Четиридесет и двеее!

ноември 6, 2013

42. Отговорът. Да му се слави името Дъглас Адамсово… 🙂

Има много път до него, но до въпроса, както знаем има още повече…

С утрешната ми публикация живот и здраве, стигам средата на срока за моето предизвикателство. Вече започвам сериозно да се чудя дали той ще ми стигне, за да довърша тази етно-психо-мито-мистична фантазийска история. 

Защото не трябва да спирам преди края.

🙂

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу, е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар”, в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

14. (Продължение)

Разговорът излиза от рамките си. Безсъние, умора и смъртен ужас. Всичко ми е като в сън.

Аз всъщност не крещя на яперицата.

Не говоря с Яна.

…”Какво си мислиш? И ти си същата! Още като малка беше такава – не обичашe да те доближават много, беше си самодостатъчна. Играеше си най-добре сама. Или с мен.” Усмихнато до безразличие лице. Спокойно до полуда. Крясък и недоволство в пубертетската ми душа. „Хайде, успокой се и ела да пием по нещо с Лаци”. Отвращение и безсилие. Имената, които започват с „Л“са противни и хлъзгави.

„Ако ми кажеш още веднъж, че приличам на теб, ще повърна. Всякаква съм била – неуравновесена, откачена и недорасла дори, според теб. Как тогава приличам на теб, мила и стабилна майко?”…

– Вземи се в ръце, кикиморо – изрича тя и замята глава с булото си. – Не подозираш дори колко много от мен носиш…

– От теб? – пресиленият ми смях кара Велина отново да се опита да ме хване за ръка. Блъскам я и усещам колко е лека, едва успява да се задържи на крака. –Ти си най-чуждото и противно нещо, което съм виждала.

…“Никога не съм срещала и сигурно няма да срещна по-противен и омразен човек от теб, никога, чуваш ли?“…

Приближавам се и заставам пред нея. Сърцето ми удря в гърлото, кънти в мозъка ми, и едва дишам.

– Никога – хрипти гласът ми в двора – каквото и да сториш, никога няма да те следвам, освен насила! Никога не ще ме накараш да ти помогна, дори да ти съчувствам, ще правя всичко, за да ти преча, за да те спра! –

…“В такъв случай върви при баща си, щом съм толкова зла… Охлюва, нали така му викаш? Не съм чувала някой да се отнася като теб с родителите си. И после аз съм лошата…“

Стоя и кашлям срещу безизразното й лице.

Очаквам гръм и трясък, очаквам нерви, викове, удари, дори кръв, но не й това ледено мълчание.

Отново това налудничаво déjà vu, като във филм на Тим Бъртън.

Бясът ми е стигнал отдавна точката на кипене, и постепенно се изпарява.

Махвам с ръка към кандидат самовилата.

– А защо… защо не се вземете двете, и не ме оставите на мира? Ти мечтаеш за сили и самовили, ти пък за първа отмяна и вярна съюзница… Просто ме оставете, оставете ме да си ида!

Очите на Яна са цепки, а тези на Велина ме измерват начумерено от глава до пети.

– Добре тогаз – бавно и трудно откъсва думите си яперицата. – Пиле посрано, дето и майка си не мож‘ познае… Друга игра ще играеш.

Всичко се случва мигновено – ръката й, която ме е сграбчила за носа и устата и се опитва да пъхне нещо, Велина, която увисва на лакътя й, а след това се изпуска и пада сгърчена на земята, а после ярката сребриста вълна, която ме залива от глава до пети, удря ме в дъното и ме потопява в мрак.


Ден 41

ноември 5, 2013

Времето, в което пиша става все по-кратко, като малък прозорец към света в книгата, но когато съм в него имам чувството че е безкрайно.  Много отива в нахвърляне на следващи неща, във взаимовръзки и бленуване… затова епизодите тук стават по-къси отпреди.

Но стъпка по стъпка кълбото се заплита.

Весело.

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу, е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар”, в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

Белият й силует се обръща и потъва в мрака зад вратата.

Някъде шурва чешма.

Велина сяда и реве.

Сядам до нея.

– Стига, мацка – прегръщам я през раменете – нали си жива и здрава… Ще измислим начин да те отървем.

– Не плача щото ме е страх – изведнъж се дръпва тя.

Аз я поглеждам изненадано.

– Плача от яд, да пукне дано… скапан късмет, гнусно безсилие – тя става и маха с ръце като побъркана.

Постепенно вдявам.

– Опашката ли?

Тя не отговаря. Тръшва се на чувала ми по лице и мълчи.

Леко започвам да се нервирам. Не съм карала никой нито да ме затваря, нито да ме освобождава… Сега и чувалът ми е награбиха.

Отивам до нея и сядам на парче от меката тъкан.

– Имаш ли с какво да се завиеш? – пробвам се с лека ирония.

– Остави ме, не ми се говори сега, не мога… –

– А аз не мога да спя, освен ако не взема твоя чувал.

– Няма да спим – глухо излиза гласът й залупен на завивката – Ще бягаме.

Прихвам и се осъзнавам в същия момент.

Кога изгубих надежда? Изгубих ли я?

Сложи ръка на сърцето си. Сестро…

Не мисля, че мога да избягам.

Велина вече е седнала и прегърнала коленете си.

– Има начини… Знам че не вярваш, личи ти по зъркелите че си се предала, но можем да се опитаме.

Ама много се ядосвам. Просто вече ми кипи.

– Ще вземем сколасниче, ще го насипем след нас… или росянка, що яде и мишките като репи… Метличината също има вълшебна душа.

– И откъде ще ги вземем? – питам колкото се може по-ледено и неангажирано

– Може да ги набере едната, докато другата я забаламосва… в гората е пълно. – тя се изтегна на чувала ми и се намести добре. – Сега мисля е добро време за действие. Може направо да тръгнеш, аз ще бдя. Нали познаваш метличината? Виж за росянка трябва да влезеш много навътре, та…

Станах рязко и се надвесих над нея.

– Изчезвай –

Тя сяда и учудео ме гледа, мига с едни големи,дълги клепки… Ядосвам се още повече.

– Стани от чувала ми и се махай.

– Но, сестро, защо… –

Прекъсвам я брутално, всичко ми кипи.

– Махай се ти казвам! Аз съм едно дете, сестра нямам, а и като ви гледам всички, не ми и трябва…

Тя става бавно от чувала ми и посяга към мен да ме прегърне.

– Чакай, прости, аз…

Блъскам я през ръцете, и издърпвам с една ръка чувала си от земята.

– Не ме пипай – просъсквам – Ако беше мъж щеше да си изяла шамара…

– Но, мила, трябва да ми повярваш, изход има! Затуй да те спася тръгнах…

– Не съм врътнала резбата още за да ми викаш мила – вече викам, не успявам да се сдържа. – Да не съм те канила да ме спасяваш? Просто се махни някъде и ме остави на мира.

– Неда ела…

– Не! – крясъкът ми е последван от внезапно тихо хихикане.

Яна, за пореден път зад гърба ми. Професионалист е, няма спор.

Обръщам се, сърцето ми пулсира в гърлото.

– Какво искаш пък ти? – пердето е паднало и закрива доста социално-биологични условности, както би казал Алеко. Обичам го. Пердето ми. Дебелият си знае. – Или има отново смяна в плана? Не би ме изненадала, трудно е даси по-непостоянна от пеперуда в полет, но ти се справяш, Яно!

Тя се смее с глас.

– Такава ме изпълваш, сестро – издумва тя през усмивка – Много сила има в теб, много яд, същата си кат мене!

– Нямаме нищо общо, лельо, да ме извиняваш. – думите ми вече се леят безконтролно, аз хвърлям чувала на земята и се приближавам към нея. – И други така са ми казвали, не си първа… Що не идеш долу да си намериш някой мъж да те изпълни, та да се свърши с глупавите ти планове!

Зениците стават на карфици. Усмивката й все още виси на лицето но е малко чужда.

– А ти различна ли си?

Разговорът излиза от рамките си. Безсъние, умора и смъртен ужас. Всичко ми е като в сън.

Аз всъщност не крещя на яперицата.

Не говоря с Яна.


Трийсет и шест часа

октомври 31, 2013

Безсънието те вкарва във филм, но имаш ли сили да го опишеш е въпроса?

Трябва да го пусна малко да си почине, това безсъние…

Буден ден!

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу, е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар”, в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

13. (Продължение)

– Ти вместо да ни тургаш кусур на нас, земи кажи ваште мъже що не слазят накъм събора! – открои се изведнъж гласът на Кальо от общата глъч – Или сте останали само яперици и баби у туй Яперино?

Докато повечето момци се засмяха, ватафинът впи поглед в дядо Горчил, а Виден се размърда неловко.

– Наистина, дядо Горчиле – обади се изведнъж познат глас и викингът вдигна чашата си към стареца – Какво става с Хвърчил? Чувал съм какво ли не – че е опустяло, че земетресение го сравнило със земята… Днес май не видях много магьосници… Освен момчетата тук, ни врачуване, ни дявол…

Изведнъж другият старец, който до този миг дума не беше продумал цялата вечер, вдигна глава.

– Я не викай дявола, момче… К‘о искаш? К‘ото е имало на събора, имало е. – гърленият му глас драскаше като клечка по кибрит.

Настана тишина. По-веселият дядо махна с ръка, сбута съседа си и рече:

– Хайде сега, ние ли сме единствените отгоре?

– Па май да – вдигна рамене един висок, кокалест мъж, който седеше до русалиите – Аз от Яперино не съм видел никой друг днеска… Па ръшнах целия панаир.

Дядото се смути, но само за миг. Лицето му стана сериозно.

– Па може и да не са слезли, бе чадо… Горе тежка зима се задава, ората имат работа да си посвършат. Който е преценил е слезнал.

– Ей, само при вас иде тая зима, ние тука все я чакаме и все я нема…

– Щото много филми гледате – измърмори Неда под нос, после надигна глас:

– Я оставете човека на мира!

В този миг спътникът на дядото я пресече:

– Бе, вас ви е лесно – събора, туй-онуй! Що един не се качи да види как сме… Некой идвал ли е нагоре скоро? Ил‘ само питате като свекърви?

Неясен ропот отекна из кръчмата. Планината зад бара (не стъклената) задумка по плота.

– Я който е с празна чаша да не се обажда, с празни ора не говора… – извика той – Я попейте пак малко, че…

Докато компанията се дърляше, разхождаше до бара и настройваше за песни, Алеко придърпа един стол и седна зад стареца с пъргавите очи.

– Дядо Горчиле – каза той – на мен отдавна ми е мечта да се кача догоре, до Хвърчил. Ако се качвате утре, дали може да ме вземете с вас?

Ватафът, който седеше до старците, метна смръщен поглед към младежа и девойките. Неда присви очи в отговор, а после тупна викинга.

– Я стига и ти! Защо тормозите човека?

– Нема страшно, момичето ми – сграбчи я дядото за ръката. Малка и жилава, сбръчканата му длан стискаше учудващо здраво. – За него не е страшно. Вий се пазете да не ви грабнат. Опасно е за млади вили по пътищата…

– Кой да ни грабне? – излюбопитства Ния и падна в капана.

– Мъжка самовила – изрече Кальо. – Много са опасни, дебнат млади крехки девойчета и ги грабят да ги носят в пещерата си.

– Ако питаш мен – от женска ламя по-страшно няма. Вие се пазете да не ви грабне, че няма кой да ви спаси после – тросна се Неда.

Ния се обърна към Алеко.

– Ти защо не донесеш акордеона?

Юнаците край масата сякаш само това й чакаха.

– Ей, хайде бе аркадаш… Хайде, братле, къде е туй чудо… – завикаха всички.

– Тамън ще има с кой да посвиря – изтътна барманът и откачи една китара, ветеран от войните, която висеше на кука за месо над бара.

Къде с нежелание, къде с усмивка, викингът се надигна и се запъти да донесе инструмента си.

Ния се премести светкавично на мястото му до дядото и попита тихо,така че никой друг да не я чуе в общата глъч:

– Дядко, кажи наистина – какво е горе, как е, опасно ли е наистина?

– А, пошегувах се, чедо – излъга смело старецът. – Ха, наздраве!

– Значи може да се качим и ние?

– Е – уклончиво поклати глава той. – Ако сте компания… ама не ви го препоръчвам. То нема нищо за гледане горе.

– Дядо Горчиле – погледна го с умолителни тъмни очи девойчето и той премигна – Кажи ми, моля те.

Неда се изправи и отиде до бара.

– Искаш ли още? – посочи тя празната чаша на приятелката си.

Ния се поколеба. Чувстваше се странно жизнена, въпреки че знаеше, че движи на последни батерии.

– Казах ти да не се кълнеш нали? – ухили се дядката – Я да ти сипна от на Гъчо винцето… Докарал е цяла бъчонка тука при Стою, да види как ще върви… 

Малката застина. Погледна стареца в очите, после хвърли поглед наоколо. Глъч, усмивки и закачки. Изпитваше необичайно спокойствие. Тя се извърна и кимна на възрастния човек.

Другият старец се обърна и щракна с пръсти към бармана. Той направи жест все едно отключва врата и го изгледа въпросително. Намусеният дядо посочи с ръка гърдите си и дебелият барман кимна. След миг стоеше до Ния и носеше голяма глинена водна чаша, пълна до ръба с черна течност.

Ния преглътна, и я загледа като странно насекомо.

До нея се чу котешко изкикотване и една ръка се протегна и грабна чашата изпод носа й.

Беше Виден, който надигна и отпи от виното.

– Страшно! – изграчи той още не глътнал и се закашля – На, да видиш че няма да те отрови Гъчо кръчмаря.

Смръщеният старец го изгледа и ни в клин ни в ръкав му смигна. Виден отпи още един път и върна на Ния чашата:

– То е й по-леко, не се коси, ако стане нещо – ще те нося!

– Моля, моля – избута го Неда от мястото си и седна – Сами ще се оправим, няма нужда от носене, благодаря!

– Брей, че стиснати жени бе – изтърси Кальо – сами щели да се оправят! –

Компанията отново се разхили.

Ния вдигна чашата и без да казва нищо никому отпи от виното.

Малко сладко, малко кисело, то разля топлина по гърлото й, и една горчива жилка я гризна на края.

– Хубаво е – кимна момичето към нацупения съсед на дядо Горчил. Той поклати глава безизразно и вдигна чаша да й каже наздраве.

– Кажи сега, какво му е опасното толкова на твойто село – заврънка тя отново стареца до нея.

В този момент Алеко влезе с акордеона и настана суматоха. Хората се размърдаха да направят място край масата на двамата едри музиканти.

Дядкото се усмихна и после я подкачи:

– Ей, упорита самодива си, ей! Няма страшно, ако се качите през деня ще ви разведа… – изведнъж погледът му се спря на врата й и застина. В очите му за пръв път за цялата вечер се мярна сянка.

– Тия индришета що си ги окичила, моме?

Ния сведе поглед към гърдите си – китката билки, дето баба Райна им бе закачила на раздяла, се подаваше под пуловера й.

– А, това е от майка му на Виден… Ние малко приключенствахме. – тя се усмихна трудно. Споменът за гората изведнъж я завладя и кръчмата наоколо сякаш притъмня.

Усети ръката на стареца на рамото си. Беше се олюляла на стола си, и той я бе хванал.

– Зле ли ти е дъще? – каза той впил очи в лицето й – Май по-добре е чай да пийнеш, не вино.

Тя инстинктивно се хвана за главата.

– Няма нищо – тъмнината леко се разсея и тя се улови за живите очи на дядото – Просто за миг имах чувството, че още се въргалям в гората. – Някаква мъка тежеше в гърдите й.

– Кажи какво е опасното, дядо Горчиле – попита тя със странен глас.

После, като се наведе още повече към него, съвсем тихо добави:

– Нещо ни се случи на пътя, дядо. Нещо… имаше там.

Старецът безмълвно надигна чашата си. Над масата екна мощна песен.


3,5 ‰

октомври 30, 2013

Точи се като „мъчно“ вино… Уповавам се с шест ръце на поговорката, че хубавите неща стават бавно.

И благодаря за търпението. Още ще трябва.

🙂

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу, е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар”, в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

13 (Продължение)

***

От дъното на масата веселото старче надига чаша и глас и се провиква:

– Ха, добре дошли! Мъже ако търсите да аресате, баш на место сте ни заварили!

Събраните край масата хихикат.

– Защо – пита на висок глас Неда – да не търсите нещо за пиене?

Сега вече избухва всеобщ смях, Алеко смигва на девойките, барманът удря по плота като някакъв гигантски Алф и боботи с басов глас:

– Я настанете момичетата, ко сте се разплули, ве, бейове!

Столове се разместват, услужливи брадати и рошави кавалери се зъбят с усмивки и приканят девойките. Двете се наместват до дядовците, и кръгът около тях се затваря, като водите над главата на гмурец след десетметров скок. До Неда седят Кальо и Виден, а срещу тях между двама русалии се е смушил дългокосият Стан.

Разговорите започват отново, жужат като кошер, обсъждат събора, катеренето, камионите, и най-вече жените. Присъстващите не се изключват. Алеко, който се е превърнал освен в половин барман и в келнер, носи две чаши с вино и бутилка с вода на спътничките си.

– Виждам че сте ценителки – надвесва се малкият дядко към Ния – Нашият Гъчо е донесъл малко от неговото вино, мъчното вино го викаме. Може да опитате ако искате.

– О, благодаря много – усмихна се Ния – но ние вече поръчахме. –

– Е, нищо де, вечерта таман се е олюпила…

– Ааа, не – размаха момичето вързаната си на опашка коса –  Аз след тая чаша си лягам, щото ще загина. Толкова съм пребита…

– Прословути последни думи – каза дребничкият дядо, и живите му очи ошариха девойката. – Ба да не се заричаме…

– Я пък! – каза Кальо – Я оста’и девиците! Те като искат да си лягат, начи им е притупал тупана. Само да изберат с кой и да бегаме… – и като се огледа с див поглед той се разхили, последван от още няколко съпричастни позагорели момци.

Докато момичетата подмятаха фрази с дядото, Виден и Кальо, отборът на магьосниците от следобедното представление седеше някак омърлушено. Ватафът току се пресягаше и отпиваше от малко юзче пред него, но останалите почти не докосваха чашите си. Стан водеше приглушен разговор с най-младия от тях и току прибираше косата си зад ушите докато обясняваше нещо и с ръце.


34-тото е

октомври 30, 2013

…Написано на телефона, но както каза Жани – трябва от всяко положение…

 

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу, е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар”, в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

_______

***

Дълга маса, отрупана с чаши, свещи и блеснали очи. Дълъг обръч весели лица, смях и глъч, буйни подвиквания и внезапна тишина. Кратък тост и нова песен, подета от неуверен глас, до който бързо никнат и се извисяват други, като кокичета, пробили снежната покривка на тишината.
Дървени плотове и стълби, почти черно дюшеме и барплот, огрени от жълти лампи, които висят като осъдени на светлина прилепи по стените. Пред стъклена планина от бутилки се извисява не по-малка скала в зелен, камуфлажен гащиризон и ярко оранжева зимна шапка. Бузите, тениската и дори очите му също оранжевеят от отблясъците на огъня, и когато застанеш пред бара и задължително  надигнеш глава за да поръчаш, неизбежно се сещаш за „Оооранжево небето“…

Пред бара седи единственият който може да си говори с бармана като с равен, поне на височина. Сред множеството на дългата маса са се разположили част от русалиите, Кальо, който явно никога не се разделя с шапката си, няколко двойки туристи, и дядовците от вечерния танц. Прегърбеният актьорът мълчи облакътен над чашата си, сбръчканото старче весело излива дребно като него юзче ракия в гърлото си. Песента стига края си с всеобщо кресчендо и кулминация, която оставя драматична пауза.
В която, сякаш по сценарии, вратата се отваря и в рамката застават двете чернокоси диви създания.
Неда и Ния, маслини в очите, метал в трапчинките. Тишината се удължава, погледите застиват.


33, бесссценни!

октомври 28, 2013

„Кийп йор нассти чипс, бессценни.“ На нас ни дайте рибка. 🙂

Спорна и пълна седмица!

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу, е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар”, в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

13. (Продължение)

Ватафът направи жест към публиката, сякаш викаше някой. Хората от другата страна срещу девойките избутаха напред един по-възрастен мъж.

Неда забеляза, че до него стои ухиленият сваляч от камиона – Кальо, братовчедът на Делко. Той и един сбръчкан дядка побутваха напред пребледнелия, попрегърбен човечец, който сякаш хич не искаше да влиза в кръга.

„Актьорче…“ изпуфтя Неда. Една едра какичка, която непрестанно я ръгаше с лакът, се обърна и й изшътка.

Песента се лееше бавно, докато тъпанът ритмично отмерваше стъпките на наредените в кръг мъже в бяло. Докато Делко слагаше новодошлия да полегне върху един нагънат козяк, други двама поеха котлето от него и го закачиха над стъкнатият малък огън в единия край на сцената. Дългите сенки се протягаха към публиката и подскачаха в такт с песента и думкането. Силен глас се открои над всичко и Ния видя как водачът на русалиите бърка в торбата си и ръси нещо във котлето. Той подвикваше някак неритмично неразличими думи, но те някак странно се вписваха в движението и пеенето на групата. Дребното момиче се обърна към Неда, но видя че тя се е втренчила отсреща, в дребният дядко, който седеше до ухиленият шофьор с докерката, и подскачаше в такт с русалиите.

Остро провикване, като писък на птица, изтръгна всички от унеса. Русалиите се наредиха в кръг заедно с ватафина и започнаха да се въртят в посока на часовниковата стрелка около лежащия на земята „болник“. Тоягите им удряха по килимите, сякаш тресяха земята. Постепенно темпото се забърза, тъпанът подтичваше като вързан за краката на мъжете, а виковете на ватафа се усилиха. Песента повтаряше няколко думи, отново неразбираеми, знамето бършеше небето. Очите на русалиите светеха, челата им лъщяха на огнените езици. Бавно водачът се отдели от хорото и като грабна канчето от огъня, го изля в едно голямо глинено гърне, сложено до “болника“. Ния улови погледа му. В него нямаше уплаха, но очите му шареха наоколо, сякаш проучваше хората… Стана й неприятно и тя вдигна очи към Делко.

Русалиите постепенно бяха стеснили кръга. Подвикванията намаляха, и пеенето стана по-монотонно. Мощно „Йой, йойииии!“ огласяше наоколо, някой от публиката поде рефрена и той се разнесе сред скупчените хора.

Хорото бавно спря и мъжете оградиха болния. Само тъпанът продължаваше да думка с все сили, като полудяла конница в атака. Слънцето хвърли последна китка лъчи над площада и се скри зад планината.

В този миг Делко вдигна знамето и го спусна над болния. Човекът трепереше, после се извъртя и легна по корем, свит като бебе. Русалиите извикаха и стъпиха напред, след това рязко скочиха назад. Ватафът ги повика и те повториха още няколко пъти упражнението. После хорото се разкъса, най-ниското момче се хвърли напред и с тоягата си разби гърнето. Отварата плисна надалеч и обля мъжете, ватафа и болника. Няколко от момчетата извикаха и всички заедно се стовариха на земята. Човечецът, скочи от килима, както си лежеше и хукна да бяга като попарен.

Ния забеляза тревогата по лицето на здравеняка водач. Той се изправи и извика, а после мина със знамето над всеки от лежащите. Лека полека момчетата се заизправяха.

– Брех, кво силно го изиграха… – поклати глава Виден – Това да паднат всички, не е било никогаж, даже и при истинско врачуване.

– Не знам дали го изиграха – каза Ния – изглеждаха, като че наистина ги боли…

– Ами… – махна с ръка русото момче – Мани ги, те толкоз пъти са го пра‘или, че го играят кат‘ истинско всеки път…

Хората около тях сякаш се събуждаха от сън, оглеждаха се, премигваха и постепенно се раздвижваха в различни посоки.

Неда не откъсваше поглед от сцената.

– А кой е този отсреща? – посочи тя към скупчените русалии, които си раздигаха нещата.

– Кой? Оня старец ли? – попита Видката и се засмя. – А, той малко луд си пада… Ама е печен.

– Той ли доведе онзи, който го лекуваха? –

Виден кимна.

– Той. Слязъл е от най-горното, специално за събора. То друг отгоре рядко слиза – малкият се обърна към дядото и му махна.

– Ама е печен дядо Горчил, нали ви казвам – добави момъкът.

Сбръчканият старец се обърна точно в този миг и впери пъргави очи в момичетата.

После смигна.


32-ри камък

октомври 27, 2013

Най-после се чувствам достатъчно събран на едно място, за да се зарадвам…

Вчера подобрих личния си рекорд по постоянство. 30 дни са максимума, който съм постигал в писане всеки ден, без прекъсвания. Беше по вдъхновение от Стив Павлина, едно коте и две близначки (в другата ми книга, с която взаимно не се оставяме да спим от 2010 г., с работно заглавие „Сайело и близначките“) преди година. Тогава спрях от добри намерения – знаете кой път е постлан с тях – да участвам в конкурс за пиеса, и така си изгубих инерцията.

Сега си повтарям думите на Шекли от едно негово есе „Как пишат писателите професионалисти“ – „Има две неща, които не трябва да си казвате, когато сте започнали да пишете нещо – едното е  – Хей, това е ужасно – я да се взема в ръце и да го направя както трябва!, а другото – Хей, това се получава! Я да се стегна и да го изпипам като хората!“

Затова сега гледам хумористично на нещата, защото всеки ден имам различна оценка за писанието си, но съм си обещал че няма да се влияя от нея.

Просто ще пиша. и пиша. И още ще пиша.

До Нова година най-малко.

Но във всички случаи до края на книгата.

Весела седмица!

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу, е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар”, в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

 

13. (Продължение)

Налудничавият й кикот стресна изтощената й приятелка.

– Недски – изправи се тя и седна върху приличното на хамак легло. – Мисля, че и двете имаме нужда от почивка. Спали сме има няма два-три часа, изживяхме голямо сътресение… по-добре да полегнем. Какво ще видиш от русалиите… само танца, знаеш.

Неда поклати глава. Рогатото й настроение бе във вихъра си.

– Къде ще ги видиш за друго, извинявай, като по време на русалската неделя се крият, и трябва да си тежко болен, с връзки при ватафина, и почти винаги мъж, за да те погледнат изобщо?

Ния въздъхна. После отново се отпусна на възглавницата.

– Върви където щеш… –

– Ааааа, не – идваш с мен, приятелко. Стигнахме дотук заедно – продължаваме заедно… аз не съм някакъв Алеко предателя, дето да зарязвам приятелите си…

Вратата скръцна и високата се извърна рязко, готова за поредната схватка с викинга.

В стаята с неравния гредоред пристъпи леко Виден. Очите му светеха дяволито.

– Делковите ли ще ходите да гледате? Ще ви се хареса… аз още не мога да им се нарадвам.

– Къде е Алекс? – зае защитна позиция дивачката.

– Ами, той малко погрухтя, пък… – русолявия момък захихика – откърти кат‘ заклан…

Неда го погледа още няколко секунди, и прихна да се смее.

Ния се усмихна измъчено. Да те побият тръпки от образния ни касапски език.

– Сигурни сте, че няма да спите? Да не ви тургам на гръб после? – попита момъкът.

– Не, не… – хилеше се Неда – няма да грухтим на гърба ти обещаваме, да не ни колиш и нас…

– Аз нищо не обещавам…- измърмори Ния, но усмивката й продължаваше да играе в ъгълчетата на устата й.

– Бе то аз на женски обещания не вярвам, ама… – смигна планинчето.

Неда го измери от глава до пети, леко закачливо, сякаш сега го виждаше за пръв път.

– Ееее, юнак изглеждаш, може и двете да ни издържиш на гръб – бодна го тя.

– Хайде! – той махна с ръка, и се усмихна обезоръжаващо. – Ид‘айте!

Огромната река от хора ги всмука още на изхода от къщата. Приповдигното настроение беше заразно, и дори Ния се пооживи след няколко крачки, едно захарно петле, два бъркоча с мента и розово балонче с нарисуван върху му кукер с рога, който си бил „чиста коза“ според Неда и много отивал на Николетка. Докато се хапеха и подсмиваха на шегите на Виден, постепенно стигнаха до сцената, където дългокоси типове вдигаха зверски шум, облечени в тежки ямурлуци. Предназначението им беше по-скоро ритуално, отколкото термално, защото по-близкият плувнал в пот китарист, току ръсеше мокри кичури над публиката, и изглеждаше сякаш след всеки момент ще си изпусне инструмента. На сцената освен дърпачите на жици и певеца, имаше гайдар и няколко момичета в носии, които подскачаха пред барабаните в такт с парчето – някакъв ултрамодерен микс от фолклорни напеви и хард-рок ритми, който, както обяви фронтменът, бил фолк-метъл, а според Неда – фок-метъл. Няколко метра по-нататък пред момичетата се завихриха хора, но Виден ги дръпна и ги повлече към една сергия пълна с димящи казани и горещи плотове, отрупани със скара. Независимо от съпротивата на Ния – „Не, няма да пия, само вино ми трябва и ще ме носите!“, той взе на всички по едно греяно „тъмно биле“ – пиперливо вино с подправки и билки, с почти черен цвят и силен аромат на карамфил, и взе да разтяга локуми как една негова изгора го омаяла баш с туй вино преди години, като го завела на излет в планината. Прекъснат и взет на подбив от девойките, Виден реши вместо да влиза в спор дали „жената ‘зима мъжа“, да похапне от вкусното печено шишче, с крехки месни хапки, украсено богато с лук, чушки, моркови и тиквички. Отново го заляха подигравки, че обича повече украсата, което той сметна за доказателство на „мъжкия нрав на жените напоследъка“. Триумфът се изписа по лицето му, когато само след минути две женски усти мълчаха и дъвчеха препечени лукчета, леко присвили очи от удоволствие. Смехът му заглуши дори трясъка на фок-рока от сцената, докато бягаше от „стръвниците“, които спряха чак когато изблъскаха на земята един амбулантен търговец, окичен с дрехи. Ходещата сергия не се смути, а продължи да подвиква легнал: „Ямурлуци за махмурлуцииии! Гети от йети! Калпаци за малацииии!“.

В този момент някой извика нещо и цялото множество се втурна едновременно в една посока. Сякаш засмукани във фуния, хората повлякоха девойките и Виден. Момъкът хвана момичетата за ръце и като надвика тълпата: „Делковите почват!“, си запробива път мощно, като закъсняла за работа майка с деца в градския транспорт.

От едната страна площадът се издигаше, и там, върху естествения наклон беше изграден тепих, подпрян с дървенйя от по-ниската страна, за да се изравни, постлан с шарени черги и ограден с тънко въже. След борбите, прескачанията и всякаквите акробатики дето се бяха вихрили там, беше дошъл реда на русалските танци.

Седем смръщени мъже стояха в средата в полукръг, облечени в яркобели дрехи, с червени пояси и тояги по-високи от човешки бой. Най-вдясно стоеше Делко, вместо тояга държеше грамадно, обшито със зелен кант бяло знаме, и лъскаво медно канче.

След множество шъткания, охкания и наместване, публиката притихна, и се зае да попива жадно с очи мъжете на сцената.

Виден бе успял да избута момичетата почти най-отпред, от страната на ватафина и застана зад тях.

Нисичкият, набит здравеняк огледа хората и очите му се задържаха за миг върху лицето на Неда. Той вдигна знамето и го заби в земята пред себе си. Бавни удари от тъпан се понесоха някъде иззад сцената и мъжете се раздвижиха един след друг в странен танц, като кукли, на който някой рязко е дръпнал конците.

Ния вдигна поглед. Вдясно от тях, слънцето спускаше простора, стъпило върху знамето.

В мига, в който огненият диск целуна тъмния хребет, русалиите запяха.


%d блогъра харесват това: