62.

май 7, 2014

Беше като пълна, абсолютна тишина, която затъква меките си коркови пръсти дълбоко в тъпанчетата ти. Като рязко потъване в морските дълбини, където всеки звук е погълнат от невиждани огромни риби, със слепи стърчащи на антени очи.
Беше като внезапен край на света, прерязан с нож кадър.
После се появиха дребните звуци.
Бумтенето бе първо, далечно като тласък на гигантска помпа. Скърцането дойде после,  поклащано от прилива.
Накрая бе онзи далечен шум, като от стотици тонове вода, която се излива от високо.
Алеко стоеше с отворени очи, но светът беше отстъпил пред пълната тишина и бумтенето, беше като избеляла до силуети пощенска картичка. Не виждаше нищо, чуваше само вътре.
Ръката му стискаше тъмния камък, и сякаш сам бе потънал в полупрозрачните му глъбини.
Някой шепнеше далеч.
Но вятърът или водопадът свистеше с всичка сила във висините. Такъв звук биха издали облаците, ако можеха да летят със скоростта на куршум.
Беше шум, който идваше от тишината, от пълната липса на звук, от безвремието.
Беше нещо друго. От другаде.
Усети как някой го дръпва, камъкът му се изплъзва и шепотът се превръща в виковете на дядо Горчил.
– Ей, момче, събуди се бе! Излез! Леле, беля сторихме… Алекси, Алекси!
Викингът се олюля под внезапния натиск на нахлуващия свят.
Сетивата му попиха обратно слънчевите лъчи и гората, тревожното лице на Горчил и въздуха.
– Дядо, бе… – прохърка той. – К’во е това?
– Ох, божке… Добре си, ‘начи! Как ги подбели, секаш хадар виде… Толкоз силно некой да се отнесе не бех виждал.
– Аз… – едрият момък поклати глава и седна на тревата. Сърцето му тропаше като в кутия в гърдите му, дъхът му бе насечен и треперещ. – Какво стана?
– Исках да ти покажа белемнит що е, ама ти… –  той вдигна камъка далеч от очите на викинга – Туй ни пази от пустосницата, поне некои…
– Всички ли… Такова имате? Как чувате с това…
– Я поеми дъх, чедо. Само едно е и пази целото село. Ил’ поне половината – измърмори дядото смутено и зарея поглед надолу. – Змейски зъб му се вика. То затуй и мъже го откриват, па и май само те го чуват. Ма тебе направо те втресе, а?
– Сякаш бях… бях високо… Като че летях, или плувах през водопад, ама грамаден… И беше адски тихо…
Дядото кимна.
– Барем да се беше огледал къде си, ама…
Той отново впери внимателен поглед надолу към пръснатите като на длан къщи на селото.
Алеко вдиша няколко пъти дълбоко. Главата му се въртеше. Не знаеше какво да мисли.
– Дядо… Какво наистина прави това чудо? –
Горчил не отговори. Погледът му остана впит в няколкото фигурки, които се щураха долу сред приличните на разхвърляно лего къщички.
– Исках да ти покажа, Алекси… – промълви той, без да откъсва очи от картинката. –  Исках да ти покажа да видиш що е…
После се извърна.
– Ти искаш да хукнеш още сега, знам, че те гори отвътре, не мож’ да търпиш… То е нечовешко да се търпи толкоз мъка. Но ще ми фанеш вяра, чак като я срещнеш, разбираш ли. Чак тогаз ще поверваш що е… Но ще бъде късно и най-паче – нема да си от полза на момичето. На Неда.
Той се приближи и впери изпитателни очи в момчето.
– Тя е жива. Нищо й нема още, но не можеш й помогна сега. Треба да изчакаш. Имаш ли ми вяра?
Алеко преглътна с мъка. Сърцето му не се бе успокоило. Той погледна към земята, ядът в него го караше да плюе и да хукне, да не слуша нахалния старик.
Споменът за камъкът с тишината обаче висеше като огромен дирижабъл във въздуха над селото. Тежеше в сърцето му.
„Е, това нищо не доказва“ заяде се малко гласче в главата му.
Той вдигна очи и понечи да отговори на дядото, но той вече не беше пред него.
Сграбчил тоягата си, бе преполовил стръмния склон към пътя.
Извърна се и тревожно замаха към момъка.
– Хайде, скоро! Скоро да слезем долу. Нещо става баш пред къщата на Пачо! –
Алеко метна поглед на върхарите зад себе си. После стана и изморено се заспуска по склона след пъргавия старец.

Реклами

52.

март 31, 2014

20. 

Зад плътната облачна завеса окото на слънцето се забелязваше едва, трябваше да го  напипаш, за да разбереш къде е. Беше почти обяд, а сякаш падаше здрач.

Дребните, свили рамене къщурки, разхвърляни по стръмния баир се оглеждаха притаили дъх. Отдолу пропаст отсичаше планината, отгоре гора бе сграбчила билото. Само тънки кози пътеки описваха паяжини от порта до порта.

Между мощните борове се мярна сянка, по-тъмна, но по-дребна от короните.

Един конник бавно излезе от гъсталака. Оскъдното слънце освети умореното конче; на гърба му се возеха двама – мъж с рунтав калпак, който подръпваше едва юздите и момче, което се бе свило и прегърнало коня през врата.

Копитата заотекваха измежду къщите бавно и тържествено. „Ставайте, дойдохме” звънтяха те, докато леко се спускаха по неравния чакълест път към площадчето. Само тукашен можеше да го различи; къщите отстояха една от друга на толкова големи разстояния, че трудно можеше да кажеш дали са в едно селище.

Точно на по-широкото, две от тях бяха залепили гърбове – едната със знака на пощите на вратите си, на другата полуизтрити останки от букви изписваха „…рема…”. Тукашните вероятно затова й казваха Ярема, макар че името имаше общо и с характера на  стопанина и посетителите.

Мъжът  с калпака дръпна поводите пред нея.

Вратата на кръчмата се отвори, отвътре заизлизаха купчина омърлушени мъже. Кръчмарят ги разбута, излезе най-отпред и хвана коня за оглавника.

– Горчиле! Жив ли си, бе? –

– Що не спите, хайвани? – продума с мъка старият мъж на коня. – Дека са туристчетата?

– Онез що бяха с нея… – запъна се гологлавият, устните му сякаш оставаха стиснати и докато говореше. – При Пачо ги сложих – затаи глас той –

Горчил вдигна глава и с помътнели очи изгледа скупчените мъже пред кръчмата. Русалиите бяха по ризи, без шапки, до тях двама старци стискаха калпаците си.

– Момчетата?

– Прибрах ги –

– Харно – кимна конникът – Отивам и аз, при Къна най-добре ще да го остава и него.

Лицето на кръчмаря се сви, той се огледа сякаш Горчил бе казал нещо забранено. После се приближи и попита:

– Видя ли я? –

Дядото на коня поклати глава.

– Увъртя ни гората. – наведе се към кръчмаря и се взря в очите му.

– Станало е значи.

Гъчо кимна. После отпусна юздите неохотно.

– Най-добре легайте – повиши глас дядото. – Привечер ни чака работа. Много работа.


3-то следизвикателство

януари 4, 2014

Виждам селото едва когато пътят се покрива с каменна настилка. Обувките ни със стажант-дивата тропат, Яна стъпва безшумно.

Къщите са нарядко, разделени от пусти улици и широки дворове. Растителността е избуяла и от двете страни на оградите, има едва една-две къщи които не са обрасли в храсталаци и треви. От никъде не се види  жива душа, селото или спи, или всички са побягнали. 

Разумно би било. Ние идваме. Кой би искал да живее в близост до всемогъща луда? Или почти всемогъща…

Виждам как Яна забавя ход пред една от дървените порти край оградата, и нещо ме мушва в сърцето. Сигурно е родната й къща.

Май прекалих. В крайна сметка коя съм, че да я съдя… Можеше и аз да съм толкова луда. Какво бих направила на нейно място? Не, че не ми е идвало до гуша, но все пак някак успях да се опазя.

„Имаше с кой да споделиш“ казва един глас в главата ми, подозрително прилича на майчиния ми. Тръсвам се ядно. Стига автопсихоанализа. Въобще не мисля че има подходящ момент за това, но сегашният е просто абсурден. Какво, да взема да зароня сълзи на патилата на Яна? Може би, ако си бях вкъщи на топло  с чай в леглото… Трудно е да се влюбиш коленичил, както казва Стивън Тайлър.

Старият рефрен отеква в душата ми като спомен от някакъв адски далечен, невъзвратим свят и сърцето ми се разтуптява в гърдите. Тя го усеща естествено, нали е вързала езотеричните си уреди за системата ми.

– И аз така се чувствам, сестро – тихо мълви като мести поглед от мен към слепите прозорци между двете джанки. – Песен не смея да запея… А, да си спомна, реже като нож.

Мълча. Не знам какво да кажа.

– Защо… – започва русата девойка и плахо спира.

– Думай – кима й Яна

– Защо не потърси помощ самовилска, сестро? –

Знам отговора на този въпрос и хващам за ръката да спра помощник-дивата .

– Нищо – изсмива се яперицата, очите й горят изпод воала, с който е окичила косите си – Тя не знае…

– Какво не знае – нервно изтърсвам и самата се изненадвам от себе си – Ти къде беше като я изгониха?

– Аз тогава мислех че… щото е ядна, нали… Червена щом е, престъпила е клетвата, посегнала е… – тя пристъпва смутено от крак на крак, а после се осмелява и вдига глава – На ако знаеха за майка ти и за тебе… Щяха да се стекат на помощ…

Яна се кикоти, после тупва малката натегачка по рамото.

– Не му е времето. Не знаеш нищо за вкиснатите им закони, за плачливите им ритуали… Няма да кихнат дори, щом хора има намесени. Нейсе. – тя махва с ръка и после изтърсва: – Сега ще стане опасно за нас. Дръжте се до мене. От куршум и змейски камък няма опазване, знаете. Люти са тука, страх ги тресе у червата. Но на непознати девойки в беда може и да не налетят… Поне не с нож и пищов.

Тя ме поглежда и се хили.

– Ти нали все за това дрънкотиш… Тука може да те огрее някоя … гега.

Физиономията ми явно я разсмива още повече. Тя маха воала си и го завръзва на кръста си, след това вади от торбата си една забрадка и я слага на главата си така, че да закрива лицето й. После се прегърбва и се подпира на оградата.

– Ти – просъсква тя и дърпа безцеремонно Велина за полата, като истинска старица. – Дай ми ръка.

– Отива ти така – изтърсвам нахално, но тя само изсумтява.

– Вървете до мен. Като ви посоча къщата, влизаме. Аз съм болната ви майка… куче ме е ухапало или каквото ви скимне. Нататък знаете.

– Какво? – вдигам недоумяващо рамене – Обираме къщата и бягаме през границата?

Тя ме пронизва с ядния си поглед, после се усмихва пак.

– Само едно нещо трябва да откраднете – казва с онзи съскащ, вещерски глас. – Сърцето на домакина.

– А ако е домакин… ка? – не се сдържам аз. – И жени ли ще обезсърчаваме?

Тя се обръща и като се подпира на малката дива потегля напред.

– Няма – грачи през рамо – Няма как да стане сестро. Други жени освен нас в туй село няма.


59 ден

ноември 24, 2013

🙂

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу, е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар”, в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

***

– Знаете вече що ще сторим – тихо редеше думи Яна, надвесена над жарта от нощния огън. Бръкна в пазвата си и хвърли в него шепа топчести, космати неща, а после бързо гребна от въглените и ги зари. По-впечатляващото бе, че ровеше с голи ръце.

– Що? – запита Велина, гласът й потрепваше леко, може би от студ, може би от вълнение.

– Приставане как се прави, вило?

– Не съм вила, не ми викай така… Откъсна цвета дето гледах, сега ме подигравай…

– Слепи думи не дрънкай, без да си провидяла що значат… Мигар наученото си забравила?

– Само знание не стига… Трябва и да го изиграеш, и сила да имаш. – сухо изрече русата девойка. Де да можеше да я чуят някои от моите преподаватели…

Яна се изсмя.

– Как се пристава, принцесо? Щом знаеш, а не смееш, си принцеса префърцунена…

Велина я изгледа ядно, но замълча. После неуверено изрече:

– Изгора на хоро, изгора на вода и изгора на гора… а накрая изгора на… –

– Сърца – каза силно Яна – най-усветното от самовилските умения. Таз вечер ще почнем отзад напред.

Велина се вторачи в нея.

– Ще почнем? И мен ли ще ‘земете?

Яперицата се изкикоти.

– Ще ли ти се, вило?

Момичето се смути.

– Аз… не съм вече нищо. Не зная що да искам.

Толкова беше прозрачна, че чак ме дразнеше.

– Ха, като се втурна да спасяваш Неда, не беше като да не искаш… – тя я изгледа сурово – Взимам те, но…

Изправих се. Главата ми още трептеше, но вече знаех да не гледам в една точка. Така замайването преминаваше най-бързо.

– Значи ли, че мен ще пуснеш, Яно?

Бялата фигура отпусна коленете си, които прегръщаше и похлупи лицето си. Сподавен смях се процеди между дланите й, а после очите й изведнъж се впиха в моите.

– Нима още искаш да си тръгнеш… Недо, сестро моя? Още не вдяваш, нали…Вече не можеш да си идеш, мила моя… Дори да отидеш при тях, част от теб няма никога да ме напусне. Никога няма да се върне.

Тя се изправи рязко и вдигна ръце.

– Ала няма да слагам веч прът в ничии колеса… Ако така е писано, така да бъде.

Тя изгледа и двете ни с Велина с блестящи очи. Дива радост и сурова решителност горяха в тях, и онази нейна неуловима усмивка.

– Една дружка и сестра ми стига… Една още кат‘ мен и ще изпълним обета, дет съм дала… Ще скършим изедното семе навек…

Лудост струеше от погледа й. Огънят почти бе угаснал, звездите и луната се бяха покрили и мракът нахлуваше в гърдите. Белите й ръкави се рееха като призрачни мантии пред нас, и само очите й отразяваха кой знае откъде някаква бяла, далчена светлина.

След миг беше пред нас и като замахна с двете си ръце, разсече въздуха помежду ни.

– Надигране сега почва – занарежда гласът й, и една дълбока, стаена мелодия започна да се надига в главата ми. – Коя пристъпи първа, коя ухапе най-напред, коя надмогне мъжко, коя сгърчи и звяр напет, коя захване песен, коя начене вир води, коя надмогне сърце… с нея ще пристанем сестри.

Мрак, студ и злъд. Ревеше ми се, исках да се махна, да забравя, да спя…

Насядахме отново край жарта, Яна я разбута и леки пламъчета близнаха въгленчетата.

– Сега искам да ме чуеш като за последно, Неда… преди да тръгнем. Едно нещо има да свърша, и ти ще решиш дали ще си ми помощ. После, ако щеш още, ще те пусна да си идеш…

Ръката й на рамото ми, главата й опряна в моята, усещам как Велина е вплела длан в дланта ми и едвам се сдържам да не я дръпна.

Яперицата започва отново да разказва.

Велина ме гледа. Страх и надежда се гонят в очите й. Защо иска да е толкова близка? Особено сега като съперница… Има нещо, което не разбирам…

След минути или часове над билото се появява една издайническа светлосиня линия.


52-ро

ноември 17, 2013

A nice, nice poet once said…

🙂

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу, е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар”, в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

 

Възлите улични ставаха все по-гъсти. Трудно й беше дори да спазва посоката нагоре – сякаш всяка пряка водеше към по-високо, като стотици възможни изходи от дъното.

„Няма да се дам. Толкова ми се е насъбрало, че или ще се ориентирам, или ще ревна.“

Тя си затананика. Има различни песни, чедо, бе казала баба Райна. Има такива дори дето помагат и за болести.

– Стани, стани, ой девойко…

Гласът й отразен от околните самотни къщи, я стресна. Чувстваше се все по-странно, като в сън, който по-нищо не можеш да отличиш от будността.

Някой я гледаше.

Сепна се и спря.

– Хубаво пееш, дѐте. каза бабата която седеше на пейчицата пред една схлупена къща в охра и оранжево и пушеше сладко от една продълговата лула. – Нъл знайш, има песни за всичко, ко си провесила нос – Пожълтялата й усмивка беше заразителна и пряма. Тя  тупна мястото до себе си. – Ела седни малко тука, дѐте.

Ние се поколеба, после пристъпи и се намести леко до възрастната жена, на застланата с черга пейка.

– Стой спокойно, има време, няма тръгнат без тебе! – тупна я тя, ръката й беше корава и силна. – За песните да знайш… Има такива дето лекуват и дето разболяват… за хоро и за сън, за път и за дом…

– Знам – отсече Ния, изненадващо и за самата себе си. – Вече съм го слушала това.

Бабата я погледна изненадано.

– Кой те прати момиче?

– Никой… закъсахме го и срещнахме баба Райна.

Тя се прокашля и изгледа възрастната жена.

– Ти си Калуна, нали така, бабичко?

Веждите на жената се привдигнаха, и тя захапа мундщука отново. Дръпна дълга глътка тютюн, после издиша безформена маса дим.

– А ти пък сигур си Ния? – изрече тя с дрезгав глас.

Малката застина. После втренчено изгледа старата жена до себе си.

– Ти… – тя се поколеба и после, като зарови в джоба си, измъкна смачкан пакет цигари – Дали имаш огънче?

Драсване на кибрит, мирис на сяра. Дълбоко дръпване и издишване.

Момичето и жената запушиха мълчаливо.


Петдесетдневщина

ноември 14, 2013

Като годишнина, ама не съвсем.

Много повече от годишнина, с това недостигащо време.

Кога ли ще дойде ред на часовете?

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу, е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар”, в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

***

– Ето за такова изкарване си мечтаех… да се катерим където си щем, да се качим ако трябва и на Игленика, за да пием кафе, и да хукваме веднага накъдето ни щукне… Май не трябваше да взимаме Алеко… Да, какво ме гледаш… Знам, че си падаш по него… Не ме щипи, много си зле… Искаш ли да седнем тук някъде? Това е село на занаятчии, нали така каза дебелия… Не може да няма някое въртяно кафенце, или някоя зографска работилничка, дето да го сервират с бяло сладко, м? –

Неда дърдореше и се въртеше наляво-надясно разперила ръце из тесните гърбави улички, покрити със стари изтрити до стъкло камъни. Къщите се редяха и оглеждаха двете момичета с големите си, високо градени прозорци. Повечето бяха на по един-два етажа, в сиво бяло и кафяво, рядко някоя се кипреше в по-различен цвят.

– Ако искаме да си пеем… ако искаме и да ревем… Те и без това напоследък са свързани. На теб какво ти се прави, Нийски?

„Ами реве ми се, ама убий ме, не знам защо” отговори й наум малката.

Ния се радваше тихомълком на приятелката си, не я беше виждала такава грейнала откакто бяха тръгнали. Колкото повече Неда се разпалваше обаче, толкова повече тъга изпълваше сърцето на луничавото момиче. Необяснима тъга.

Навсякъде беше пусто. В центъра имаше само едно кафе, на което нямаше никой, и то беше някакво типично модерно с шезлонги, пластмасови столчета и маси като регулярното кафе край стъргалото на всеки град.

Неда разочаровано го изгледа, после вдигна рамене.

– Ще седнем ли?

– Недски аз… – сви рамене момичето. – Както кажеш.

Беше се смрачило, разкъсани облаци се пречкаха пред хубавото слънце и правеха следобеда леко кисел. Неда се пльосна усмихнато до една маса. Ния приседна на съседния стол сгушила глава в раменете си, с пъхнати в джобовете ръце.

– Гледай к’во е яко! – махна отново с ръце дългата и дори пусна косата си и я тръсна няколко пъти. – Свободата, Санчо…

Ния изгледа сивите столчета и пустото площадче. Едно куче ги изгледа зад оградата на съсената къща, после се сви на кравайче, явно твърде отегчено, за да ги лае.

Тя хвърли подозрителен поглед на Неда. Много говореше. Свободата, хм.

– После ще се върнем ли на панаира? – попита сънено малката.

– След като се качим до върха – изгледа я строго приятелката й, после се разхили бурно.

– Да си видиш само изражението… Ще се върнем разбира се, и аз искам да видя закриването. Обичам кметове които говорят дълго и напоително и безсмислено… – тя продължи да се кикоти.

Ръмжене на двигател заглуши гласа й.

– Я някой ентусиаст се е качил чак дотук. – повдигна вежди Неда.

Пътят се виеше покрай селцето и между къщите се виждаше когато някоя кола, кон или пешеходец преминеше по него.

Малко сребристо джипоподобно возило премина скоростно, като накъсан кадър между сградите. Секунди след като се шмугна зад последната се чу изпукване. После двигателят изхърка и угасна.

Момичетата скочиха и се втурнаха по уличката. Малко пред да завият зад ъгъла и да изскочат на пътя, Неда спря рязко и сграбчи Ния за рамото.

Чуваха се гласове. Женски глас викаше и се разправяше. Мъжкият му отговаряше нервно.

Колкото и тих да беше, малката го позна.

Говореше Стан.


Ден 46

ноември 10, 2013

Още малко от днес:

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу, е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар”, в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

15. (Продължение)

 

– Ходи – шепне Ния. – Аз не знам…

– Няма не знам… ставай –

Откъслечни спомени от предишната вечер, разговори, танци, погледи и чаши с вино.

О, да и виното.

– Главата ли? – пита Неда, седнала е на ръба на леглото, като на свиждане в болницата.

Истината беше, че главата й не беше чак толкова зле. Като изключим лекото виене на свят, и тежестта в тила, нямаше болка.

Това, което я стягаше беше сърцето.

Тя се привдигна и седна.

– Нещо май сбърках много снощи – прегракнало изрече луничавото момиче и затърка очи и слепоочия.

– Мда, личеше ти. В един момент потъна и трябваше да те носим… Ще можеш ли да станеш наистина?

– Ще опитам… Кафе?

Високата й приятелка наля от термоса на масата черна течност в чашка и я подаде на Ния.

– Обичам те – прегърна малката с две ръце топлото канче и отпи със затоврени очи.

– Потеглиха вече, но ще се движат бавно.

– Къде… Искаш да ходим с тях?

– Искам. Ще се качат до Калено, а Алеко е навил Виден да го влачи до горе.

– До… ?-

– Яперино –

Ния се закашля докато отпиваше.

– Какво ти е?

– Ох – луничавото момиче беше смръщило вежди и се държеше с лявата ръка за гърдите.

Остра, горчива мъка прониза сърцето й, сякаш се бе събудила внезапно от отвратителен кошмар, без да помни нищо друго освен мъката и безграничната тъга.

– Ния, какво става?

– Нищо… май ми е било наистина много това вино.

– Ух… Ако искаш да останем, акомислиш че си зле…

– Хайде сега… – малката поклати глава – Дай да се разходим до… – мъката отново загря гърдите й, тя пое дълбоко дъх и издиша на пресекулки. – Поне до Калено…

 

Навън блестеше ярко слънце. От белите къщи, които блестяха в очите, и грамадните могъщи склонове, забити в небето ти се завиваше свят. Ния се олюля и се подпря на грубото дървено перило на терасата.

– С кого се качиха? –

– Онзи Кальо ги взе. Трябвало да вози и танцьорчетата от вчера. Взеха старците и поеха.

Малката изгледа приятелката си.

– Старците?

– Горчил  и оня другия. – сви рамене Неда после се ухили иронично – Дето те черпеше цяла вечер.

Като полъх на вятъра, независимо от яркото слънце и светлия ден, необяснимата мъка отново повя в душата й.


%d блогъра харесват това: