Подкрепа за Величка Настрадинова

октомври 22, 2019

Отново за Величка Настрадинова.

Хора, пиша това най-вече с идеята за разпространение и напомняне за подкрепа.
В ей този пост на Красимира Стоева има повече подробности за положението на даровитата писателка.

Накратко, както вероятно сте научили от кампаниите през лятото, Величка Настрадинова има нужда от помощ и подкрепа, тъй като здравето ѝ се е влошило и е била настанена в дом за възрастни хора. Мястото е чудесно, доколкото знам тя е доволна и нещата за момента са в баланс.

Но за пребиваването ѝ там и лекарствата ѝ са нужни средства, които са около 900 лв. месечно.
На петицията за отпускане на пенсия на писателката засега нямаме никакъв отговор и развитие.

По-долу Красимира е описала няколко начина да ѝ помогнем.
Аз тук ще ви опиша още един:

Обявявам благотворителна продажба на първата ми книга Невидена река, на едноименния музикален албум към нея, както и на фланелките на Korenuvane /Moro Miro / от фестивалите, на които то участва през 2019 г.
Всички приходи ще отидат направо при Величка.

Начинът, по който може да станат нещата, е съвсем прост:

1. Поисквате си книга, диск или тениска на страниците на Невидена река или на Човешката библиотека / The Human Library;
2. Превеждате съответната сума за тях по банковата сметка на писателката:
BG27STSA93000002563605
банка ДСК ЕАД
Величка Янкова Настрадинова;
!ВАЖНО! Основанието следва да е „дарение“!
3. Изпращате ни на мейла снимано копие от платежното нареждане и ние ви изпращаме книгата (за София може и лично предаване).
Разпродажбата ще бъде до Коледа, или до изчерпване на тиража, съответно.

Моля да споделите информацията за Величка, за да може повече хора да се включат.

Благодаря и действаме!


Хадар доклад 3

октомври 21, 2019

За шизо-квадро-пси-хохо-френията на писателя и как да я грокнем.

Днес един от героите ми каза нещо, което винаги съм знаел, но някак не съм разбирал.

Винаги съм имал „сценична треска“. Винаги съм се чудил защо все се притеснявам преди да изляза на сцена – толкова време свиря вече… Случвало се е винаги преди изпит, пресконференция или изобщо някакво събитие. Понякога съм си казвал – „Абе, ай сик транзит глория мунди, ми няма пък да го правя пък, щом пък толкова треперя…“

Стана ми ясно днес. Предавам ви направо думите на Калуна, щото тя обяснява доста по-добре от мен:

„Ще ти го река. Малко е завъртяно, ма ти си умно дете.

Ако обичаш нещо, се притесняваш за него. Щото ти е милно и важно.

Затуй издържаш на всичко там, при него.

Да издържаш, означава да си там, даже и да те е страх.

А те е страх, щото вярваш.

Тънката част е да знаеш, че спреш ли да вярваш, махнеш ли се, ще спре и страхът, и все пак да си оставаш у вярата.

Означава да оставаш при него, без да го разваляш.

Това е съдбата на всеки, дето обича това, що прави.

Като го обичаш и те е страх, трепериш от и за всичко.

Понякога ти писва, и едва издържаш.

Спреш ли да му вярваш обаче, спираш да го обичаш.

Спреш ли да го обичаш – изчезва.“


Предизвикай се… пак!

октомври 1, 2019
За какво писателят използва челник…

Трудно е за вярване, но… минаха шест години откакто започнах своята книга „Песента на Хадар“.

Кураж, за да я почна тогава, ми даде Вяра the BatMOM, като ме спечели с готината си идея да се предизвикаме да правим нещо важно за нас, за определено време всеки ден.
Нещо, което много искаме и все зарязваме, нещо, което по принцип трябва да правим заради себе си, но точно понеже никой не ни гледа и – що да не скипнем или смотолевим някоя тренировка… или всичките.

Предизвикателството за Хадар бе кратко – на два пъти по три месеца, и после огънчето олимпийско премина в друга страна.
По-долу може да видите началото от тогава. Хитър съм бил като три пъти преизбиран български политик – спазих срока и усилията, без да обещавам завършек или някакво постижение. 🙂

Но истината и копнежът надделяват над всякаква хитрост – все повече хора (особено през последната година, благодаря ви!) ме питат кога ще довърша тази „Песен…“. Все повече се учудвам колко различни познати и непознати са прочели този нередактиран текст, който стои на блога ми.

Ето тук започнахме:

https://s-viara.net/2013/09/%D0%BF%D0%B5%D1%81%D0%B5%D0%BD%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D1%85%D0%B0%D0%B4%D0%B0%D1%80/

И ето тук завършваме…

И така – предизвиквам се.
От днес започвам да довършвам книгата си „Песента на Хадар“. Ще пиша всеки ден в продължение на 90 слънца до края на годината. Може количеството дневно да е различно, но писането ще е до край – поне такъв, което да харесва на мен.

Очаквайте отблясъци тук, поне няколко пъти седмично.

Стискайте ми палци, приятели, защото, както е казал великият Буги Барабата:

„…Аз съм тръгнал надалече, мен ме чака дълъг път…“


Русалията – откъс 4

май 21, 2019

Премиера! 🙂

След 30 минути може да гледате на живо последният откъс от спектакъла за Севдал Русалията, в канала ми в Youtube по-горе.

Предоставен ни с прелюбезното съдействие на Е.Бог., в него може да видите финала на самата история, както и един психо-момент, в който почти припадам на сцената:

Малко след като (4.19 м.) надавам вик, се олюлявам (4.26) и аха, да не ме удържат краката, ама пустото шоу-мъст-гоу-он не ме пусна… 🙂

Приятно гледане и доскоро!


„По пътя към…“ на Георги Атанасов

май 2, 2019
Сборникът „По пътя към…“ на Георги Атанасов

Тук – след по малко от час – може да чуете чудния разказ на Георги Атанасов „Гъсеницата“, от приказния му сборник с разкази „По пътя към…“ 

Както мъдреците от Човешката библиотека казват:


„Сборникът „По пътя към…“  е пътешествие. Едновременно навътре към себе си и навън, към Вселената.

Разказите в него са колкото разнолики, толкова и подчинени на една обща нишка: стремежа да надникнат отвъд всекидневното, да надвият рутината, да ни тласнат да преоткрием необятните светове във и около нас. Да ни разбудят и разтърсят. Да разтворят очите, умовете и сърцата ни, за да поемем и ние, всеки по своя Път.“

Представянето на книгата ще бъде на 11 май, събота, от 11 часа в Столична библиотека, Детски отдел.


Домът е…

май 1, 2019

Photo by Dallas Reedy on Unsplash

Дядото спусна дисагите на земята и се протегна.

– Ето, чувствай се като у дома си!

Поляната бе тясна и извита, скътана сред гористия склон, като рожден белег сред буйни къдрици. Колкото весел и ухилен бе дядото, толкова мрачен и чумерен бе момъкът.

– Така или иначе никога не съм имал дом. – сви рамене той и се просна на земята.

– Е, не е като да е баш тъй… – усмихна се в брадата си дядото.

– Добре, имал съм къща. Място за обитаване. Имам я още даже…

– Имаш и семейство, деца… На другия край на селото живеят вашите. Ако броим и роднините, май ще се окаже че имаш много домове.

Момъкът рязко се изправи.

– Да ама домът не е в имането. Не е в пребиваването. Където и да съм бил,  все не съм се чувствал у нас, у дома.

Никъде не съм се чувствал у дома… Само като съм на път, ей така…

Той огледа поляната и се обърна към възрастния човек.

– Що е така, кажи ми? Що съм такъв чергар, все ми е самотно, затворено… Все хуквам някъде другаде.

– Дом няма, който мира няма.

Дядото извади  една торбичка от джоба си и приседна да гласи и тъпче лулата си.

– Инак си прав, Благуне, домът не е къща или навес. Домът е в нас. Домът е у всеки. Ние го носим, ние го градим, ние си го събаряме.
Има хора, дето домът сякаш струи от тях – където седнат, там го сторват.

Той попива в земята, изтяга се наоколо и разлива прегръдки. Ухае на прани чаршафи, горещ хляб и чубрица.

Домът сякаш сам се строи покрай такива хора. Не мине време и до тях зафърчат гости, щерки и внучета. Съседи спорят и носят ракия, общинари ги поздравяват. Домът кипи в тях. Не дай Боже да изгаснат – гасне и дома, ако няма като тях други в него.

Той притихна и дръпна от лулата. Димът се разнесе над поляната. Ухаеше на тютюн, огнище и зима.

– Има и едни други хора. Домът им е все несбъдната мечта.

– Такива като мене. – изрече момъкът

Дядото сви рамене.

– Домът им е там, дето отиват. Домът им все е у мислите им, у копнежите.

Те все обикалят, все търсят и все не намират. Щото няма как да намериш туй, що си е у тебе. Найден се не търси. Не мож събудиш онзи, дето се прави, че спи.
Домът не е просто къща за тия хора.

Домът е това що сторват за тези, които обичат. Едни разказват истории и палят сърцата. Други пеят песни, които будят душата. Трети билки събират и лекове приготвят…

Има още много.

От мене знай, Благуне – домът е винаги у теб, у сърцето.

Момъкът слушаше вцепенено.

После стана и захвана да подтичва наоколо. Когато се върна обратно на полянката, ръцете му бяха пълни със съчки за огъня.

Дълбоко в брадата си, докато димеше с лулата, дядо Кап се усмихна.


/Из „Песен за юнаци и злодеи – неизпята“/

by Korenuvane


%d блогъра харесват това: