За филма, в който играеш, няма репетиции

декември 14, 2015

Plamyk-more

Все пак е интересно – ако страховете и параноята просто поддържат филма в живота ни, какво се случва ако ги няма? Когато се спокоен? Скучно ли е? Ако не си измислиш нов филм за да се разсееш, разбираш ли кой си?

Предполагам на всеки му се е случвало поне веднъж да го осени яснотата. Едно усещане, сякаш точно ей сега в този същия момент всичко му става ясно – кой е, къде отива и за какво е всичко това тука. Усещането дори не е осеняване, не се случва внезапно, по-скоро сякаш всичко останало замлъква и за миг сред разбягалите се облаци виждаш ясно парче небе от себе си.

Това са някои мои неокончателни и нескончаеми размишления по темата.

Всeки знае, че дори и най-спокойния и самоуверен човек е… актьор. Тялото ни е като сцена, на която се изявяваме пред очите на публиката – света и околностите, или поне тази част от тях, която е дошла да гледа. Декорът, осветлението и дори специалните ефекти са нещо, което трябва да бъде овладяно. „Какъв си?“ дори не е първият въпрос – „Какво играеш?“ го изпреварва. Дори по важност.

Всъщност това са два въпроса за едно и също нещо. Какъв си можеш да разбереш само чрез това, което играеш. Актьорът на сцената няма свое собствено лице. Той е и играещият, и зрителя, който се мъчи да разбере колко от това, което вижда, е маска и колко от него е истина. Ами истинското лице на този зад ролята?

Ако искаме да го узнаем, ще трябва да отидем на друго негово представление…

Различна пиеса. Различна роля. И тук отново не се знае кое е изиграно. Играещият се изследва сам, сглобява късчета между различните физиономии върху едно и също лице, парченца пъзели от различни животи в една личност, търси свързващи точки. Неща, които се повтарят в различните изпълнения. Душа, сърце, онзи призрак на личността зад маската, връзката на духа с реалността. Като дете, което се опитва да разбере какво е пламъка. Не може да се държи, но пари. Не може да се хване, но свети. Няма го, но съществува. Драсване на душата-клечка върху тялото-кибрит, и ролята пламва, движи се, танцува пред очите на света, хвърля оживели сенки, Платонови хора по стената на реалността зад нас, разиграва комедии, трагедии, семейства, цивилизации…  …тишини и спокойствия. Спокойствието на актьора, който вече е усетил къде е сърцевината му. В горенето. В действието и движението, в играта. Драсва кибрит, пали тютюна или лампата, бавно сипва кафе, издиша дим в студеното утро. Усмихва се на тъмните облаци над хоризонта, които се изчервяват от смущение. Усмихва се на себе си в огледалото. Играе живот или живее игра? Не е ясно. Знае само, че се е покатерил отново в командната кабина на тялото си и потегля. Денят започва. Светът започва. Завеса…

 

 

Реклами

Ден 41

ноември 5, 2013

Времето, в което пиша става все по-кратко, като малък прозорец към света в книгата, но когато съм в него имам чувството че е безкрайно.  Много отива в нахвърляне на следващи неща, във взаимовръзки и бленуване… затова епизодите тук стават по-къси отпреди.

Но стъпка по стъпка кълбото се заплита.

Весело.

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу, е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар”, в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

Белият й силует се обръща и потъва в мрака зад вратата.

Някъде шурва чешма.

Велина сяда и реве.

Сядам до нея.

– Стига, мацка – прегръщам я през раменете – нали си жива и здрава… Ще измислим начин да те отървем.

– Не плача щото ме е страх – изведнъж се дръпва тя.

Аз я поглеждам изненадано.

– Плача от яд, да пукне дано… скапан късмет, гнусно безсилие – тя става и маха с ръце като побъркана.

Постепенно вдявам.

– Опашката ли?

Тя не отговаря. Тръшва се на чувала ми по лице и мълчи.

Леко започвам да се нервирам. Не съм карала никой нито да ме затваря, нито да ме освобождава… Сега и чувалът ми е награбиха.

Отивам до нея и сядам на парче от меката тъкан.

– Имаш ли с какво да се завиеш? – пробвам се с лека ирония.

– Остави ме, не ми се говори сега, не мога… –

– А аз не мога да спя, освен ако не взема твоя чувал.

– Няма да спим – глухо излиза гласът й залупен на завивката – Ще бягаме.

Прихвам и се осъзнавам в същия момент.

Кога изгубих надежда? Изгубих ли я?

Сложи ръка на сърцето си. Сестро…

Не мисля, че мога да избягам.

Велина вече е седнала и прегърнала коленете си.

– Има начини… Знам че не вярваш, личи ти по зъркелите че си се предала, но можем да се опитаме.

Ама много се ядосвам. Просто вече ми кипи.

– Ще вземем сколасниче, ще го насипем след нас… или росянка, що яде и мишките като репи… Метличината също има вълшебна душа.

– И откъде ще ги вземем? – питам колкото се може по-ледено и неангажирано

– Може да ги набере едната, докато другата я забаламосва… в гората е пълно. – тя се изтегна на чувала ми и се намести добре. – Сега мисля е добро време за действие. Може направо да тръгнеш, аз ще бдя. Нали познаваш метличината? Виж за росянка трябва да влезеш много навътре, та…

Станах рязко и се надвесих над нея.

– Изчезвай –

Тя сяда и учудео ме гледа, мига с едни големи,дълги клепки… Ядосвам се още повече.

– Стани от чувала ми и се махай.

– Но, сестро, защо… –

Прекъсвам я брутално, всичко ми кипи.

– Махай се ти казвам! Аз съм едно дете, сестра нямам, а и като ви гледам всички, не ми и трябва…

Тя става бавно от чувала ми и посяга към мен да ме прегърне.

– Чакай, прости, аз…

Блъскам я през ръцете, и издърпвам с една ръка чувала си от земята.

– Не ме пипай – просъсквам – Ако беше мъж щеше да си изяла шамара…

– Но, мила, трябва да ми повярваш, изход има! Затуй да те спася тръгнах…

– Не съм врътнала резбата още за да ми викаш мила – вече викам, не успявам да се сдържа. – Да не съм те канила да ме спасяваш? Просто се махни някъде и ме остави на мира.

– Неда ела…

– Не! – крясъкът ми е последван от внезапно тихо хихикане.

Яна, за пореден път зад гърба ми. Професионалист е, няма спор.

Обръщам се, сърцето ми пулсира в гърлото.

– Какво искаш пък ти? – пердето е паднало и закрива доста социално-биологични условности, както би казал Алеко. Обичам го. Пердето ми. Дебелият си знае. – Или има отново смяна в плана? Не би ме изненадала, трудно е даси по-непостоянна от пеперуда в полет, но ти се справяш, Яно!

Тя се смее с глас.

– Такава ме изпълваш, сестро – издумва тя през усмивка – Много сила има в теб, много яд, същата си кат мене!

– Нямаме нищо общо, лельо, да ме извиняваш. – думите ми вече се леят безконтролно, аз хвърлям чувала на земята и се приближавам към нея. – И други така са ми казвали, не си първа… Що не идеш долу да си намериш някой мъж да те изпълни, та да се свърши с глупавите ти планове!

Зениците стават на карфици. Усмивката й все още виси на лицето но е малко чужда.

– А ти различна ли си?

Разговорът излиза от рамките си. Безсъние, умора и смъртен ужас. Всичко ми е като в сън.

Аз всъщност не крещя на яперицата.

Не говоря с Яна.


%d блогъра харесват това: