52.

март 31, 2014

20. 

Зад плътната облачна завеса окото на слънцето се забелязваше едва, трябваше да го  напипаш, за да разбереш къде е. Беше почти обяд, а сякаш падаше здрач.

Дребните, свили рамене къщурки, разхвърляни по стръмния баир се оглеждаха притаили дъх. Отдолу пропаст отсичаше планината, отгоре гора бе сграбчила билото. Само тънки кози пътеки описваха паяжини от порта до порта.

Между мощните борове се мярна сянка, по-тъмна, но по-дребна от короните.

Един конник бавно излезе от гъсталака. Оскъдното слънце освети умореното конче; на гърба му се возеха двама – мъж с рунтав калпак, който подръпваше едва юздите и момче, което се бе свило и прегърнало коня през врата.

Копитата заотекваха измежду къщите бавно и тържествено. „Ставайте, дойдохме” звънтяха те, докато леко се спускаха по неравния чакълест път към площадчето. Само тукашен можеше да го различи; къщите отстояха една от друга на толкова големи разстояния, че трудно можеше да кажеш дали са в едно селище.

Точно на по-широкото, две от тях бяха залепили гърбове – едната със знака на пощите на вратите си, на другата полуизтрити останки от букви изписваха „…рема…”. Тукашните вероятно затова й казваха Ярема, макар че името имаше общо и с характера на  стопанина и посетителите.

Мъжът  с калпака дръпна поводите пред нея.

Вратата на кръчмата се отвори, отвътре заизлизаха купчина омърлушени мъже. Кръчмарят ги разбута, излезе най-отпред и хвана коня за оглавника.

– Горчиле! Жив ли си, бе? –

– Що не спите, хайвани? – продума с мъка старият мъж на коня. – Дека са туристчетата?

– Онез що бяха с нея… – запъна се гологлавият, устните му сякаш оставаха стиснати и докато говореше. – При Пачо ги сложих – затаи глас той –

Горчил вдигна глава и с помътнели очи изгледа скупчените мъже пред кръчмата. Русалиите бяха по ризи, без шапки, до тях двама старци стискаха калпаците си.

– Момчетата?

– Прибрах ги –

– Харно – кимна конникът – Отивам и аз, при Къна най-добре ще да го остава и него.

Лицето на кръчмаря се сви, той се огледа сякаш Горчил бе казал нещо забранено. После се приближи и попита:

– Видя ли я? –

Дядото на коня поклати глава.

– Увъртя ни гората. – наведе се към кръчмаря и се взря в очите му.

– Станало е значи.

Гъчо кимна. После отпусна юздите неохотно.

– Най-добре легайте – повиши глас дядото. – Привечер ни чака работа. Много работа.

Реклами

68

декември 3, 2013

Днес – малко по-сериозно. 🙂

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу, е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар”, в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

***

Каруцата се движи като в сън, всичко наоколо е призрачно, осветено само от звездната светлина, която се отразява от листа, клони и камъни, и превръща всичко в матово светло сребро, сред което се гушат лилави сенки.

Омърлушените момичета седят на седалката зад високия мъж, който току прошепва нещо на магарето, дето крета едва отпред. На дъното на каруцата, сред няколко раници и якета се е пльоснал викингът зареял поглед из гората.

Някой си тананика. След известно време втори глас се присъединява към него.

– Стига, девойчета! – изшътква изведнъж възрастният дядо. Магарето се стряска и подскача, той дръпва повода му. – Па и ти момко… Знам ко ви се върти из главата – ей сегинка ще омаем тоз старик, па после ще търтим обратно.

– Сега пък и да пеем ли не може? – отяжда се момичешки глас.

Каручката спря. Песента бе секнала и наоколо бе тихо.

– Каза ми Калуна да внимавам. Ама с шила кат вас как да внимава човек, без да се убоде. –мъжът се извъртя към тях. – Лъже тая гора. Мислиш си, че знаеш пътя, пък се на едно тъпчеш. Не мойте, бяга за нищо на света! Ще слезем долу, ще оправим колата. Ще се качите по светло, па и при по-арно време.

– За пръв път ми се случва да ме гонят от някъде! Това е най-негостоприемното село което някога съм била.

– Пък дори не си стигнала до него.. – обади се Алеко насмешливо.

– Не се бъзикай, гадняр! Тези за какви са се помислили – за Атонски монаси? Мъжете – ОК, минават, жени – анатема!

– Не ви гонят бе чедо…

– Да бе, то това вярно не беше просто гонене – беше си ритуално обявяване на по-низшия вид за нежелан.

– Зарад вас го правят, диване! – изведнъж отсече сурово старецът – Пука им на тях, че ще им видиш кирливите ергенски ризи… По нощите горе не е безопасно, ич!  Колко булки… – той млъкна рязко.

– Заради нас?

– Какво има горе? – пресече я с по-кротък тон Ния – Какво е, което да е опасно за жени, а за мъже не?

Старецът шибна магарето с повода и послушната, макар вече и доста поизплашена Юра дръпва отново каруцата.

– За сички е опасно… она пущината върти. – измърмори водачът

– Ами те защо се качват? Защо само нас спират? Че и ти бързо си предложи услугите да ни свалиш.

– Не ми дава и мен сърце да ви оста’а горе.

– Но защо? Какви са тези тинтири-минтири, от които всички са така настръхнали?

Стою се обърна и аха да избухне отново, но после се овладя.

– Не съм аз тоз чиляк дето мож‘ да ти каже кое как е, дете. Само знай, че жени у горното почти не са останали. Колко и Горчил да бди… змей не е, да огрее насекъде.

Настъпи мълчание. И в този миг Юра спря.

– Хайде, мила, хайде! Знаеш го тоз път, не сме одили еднаж… – запляска я старецът притеснено. – Хайде да си одим дома.

Той опита още няколко пъти, но силата не помогна. Тогава въздъхна, слезе от каруцата и започна да я гали отстрани по шията, и да й говори тихо.

Малко по малко магаренцето сякаш се отпусна и започна да прави ситни, бавни крачки напред, докато Стою го дърпаше за оглавника.

Точно в този миг някъде високо горе, сякаш почти от върха се чу мощно бумтене. Тътенът се разнесе, и вятърът довея човешки викове и глъч.

Някой пищеше.

И този някой изглежда беше жена.


Sixty!

ноември 24, 2013

Безтегловността не е свобода. Само позналият смазващата неумолимост на гравитацията, знае какво е да си свободен. Синът на прокудените не разбира щастието на простото лежане и наслаждението от спокойствието. Полетът на птицата, който често наричаме свободен, доста пъти е тежка борба, на която малко са способни. Самотните често се чувстват осъдени на единението си, семейните двойки – оковани в споделянето.

Свободата винаги е разликата между мечтите и действителността. Положителна, когато отскокът е бил над летвата в главите ни. Отрицателна, когато дори не опитваме да скочим.

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу, е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар”, в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

 

16. (Продължение)

Мижава свещица свети на прозореца, силует приведен над нея прозира навън, не мърда надвесен, само сянка на ръце минава зад мътното перденце.

Почукване на вратата, нито много силно, за да събуди всички в мразовитата нощ, нито достатъчно слабо, за да не бъде забелязано.

Силуетът изчезва и след минута отвътре чегърта дървено резе.

– Що? – казва глуповато възрастният мъж, като подава лице и зърва забрадената жена отпред. – Коя си? Кой дириш?

– Аз съм – казва глухо стърчащата сянка пред прага. – Татко.

Сепване, мъжът отстъпва назад  и вдига лампата що носи, високо. Загърната в дълъг сив ямурлук, жената стои отпред, лицето й скрито в тъмата.

– Мари… – отеква шепотът му  – Ти ли си ма…

Тя леко дърпа забрадката и на трепкащата светлина се очертават нежни черти с чудна хубост.

– Радо, невесто… – кръсти се мъжът и отстъпва още крачка назад. – Как… какво дириш тука?

– Яна съм, Момчиле. От гроба да стане мама и да ти дойде на крак ли чакаш… татенце?

Той потреперва и се хваща за пантата на вратата. Кашлицата започва бавно, откъм гърлото, после стиска по здраво и пълзи надолу, сграбчва гърдите и стига корема, разтърсва го и го превива на две.

Пристъпът минава трудно, той мъчително се изправя.

– Що щеш, дъще? – хъхри гласът му

– И в роден дом ли да влазям не мога?

Той се суети, после се дръпва и й прави път.

– Влизай, чедо… Аз – подсмърча силно и се закашля отново. Ръката му сграбчва част от дрехата й, докато трае поредният гърч, но тя стои без да помръдне, без дори да се обърне към него.

– За малко съм – студено изрича девойката, когато кашлицата го отпуска – После те оставям на тебе си.

Той махва с ръка да я покани. Дългите й поли потъват навътре в мрака и вратата хлопва зад гърба й.


Четиридесет и двеее!

ноември 6, 2013

42. Отговорът. Да му се слави името Дъглас Адамсово… 🙂

Има много път до него, но до въпроса, както знаем има още повече…

С утрешната ми публикация живот и здраве, стигам средата на срока за моето предизвикателство. Вече започвам сериозно да се чудя дали той ще ми стигне, за да довърша тази етно-психо-мито-мистична фантазийска история. 

Защото не трябва да спирам преди края.

🙂

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу, е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар”, в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

14. (Продължение)

Разговорът излиза от рамките си. Безсъние, умора и смъртен ужас. Всичко ми е като в сън.

Аз всъщност не крещя на яперицата.

Не говоря с Яна.

…”Какво си мислиш? И ти си същата! Още като малка беше такава – не обичашe да те доближават много, беше си самодостатъчна. Играеше си най-добре сама. Или с мен.” Усмихнато до безразличие лице. Спокойно до полуда. Крясък и недоволство в пубертетската ми душа. „Хайде, успокой се и ела да пием по нещо с Лаци”. Отвращение и безсилие. Имената, които започват с „Л“са противни и хлъзгави.

„Ако ми кажеш още веднъж, че приличам на теб, ще повърна. Всякаква съм била – неуравновесена, откачена и недорасла дори, според теб. Как тогава приличам на теб, мила и стабилна майко?”…

– Вземи се в ръце, кикиморо – изрича тя и замята глава с булото си. – Не подозираш дори колко много от мен носиш…

– От теб? – пресиленият ми смях кара Велина отново да се опита да ме хване за ръка. Блъскам я и усещам колко е лека, едва успява да се задържи на крака. –Ти си най-чуждото и противно нещо, което съм виждала.

…“Никога не съм срещала и сигурно няма да срещна по-противен и омразен човек от теб, никога, чуваш ли?“…

Приближавам се и заставам пред нея. Сърцето ми удря в гърлото, кънти в мозъка ми, и едва дишам.

– Никога – хрипти гласът ми в двора – каквото и да сториш, никога няма да те следвам, освен насила! Никога не ще ме накараш да ти помогна, дори да ти съчувствам, ще правя всичко, за да ти преча, за да те спра! –

…“В такъв случай върви при баща си, щом съм толкова зла… Охлюва, нали така му викаш? Не съм чувала някой да се отнася като теб с родителите си. И после аз съм лошата…“

Стоя и кашлям срещу безизразното й лице.

Очаквам гръм и трясък, очаквам нерви, викове, удари, дори кръв, но не й това ледено мълчание.

Отново това налудничаво déjà vu, като във филм на Тим Бъртън.

Бясът ми е стигнал отдавна точката на кипене, и постепенно се изпарява.

Махвам с ръка към кандидат самовилата.

– А защо… защо не се вземете двете, и не ме оставите на мира? Ти мечтаеш за сили и самовили, ти пък за първа отмяна и вярна съюзница… Просто ме оставете, оставете ме да си ида!

Очите на Яна са цепки, а тези на Велина ме измерват начумерено от глава до пети.

– Добре тогаз – бавно и трудно откъсва думите си яперицата. – Пиле посрано, дето и майка си не мож‘ познае… Друга игра ще играеш.

Всичко се случва мигновено – ръката й, която ме е сграбчила за носа и устата и се опитва да пъхне нещо, Велина, която увисва на лакътя й, а след това се изпуска и пада сгърчена на земята, а после ярката сребриста вълна, която ме залива от глава до пети, удря ме в дъното и ме потопява в мрак.


%d блогъра харесват това: