И двадесет и девет, и…

октомври 24, 2013

Лекичко и кратичко, но днес времето бе много разпокъсано.

Идва и другото…

🙂

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу, е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар”, в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

13.

Отрядът се е разпределил по машините в много подходящ за душевното му състояние ред – Алеко, Ния, Виден и Стан, заедно с още един от мъжете се тъпчат в малката синя кола, Неда с Кальо и още трима юнаци – в камиона. Момичето категорично бе отказало да кара, и се бе натресло при непознатите.

Големият „Зил“ друса и трещи, но не това пречи на здравеняците да се унесат след дългата безсънна нощ. Пречи им, разбира се, разговорът, или по-скоро безкрайния спор, който са подкарали Кальо и дивачката. Знаете девиза на планинците – свободна жена се загражда винаги. Кальо следваше упорито това правило, но не бе попаднал на подходящата цел.

Отзад в малкия бръмбар, който усърдно пъплеше след големият си батко по баира, Алеко размахваше ръце, коси и торби под очите си, докато с Ния си разказваха един на друг приключенията от последната нощ. Смехът му бе заразен и често се предаваше на всички пътници в колата, дори на умисления Стан.

Закачките в колата и спорът в кабината на „Зил“-а затихват рязко, когато билото бавно извива гърбица под плоския змийски корем на пътя и пред пътешествениците се ширва многолюдният Възбог.

Селото е разровен мравуняк – навсякъде вървят, подтичват, скачат, стоят, ръкомахат и се прегръщат огромно множество хора. Белите, варосани фасади на къщите са окичени с всевъзможни шарени гирлянди, върбови листа, карирани одеала и всякакви други финтифлюшки. Но най-сериозното стълпотворение се е събрало на централния площад, който повече прилича на смесица между арабски пазар и рок-фестивал – между дивния лунапарк в единия му край и високата сцена в другия. на която се надсвирват групи музиканти, се вихри мащабен лагер, пълен с шатри, сергии и стрелбища, като град в селото, безкраен маскарад от кукери, клоуни и коминочистачи, сладкодумни търговци, фокусници и  русалии, сватбари, овчари и димящи вкусни храни на камари…

Неда замлъкна насред поредното заяждане; Алеко се облещи и сънят напусна преуморените му клепачи; Ния рязко пое въздух.

Бяха стигнали; съборът, за който бяха чели, спорили и мечтали от години, виеше огромното си хоро пред очите им.

Самовилския събор, на който някак странно липсваха именно самовили.


27-и

октомври 22, 2013

Днес чух думите – едно колело се изхабява повече не докато се върти, а докато стои неподвижно…

Умувам още над тях. Спорно е – ако погледнем например Формула 1 – твърдението не е вярно, там по-скоро би трябвало да вземем двигателите за този пример…

Събирам мнения.

Ето и днешните плодове. Малко сайко. 🙂

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу, е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар”, в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

12. (Продължение)

***

Разсъмването не ни настига, колкото и бавно да вървим. Докато пресичахме една поляна, яперицата спря и се заоглежда.

– Ти стой тук, сегинка ще дойда – пошепна тя леко прегракнало.

– Къде ще ходиш? – възразих й смело – Давай да се приберем, студено ми е, искам да спя!

– Я не ми се репчи! – сурово отсече дивата, в гласа й се издрънчаха отново онези металически нотки. – Не спирам ‘щото ми е щукнало ей тъй. Трябва да намеря нещо…

– Ще дойда с теб. – изричам и се замислям за истинската причина да не я пускам.

– Ей, моме! Кога някой, що знае говори, ти ще му мълчиш, от уважение, чуиш ли ме?

– Същата си като майка ми! – повиших и аз тон – Ако се придържах към твоите инструкции сега щях да вървя сама, не мислиш ли?

Тя ме гледа известно време после процеди:

– Сега си мислиш, че съм неблагодарна? Не бой се сестро, ще ти върна услугата, ще имаме възможност! Хубаво, че са мекушави белите…

После изведнъж ме дръпна близо до себе си и впери безумни очи в моите.

– Аз ако бях на старата нямаше да ни оставя така да тръгнем… Острието щях да забия до дъното на гръдта!

Гледах я потресена как се изправя.

– След всичко това… ти все пак се осъждаш…

– Нямах предвид мойта гръд, сестро. Ти беше тази, която я надви, па макар и с хитрост и жал.

Миг преди да шмугне сянка в храстите, тя се обърна.

– Туй за майка ти ми хареса… Трябва да ми разкажеш после.

…Парфюмът й ухае на свобода, на чудни, непознати места, и на сълзи. Бузите й са студени, докато се притискам в тях и я прегръщам. Моята майка. Феята на татко. Моята скъпа, никога недостатъчна майка. Вещицата, според дядо.

Татко ваеше, тя пееше. Така се бяха харесали, на един фестивал на изкуствата в Краков, където и двамата си говорили дълго време на английски, преди да разберат, че са от едно място. Бяха заедно още от преди семейния съвет на таткови да реши, че двойното счетоводство е с по-висок рейтинг откъм финансова стабилност, и скулптор, и певица в една къща са обречени на сух хляб, чубрица и бонус сирене, и дълги зими без парно.

Не познали. Човек може и МИО да завърши и да работи за мизерна заплатка. В книжарница например, въпреки че не всички са такива щастливци. Всичко си зависи от човека. Татко, а и цялото му семейство смятаха парите за нещо много трудно постижимо. Бяха като джуджета в мината, които се стопяват от труд върху почти невидими златни жилки-косъмчета. Майка пък ги ловеше във въздуха. Жонглираше с тях и никога не се научи да ги цени. Имаше баснословни хонорари, които харчеше понякога за безумни подаръци, за приятели, за семейството си, за мен…

Още помня куклата-робот. Имаше пералня, и цяла кухня към нея, и когато я разставихме зае половината ми стая. Дядо ми винаги цъкаше неодобрително, като видеше такава „разсипия“, и се затваряше в себе си. Беше устат само докато баба беше жива. На оня свят тя отнесе освен себе си, и усмивката и думите му.

Много обичах да виждам майка си като малка. Рядко ми се случваше. Понякога се прибираше внезапно ден преди Коледа, двете правехме гигантски експедиции по магазините, купувахме си плочи и сладкиши, и танцувахме и пеехме в моята стая с пълни усти и пълни сърца. Друг път обаче прекъсваше планираната от баща ми с месеци семейна ваканция, за да изчезне на „неотожен гажмен“, както обяснявах после на двамата мъже, които нищо не разбираха от такива неотложности.

За разлика от татко, който си остана винаги щастлив с положението „понякога те се завръщат“, аз се променях. Не знам кога точно се бе случило. Сякаш някой натисна копче в определен момент и историята вече бе друга. Когато майка ми се прибираше, аз излизах, а ако не можех, се затварях в стаята си. Колкото повече пораствах, толкова повече дни ми трябваха да свикна с нея при всяко завръщане.

Убедена съм, че тя се разведе с мен, а не с баща ми. Охлюва му виках по това време. Дразнеше ме разтопената му, бавна физиономия всеки път, когато тя се появеше на вратата. Ядно хвърлях всякакви подаръци и казвах някаква глупост от рода на „прелетните птици летят заедно в ято“ или друга напомпана тийн-мъдрост, от онези, с които си убеден, че знаеш всичко за света и тъпото му устройство.

Нямаше шанс да живеем в една къща. Когато тя се прибра задълго и почти окончателно – уви, знаете, в шоу-света гласът е най-последното по важност качество на една певица – аз се приготвих да се изнеса.

Тя ме изпревари. Взе си багажа и отиде да живее в старата къща, която едва давахме под наем, в едно забутано предградие.

Живях у Ния шест месеца. Върнах се при баща си, защото дядо почина, но и след това продължих да губя часове наред на гости. Нали майка ми идваше почти всеки ден сутрин, а всяка вечер отвън я чакаше някоя тежкарска кола. Спря да го прави толкова често, когато баща ми започна да вае отново. Преоткрил сякаш себе си, той се затвори за външния свят, почти окончателно.

Преди да се изнеса у приятелката си, мразех да пея. Случваше се понякога на някой купон да изпеем нещо, в някоя по-тежка фаза, когато бях достатъчно пила, за да се оставя да съм щастлива, и все някой младеж вземаше да се прехласва по невероятния ми глас. Тогава винаги се намираше някоя вежлива мацка с внимание към детайла, която да поясни на кой съм се метнала, за да го получа. Там обикновено партито свършваше, поне за мен.

Но следобедите с Ния промениха всичко. Обожавахме да кръшкаме, когато учим заедно и любимите ни начини бяха фантастиката, фантазьорите и фолклора. Ния знаеше чудни народни песни (а и приказки) от баба си, и аз стръвно се хвърлих да ги уча, тези допотопни чалгии, които само увреждат гласа, според майка ми. Не понасяше старите песни, беше готова да стане и да си тръгне, ако някъде чуе дори Валя Балканска, и това отвори за сърцето ми проход към музиката. Така имах място, където да съм аз, където да се свра, когато световете на майка ми и баща ми станаха толкова лични и тесни.

До момента, до който фантазьорите не напуснаха сферата на фантастиката и не почнаха да излизат с нас редовно. По-редовният покани Ния да се изнесе при него.

И недостатъчното отново надигна глава.

***

…Скърцане на съчки, шум в храстите. Това не е тя. Безшумна и неуловима, обикновено вече е до мен, преди да се усетя.

Някой върви насам в мъгливото време преди съмване. Как го нарече старата дива? Злъч? Не – злъд. Смразяващо звучи тая дума. Има наистина нещо във времето точно преди изгрев, сякаш и въздухът ти тежи,. Винаги съм мразила да се събудя точно тогава… Нито е да заспиш, нито да стоиш буден. Една мъка наляга сърцето, мрачни спомени се връщат неканени.

Изпукване. И още едно, вече съвсем близо.

Стисвам пръчката дето съм си намерила и клякам още по-ниско.

Бяла фигура изпълзява от храстите.

Преследват ни? Спомних си думите на Яна преди да хукне из гората и потръпнах.

После неуверен тих глас изрече:

– Сестро?

Беше Велина.


Двайс’шес

октомври 21, 2013

Леко завалям вече, ама туй пусто пиянство всяка сутрин – пълни шепи с думи, като кранче за вино. Да е живо и здраво онова от глухарчетата, дето ме черпи дядо Рей, та да прогледна… ;))))))

Още един ефект от постоянството/предизвикателството искам да споделя. Имам цел, но и път към нея, и когато извървя поне една крачка, чувствам деня си пълноценен, дори само с продължаването. Винаги съм чувствал, че има „нещо повече“ от това, и сега го изживявам наистина. Като детско очакване на дядо Коледа, или на обещаната неделя в лунапарка или зоологическата…

Да не говорим, че екшъна почва… 🙂

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу, е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар”, в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

12. (Продължение)

Самовилата стисна устни и изрече тихо:

– Що дириш тук, стръвна Яно? Мигар не знаеш, че коя сама се прокуди, сама не се връща?

– Кои сте да ме съдите? Прокудихте майка ми, за мен не се сети никоя! Оставихте ни на човеците… и на зверовете!

– Като не ни щеш, що дириш тук, яперице? Таз що е червено проляла, нивга не ще е пак бяла!

Всички наоколо смръзнали гледаха страшната сцена. Внушителната фигура направи още крачка напред, хватката около врата ми се стегна.

– Тъмни помисли не щем! За тази, която се промъкне, има едно наказание!

– Хайде, удряй! – изграчи Яна – Удряй, мигар няма и ти моята да пролееш!

– На война всеки е червен, тегобо. Невинна кръв ако точиш, завинаги такъв оставаш… Виж се, Яно!

В този миг зад мен се чу рязък шум, яперицата изпищя, хватката й се охлаби и аз се стоварих на земята. Скочих на крака и видях Велина, която държеше ръката на Яна извита.

– Несретнице, що стори! – извика яперицата и заби нокътя на показалеца си във врата й.

Извиках.

Момичето се олюля и като се люшна напред падна в прегръдките на белокосата. Тя я прегърна  и като прошепна нещо опря пръст върху раната и я остави да седне на земята.

Яперицата се втурна към гората, но беше късно.

Домна направи само една крачка. Сякаш земята се местеше под нея, докато върви, сякаш не стъпваше, а направо протягаше крака си към крайната цел.

Тя стъпи пред яперицата и с едно движение на ръката я блъсна назад. Бърза като котка Яна се изправи и застана срещу нея, протегнала напред ръце.

– Виж се, Яно! – прогърмя отново гласът на белокосата вила – Светиш!

Луната се беше показала, и въпреки огромният синкав пламък на огъня и сребърната й светлина, силуетът на яперицата сияеше в червено.

– Селенската светлина те познава, тегобо! – изрече Домна и пристъпи пред нея. Вдигна ръка със сребърното острие, като нажежен до бяло ръжен. – Престъпилите прага са врагове не само на хората или вилите. Целият живот ги отхвърля!

В този миг яперицата бръкна в пазвата си, и като прошепна нещо, замахна напред. Изви се вятър и тъмни парченца обляха вилата. Острието й за миг замръзна, чу се пропукване и около снагата й лумнаха хиляди малки пламъчета, докато всяко изпратено парче сякаш изгаряше от допира си с воала. Тя го отметна и под бялото було се показаха острите й, гневни черти.

– Изгора си довела, и мислеше, че ще те изтърпим? Пленница си взела и мислеше, че ще ти го простим? Сега тъмно биле ми хвърляш, и искаш да те пуснем! Всичко се къса тук Яно, сега и вовек!

Тя пристъпи крачка напред и с удар свали яперицата на земята. Вдигна високо блестящото острие.

Тогава чух гласа си, сякаш някъде отстрани, да крещи с всичка сила:

– Спри, спри!

Учудени погледи отвсякъде, докато подтичвах към падналата дива. Моят най-учуден, ако ме питате. Виждам Велина, която се надига да тръгне към мен, и няколко други момичета, които се приближават.

Самовилата ме гледа.

– Какво ще речеш, изгоро? Защо ме спря? –

– Тя… ми е приятелка – чувам аз думите да излизат от устата ми и сама не вярвам.

После тръсвам глава да прогоня целия кошмар.

– И защото знам, че така тези неща не се решават! Никой не може да отнема живот, особено тези, дето искат да го пазят. А нали сте… – млъквам, лицето й блести на сантиметри от моето.

– Всеки може да отнеме живот, сестро… – продумва тя – Ако Бог бе написал да не можем, тогава друго щеше да е изпитанието ни…

– Аз имах предвид, че не трябва… – заекнах, докато тя лъчеше топлина в очите ми. Един тъмен плач се надига някъде долу в корема…

– Какво искаш? – отдръпна се тя. – Казвай бързо!

– Пуснете ни да си ходим – глухо казах аз.

– Не мой, момиче – чу се тънък момичешки глас и Велина хвана ръката ми. – Не знаеш де отиваш!

Издърпах я от хватката й.

– Където и да отивам, няма да я оставя тука да я колите! – гласът ми трепереше, като цялото ми тяло в нощният студ.

Белокосата се разсмя с глас. Яна се бе изправила и главата й беше обърната към мен.

– Пускам те. Взимай я и я махай оттука! – властно махна с ръка бялата вила – Може пък туй друго да роди…

Като се препъвах и олюлявах, сграбчих яперицата за ръка и я поведох към гората. Стори ми се по-малка и някак свита.

Погледнах назад.

Огромното хоро се разпадаше и изчезваше някъде в ослепителната синя светлина в средата, песента гаснеше и звездите надвисваха като играчки на гигантска елха, огромни, близки и топли, над върха и мен, над вълшебното хоро от бели девойки с дълги сплетени яперичини коси, които ги обливаха и загръщаха като плащове.

Колкото и да ми бе студено, ръката, която стисках бе ледена.

Яна трепереше.


Четвърт

октомври 20, 2013

Четвърт век сякаш е изминал от началото, или поне така ми струва, когато хвърля поглед на текста…

Но четвърт е изминала и от предизвикателството, което значи че напредваме! 🙂

Весело!

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу, е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар” в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

12.

 

Тишината свършва в мига, в който последната песъчинка слънце пропада към долната земя.

Отнякъде се чува вой, хиляди гъсталаци шумолят, гората светлее от бели и сребърни воали. Придърпвам се леко напред и виждам голяма неравна поляна, над която оредели дървета закриват скалния поток от върха. По средата лумти малък огън. Тук сме съвсем близо до билото, студът започва да пробива през врата и обувките ми.

Песен се разлива отнякъде далеч, без думи, само весела мелодия, тук таме с по-някоя извивка точно както си представяш да го правят народните певици. „Пискат като ущипани“ казваше баща ми. Изведнъж по поляната руква буен поток от момичета. Сребристи наметки светят, лицата се крият, но тук-там по някой отблясък показва светещи очи и усмивки изпод булата. Въртят кръгове край огъня и се стрелкат хаотично ту насам, ту натам. Мелодията щурти и пълни ушите, дърветата и склоновете, прелива от гърдите ми. Сърцето ми е учестено, отново смътни спомени минават на бърз кадър през главата ми (мама танцува и ме върти пред себе си в ръце, мама тича, докато ме е гушнала, мама ми маха усмихната, докато се отдалечава), а после виденията от надрусването с русалийчето отново тръгват да въртят край главата ми, както стаята ми при много тежък махмурлук. Не осъзнавам кога съм се изправила и отброявам ритъма с крак. Новата ми познайница вече се е втурнала някъде из поляната. Поляната, която… не е всъщност поляна… тревата се разлива, вълнува и блъска, устремена към центъра, към светлата точка. Хорото се стича като побелял водопад откъм върха, смесва се с нея, тече, плиска и звънти в ушите. От искрящата пяна се отделя един воал и се приближава към

мен, една ръка ме грабва и ме въвлича вътре, и аз неволно отварям уста и пея,мелодията която се върти и повтаря и влиза под кожата, в костите, вибрира и гъделичка… Всички танцуваме дълго, безкрай, без дъх, въртим се като милиони звезди около една мощна синкава светлина. После постепенно скоростта се забавя и образуваме голям равен кръг. Яна ме е хванала за ръка и стиска здраво, от другата ми страна са тънките пръсти на Велина. От всяко лице различавам по нещо, искрица усмивка, парченце зеница. Това на  яперицата е тъмно скрито, нищо не излиза изпод воала.

Из редиците минава шепот като бърз повей на есенния вятър. Девойките мълвят едно име, учудени и радостни.

Велина се извръща към мен, развълнувано стиска ръката ми.

– Домна ще дойде, с нас ще играе… Силна магия ще сдобием с това хоро сестро!-

Стискането от дясно не може да се сравни със смачканите ми пръсти отляво.

– Пуста вила урочасана! – мълви гневно Яна и като се привежда към мен продумва – Пусни се и да тръгваме, сестро!

Аз неразбиращо я гледам, и докато реагирам, буен пламък на синия огън в средата изригва мощно към върха, а до него висока красавица, увита сякаш в косите си, замахва с ръка и хвърля нещо в синкавите езици, които ближат небето. Пристъпва напред. Сега виждам, че косите й наистина са чисто бели, обливат раменете й и обгръщат роклята, без да разбереш къде започва едното и свършва другото… Яна ме дърпа панически, като за последно, аз се опитвам да пусна като в сън ръката на Велина, но тя е сплела пръсти в моите…

– Изгỏри! – кънти гласът на дивата и лети надалеч. Във всяка нейна дума е заключен звук, сякаш е къс от някоя песен, сякаш не говори, а пее. Отворена съм като рана, словата й се забиват дълбоко в мен и запомням всичко, запечатвам с болка и неразбираемото.

– Тучно хоро сте сбрали. Да приставате сте дошли. Да изстръгнем сърцето от прегръдката на забравата. Зянки сред вас няма. Неми сред вас няма. Слепи сред вас няма!

Тя пристъпва още по-близо. Усещам ръката на Яна да потреперва в моята.

– Проходът към Реката е зейнал кат‘ небе и е тесен като гроб… Да сториш себе си на проход трябва, за да преминеш… Вилата е врата към Реката. Затвори ли се, тук остава… в този свят на забрава… тук де стъпала срастват корени, тъмни билета само напомнят Оттатък, носят тъга и мирис на вкаменен вятър, гърбави лисици криволичат из усойни дебри, а в дълбините на почвата съхне чучурът… Мъничета напъпват по стъблата, по неизгрялото въздъхват и откъсват тела от канелките. Между нощта и утрото е злъд – другото, неописаното време, което тварите най-проспиват.

Отворѝ се за твоя ден, и остави на Реката да премине…

Изведнъж високата дива спря насред думата.

Ръката на Яна затрепери в моята.

– Коя мръсна тегоба се е вмъкнала тук тайно? – метален режещ глас от устата й, гняв събуден в погледа.

Тя за миг беше пред нас двете, ръката й протегната право към яперицата стискаше тънко сребристо острие. Видях очите й отблизо, бесен огън гореше под смръщени вежди. Сила и воля струяха от него, само да поиска – върха сама би преместила.

С един замах Яна разкъса хорото, прегърна ме през врата и рече:

– Смееш ли да ме прободеш, червена и нея ще направиш!

Самовилата стисна устни и изрече тихо:

– Що дириш тук, стръвна Яно? Мигар не знаеш, че коя сама се прокуди, сама не се връща?


Двадесет и четвърти

октомври 19, 2013

Двадесет и четвъртите „скриймин’ кийс“.

Огромната луна се облещи през прозореца и се залепи на челото ми.

Не, това не е част от книгата. Това бе моето събуждане в 6.30 днес. Събота. Почивен ден. Ден за спане. Или поне така казват.

Какво е неделята, вече знаем, от онази хубава песен на НЛО. Сега е време и за съботни дефиниции.

Добро утро и спокоен сън на всички щастливци.

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу, е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар” в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

11. (продължение)

– Спокойно, мила бабичко – тихо изрече Неда – Има кой да ни е крив… Няма да стигаме до самовили и змеици.

– Има по-страшни неща от вилите, мила. Много дълбоко беше стигнал тоя бод…

Ния гледаше баба Райна внимателно.

– Вие вярвате в тях? – попита тя с научно любопитство, или поне толкова неадекватен тон.

– Ами и тя като нас – опита се да се пошегува Неда.

Бабата се усмихна.

– Ами че що да чакаш от една стара суеверна бабушкера. – и тя махна, сякаш ръсеше жито на кокошките. – Белите сестрици са си тука от време оно.

После гласът й стана сериозен.

– Вашите ора идат. Но вий си помислете. – тя кимна нагоре към баира зад къщата.

– Няма страшно, бабе – сложи ръка на гърба на жената Неда – ние от какви дупки сме излизали, та с едни мъже ли няма да се оправим. – тя стана и се приближи към олука, точно под дългия котарак. – Мац-пис-пис.

Бабката се разсмя.

– Мъжете така кат’ гледам не са ви проблем. Идат всичките под строй. Не са мигнали цяла нощ да ви търсят.

Неда продължаваше да котка котака. Той мижеше и се правеше, че не я забелязва.

Ния тихо каза.

– Бабо… – после се спря, сякаш не биваше да се обажда.

– Думай, чадо – замислено я подкани възрастната жена.

– Горе… преди да стане всичко… Там имаше нещо. И двата пъти усетих, че с нас сякаш присъства още някой.

Бабката впи очи в тъмните зеници на Ния.

– Можеш ли се сети – мъжко ли беше, ил‘ женско? – попита тя ни в клин, ни в ръкав.

Ния се смути.

– Аз не съм сигурна какво беше изобщо… Може и животно да беше.

– Мила – меко каза жената и поклати забрадка – Гората нагоре е пълна с вълци и лисугери и секакви. Ако им бяхте по мярка, щяха още у гъстака да ви хванат, пази боже… Вас ви не гонят животни. Затуй думам тука да си седите.

– Няма да ни убедиш, бабе – обади се Неда, която продължаваше с безплодните си опити да мами котката.

Старата жена ги изгледа, после леко премигна. Котакът се извърна, прозя розова паст срещу момичетата и сякаш едва сега забеляза високата мацка под него.

Някъде далеч се чу автомобилно гъргорене.

Бабката се наведе към Ния.

– Убави песни знаеш, дъще – очите й блестяха бистрозелени като езерни дъна – Песните са цяр за душата, пък и други неща церят. Ей, моя вагабонтин, навремето на мечка беше пял и цял се беше измъкнал.

Котакът вече се бе разположил удобно в обятията на джаста-прастата. Промъркваше тихо, и отвреме на време галеше мустаците си в рамото й.

Баба Райна приближи още повече лице до момичето. Думите й станаха леко размътени, или Ния не можеше да се съсредоточи върху им. Колкото й да се опитваше да погледне на свой ред старата в очите, погледът й се извръщаше все към Неда, гушнала котка в ръце.

– Тъмното и светлото не са страшни, чедо. Те са като вътре и вън, като гласа и тишинето. Праговете са тези, дето водят. Стъпките. На здрача и заревото да внимавате. Силно се не ядосвайте, дръжте се заедно. Сънят е опора, безсънието е врата.

Боботенето на двигател се приближаваше. Неда тръгна към оградата, гушнала косматото и опашато бебе в ръце.

Бабката мушна нещо в ръката на момичето.

– Ти добре чуваш. Слушай се. Ако не ти дава – не тръгвай. И на реката не ходете. Това що съм ви сварила, да го пиете докле си тръгнете. И най-важното – миглите й вече почти гъделичкаха ухото на леко препарираната Ния – Събора не напускайте, докле не свърши.

Тя се отдръпна. Ния премигна и я изгледа. Усмихната, малката бабичка се радваше като дете на Неда с котето в ръце.

– Аз й на моя ще кажа – ама и ти да знаеш – каза тя със съвсем различен тон – Ако ти потрябва нещо, баба Калуна да търсиш, на Калено. Много здраве от баба Райна да й предадеш. – старата жена се изправи бавно и се приближи.

Рев на тежък камион огласи полите на планината и по отбивката нагоре към къщичката се зададе познат зелен „Зил“. Синьото возило на Неда го следваше като упорито бръмбарче по склона.

Бабата и двете девойки стояха до оградата. На предната седалка на големия камион се бяха сгъстили пет човека. От прозореца се подаде рошава глава и изрева:

– Хванала си ги начи тия пущини шавливи, а маме Райне?

Старата жена се усмихна благо.

Малкото автомобилче спря сгушено до големия си роднина. Алеко зад волана, до него дребничкият Виден.

Още някой на задната седалка.

Вратите се отвориха и тримата изскочиха от колата. Едрият, чернокос викинг, нисичкият русоляв Виден и още едно, високо момче с кестеняви коси до раменете и очи по-тъмни от турско кафе.

Неда сви устни, котакът се извъртя в ръцете й и скочи на земята.

С финално изреваване камионът угасна.

 


Безименно

октомври 18, 2013

Днес капе. По няколко реда сутрин, обед и вечер. Никакво време, разпилян съм като опашка на комета.

Знам и се успокоявам с това, че нещата ще се променят, отново.

Спокойствие и безкраен уикенд!

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу, е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар” в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

***

Слънцето.

Седи си горе и просто си грее.

Двете примижаха срещу него и огледаха малкото дворче. Възрастната жена посочи една дървена пейчица и те се тропосаха там, като се занаместваха. После притихнаха и се заоглеждаха.

Дворът пред тях спускаше наклон, сякаш бе уста, раззината към полите на планината. В единият му край имаше малка барачка, вероятно обор или хамбар, а от другата страна – няколко лехи. Близо до тях пет-шест кокошки усърдно забиваха клюнчета в земята, а над тях, разположен царствено на ръба на покрива на къщичката, се припичаше грамаден риж котак.

– Значи сте тръгнали за събора? Материал да сбирате?

Ния учудено я изгледа, после впери поглед в Неда. Тя кимна.

– Кукерите, врачуването, и сега русалиите. За тях няма нищо, и мислех мойта работа да е върху това… Нийчето пък се интересува от женските митологични фигури.

Бабката погледна усмихнато малката девойка.

– И какво си насъбрала? Самовили, хали… или змеици?

– Ами… – посмути се момичето, като че бе на изпит. – Много неща, но всичките си противоречат. Легенди са, навсякъде са различни, ясно е…

– Тя смята, че са части от наистина съществували женски общества. – почти незабележимо присмехулно изрече Неда. – Събирани, за да противостоят на патриархалното…

– Престани да се подиграваш!

– Какво? Знаеш, че съм съгласна с теб! Просто ми е смешно… Във факултета ще те разпнат за развенчаването на митологичното… Димковият ще ти хвърли анатема – защитавате тезата за богочовека, а, млада госпожице? Вие за Казандзакис ли се взехте млада госпожице? – престори гласа си тя, после се закашля.

Ния се усмихна, после заопипва превръзката на ръката на приятелката си.

– Изглежда по -добре –  каза тя – Беше се подула като балон.

Неда се изхили.

– И не можах да се възпозвам.

– Говориш като Алеко. –

През цялото време бабката ги гледаше втренчено.

– Не мога да си обясня от какво се поду така.

– Може и да сме преувеличили. На тъмно и в онова състояние… –

– Убождане като това прави и по-големи зулуми, дечица – меко каза старата жена – Добре сте се разминали с издуване. Знаиш ли какво натравяне може да се случи?

– На какво се е убола? –

Бабката приседна до тях и попита на свой ред:

– Сами с момъка, дето ви видях, ли дойдохте? Или има и други с вас?

– С нас не – каза Ния, а Неда се намръщи. – Но има други приятели, които щяха да пътуват, сигурно вече са горе.

– Те са ви близки? – каза баба Райна – Познават ви сигур?

Двете момичета я изгледаха озадачено.

– Да, защо? – отвърна Ния и едва сега си даде сметка колко сериозна и притеснена изглежда бабката.

– Ами цветята не хапят. Освен ако конджул не скатаят… Вие сте светли девойки… На някой лошо да сте сторили? Макар че друго ми чопли душата. Ако е тъй, е добре да не одите на горе повече. Ако се лъжа пък… мож да не успеете още три годин да не видите събор…


22, моето число

октомври 17, 2013

Не успях и дума да напиша в повече в заглавката на предишния ми пост, затова първо ще се доизкажа за играта на 21.

Ами това е ключът.

Не трябва да спираш. Вдигаш топката във въздуха и започваш да я посрещаш непрекъснато, за да я върнеш обратно там. Изглежда трудно но не е толкова. Когато видим малко детенце да се опитва да ходи, откриваме, че всъщност докато сме прави, ние постоянно балансираме. Възприемете земята като подвид на ходенето по въже и ще видите всъщност колко сложен баланс поддържаме, без да ни мигне окото. Ха сега се опитайте да обясните как го правите и веднага ще се появи ефектът на самоизследващата се стоножка.

Да правим нещо постоянно не значи да спрем с всичко друго и едва ли не да не дишаме. Напротив – щом започнах да пиша редовно ми се отвори доста повече свободно време, просто някои неща отпаднаха – „щом разбрах че това е което искам да правя“, както каза една приятелка, „и всичко се подреди около него“. Чакам този момент от четвърти клас.

Когато свикнеш да пращаш топката нагоре, и не отделяш толкова съзнателно внимание на посрещането, изведнъж откриваш, че имаш време между отделните шутове. То става все повече, понякога поемаш рискове да се разтичаш наоколо, да събуеш обувка и може би дори да легнеш между две подритвания…

Как пишеш всеки ден? – питах непрекъснато и кой ли не, преди да се предизвикам. Ами като пишеш всеки ден. Как дишаш? Ами като вдишваш и издишваш непрекъснато. Как заспиваш? Като легнеш в леглото си.

Как намираш време за това?

Като си го даваш. Само на предизвикателството, без нищо друго да може да го измести, освен нещо спешно. Като разбереш що е спешно, си измисляш гъвкавост, ако то се случи да можеш да си намериш друг час през деня/нощта да го свършиш.

Като не го раздаваш сериозно все едно си отделил време за завещанието си. И като се взимаш надълбоко, все едно заминаваш на последната експедиция до Марс, и е хубаво да оставиш съобщение.

Защото си тук, на пътя. Независимо, че си лягаш в леглото си вечер, независимо, че се прибираш вкъщи и гушкаш бирата, гаджето или децата… Знаеш и в абсолютния покой, че си на пътя, и си някъде далеч напред.

И това адски те кефи. Та нали най-много обичаш да пътуваш. И да няма как да спреш.

Защото „The Road goes ever on and on“…

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу, е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар” в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

11.

Събужда се бавно от друсането. Конски тропот, някой подвиква нещо, небето е посивяло като мътно огледало. Нищо не се вижда в него. Няма облаци, ни синева. Някой говори. Ния се привдига на лакти.

Двете с Неда лежат на дъното на каруца, застлана с шарено одеало. Една жена е навела забрадка над нея. От мястото си Ния вижда широк мъжки гръб в кожен елек, който пляска кончето с повода.

Тя хвърля поглед на Неда и нещо я бодва в сърцето. Дългата мацка се е изпънала и се полюлява със затворени очи с всяка неравност на пътя. Ния скача, остра болка в лакътя я заслепява за миг, после стисва зъби, за да сподави пищенето, и се приближава на колене до приятелката си.  Възрастната жена вдига глава и я поглежда с познати, почти прозрачни, зеленикави очи. После вдига ръка и я гали по главата.

Баба Райна.

– Спокойно чедо, жива е. – кимва тя и леко потупва Ния по ръката. Тя стои на колене пред полегналата си приятелка и сякаш я е страх да я пипне. После прокарва ръце през косите й, и открива челото. Гори.

– Топла е много – кима пак бабката – Вече сме близо до дома. След минути ще стигнем. – Тя вперва изпитателен поглед в Ния и зеленото се сгъстява в зениците й. – Тъкмо навреме ви намерихме, чедо. Много студ сте брали, да тръгнете пеша така голи. И то посред нощ.

– Не тръгнахме… – мълви Ния и думите излизат трудно от сгърченото й гърло, стържат и жужат. – Изгубихме се… На път към селото бяхме и… – тя кашля дълго. Бабата я подхваща през кръста и я стиска здраво. Едната й ръка се плъзга по гърба на момичето и натиска някакво място между плешките.

– Кашляй колкот сила имаш – казва твърдо старицата.

Ния усеща как пареща болка се отскубва там някъде между грърба игърдите й и подпалва всичко чак до гърлото й.

–  Легни сега – командва бабката и леко я натиска да се отпусне на земята до Неда. Ния извърта глава и гледа как гърдите на пострадалата й приятелка повдигат и спускат одеалото. Диша. Поне диша.

Облаците са се появили в сутрешното небе, и започват регулирането на движението по небето. От изток някой е инжектирал малко цвят в него и плаха синева се разтича по сивото платно.

Баба Райна държи с дланите си челата на девойките. „Тамън навреме“ мърмори тя и въздиша. После поглежда дяволито Ния и момичето отвръща на погледа й.

– Ама знаеш я ти тая песен за слънцето…

После тихо запява, и като се усмихва, притваря очи и отпуска глава назад.

Ния слуша в почуда. Нещо гъделичка в слънчевия й сплит, а после леко започва да ври и споменът нахлува като мощна вълна превалила вълнолома…

…Неда се буди, хрип в гърдите й, тя пее дрезгаво, Неда приглася, продран глас, друга песен връхлита отгоре, грабливо се върти и унася главите им, тъмни тонове вплитат пръсти в песента за слънце, тя надига глас колкото гърло държи, а сякаш шепне на ухото на падналото момиче, вижда очите й отстрани, немигащи и втренчени някъде над и зад главата й, изправя се и вдига глава като славей, запява към небето, някой я блъсва с все сила, опитва се да раздели ръцете им, после пуска и пищи, чува се цвилене и конски тропот, тъмните тонове секнат изтичат измежду нейните, сякаш някой от инструментите спира да свири, прегракнала е но пее, ярка светлина, мижи, гласове, отново онова съскане, после някой я хваща за ръката, тя се мъчи да го удари, да го отблъсне, мъжки глас, „дай аз, дай“, спокоен шепот, няокй я прегръща, някой я вдига, „кой е“, „хора“, „неда“, „помощ“, огън, крясък, шепот, стон и…

Бял шум някъде далеч.

…Подсвиркване, много нахално и безочливо. Настойчив е свирецът, държи да забележиш колко е важен.

Миг преди да отвори очи бабката вече е разбрала, че е будна.

Уютна малкакухничка, печка бумти, чайник къкри и подсвирва самонадеяно.

– Сега и ти си отспа май. – продумва бабата, която седи заедно с Неда на малката трикрака масичка и гледа усмихнато към малката пътешественичка.

Всички стени са увити в карирани одеала, оранжево-зелено-керемидено и охра. Ния се надига, гледа изпитателно към високата си приятелка, която явно примира от глад, защото държи бутчето с ръка, а с другата си чупи хляб от голям самун на масата.

Кашля, поема дъх и пита:

– Как си?

Неда я стрелва с поглед над глинената чаша, от която пие, после я отпуска и задъханo казва:

– Никога не съм била толкова гладна! Ела да ядеш, нашата бабка е просто вълшебница в кухнята!

Ния гледа ръката й, макар й с превръзка изглежда нормално голяма. Тя се обляга отново на възглавницата и в този миг един познат и изкусителен аромат достига и гъделичка ноздрите й.

– Това сладко ли е? – пита тя и изведнъж стомахът й се прегъва, сякаш ще се раздели на две. – Дюлево сладко? Пелте?

Баба Райна я гледа и кима. После вдига една купа и й махва да се приближи.

За известно време настава мълчание.


Като на двайсет-и-едно

октомври 16, 2013

Добрутро и хубавден! 🙂

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу, е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар” в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

…В малката й ръчица изглеждат невинно, сякаш само е оскубала куклата си. Момчето стои невярващо, овчарката се е свряла с подвита опашка между краката му, с ръце то държи главата си, и сякаш се страхува да извика.

Момиченцето седи до кладенеца, менци се търкалят в краката им, очите й строго гледат лапетиите далеч на пътеката и нахалника пред нея, и като изрича, не – изпява, тихи думи над кичура го хвърля в кофата на кладенеца… Момчето с кучето чак тогава се осмелява да извика, после се обръща и хуква да бяга. Някои от останалите също хукват да бягат, поне по-малките, другите го дават по-мъжкии се отдалечават бавно, някои дори подмятат обидни думи, докато момиченцето не тропва с крак пред себе си сякаш ще ги подгони всички, тогава всички вкупом се изнизват към селото…

… „Момчиле, да я връщаш твойта поразница на оная… майка й, макър на туй майка не се вика… Чуеш ли, изеднико? Момчето ми стори да плаче като пеленаче по цели нощи… Ни той мигва ни ние ни съседи… Да я взимаш и откъде е дошла да я връщаш, черни стии ний не щем тука…“ Портатасеотваря с гръм и трясък и разпасан мъж с кръвясали очи се олюлява в рамката над прага. После изревава и нарича скупчените хора начело с разплаканата майка с грозни имена. Устните му завалят повече от краката му, снагата му се гъне като изпусната кукла от конеца, но той стъпва напред сякаш сега ще се нахвърли на всички… Дребна женица с черна забрадка го дърпа навътре, а после просъсква на сбраните отпред: „Вино пихте и хоро играхте тогаз, нъл? Езици си не спряхте тогаз, нъл? Айде къш дома, да гасите туй дето гореше у комшиите.“…

… скупчени големи мъже и жени край кладенеца, Първан реве та се къса, небето смръщено се кани да го последва, малък дядка разбутва всички и като прикляка хваща момчето за ръка. Малкият млъква, хлипа само майка му, баща му спира да го побутва. Дядото щепне нещо на ухото и после взема детето на ръце. Далеч зад ъгъла на една къща се подава момичешко око и злорадо пламъче трепка в него. Здравият набит дядка се надвесва над кладенеца и пуска завързното с въже момче вътре. То започва отново да плаче, майка му пищи и тръгва напред, но скупчените я удържат „Стой ма, то само тряб‘а“. Бавно и сигурно дядото спуска въжето, докато синджирът на който виси кофата несе разтриса… „Стигна ли я?“ Глух глас от дълбините тъмни, синджирът се клати, после сечува нов рев. „Студеноооо“ достига този път членоразделната реч догоре, дядото леко дръпва въжето към себе си, аха да го изпусне, писък от дълбините, писък от тълпата. Окото зад къщата премигва, но се поколебава, старецът удържа връвта и вика пак „Стигна ли я?“. Отговорът вече май е утвърдителен, защото набитият възрастен мъж започва да тегли, па двама-трима момци се втурват, сякаш събудени от сън и теглят с него. Овързаното момче се появява зъзнещо над ръба на кладенеца, ръката му вдигната високо стиска мокра бяла перушина. Досущ същи цвят като косите му…

Вървим и бързаме, аз се препъвам едва, тя припка като вятър, лъчисти колони от розов заник се местят тромаво над върхарите. Трябва да изпреварим тъмното. Тя се отдалечава все повече, и миг преди да се стопи сред стволовете спира. Настигам я бездъх, безда си усещам краката, превита и стенеща.

– Тихо, сестро – вдига тя ръка –Сега трябва да те вкараме.

Тя бръква в торбата на рамото си и вади бял, полупрозрачен воал, нещо средно между булчинско було и мрежа за пчели. Намята го на главата ми и го спуска пред лицето.

Гъсталакът хапе и драска като телена мрежа и не пуска лесно. Да се провираш опасана като ханъма из храстите е трудна задача и за ислямски фундаменталист.

Тя спира рязко и прикляка зад един храст.

– Тук стой. Ще дойда след малко. –

Вися като паяк известно време без да мръдна. После шепот и скърцане ме известяват че тя се връща. Защо от другата страна. Отварям уста да се оплача и изведнъж застивам.

През храстите до мен се провира друго момиче. Облечена е в зеленикава рокля, на главата с шапка от която се спуска същия воал като моя. Само дето има вид на по подготвена от мен – ботуши, раница, фенер на кръста.

Зяпва, когато ме вижда. Представям си каква романтична картинка съм. На лицето й пълзи усмивка и тя прикляка до мен.

– И ти ли ще влизаш? – шепне тихо – За първа нощ ли си тук?

Кимам неуверено.

– Радвам се да се запознаем.

Протяга ръка и стисва силно моята:

– Велина.


Деветото свикване

октомври 4, 2013

Сега вече трудът идва на първо място. Ето това е възпитание – на стари години кръгчета и ченгелчета да въртиш до края на тетрадката, та да ти дойде акъла, как точно се прави маслото. Колко баби и дядовци цитирам, не знам, но са много със сигурност. Един приятел ми каза да внимавам със съня, и снощи в пристъп на притеснение отказах да отида на… кръчма. Представяте ли си? Аз? Да мога и да не изляза? Не съм болен, ама нещо има. Някоя дива омая ме е налегнала, сравнима само с безсънни нощи и неадекватни реакции при влюбване до уши.

Сам на себе си сенсей да станеш – това си е умение и тежка задача, ама като няма друг наоколо, както казва Гандалф…  😀 Намигване от надувкото и доскоро със следващата „омаяна“ глава:

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар” в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

6.

– Кой поток? – запитах със затворени очи.

– Онзи зад света. Много питаш –

Луната сигурно се бе показала. Кулата изсветля. Зад затворените си клепачи виждах големият пълен диск да виси точно над прозорчето, набъбнал и ярък. Орехът полюшваше сребърните си клони, и последните празни шушулки, дрънчаха като камбанки, като глави от зелени гущери, които въртяха очи подозрително насам-натам. Стената около църквата също бе бяла като мляко, сякаш осветена от упор от фарове на кола. Най-интересното обаче бе мъглата. Разпростряна нависоко, чак до сребристите стрели на боровете под върха, тя мърдаше и клокочеше като жива. Никога не си бях давала сметка колко красива може да бъде, ако я видиш цялата като облак, като от птичи поглед, като мъхесто бяло гнездо с множество разклонения. Меката й паяжина покриваше всичко, мушеше се навсякъде обгръщаше дънери и клони, треви и камъни, и течеше. Течеше към църквата. Обгръщаше камбанарията. Катереше се към нас.

Търсеше мен.

Как виждам всичко това?

Опитах се да отворя очи. Безуспешно.

Много е трудно да ги отвориш, когато вече са зяпнали като котешки прозявки.

Тухлите не светеха. Бяха покрити с влажна, пулсираща течност, която блестеше на лунната светлина.

Луна също нямаше.

Ръката й (ток в дланта ми) сграбчи моята. Не бях усетила кога се бе разнесъл лекия напев (дните ми взе, нощите утрои), натрапчив и сладък до желание да плюеш. Пееше със затворени очи (а моите отворени ли бяха) и лицето й грееше като слонова кост пред свещ, метални отблясъци и звук от гайда… Надруса ме сестро… Как не съм забелязала, че воалът ти от мъгли е направен… Вият се като живи, снагата ти с нектар поливат… като Клеопатра се къпеш всеки миг в самодивско мляко… (отвори порти, лице открий, да пия дай ми, миг еликсир)

Навеждам лице, защото краката ми плуват. В мъгла газят, провесени над нищото. Не мога да скоча и да избягам. Цялата бяла маса от планината се е изсипала в малката стаичка, блика, набъбва, прелива, надига се и стига лицето ми.

„Сестро, пей” дочувам глас далечен, виждам очите й вперени в мен, течно сребро от зеници, като сутрешно сиво небе, ръката й стиска моята, сила идва и катери мускулите, пълни заряд, думите ечат, но устните лепнат, ноздри пълни с мътна вода, задух и тежест… „Отвори уста и пей” …инстинктът ме кара да скоча и да изплувам, ръката й ме стиска и държи на място с нечовешка сила. Думите се леят от устата й, по-бързи от мъглата, огнени лодки в бяло море (лице открий, лице открий, да пия дай ми, сърце не спи)… стигат устните ми, аз ги стискам… въздух не ми остава, друго не ми остава… Как отваряш уста на дъното? С последният вик на удавника, отчаян опит да вдишаш въздух от тоновете течни талази които те натискат…

…Лице открий – чувам гласа си ясно сякаш до мен друг изрича думите.

Дишам.

Луната е влязла в камбанарията, тухлите висят наоколо ми.

Пея.

– Да пия дай ми, сърце не спи, за твойте тайни, няма мир, без дих оставам, без стих запявам, че твойте тайни, са моя мир…

Луната е влязла в устата ми, ръката ми гори, всичко наоколо (лице открий) шупва  в кристална пяна, натиска ме към дъното… сбогом свят това е краят …

И рязко става прозрачно.

Тихо и ясно.

Виждам през камбанарията. Виждам двора, ореха, стената, планината. Виждам нея, виждам булото и усмивката й.

Очертания. Всички те са само очертания на фона на това, което е. Като листа по бързите струи, като тънка хартия потопена във вода, като избелял плат, през който виждаш слънцето. Контури на съдържанието.

Далечен екот смущава тишината.

Рев оглушителен разтърсва света, разлюлява луна и звезди и отбрулва всичко от нас.

Пред мен тече. През мен тече. Виждам го, но не го докосвам. Усещам го, но не го улавям.

Аз съм в Потока.

***

Ако се спускаш от върха Хвърчил е почти точен кръг, кацнал на малко ръбче над бездната, къс плато, хоризонтална чиния земя, осеяна с бели къщички, зелени ливади и дръвчета и червени керемиди и огради. Под него далеч по-надолу Калено се е протегнало като змия, глътнала пътя, пуснала леко шкембе покрай мегдана, а най-долу забил връх в равнината се изсипва триъгълният  Възбог.

В една от най-близките откъм върха къщички се чува писък. Рев на бебе оглася селото и кръшна мома изскача отвътре боса, понесла див вързоп в ръцете си. Едва се е развиделило, и тънките валма от роса тя стъпва странен танц. Детето се успокоява,тихо почва да гука, и майчиното лице се усмихва щастливо изпод големите сини сенки, виснали под очите като зрели сливи.

– Радо, що става булка? – клати глава едрият мъж изскочил по риза след нея – Днес година ще му правим, ти не мож’ го успокои.

– Виновна съм? – тихо дума тя и остър поглед впива в челото му

Той гледа, в очите му горят недоспиване и съмнение, но лицето й го успокоява. Нежна усмивка се плъзва по лицето му.

– На тати хубавиците –

Измореното лице на Рада не трепва. Нито от острия тон, нито от нежните милувки когато мъжът я прегръща. Само очите й се отпускат и замъгляват. После поглежда малкото в ръцете си и едва тогава в ъгълчетата на устата й заиграва усмивка.

Момчил излиза нагласен. Дошъл е краят на работата в селото, скоро отново нагоре ще поеме със стадата. Навежда се над малкото и го целува. То пропищява.

– Въй, вие двамата луди ли сте, детето навън да държите? – стара баба излиза изпод стряхата. – Ще го простудите, ще си изкашля червата! Я вътре веднага.

Лицето на Рада пламва. Тя отваря уста, после поглежда Момчил многозначително.

– Ами аз такова… – плете той и побутва жена си към вратата – Много реве бе майко, само навън се успокоява.

– Чай, чай му давайте, а не леден въздух! – отсича тя и посяга да дръпне навътре.

– Влазяме, влазяме, хайде остави ни малко –

Той целува бързо жена си по устата. Тя го гледа без да отвърне.

– Ще ме оставиш с нея –

– Па не я слушай, тя само си говори – вдига рамене Момчил. – Трябва да сбера пара, тази година двойно ще ми платят и ще си остана после за повече.

Тя го гледа, а в очите й той се оглежда… калпак е сложил, а главата му гола… вижда как годината се извърта и пак на вратата седят, но тя държи дъщеря им за ръка… той им маха, но само малката му отвръща… друга година се извърта, дебел ямурлук облякъл е, майка му му маха от прозореца, а те двечките седят без да мръднат… Още една се врътва…

Той завърта глава.

– Ще гледам да слизам като съм близо –

– Да идваме ние. Пак накъм билото ли ще водиш? – смътна надежда в гласа й.

Страх в очите му.

– По-добре е тук да сте. Студено е горе. А и … – сеща се за туй що търси и млъква. Пипа торбата, нов кавал има. Трети поред, и ни тон има, ни сърце.

Та се изсмива и прави стъпки сякаш танцува, боса в тревата, росата блести по краката й. Копнеж се заражда в гърдите му. Тръгва към нея и се опитва да я хване, а тя закачливо му бяга по-двора.

– Хайде, вземи ме с тебе – чурулика гласчето й – Всички други жени искат мъжете си вкъщи, само аз съм готова да те следвам! Хайде, Момчиле! – клепките й пърхат и гъделичкат гърдите му.

Страхът отново налива в сърцето му. Преглъща трудно и после се обръща.

– Детето да порасне пък ще видим –

Нещо гасне в погледа й.

– Прибирайте се скоро! – чува се пак глас от къщата.

– Хайде, Радо – казва Момчил от портата, но на двора вече няма никой.

Докато прекрачва навън към пътя, вратата на къщата се затръшва.

След миг отвътре се разнася бебешки рев.


Седмият вик…

октомври 2, 2013

Ечи от сутринта в главата ми…
Днес за първи път се затрудних да стана.
Появи се онова малко гласче саботьорче което каза -Абе що не си поспиш… и довечера може…
Но аз го затъкнах и скочих. Знам защо така е.
Еуфорията, тази приятелка на новаците, вече си отива. Явно вижда че се справям 😉 Сега идват най-сериозните дни. Хадар да ми е на помощ.
За да може и вие да разберете кой е и какъв е…
Както казах на един приятел днес – на Джойс ще стана, но няма да се откажа. 🙂 (пояснение от фукнята – понякога Джеймс Джойс е писал само по няколко думи на ден:) )

Весела вечер!

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар” в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

– Ало, водача! – подметна викингът – гледай си пътя, графиня дьо Ревньό…

Ния се изкикоти. Двамата с Ал си смигнаха, което не бе пропуснато от острото око на сърдитката зад волана.

Напрежението се увеличи.

– Аз пък да взема да сляза, ако ви преча – изръмжа Неда и метна отново бърз поглед в предното огледало.

– Гледай пътя – каза Ал и гласът му беше вече сериозен –

– Аз гледам, ама и ви чувам –

– Внимавай, Неда! – повиши тон викингът.

Ния се обърна напред и рязко пое въздух.

При следващия завой пътят бе избутан и почти счупен под прав ъгъл от вертикалния остър ръб една голяма скала. Неда намали леко – кривото огледало, което бе поставено отдясно на завоя бе счупено.

Въпреки това скалата се дръпна рязко, и разкри мила картинка на пътя. Стреснатата водачка заби рязко спирачки, докато се бореше с волана. Малкото синьо возило се поклатушка между ръба на пътя и скалата, и накрая спря.

Голям овехтял пикап се беше настанил почти в средата на шосето, леко извит наляво. Отзад превита на две бабка бе опряла ръце в задницата му и натискаше усърдно, провесила глава надолу между ръцете си. Отпред, застанал точно зад отворената дясна врата го побутваше момък  с камуфлажно яке и зелена войнишка шапка.

Бабката спря и му подвикна нещо. Двамата се обърнаха и впериха очи в пътешествениците, които току се бяха тропосали зад тях.

Неда смъкна прозореца.

– Точно зад завоя ли… – пое дъх за атака тя, но бабата я прекъсна:

– Ох, чедо, закъсахме! – и като изприпка учудващо бързо до колата, хвана шофорката за ръката:

– Помагайте, кажете му да не тръгва! –

– Стига, майче! – подвикна нервно момъкът – Не мотай хората! – после замаха с ръка надясно – Ето оттук, леко-леко може да минете!

Алеко и Ния вече се бяха смъкнали от колата.

– Да помогнем нещо? –

– А няма страшно – каза леко притеснено момчето, и ги огледа от глава до пети с живите си очи. Зелени като котешки, отбеляза Ния. Той свали шапка и избърса челото и русолявия си бретон с ръкав.

– Ш’се оправя – допълни той.

– Да бе, впрегнал си майка си да бута – Неда застана до Ал. Фигурата й, висока почти колкото на викинга, и решителния й глас, явно впечатлиха младежа. Той пое въздух.

– Бе, да бутнем, пък тогава, ако щете –

– Ще бутнем, как – окуражително се ухили Ал и отметна дългите си кичури назад.

– Момент – изкомандва Неда и посочи към колата, която се бе опитала да завре в скалата, за да освободи шосето – Ния, в багажника има триъгълник, изтичай и го сложи преди завоя. Внимавай като изскачаш. Ал, ти застани от другата страна.

– Чакайте, аз… – опита се да каже нещо горкия момък, който явно се чудеше откъде му е дошло.

– Ти се качи и върти ключа. Освободил си предавките, нали? –

Тя леко се стресна когато бабата хвана ръката й.

– Чедо! – промълви жената и впери същите котешки очи в острите черти – Кръшна си, ма си и джаста-праста! – тя се усмихна – Не му давайте да тръгва, чедо. Не трябва да ходи никъде с това… – млъкна и задържа погледа си в очите на момичето, сякаш видя още нещо там – Ох, чедо, а вие къде отивате, знайш ли…

– Майко – волт по-меко изрече Неда – спокойно, сега ще видим дали ще проработи.

Дребничкият момък изгледа предупредително майка си и после се метна в кабината.

Неда и Ал опряха ръце и забутаха пикапа.

След десетина опита, пъшкане, псуване и нерви, те оставиха победилата машина на тясна отбивка отстрани на шосето.

Седнаха до нея, като дишаха тежко. Момъкът клекна пред тях и впери поглед в Неда.

– Не иска пущината. Слуша старата, да й се не види…

– Много меко се… изказа… – ухили се Ал, докато покашляше. – Аз бих теглил… на пикапа, де.

Русото момче се усмихна. После отново метна бърз поглед към високото момиче.

– Бе, и аз, ма она старата ше ме чуе… –

– Накъде си тръгнал? – попита викинга.

– Горе на ел. станцията ме викат. Най-вероятно пак авария е станало, и кой друг да викнат… Ради е на града, пък ония двамата…

Той се изправи.

– Елате горе, да починете, майка ше ви направи кафе… Хайде – подкани ги той.

– А, не, не – отсече Неда.

– Няма не – втвърди изведнъж и момъкът тона докато я гледаше – Като бутахте каруцата, аз казах ли не?

– Е, трябваше да помогнем, човеци ли сме… – изправи се и Ал. Неда го последва, без да обръща внимание на подадената й от момчето ръка.

Тримата поеха наобратно.

– Може да те метнем, ако искаш? – предложи свойски дългокосата върлина – Къде е тая станция?

Неда изгледа услужливия си приятел.

– Е, хайде сега – усети я веднага момчето – Ще се оправя. Вие накъде сте поели?

– Към събора, горе на Възбог – каза Ал.

– Самодивския ли? И аз се каня да мина, ама може другиден… – оживи се момчето – Ама да не сте някой състав нещо? Щото гледам акордеонче носиш в колата… Пък горе що музика ще се изсипе, таз година…

– Ей, набито око имаш! –

Те стигнаха до завоя, където бабата седеше и говореше нещо тихо на Ния. Когато приближиха колата на Неда, двечките млъкнаха като по команда.После старата жена се пресегна и хвана ръката на високото намръщено момиче. Тя едва сдържа импулса си да не я измъкне.

– Дъще, благодаря ви за все… дето ми отървахте момчето… че не знам щях ли да го видя ако беше се емнал по тия чукари – и без да обръща внимание на неговите протести, стисна по-здраво Неда за китката и приближи лицето си изотдолу на нейното.

– Да внимаваш, дъще, чу ли… Аз и на твойта дружка казах, да се пазите. Тежка е тая година, будни са много сили… висока коса я сече. Ти си напета и лична, и много мъка имаш у гърдите, нищо, че очите ти я крият… Най-добре, ако питаш мене, да не ходите никъде… Ако се върнеш сега, и той ще се върне, и всичко по масло ще ти върви… Но не искам да ти разбутвам пътеката аз. Само казвам – внимавай и се пази. Сама не оставай, с други се събирай. Не дръж мъката, дъще. Под сърцето на камък става.

Неда я гледаше като в транс. Тихият, но твърд глас на бабката сякаш предеше. Студен вятър повя, прегъна жълтите треви, дръпна забрадката на старата и хукна нагоре по баира.

– Ей ги пущините… Диви сили има у всеки камък и дърво, дъще. Ама ти го знаеш.

Тя пусна ръката й и я тупна по рамото.

– И ‘земи да се усмихваш повече. Я ги как ти рипат по тоягата ‘сичките – каза тя вече на по-висок глас.

И в този миг, за всеобща изненада на всички се случи невероятното.

Неда се усмихна на бабата.

Компанията притихна.

– Видко, я ги качи горе – махна с ръка жената – Я да им сварим по кафе и да починат. Виж ви к’ви сте се опулили кат нап’нати крави…

Младежът се закашля.

– Не, бабче – поклати глава Неда. Обръщението й накара Ал и Ния да вперят погледи в нея. – Ще вървим, път ни чака.

– Но можем да метнем момчето – възвърна си дар словото викинга – Ако разрешите.

Старата помръкна.

– Се пак ще ойдеш горе… Нищо, поне няма да е с оная пущина. – въздъхна тя и после се смръщи и изръмжа – Видко – да не си помислил да тръгнеш после нагоре към събора! Чуеш ли?

Момъкът се смути.

– Абе… не ща да ви притеснявам сега – заусуква го той.

– Няма не ща – отсече Неда, която постепенно се връщаше във форма – Ще те закараме.

Дребничката й приятелка протегна ръка.

– Аз съм Ния, приятно ми е.

– Виден – притеснено отвърна момъкът и стисна дланта й.

– Ей, хубаво е, че има и възпитани сред нас! – възкликна високо едрият тип и подаде на свой ред ръка – Алеко съм!

– Неда –

Виден повтори още два пъти името си, докато ръкостисканията го разтърсиха.

– Това е майка ми, Райна.

Пътешествениците един след друг се изредиха да стискат ръката на симпатичната и здрава бабка.

– Хайде, качвайте се! – изкомандва Неда – Ал ти ще седнеш до мен.

Викингът и Ния се спогледаха многозначително.

Върлината тупна момъка по рамото.

– Готви се за военна операция, момче! По машините!

Момъкът се усмихна.

След минута претъпканото автомобилче се плъзна бавно покрай бабката и пое по пътя. Старата жена гледаше след него, докато се скри зад завоя. После тихо издума нещо неясно и се изкатери нагоре по пътеката, която се виеше покрай скалата. Най-горе на билото седна, пое си въздух и запя.


Петото викване

септември 30, 2013

Честит понеделник, викам! 🙂 (не ме замеряйте само, плс)

Днес е по-малко, но малкият почва да свиква с новия ми режим и се настани на коленете ми пред компютъра в 7 без 20. „Край“, вика, „Готов съм“. „За какво си готов, маймунчо?“. „За влака. Няма да пинкам вече“. И влакът потегли в следващите минути по екрана, като ми остави само една трета място от него, за да мога да допиша последните реплики на героите в отдалечаващата се кола.

Така че – до утре и хубава седмица!

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар” в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

_________________

5.

Планината се изправяше рязко, като стреснат от сън великан. Пътуваш без да подозираш нищо из пустата безкрайна равнина, и изведнъж уж далечните възвишения надигат чело и разпръсват облаците със могъщи рамене.

Когато навлезеш в полите й, сякаш пресичаш невидима завеса.

Хората се променят.

Безсмислените разговори спират, отегчението от дългия път изчезва. Внезапно всяка дума става много ценна, като скъп предмет, който трябва да внимаваш къде оставяш.

Мълчание те обзема отначало и някаква боязън.

Малката синя кола лъкатушеше из острите завои, като буболечка под погледите на високите ридове. Пътищата бяха мокри и лъщяха, когато слънцето се огледаше в тях и смигваха заговорнически на автомобилчето.

Неда бе свалила стъклото и вятърът брулеше лицето й и лявата й ръка на волана. Дребничката Ния се бе свила на седалката до нея, разпуснала черната си коса пред лицето гледаше през прозореца си. Задната седалка бе напълно заета – на две трети от едрия викинг Алеко, ограден отляво с раница, отдясно с едър кожен калъф за акордеон. Широката му усмивка му контрастираше с меланхолията на двете девойки.

– Затварям очи… че твойта хубост те ще издържат, но сърцето красотите ти… ще прободааат! – изпя той с весел бас.

Ния запуши уши.

– Какви красти ще ловят? – запита с равен глас Неда.

Ал се разхили.

– Ей, не се предаваш… И красти става. Като ти се лепне на сърце това място, мира нямаш докато не се върнеш пак.

– Има ли още много? – запита сънливо Ния, вдигна боси крака на седалката и ги гушна през коленете.

– Още малко. Качваме се в планината вече –

– Забелязах. –

– Тогава що питаш? Не знаеш ли колко остава? –

– Не съм врачка. –

– Ама… – едрият момък се наведе напред – Да не си за пръв път? –

Малката замълча. После изхъмка тихо.

– Ехаааа, блазе ти! – с истинска завист в гласа изрече викингът. – Аз първия път бях като треснат с талпа…

– То и сега може да си… – отрони тихо шофьорката и леко се подсмихна. За пръв път от началото на пътуването.

Ал не й обърна внимание.

– Знаеш ли историята на селата?

Ния изхъмка отново, неясно дали утвърдително, но момъкът продължи.

–  Самодивския събор сега се провежда в Калено, второто село. Но навремето били три – Възбог, най-близкото, над него второто, дето ти казах – Калено, а най-високо, скрито и трудно за откриване, се намирало Яперино, или Хвърчил, както може да се открие на някоя по-подробна карта.

Той се надвеси напред, запален да обясни всичко на новобранката,

– Разказвала съм й. Знае. – с лека досада го сряза Неда иззад волана и влезе остро в следващия завой.

– Каза че селата са две? – наклони се Ния към нея, сграбчвайки дръжката на вратата в последния момент.

– Третото го няма отдавна –

– Няма ги само хората. Опустяло е отдавна, но къщите още си стоят вероятно.

– Да, купчини тухли сигурно има из цялата планина – кимна разбиращо Неда. – Алеко, любопитния отдавна бленува да се качи да ги види.

– Този път съм решил. – отсече той. – Качвам се сам. Няма го Стан, да ме мотляви.

Неда не каза нищо. Само стисна устни и натисна газта.

Ния я изгледа, после се завъртя така че да вижда момъка отзад.

– Разкажи ми още.


Четири

септември 29, 2013

Ден четири.

Този път бях почти готов още сутринта, но реших да си пооставя време ако ми хрумне да добавя нещо. Так сега „4.“ е напълно завършено, и няма да повторя онзи пъзел – днес пускам първата част от „3.“ утре – втората от „2.“. 🙂

Хубава и спорна седмица, приятели! От утре влизаме в боен режим. Пътешествието започна.

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар”, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

_______________

4.

 

Ръката й се протегна и докосна устните ми. Ледена. Тръпка на желание, неприязън и още смесени чувства ме разтърсиха. Отново бодеше като оголен кабел.

– Хапни сестро –

– Мога и сама да се храня – казах и се пресегнах да взема залъка.

– Много ме топли това че си непокорна. Всички други дето намерих все с преклонени глави бяха. Ама личи си, че мъж не те е пипал.

Пламнах цялата.

– Лъжеш се, сестро –

– За язденето им не думам – тя подразнено продължи да държи кръглото парче хляб. Ароматът му постепенно започна да събужда в мен стомаха ми. Не бях яла повече от ден. – Но туй „сестро” от твоите уста ми хареса –

Преглътнах тежко.

– Думам ти сърцето ти да е докосвал. Дали си се забавлявала с някой, си е твоя работа. Въпреки че, Домна да ни чуеше, живи щеше да ни дере… Отваряй уста, знам че гладуваш!-

С не особена охота захапах залъка.

Медена сладост се разля по небцето ми и се спусна по гърлото. Хрупкавото парче хляб някак имаше по-силен вкус от меда върху му – пресен, пресен, топъл хляб, с мека срединка и твърда кора. Разбрах смисъла на думата благоуханно. Вкусно беше, да му се не види.

Награбих другото от ръката й. Тя ме стрелна с очите си, но смръщването й беше шеговито, те си останаха спокойно черни, без буря да ги промени.

После, докато слънцето постепенно стопляше кожата ми, и докато тя ме хранеше като двегодишно дете, запя. Песен, стара като нощта, която си отиваше, и весела и млада като настъпващия ден.

Пееше за любовта на млада самовила и наивен юнак. Пееше красиво, с много чувство, но някак неистинско. Не мелодията й бе погрешна, а усещането че думите на песента и мислите й са различни. Пееше и сякаш се надсмиваше над песента. Сякаш не вярваше в нея…

…Заболял Момчил юнак. Болна лежала душата му в якото му младо тяло. Всичко си му било наред, само сърцето му го нямало. За дивата самовила жадувал. Често ходел на Неначнатото езеро, но бялата мома все не идвала. Само когато дълго свирел на кавала си, светла риза се показвала сред дърветата като парче жива мъгла. Усмивка, като  стрела в сърцето му, махване с ръка, като последно сбогом.

Съвет поискал той от един знахар в селото. Горчил му викали, триста белемнита да покрият гроба му. И го подучил старият хитрец що да стори…

 

„Що желаеш, болнико? Съгрешил си, бягай на църква, Господ да ти прости, аз не мога.”.

„Тежко ми е дядо. Искам я. Жена да ми стане, искам.”.

„Пущина деца не гледа, Момчиле.”

„Друга не ща.”.

„Грешник, болник си ти… Има един начин. Но да ми се закълнеш в Господа, че на друг няма да го издумаш! И като ти кажа какво да правиш, ще го направиш точно така, както съм ти наредил?”.

„Слушам те, дядо. Твой съм, роб съм каквото кажеш закон ще бъде. Ти си ми спасението.”

„Не мой роб си ти…”

 

– Мръсни мъжки страсти, черни въжета изплели, здрави криле отнели – тя замлъкна сподавено като да заплаче.

– Какво й е направил? – запитах нетърпеливо.

– Аха, подхванала те е значи, историята – тя се ухили зловещо.

Яд ме обзе.

– Виж, невесто, хайде казвай какво искаш от мен и да се свършва! За какво ме държиш тук? Все едно, каквото и да правиш, няма да спра да искам да си тръгна! Няма да съчувствам на нито една твоя дума, докато ме държиш вързана в тая съборетина на край света!

– Дива ярост виждам в теб, сестро! – очите й заискриха като на ламя пред злато. – Ще се въздигнеш и ти сестрице, само веднъж да ме разбереш!

Станах и хвърлих последния залък на земята. Костваше ми усилия трябва да призная.

– Няма да правя нищо от това, което искаш! Няма и да слушам измислените ти истории!

– Силна си. А сега седни. Ако бяха измислени, нямаше да питаш нататък що е станало…

Нещо сгъна краката ми и аз се отпуснах отново на тревата.

– Няма да те слушам – повторих и сложих ръце на ушите си.

Усмивката й бе по-тъмна от очите. Трептеше и играеше леко в ъгълчетата, като че танцуваше на широката поляна пред изгрева. Говореше думи направо в главата ми. Вещаеше нещо опасно и мамеше да се протегнеш да я пипнеш…

 

…А после бягаше навътре в мрака, далеч от изгряващото слънце.

Утром играели самовилското хоро сестрите, но всеки път внимателно избирали под коя скала ще го подхванат.

Три седмици ходил Момчил на поляната до онова синьо като лятно небе езеро. Свирел всеки ден усърдно като млад чирак кавалджия. Нови мелодии се леели чудни и примамливи от кавала му, и все по-хубави били. Тръгвал си посърнал и изтощен всеки следобед, и на другия ден с нови сили захващал слънцето да изгрява.

На първия ден от четвъртата седмица тя дошла.

– Упорит си, юначе – рекла му, но той не спирал да свири. Помнел какво му е заръчано. Цял ден се омайвали – тя танцувала и го карала да хвърли кавала и да дойде при нея, той свирел и я карал все повече да играе и да не тръгва. Разпуснати коси блестели и гъвкаво загръщали тялото й, тежки ръкави и ресни разпервали ризата й, тъмен огън блестял в очите й, а бялото й като ярка луна лице греело от щастие. Хвърлила накрая ризата си далеч по брега, и само по коси останала. Стиснал Момчил тогава по-здраво кавала, че от тази гледка ръцете му омекнали, коленете му се стопили. Леко тръгнал по брега на езерото.

– Знам що искаш – засмяла се бяла Рада. – Тежка ще ти е тая риза, не мож’ я носи.

Застанал Момчил между вилата и дрехата й. Отлепил за миг устни от кавала и бързо издумал:

– Да се изкъпя с тебе, моме, искам. –

После пак засвирил.

– Влизай тогава – рекла дивата, сякаш това и чакала. – но ризата ми да вдигаш не се опитвай. От мен по-бърз не ще си.

И се хвърлила във водата.

След нея тръгнал и юнакът.

Завлизал бавно Момчил, лудо играела пред гърдите му момата. Бясно биели водите, изхвърчал кавалът от ръцете му. А после всичко се укротило и притъмняло.

Тръгнала да излиза дивата.

– Сбогом, Момчиле. –

– Дай да те прегърна, бяла Радо – промълвил момъкът и обгърнал ръце около нея, както му обърнала гръб. Тя за миг се отпуснала… и това било достатъчно. Попипал под дългите й коси и напипал плитката яперичина. После с острието, дето пазел на гърди срязал каквото могъл.

Вик на горест разтресъл гората.

– Що ми стори лъжецо? – блъснала го разлютената Рада, очите й – бездънни кладенци с дива ярост.

Понечила да вдигне ризата си, но ръцете й немощно се привдигнали. Опитала да стори вятър – косите й безмълвно разстилали раменете й. Дружките си на третия път извикала – гласът й угаснал още в гърлото.

Пристъпила едва на брега и се отпуснала на земята от безсилие. Човешко чедо била, изгубила за миг силите и съдбата си.

Събрал ризата и опашката в торбата си Момчил, награбил крехкото тяло, и леко като пух го метнал на рамо.

– Жена те искам, бела Радо. Дома ще те водя. – и като рекъл тъй, залепил целувка на косите й, и поел надолу.

Само едно забравил.

Кавалът, дето се изсулил от пръстите му, изхвърлен от разлютените вълни самотно лежал под безмълвните храсти.

Вятърът дошъл и леко засвирил своята песен.

Песента за изгубената свобода.

Все пак вятър бил.

 

 


Бонус викане

септември 28, 2013

То като потече и постепенно разширява канелката… 🙂

Ето още малко от днес, добавка към 2.:

За да го проследите точно – направо на раздела „Песента на Хадар“ тук горе в менюто…

_________________

Суичери, дънки, тъмни коси на опашки и червени раници. Вече е достатъчно светло, за да се различат лицата им. На високата – тревожно, напрегнато и много бяло.

Докато вървяха, по-дребничкото  момиче хвърляше крадешком погледи към приятелката си. Сутрешното сиво размиваше цветовете им, всичко изгледаше като репортаж от полярна експедиция.

На края на блока спряха до малка кола, която бипна жизнерадостно като куче, което нито лошото време, нито лошото настроение на стопанина му могат да го спрат да покаже дивата си любов.

Известно време пътуваха в мълчание

– Не се ли радваш поне малко? – не се стърпя малката.

– Радвам се – вдигна рамене високата и натисна рязко спирачките – Тоя пък галфон къде е хукнал по шосето!

– Какво е станало?

– Закъсня, това е станало –

– Недски! Хайде, изплюй си лошото настроение. Само заради това, че се смъкнах с десет минути по-късно, не може да си се нацупила дотам да газиш невинни –

– Няма невинни – процеди дългата водачка на автомобилчето и махна с ръка – Ето виж – навън е мъгла, едва се вижда, този ми кара колело в средата на шосето! – Тя смъкна стъклото и се провикна:

– Ало, чичо, мръдни вдясно, че иначе току-виж те откарам! – и като си прибра главата форсира колата и задмина изуменият сутрешен велосипедист.

– Какво каза Стан? –

– Да си вземеш обувки този път.

– Стига, Неда, много си дразнеща! – дребното момиче посърна – Сто процента нищо такова не е казал. Помни той, преди сто години, че си ми давала обувки…

– Ако ти беше видял краката след като се върнахме, щеше да помни. – не спря със сарказма Неда. – Пасти, четки взе ли?

– Салата зели? – заяде се малката

– Не, зилена само – отвърна й незабавно дръпнатата й приятелка.

Двете се изхилиха нервно.

Светофарите светваха бавно, сякаш още мудни от ранното ставане. Градът се събуждаше  едва и улиците бяха още пусти.

– Сега и оня ако закъснее, ще се измъкваме два часа.

– Оня? –

– Любимият ти Ал. Алеко, миличкият.

– Недялка свадлива!

– Николетка мръхлива!

Зад ъгъла на един висок блок се подаде клюна на табелата за бензиностанцията. Неда натисна газта и се вряза на жълто на кръстовището. Без да намалява влетя в широкото пространство пред колонките и зави към крайната.

Огромно тяло закри предното стъкло. Чу се отчаян звук от спирачки после колата се завъртя и спря в парапета, който ограждаше росната тревица.

Двете момичета се спогледаха в ужас. После едновременно отвориха вратите и изскочиха от колата.

Срещу тях, пред колонката, към която се бяха засилили, стоеше изправен снажен тип и весело ги гледаше.

– Ния, Неда, драго ми е да ви гипсирам отново! – извика той и се запревива от смях.

Алеко, миличкият.

 

***

 

Драмата се разигра бързо, ефектно и функционално – двете момичета се затичаха в противоположни посоки – високата Неда към колата, малката Ния към дългуча. Едната кълнеше и пустосваше, другата почти ревеше и повтаряше името на самоубиеца.

– Добре ли си, Але? Але! Защо така изскочи, можеше да те прегазим, Але! –

– Споко, птичке, какво си се разчуруликала! Майтап малко… Я се кротни, нищо няма да му стане на Ал! Аз от Неда знам как да се пазя!

Тежък удар с чадър по главата го опроверга моментално.

– Ела бе, луд! Изкара ми акъла изрод неземен! – крещеше високото момиче, докато чадърът отскачаше ритмично от гърба на миличкият Алеко.

– Чакай, чакай, мацка, стой! – заобяснява се той докато размахваше ръце да се предпази от злобните удари.

– А ако… не можех… да спра… бе… – продължаваше да нарежда в такт с всеки удар разяреното и явно много изплашено момиче.

– Спри, Неда, спри – безполезно се опита да се намеси Ния.

Младежът явно схвана, че търпението няма да спре боя и избра друга тактика. Шмугна се под един от ударите и като прегърна момичето, го притисна много силно до себе си.

– Не се ли радваш да ме видиш? –

– Ще се радвам да те убия! – задъхано изръмжа дивачката и безуспешно се опита да го удари отново по гърба. Той бързо я целуна по устните и дяволито каза:

– Сигурен бях, че ще спреш. Не се подценявай.

Момичето го отблъсна и изтри устни.

– Не смей да го повтаряш.

– Целувката или плонжа?

– И двете, скапльо! –

– Защо се притесни толкова? Да не би да си карала с повечко нерви? Все пак това не са метри на километража…

– Малко е да се каже нерви. – промълви нацупено Ния. – Непоносима е днес.

Високото момиче пусна чадъра, и като седна на парапета, похлупи лице с дланите си.

– И вие се водите най-добрите ми приятели – глухо измуча тя в шепи.

– Ами то кой друг ще те изтърпи. – ухили се младежът, отметна косата си и сграбчи Ния под мишница – Ето и на теб целувка, да не се сърдиш. – и той лепна звучно мляскане по устните на момичето, без да обръща внимание на вялата й съпротива.

– Като говорим за търпение, Стан как е? – вметна небрежно дългучът, докато вдигаше опряната му на колонката раница.

– Млъкни! – измуча отново в шепи като дет-метъл вокал момичето.

– Пуснал те е гледам – той метна раницата през отворената врата на колата и се зае да оглежда бронята на малкото синьо автомобилче.

– Млък, казах! –

– И Лисана е добре – плесна Ал с ръце – Да пълним и да бягаме, че вилите не чакат!

– Никъде не отивам – мученето ставаше все по-твърдо – Вървете на майната си. Не ви ща нито събора, нито дупките… нито тъпите ви приятели…

– Хайде де! – леко се притесни приличният на викинг дългокос юначага. – Какво ти става днес? Какви простотии сме правили, ти сега за едно ПТП ли…

Той седна до нея и я тупна „леко” по-гърба.

– Яд те е че не ме улучи нали?

– Махай се – тихо процеди Неда – оставете ме на мира.

– Мира няма да е станала по това време. – контрира момъкът и се обърна към Ния:

– Какво й става?

– Днес е такава от сутринта. – вдигна рамене момичето – Вбеси се за пет минути закъснение, като че ли баща й я бе изловил да пуши.

– Не пуша и не бяха пет – обади се мучащото радио –

– Ами тогава да те оставим и да ходим сами? Върни се вкъщи да си доспиш. Тъкмо ще си гушкаш изгорът. – вметна момъкът.

– Няма да си гушкам никой, тикво. И изгора е само в женски род – тя махна ръце от лицето си и радиото се отпуши, сякаш хвана станцията точно. – Хайде да седнем да пием кафе.

– Ама аз взех. – каза викингът – Мислех, че ще пълним и ще бягаме.

– Нищо. Сега пак ще вземеш. – тя рязко се изправи и като махна с ръка към колата рече – И мини през колонката. Да заредиш, не да я отнесеш. Хайде, Ни.

Тя пое бавно и измъчено към входа на магазина. Малкото момиче се поколеба за секунда. После махна с ръка на въпросителния жест на Ал и тръгна след приятелката си.

Автомобилчето пулеше стопове в лицето на момчето.

– Какво ме гледаш? Нищо ти няма… Ти ако знаеш тя какви ми ги е погаждала…

И той запали и бавно приближи колонката.

Слънцето надникна между блоковете.

Денят настъпи.

 

 


%d блогъра харесват това: