52-ро

ноември 17, 2013

A nice, nice poet once said…

🙂

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу, е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар”, в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

 

Възлите улични ставаха все по-гъсти. Трудно й беше дори да спазва посоката нагоре – сякаш всяка пряка водеше към по-високо, като стотици възможни изходи от дъното.

„Няма да се дам. Толкова ми се е насъбрало, че или ще се ориентирам, или ще ревна.“

Тя си затананика. Има различни песни, чедо, бе казала баба Райна. Има такива дори дето помагат и за болести.

– Стани, стани, ой девойко…

Гласът й отразен от околните самотни къщи, я стресна. Чувстваше се все по-странно, като в сън, който по-нищо не можеш да отличиш от будността.

Някой я гледаше.

Сепна се и спря.

– Хубаво пееш, дѐте. каза бабата която седеше на пейчицата пред една схлупена къща в охра и оранжево и пушеше сладко от една продълговата лула. – Нъл знайш, има песни за всичко, ко си провесила нос – Пожълтялата й усмивка беше заразителна и пряма. Тя  тупна мястото до себе си. – Ела седни малко тука, дѐте.

Ние се поколеба, после пристъпи и се намести леко до възрастната жена, на застланата с черга пейка.

– Стой спокойно, има време, няма тръгнат без тебе! – тупна я тя, ръката й беше корава и силна. – За песните да знайш… Има такива дето лекуват и дето разболяват… за хоро и за сън, за път и за дом…

– Знам – отсече Ния, изненадващо и за самата себе си. – Вече съм го слушала това.

Бабата я погледна изненадано.

– Кой те прати момиче?

– Никой… закъсахме го и срещнахме баба Райна.

Тя се прокашля и изгледа възрастната жена.

– Ти си Калуна, нали така, бабичко?

Веждите на жената се привдигнаха, и тя захапа мундщука отново. Дръпна дълга глътка тютюн, после издиша безформена маса дим.

– А ти пък сигур си Ния? – изрече тя с дрезгав глас.

Малката застина. После втренчено изгледа старата жена до себе си.

– Ти… – тя се поколеба и после, като зарови в джоба си, измъкна смачкан пакет цигари – Дали имаш огънче?

Драсване на кибрит, мирис на сяра. Дълбоко дръпване и издишване.

Момичето и жената запушиха мълчаливо.

Реклами

Петдесетдневщина

ноември 14, 2013

Като годишнина, ама не съвсем.

Много повече от годишнина, с това недостигащо време.

Кога ли ще дойде ред на часовете?

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу, е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар”, в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

***

– Ето за такова изкарване си мечтаех… да се катерим където си щем, да се качим ако трябва и на Игленика, за да пием кафе, и да хукваме веднага накъдето ни щукне… Май не трябваше да взимаме Алеко… Да, какво ме гледаш… Знам, че си падаш по него… Не ме щипи, много си зле… Искаш ли да седнем тук някъде? Това е село на занаятчии, нали така каза дебелия… Не може да няма някое въртяно кафенце, или някоя зографска работилничка, дето да го сервират с бяло сладко, м? –

Неда дърдореше и се въртеше наляво-надясно разперила ръце из тесните гърбави улички, покрити със стари изтрити до стъкло камъни. Къщите се редяха и оглеждаха двете момичета с големите си, високо градени прозорци. Повечето бяха на по един-два етажа, в сиво бяло и кафяво, рядко някоя се кипреше в по-различен цвят.

– Ако искаме да си пеем… ако искаме и да ревем… Те и без това напоследък са свързани. На теб какво ти се прави, Нийски?

„Ами реве ми се, ама убий ме, не знам защо” отговори й наум малката.

Ния се радваше тихомълком на приятелката си, не я беше виждала такава грейнала откакто бяха тръгнали. Колкото повече Неда се разпалваше обаче, толкова повече тъга изпълваше сърцето на луничавото момиче. Необяснима тъга.

Навсякъде беше пусто. В центъра имаше само едно кафе, на което нямаше никой, и то беше някакво типично модерно с шезлонги, пластмасови столчета и маси като регулярното кафе край стъргалото на всеки град.

Неда разочаровано го изгледа, после вдигна рамене.

– Ще седнем ли?

– Недски аз… – сви рамене момичето. – Както кажеш.

Беше се смрачило, разкъсани облаци се пречкаха пред хубавото слънце и правеха следобеда леко кисел. Неда се пльосна усмихнато до една маса. Ния приседна на съседния стол сгушила глава в раменете си, с пъхнати в джобовете ръце.

– Гледай к’во е яко! – махна отново с ръце дългата и дори пусна косата си и я тръсна няколко пъти. – Свободата, Санчо…

Ния изгледа сивите столчета и пустото площадче. Едно куче ги изгледа зад оградата на съсената къща, после се сви на кравайче, явно твърде отегчено, за да ги лае.

Тя хвърли подозрителен поглед на Неда. Много говореше. Свободата, хм.

– После ще се върнем ли на панаира? – попита сънено малката.

– След като се качим до върха – изгледа я строго приятелката й, после се разхили бурно.

– Да си видиш само изражението… Ще се върнем разбира се, и аз искам да видя закриването. Обичам кметове които говорят дълго и напоително и безсмислено… – тя продължи да се кикоти.

Ръмжене на двигател заглуши гласа й.

– Я някой ентусиаст се е качил чак дотук. – повдигна вежди Неда.

Пътят се виеше покрай селцето и между къщите се виждаше когато някоя кола, кон или пешеходец преминеше по него.

Малко сребристо джипоподобно возило премина скоростно, като накъсан кадър между сградите. Секунди след като се шмугна зад последната се чу изпукване. После двигателят изхърка и угасна.

Момичетата скочиха и се втурнаха по уличката. Малко пред да завият зад ъгъла и да изскочат на пътя, Неда спря рязко и сграбчи Ния за рамото.

Чуваха се гласове. Женски глас викаше и се разправяше. Мъжкият му отговаряше нервно.

Колкото и тих да беше, малката го позна.

Говореше Стан.


Ден 46

ноември 10, 2013

Още малко от днес:

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу, е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар”, в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

15. (Продължение)

 

– Ходи – шепне Ния. – Аз не знам…

– Няма не знам… ставай –

Откъслечни спомени от предишната вечер, разговори, танци, погледи и чаши с вино.

О, да и виното.

– Главата ли? – пита Неда, седнала е на ръба на леглото, като на свиждане в болницата.

Истината беше, че главата й не беше чак толкова зле. Като изключим лекото виене на свят, и тежестта в тила, нямаше болка.

Това, което я стягаше беше сърцето.

Тя се привдигна и седна.

– Нещо май сбърках много снощи – прегракнало изрече луничавото момиче и затърка очи и слепоочия.

– Мда, личеше ти. В един момент потъна и трябваше да те носим… Ще можеш ли да станеш наистина?

– Ще опитам… Кафе?

Високата й приятелка наля от термоса на масата черна течност в чашка и я подаде на Ния.

– Обичам те – прегърна малката с две ръце топлото канче и отпи със затоврени очи.

– Потеглиха вече, но ще се движат бавно.

– Къде… Искаш да ходим с тях?

– Искам. Ще се качат до Калено, а Алеко е навил Виден да го влачи до горе.

– До… ?-

– Яперино –

Ния се закашля докато отпиваше.

– Какво ти е?

– Ох – луничавото момиче беше смръщило вежди и се държеше с лявата ръка за гърдите.

Остра, горчива мъка прониза сърцето й, сякаш се бе събудила внезапно от отвратителен кошмар, без да помни нищо друго освен мъката и безграничната тъга.

– Ния, какво става?

– Нищо… май ми е било наистина много това вино.

– Ух… Ако искаш да останем, акомислиш че си зле…

– Хайде сега… – малката поклати глава – Дай да се разходим до… – мъката отново загря гърдите й, тя пое дълбоко дъх и издиша на пресекулки. – Поне до Калено…

 

Навън блестеше ярко слънце. От белите къщи, които блестяха в очите, и грамадните могъщи склонове, забити в небето ти се завиваше свят. Ния се олюля и се подпря на грубото дървено перило на терасата.

– С кого се качиха? –

– Онзи Кальо ги взе. Трябвало да вози и танцьорчетата от вчера. Взеха старците и поеха.

Малката изгледа приятелката си.

– Старците?

– Горчил  и оня другия. – сви рамене Неда после се ухили иронично – Дето те черпеше цяла вечер.

Като полъх на вятъра, независимо от яркото слънце и светлия ден, необяснимата мъка отново повя в душата й.


44 път

ноември 8, 2013

Малка поправка на вчерашната еуфория – леко съм придърпал средата на предизвикателството с пет дни… „Обетът“, който съм дал е за 96 дни непрекъснато писане и 43-тият е далеч от половината… Добре, че съм математик, та да го объркам… 😉 Вярееее, къде е моят буден коректив :P? Много ми се ще да приключвам вече, май. Поне с книгата. 🙂

Е, то не се губи – така имам една еуфория повече! 🙂 Хайде, Еуи – до 48-ят път!

Весела събота и неделя, хора!

🙂

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу, е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар”, в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

 

14. (Продължение)

***

Пукането на съчки топли, дори и да не усещаш огъня. Тихото басово лумтене успокоява и сгрява душата. Напомня на завивки на открито, вкусно печено, песни и прегръдки, дим и мокра шума.

Докато не отвориш очи.

Два мълчаливи женски силуета седят край пламъците – Велина е обхванала  колената си, Яна ровичка из канчето закачено над огъня.

Стягане в сърцето, кошмарът вече е при събуждане. Дори и веднага да избягам оттук, вероятно завинаги ще усещам студеният нож в диафрагмата сутрин, преди да отворя очи.

– Ела да хапнеш – чувам равния глас на яперицата. Усетила ме е дори обърната с гръб. Ходи го обяснявай на спасителката. Която подскача като убодена и притичва до мен.

– Добре ли си, Недюша? –

О, това не се издържа. Какво се напъва това момиче? Още не съм отворила очи и вече искам да й плесна едно шамарче…

– Не съм – казах аз – С вас съм.

– Щом се шегуваш, значи ти е помогнала – прошепва тя и отскубва нещо от челото ми. Просъсквам и я сграбчвам за ръката.

Велина изпищява и се мъчи да изтръгне ръката си от пръстите ми.

– Пусни, пусни, о, пусни, моля тееее! – викът й процепва тъмнината и ушите ми, и аз стреснато разтварям пръсти.

– Пробутва ти бабини деветини – подхили се яперицата все още с гръб към нас. – Мисли че съм те натровила. Успокои ли се?

Велина плаче тихо и стиска китката си.

– Какво стана, не съм те стиснала чак така… – продумах и се надигнах. – Уооу – изрекох и легнах отново – Всичко ми се върти, май силничко си ми дала този път.

– Ха-ха – разсмя се сърдечно дивата, сякаш сякаш сме стари приятелки на парти – Не съм те напила, сестро. Просто те пуснах вътре. Отворих преградата.

Ушите ми пищят, главата ми се върти. Светът сякаш се мести със секунда закъснение след очните ми ябълки. На ръба на зрението ми отново пълзят гущери от сребро.

Тръснах глава и почти извиках.

– Какво ми направи, Яно? – изохках, докато се опитвах да се надигна със затворени очи – Какво, мамка ти!

Подхилването е до ухото ми.

– Спокойно, сестро, отвори ги. Трябва да свикваш, по-добре е да проходиш със отворени очи.

Леко повдигнах клепки.  Потръпнах от докосването на нещо горещо до устните ми. Яна държи чаша.

– Дръж и пий – тя ме изчака да хвана чашата с две ръце и се надвеси над Велина.

– Я да видя – чува се сумтене, което преминава в кикот – Вие двете сте люта двойка, миличките. Ожарила те е здраво.

– Гадина, гадина мръсна – извика през сълзи вилата – Неблагодарница мръсна! Заради теб съм тук, заради теб съм на този хал! А сега и ръката ми изгори, гадина такава!

– Сега сме наравно – изрекох аз и предпазливо се обърнах към нея – въпреки че аз поне съм го направила без да искам…

В този миг погледът ми попадна на ръката й.

От китката до предмишницата й грееше червен пръстен от хиляди малки възпалени точици.

Просъсках и се наведох към нея. Светът отново ме последва чак след секунда и някакъв странен шум отекна в ушите ми. Шуртене на чешма, плисък на вълна.

– Леле – казах и преглътнах тежко – ама това изглежда зле. Какво си направила? –

– Аз ли – задъха се тя ядно – Аз ли гадино? Аз исках да ти помогна, дори залепих листо от… – въпреки болката тя се сдържа – билка за усвет…

– Сколасничето няма да помогне, сестро – каза Яна и сложи дланите си върху червеното върху ръката. – Рекох ти вече, тя е една из нас. Не съм я тровила, не съм я опивала… просто я отворих…

Тя се обърна и ръката й пипна челото ми.

– Вече съм убедена, че си заклета лезбийка – изплюх аз – Малко си закъсняла с отварянето ми, само че… –

Изправих се рязко, ядосана на безсилието. Веднъж съм чупила крак в шести клас и полудях от съклет, опитвах се дори да тичам с гипса.

Поех дълбоко дъх и размахах ръце. Имах ужасното чувство, че се люлея и падам, а всъщност стоях на място. Шумът се усили, сякаш бях насред течението на буен поток, и в същото време ясно чувах дори пращенето на огъня.

– Не се движи толкова рязко – предупредително изрече яперицата и пусна ръката на Велина.

– По-добре ли е? – попита я тя.

Момичето се дръпна и почти незабележимо кимна, стиснала устни.

– Е, това е повече от твоюто, ти си билкарката – тя се изправи и снагата й закри огъня, висока и внушителна с дългите бели шлейфове, които падаха по ръцете и гърба й.

– Слушайте ме харно сега – отсече тя като командир пред войска – След няколко часа е злъд. Може да спите дотогаз ако щете, но в мига, в който дода да ви ‘зема, да сте готови. Не ща да ви влача кат’ кукли разбридани. Ти, Недо – тя ми подаде чашата дето държеше – наливай си и пий от лудянката. Ще ти помогне да не зреш всичко толкова ярко. Малко по-малко трябваше, но то и без твойто бунене нямахме време…

Тя се обърна и понечи да се отдалечи.

– Яно – извиках и тя спря като спъната. – Какво ми направи?

– По-полека, сестро – тръсна се тя и отупа с ръка нещо от рамото си – Казах ти вече. Отворих те. Сега си една от нас. – обърна се и впи очи в моите – Не виждаш ли Реката, сестрице?

Блестящи сребърни гребени се рееха край очите ми. Всичко се размазваше, щом мръднех глава, като картина с разтечени цветове.

Тя се ухили.

– Не виждаш ли водата, потока? –

Гласът й отекна в главата ми и аз се огледах инстинктивно – дворът, небето, луната, шумът на листата. В шуртенето сякаш имаше вплетени думи, в сенките звънтяха звуци, ситни гласчета, като шепот на мравки между песъчинките, като удари с минатюрни чукчета по камбанките-капки от дъжд.

Вдигнах ръце към очите си, усетих странен сърбеж в дланите. После сведох очи към самовилата.

Моето докосване я беше изгорило.

Нещо някъде вътре в мен затрепери.


43 дни!

ноември 7, 2013

Ура! Половината предизвикателство – изпълнено! Аз съм титан! Аз съм сериозен човек! Аз съм пълен лигоооооч!

Отново благодаря на всички, които ми помагате. Страхотни сте, Приятели!

За всички, които търсят подредба на нещата, които трябва да свършат – има такава хора, само трябва предизвикване 🙂 На мен всичко ми се подрежда страхотно около писането, и дори успявам да свърша още повече неща от преди, (ако е възможно).

Много слънца и звезди, и весели купони!

:))))))))

 

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу, е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар”, в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

***

 

Шепоти пред вратата, бабешко вайкане и бръщолевене, леки стъпки и скърцане на дюшеме и панти.

Луната наднича в стаята, но момичето в леглото не отваря очи.

– Само да помогне, нищо нема да скъпим – стърже женски глас пред вратата – Туй е от майка й останало, пропищя орталъка, подпали съседи и ора… Инак е добро момиче, па и убаво, не един момък я заглежда, знайш…

Шепотът става по-ясен – вратата се открехва.

– Ма се бори и надви ‘секи момък… те затуй на жената не й е дадена сила, да не може мъжа да надвие, да му се подчинява, ма той Господ е наредил така, та да има мир и семейство, знайш…

Рязко изшъткване спира момичето в леглото да не скочи и да закрещи.

Мъжки глас изрича тихо:

– По-добре да вървим сега, стрино –

– Ма как, нема ли да й дадеш нещо? –

– Видях я, наше момиче е. Поразсърдили са я сигур. Ше й мине – гласовете излизат и глъхнат в коридора.

– Ама се пак, нещо нема ли… Не я знайш ‘ква е кат’ се разлюти…

– Утре я доведи при мене, да си поговорим. То повече на нея требе да помогнем, отколкото на други…

– Ма как, кви ги говориш па ти… – звуците стават неразличими и се стопяват постепенно.

 

…Сврени дрешки в торбичка и една платнена кукла от мама, вън вятърът жили и реже до кост, злъд е покрил всичко, без помен за зарево, едрото туловище на планината е надвиснало над улиците и сгушените къщи. Нисичкият силует притичва по най-тъмните петна, там където и изцеденият светлик на луната не може да стигне. Малко преди да стигне до последната къща от реда, там, където треви и храсти бележат края на владението на хората, той спира и се оглежда. Всички къщи тъмнеят слепи, само тази, която е напусната от дребничката сянка, мига като еднооко джудже, похлупило глава на земята.

– Не мой си тръгва тъй, дете – сепва я мъжки глас зад нея, тя пъргаво се обръща – Не ги оставяй.

Малкият силует е опрял гръб в стената на къщата и диша учестено като изплезено куче.

Висока сянка излиза откъм оградата и застава в средата на улицата. Оскъдното сребро на луната я облива. Възрастен мъж с шапка, леко приведен, разперва ръце и тихо дума:

– Не им се връзвай, ‘секи бърка… Той е объркан, а пък тя е баба… Вече не знае кое е правилно, и как да постъпи. Обичат те, и ги е грижа.

– Ник’ва грижа ги не е – отсича тихо малкото създание – Те потириха мама. Сигур и я погубиха. Не ги ща. Мащам се. Не мож’ ме спря – и да ме върнеш, пак ще се измъкна…

– Не съм ‘зел да те спирам. Дъще… понякога при големите не си личи, ама те са много тревожни за тебе. Баща ти много обича майка ти, и не би я натирил… мож’ да е сбъркал, ама нали сме ‘ора, бъркаме, па си прощаваме после…

– Знам какво викат всички – избягала е, оставила ме е на тях… Как нема да избяга… Знам, че старата я прогони… сега иска и мен да саката да стори, или да ме изгони…

– Саката ли? Не ти мисли лошото, баба ти, не мой така, дете…

– Лошото? Нема лошо, дядо Горчиле… има различно. Тя иска да съм като нея… а кога съм различна, съм лоша. Ако ме стори различна от мойто, тя не е ли лоша обаче?

– Умно дете си ти, много неща вдяваш… Ако те тормозят много, ‘земи да им кажеш да спрат, па идвай при мен…

– И да дода, що? И нея я слушам как се мъжете са прави, а жените са да слушат и да скланят глава… Майка ме не е учила тъй… Па и тейко… Поравно някак им беше, поне  докат…

– Видиш ли? – възрастният мъж вдигна длани нагоре. Студът люто хапеше, а откритата кожа направо ставаше безчувствена.  – Разбирали са се. Всичко е от неразбиране. Земи се върни, па си легни у леглото, че е мраз страшен. Къде си хукнала да дириш…

– Да, знаеш ти, че диря, дядо Горчиле… – малката сянка потрепери и се свря още повече към стената – Нямам вяра никому тука… Не ме щат, мразят ме и само чакат сгодно да ме напъдат… и на теб нямам вяра… Ще ме прощаваш, ама за мама знам кой е помогнал…

Дядото замълча и преглътна тежко.

– Признавам, пръст имам у туй, ама баща ти беше много влюбен, дете…

– Влюбен, глупости… – прекъсна го строгото детско гласче – Сама знам, че няма таквиз работи, всичко е само престорване и прелъгване. Туй си е вашето хорско надиграване… и у него има надмогване, и война, и мъка… Затуй викате все „кат порастеш ще разбереш” щото не знаете к’во да кажете…

– Кой ти ги наговори пък тез? То… че викаме така си е верно, ама то е от друго, не от тез щуротии и пълни глупости… –

– Кой… Баба ми. Тя много неща ми изясни за селото, па и за хората изобщо… А и аз не съм сляпа, дядо Горчиле… Ще отречеш ли, че у ‘сяка къща раздор отваря и раздор затваря вратата? Мъжете се ядосват, па некои и бият, жените се карат, сплетничат и мърморят… На това ли викате влюбване? Обич ли е, робия ли, що?

– Мале, много ти знае верно устата… Ама баба ти май е за бой най-много, много глупости говори верно е…

– Ето, това си е мъжка приказка, нали?

– Стига пък… Ти кат’ сe скараш на некоя кукла, не си ли я обичаш после?

Той въздъхна, после клекна.

– Не е съвсем добре устроен света, дете, ма ‘сички се държат понякога като разсърдени деца, на които им е длъжен, тоя свет пусти… Разбери, ако не се хванем ние да поправим нещата и да се разбираме, нема как да чакаме друг…

– Не ща повече да те слушам… Глупостите са си ваши, вие ги оправяйте… –

– Чакай бе, дете, а ти от кои се мислиш? Сал, че не си човек ли също?

– Не съм – изсъска малката и леко пристъпи напред – Изрод съм за вас, чух я баба ми… Па и сама знам, че не съм.

– Не се лъжи, че си вила… – поклати глава старецът – не знаеш какво треба, за да станеш една от тях…

– Не ща да те слушам, старико! – викна момичето, после се усети и се огледа – Ти пък що знаеш за вилите? Айде върви си… Ако искаш поне малко да ми помогнеш, тръгни си, да знам, че след мене не душиш.

– Знам много за вилите, дете… – промълви тихо старецът и се закашля пак – Не ми дава сърце да те оставя да си тръгнеш… Не мога, ще извикам баща ти, инак сърце ще ме убие, ако нещо ти се случи…

– То вече се е случило, дядо – каза тя и духна към него.

Вятърът стана непоносим, дядото се загърна с ямурлука и го преметна над глава. Когато вдигна отново очи, сенките пред него бяха неподвижни. Той извади от джоба си нещо и бял кръг светлина огря къщата и оградата.

Те го гледаха, пусти и неми.


Четиридесет и двеее!

ноември 6, 2013

42. Отговорът. Да му се слави името Дъглас Адамсово… 🙂

Има много път до него, но до въпроса, както знаем има още повече…

С утрешната ми публикация живот и здраве, стигам средата на срока за моето предизвикателство. Вече започвам сериозно да се чудя дали той ще ми стигне, за да довърша тази етно-психо-мито-мистична фантазийска история. 

Защото не трябва да спирам преди края.

🙂

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу, е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар”, в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

14. (Продължение)

Разговорът излиза от рамките си. Безсъние, умора и смъртен ужас. Всичко ми е като в сън.

Аз всъщност не крещя на яперицата.

Не говоря с Яна.

…”Какво си мислиш? И ти си същата! Още като малка беше такава – не обичашe да те доближават много, беше си самодостатъчна. Играеше си най-добре сама. Или с мен.” Усмихнато до безразличие лице. Спокойно до полуда. Крясък и недоволство в пубертетската ми душа. „Хайде, успокой се и ела да пием по нещо с Лаци”. Отвращение и безсилие. Имената, които започват с „Л“са противни и хлъзгави.

„Ако ми кажеш още веднъж, че приличам на теб, ще повърна. Всякаква съм била – неуравновесена, откачена и недорасла дори, според теб. Как тогава приличам на теб, мила и стабилна майко?”…

– Вземи се в ръце, кикиморо – изрича тя и замята глава с булото си. – Не подозираш дори колко много от мен носиш…

– От теб? – пресиленият ми смях кара Велина отново да се опита да ме хване за ръка. Блъскам я и усещам колко е лека, едва успява да се задържи на крака. –Ти си най-чуждото и противно нещо, което съм виждала.

…“Никога не съм срещала и сигурно няма да срещна по-противен и омразен човек от теб, никога, чуваш ли?“…

Приближавам се и заставам пред нея. Сърцето ми удря в гърлото, кънти в мозъка ми, и едва дишам.

– Никога – хрипти гласът ми в двора – каквото и да сториш, никога няма да те следвам, освен насила! Никога не ще ме накараш да ти помогна, дори да ти съчувствам, ще правя всичко, за да ти преча, за да те спра! –

…“В такъв случай върви при баща си, щом съм толкова зла… Охлюва, нали така му викаш? Не съм чувала някой да се отнася като теб с родителите си. И после аз съм лошата…“

Стоя и кашлям срещу безизразното й лице.

Очаквам гръм и трясък, очаквам нерви, викове, удари, дори кръв, но не й това ледено мълчание.

Отново това налудничаво déjà vu, като във филм на Тим Бъртън.

Бясът ми е стигнал отдавна точката на кипене, и постепенно се изпарява.

Махвам с ръка към кандидат самовилата.

– А защо… защо не се вземете двете, и не ме оставите на мира? Ти мечтаеш за сили и самовили, ти пък за първа отмяна и вярна съюзница… Просто ме оставете, оставете ме да си ида!

Очите на Яна са цепки, а тези на Велина ме измерват начумерено от глава до пети.

– Добре тогаз – бавно и трудно откъсва думите си яперицата. – Пиле посрано, дето и майка си не мож‘ познае… Друга игра ще играеш.

Всичко се случва мигновено – ръката й, която ме е сграбчила за носа и устата и се опитва да пъхне нещо, Велина, която увисва на лакътя й, а след това се изпуска и пада сгърчена на земята, а после ярката сребриста вълна, която ме залива от глава до пети, удря ме в дъното и ме потопява в мрак.


Ден 41

ноември 5, 2013

Времето, в което пиша става все по-кратко, като малък прозорец към света в книгата, но когато съм в него имам чувството че е безкрайно.  Много отива в нахвърляне на следващи неща, във взаимовръзки и бленуване… затова епизодите тук стават по-къси отпреди.

Но стъпка по стъпка кълбото се заплита.

Весело.

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу, е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар”, в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

Белият й силует се обръща и потъва в мрака зад вратата.

Някъде шурва чешма.

Велина сяда и реве.

Сядам до нея.

– Стига, мацка – прегръщам я през раменете – нали си жива и здрава… Ще измислим начин да те отървем.

– Не плача щото ме е страх – изведнъж се дръпва тя.

Аз я поглеждам изненадано.

– Плача от яд, да пукне дано… скапан късмет, гнусно безсилие – тя става и маха с ръце като побъркана.

Постепенно вдявам.

– Опашката ли?

Тя не отговаря. Тръшва се на чувала ми по лице и мълчи.

Леко започвам да се нервирам. Не съм карала никой нито да ме затваря, нито да ме освобождава… Сега и чувалът ми е награбиха.

Отивам до нея и сядам на парче от меката тъкан.

– Имаш ли с какво да се завиеш? – пробвам се с лека ирония.

– Остави ме, не ми се говори сега, не мога… –

– А аз не мога да спя, освен ако не взема твоя чувал.

– Няма да спим – глухо излиза гласът й залупен на завивката – Ще бягаме.

Прихвам и се осъзнавам в същия момент.

Кога изгубих надежда? Изгубих ли я?

Сложи ръка на сърцето си. Сестро…

Не мисля, че мога да избягам.

Велина вече е седнала и прегърнала коленете си.

– Има начини… Знам че не вярваш, личи ти по зъркелите че си се предала, но можем да се опитаме.

Ама много се ядосвам. Просто вече ми кипи.

– Ще вземем сколасниче, ще го насипем след нас… или росянка, що яде и мишките като репи… Метличината също има вълшебна душа.

– И откъде ще ги вземем? – питам колкото се може по-ледено и неангажирано

– Може да ги набере едната, докато другата я забаламосва… в гората е пълно. – тя се изтегна на чувала ми и се намести добре. – Сега мисля е добро време за действие. Може направо да тръгнеш, аз ще бдя. Нали познаваш метличината? Виж за росянка трябва да влезеш много навътре, та…

Станах рязко и се надвесих над нея.

– Изчезвай –

Тя сяда и учудео ме гледа, мига с едни големи,дълги клепки… Ядосвам се още повече.

– Стани от чувала ми и се махай.

– Но, сестро, защо… –

Прекъсвам я брутално, всичко ми кипи.

– Махай се ти казвам! Аз съм едно дете, сестра нямам, а и като ви гледам всички, не ми и трябва…

Тя става бавно от чувала ми и посяга към мен да ме прегърне.

– Чакай, прости, аз…

Блъскам я през ръцете, и издърпвам с една ръка чувала си от земята.

– Не ме пипай – просъсквам – Ако беше мъж щеше да си изяла шамара…

– Но, мила, трябва да ми повярваш, изход има! Затуй да те спася тръгнах…

– Не съм врътнала резбата още за да ми викаш мила – вече викам, не успявам да се сдържа. – Да не съм те канила да ме спасяваш? Просто се махни някъде и ме остави на мира.

– Неда ела…

– Не! – крясъкът ми е последван от внезапно тихо хихикане.

Яна, за пореден път зад гърба ми. Професионалист е, няма спор.

Обръщам се, сърцето ми пулсира в гърлото.

– Какво искаш пък ти? – пердето е паднало и закрива доста социално-биологични условности, както би казал Алеко. Обичам го. Пердето ми. Дебелият си знае. – Или има отново смяна в плана? Не би ме изненадала, трудно е даси по-непостоянна от пеперуда в полет, но ти се справяш, Яно!

Тя се смее с глас.

– Такава ме изпълваш, сестро – издумва тя през усмивка – Много сила има в теб, много яд, същата си кат мене!

– Нямаме нищо общо, лельо, да ме извиняваш. – думите ми вече се леят безконтролно, аз хвърлям чувала на земята и се приближавам към нея. – И други така са ми казвали, не си първа… Що не идеш долу да си намериш някой мъж да те изпълни, та да се свърши с глупавите ти планове!

Зениците стават на карфици. Усмивката й все още виси на лицето но е малко чужда.

– А ти различна ли си?

Разговорът излиза от рамките си. Безсъние, умора и смъртен ужас. Всичко ми е като в сън.

Аз всъщност не крещя на яперицата.

Не говоря с Яна.


%d блогъра харесват това: