32-ри камък

октомври 27, 2013

Най-после се чувствам достатъчно събран на едно място, за да се зарадвам…

Вчера подобрих личния си рекорд по постоянство. 30 дни са максимума, който съм постигал в писане всеки ден, без прекъсвания. Беше по вдъхновение от Стив Павлина, едно коте и две близначки (в другата ми книга, с която взаимно не се оставяме да спим от 2010 г., с работно заглавие „Сайело и близначките“) преди година. Тогава спрях от добри намерения – знаете кой път е постлан с тях – да участвам в конкурс за пиеса, и така си изгубих инерцията.

Сега си повтарям думите на Шекли от едно негово есе „Как пишат писателите професионалисти“ – „Има две неща, които не трябва да си казвате, когато сте започнали да пишете нещо – едното е  – Хей, това е ужасно – я да се взема в ръце и да го направя както трябва!, а другото – Хей, това се получава! Я да се стегна и да го изпипам като хората!“

Затова сега гледам хумористично на нещата, защото всеки ден имам различна оценка за писанието си, но съм си обещал че няма да се влияя от нея.

Просто ще пиша. и пиша. И още ще пиша.

До Нова година най-малко.

Но във всички случаи до края на книгата.

Весела седмица!

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу, е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар”, в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

 

13. (Продължение)

Налудничавият й кикот стресна изтощената й приятелка.

– Недски – изправи се тя и седна върху приличното на хамак легло. – Мисля, че и двете имаме нужда от почивка. Спали сме има няма два-три часа, изживяхме голямо сътресение… по-добре да полегнем. Какво ще видиш от русалиите… само танца, знаеш.

Неда поклати глава. Рогатото й настроение бе във вихъра си.

– Къде ще ги видиш за друго, извинявай, като по време на русалската неделя се крият, и трябва да си тежко болен, с връзки при ватафина, и почти винаги мъж, за да те погледнат изобщо?

Ния въздъхна. После отново се отпусна на възглавницата.

– Върви където щеш… –

– Ааааа, не – идваш с мен, приятелко. Стигнахме дотук заедно – продължаваме заедно… аз не съм някакъв Алеко предателя, дето да зарязвам приятелите си…

Вратата скръцна и високата се извърна рязко, готова за поредната схватка с викинга.

В стаята с неравния гредоред пристъпи леко Виден. Очите му светеха дяволито.

– Делковите ли ще ходите да гледате? Ще ви се хареса… аз още не мога да им се нарадвам.

– Къде е Алекс? – зае защитна позиция дивачката.

– Ами, той малко погрухтя, пък… – русолявия момък захихика – откърти кат‘ заклан…

Неда го погледа още няколко секунди, и прихна да се смее.

Ния се усмихна измъчено. Да те побият тръпки от образния ни касапски език.

– Сигурни сте, че няма да спите? Да не ви тургам на гръб после? – попита момъкът.

– Не, не… – хилеше се Неда – няма да грухтим на гърба ти обещаваме, да не ни колиш и нас…

– Аз нищо не обещавам…- измърмори Ния, но усмивката й продължаваше да играе в ъгълчетата на устата й.

– Бе то аз на женски обещания не вярвам, ама… – смигна планинчето.

Неда го измери от глава до пети, леко закачливо, сякаш сега го виждаше за пръв път.

– Ееее, юнак изглеждаш, може и двете да ни издържиш на гръб – бодна го тя.

– Хайде! – той махна с ръка, и се усмихна обезоръжаващо. – Ид‘айте!

Огромната река от хора ги всмука още на изхода от къщата. Приповдигното настроение беше заразно, и дори Ния се пооживи след няколко крачки, едно захарно петле, два бъркоча с мента и розово балонче с нарисуван върху му кукер с рога, който си бил „чиста коза“ според Неда и много отивал на Николетка. Докато се хапеха и подсмиваха на шегите на Виден, постепенно стигнаха до сцената, където дългокоси типове вдигаха зверски шум, облечени в тежки ямурлуци. Предназначението им беше по-скоро ритуално, отколкото термално, защото по-близкият плувнал в пот китарист, току ръсеше мокри кичури над публиката, и изглеждаше сякаш след всеки момент ще си изпусне инструмента. На сцената освен дърпачите на жици и певеца, имаше гайдар и няколко момичета в носии, които подскачаха пред барабаните в такт с парчето – някакъв ултрамодерен микс от фолклорни напеви и хард-рок ритми, който, както обяви фронтменът, бил фолк-метъл, а според Неда – фок-метъл. Няколко метра по-нататък пред момичетата се завихриха хора, но Виден ги дръпна и ги повлече към една сергия пълна с димящи казани и горещи плотове, отрупани със скара. Независимо от съпротивата на Ния – „Не, няма да пия, само вино ми трябва и ще ме носите!“, той взе на всички по едно греяно „тъмно биле“ – пиперливо вино с подправки и билки, с почти черен цвят и силен аромат на карамфил, и взе да разтяга локуми как една негова изгора го омаяла баш с туй вино преди години, като го завела на излет в планината. Прекъснат и взет на подбив от девойките, Виден реши вместо да влиза в спор дали „жената ‘зима мъжа“, да похапне от вкусното печено шишче, с крехки месни хапки, украсено богато с лук, чушки, моркови и тиквички. Отново го заляха подигравки, че обича повече украсата, което той сметна за доказателство на „мъжкия нрав на жените напоследъка“. Триумфът се изписа по лицето му, когато само след минути две женски усти мълчаха и дъвчеха препечени лукчета, леко присвили очи от удоволствие. Смехът му заглуши дори трясъка на фок-рока от сцената, докато бягаше от „стръвниците“, които спряха чак когато изблъскаха на земята един амбулантен търговец, окичен с дрехи. Ходещата сергия не се смути, а продължи да подвиква легнал: „Ямурлуци за махмурлуцииии! Гети от йети! Калпаци за малацииии!“.

В този момент някой извика нещо и цялото множество се втурна едновременно в една посока. Сякаш засмукани във фуния, хората повлякоха девойките и Виден. Момъкът хвана момичетата за ръце и като надвика тълпата: „Делковите почват!“, си запробива път мощно, като закъсняла за работа майка с деца в градския транспорт.

От едната страна площадът се издигаше, и там, върху естествения наклон беше изграден тепих, подпрян с дървенйя от по-ниската страна, за да се изравни, постлан с шарени черги и ограден с тънко въже. След борбите, прескачанията и всякаквите акробатики дето се бяха вихрили там, беше дошъл реда на русалските танци.

Седем смръщени мъже стояха в средата в полукръг, облечени в яркобели дрехи, с червени пояси и тояги по-високи от човешки бой. Най-вдясно стоеше Делко, вместо тояга държеше грамадно, обшито със зелен кант бяло знаме, и лъскаво медно канче.

След множество шъткания, охкания и наместване, публиката притихна, и се зае да попива жадно с очи мъжете на сцената.

Виден бе успял да избута момичетата почти най-отпред, от страната на ватафина и застана зад тях.

Нисичкият, набит здравеняк огледа хората и очите му се задържаха за миг върху лицето на Неда. Той вдигна знамето и го заби в земята пред себе си. Бавни удари от тъпан се понесоха някъде иззад сцената и мъжете се раздвижиха един след друг в странен танц, като кукли, на който някой рязко е дръпнал конците.

Ния вдигна поглед. Вдясно от тях, слънцето спускаше простора, стъпило върху знамето.

В мига, в който огненият диск целуна тъмния хребет, русалиите запяха.


Първи ден отпуск

октомври 26, 2013

Предишните два дни установих, че много трудно смогвам с писането – и поради липса на време, и поради преумора… Вече бях решил че нещо не се получава, и почти се паникьосах – олеле край, въображението ми, идеите ми, явно тази машина не работи така…, докато днес, в пет сутринта не се събудих и в продължение на един час не гледах като пълнометражен филм от първи ред, как подсъзнанието ми бълва хиляди варианти, идеи и случки от Хадар-а.

Но си казах – не, няма да пиша сега, защото днес ще почивам.

Малко по-късно обаче, когато бях станал и пиех черен чай в кухнята, докато се наслаждавах на чудесния ден отпуск от децата (именно любовта към тях изисква такива дни, повярвайте), записах почти всичко което ми беше минало през главата в онзи „злъд“ – онова мъгливо, полусънно време преди изгрев. Уви, всичките неща са за различни части дълбоко навътре в книгата, и няма да може да ги видите сега.

Именно тогава разбрах, че с мен се случва онзи „ефект на вътрешната тапа“ – когато съдържанието иска толкова много да излезе навън, че самото то затъква отвора на бутилката. Спонтанно реших, че ще си взема ден почивка. Е, съклетът или инерцията от тези трийсет дни не ми позволи да оставя всичко така, затова още малко подрасках, и съпроводих някои герои до събора… но това няма да го видите сега.

За да не е празен този ден, ще може да прочетете един къс от по-нататъшните събития, който е от по-ранните ми опити да пиша Хадар-а – преди около година, и нишката на събитията все още не се е развила до него. Но той е важен и загадъчен и не ще развали никаква изненада.

Така че приемете този подарък за почивния ми ден.

🙂

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу, е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар”, в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

Яперино:

През прозореца няма светлини. Всеки в това село пали лампи само във вътрешната соба, още на здрачаване. Грам свещица да не грее, грам издайнически огън да не хвърля вън, да не вика зорлем поразии…

Вече е доста след здрач, но младият момък седи зад тежкото перде затаил дъх. Бели сенки. Първо далечни силуети лъщят и приближават, трептят сякаш някой с фенер в мъгла си играе. После една по една като бели облаци те преминават през улицата – бавна, ефирна редица от девойки. Дълги ръкави, дълги рокли и коси просвятват на сребристите потоци луна, дето ги залива.

Пълна е днес пустата месечина. Сърцето му се свива и все пак, въпреки страха, въпреки заплахата, очите му се отварят широко, дъхът му бърза и ситни, устата му се разтяга… Хубави са пущините, както казва дядо Горчил. Докато се усетиш и някоя се е намъкнала в сърцето, в къщата и в постелята ти.

Последната отминава леко покрай ъгъла. Ятото започва леко да се губи в мрака. Той въздъхва облекчено и се отдръпва, но рамото му закача леко пердето. Последната сянка от сребро се завърта рязко – очите й вперени право в неговите, ръцете и се разперват настрани сякаш в учудване.

Той застива. Прибърза с облекчението май. Стои зад пердето известно време после поглежда отново.

Пусто. Улицата е празна и само звездите потрепват.

Този път е внимателен като котарак на покрива лете. Отдръпва се, излиза от стаята и леко щраква вратата зад себе си.

После се обръща и я вижда.

Викът се изтръгва от гърдите му.

– Дено! Къде бе пиле? Къде тръгна, мила?

Жена му стои на най-горното стълбище. Нощницата й е леко раздърпана, косите й – разбъркани от съня. Но най-страшни са очите й – онези очи на млада невеста дето само се смееха, щом го погледнеше, и закачливо го подядеше за нещо.

Сега бяха черни до клепки и втренчени в портата зад гърба му.

Той се втурна, сърцето му кървеше /Само Дена не, само тя не/ после протегна ръце в молба да я прегърне, да я спре…

– Долу, синковецо! Не смей с пръст да я пипнеш! – просъскване, вик сподавен от приземието, старата му майка с кандило в ръка стои и гледа; очите й – лумнал огън, веждите й – рошави гарги.

Той безсилно отпуска ръце, знае че е обречено, после изрича с горестен, разкъсан от гърдите плач:

– Дено, мило, спри се остани с мен…

Още неоизрекъл и силен полъх на вятър трясва вратата зад него, младото и нагледкрехко момиче се засилва и скача като по команда и полите й бръсват лицето на момъка дето се моли в нозете й.

– Жена! Стой, не тръгвай! – крещи той в пристъп на безумна мъка и се втурва след нея, но полита в празното пространство и ръцете му ловят въздуха. Очите му виждат само как белите краища на роклята се губят в здрача, а сърцето му блъска по устните, които повтарят само Дено, Дено, Дено…

Майка му се опитва да го привдигне, но той стои безутешно и откъсва поглед от нощта едва когато тя затръшва и залоства вратата.

– Хайде чедо, стани, ела, легни си… Остави ги пущините, пусти поразници да опустеят като селото ни, дето удавихте…

Тя го дърпа нагоре по-стълбата, но той се противи измъква ръцете си и похлупва очи.

– Да не бях гледал – хълца гласът му – Да не бях надничал.

– Каквото е писано да стане сине не мож’ промени! Не си виновен ти… и нашият ред е дошъл, сине… -после тя го пуска и като поглежда нагоре проплаква към небето – Божичко, господи, защо ни наказваш, какво сме съгрешили пред теб!

-И нашият ред, казваш – глухо простенва младежът и после надига лице омазано в сълзи, но криво от ярост – И тяхният иде значи! И аз ще им го довадя.

Той скача за ужас  на старата и хуква нагоре по стълбите.

– Спри! – вика тя пресипнало – Лягай! Крий се, да не си посмял да излезеш, поразнико.

Стъпките утихват горе.

После вратата на двора изскърцва. С придобити нови сили от ужаса и притеснението сарата майка притичва до малкото прозорче на кухничката.

Там навън тича една загърната в дълга габина сянка. След няколко метра потъва в мъглата и се губи от погледа на жената.

Тя знае добре чия е сянката. Затова се свлича на колене, сбира длани и устните й зоват Богородица.


И двадесет и девет, и…

октомври 24, 2013

Лекичко и кратичко, но днес времето бе много разпокъсано.

Идва и другото…

🙂

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу, е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар”, в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

13.

Отрядът се е разпределил по машините в много подходящ за душевното му състояние ред – Алеко, Ния, Виден и Стан, заедно с още един от мъжете се тъпчат в малката синя кола, Неда с Кальо и още трима юнаци – в камиона. Момичето категорично бе отказало да кара, и се бе натресло при непознатите.

Големият „Зил“ друса и трещи, но не това пречи на здравеняците да се унесат след дългата безсънна нощ. Пречи им, разбира се, разговорът, или по-скоро безкрайния спор, който са подкарали Кальо и дивачката. Знаете девиза на планинците – свободна жена се загражда винаги. Кальо следваше упорито това правило, но не бе попаднал на подходящата цел.

Отзад в малкия бръмбар, който усърдно пъплеше след големият си батко по баира, Алеко размахваше ръце, коси и торби под очите си, докато с Ния си разказваха един на друг приключенията от последната нощ. Смехът му бе заразен и често се предаваше на всички пътници в колата, дори на умисления Стан.

Закачките в колата и спорът в кабината на „Зил“-а затихват рязко, когато билото бавно извива гърбица под плоския змийски корем на пътя и пред пътешествениците се ширва многолюдният Възбог.

Селото е разровен мравуняк – навсякъде вървят, подтичват, скачат, стоят, ръкомахат и се прегръщат огромно множество хора. Белите, варосани фасади на къщите са окичени с всевъзможни шарени гирлянди, върбови листа, карирани одеала и всякакви други финтифлюшки. Но най-сериозното стълпотворение се е събрало на централния площад, който повече прилича на смесица между арабски пазар и рок-фестивал – между дивния лунапарк в единия му край и високата сцена в другия. на която се надсвирват групи музиканти, се вихри мащабен лагер, пълен с шатри, сергии и стрелбища, като град в селото, безкраен маскарад от кукери, клоуни и коминочистачи, сладкодумни търговци, фокусници и  русалии, сватбари, овчари и димящи вкусни храни на камари…

Неда замлъкна насред поредното заяждане; Алеко се облещи и сънят напусна преуморените му клепачи; Ния рязко пое въздух.

Бяха стигнали; съборът, за който бяха чели, спорили и мечтали от години, виеше огромното си хоро пред очите им.

Самовилския събор, на който някак странно липсваха именно самовили.


27-и

октомври 22, 2013

Днес чух думите – едно колело се изхабява повече не докато се върти, а докато стои неподвижно…

Умувам още над тях. Спорно е – ако погледнем например Формула 1 – твърдението не е вярно, там по-скоро би трябвало да вземем двигателите за този пример…

Събирам мнения.

Ето и днешните плодове. Малко сайко. 🙂

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу, е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар”, в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

12. (Продължение)

***

Разсъмването не ни настига, колкото и бавно да вървим. Докато пресичахме една поляна, яперицата спря и се заоглежда.

– Ти стой тук, сегинка ще дойда – пошепна тя леко прегракнало.

– Къде ще ходиш? – възразих й смело – Давай да се приберем, студено ми е, искам да спя!

– Я не ми се репчи! – сурово отсече дивата, в гласа й се издрънчаха отново онези металически нотки. – Не спирам ‘щото ми е щукнало ей тъй. Трябва да намеря нещо…

– Ще дойда с теб. – изричам и се замислям за истинската причина да не я пускам.

– Ей, моме! Кога някой, що знае говори, ти ще му мълчиш, от уважение, чуиш ли ме?

– Същата си като майка ми! – повиших и аз тон – Ако се придържах към твоите инструкции сега щях да вървя сама, не мислиш ли?

Тя ме гледа известно време после процеди:

– Сега си мислиш, че съм неблагодарна? Не бой се сестро, ще ти върна услугата, ще имаме възможност! Хубаво, че са мекушави белите…

После изведнъж ме дръпна близо до себе си и впери безумни очи в моите.

– Аз ако бях на старата нямаше да ни оставя така да тръгнем… Острието щях да забия до дъното на гръдта!

Гледах я потресена как се изправя.

– След всичко това… ти все пак се осъждаш…

– Нямах предвид мойта гръд, сестро. Ти беше тази, която я надви, па макар и с хитрост и жал.

Миг преди да шмугне сянка в храстите, тя се обърна.

– Туй за майка ти ми хареса… Трябва да ми разкажеш после.

…Парфюмът й ухае на свобода, на чудни, непознати места, и на сълзи. Бузите й са студени, докато се притискам в тях и я прегръщам. Моята майка. Феята на татко. Моята скъпа, никога недостатъчна майка. Вещицата, според дядо.

Татко ваеше, тя пееше. Така се бяха харесали, на един фестивал на изкуствата в Краков, където и двамата си говорили дълго време на английски, преди да разберат, че са от едно място. Бяха заедно още от преди семейния съвет на таткови да реши, че двойното счетоводство е с по-висок рейтинг откъм финансова стабилност, и скулптор, и певица в една къща са обречени на сух хляб, чубрица и бонус сирене, и дълги зими без парно.

Не познали. Човек може и МИО да завърши и да работи за мизерна заплатка. В книжарница например, въпреки че не всички са такива щастливци. Всичко си зависи от човека. Татко, а и цялото му семейство смятаха парите за нещо много трудно постижимо. Бяха като джуджета в мината, които се стопяват от труд върху почти невидими златни жилки-косъмчета. Майка пък ги ловеше във въздуха. Жонглираше с тях и никога не се научи да ги цени. Имаше баснословни хонорари, които харчеше понякога за безумни подаръци, за приятели, за семейството си, за мен…

Още помня куклата-робот. Имаше пералня, и цяла кухня към нея, и когато я разставихме зае половината ми стая. Дядо ми винаги цъкаше неодобрително, като видеше такава „разсипия“, и се затваряше в себе си. Беше устат само докато баба беше жива. На оня свят тя отнесе освен себе си, и усмивката и думите му.

Много обичах да виждам майка си като малка. Рядко ми се случваше. Понякога се прибираше внезапно ден преди Коледа, двете правехме гигантски експедиции по магазините, купувахме си плочи и сладкиши, и танцувахме и пеехме в моята стая с пълни усти и пълни сърца. Друг път обаче прекъсваше планираната от баща ми с месеци семейна ваканция, за да изчезне на „неотожен гажмен“, както обяснявах после на двамата мъже, които нищо не разбираха от такива неотложности.

За разлика от татко, който си остана винаги щастлив с положението „понякога те се завръщат“, аз се променях. Не знам кога точно се бе случило. Сякаш някой натисна копче в определен момент и историята вече бе друга. Когато майка ми се прибираше, аз излизах, а ако не можех, се затварях в стаята си. Колкото повече пораствах, толкова повече дни ми трябваха да свикна с нея при всяко завръщане.

Убедена съм, че тя се разведе с мен, а не с баща ми. Охлюва му виках по това време. Дразнеше ме разтопената му, бавна физиономия всеки път, когато тя се появеше на вратата. Ядно хвърлях всякакви подаръци и казвах някаква глупост от рода на „прелетните птици летят заедно в ято“ или друга напомпана тийн-мъдрост, от онези, с които си убеден, че знаеш всичко за света и тъпото му устройство.

Нямаше шанс да живеем в една къща. Когато тя се прибра задълго и почти окончателно – уви, знаете, в шоу-света гласът е най-последното по важност качество на една певица – аз се приготвих да се изнеса.

Тя ме изпревари. Взе си багажа и отиде да живее в старата къща, която едва давахме под наем, в едно забутано предградие.

Живях у Ния шест месеца. Върнах се при баща си, защото дядо почина, но и след това продължих да губя часове наред на гости. Нали майка ми идваше почти всеки ден сутрин, а всяка вечер отвън я чакаше някоя тежкарска кола. Спря да го прави толкова често, когато баща ми започна да вае отново. Преоткрил сякаш себе си, той се затвори за външния свят, почти окончателно.

Преди да се изнеса у приятелката си, мразех да пея. Случваше се понякога на някой купон да изпеем нещо, в някоя по-тежка фаза, когато бях достатъчно пила, за да се оставя да съм щастлива, и все някой младеж вземаше да се прехласва по невероятния ми глас. Тогава винаги се намираше някоя вежлива мацка с внимание към детайла, която да поясни на кой съм се метнала, за да го получа. Там обикновено партито свършваше, поне за мен.

Но следобедите с Ния промениха всичко. Обожавахме да кръшкаме, когато учим заедно и любимите ни начини бяха фантастиката, фантазьорите и фолклора. Ния знаеше чудни народни песни (а и приказки) от баба си, и аз стръвно се хвърлих да ги уча, тези допотопни чалгии, които само увреждат гласа, според майка ми. Не понасяше старите песни, беше готова да стане и да си тръгне, ако някъде чуе дори Валя Балканска, и това отвори за сърцето ми проход към музиката. Така имах място, където да съм аз, където да се свра, когато световете на майка ми и баща ми станаха толкова лични и тесни.

До момента, до който фантазьорите не напуснаха сферата на фантастиката и не почнаха да излизат с нас редовно. По-редовният покани Ния да се изнесе при него.

И недостатъчното отново надигна глава.

***

…Скърцане на съчки, шум в храстите. Това не е тя. Безшумна и неуловима, обикновено вече е до мен, преди да се усетя.

Някой върви насам в мъгливото време преди съмване. Как го нарече старата дива? Злъч? Не – злъд. Смразяващо звучи тая дума. Има наистина нещо във времето точно преди изгрев, сякаш и въздухът ти тежи,. Винаги съм мразила да се събудя точно тогава… Нито е да заспиш, нито да стоиш буден. Една мъка наляга сърцето, мрачни спомени се връщат неканени.

Изпукване. И още едно, вече съвсем близо.

Стисвам пръчката дето съм си намерила и клякам още по-ниско.

Бяла фигура изпълзява от храстите.

Преследват ни? Спомних си думите на Яна преди да хукне из гората и потръпнах.

После неуверен тих глас изрече:

– Сестро?

Беше Велина.


Двайс’шес

октомври 21, 2013

Леко завалям вече, ама туй пусто пиянство всяка сутрин – пълни шепи с думи, като кранче за вино. Да е живо и здраво онова от глухарчетата, дето ме черпи дядо Рей, та да прогледна… ;))))))

Още един ефект от постоянството/предизвикателството искам да споделя. Имам цел, но и път към нея, и когато извървя поне една крачка, чувствам деня си пълноценен, дори само с продължаването. Винаги съм чувствал, че има „нещо повече“ от това, и сега го изживявам наистина. Като детско очакване на дядо Коледа, или на обещаната неделя в лунапарка или зоологическата…

Да не говорим, че екшъна почва… 🙂

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу, е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар”, в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

12. (Продължение)

Самовилата стисна устни и изрече тихо:

– Що дириш тук, стръвна Яно? Мигар не знаеш, че коя сама се прокуди, сама не се връща?

– Кои сте да ме съдите? Прокудихте майка ми, за мен не се сети никоя! Оставихте ни на човеците… и на зверовете!

– Като не ни щеш, що дириш тук, яперице? Таз що е червено проляла, нивга не ще е пак бяла!

Всички наоколо смръзнали гледаха страшната сцена. Внушителната фигура направи още крачка напред, хватката около врата ми се стегна.

– Тъмни помисли не щем! За тази, която се промъкне, има едно наказание!

– Хайде, удряй! – изграчи Яна – Удряй, мигар няма и ти моята да пролееш!

– На война всеки е червен, тегобо. Невинна кръв ако точиш, завинаги такъв оставаш… Виж се, Яно!

В този миг зад мен се чу рязък шум, яперицата изпищя, хватката й се охлаби и аз се стоварих на земята. Скочих на крака и видях Велина, която държеше ръката на Яна извита.

– Несретнице, що стори! – извика яперицата и заби нокътя на показалеца си във врата й.

Извиках.

Момичето се олюля и като се люшна напред падна в прегръдките на белокосата. Тя я прегърна  и като прошепна нещо опря пръст върху раната и я остави да седне на земята.

Яперицата се втурна към гората, но беше късно.

Домна направи само една крачка. Сякаш земята се местеше под нея, докато върви, сякаш не стъпваше, а направо протягаше крака си към крайната цел.

Тя стъпи пред яперицата и с едно движение на ръката я блъсна назад. Бърза като котка Яна се изправи и застана срещу нея, протегнала напред ръце.

– Виж се, Яно! – прогърмя отново гласът на белокосата вила – Светиш!

Луната се беше показала, и въпреки огромният синкав пламък на огъня и сребърната й светлина, силуетът на яперицата сияеше в червено.

– Селенската светлина те познава, тегобо! – изрече Домна и пристъпи пред нея. Вдигна ръка със сребърното острие, като нажежен до бяло ръжен. – Престъпилите прага са врагове не само на хората или вилите. Целият живот ги отхвърля!

В този миг яперицата бръкна в пазвата си, и като прошепна нещо, замахна напред. Изви се вятър и тъмни парченца обляха вилата. Острието й за миг замръзна, чу се пропукване и около снагата й лумнаха хиляди малки пламъчета, докато всяко изпратено парче сякаш изгаряше от допира си с воала. Тя го отметна и под бялото було се показаха острите й, гневни черти.

– Изгора си довела, и мислеше, че ще те изтърпим? Пленница си взела и мислеше, че ще ти го простим? Сега тъмно биле ми хвърляш, и искаш да те пуснем! Всичко се къса тук Яно, сега и вовек!

Тя пристъпи крачка напред и с удар свали яперицата на земята. Вдигна високо блестящото острие.

Тогава чух гласа си, сякаш някъде отстрани, да крещи с всичка сила:

– Спри, спри!

Учудени погледи отвсякъде, докато подтичвах към падналата дива. Моят най-учуден, ако ме питате. Виждам Велина, която се надига да тръгне към мен, и няколко други момичета, които се приближават.

Самовилата ме гледа.

– Какво ще речеш, изгоро? Защо ме спря? –

– Тя… ми е приятелка – чувам аз думите да излизат от устата ми и сама не вярвам.

После тръсвам глава да прогоня целия кошмар.

– И защото знам, че така тези неща не се решават! Никой не може да отнема живот, особено тези, дето искат да го пазят. А нали сте… – млъквам, лицето й блести на сантиметри от моето.

– Всеки може да отнеме живот, сестро… – продумва тя – Ако Бог бе написал да не можем, тогава друго щеше да е изпитанието ни…

– Аз имах предвид, че не трябва… – заекнах, докато тя лъчеше топлина в очите ми. Един тъмен плач се надига някъде долу в корема…

– Какво искаш? – отдръпна се тя. – Казвай бързо!

– Пуснете ни да си ходим – глухо казах аз.

– Не мой, момиче – чу се тънък момичешки глас и Велина хвана ръката ми. – Не знаеш де отиваш!

Издърпах я от хватката й.

– Където и да отивам, няма да я оставя тука да я колите! – гласът ми трепереше, като цялото ми тяло в нощният студ.

Белокосата се разсмя с глас. Яна се бе изправила и главата й беше обърната към мен.

– Пускам те. Взимай я и я махай оттука! – властно махна с ръка бялата вила – Може пък туй друго да роди…

Като се препъвах и олюлявах, сграбчих яперицата за ръка и я поведох към гората. Стори ми се по-малка и някак свита.

Погледнах назад.

Огромното хоро се разпадаше и изчезваше някъде в ослепителната синя светлина в средата, песента гаснеше и звездите надвисваха като играчки на гигантска елха, огромни, близки и топли, над върха и мен, над вълшебното хоро от бели девойки с дълги сплетени яперичини коси, които ги обливаха и загръщаха като плащове.

Колкото и да ми бе студено, ръката, която стисках бе ледена.

Яна трепереше.


Четвърт

октомври 20, 2013

Четвърт век сякаш е изминал от началото, или поне така ми струва, когато хвърля поглед на текста…

Но четвърт е изминала и от предизвикателството, което значи че напредваме! 🙂

Весело!

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу, е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар” в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

12.

 

Тишината свършва в мига, в който последната песъчинка слънце пропада към долната земя.

Отнякъде се чува вой, хиляди гъсталаци шумолят, гората светлее от бели и сребърни воали. Придърпвам се леко напред и виждам голяма неравна поляна, над която оредели дървета закриват скалния поток от върха. По средата лумти малък огън. Тук сме съвсем близо до билото, студът започва да пробива през врата и обувките ми.

Песен се разлива отнякъде далеч, без думи, само весела мелодия, тук таме с по-някоя извивка точно както си представяш да го правят народните певици. „Пискат като ущипани“ казваше баща ми. Изведнъж по поляната руква буен поток от момичета. Сребристи наметки светят, лицата се крият, но тук-там по някой отблясък показва светещи очи и усмивки изпод булата. Въртят кръгове край огъня и се стрелкат хаотично ту насам, ту натам. Мелодията щурти и пълни ушите, дърветата и склоновете, прелива от гърдите ми. Сърцето ми е учестено, отново смътни спомени минават на бърз кадър през главата ми (мама танцува и ме върти пред себе си в ръце, мама тича, докато ме е гушнала, мама ми маха усмихната, докато се отдалечава), а после виденията от надрусването с русалийчето отново тръгват да въртят край главата ми, както стаята ми при много тежък махмурлук. Не осъзнавам кога съм се изправила и отброявам ритъма с крак. Новата ми познайница вече се е втурнала някъде из поляната. Поляната, която… не е всъщност поляна… тревата се разлива, вълнува и блъска, устремена към центъра, към светлата точка. Хорото се стича като побелял водопад откъм върха, смесва се с нея, тече, плиска и звънти в ушите. От искрящата пяна се отделя един воал и се приближава към

мен, една ръка ме грабва и ме въвлича вътре, и аз неволно отварям уста и пея,мелодията която се върти и повтаря и влиза под кожата, в костите, вибрира и гъделичка… Всички танцуваме дълго, безкрай, без дъх, въртим се като милиони звезди около една мощна синкава светлина. После постепенно скоростта се забавя и образуваме голям равен кръг. Яна ме е хванала за ръка и стиска здраво, от другата ми страна са тънките пръсти на Велина. От всяко лице различавам по нещо, искрица усмивка, парченце зеница. Това на  яперицата е тъмно скрито, нищо не излиза изпод воала.

Из редиците минава шепот като бърз повей на есенния вятър. Девойките мълвят едно име, учудени и радостни.

Велина се извръща към мен, развълнувано стиска ръката ми.

– Домна ще дойде, с нас ще играе… Силна магия ще сдобием с това хоро сестро!-

Стискането от дясно не може да се сравни със смачканите ми пръсти отляво.

– Пуста вила урочасана! – мълви гневно Яна и като се привежда към мен продумва – Пусни се и да тръгваме, сестро!

Аз неразбиращо я гледам, и докато реагирам, буен пламък на синия огън в средата изригва мощно към върха, а до него висока красавица, увита сякаш в косите си, замахва с ръка и хвърля нещо в синкавите езици, които ближат небето. Пристъпва напред. Сега виждам, че косите й наистина са чисто бели, обливат раменете й и обгръщат роклята, без да разбереш къде започва едното и свършва другото… Яна ме дърпа панически, като за последно, аз се опитвам да пусна като в сън ръката на Велина, но тя е сплела пръсти в моите…

– Изгỏри! – кънти гласът на дивата и лети надалеч. Във всяка нейна дума е заключен звук, сякаш е къс от някоя песен, сякаш не говори, а пее. Отворена съм като рана, словата й се забиват дълбоко в мен и запомням всичко, запечатвам с болка и неразбираемото.

– Тучно хоро сте сбрали. Да приставате сте дошли. Да изстръгнем сърцето от прегръдката на забравата. Зянки сред вас няма. Неми сред вас няма. Слепи сред вас няма!

Тя пристъпва още по-близо. Усещам ръката на Яна да потреперва в моята.

– Проходът към Реката е зейнал кат‘ небе и е тесен като гроб… Да сториш себе си на проход трябва, за да преминеш… Вилата е врата към Реката. Затвори ли се, тук остава… в този свят на забрава… тук де стъпала срастват корени, тъмни билета само напомнят Оттатък, носят тъга и мирис на вкаменен вятър, гърбави лисици криволичат из усойни дебри, а в дълбините на почвата съхне чучурът… Мъничета напъпват по стъблата, по неизгрялото въздъхват и откъсват тела от канелките. Между нощта и утрото е злъд – другото, неописаното време, което тварите най-проспиват.

Отворѝ се за твоя ден, и остави на Реката да премине…

Изведнъж високата дива спря насред думата.

Ръката на Яна затрепери в моята.

– Коя мръсна тегоба се е вмъкнала тук тайно? – метален режещ глас от устата й, гняв събуден в погледа.

Тя за миг беше пред нас двете, ръката й протегната право към яперицата стискаше тънко сребристо острие. Видях очите й отблизо, бесен огън гореше под смръщени вежди. Сила и воля струяха от него, само да поиска – върха сама би преместила.

С един замах Яна разкъса хорото, прегърна ме през врата и рече:

– Смееш ли да ме прободеш, червена и нея ще направиш!

Самовилата стисна устни и изрече тихо:

– Що дириш тук, стръвна Яно? Мигар не знаеш, че коя сама се прокуди, сама не се връща?


Двадесет и четвърти

октомври 19, 2013

Двадесет и четвъртите „скриймин’ кийс“.

Огромната луна се облещи през прозореца и се залепи на челото ми.

Не, това не е част от книгата. Това бе моето събуждане в 6.30 днес. Събота. Почивен ден. Ден за спане. Или поне така казват.

Какво е неделята, вече знаем, от онази хубава песен на НЛО. Сега е време и за съботни дефиниции.

Добро утро и спокоен сън на всички щастливци.

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу, е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар” в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

11. (продължение)

– Спокойно, мила бабичко – тихо изрече Неда – Има кой да ни е крив… Няма да стигаме до самовили и змеици.

– Има по-страшни неща от вилите, мила. Много дълбоко беше стигнал тоя бод…

Ния гледаше баба Райна внимателно.

– Вие вярвате в тях? – попита тя с научно любопитство, или поне толкова неадекватен тон.

– Ами и тя като нас – опита се да се пошегува Неда.

Бабата се усмихна.

– Ами че що да чакаш от една стара суеверна бабушкера. – и тя махна, сякаш ръсеше жито на кокошките. – Белите сестрици са си тука от време оно.

После гласът й стана сериозен.

– Вашите ора идат. Но вий си помислете. – тя кимна нагоре към баира зад къщата.

– Няма страшно, бабе – сложи ръка на гърба на жената Неда – ние от какви дупки сме излизали, та с едни мъже ли няма да се оправим. – тя стана и се приближи към олука, точно под дългия котарак. – Мац-пис-пис.

Бабката се разсмя.

– Мъжете така кат’ гледам не са ви проблем. Идат всичките под строй. Не са мигнали цяла нощ да ви търсят.

Неда продължаваше да котка котака. Той мижеше и се правеше, че не я забелязва.

Ния тихо каза.

– Бабо… – после се спря, сякаш не биваше да се обажда.

– Думай, чадо – замислено я подкани възрастната жена.

– Горе… преди да стане всичко… Там имаше нещо. И двата пъти усетих, че с нас сякаш присъства още някой.

Бабката впи очи в тъмните зеници на Ния.

– Можеш ли се сети – мъжко ли беше, ил‘ женско? – попита тя ни в клин, ни в ръкав.

Ния се смути.

– Аз не съм сигурна какво беше изобщо… Може и животно да беше.

– Мила – меко каза жената и поклати забрадка – Гората нагоре е пълна с вълци и лисугери и секакви. Ако им бяхте по мярка, щяха още у гъстака да ви хванат, пази боже… Вас ви не гонят животни. Затуй думам тука да си седите.

– Няма да ни убедиш, бабе – обади се Неда, която продължаваше с безплодните си опити да мами котката.

Старата жена ги изгледа, после леко премигна. Котакът се извърна, прозя розова паст срещу момичетата и сякаш едва сега забеляза високата мацка под него.

Някъде далеч се чу автомобилно гъргорене.

Бабката се наведе към Ния.

– Убави песни знаеш, дъще – очите й блестяха бистрозелени като езерни дъна – Песните са цяр за душата, пък и други неща церят. Ей, моя вагабонтин, навремето на мечка беше пял и цял се беше измъкнал.

Котакът вече се бе разположил удобно в обятията на джаста-прастата. Промъркваше тихо, и отвреме на време галеше мустаците си в рамото й.

Баба Райна приближи още повече лице до момичето. Думите й станаха леко размътени, или Ния не можеше да се съсредоточи върху им. Колкото й да се опитваше да погледне на свой ред старата в очите, погледът й се извръщаше все към Неда, гушнала котка в ръце.

– Тъмното и светлото не са страшни, чедо. Те са като вътре и вън, като гласа и тишинето. Праговете са тези, дето водят. Стъпките. На здрача и заревото да внимавате. Силно се не ядосвайте, дръжте се заедно. Сънят е опора, безсънието е врата.

Боботенето на двигател се приближаваше. Неда тръгна към оградата, гушнала косматото и опашато бебе в ръце.

Бабката мушна нещо в ръката на момичето.

– Ти добре чуваш. Слушай се. Ако не ти дава – не тръгвай. И на реката не ходете. Това що съм ви сварила, да го пиете докле си тръгнете. И най-важното – миглите й вече почти гъделичкаха ухото на леко препарираната Ния – Събора не напускайте, докле не свърши.

Тя се отдръпна. Ния премигна и я изгледа. Усмихната, малката бабичка се радваше като дете на Неда с котето в ръце.

– Аз й на моя ще кажа – ама и ти да знаеш – каза тя със съвсем различен тон – Ако ти потрябва нещо, баба Калуна да търсиш, на Калено. Много здраве от баба Райна да й предадеш. – старата жена се изправи бавно и се приближи.

Рев на тежък камион огласи полите на планината и по отбивката нагоре към къщичката се зададе познат зелен „Зил“. Синьото возило на Неда го следваше като упорито бръмбарче по склона.

Бабата и двете девойки стояха до оградата. На предната седалка на големия камион се бяха сгъстили пет човека. От прозореца се подаде рошава глава и изрева:

– Хванала си ги начи тия пущини шавливи, а маме Райне?

Старата жена се усмихна благо.

Малкото автомобилче спря сгушено до големия си роднина. Алеко зад волана, до него дребничкият Виден.

Още някой на задната седалка.

Вратите се отвориха и тримата изскочиха от колата. Едрият, чернокос викинг, нисичкият русоляв Виден и още едно, високо момче с кестеняви коси до раменете и очи по-тъмни от турско кафе.

Неда сви устни, котакът се извъртя в ръцете й и скочи на земята.

С финално изреваване камионът угасна.

 


Безименно

октомври 18, 2013

Днес капе. По няколко реда сутрин, обед и вечер. Никакво време, разпилян съм като опашка на комета.

Знам и се успокоявам с това, че нещата ще се променят, отново.

Спокойствие и безкраен уикенд!

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу, е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар” в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

***

Слънцето.

Седи си горе и просто си грее.

Двете примижаха срещу него и огледаха малкото дворче. Възрастната жена посочи една дървена пейчица и те се тропосаха там, като се занаместваха. После притихнаха и се заоглеждаха.

Дворът пред тях спускаше наклон, сякаш бе уста, раззината към полите на планината. В единият му край имаше малка барачка, вероятно обор или хамбар, а от другата страна – няколко лехи. Близо до тях пет-шест кокошки усърдно забиваха клюнчета в земята, а над тях, разположен царствено на ръба на покрива на къщичката, се припичаше грамаден риж котак.

– Значи сте тръгнали за събора? Материал да сбирате?

Ния учудено я изгледа, после впери поглед в Неда. Тя кимна.

– Кукерите, врачуването, и сега русалиите. За тях няма нищо, и мислех мойта работа да е върху това… Нийчето пък се интересува от женските митологични фигури.

Бабката погледна усмихнато малката девойка.

– И какво си насъбрала? Самовили, хали… или змеици?

– Ами… – посмути се момичето, като че бе на изпит. – Много неща, но всичките си противоречат. Легенди са, навсякъде са различни, ясно е…

– Тя смята, че са части от наистина съществували женски общества. – почти незабележимо присмехулно изрече Неда. – Събирани, за да противостоят на патриархалното…

– Престани да се подиграваш!

– Какво? Знаеш, че съм съгласна с теб! Просто ми е смешно… Във факултета ще те разпнат за развенчаването на митологичното… Димковият ще ти хвърли анатема – защитавате тезата за богочовека, а, млада госпожице? Вие за Казандзакис ли се взехте млада госпожице? – престори гласа си тя, после се закашля.

Ния се усмихна, после заопипва превръзката на ръката на приятелката си.

– Изглежда по -добре –  каза тя – Беше се подула като балон.

Неда се изхили.

– И не можах да се възпозвам.

– Говориш като Алеко. –

През цялото време бабката ги гледаше втренчено.

– Не мога да си обясня от какво се поду така.

– Може и да сме преувеличили. На тъмно и в онова състояние… –

– Убождане като това прави и по-големи зулуми, дечица – меко каза старата жена – Добре сте се разминали с издуване. Знаиш ли какво натравяне може да се случи?

– На какво се е убола? –

Бабката приседна до тях и попита на свой ред:

– Сами с момъка, дето ви видях, ли дойдохте? Или има и други с вас?

– С нас не – каза Ния, а Неда се намръщи. – Но има други приятели, които щяха да пътуват, сигурно вече са горе.

– Те са ви близки? – каза баба Райна – Познават ви сигур?

Двете момичета я изгледаха озадачено.

– Да, защо? – отвърна Ния и едва сега си даде сметка колко сериозна и притеснена изглежда бабката.

– Ами цветята не хапят. Освен ако конджул не скатаят… Вие сте светли девойки… На някой лошо да сте сторили? Макар че друго ми чопли душата. Ако е тъй, е добре да не одите на горе повече. Ако се лъжа пък… мож да не успеете още три годин да не видите събор…


22, моето число

октомври 17, 2013

Не успях и дума да напиша в повече в заглавката на предишния ми пост, затова първо ще се доизкажа за играта на 21.

Ами това е ключът.

Не трябва да спираш. Вдигаш топката във въздуха и започваш да я посрещаш непрекъснато, за да я върнеш обратно там. Изглежда трудно но не е толкова. Когато видим малко детенце да се опитва да ходи, откриваме, че всъщност докато сме прави, ние постоянно балансираме. Възприемете земята като подвид на ходенето по въже и ще видите всъщност колко сложен баланс поддържаме, без да ни мигне окото. Ха сега се опитайте да обясните как го правите и веднага ще се появи ефектът на самоизследващата се стоножка.

Да правим нещо постоянно не значи да спрем с всичко друго и едва ли не да не дишаме. Напротив – щом започнах да пиша редовно ми се отвори доста повече свободно време, просто някои неща отпаднаха – „щом разбрах че това е което искам да правя“, както каза една приятелка, „и всичко се подреди около него“. Чакам този момент от четвърти клас.

Когато свикнеш да пращаш топката нагоре, и не отделяш толкова съзнателно внимание на посрещането, изведнъж откриваш, че имаш време между отделните шутове. То става все повече, понякога поемаш рискове да се разтичаш наоколо, да събуеш обувка и може би дори да легнеш между две подритвания…

Как пишеш всеки ден? – питах непрекъснато и кой ли не, преди да се предизвикам. Ами като пишеш всеки ден. Как дишаш? Ами като вдишваш и издишваш непрекъснато. Как заспиваш? Като легнеш в леглото си.

Как намираш време за това?

Като си го даваш. Само на предизвикателството, без нищо друго да може да го измести, освен нещо спешно. Като разбереш що е спешно, си измисляш гъвкавост, ако то се случи да можеш да си намериш друг час през деня/нощта да го свършиш.

Като не го раздаваш сериозно все едно си отделил време за завещанието си. И като се взимаш надълбоко, все едно заминаваш на последната експедиция до Марс, и е хубаво да оставиш съобщение.

Защото си тук, на пътя. Независимо, че си лягаш в леглото си вечер, независимо, че се прибираш вкъщи и гушкаш бирата, гаджето или децата… Знаеш и в абсолютния покой, че си на пътя, и си някъде далеч напред.

И това адски те кефи. Та нали най-много обичаш да пътуваш. И да няма как да спреш.

Защото „The Road goes ever on and on“…

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу, е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар” в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

11.

Събужда се бавно от друсането. Конски тропот, някой подвиква нещо, небето е посивяло като мътно огледало. Нищо не се вижда в него. Няма облаци, ни синева. Някой говори. Ния се привдига на лакти.

Двете с Неда лежат на дъното на каруца, застлана с шарено одеало. Една жена е навела забрадка над нея. От мястото си Ния вижда широк мъжки гръб в кожен елек, който пляска кончето с повода.

Тя хвърля поглед на Неда и нещо я бодва в сърцето. Дългата мацка се е изпънала и се полюлява със затворени очи с всяка неравност на пътя. Ния скача, остра болка в лакътя я заслепява за миг, после стисва зъби, за да сподави пищенето, и се приближава на колене до приятелката си.  Възрастната жена вдига глава и я поглежда с познати, почти прозрачни, зеленикави очи. После вдига ръка и я гали по главата.

Баба Райна.

– Спокойно чедо, жива е. – кимва тя и леко потупва Ния по ръката. Тя стои на колене пред полегналата си приятелка и сякаш я е страх да я пипне. После прокарва ръце през косите й, и открива челото. Гори.

– Топла е много – кима пак бабката – Вече сме близо до дома. След минути ще стигнем. – Тя вперва изпитателен поглед в Ния и зеленото се сгъстява в зениците й. – Тъкмо навреме ви намерихме, чедо. Много студ сте брали, да тръгнете пеша така голи. И то посред нощ.

– Не тръгнахме… – мълви Ния и думите излизат трудно от сгърченото й гърло, стържат и жужат. – Изгубихме се… На път към селото бяхме и… – тя кашля дълго. Бабата я подхваща през кръста и я стиска здраво. Едната й ръка се плъзга по гърба на момичето и натиска някакво място между плешките.

– Кашляй колкот сила имаш – казва твърдо старицата.

Ния усеща как пареща болка се отскубва там някъде между грърба игърдите й и подпалва всичко чак до гърлото й.

–  Легни сега – командва бабката и леко я натиска да се отпусне на земята до Неда. Ния извърта глава и гледа как гърдите на пострадалата й приятелка повдигат и спускат одеалото. Диша. Поне диша.

Облаците са се появили в сутрешното небе, и започват регулирането на движението по небето. От изток някой е инжектирал малко цвят в него и плаха синева се разтича по сивото платно.

Баба Райна държи с дланите си челата на девойките. „Тамън навреме“ мърмори тя и въздиша. После поглежда дяволито Ния и момичето отвръща на погледа й.

– Ама знаеш я ти тая песен за слънцето…

После тихо запява, и като се усмихва, притваря очи и отпуска глава назад.

Ния слуша в почуда. Нещо гъделичка в слънчевия й сплит, а после леко започва да ври и споменът нахлува като мощна вълна превалила вълнолома…

…Неда се буди, хрип в гърдите й, тя пее дрезгаво, Неда приглася, продран глас, друга песен връхлита отгоре, грабливо се върти и унася главите им, тъмни тонове вплитат пръсти в песента за слънце, тя надига глас колкото гърло държи, а сякаш шепне на ухото на падналото момиче, вижда очите й отстрани, немигащи и втренчени някъде над и зад главата й, изправя се и вдига глава като славей, запява към небето, някой я блъсва с все сила, опитва се да раздели ръцете им, после пуска и пищи, чува се цвилене и конски тропот, тъмните тонове секнат изтичат измежду нейните, сякаш някой от инструментите спира да свири, прегракнала е но пее, ярка светлина, мижи, гласове, отново онова съскане, после някой я хваща за ръката, тя се мъчи да го удари, да го отблъсне, мъжки глас, „дай аз, дай“, спокоен шепот, няокй я прегръща, някой я вдига, „кой е“, „хора“, „неда“, „помощ“, огън, крясък, шепот, стон и…

Бял шум някъде далеч.

…Подсвиркване, много нахално и безочливо. Настойчив е свирецът, държи да забележиш колко е важен.

Миг преди да отвори очи бабката вече е разбрала, че е будна.

Уютна малкакухничка, печка бумти, чайник къкри и подсвирва самонадеяно.

– Сега и ти си отспа май. – продумва бабата, която седи заедно с Неда на малката трикрака масичка и гледа усмихнато към малката пътешественичка.

Всички стени са увити в карирани одеала, оранжево-зелено-керемидено и охра. Ния се надига, гледа изпитателно към високата си приятелка, която явно примира от глад, защото държи бутчето с ръка, а с другата си чупи хляб от голям самун на масата.

Кашля, поема дъх и пита:

– Как си?

Неда я стрелва с поглед над глинената чаша, от която пие, после я отпуска и задъханo казва:

– Никога не съм била толкова гладна! Ела да ядеш, нашата бабка е просто вълшебница в кухнята!

Ния гледа ръката й, макар й с превръзка изглежда нормално голяма. Тя се обляга отново на възглавницата и в този миг един познат и изкусителен аромат достига и гъделичка ноздрите й.

– Това сладко ли е? – пита тя и изведнъж стомахът й се прегъва, сякаш ще се раздели на две. – Дюлево сладко? Пелте?

Баба Райна я гледа и кима. После вдига една купа и й махва да се приближи.

За известно време настава мълчание.


Като на двайсет-и-едно

октомври 16, 2013

Добрутро и хубавден! 🙂

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу, е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар” в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

…В малката й ръчица изглеждат невинно, сякаш само е оскубала куклата си. Момчето стои невярващо, овчарката се е свряла с подвита опашка между краката му, с ръце то държи главата си, и сякаш се страхува да извика.

Момиченцето седи до кладенеца, менци се търкалят в краката им, очите й строго гледат лапетиите далеч на пътеката и нахалника пред нея, и като изрича, не – изпява, тихи думи над кичура го хвърля в кофата на кладенеца… Момчето с кучето чак тогава се осмелява да извика, после се обръща и хуква да бяга. Някои от останалите също хукват да бягат, поне по-малките, другите го дават по-мъжкии се отдалечават бавно, някои дори подмятат обидни думи, докато момиченцето не тропва с крак пред себе си сякаш ще ги подгони всички, тогава всички вкупом се изнизват към селото…

… „Момчиле, да я връщаш твойта поразница на оная… майка й, макър на туй майка не се вика… Чуеш ли, изеднико? Момчето ми стори да плаче като пеленаче по цели нощи… Ни той мигва ни ние ни съседи… Да я взимаш и откъде е дошла да я връщаш, черни стии ний не щем тука…“ Портатасеотваря с гръм и трясък и разпасан мъж с кръвясали очи се олюлява в рамката над прага. После изревава и нарича скупчените хора начело с разплаканата майка с грозни имена. Устните му завалят повече от краката му, снагата му се гъне като изпусната кукла от конеца, но той стъпва напред сякаш сега ще се нахвърли на всички… Дребна женица с черна забрадка го дърпа навътре, а после просъсква на сбраните отпред: „Вино пихте и хоро играхте тогаз, нъл? Езици си не спряхте тогаз, нъл? Айде къш дома, да гасите туй дето гореше у комшиите.“…

… скупчени големи мъже и жени край кладенеца, Първан реве та се къса, небето смръщено се кани да го последва, малък дядка разбутва всички и като прикляка хваща момчето за ръка. Малкият млъква, хлипа само майка му, баща му спира да го побутва. Дядото щепне нещо на ухото и после взема детето на ръце. Далеч зад ъгъла на една къща се подава момичешко око и злорадо пламъче трепка в него. Здравият набит дядка се надвесва над кладенеца и пуска завързното с въже момче вътре. То започва отново да плаче, майка му пищи и тръгва напред, но скупчените я удържат „Стой ма, то само тряб‘а“. Бавно и сигурно дядото спуска въжето, докато синджирът на който виси кофата несе разтриса… „Стигна ли я?“ Глух глас от дълбините тъмни, синджирът се клати, после сечува нов рев. „Студеноооо“ достига този път членоразделната реч догоре, дядото леко дръпва въжето към себе си, аха да го изпусне, писък от дълбините, писък от тълпата. Окото зад къщата премигва, но се поколебава, старецът удържа връвта и вика пак „Стигна ли я?“. Отговорът вече май е утвърдителен, защото набитият възрастен мъж започва да тегли, па двама-трима момци се втурват, сякаш събудени от сън и теглят с него. Овързаното момче се появява зъзнещо над ръба на кладенеца, ръката му вдигната високо стиска мокра бяла перушина. Досущ същи цвят като косите му…

Вървим и бързаме, аз се препъвам едва, тя припка като вятър, лъчисти колони от розов заник се местят тромаво над върхарите. Трябва да изпреварим тъмното. Тя се отдалечава все повече, и миг преди да се стопи сред стволовете спира. Настигам я бездъх, безда си усещам краката, превита и стенеща.

– Тихо, сестро – вдига тя ръка –Сега трябва да те вкараме.

Тя бръква в торбата на рамото си и вади бял, полупрозрачен воал, нещо средно между булчинско було и мрежа за пчели. Намята го на главата ми и го спуска пред лицето.

Гъсталакът хапе и драска като телена мрежа и не пуска лесно. Да се провираш опасана като ханъма из храстите е трудна задача и за ислямски фундаменталист.

Тя спира рязко и прикляка зад един храст.

– Тук стой. Ще дойда след малко. –

Вися като паяк известно време без да мръдна. После шепот и скърцане ме известяват че тя се връща. Защо от другата страна. Отварям уста да се оплача и изведнъж застивам.

През храстите до мен се провира друго момиче. Облечена е в зеленикава рокля, на главата с шапка от която се спуска същия воал като моя. Само дето има вид на по подготвена от мен – ботуши, раница, фенер на кръста.

Зяпва, когато ме вижда. Представям си каква романтична картинка съм. На лицето й пълзи усмивка и тя прикляка до мен.

– И ти ли ще влизаш? – шепне тихо – За първа нощ ли си тук?

Кимам неуверено.

– Радвам се да се запознаем.

Протяга ръка и стисва силно моята:

– Велина.


Десет

октомври 5, 2013

Ама сякаш срещу целия свят… Мъка беше цял ден.
Ура, само още 86 дни ту гоу…

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар” в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

7.

Залезът пращаше светли целувки за сбогуване. Последните лъчи се пилееха във върхарите на дърветата. Планината притъмняваше със скоростта на нощта, хладно и неумолимо.
На възвишението над отбивката се издигаше стара соц-сграда, панелен бункер, малко по-голям от обикновен трафопост.
Неда стоеше облегната на колата, вдигнала и двете си качулки, една в друга – и на  суичера и на ветровката. Ния бе клекнала на леко плешивичката полянка, на която бяха спрели отстрани на пътя и ровеше любопитно из тревичките. Беше тихо. Гората се приготвяше за сън и дебнене.
– Колко още ще се мотае? – измърмори високото момиче и за пореден път извади телефона си, за да погледне часа. – Трябва и да се настаним, освен всичко друго.
Ния помълча. После попита:
– Разделихте ли се?
Гората притъмня с още няколко октана. Освен мрачно стана и напрегнато.
– Какво искаш, Холмс?
– Нищо… Принципно си непукист, но не се държиш чак толкова грубо. Откакто сме тръгнали, си като ранена котка… Дереш.
– Глупости. Просто ме нервирате, това е –
– Всички те нервират.
– Аман…
– Виж, ако искаш не ми казвай нищо. Аз не ща да съм ти някакъв кош… Имаше ли смисъл да идваме, обаче?
– Ния, хайде да не дрънкаме излишни тъпотии, а? – тя отново измъкна телефона си. Горчилка се надигна в гърлото й. – Просто… не ми се говори.
Ния се изправи. Подтисна стремежа да се приближи до приятелката си – отдавна знаеше, че тия „не й минават” и само щеше да я подразни.
– Помниш ли скопчето? – каза тя, докато подреждаше детелини по ръката си.
Неда кимна. Слушаше Ния с едно ухо, умът й я бе пренесъл в друг разговор.
– Виж, вика, аз ги не моем тия работи… – изимитира тя умело мъжки глас.
Високата се усмихна разсеяно.
– Продължението беше още по-яко – ухили се измъчено дребничката й приятелка – „Сакам да ти кажем, че веке нема се бараме”.
Неда се засмя за миг, после отново се намръщи.
– Виж, Нийски… – после млъкна и прехапа устни. – Знаеш какво ми е отношението… –  затвори уста рязко и стисна зъби. Омагьосан кръг. Както и да тръгнеше да говори за това, все неговите думи идваха на езика й.
Тя тръсна глава и се отлепи от колата.
– Стига глезотии, я да видим къде замъкнаха оня тиквеник –
Ния погледа твърдата като орех своя приятелка известно време в гръб, после въздъхна и тръгна след нея.
– Знаеш ли, Дикинсън е написала онова за теб – продължи тя упорито, докато я настигаше –
– Спри, мрънкало –
– Мъката като жилите, с времето се подува – израпира на бърз ход дребосъчката – А пък пренадутите балони се пукат сами.
– Не те слушам.
– Толкова трудно се усмихваш, и бабата го каза. Какво чак толкова се е случило?
Неда спря и се обърна. Физиономията й вещаеше буря. Тя отвори уста да изсипе всичко, което едва сдържаше.
– Хей, кифли! Имам си водач!
От схлупения бункер изпълзяха Алеко и нисичкият планинец. Прашни, с омазани ръце и светнали очи, те бяха пълна противоположност на сериозните лица на девойките.
– Какво става? – изгледа ги високия викинг отгоре
Побеснялата Неда се овладя бързо.
– Тъкмо се чудех колко още ще се мотаете – отсече тя.
– Направо мислехме дали да не те зарежем – подхвърли злъчно и Ния.
– Не бих се учудил… Какво сте се разсъскали, помогнах малко на Да Видиан.
– На кой? – недоумя джаста-прастата.
Алеко тупна момъка по рамото.
– На Виден… Най-якото обаче е друго…
Момичешко мълчание. При всяка момчешка фукня…
– Виден е планински водач.
Лицата на двете казваха „Аха… и той к’во?“
Още по-тържествено и бавно викингът обяви:
– Знае точно как да стигне до Хвърчил.


Деветото свикване

октомври 4, 2013

Сега вече трудът идва на първо място. Ето това е възпитание – на стари години кръгчета и ченгелчета да въртиш до края на тетрадката, та да ти дойде акъла, как точно се прави маслото. Колко баби и дядовци цитирам, не знам, но са много със сигурност. Един приятел ми каза да внимавам със съня, и снощи в пристъп на притеснение отказах да отида на… кръчма. Представяте ли си? Аз? Да мога и да не изляза? Не съм болен, ама нещо има. Някоя дива омая ме е налегнала, сравнима само с безсънни нощи и неадекватни реакции при влюбване до уши.

Сам на себе си сенсей да станеш – това си е умение и тежка задача, ама като няма друг наоколо, както казва Гандалф…  😀 Намигване от надувкото и доскоро със следващата „омаяна“ глава:

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар” в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

6.

– Кой поток? – запитах със затворени очи.

– Онзи зад света. Много питаш –

Луната сигурно се бе показала. Кулата изсветля. Зад затворените си клепачи виждах големият пълен диск да виси точно над прозорчето, набъбнал и ярък. Орехът полюшваше сребърните си клони, и последните празни шушулки, дрънчаха като камбанки, като глави от зелени гущери, които въртяха очи подозрително насам-натам. Стената около църквата също бе бяла като мляко, сякаш осветена от упор от фарове на кола. Най-интересното обаче бе мъглата. Разпростряна нависоко, чак до сребристите стрели на боровете под върха, тя мърдаше и клокочеше като жива. Никога не си бях давала сметка колко красива може да бъде, ако я видиш цялата като облак, като от птичи поглед, като мъхесто бяло гнездо с множество разклонения. Меката й паяжина покриваше всичко, мушеше се навсякъде обгръщаше дънери и клони, треви и камъни, и течеше. Течеше към църквата. Обгръщаше камбанарията. Катереше се към нас.

Търсеше мен.

Как виждам всичко това?

Опитах се да отворя очи. Безуспешно.

Много е трудно да ги отвориш, когато вече са зяпнали като котешки прозявки.

Тухлите не светеха. Бяха покрити с влажна, пулсираща течност, която блестеше на лунната светлина.

Луна също нямаше.

Ръката й (ток в дланта ми) сграбчи моята. Не бях усетила кога се бе разнесъл лекия напев (дните ми взе, нощите утрои), натрапчив и сладък до желание да плюеш. Пееше със затворени очи (а моите отворени ли бяха) и лицето й грееше като слонова кост пред свещ, метални отблясъци и звук от гайда… Надруса ме сестро… Как не съм забелязала, че воалът ти от мъгли е направен… Вият се като живи, снагата ти с нектар поливат… като Клеопатра се къпеш всеки миг в самодивско мляко… (отвори порти, лице открий, да пия дай ми, миг еликсир)

Навеждам лице, защото краката ми плуват. В мъгла газят, провесени над нищото. Не мога да скоча и да избягам. Цялата бяла маса от планината се е изсипала в малката стаичка, блика, набъбва, прелива, надига се и стига лицето ми.

„Сестро, пей” дочувам глас далечен, виждам очите й вперени в мен, течно сребро от зеници, като сутрешно сиво небе, ръката й стиска моята, сила идва и катери мускулите, пълни заряд, думите ечат, но устните лепнат, ноздри пълни с мътна вода, задух и тежест… „Отвори уста и пей” …инстинктът ме кара да скоча и да изплувам, ръката й ме стиска и държи на място с нечовешка сила. Думите се леят от устата й, по-бързи от мъглата, огнени лодки в бяло море (лице открий, лице открий, да пия дай ми, сърце не спи)… стигат устните ми, аз ги стискам… въздух не ми остава, друго не ми остава… Как отваряш уста на дъното? С последният вик на удавника, отчаян опит да вдишаш въздух от тоновете течни талази които те натискат…

…Лице открий – чувам гласа си ясно сякаш до мен друг изрича думите.

Дишам.

Луната е влязла в камбанарията, тухлите висят наоколо ми.

Пея.

– Да пия дай ми, сърце не спи, за твойте тайни, няма мир, без дих оставам, без стих запявам, че твойте тайни, са моя мир…

Луната е влязла в устата ми, ръката ми гори, всичко наоколо (лице открий) шупва  в кристална пяна, натиска ме към дъното… сбогом свят това е краят …

И рязко става прозрачно.

Тихо и ясно.

Виждам през камбанарията. Виждам двора, ореха, стената, планината. Виждам нея, виждам булото и усмивката й.

Очертания. Всички те са само очертания на фона на това, което е. Като листа по бързите струи, като тънка хартия потопена във вода, като избелял плат, през който виждаш слънцето. Контури на съдържанието.

Далечен екот смущава тишината.

Рев оглушителен разтърсва света, разлюлява луна и звезди и отбрулва всичко от нас.

Пред мен тече. През мен тече. Виждам го, но не го докосвам. Усещам го, но не го улавям.

Аз съм в Потока.

***

Ако се спускаш от върха Хвърчил е почти точен кръг, кацнал на малко ръбче над бездната, къс плато, хоризонтална чиния земя, осеяна с бели къщички, зелени ливади и дръвчета и червени керемиди и огради. Под него далеч по-надолу Калено се е протегнало като змия, глътнала пътя, пуснала леко шкембе покрай мегдана, а най-долу забил връх в равнината се изсипва триъгълният  Възбог.

В една от най-близките откъм върха къщички се чува писък. Рев на бебе оглася селото и кръшна мома изскача отвътре боса, понесла див вързоп в ръцете си. Едва се е развиделило, и тънките валма от роса тя стъпва странен танц. Детето се успокоява,тихо почва да гука, и майчиното лице се усмихва щастливо изпод големите сини сенки, виснали под очите като зрели сливи.

– Радо, що става булка? – клати глава едрият мъж изскочил по риза след нея – Днес година ще му правим, ти не мож’ го успокои.

– Виновна съм? – тихо дума тя и остър поглед впива в челото му

Той гледа, в очите му горят недоспиване и съмнение, но лицето й го успокоява. Нежна усмивка се плъзва по лицето му.

– На тати хубавиците –

Измореното лице на Рада не трепва. Нито от острия тон, нито от нежните милувки когато мъжът я прегръща. Само очите й се отпускат и замъгляват. После поглежда малкото в ръцете си и едва тогава в ъгълчетата на устата й заиграва усмивка.

Момчил излиза нагласен. Дошъл е краят на работата в селото, скоро отново нагоре ще поеме със стадата. Навежда се над малкото и го целува. То пропищява.

– Въй, вие двамата луди ли сте, детето навън да държите? – стара баба излиза изпод стряхата. – Ще го простудите, ще си изкашля червата! Я вътре веднага.

Лицето на Рада пламва. Тя отваря уста, после поглежда Момчил многозначително.

– Ами аз такова… – плете той и побутва жена си към вратата – Много реве бе майко, само навън се успокоява.

– Чай, чай му давайте, а не леден въздух! – отсича тя и посяга да дръпне навътре.

– Влазяме, влазяме, хайде остави ни малко –

Той целува бързо жена си по устата. Тя го гледа без да отвърне.

– Ще ме оставиш с нея –

– Па не я слушай, тя само си говори – вдига рамене Момчил. – Трябва да сбера пара, тази година двойно ще ми платят и ще си остана после за повече.

Тя го гледа, а в очите й той се оглежда… калпак е сложил, а главата му гола… вижда как годината се извърта и пак на вратата седят, но тя държи дъщеря им за ръка… той им маха, но само малката му отвръща… друга година се извърта, дебел ямурлук облякъл е, майка му му маха от прозореца, а те двечките седят без да мръднат… Още една се врътва…

Той завърта глава.

– Ще гледам да слизам като съм близо –

– Да идваме ние. Пак накъм билото ли ще водиш? – смътна надежда в гласа й.

Страх в очите му.

– По-добре е тук да сте. Студено е горе. А и … – сеща се за туй що търси и млъква. Пипа торбата, нов кавал има. Трети поред, и ни тон има, ни сърце.

Та се изсмива и прави стъпки сякаш танцува, боса в тревата, росата блести по краката й. Копнеж се заражда в гърдите му. Тръгва към нея и се опитва да я хване, а тя закачливо му бяга по-двора.

– Хайде, вземи ме с тебе – чурулика гласчето й – Всички други жени искат мъжете си вкъщи, само аз съм готова да те следвам! Хайде, Момчиле! – клепките й пърхат и гъделичкат гърдите му.

Страхът отново налива в сърцето му. Преглъща трудно и после се обръща.

– Детето да порасне пък ще видим –

Нещо гасне в погледа й.

– Прибирайте се скоро! – чува се пак глас от къщата.

– Хайде, Радо – казва Момчил от портата, но на двора вече няма никой.

Докато прекрачва навън към пътя, вратата на къщата се затръшва.

След миг отвътре се разнася бебешки рев.


%d блогъра харесват това: