62.

май 7, 2014

Беше като пълна, абсолютна тишина, която затъква меките си коркови пръсти дълбоко в тъпанчетата ти. Като рязко потъване в морските дълбини, където всеки звук е погълнат от невиждани огромни риби, със слепи стърчащи на антени очи.
Беше като внезапен край на света, прерязан с нож кадър.
После се появиха дребните звуци.
Бумтенето бе първо, далечно като тласък на гигантска помпа. Скърцането дойде после,  поклащано от прилива.
Накрая бе онзи далечен шум, като от стотици тонове вода, която се излива от високо.
Алеко стоеше с отворени очи, но светът беше отстъпил пред пълната тишина и бумтенето, беше като избеляла до силуети пощенска картичка. Не виждаше нищо, чуваше само вътре.
Ръката му стискаше тъмния камък, и сякаш сам бе потънал в полупрозрачните му глъбини.
Някой шепнеше далеч.
Но вятърът или водопадът свистеше с всичка сила във висините. Такъв звук биха издали облаците, ако можеха да летят със скоростта на куршум.
Беше шум, който идваше от тишината, от пълната липса на звук, от безвремието.
Беше нещо друго. От другаде.
Усети как някой го дръпва, камъкът му се изплъзва и шепотът се превръща в виковете на дядо Горчил.
– Ей, момче, събуди се бе! Излез! Леле, беля сторихме… Алекси, Алекси!
Викингът се олюля под внезапния натиск на нахлуващия свят.
Сетивата му попиха обратно слънчевите лъчи и гората, тревожното лице на Горчил и въздуха.
– Дядо, бе… – прохърка той. – К’во е това?
– Ох, божке… Добре си, ‘начи! Как ги подбели, секаш хадар виде… Толкоз силно некой да се отнесе не бех виждал.
– Аз… – едрият момък поклати глава и седна на тревата. Сърцето му тропаше като в кутия в гърдите му, дъхът му бе насечен и треперещ. – Какво стана?
– Исках да ти покажа белемнит що е, ама ти… –  той вдигна камъка далеч от очите на викинга – Туй ни пази от пустосницата, поне некои…
– Всички ли… Такова имате? Как чувате с това…
– Я поеми дъх, чедо. Само едно е и пази целото село. Ил’ поне половината – измърмори дядото смутено и зарея поглед надолу. – Змейски зъб му се вика. То затуй и мъже го откриват, па и май само те го чуват. Ма тебе направо те втресе, а?
– Сякаш бях… бях високо… Като че летях, или плувах през водопад, ама грамаден… И беше адски тихо…
Дядото кимна.
– Барем да се беше огледал къде си, ама…
Той отново впери внимателен поглед надолу към пръснатите като на длан къщи на селото.
Алеко вдиша няколко пъти дълбоко. Главата му се въртеше. Не знаеше какво да мисли.
– Дядо… Какво наистина прави това чудо? –
Горчил не отговори. Погледът му остана впит в няколкото фигурки, които се щураха долу сред приличните на разхвърляно лего къщички.
– Исках да ти покажа, Алекси… – промълви той, без да откъсва очи от картинката. –  Исках да ти покажа да видиш що е…
После се извърна.
– Ти искаш да хукнеш още сега, знам, че те гори отвътре, не мож’ да търпиш… То е нечовешко да се търпи толкоз мъка. Но ще ми фанеш вяра, чак като я срещнеш, разбираш ли. Чак тогаз ще поверваш що е… Но ще бъде късно и най-паче – нема да си от полза на момичето. На Неда.
Той се приближи и впери изпитателни очи в момчето.
– Тя е жива. Нищо й нема още, но не можеш й помогна сега. Треба да изчакаш. Имаш ли ми вяра?
Алеко преглътна с мъка. Сърцето му не се бе успокоило. Той погледна към земята, ядът в него го караше да плюе и да хукне, да не слуша нахалния старик.
Споменът за камъкът с тишината обаче висеше като огромен дирижабъл във въздуха над селото. Тежеше в сърцето му.
„Е, това нищо не доказва“ заяде се малко гласче в главата му.
Той вдигна очи и понечи да отговори на дядото, но той вече не беше пред него.
Сграбчил тоягата си, бе преполовил стръмния склон към пътя.
Извърна се и тревожно замаха към момъка.
– Хайде, скоро! Скоро да слезем долу. Нещо става баш пред къщата на Пачо! –
Алеко метна поглед на върхарите зад себе си. После стана и изморено се заспуска по склона след пъргавия старец.

Реклами

52.

март 31, 2014

20. 

Зад плътната облачна завеса окото на слънцето се забелязваше едва, трябваше да го  напипаш, за да разбереш къде е. Беше почти обяд, а сякаш падаше здрач.

Дребните, свили рамене къщурки, разхвърляни по стръмния баир се оглеждаха притаили дъх. Отдолу пропаст отсичаше планината, отгоре гора бе сграбчила билото. Само тънки кози пътеки описваха паяжини от порта до порта.

Между мощните борове се мярна сянка, по-тъмна, но по-дребна от короните.

Един конник бавно излезе от гъсталака. Оскъдното слънце освети умореното конче; на гърба му се возеха двама – мъж с рунтав калпак, който подръпваше едва юздите и момче, което се бе свило и прегърнало коня през врата.

Копитата заотекваха измежду къщите бавно и тържествено. „Ставайте, дойдохме” звънтяха те, докато леко се спускаха по неравния чакълест път към площадчето. Само тукашен можеше да го различи; къщите отстояха една от друга на толкова големи разстояния, че трудно можеше да кажеш дали са в едно селище.

Точно на по-широкото, две от тях бяха залепили гърбове – едната със знака на пощите на вратите си, на другата полуизтрити останки от букви изписваха „…рема…”. Тукашните вероятно затова й казваха Ярема, макар че името имаше общо и с характера на  стопанина и посетителите.

Мъжът  с калпака дръпна поводите пред нея.

Вратата на кръчмата се отвори, отвътре заизлизаха купчина омърлушени мъже. Кръчмарят ги разбута, излезе най-отпред и хвана коня за оглавника.

– Горчиле! Жив ли си, бе? –

– Що не спите, хайвани? – продума с мъка старият мъж на коня. – Дека са туристчетата?

– Онез що бяха с нея… – запъна се гологлавият, устните му сякаш оставаха стиснати и докато говореше. – При Пачо ги сложих – затаи глас той –

Горчил вдигна глава и с помътнели очи изгледа скупчените мъже пред кръчмата. Русалиите бяха по ризи, без шапки, до тях двама старци стискаха калпаците си.

– Момчетата?

– Прибрах ги –

– Харно – кимна конникът – Отивам и аз, при Къна най-добре ще да го остава и него.

Лицето на кръчмаря се сви, той се огледа сякаш Горчил бе казал нещо забранено. После се приближи и попита:

– Видя ли я? –

Дядото на коня поклати глава.

– Увъртя ни гората. – наведе се към кръчмаря и се взря в очите му.

– Станало е значи.

Гъчо кимна. После отпусна юздите неохотно.

– Най-добре легайте – повиши глас дядото. – Привечер ни чака работа. Много работа.


3-то следизвикателство

януари 4, 2014

Виждам селото едва когато пътят се покрива с каменна настилка. Обувките ни със стажант-дивата тропат, Яна стъпва безшумно.

Къщите са нарядко, разделени от пусти улици и широки дворове. Растителността е избуяла и от двете страни на оградите, има едва една-две къщи които не са обрасли в храсталаци и треви. От никъде не се види  жива душа, селото или спи, или всички са побягнали. 

Разумно би било. Ние идваме. Кой би искал да живее в близост до всемогъща луда? Или почти всемогъща…

Виждам как Яна забавя ход пред една от дървените порти край оградата, и нещо ме мушва в сърцето. Сигурно е родната й къща.

Май прекалих. В крайна сметка коя съм, че да я съдя… Можеше и аз да съм толкова луда. Какво бих направила на нейно място? Не, че не ми е идвало до гуша, но все пак някак успях да се опазя.

„Имаше с кой да споделиш“ казва един глас в главата ми, подозрително прилича на майчиния ми. Тръсвам се ядно. Стига автопсихоанализа. Въобще не мисля че има подходящ момент за това, но сегашният е просто абсурден. Какво, да взема да зароня сълзи на патилата на Яна? Може би, ако си бях вкъщи на топло  с чай в леглото… Трудно е да се влюбиш коленичил, както казва Стивън Тайлър.

Старият рефрен отеква в душата ми като спомен от някакъв адски далечен, невъзвратим свят и сърцето ми се разтуптява в гърдите. Тя го усеща естествено, нали е вързала езотеричните си уреди за системата ми.

– И аз така се чувствам, сестро – тихо мълви като мести поглед от мен към слепите прозорци между двете джанки. – Песен не смея да запея… А, да си спомна, реже като нож.

Мълча. Не знам какво да кажа.

– Защо… – започва русата девойка и плахо спира.

– Думай – кима й Яна

– Защо не потърси помощ самовилска, сестро? –

Знам отговора на този въпрос и хващам за ръката да спра помощник-дивата .

– Нищо – изсмива се яперицата, очите й горят изпод воала, с който е окичила косите си – Тя не знае…

– Какво не знае – нервно изтърсвам и самата се изненадвам от себе си – Ти къде беше като я изгониха?

– Аз тогава мислех че… щото е ядна, нали… Червена щом е, престъпила е клетвата, посегнала е… – тя пристъпва смутено от крак на крак, а после се осмелява и вдига глава – На ако знаеха за майка ти и за тебе… Щяха да се стекат на помощ…

Яна се кикоти, после тупва малката натегачка по рамото.

– Не му е времето. Не знаеш нищо за вкиснатите им закони, за плачливите им ритуали… Няма да кихнат дори, щом хора има намесени. Нейсе. – тя махва с ръка и после изтърсва: – Сега ще стане опасно за нас. Дръжте се до мене. От куршум и змейски камък няма опазване, знаете. Люти са тука, страх ги тресе у червата. Но на непознати девойки в беда може и да не налетят… Поне не с нож и пищов.

Тя ме поглежда и се хили.

– Ти нали все за това дрънкотиш… Тука може да те огрее някоя … гега.

Физиономията ми явно я разсмива още повече. Тя маха воала си и го завръзва на кръста си, след това вади от торбата си една забрадка и я слага на главата си така, че да закрива лицето й. После се прегърбва и се подпира на оградата.

– Ти – просъсква тя и дърпа безцеремонно Велина за полата, като истинска старица. – Дай ми ръка.

– Отива ти така – изтърсвам нахално, но тя само изсумтява.

– Вървете до мен. Като ви посоча къщата, влизаме. Аз съм болната ви майка… куче ме е ухапало или каквото ви скимне. Нататък знаете.

– Какво? – вдигам недоумяващо рамене – Обираме къщата и бягаме през границата?

Тя ме пронизва с ядния си поглед, после се усмихва пак.

– Само едно нещо трябва да откраднете – казва с онзи съскащ, вещерски глас. – Сърцето на домакина.

– А ако е домакин… ка? – не се сдържам аз. – И жени ли ще обезсърчаваме?

Тя се обръща и като се подпира на малката дива потегля напред.

– Няма – грачи през рамо – Няма как да стане сестро. Други жени освен нас в туй село няма.


After 74-75

декември 9, 2013

Днес е малко по-добре от поговорка 🙂

***

Викингът изръмжа и я скастри.

– Нийо-змийо, спри! Ще те изпусна, докато се мяташ като усойница…

Тя се дръпна още веднъж, колкото да покаже инат.

– Пусни ме – тихо каза и се олюля като стъпи – Какво стана? Аз… –

– И ние това се питаме. – Неда сложи ръка на челото й. Китката й беше ледена. Ния потръпна.

– Не знам… Вървях си с вас и… после вървях без вас. – тя се хвана за главата. Алеко я прегърна. – Напоследък все по-често ми идват някакви… стават такива… – тя махна с ръка, за да покаже някаквите, после вдигна рамене. – Като световъртеж, халюцинации… И аз не знам…

– Я пийни от това – джастата извади шишето, което баба Калуна им бе дала.

– Откога са ти тези неща? – попита тревожно Ал.

– Ми… от вчера. – изсмя се тя невесело – Не знам бе, може и преди да ги е имало… От онази вечер с виното ми е малко…

Тя помириса шишето и направи физиономия. Мракът я скри от Алеко, но не и от пеленгаторите на Неда.

– Пий! – заповяда сурово тя.

– Да, лесно ти е – измърмори малката – Ако трябваше ти да пиеш, щеше да се бориш като кобра…

– Давайте по-бързо с магийките, момичета-змийчета – изръмжа викингът, след което изохка. – Гадно ме клъвна, Недодялке!

– Млъквай. Няма да закъснеем за никъде…

– Не искам да стоим тук разбираш ли…

– Гадно е и на вкус дори… Типична билкова бълвоч… – Ния се изкашля и после върна шишето на високата си приятелка.

– Можеш ли да вървиш, Нийски? –

– А, добре съм – каза малката и като стисна Алеко за рамото добави: – Особено с такова добро возило…

Дългокосият момък тръсна кичури с пренебрежение, но не се отмести.

Тримата поеха отново. Алеко бе изключил челника си, отново бяха посребрени от звездната светлина и луната, която скланяше сърп към билото.

Всяка стъпка отекваше като изпуснат чувал с пясък. Дори вятърът бе затаил дъх и сякаш чакаше да види какво ще се случи.

Вървяха дълго. След известно време викингът се заоглежда нервно.

– Никакъв не се вижда – измърмори той – Не може да сме го подминали…

Дърветата съвсем оредяха, само малки храсти мятаха ниски сенки по завоите, и пътят сякаш стана по-широк.

– Отдавна сме го подминали според мен. – отсече Неда – Просто не си спомняш хубаво мястото… Нощем си е различно.

– Не може да бъде… – поклати глава Ал.

– Хайде сега, нали не търсим него? Важното е да стигнем до селото…

– И да стигнем – какво? – подразни се здравенякът –  Къде ще отидеш?

– Ще потропаме на първата къща. Няма начин да не ни подслонят. Познавам тази планина от години… –

– Много си сигурна пък. Тук от село до село има разлика…

Ния мълчеше. Беше й студено, и някакво неясно притеснение беше свило юмрук в гърдите й. Ако сега трябваше да избира сигурно щеше да си тръгне с дядо Стою. Стъпваше все по-бавно, а вероятно тежеше и на Алеко..

Уханието на горски мраз се промъкваше и подлютяваше обонянието. Всяко вдишване беше като през сдъвкан бонбон лукче – изстудяваше устата до безчувствие. Но не това дразнеше.

Миришеше й на дим. Наоколо не се виждаше никакъв пламък или светлик, но димът дразнеше ноздрите й и я караше да се взира. Напред. Към звездите, които гаснеха малко по малко с изкачването на върха, към билото, което се катереше като театрална завеса към тях…

…към пътя който свършваше в оградата на стара порутена сграда, увита в трънаци и храсталаци като естествена тъмна преграда. Вътре в двора те пееха и огънят лумтеше скрит от очите, котлето кипеше, танцуваха и не обръщаха внимание на надвесеното било на планината, сбърчило гористи склонове над тях и скрило небето…

Ния спря рязко.

– Те не са в селото –

– Ох – изохка отново настъпеният Алеко – Какво ти стана бе момиче?

– Моля?

– Това не е пътят… Твойте хора са там… Объркали сме… Движим се след тях, но… – тя се уплете в опитите си да обясни. Поколеба се докато търсеше още думи. После се обърна рязко.

– Бързо… Русалиите ви са там… Трябва да ги предупредим… Бързо, да вървим –

– Ни, добре ли си? – дори джаста-прастата я гледаше слисано.

– Неда, хайде, няма време – малката се обърна и очите й пробляснаха кръгли и тревожни на лунните лъчи. – Мисля, че нещата не вървят на добре. Хайде – повтори тя за пореден път и хукна, сякаш току й бяха сменили батериите.

Недоумяващи и притеснени, Неда и Алеко се спогледаха. После, без да знаят какво да мислят, забързаха след приятелката си.

Сърцето й блъскаше като заключена чучулига в гърдите й. Какво стана, какво правеше? Думите сякаш сами изскочиха… Тя си беше от предпазливите. Често се случваше да пропусне да каже мнението си, защото губеше ценно време да обмисля и претегля всяка дума. Имаше вечери, в които колебанието и несигурността търкулваха снежната топка на мълчанието по склона на все по-завихрящия се разговор. В един момент той вече течеше без нея, и нямаше начин тя да се включи без да го прекъсне или дори развали. Тогава просто гледаше и се усмихваше, кимаше, вдигаше наздравици и се затваряше в себе си и в разочарованието. Утешението й беше още по-голям мотиватор и от мълчанието – „По-добре да съм разочарована аз, като мълча, отколкото всички, ако много говоря“…

„Мери си приказките“ неведнъж бе казвал татко й. Той изобилстваше от поговорки за умереността. „Три пъти мери…“ „Умният винаги има мярка“… Любима й бе тениската му с надпис „Пия с мярка“, под който имаше нарисуван ухилен клоун със стограмова метална мярка в ръка. Понякога имаше чувството че меренето и премислянето са по-важни за него от изживяването…

Е, изпускала бе спонтанни неща и преди, но за първи път се случваше думите й да си се леят. Направо от главата й, още с хрумването. Веднага се зачовърка – не трябваше ли да помисли, какви са тия неща, откъде се взеха? Картината с русалиите, пълния с огън двор и дебнещите сенки отвън, обаче бяха по-силни, пареха под слънчевия сплит и я дърпаха напред, отпуснали изненадващи нови сили.

Вече подтичваха, бяха излезли в началото на нещо като плато – далеч зад тях оставаха смесените гори и храсталаци, полянките и тесния лъкатушещ път, а отпред постепенно се надигаше озъбеният връх, завил поли от иглолистни дървета.

– Мацка, искаш ли малко да спрем? – изравни се Неда с нея. Гледаше я доста странно – Направо ме притесняваш вече…

– Не – кратко каза Ния и продължи да препуска в тръс.

– Николетке – започна високата – първо припадаш, после говориш несвързано и искаш да си ходим, след това уж си уморена, а пък хукваш като разгонена коза нагоре…

Малката мълчеше.

– Ния! – Неда спря рязко – Няма да вървя с теб така! Какво става?

Момичето се обърна, отвори уста да отговори и в този миг се чу тътен. Много подобен на онзи, който бяха чули преди малко, той затресе земята и отекна като ехо в гората зад тях.

Алеко вдигна ръка  и посочи напред.

Далеч, сякаш почти под върха, лумтяха едрите пламъци на огън.

– Видя ли, не лъжа, там са, видях ги.. – изрече като в скоропоговорка малката.

Тримата впериха очи в новата звезда, която бе изгряла пред тях.

После хукнаха напред.


54-то

ноември 18, 2013

Ето малко повече от днес… Малко постничко идва тези дни, но много сънедостиг и претрупване със задачки.

Весело!

🙂

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу, е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар”, в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

15. (Продължение)

– Ти си не ври носа у женски работи – скастри го бабката.

– О, опазил ме бог!  – изръмжа широкоплещестият дядо и махна с ръка. – Ма то вие за друго говорите…  Дека ската кофите?

– Ето видиш ли – пак ме ядосва – посочи го с ръка баба Калуна – Нали ти рекох, че са до вратника, бе пенсийо!

– Ето за туй говоря мойто момиче – циганка стара пуши лула… – кимна възрастният мъж на Ния и вдигна ръце – Тука нема мъжко, нема женско… като те почне и мира нямаш – и като й смигна, той се запъти към към вратата на дворчето.

Бабката го изпрати с почти невидима усмивка. После се обърна и като дръпна от лулата, изтананика някаква песничка. Думите „циганка” и „лула” се чуха ясно, останалото беше измърморено по-скоро на нея си, отколкото на света.

– Какво се случи моме… – хвърли тя пак един кос поглед към момичето до себе си.

Ния дръпна още веднъж от почти догорялата цигара и я залепи на един камък на земята.

– Топли следи оставяш като те гледам… май не сте били трудни за следване.

Малката се извъртя и изгледа жената.

– Какво?

– Лесно може да ви открият, рекох… Поне Райна се е справила добре… ама ми рече, че и други са се справили почти…

Нещо полази в гърдите на луничавото момиче и сграбчи  сърцето й. Споменът за онази нощ, търкалянето и тичането из гъсталака се върна отново и сякаш затъмни слънчевия заник в тихото селце и гаргите, които кряскаха любопитно наоколо.

– Кои други, бабо?

– Ами ти не си ли видяла никой? Сами ли бяхте с твойта дружка?

– Ами да… Не – изведнъж каза тя. – Май имаше още някой… Ама на мен ми се струваше че си въобразявам, знаеш – от страх всякакви неща може да му хрумнат на човек… Сякаш някой стоеше наблизо – и преди да паднем, и след това… – докато думите излизаха от устата й, й стана още по-страшно. – Но… никой нямаше всъщност наоколо.

– Съюзникът може да стигне далеч и без теб… – промърмори жената – Следа да дири, стръв да пуска, крака ти да плете. Имаше ли нещо странно наоколо ви?

– Ами… беше тъмно. – объркано каза момичето – Не съм забелязала. Какво или кой е съюзника?

– Ех, дете, като говоря така на алтава ме правят… Призраци посред бял ден съм виждала, змейове и тенци на всеки праг… – старата се изкикоти и дръпна дълбоко от лулата.

Ния се прокашля, после нерешително каза:

– Не знам дали е някой… но това, което ухапа… ужили Неда по крака, беше растение. Беше си най-обикновен клон, сигурна съм, поне дотолкова се виждаше… Освен буболечка да е имало там, ама пък такава отровна…

– Що ще дирите горе ми кажи? – дали от лулата или от друго, но гласът на бабата прозвуча сурово.

– Нищо – сви рамене малката и изгледа старата отстрани – Просто искаме да го видим този прословут Хвърчил… дето толкова трудно се стига до него.

– Верно е… знайш ли, че само ти му казваш така… Тука иначе му викаме. Чувала ли си?

– Да, Яперичино… Не съм само аз обаче… и дядовците така го нарекоха… Все тая, защо сте го прекръстили? –

– Яперино е, момиче! – бабата втренчи поглед на свой ред в момичето – Кои са тия дядовци дето му викат така? Тукашни не ще да са.

– Ами, точно тукашни. От самото Яперино, отгоре. Дядо Горчил се казваше единия, другият… не помня как беше. Бяха слезли да докарат вино. – Ния зарея поглед към билото – И той като теб цяла вечер се мръщи, че ще се качваме… Не било за нас там… – тя сбърчи чело. Имаше още смесени чувства към онази вечер.

– Вино казваш? – замислено я изгледа старата жена – Долу на събора го докараха? Само двамата ли бяха?

– Нямам представа… – вдигна рамене малката – Само двамата са били сигурно, днес са потеглили със русалиите нагоре, малко преди нас…

– Що думаш момиче? –

Баба Калуна вече не пушеше – лулата бе до нея, погледът й бе вперен право в лицето на Ния. Лицето й бе помрачняло, като че облак бе закрил приветливите й, светли очи.

– Горчил русалии е викнал горе? Луд ли е? – каза тя и поклати глава – Какво мисли той, как ще стане лечители да изправи срещу злъдната усойница…

После стисна зъби и замълча.

Ния объркано я гледаше. Бабата бе скръстила ръце и смръщеният й поглед бе забит в подстъпите към върха.

Малката пое въздух и отвори уста.

Не успя да попита нищо.

От много далече се чу силно изтрещяване, после писък. Малко след това пискливо ръмжене на автомобилен двигател процепи въздуха и се изгуби по пътя към билото.

Момичето и бабата се изправиха; беловласият мъжага изскочи от вратата на двора.

– Неда! – извика луничавото момиче и хукна нагоре.

– Оттам е по-далеч до пътя, дете! – викна високо бабата след нея. После се обърна към мъжа си и като му тикна лулата в ръката, каза – Ване, ела с каруцата. Може да потреба…

После тя подръпна полите си и се завтече пъргаво по паважа към по-долната улица.


52-ро

ноември 17, 2013

A nice, nice poet once said…

🙂

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу, е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар”, в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

 

Възлите улични ставаха все по-гъсти. Трудно й беше дори да спазва посоката нагоре – сякаш всяка пряка водеше към по-високо, като стотици възможни изходи от дъното.

„Няма да се дам. Толкова ми се е насъбрало, че или ще се ориентирам, или ще ревна.“

Тя си затананика. Има различни песни, чедо, бе казала баба Райна. Има такива дори дето помагат и за болести.

– Стани, стани, ой девойко…

Гласът й отразен от околните самотни къщи, я стресна. Чувстваше се все по-странно, като в сън, който по-нищо не можеш да отличиш от будността.

Някой я гледаше.

Сепна се и спря.

– Хубаво пееш, дѐте. каза бабата която седеше на пейчицата пред една схлупена къща в охра и оранжево и пушеше сладко от една продълговата лула. – Нъл знайш, има песни за всичко, ко си провесила нос – Пожълтялата й усмивка беше заразителна и пряма. Тя  тупна мястото до себе си. – Ела седни малко тука, дѐте.

Ние се поколеба, после пристъпи и се намести леко до възрастната жена, на застланата с черга пейка.

– Стой спокойно, има време, няма тръгнат без тебе! – тупна я тя, ръката й беше корава и силна. – За песните да знайш… Има такива дето лекуват и дето разболяват… за хоро и за сън, за път и за дом…

– Знам – отсече Ния, изненадващо и за самата себе си. – Вече съм го слушала това.

Бабата я погледна изненадано.

– Кой те прати момиче?

– Никой… закъсахме го и срещнахме баба Райна.

Тя се прокашля и изгледа възрастната жена.

– Ти си Калуна, нали така, бабичко?

Веждите на жената се привдигнаха, и тя захапа мундщука отново. Дръпна дълга глътка тютюн, после издиша безформена маса дим.

– А ти пък сигур си Ния? – изрече тя с дрезгав глас.

Малката застина. После втренчено изгледа старата жена до себе си.

– Ти… – тя се поколеба и после, като зарови в джоба си, измъкна смачкан пакет цигари – Дали имаш огънче?

Драсване на кибрит, мирис на сяра. Дълбоко дръпване и издишване.

Момичето и жената запушиха мълчаливо.


Петдесетдневщина

ноември 14, 2013

Като годишнина, ама не съвсем.

Много повече от годишнина, с това недостигащо време.

Кога ли ще дойде ред на часовете?

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу, е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар”, в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

***

– Ето за такова изкарване си мечтаех… да се катерим където си щем, да се качим ако трябва и на Игленика, за да пием кафе, и да хукваме веднага накъдето ни щукне… Май не трябваше да взимаме Алеко… Да, какво ме гледаш… Знам, че си падаш по него… Не ме щипи, много си зле… Искаш ли да седнем тук някъде? Това е село на занаятчии, нали така каза дебелия… Не може да няма някое въртяно кафенце, или някоя зографска работилничка, дето да го сервират с бяло сладко, м? –

Неда дърдореше и се въртеше наляво-надясно разперила ръце из тесните гърбави улички, покрити със стари изтрити до стъкло камъни. Къщите се редяха и оглеждаха двете момичета с големите си, високо градени прозорци. Повечето бяха на по един-два етажа, в сиво бяло и кафяво, рядко някоя се кипреше в по-различен цвят.

– Ако искаме да си пеем… ако искаме и да ревем… Те и без това напоследък са свързани. На теб какво ти се прави, Нийски?

„Ами реве ми се, ама убий ме, не знам защо” отговори й наум малката.

Ния се радваше тихомълком на приятелката си, не я беше виждала такава грейнала откакто бяха тръгнали. Колкото повече Неда се разпалваше обаче, толкова повече тъга изпълваше сърцето на луничавото момиче. Необяснима тъга.

Навсякъде беше пусто. В центъра имаше само едно кафе, на което нямаше никой, и то беше някакво типично модерно с шезлонги, пластмасови столчета и маси като регулярното кафе край стъргалото на всеки град.

Неда разочаровано го изгледа, после вдигна рамене.

– Ще седнем ли?

– Недски аз… – сви рамене момичето. – Както кажеш.

Беше се смрачило, разкъсани облаци се пречкаха пред хубавото слънце и правеха следобеда леко кисел. Неда се пльосна усмихнато до една маса. Ния приседна на съседния стол сгушила глава в раменете си, с пъхнати в джобовете ръце.

– Гледай к’во е яко! – махна отново с ръце дългата и дори пусна косата си и я тръсна няколко пъти. – Свободата, Санчо…

Ния изгледа сивите столчета и пустото площадче. Едно куче ги изгледа зад оградата на съсената къща, после се сви на кравайче, явно твърде отегчено, за да ги лае.

Тя хвърли подозрителен поглед на Неда. Много говореше. Свободата, хм.

– После ще се върнем ли на панаира? – попита сънено малката.

– След като се качим до върха – изгледа я строго приятелката й, после се разхили бурно.

– Да си видиш само изражението… Ще се върнем разбира се, и аз искам да видя закриването. Обичам кметове които говорят дълго и напоително и безсмислено… – тя продължи да се кикоти.

Ръмжене на двигател заглуши гласа й.

– Я някой ентусиаст се е качил чак дотук. – повдигна вежди Неда.

Пътят се виеше покрай селцето и между къщите се виждаше когато някоя кола, кон или пешеходец преминеше по него.

Малко сребристо джипоподобно возило премина скоростно, като накъсан кадър между сградите. Секунди след като се шмугна зад последната се чу изпукване. После двигателят изхърка и угасна.

Момичетата скочиха и се втурнаха по уличката. Малко пред да завият зад ъгъла и да изскочат на пътя, Неда спря рязко и сграбчи Ния за рамото.

Чуваха се гласове. Женски глас викаше и се разправяше. Мъжкият му отговаряше нервно.

Колкото и тих да беше, малката го позна.

Говореше Стан.


%d блогъра харесват това: