И двадесет и девет, и…

октомври 24, 2013

Лекичко и кратичко, но днес времето бе много разпокъсано.

Идва и другото…

🙂

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу, е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар”, в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

13.

Отрядът се е разпределил по машините в много подходящ за душевното му състояние ред – Алеко, Ния, Виден и Стан, заедно с още един от мъжете се тъпчат в малката синя кола, Неда с Кальо и още трима юнаци – в камиона. Момичето категорично бе отказало да кара, и се бе натресло при непознатите.

Големият „Зил“ друса и трещи, но не това пречи на здравеняците да се унесат след дългата безсънна нощ. Пречи им, разбира се, разговорът, или по-скоро безкрайния спор, който са подкарали Кальо и дивачката. Знаете девиза на планинците – свободна жена се загражда винаги. Кальо следваше упорито това правило, но не бе попаднал на подходящата цел.

Отзад в малкия бръмбар, който усърдно пъплеше след големият си батко по баира, Алеко размахваше ръце, коси и торби под очите си, докато с Ния си разказваха един на друг приключенията от последната нощ. Смехът му бе заразен и често се предаваше на всички пътници в колата, дори на умисления Стан.

Закачките в колата и спорът в кабината на „Зил“-а затихват рязко, когато билото бавно извива гърбица под плоския змийски корем на пътя и пред пътешествениците се ширва многолюдният Възбог.

Селото е разровен мравуняк – навсякъде вървят, подтичват, скачат, стоят, ръкомахат и се прегръщат огромно множество хора. Белите, варосани фасади на къщите са окичени с всевъзможни шарени гирлянди, върбови листа, карирани одеала и всякакви други финтифлюшки. Но най-сериозното стълпотворение се е събрало на централния площад, който повече прилича на смесица между арабски пазар и рок-фестивал – между дивния лунапарк в единия му край и високата сцена в другия. на която се надсвирват групи музиканти, се вихри мащабен лагер, пълен с шатри, сергии и стрелбища, като град в селото, безкраен маскарад от кукери, клоуни и коминочистачи, сладкодумни търговци, фокусници и  русалии, сватбари, овчари и димящи вкусни храни на камари…

Неда замлъкна насред поредното заяждане; Алеко се облещи и сънят напусна преуморените му клепачи; Ния рязко пое въздух.

Бяха стигнали; съборът, за който бяха чели, спорили и мечтали от години, виеше огромното си хоро пред очите им.

Самовилския събор, на който някак странно липсваха именно самовили.


Четвърт

октомври 20, 2013

Четвърт век сякаш е изминал от началото, или поне така ми струва, когато хвърля поглед на текста…

Но четвърт е изминала и от предизвикателството, което значи че напредваме! 🙂

Весело!

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу, е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар” в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

12.

 

Тишината свършва в мига, в който последната песъчинка слънце пропада към долната земя.

Отнякъде се чува вой, хиляди гъсталаци шумолят, гората светлее от бели и сребърни воали. Придърпвам се леко напред и виждам голяма неравна поляна, над която оредели дървета закриват скалния поток от върха. По средата лумти малък огън. Тук сме съвсем близо до билото, студът започва да пробива през врата и обувките ми.

Песен се разлива отнякъде далеч, без думи, само весела мелодия, тук таме с по-някоя извивка точно както си представяш да го правят народните певици. „Пискат като ущипани“ казваше баща ми. Изведнъж по поляната руква буен поток от момичета. Сребристи наметки светят, лицата се крият, но тук-там по някой отблясък показва светещи очи и усмивки изпод булата. Въртят кръгове край огъня и се стрелкат хаотично ту насам, ту натам. Мелодията щурти и пълни ушите, дърветата и склоновете, прелива от гърдите ми. Сърцето ми е учестено, отново смътни спомени минават на бърз кадър през главата ми (мама танцува и ме върти пред себе си в ръце, мама тича, докато ме е гушнала, мама ми маха усмихната, докато се отдалечава), а после виденията от надрусването с русалийчето отново тръгват да въртят край главата ми, както стаята ми при много тежък махмурлук. Не осъзнавам кога съм се изправила и отброявам ритъма с крак. Новата ми познайница вече се е втурнала някъде из поляната. Поляната, която… не е всъщност поляна… тревата се разлива, вълнува и блъска, устремена към центъра, към светлата точка. Хорото се стича като побелял водопад откъм върха, смесва се с нея, тече, плиска и звънти в ушите. От искрящата пяна се отделя един воал и се приближава към

мен, една ръка ме грабва и ме въвлича вътре, и аз неволно отварям уста и пея,мелодията която се върти и повтаря и влиза под кожата, в костите, вибрира и гъделичка… Всички танцуваме дълго, безкрай, без дъх, въртим се като милиони звезди около една мощна синкава светлина. После постепенно скоростта се забавя и образуваме голям равен кръг. Яна ме е хванала за ръка и стиска здраво, от другата ми страна са тънките пръсти на Велина. От всяко лице различавам по нещо, искрица усмивка, парченце зеница. Това на  яперицата е тъмно скрито, нищо не излиза изпод воала.

Из редиците минава шепот като бърз повей на есенния вятър. Девойките мълвят едно име, учудени и радостни.

Велина се извръща към мен, развълнувано стиска ръката ми.

– Домна ще дойде, с нас ще играе… Силна магия ще сдобием с това хоро сестро!-

Стискането от дясно не може да се сравни със смачканите ми пръсти отляво.

– Пуста вила урочасана! – мълви гневно Яна и като се привежда към мен продумва – Пусни се и да тръгваме, сестро!

Аз неразбиращо я гледам, и докато реагирам, буен пламък на синия огън в средата изригва мощно към върха, а до него висока красавица, увита сякаш в косите си, замахва с ръка и хвърля нещо в синкавите езици, които ближат небето. Пристъпва напред. Сега виждам, че косите й наистина са чисто бели, обливат раменете й и обгръщат роклята, без да разбереш къде започва едното и свършва другото… Яна ме дърпа панически, като за последно, аз се опитвам да пусна като в сън ръката на Велина, но тя е сплела пръсти в моите…

– Изгỏри! – кънти гласът на дивата и лети надалеч. Във всяка нейна дума е заключен звук, сякаш е къс от някоя песен, сякаш не говори, а пее. Отворена съм като рана, словата й се забиват дълбоко в мен и запомням всичко, запечатвам с болка и неразбираемото.

– Тучно хоро сте сбрали. Да приставате сте дошли. Да изстръгнем сърцето от прегръдката на забравата. Зянки сред вас няма. Неми сред вас няма. Слепи сред вас няма!

Тя пристъпва още по-близо. Усещам ръката на Яна да потреперва в моята.

– Проходът към Реката е зейнал кат‘ небе и е тесен като гроб… Да сториш себе си на проход трябва, за да преминеш… Вилата е врата към Реката. Затвори ли се, тук остава… в този свят на забрава… тук де стъпала срастват корени, тъмни билета само напомнят Оттатък, носят тъга и мирис на вкаменен вятър, гърбави лисици криволичат из усойни дебри, а в дълбините на почвата съхне чучурът… Мъничета напъпват по стъблата, по неизгрялото въздъхват и откъсват тела от канелките. Между нощта и утрото е злъд – другото, неописаното време, което тварите най-проспиват.

Отворѝ се за твоя ден, и остави на Реката да премине…

Изведнъж високата дива спря насред думата.

Ръката на Яна затрепери в моята.

– Коя мръсна тегоба се е вмъкнала тук тайно? – метален режещ глас от устата й, гняв събуден в погледа.

Тя за миг беше пред нас двете, ръката й протегната право към яперицата стискаше тънко сребристо острие. Видях очите й отблизо, бесен огън гореше под смръщени вежди. Сила и воля струяха от него, само да поиска – върха сама би преместила.

С един замах Яна разкъса хорото, прегърна ме през врата и рече:

– Смееш ли да ме прободеш, червена и нея ще направиш!

Самовилата стисна устни и изрече тихо:

– Що дириш тук, стръвна Яно? Мигар не знаеш, че коя сама се прокуди, сама не се връща?


Двадесет и четвърти

октомври 19, 2013

Двадесет и четвъртите „скриймин’ кийс“.

Огромната луна се облещи през прозореца и се залепи на челото ми.

Не, това не е част от книгата. Това бе моето събуждане в 6.30 днес. Събота. Почивен ден. Ден за спане. Или поне така казват.

Какво е неделята, вече знаем, от онази хубава песен на НЛО. Сега е време и за съботни дефиниции.

Добро утро и спокоен сън на всички щастливци.

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу, е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар” в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

11. (продължение)

– Спокойно, мила бабичко – тихо изрече Неда – Има кой да ни е крив… Няма да стигаме до самовили и змеици.

– Има по-страшни неща от вилите, мила. Много дълбоко беше стигнал тоя бод…

Ния гледаше баба Райна внимателно.

– Вие вярвате в тях? – попита тя с научно любопитство, или поне толкова неадекватен тон.

– Ами и тя като нас – опита се да се пошегува Неда.

Бабата се усмихна.

– Ами че що да чакаш от една стара суеверна бабушкера. – и тя махна, сякаш ръсеше жито на кокошките. – Белите сестрици са си тука от време оно.

После гласът й стана сериозен.

– Вашите ора идат. Но вий си помислете. – тя кимна нагоре към баира зад къщата.

– Няма страшно, бабе – сложи ръка на гърба на жената Неда – ние от какви дупки сме излизали, та с едни мъже ли няма да се оправим. – тя стана и се приближи към олука, точно под дългия котарак. – Мац-пис-пис.

Бабката се разсмя.

– Мъжете така кат’ гледам не са ви проблем. Идат всичките под строй. Не са мигнали цяла нощ да ви търсят.

Неда продължаваше да котка котака. Той мижеше и се правеше, че не я забелязва.

Ния тихо каза.

– Бабо… – после се спря, сякаш не биваше да се обажда.

– Думай, чадо – замислено я подкани възрастната жена.

– Горе… преди да стане всичко… Там имаше нещо. И двата пъти усетих, че с нас сякаш присъства още някой.

Бабката впи очи в тъмните зеници на Ния.

– Можеш ли се сети – мъжко ли беше, ил‘ женско? – попита тя ни в клин, ни в ръкав.

Ния се смути.

– Аз не съм сигурна какво беше изобщо… Може и животно да беше.

– Мила – меко каза жената и поклати забрадка – Гората нагоре е пълна с вълци и лисугери и секакви. Ако им бяхте по мярка, щяха още у гъстака да ви хванат, пази боже… Вас ви не гонят животни. Затуй думам тука да си седите.

– Няма да ни убедиш, бабе – обади се Неда, която продължаваше с безплодните си опити да мами котката.

Старата жена ги изгледа, после леко премигна. Котакът се извърна, прозя розова паст срещу момичетата и сякаш едва сега забеляза високата мацка под него.

Някъде далеч се чу автомобилно гъргорене.

Бабката се наведе към Ния.

– Убави песни знаеш, дъще – очите й блестяха бистрозелени като езерни дъна – Песните са цяр за душата, пък и други неща церят. Ей, моя вагабонтин, навремето на мечка беше пял и цял се беше измъкнал.

Котакът вече се бе разположил удобно в обятията на джаста-прастата. Промъркваше тихо, и отвреме на време галеше мустаците си в рамото й.

Баба Райна приближи още повече лице до момичето. Думите й станаха леко размътени, или Ния не можеше да се съсредоточи върху им. Колкото й да се опитваше да погледне на свой ред старата в очите, погледът й се извръщаше все към Неда, гушнала котка в ръце.

– Тъмното и светлото не са страшни, чедо. Те са като вътре и вън, като гласа и тишинето. Праговете са тези, дето водят. Стъпките. На здрача и заревото да внимавате. Силно се не ядосвайте, дръжте се заедно. Сънят е опора, безсънието е врата.

Боботенето на двигател се приближаваше. Неда тръгна към оградата, гушнала косматото и опашато бебе в ръце.

Бабката мушна нещо в ръката на момичето.

– Ти добре чуваш. Слушай се. Ако не ти дава – не тръгвай. И на реката не ходете. Това що съм ви сварила, да го пиете докле си тръгнете. И най-важното – миглите й вече почти гъделичкаха ухото на леко препарираната Ния – Събора не напускайте, докле не свърши.

Тя се отдръпна. Ния премигна и я изгледа. Усмихната, малката бабичка се радваше като дете на Неда с котето в ръце.

– Аз й на моя ще кажа – ама и ти да знаеш – каза тя със съвсем различен тон – Ако ти потрябва нещо, баба Калуна да търсиш, на Калено. Много здраве от баба Райна да й предадеш. – старата жена се изправи бавно и се приближи.

Рев на тежък камион огласи полите на планината и по отбивката нагоре към къщичката се зададе познат зелен „Зил“. Синьото возило на Неда го следваше като упорито бръмбарче по склона.

Бабата и двете девойки стояха до оградата. На предната седалка на големия камион се бяха сгъстили пет човека. От прозореца се подаде рошава глава и изрева:

– Хванала си ги начи тия пущини шавливи, а маме Райне?

Старата жена се усмихна благо.

Малкото автомобилче спря сгушено до големия си роднина. Алеко зад волана, до него дребничкият Виден.

Още някой на задната седалка.

Вратите се отвориха и тримата изскочиха от колата. Едрият, чернокос викинг, нисичкият русоляв Виден и още едно, високо момче с кестеняви коси до раменете и очи по-тъмни от турско кафе.

Неда сви устни, котакът се извъртя в ръцете й и скочи на земята.

С финално изреваване камионът угасна.

 


Безименно

октомври 18, 2013

Днес капе. По няколко реда сутрин, обед и вечер. Никакво време, разпилян съм като опашка на комета.

Знам и се успокоявам с това, че нещата ще се променят, отново.

Спокойствие и безкраен уикенд!

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу, е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар” в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

***

Слънцето.

Седи си горе и просто си грее.

Двете примижаха срещу него и огледаха малкото дворче. Възрастната жена посочи една дървена пейчица и те се тропосаха там, като се занаместваха. После притихнаха и се заоглеждаха.

Дворът пред тях спускаше наклон, сякаш бе уста, раззината към полите на планината. В единият му край имаше малка барачка, вероятно обор или хамбар, а от другата страна – няколко лехи. Близо до тях пет-шест кокошки усърдно забиваха клюнчета в земята, а над тях, разположен царствено на ръба на покрива на къщичката, се припичаше грамаден риж котак.

– Значи сте тръгнали за събора? Материал да сбирате?

Ния учудено я изгледа, после впери поглед в Неда. Тя кимна.

– Кукерите, врачуването, и сега русалиите. За тях няма нищо, и мислех мойта работа да е върху това… Нийчето пък се интересува от женските митологични фигури.

Бабката погледна усмихнато малката девойка.

– И какво си насъбрала? Самовили, хали… или змеици?

– Ами… – посмути се момичето, като че бе на изпит. – Много неща, но всичките си противоречат. Легенди са, навсякъде са различни, ясно е…

– Тя смята, че са части от наистина съществували женски общества. – почти незабележимо присмехулно изрече Неда. – Събирани, за да противостоят на патриархалното…

– Престани да се подиграваш!

– Какво? Знаеш, че съм съгласна с теб! Просто ми е смешно… Във факултета ще те разпнат за развенчаването на митологичното… Димковият ще ти хвърли анатема – защитавате тезата за богочовека, а, млада госпожице? Вие за Казандзакис ли се взехте млада госпожице? – престори гласа си тя, после се закашля.

Ния се усмихна, после заопипва превръзката на ръката на приятелката си.

– Изглежда по -добре –  каза тя – Беше се подула като балон.

Неда се изхили.

– И не можах да се възпозвам.

– Говориш като Алеко. –

През цялото време бабката ги гледаше втренчено.

– Не мога да си обясня от какво се поду така.

– Може и да сме преувеличили. На тъмно и в онова състояние… –

– Убождане като това прави и по-големи зулуми, дечица – меко каза старата жена – Добре сте се разминали с издуване. Знаиш ли какво натравяне може да се случи?

– На какво се е убола? –

Бабката приседна до тях и попита на свой ред:

– Сами с момъка, дето ви видях, ли дойдохте? Или има и други с вас?

– С нас не – каза Ния, а Неда се намръщи. – Но има други приятели, които щяха да пътуват, сигурно вече са горе.

– Те са ви близки? – каза баба Райна – Познават ви сигур?

Двете момичета я изгледаха озадачено.

– Да, защо? – отвърна Ния и едва сега си даде сметка колко сериозна и притеснена изглежда бабката.

– Ами цветята не хапят. Освен ако конджул не скатаят… Вие сте светли девойки… На някой лошо да сте сторили? Макар че друго ми чопли душата. Ако е тъй, е добре да не одите на горе повече. Ако се лъжа пък… мож да не успеете още три годин да не видите събор…


The Egg BarD BirD #308, Самовилски извори или голямото треперене

ноември 1, 2012

Започнах да се разпростирам върху многообразието от теми (или безразборния хаос в писането и мисленето ми) още в заглавията си. Утешавам се, че доста големи писатели са го правили. Бредбъри например има сума си есета, на които заглавието определено се конкурира по дължина със съдържанието.

Та да караме по хавра:

За следващата събота, 03.11, с Иво планираме едно Ег-Бар-Акустик събитие, или както той му вика накратко – свирня. Отдавна се каним, и най-сетне той махна с ръка одобрително, като виден мениджър на всичката у(от)падъчна музикантска пасмина. (От предишното изречение махнах следните думи: „столична,  нагла, алтерзагивна, джонидепресантска, изпосталиняла, алкохолистична“. Благодаря на Стивън Кинг за съветите, които следвам неотклонно :))) ) .

Всеки път когато правя концерт искам да бъде някак различен. Последният път когато акУстирах в Магданоз/Злия лайф/, вадих разни парчета, за да поздравя един рожденик, и беше интересно именно заради тях, заради това че той се включи, както и заради спонтанната изненада, която ми бяха спретнали събандюгите от Кът – бяха успели да намерят мъничко време за мен и тази вечер, в своите по разложки гъсти кисело-млечни графици.

Заради това ми желание – да ми е все като в китайско проклятие на концерт,  за предстоящата събота се реших на нещо доста смело.

Реших да свиря само авторски неща. (С много малко други песни, и то на приятели.) Т.е. такива на които аз съм автор 🙂 Не ме разбирайте погрешно – отдавна ми се иска да свиря главно своята музика. Но все си казвах – ами – ще го направя по-нататък, като запиша нещо, все пак хората трябва да са го чували на запис, не само да пиша текстове на парчета в блога си… … и т.н. други оправдания.

Да, но тези дни попаднах на лириката на едно парче, което правих много дълго навремето. Една от най-сложните ми композиции  (направо потрепервам като си помисля, че ще трябва да я свиря) – песента „Самовилски извори“.

Отдолу под текста пишеше – последна редакция 17.04.2004 г.

Брей, голяма редакция, голямо чудо – 8 години! Аз май ще записвам троен албум с Pink Floyd, John Wiliams и Виенската филхармония?

Я да вземеш да се успокоиш, си рекох, ама така доста урбулешката си го рекох. Я да вземеш да правиш нещата дето ги искаш, СЕГА, че направо ми е жал за тебе ако беше боксьор. Get on the ring на 53?  Хайде да не чакаме толкова.

Като ще си разбивам носа, ще е сега.  На 03 ноември, в събота.  Сглобил съм един голям сет-лист от свои парчета. Заповядайте да слушате! Ако намине и моят спонтанен другар Джеймса (на плаката си личи как се мъча да му настигна пръстите) – може да послушате и малко китарни рапсодии и безобразия. Ако някой друг има желание да посвирим заедно – на линия съм, докато Иво не ни подгони със сопа иззад бара.

Слагам и текста на песента.  Като дойдете в събота, ще можете и да я чуете.

Самовилски извори

Затворил очи в потока тупти сърцето ти точно тук,
Изплувал в нощта на странна гора, под тъмно небе не спиш.
Очите й парят, с листата във танц пламтят
и шепне:
Между съня и здрача
Водите пулсират, на мене се отпусни,
Двама ни носи потока не спира (чак) до бистрите извори.

Пее игра той,
дето ти само знаеш, щом пожелаеш,
друг свят за теб да роди.
Носи ритъма твой, слушай покоя,
там сред пороя, на самовилски води.

Потънал в деня ти виждаш света само отвън.
Капки от светлина от онази Река, не стигат очите ти.
Не знаеш да слушаш Слънцето как в листата цвета реди,
тя шепне:
Между света и Реката –
В гората отивай, тя е вратата ти,
Пулсът на твоето име събира в белите извори.

Вие снага тя, що ти отдавна желаеш,
Насън и наяве, обич във теб да роди.
Пее ритъма твой, косите играят,
ръцете й канят, в очите й се потопи…

Вплетени ще търсите брега, музика рисува с теб сега,
Приливът за свобода крещи, а Реката – песента в душата ти.
Все към морето се стреми и сърцето тегли,
Вълна пияна от мъгли и течни багри,
Можеш и с отворени очи да преминеш прага,
Сол звука ще промени и ритъмът ще бяга.

Между дъното и небето има бряг и река, и светлина,
Всичко се връща в морето,
остава само шепот и смях.


Кът Под Кривата Круша

февруари 20, 2012

Ето – грайндът ме засипа отново и стигнах пак по под крушата с публикациите тук… Ясно е че съм нередовен, но е трудно да си го признае човек, дори пред опитен психолог…

Виж с Кът отдавна сме стигнали до под Кривата круша…

След страхотния концерт в Кърджали през 2010 г.

Все нямахме възможност обаче да се проявим там като хората. И – преди няколко седмици се „събра консилиума и решиха да ми избият зъбите“, както казваше един наш известен актьор от „Комиците“. В случая кътниците. Отдавна трябваше да ги извадим тях. На светло.

Известно време с Кът почти не свирихме. Миналата година направихме един много хубав запис на парчето „Междучасие“ (ей тук може да го чуете), след това едно яко тридневно клубно турне в Хасково,  Кърджали и София, а накрая ни поканиха изненадващо и на цели два фестивала през октомври. И после се отдадохме на…

На фантастивала с млади (ама много млади) фенове и дарования...

заслужена загуба на съзнание чак до концерта ни в петък.

Завръщането е в събота в мотокръчмата, когато ще сглобим парчетата отново.

Кръчмонавтиката започва в 8 часа.

Чакаме ви 🙂


Стигнахме

януари 16, 2012

Стигнахме

Стигнахме и до „Под кривата круша“ :)))

Близо до парка на църквата „Св. Троица“, когато продължиш нагоре към техникума „Попов“, между високи блокове и сиви сгради се е сгушила една едноетажна постройка. Ще я познаете по широкото място отпред, което понякога напомня за площада пред „Дяволското гърло“ – толкова голямо в софийската теснотия.
За тези, които не са били – това е яка метълска и моторджийска кръчма, пренесена сякаш от Родопите – затвориш ли вратата и си на километри от градската скука и еднообразие. Чака те един бар зареден с енергия, мощна музика и, разбира се, пиене на корем.
Ще направя един акустичен концерт/джем/купон в това чудно местенце тази събота, от осем ПиЕм ( т.е. не е нужно да идвате от сутринта, може и към 18-19 ч. 🙂 ).
Вход свободен.
Много ще ви се радвам.
До!


%d блогъра харесват това: