

– Аз ли – задъха се тя ядно – Аз ли гадино? Аз исках да ти помогна, дори залепих листо от… – въпреки болката тя се сдържа – билка за усвет…

– Сколасничето няма да помогне, сестро – каза Яна и сложи дланите си върху червеното върху ръката. – Рекох ти вече, тя е една из нас. Не съм я тровила, не съм я опивала… просто я отворих…

Тя се обърна и ръката й пипна челото ми.

– Вече съм убедена, че си заклета лезбийка – изплюх аз – Малко си закъсняла с отварянето ми, само че… –

Изправих се рязко, ядосана на безсилието. Веднъж съм чупила крак в шести клас и полудях от съклет, опитвах се дори да тичам с гипса.

Поех дълбоко дъх и размахах ръце. Имах ужасното чувство, че се люлея и падам, а всъщност стоях на място. Шумът се усили, сякаш бях насред течението на буен поток, и в същото време ясно чувах дори пращенето на огъня.

– Не се движи толкова рязко – предупредително изрече яперицата и пусна ръката на Велина.

– По-добре ли е? – попита я тя.

Момичето се дръпна и почти незабележимо кимна, стиснала устни.

– Е, това е повече от твоюто, ти си билкарката – тя се изправи и снагата й закри огъня, висока и внушителна с дългите бели шлейфове, които падаха по ръцете и гърба й.

– Слушайте ме харно сега – отсече тя като командир пред войска – След няколко часа е злъд. Може да спите дотогаз ако щете, но в мига, в който дода да ви ‘зема, да сте готови. Не ща да ви влача кат’ кукли разбридани. Ти, Недо – тя ми подаде чашата дето държеше – наливай си и пий от лудянката. Ще ти помогне да не зреш всичко толкова ярко. Малко по-малко трябваше, но то и без твойто бунене нямахме време…

Тя се обърна и понечи да се отдалечи.

– Яно – извиках и тя спря като спъната. – Какво ми направи?

– По-полека, сестро – тръсна се тя и отупа с ръка нещо от рамото си – Казах ти вече. Отворих те. Сега си една от нас. – обърна се и впи очи в моите – Не виждаш ли Реката, сестрице?

Блестящи сребърни гребени се рееха край очите ми. Всичко се размазваше, щом мръднех глава, като картина с разтечени цветове.

Тя се ухили.

– Не виждаш ли водата, потока? –

Гласът й отекна в главата ми и аз се огледах инстинктивно – дворът, небето, луната, шумът на листата. В шуртенето сякаш имаше вплетени думи, в сенките звънтяха звуци, ситни гласчета, като шепот на мравки между песъчинките, като удари с минатюрни чукчета по камбанките-капки от дъжд.

Вдигнах ръце към очите си, усетих странен сърбеж в дланите. После сведох очи към самовилата.

Моето докосване я беше изгорило.

Нещо някъде вътре в мен затрепери.


43 дни!

ноември 7, 2013

Ура! Половината предизвикателство – изпълнено! Аз съм титан! Аз съм сериозен човек! Аз съм пълен лигоооооч!

Отново благодаря на всички, които ми помагате. Страхотни сте, Приятели!

За всички, които търсят подредба на нещата, които трябва да свършат – има такава хора, само трябва предизвикване 🙂 На мен всичко ми се подрежда страхотно около писането, и дори успявам да свърша още повече неща от преди, (ако е възможно).

Много слънца и звезди, и весели купони!

:))))))))

 

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу, е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар”, в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

***

 

Шепоти пред вратата, бабешко вайкане и бръщолевене, леки стъпки и скърцане на дюшеме и панти.

Луната наднича в стаята, но момичето в леглото не отваря очи.

– Само да помогне, нищо нема да скъпим – стърже женски глас пред вратата – Туй е от майка й останало, пропищя орталъка, подпали съседи и ора… Инак е добро момиче, па и убаво, не един момък я заглежда, знайш…

Шепотът става по-ясен – вратата се открехва.

– Ма се бори и надви ‘секи момък… те затуй на жената не й е дадена сила, да не може мъжа да надвие, да му се подчинява, ма той Господ е наредил така, та да има мир и семейство, знайш…

Рязко изшъткване спира момичето в леглото да не скочи и да закрещи.

Мъжки глас изрича тихо:

– По-добре да вървим сега, стрино –

– Ма как, нема ли да й дадеш нещо? –

– Видях я, наше момиче е. Поразсърдили са я сигур. Ше й мине – гласовете излизат и глъхнат в коридора.

– Ама се пак, нещо нема ли… Не я знайш ‘ква е кат’ се разлюти…

– Утре я доведи при мене, да си поговорим. То повече на нея требе да помогнем, отколкото на други…

– Ма как, кви ги говориш па ти… – звуците стават неразличими и се стопяват постепенно.

 

…Сврени дрешки в торбичка и една платнена кукла от мама, вън вятърът жили и реже до кост, злъд е покрил всичко, без помен за зарево, едрото туловище на планината е надвиснало над улиците и сгушените къщи. Нисичкият силует притичва по най-тъмните петна, там където и изцеденият светлик на луната не може да стигне. Малко преди да стигне до последната къща от реда, там, където треви и храсти бележат края на владението на хората, той спира и се оглежда. Всички къщи тъмнеят слепи, само тази, която е напусната от дребничката сянка, мига като еднооко джудже, похлупило глава на земята.

– Не мой си тръгва тъй, дете – сепва я мъжки глас зад нея, тя пъргаво се обръща – Не ги оставяй.

Малкият силует е опрял гръб в стената на къщата и диша учестено като изплезено куче.

Висока сянка излиза откъм оградата и застава в средата на улицата. Оскъдното сребро на луната я облива. Възрастен мъж с шапка, леко приведен, разперва ръце и тихо дума:

– Не им се връзвай, ‘секи бърка… Той е объркан, а пък тя е баба… Вече не знае кое е правилно, и как да постъпи. Обичат те, и ги е грижа.

– Ник’ва грижа ги не е – отсича тихо малкото създание – Те потириха мама. Сигур и я погубиха. Не ги ща. Мащам се. Не мож’ ме спря – и да ме върнеш, пак ще се измъкна…

– Не съм ‘зел да те спирам. Дъще… понякога при големите не си личи, ама те са много тревожни за тебе. Баща ти много обича майка ти, и не би я натирил… мож’ да е сбъркал, ама нали сме ‘ора, бъркаме, па си прощаваме после…

– Знам какво викат всички – избягала е, оставила ме е на тях… Как нема да избяга… Знам, че старата я прогони… сега иска и мен да саката да стори, или да ме изгони…

– Саката ли? Не ти мисли лошото, баба ти, не мой така, дете…

– Лошото? Нема лошо, дядо Горчиле… има различно. Тя иска да съм като нея… а кога съм различна, съм лоша. Ако ме стори различна от мойто, тя не е ли лоша обаче?

– Умно дете си ти, много неща вдяваш… Ако те тормозят много, ‘земи да им кажеш да спрат, па идвай при мен…

– И да дода, що? И нея я слушам как се мъжете са прави, а жените са да слушат и да скланят глава… Майка ме не е учила тъй… Па и тейко… Поравно някак им беше, поне  докат…

– Видиш ли? – възрастният мъж вдигна длани нагоре. Студът люто хапеше, а откритата кожа направо ставаше безчувствена.  – Разбирали са се. Всичко е от неразбиране. Земи се върни, па си легни у леглото, че е мраз страшен. Къде си хукнала да дириш…

– Да, знаеш ти, че диря, дядо Горчиле… – малката сянка потрепери и се свря още повече към стената – Нямам вяра никому тука… Не ме щат, мразят ме и само чакат сгодно да ме напъдат… и на теб нямам вяра… Ще ме прощаваш, ама за мама знам кой е помогнал…

Дядото замълча и преглътна тежко.

– Признавам, пръст имам у туй, ама баща ти беше много влюбен, дете…

– Влюбен, глупости… – прекъсна го строгото детско гласче – Сама знам, че няма таквиз работи, всичко е само престорване и прелъгване. Туй си е вашето хорско надиграване… и у него има надмогване, и война, и мъка… Затуй викате все „кат порастеш ще разбереш” щото не знаете к’во да кажете…

– Кой ти ги наговори пък тез? То… че викаме така си е верно, ама то е от друго, не от тез щуротии и пълни глупости… –

– Кой… Баба ми. Тя много неща ми изясни за селото, па и за хората изобщо… А и аз не съм сляпа, дядо Горчиле… Ще отречеш ли, че у ‘сяка къща раздор отваря и раздор затваря вратата? Мъжете се ядосват, па некои и бият, жените се карат, сплетничат и мърморят… На това ли викате влюбване? Обич ли е, робия ли, що?

– Мале, много ти знае верно устата… Ама баба ти май е за бой най-много, много глупости говори верно е…

– Ето, това си е мъжка приказка, нали?

– Стига пък… Ти кат’ сe скараш на некоя кукла, не си ли я обичаш после?

Той въздъхна, после клекна.

– Не е съвсем добре устроен света, дете, ма ‘сички се държат понякога като разсърдени деца, на които им е длъжен, тоя свет пусти… Разбери, ако не се хванем ние да поправим нещата и да се разбираме, нема как да чакаме друг…

– Не ща повече да те слушам… Глупостите са си ваши, вие ги оправяйте… –

– Чакай бе, дете, а ти от кои се мислиш? Сал, че не си човек ли също?

– Не съм – изсъска малката и леко пристъпи напред – Изрод съм за вас, чух я баба ми… Па и сама знам, че не съм.

– Не се лъжи, че си вила… – поклати глава старецът – не знаеш какво треба, за да станеш една от тях…

– Не ща да те слушам, старико! – викна момичето, после се усети и се огледа – Ти пък що знаеш за вилите? Айде върви си… Ако искаш поне малко да ми помогнеш, тръгни си, да знам, че след мене не душиш.

– Знам много за вилите, дете… – промълви тихо старецът и се закашля пак – Не ми дава сърце да те оставя да си тръгнеш… Не мога, ще извикам баща ти, инак сърце ще ме убие, ако нещо ти се случи…

– То вече се е случило, дядо – каза тя и духна към него.

Вятърът стана непоносим, дядото се загърна с ямурлука и го преметна над глава. Когато вдигна отново очи, сенките пред него бяха неподвижни. Той извади от джоба си нещо и бял кръг светлина огря къщата и оградата.

Те го гледаха, пусти и неми.


Трийсет и шест часа

октомври 31, 2013

Безсънието те вкарва във филм, но имаш ли сили да го опишеш е въпроса?

Трябва да го пусна малко да си почине, това безсъние…

Буден ден!

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу, е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар”, в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

13. (Продължение)

– Ти вместо да ни тургаш кусур на нас, земи кажи ваште мъже що не слазят накъм събора! – открои се изведнъж гласът на Кальо от общата глъч – Или сте останали само яперици и баби у туй Яперино?

Докато повечето момци се засмяха, ватафинът впи поглед в дядо Горчил, а Виден се размърда неловко.

– Наистина, дядо Горчиле – обади се изведнъж познат глас и викингът вдигна чашата си към стареца – Какво става с Хвърчил? Чувал съм какво ли не – че е опустяло, че земетресение го сравнило със земята… Днес май не видях много магьосници… Освен момчетата тук, ни врачуване, ни дявол…

Изведнъж другият старец, който до този миг дума не беше продумал цялата вечер, вдигна глава.

– Я не викай дявола, момче… К‘о искаш? К‘ото е имало на събора, имало е. – гърленият му глас драскаше като клечка по кибрит.

Настана тишина. По-веселият дядо махна с ръка, сбута съседа си и рече:

– Хайде сега, ние ли сме единствените отгоре?

– Па май да – вдигна рамене един висок, кокалест мъж, който седеше до русалиите – Аз от Яперино не съм видел никой друг днеска… Па ръшнах целия панаир.

Дядото се смути, но само за миг. Лицето му стана сериозно.

– Па може и да не са слезли, бе чадо… Горе тежка зима се задава, ората имат работа да си посвършат. Който е преценил е слезнал.

– Ей, само при вас иде тая зима, ние тука все я чакаме и все я нема…

– Щото много филми гледате – измърмори Неда под нос, после надигна глас:

– Я оставете човека на мира!

В този миг спътникът на дядото я пресече:

– Бе, вас ви е лесно – събора, туй-онуй! Що един не се качи да види как сме… Некой идвал ли е нагоре скоро? Ил‘ само питате като свекърви?

Неясен ропот отекна из кръчмата. Планината зад бара (не стъклената) задумка по плота.

– Я който е с празна чаша да не се обажда, с празни ора не говора… – извика той – Я попейте пак малко, че…

Докато компанията се дърляше, разхождаше до бара и настройваше за песни, Алеко придърпа един стол и седна зад стареца с пъргавите очи.

– Дядо Горчиле – каза той – на мен отдавна ми е мечта да се кача догоре, до Хвърчил. Ако се качвате утре, дали може да ме вземете с вас?

Ватафът, който седеше до старците, метна смръщен поглед към младежа и девойките. Неда присви очи в отговор, а после тупна викинга.

– Я стига и ти! Защо тормозите човека?

– Нема страшно, момичето ми – сграбчи я дядото за ръката. Малка и жилава, сбръчканата му длан стискаше учудващо здраво. – За него не е страшно. Вий се пазете да не ви грабнат. Опасно е за млади вили по пътищата…

– Кой да ни грабне? – излюбопитства Ния и падна в капана.

– Мъжка самовила – изрече Кальо. – Много са опасни, дебнат млади крехки девойчета и ги грабят да ги носят в пещерата си.

– Ако питаш мен – от женска ламя по-страшно няма. Вие се пазете да не ви грабне, че няма кой да ви спаси после – тросна се Неда.

Ния се обърна към Алеко.

– Ти защо не донесеш акордеона?

Юнаците край масата сякаш само това й чакаха.

– Ей, хайде бе аркадаш… Хайде, братле, къде е туй чудо… – завикаха всички.

– Тамън ще има с кой да посвиря – изтътна барманът и откачи една китара, ветеран от войните, която висеше на кука за месо над бара.

Къде с нежелание, къде с усмивка, викингът се надигна и се запъти да донесе инструмента си.

Ния се премести светкавично на мястото му до дядото и попита тихо,така че никой друг да не я чуе в общата глъч:

– Дядко, кажи наистина – какво е горе, как е, опасно ли е наистина?

– А, пошегувах се, чедо – излъга смело старецът. – Ха, наздраве!

– Значи може да се качим и ние?

– Е – уклончиво поклати глава той. – Ако сте компания… ама не ви го препоръчвам. То нема нищо за гледане горе.

– Дядо Горчиле – погледна го с умолителни тъмни очи девойчето и той премигна – Кажи ми, моля те.

Неда се изправи и отиде до бара.

– Искаш ли още? – посочи тя празната чаша на приятелката си.

Ния се поколеба. Чувстваше се странно жизнена, въпреки че знаеше, че движи на последни батерии.

– Казах ти да не се кълнеш нали? – ухили се дядката – Я да ти сипна от на Гъчо винцето… Докарал е цяла бъчонка тука при Стою, да види как ще върви… 

Малката застина. Погледна стареца в очите, после хвърли поглед наоколо. Глъч, усмивки и закачки. Изпитваше необичайно спокойствие. Тя се извърна и кимна на възрастния човек.

Другият старец се обърна и щракна с пръсти към бармана. Той направи жест все едно отключва врата и го изгледа въпросително. Намусеният дядо посочи с ръка гърдите си и дебелият барман кимна. След миг стоеше до Ния и носеше голяма глинена водна чаша, пълна до ръба с черна течност.

Ния преглътна, и я загледа като странно насекомо.

До нея се чу котешко изкикотване и една ръка се протегна и грабна чашата изпод носа й.

Беше Виден, който надигна и отпи от виното.

– Страшно! – изграчи той още не глътнал и се закашля – На, да видиш че няма да те отрови Гъчо кръчмаря.

Смръщеният старец го изгледа и ни в клин ни в ръкав му смигна. Виден отпи още един път и върна на Ния чашата:

– То е й по-леко, не се коси, ако стане нещо – ще те нося!

– Моля, моля – избута го Неда от мястото си и седна – Сами ще се оправим, няма нужда от носене, благодаря!

– Брей, че стиснати жени бе – изтърси Кальо – сами щели да се оправят! –

Компанията отново се разхили.

Ния вдигна чашата и без да казва нищо никому отпи от виното.

Малко сладко, малко кисело, то разля топлина по гърлото й, и една горчива жилка я гризна на края.

– Хубаво е – кимна момичето към нацупения съсед на дядо Горчил. Той поклати глава безизразно и вдигна чаша да й каже наздраве.

– Кажи сега, какво му е опасното толкова на твойто село – заврънка тя отново стареца до нея.

В този момент Алеко влезе с акордеона и настана суматоха. Хората се размърдаха да направят място край масата на двамата едри музиканти.

Дядкото се усмихна и после я подкачи:

– Ей, упорита самодива си, ей! Няма страшно, ако се качите през деня ще ви разведа… – изведнъж погледът му се спря на врата й и застина. В очите му за пръв път за цялата вечер се мярна сянка.

– Тия индришета що си ги окичила, моме?

Ния сведе поглед към гърдите си – китката билки, дето баба Райна им бе закачила на раздяла, се подаваше под пуловера й.

– А, това е от майка му на Виден… Ние малко приключенствахме. – тя се усмихна трудно. Споменът за гората изведнъж я завладя и кръчмата наоколо сякаш притъмня.

Усети ръката на стареца на рамото си. Беше се олюляла на стола си, и той я бе хванал.

– Зле ли ти е дъще? – каза той впил очи в лицето й – Май по-добре е чай да пийнеш, не вино.

Тя инстинктивно се хвана за главата.

– Няма нищо – тъмнината леко се разсея и тя се улови за живите очи на дядото – Просто за миг имах чувството, че още се въргалям в гората. – Някаква мъка тежеше в гърдите й.

– Кажи какво е опасното, дядо Горчиле – попита тя със странен глас.

После, като се наведе още повече към него, съвсем тихо добави:

– Нещо ни се случи на пътя, дядо. Нещо… имаше там.

Старецът безмълвно надигна чашата си. Над масата екна мощна песен.


3,5 ‰

октомври 30, 2013

Точи се като „мъчно“ вино… Уповавам се с шест ръце на поговорката, че хубавите неща стават бавно.

И благодаря за търпението. Още ще трябва.

🙂

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу, е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар”, в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

13 (Продължение)

***

От дъното на масата веселото старче надига чаша и глас и се провиква:

– Ха, добре дошли! Мъже ако търсите да аресате, баш на место сте ни заварили!

Събраните край масата хихикат.

– Защо – пита на висок глас Неда – да не търсите нещо за пиене?

Сега вече избухва всеобщ смях, Алеко смигва на девойките, барманът удря по плота като някакъв гигантски Алф и боботи с басов глас:

– Я настанете момичетата, ко сте се разплули, ве, бейове!

Столове се разместват, услужливи брадати и рошави кавалери се зъбят с усмивки и приканят девойките. Двете се наместват до дядовците, и кръгът около тях се затваря, като водите над главата на гмурец след десетметров скок. До Неда седят Кальо и Виден, а срещу тях между двама русалии се е смушил дългокосият Стан.

Разговорите започват отново, жужат като кошер, обсъждат събора, катеренето, камионите, и най-вече жените. Присъстващите не се изключват. Алеко, който се е превърнал освен в половин барман и в келнер, носи две чаши с вино и бутилка с вода на спътничките си.

– Виждам че сте ценителки – надвесва се малкият дядко към Ния – Нашият Гъчо е донесъл малко от неговото вино, мъчното вино го викаме. Може да опитате ако искате.

– О, благодаря много – усмихна се Ния – но ние вече поръчахме. –

– Е, нищо де, вечерта таман се е олюпила…

– Ааа, не – размаха момичето вързаната си на опашка коса –  Аз след тая чаша си лягам, щото ще загина. Толкова съм пребита…

– Прословути последни думи – каза дребничкият дядо, и живите му очи ошариха девойката. – Ба да не се заричаме…

– Я пък! – каза Кальо – Я оста’и девиците! Те като искат да си лягат, начи им е притупал тупана. Само да изберат с кой и да бегаме… – и като се огледа с див поглед той се разхили, последван от още няколко съпричастни позагорели момци.

Докато момичетата подмятаха фрази с дядото, Виден и Кальо, отборът на магьосниците от следобедното представление седеше някак омърлушено. Ватафът току се пресягаше и отпиваше от малко юзче пред него, но останалите почти не докосваха чашите си. Стан водеше приглушен разговор с най-младия от тях и току прибираше косата си зад ушите докато обясняваше нещо и с ръце.


%d блогъра харесват това: