Предизвикай се… пак!

октомври 1, 2019
За какво писателят използва челник…

Трудно е за вярване, но… минаха шест години откакто започнах своята книга „Песента на Хадар“.

Кураж, за да я почна тогава, ми даде Вяра the BatMOM, като ме спечели с готината си идея да се предизвикаме да правим нещо важно за нас, за определено време всеки ден.
Нещо, което много искаме и все зарязваме, нещо, което по принцип трябва да правим заради себе си, но точно понеже никой не ни гледа и – що да не скипнем или смотолевим някоя тренировка… или всичките.

Предизвикателството за Хадар бе кратко – на два пъти по три месеца, и после огънчето олимпийско премина в друга страна.
По-долу може да видите началото от тогава. Хитър съм бил като три пъти преизбиран български политик – спазих срока и усилията, без да обещавам завършек или някакво постижение. 🙂

Но истината и копнежът надделяват над всякаква хитрост – все повече хора (особено през последната година, благодаря ви!) ме питат кога ще довърша тази „Песен…“. Все повече се учудвам колко различни познати и непознати са прочели този нередактиран текст, който стои на блога ми.

Ето тук започнахме:

https://s-viara.net/2013/09/%D0%BF%D0%B5%D1%81%D0%B5%D0%BD%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D1%85%D0%B0%D0%B4%D0%B0%D1%80/

И ето тук завършваме…

И така – предизвиквам се.
От днес започвам да довършвам книгата си „Песента на Хадар“. Ще пиша всеки ден в продължение на 90 слънца до края на годината. Може количеството дневно да е различно, но писането ще е до край – поне такъв, което да харесва на мен.

Очаквайте отблясъци тук, поне няколко пъти седмично.

Стискайте ми палци, приятели, защото, както е казал великият Буги Барабата:

„…Аз съм тръгнал надалече, мен ме чака дълъг път…“


101-во

юли 3, 2015

Ами – продължавам.
Трудно и тежко е да се завърнеш и понесеш отново цялата история на една започната и недовършена книга… привлича и тежи повече от бащината къща, понякога. Но ние няма как да продължим напред ако не се връщаме към миналото си, ако не се опитваме да го преживеем, разберем, а понякога и простим.

Благодаря, че ме съпътствате толкова време. Ще се постарая този път да стигнем до края, без да пускам нишката за чак такива дълги паузи.

Ако си за първи път тук – това е откъс от книгата ми „Песента на Хадар“. Цялата дотук може да бъде прочетена горе в страницата точно до „Начало“.
Забавлявай се!

21.

Сънувам и вървя. Как беше думата?
Бленувам.
Стискам в едната си ръка увехналата китка, в другата киселата ябълка. Няма по-добро средство за събуждане от тръпчивия рязък вкус. Зората отдавна е пукнала, небосводът виси над главата ми сънено и се чуди.
Чуди се къде отивам.
Чудя се и аз.
В гърдите ми е пусто, всички преживелици от последните няколко дни-нощи и часове-години са изцедили всяка мъка и радост от душата ми. Като след предълго, прекрасно море на палатки с любими приятели – прибираш се вкъщи и си по-изстинал и безмълвен от тостера, по-неуместен от калта, която си домъкнал по обувките си…
Гората леко издърпва завесата си от дървета и първите поляни над Яперино се плъзват пред уморените ми клепачи.
„Ако ме оставиш ще умра, Недо“, чувам я да говори.
Съвестта ми леко загризва аортата, но аз съм опитен плувец във вината… веднага гледам да обърна на вода всяка тръпчива жилка.
„Само да ги видя, да ги успокоя че съм добре, и после ще се върна, ще й занеса билката“.
„Те ако беха примрели за тебе щяха да те потърсят поне.“
Малкият предателски гласец отново се обажда. На самосъжаление ми мирише.
Преминавам през поляната и пред мен проблясват първите къщи. Червеникавите покриви изгряват на слънцето, което се придига тромаво над планината.
Представям си какъв съм призрак – нося се над тревата с нахлузена бяла рокля направо върху дънките си, едва си усещам краката, дори не знам как точно успявам да ги преместя. Поемам дълбоко въздух и издишам. Аромат на борове, пушек и още нещо.
После виждам моста, и почти едновременно забелязвам двата силуета в средата, опрени в парапета.
Разпознавам ги моментално. Едновременно като тухли по главата ме цапардосват желанието да хукна напред и това да се закова като попарена на място.
Като две тухли. Но втората е по-тежка.
Безпогрешно знам чии са силуетите.
По-малкият е надвесен над мижавото поточе, а по-високият го държи за ръка.
В мига, в който почти щях да се отлепя от мястото си, ниския силует се изправи и прегърна високия.
Бяха Ния и Стан.
Слънцето се разхили срещу ми.


Отново 42

февруари 23, 2014

Бавно като мед от тесен чучур…

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделните раздели “Песента на Хадар” и „Песента на Хадар 2“ в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

***

Малкият говореше тихо, момчетата бяха наострили уши и сякаш цялата гора бе затаила дъх, за да слуша.

– Стотникът, гледачът и ватафинът били най-важните хора в отрядите на българската войска. Стотниците често слушали направо предводителя на цялата армия. Отначало, най-отдавна, това бил кавхана, пък после сторили по гръцки обичай и ги водел военачалника на някой боляр… Ма за това не съм сигурен, де. То май никой не знае точно.

Това било в една голяма, много страшна битка, дето толкова дълго се водела, че никой не знаел как ще свърши. Врагът дето ни нападнал бил цяла армия от грамадни и снажни воини от далечни земи, въоръжени до зъби, увити целите в желязо и злато, – когато се свиели в бодлите си и нищо не можело да ги стигне – ни стрела, ни меч.

Нашият цар след дълги дни на битка бил намислил един хитър план как да излъже врага и да го замами към капан, дето да го победи веднъж завинаги и да спечели войната.

Та тая част от нашите войски, за която става дума, се била укрила в една гора. Те трябвало да се нахвърлят на враговете и после да побягнат, за да ги подлъжат в подготвения капан.
Да, ама точно в тая част стотникът и ватафинът – или велията, както му викали по това време, много се дърлели. Стотникът искал да се покажат и да пресекат цялото поле, което ги деляло от вражеските войски, велията обаче се опъвал да изчакат онези да се приближат, та да им е по-кратък пътя до отстъплението. Те все така правели – единия милеел повече за победата, другият – повече за хората.

Стотникът бил главният на отряда, затова накрая разпоредил каквото той смятал за добре.

Изсипали се стоте пешаци от горичката, заедно с тях и калушарите и ватафът със знамето, затичали се към врага и заразмахвали мечове. Чуждата армия видяла шепата българи и се разсмяла. Пълководците се разкикотили и се почудили дали да се занимават въобще с тези отчаяни самоубийци, или да изсипят един чумерен облак от стрели и да ги зарият до шията.

Но дружината приближила и по нищо не показвала, че е изплашена, ами даже скоро щяла да се вреже в редиците на обкованите от глава до пети чужденци…

…Зазвучал рог, хиляда гърла екнали като едно и пехотинците в златисти брони събрали своите високи почти човешки бой щитове и подали копията си между тях. Забралата тракнали като едно и срещу себе си войниците на царя видели плътна крепост от метал и знамена. Нямало да ги подгонят и примамят без битка, а в нея сигурна смърт щяло да има.

Водачът не му мислел много. Суров, здрав като бик мъжага, той вдигнал меча и заповядал пълен напред на разколебаните войници. Не слушал дори опасенията на велията, нито предложенията му.

И паднал първи под удара на няколко копия, докато успял само леко да разклати редиците на врага, и дори да събори на земята един от чуждите воини. Още няколко бойци нахлули в открехналата се цепнатина. Без колебание обаче враговете затворили редиците си зад тях, сякаш златните щитове ги погълнали.

Изгубили кураж, шепата воини се дръпнали и застинали на едно място, сякаш зачакали края си.

Тогава велията вдигнал знамето и като го развял запял една песен… многостара, сигурно по-стара и от него, ама в наши дни вече съвсем дърта.

Събрали се калушарите край него и вдигнали мечове. С върха на знамето той тръгнал напред и пробол като с грамаден кол редиците на врага.

Като видели това чудо, останалите наши бойци се събрали до русалиите… които не се казвали тогава така, ама и наш ватаф не можа да каже как са им викали, и се строили в три колони, като последните вървяли с гърба напред, та да бранят другарите си от удари иззад тях.

„Ако щете фащайте вяра“, кле се Дельо, докато го слушахме, „Но докато ватафът пеел, никой не можал да съсече ни знамето ни, ни някой от воините ни, нито да разтури здравата колона, дет’ като карфица се промушила до сърцето на пехотата на врага, ударила знаменосеца и отмъкнала дългото му копие с триъгълното парче плат дето онез го развявали уж за знаме.“

Малкият замлъкна.

Момчетата се събудиха като от сън.

– Ама какво станало? – запита русолявият който седеше до калушарчето.

– Ами нямало как – с пленено знаме онези трябвало да ги гонят. – вдигна рамене момчето. – Той ватафа после разказваше и как в последния миг преди да побягнат из полето, стотника ги настигнал ранен, успели заедно да избягат и велията го излекувал… ама ние вече не му хванахме вяра, че много чудесно беше станало.

– Много занимателно разказваш – обади се Кою отпред – направо не знам къде се намираме, така се отплеснах.

Чильо се огледа.

– Па требаше да сме стигнале вече – каза притеснено той – Поне до Горни поляни.

– Ма аз верно не знам – каза Кою и отпусна юздите. – Тука съм сякаш за пръв път.

Кончето спря и завъртя глава сякаш и то се чудеше какво става. После изпръхтя и замря.


3-то следизвикателство

януари 4, 2014

Виждам селото едва когато пътят се покрива с каменна настилка. Обувките ни със стажант-дивата тропат, Яна стъпва безшумно.

Къщите са нарядко, разделени от пусти улици и широки дворове. Растителността е избуяла и от двете страни на оградите, има едва една-две къщи които не са обрасли в храсталаци и треви. От никъде не се види  жива душа, селото или спи, или всички са побягнали. 

Разумно би било. Ние идваме. Кой би искал да живее в близост до всемогъща луда? Или почти всемогъща…

Виждам как Яна забавя ход пред една от дървените порти край оградата, и нещо ме мушва в сърцето. Сигурно е родната й къща.

Май прекалих. В крайна сметка коя съм, че да я съдя… Можеше и аз да съм толкова луда. Какво бих направила на нейно място? Не, че не ми е идвало до гуша, но все пак някак успях да се опазя.

„Имаше с кой да споделиш“ казва един глас в главата ми, подозрително прилича на майчиния ми. Тръсвам се ядно. Стига автопсихоанализа. Въобще не мисля че има подходящ момент за това, но сегашният е просто абсурден. Какво, да взема да зароня сълзи на патилата на Яна? Може би, ако си бях вкъщи на топло  с чай в леглото… Трудно е да се влюбиш коленичил, както казва Стивън Тайлър.

Старият рефрен отеква в душата ми като спомен от някакъв адски далечен, невъзвратим свят и сърцето ми се разтуптява в гърдите. Тя го усеща естествено, нали е вързала езотеричните си уреди за системата ми.

– И аз така се чувствам, сестро – тихо мълви като мести поглед от мен към слепите прозорци между двете джанки. – Песен не смея да запея… А, да си спомна, реже като нож.

Мълча. Не знам какво да кажа.

– Защо… – започва русата девойка и плахо спира.

– Думай – кима й Яна

– Защо не потърси помощ самовилска, сестро? –

Знам отговора на този въпрос и хващам за ръката да спра помощник-дивата .

– Нищо – изсмива се яперицата, очите й горят изпод воала, с който е окичила косите си – Тя не знае…

– Какво не знае – нервно изтърсвам и самата се изненадвам от себе си – Ти къде беше като я изгониха?

– Аз тогава мислех че… щото е ядна, нали… Червена щом е, престъпила е клетвата, посегнала е… – тя пристъпва смутено от крак на крак, а после се осмелява и вдига глава – На ако знаеха за майка ти и за тебе… Щяха да се стекат на помощ…

Яна се кикоти, после тупва малката натегачка по рамото.

– Не му е времето. Не знаеш нищо за вкиснатите им закони, за плачливите им ритуали… Няма да кихнат дори, щом хора има намесени. Нейсе. – тя махва с ръка и после изтърсва: – Сега ще стане опасно за нас. Дръжте се до мене. От куршум и змейски камък няма опазване, знаете. Люти са тука, страх ги тресе у червата. Но на непознати девойки в беда може и да не налетят… Поне не с нож и пищов.

Тя ме поглежда и се хили.

– Ти нали все за това дрънкотиш… Тука може да те огрее някоя … гега.

Физиономията ми явно я разсмива още повече. Тя маха воала си и го завръзва на кръста си, след това вади от торбата си една забрадка и я слага на главата си така, че да закрива лицето й. После се прегърбва и се подпира на оградата.

– Ти – просъсква тя и дърпа безцеремонно Велина за полата, като истинска старица. – Дай ми ръка.

– Отива ти така – изтърсвам нахално, но тя само изсумтява.

– Вървете до мен. Като ви посоча къщата, влизаме. Аз съм болната ви майка… куче ме е ухапало или каквото ви скимне. Нататък знаете.

– Какво? – вдигам недоумяващо рамене – Обираме къщата и бягаме през границата?

Тя ме пронизва с ядния си поглед, после се усмихва пак.

– Само едно нещо трябва да откраднете – казва с онзи съскащ, вещерски глас. – Сърцето на домакина.

– А ако е домакин… ка? – не се сдържам аз. – И жени ли ще обезсърчаваме?

Тя се обръща и като се подпира на малката дива потегля напред.

– Няма – грачи през рамо – Няма как да стане сестро. Други жени освен нас в туй село няма.


68

декември 3, 2013

Днес – малко по-сериозно. 🙂

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу, е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар”, в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

***

Каруцата се движи като в сън, всичко наоколо е призрачно, осветено само от звездната светлина, която се отразява от листа, клони и камъни, и превръща всичко в матово светло сребро, сред което се гушат лилави сенки.

Омърлушените момичета седят на седалката зад високия мъж, който току прошепва нещо на магарето, дето крета едва отпред. На дъното на каруцата, сред няколко раници и якета се е пльоснал викингът зареял поглед из гората.

Някой си тананика. След известно време втори глас се присъединява към него.

– Стига, девойчета! – изшътква изведнъж възрастният дядо. Магарето се стряска и подскача, той дръпва повода му. – Па и ти момко… Знам ко ви се върти из главата – ей сегинка ще омаем тоз старик, па после ще търтим обратно.

– Сега пък и да пеем ли не може? – отяжда се момичешки глас.

Каручката спря. Песента бе секнала и наоколо бе тихо.

– Каза ми Калуна да внимавам. Ама с шила кат вас как да внимава човек, без да се убоде. –мъжът се извъртя към тях. – Лъже тая гора. Мислиш си, че знаеш пътя, пък се на едно тъпчеш. Не мойте, бяга за нищо на света! Ще слезем долу, ще оправим колата. Ще се качите по светло, па и при по-арно време.

– За пръв път ми се случва да ме гонят от някъде! Това е най-негостоприемното село което някога съм била.

– Пък дори не си стигнала до него.. – обади се Алеко насмешливо.

– Не се бъзикай, гадняр! Тези за какви са се помислили – за Атонски монаси? Мъжете – ОК, минават, жени – анатема!

– Не ви гонят бе чедо…

– Да бе, то това вярно не беше просто гонене – беше си ритуално обявяване на по-низшия вид за нежелан.

– Зарад вас го правят, диване! – изведнъж отсече сурово старецът – Пука им на тях, че ще им видиш кирливите ергенски ризи… По нощите горе не е безопасно, ич!  Колко булки… – той млъкна рязко.

– Заради нас?

– Какво има горе? – пресече я с по-кротък тон Ния – Какво е, което да е опасно за жени, а за мъже не?

Старецът шибна магарето с повода и послушната, макар вече и доста поизплашена Юра дръпва отново каруцата.

– За сички е опасно… она пущината върти. – измърмори водачът

– Ами те защо се качват? Защо само нас спират? Че и ти бързо си предложи услугите да ни свалиш.

– Не ми дава и мен сърце да ви оста’а горе.

– Но защо? Какви са тези тинтири-минтири, от които всички са така настръхнали?

Стою се обърна и аха да избухне отново, но после се овладя.

– Не съм аз тоз чиляк дето мож‘ да ти каже кое как е, дете. Само знай, че жени у горното почти не са останали. Колко и Горчил да бди… змей не е, да огрее насекъде.

Настъпи мълчание. И в този миг Юра спря.

– Хайде, мила, хайде! Знаеш го тоз път, не сме одили еднаж… – запляска я старецът притеснено. – Хайде да си одим дома.

Той опита още няколко пъти, но силата не помогна. Тогава въздъхна, слезе от каруцата и започна да я гали отстрани по шията, и да й говори тихо.

Малко по малко магаренцето сякаш се отпусна и започна да прави ситни, бавни крачки напред, докато Стою го дърпаше за оглавника.

Точно в този миг някъде високо горе, сякаш почти от върха се чу мощно бумтене. Тътенът се разнесе, и вятърът довея човешки викове и глъч.

Някой пищеше.

И този някой изглежда беше жена.


Sixty!

ноември 24, 2013

Безтегловността не е свобода. Само позналият смазващата неумолимост на гравитацията, знае какво е да си свободен. Синът на прокудените не разбира щастието на простото лежане и наслаждението от спокойствието. Полетът на птицата, който често наричаме свободен, доста пъти е тежка борба, на която малко са способни. Самотните често се чувстват осъдени на единението си, семейните двойки – оковани в споделянето.

Свободата винаги е разликата между мечтите и действителността. Положителна, когато отскокът е бил над летвата в главите ни. Отрицателна, когато дори не опитваме да скочим.

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу, е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар”, в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

 

16. (Продължение)

Мижава свещица свети на прозореца, силует приведен над нея прозира навън, не мърда надвесен, само сянка на ръце минава зад мътното перденце.

Почукване на вратата, нито много силно, за да събуди всички в мразовитата нощ, нито достатъчно слабо, за да не бъде забелязано.

Силуетът изчезва и след минута отвътре чегърта дървено резе.

– Що? – казва глуповато възрастният мъж, като подава лице и зърва забрадената жена отпред. – Коя си? Кой дириш?

– Аз съм – казва глухо стърчащата сянка пред прага. – Татко.

Сепване, мъжът отстъпва назад  и вдига лампата що носи, високо. Загърната в дълъг сив ямурлук, жената стои отпред, лицето й скрито в тъмата.

– Мари… – отеква шепотът му  – Ти ли си ма…

Тя леко дърпа забрадката и на трепкащата светлина се очертават нежни черти с чудна хубост.

– Радо, невесто… – кръсти се мъжът и отстъпва още крачка назад. – Как… какво дириш тука?

– Яна съм, Момчиле. От гроба да стане мама и да ти дойде на крак ли чакаш… татенце?

Той потреперва и се хваща за пантата на вратата. Кашлицата започва бавно, откъм гърлото, после стиска по здраво и пълзи надолу, сграбчва гърдите и стига корема, разтърсва го и го превива на две.

Пристъпът минава трудно, той мъчително се изправя.

– Що щеш, дъще? – хъхри гласът му

– И в роден дом ли да влазям не мога?

Той се суети, после се дръпва и й прави път.

– Влизай, чедо… Аз – подсмърча силно и се закашля отново. Ръката му сграбчва част от дрехата й, докато трае поредният гърч, но тя стои без да помръдне, без дори да се обърне към него.

– За малко съм – студено изрича девойката, когато кашлицата го отпуска – После те оставям на тебе си.

Той махва с ръка да я покани. Дългите й поли потъват навътре в мрака и вратата хлопва зад гърба й.


59 ден

ноември 24, 2013

🙂

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу, е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар”, в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

***

– Знаете вече що ще сторим – тихо редеше думи Яна, надвесена над жарта от нощния огън. Бръкна в пазвата си и хвърли в него шепа топчести, космати неща, а после бързо гребна от въглените и ги зари. По-впечатляващото бе, че ровеше с голи ръце.

– Що? – запита Велина, гласът й потрепваше леко, може би от студ, може би от вълнение.

– Приставане как се прави, вило?

– Не съм вила, не ми викай така… Откъсна цвета дето гледах, сега ме подигравай…

– Слепи думи не дрънкай, без да си провидяла що значат… Мигар наученото си забравила?

– Само знание не стига… Трябва и да го изиграеш, и сила да имаш. – сухо изрече русата девойка. Де да можеше да я чуят някои от моите преподаватели…

Яна се изсмя.

– Как се пристава, принцесо? Щом знаеш, а не смееш, си принцеса префърцунена…

Велина я изгледа ядно, но замълча. После неуверено изрече:

– Изгора на хоро, изгора на вода и изгора на гора… а накрая изгора на… –

– Сърца – каза силно Яна – най-усветното от самовилските умения. Таз вечер ще почнем отзад напред.

Велина се вторачи в нея.

– Ще почнем? И мен ли ще ‘земете?

Яперицата се изкикоти.

– Ще ли ти се, вило?

Момичето се смути.

– Аз… не съм вече нищо. Не зная що да искам.

Толкова беше прозрачна, че чак ме дразнеше.

– Ха, като се втурна да спасяваш Неда, не беше като да не искаш… – тя я изгледа сурово – Взимам те, но…

Изправих се. Главата ми още трептеше, но вече знаех да не гледам в една точка. Така замайването преминаваше най-бързо.

– Значи ли, че мен ще пуснеш, Яно?

Бялата фигура отпусна коленете си, които прегръщаше и похлупи лицето си. Сподавен смях се процеди между дланите й, а после очите й изведнъж се впиха в моите.

– Нима още искаш да си тръгнеш… Недо, сестро моя? Още не вдяваш, нали…Вече не можеш да си идеш, мила моя… Дори да отидеш при тях, част от теб няма никога да ме напусне. Никога няма да се върне.

Тя се изправи рязко и вдигна ръце.

– Ала няма да слагам веч прът в ничии колеса… Ако така е писано, така да бъде.

Тя изгледа и двете ни с Велина с блестящи очи. Дива радост и сурова решителност горяха в тях, и онази нейна неуловима усмивка.

– Една дружка и сестра ми стига… Една още кат‘ мен и ще изпълним обета, дет съм дала… Ще скършим изедното семе навек…

Лудост струеше от погледа й. Огънят почти бе угаснал, звездите и луната се бяха покрили и мракът нахлуваше в гърдите. Белите й ръкави се рееха като призрачни мантии пред нас, и само очите й отразяваха кой знае откъде някаква бяла, далчена светлина.

След миг беше пред нас и като замахна с двете си ръце, разсече въздуха помежду ни.

– Надигране сега почва – занарежда гласът й, и една дълбока, стаена мелодия започна да се надига в главата ми. – Коя пристъпи първа, коя ухапе най-напред, коя надмогне мъжко, коя сгърчи и звяр напет, коя захване песен, коя начене вир води, коя надмогне сърце… с нея ще пристанем сестри.

Мрак, студ и злъд. Ревеше ми се, исках да се махна, да забравя, да спя…

Насядахме отново край жарта, Яна я разбута и леки пламъчета близнаха въгленчетата.

– Сега искам да ме чуеш като за последно, Неда… преди да тръгнем. Едно нещо има да свърша, и ти ще решиш дали ще си ми помощ. После, ако щеш още, ще те пусна да си идеш…

Ръката й на рамото ми, главата й опряна в моята, усещам как Велина е вплела длан в дланта ми и едвам се сдържам да не я дръпна.

Яперицата започва отново да разказва.

Велина ме гледа. Страх и надежда се гонят в очите й. Защо иска да е толкова близка? Особено сега като съперница… Има нещо, което не разбирам…

След минути или часове над билото се появява една издайническа светлосиня линия.


54-то

ноември 18, 2013

Ето малко повече от днес… Малко постничко идва тези дни, но много сънедостиг и претрупване със задачки.

Весело!

🙂

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу, е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар”, в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

15. (Продължение)

– Ти си не ври носа у женски работи – скастри го бабката.

– О, опазил ме бог!  – изръмжа широкоплещестият дядо и махна с ръка. – Ма то вие за друго говорите…  Дека ската кофите?

– Ето видиш ли – пак ме ядосва – посочи го с ръка баба Калуна – Нали ти рекох, че са до вратника, бе пенсийо!

– Ето за туй говоря мойто момиче – циганка стара пуши лула… – кимна възрастният мъж на Ния и вдигна ръце – Тука нема мъжко, нема женско… като те почне и мира нямаш – и като й смигна, той се запъти към към вратата на дворчето.

Бабката го изпрати с почти невидима усмивка. После се обърна и като дръпна от лулата, изтананика някаква песничка. Думите „циганка” и „лула” се чуха ясно, останалото беше измърморено по-скоро на нея си, отколкото на света.

– Какво се случи моме… – хвърли тя пак един кос поглед към момичето до себе си.

Ния дръпна още веднъж от почти догорялата цигара и я залепи на един камък на земята.

– Топли следи оставяш като те гледам… май не сте били трудни за следване.

Малката се извъртя и изгледа жената.

– Какво?

– Лесно може да ви открият, рекох… Поне Райна се е справила добре… ама ми рече, че и други са се справили почти…

Нещо полази в гърдите на луничавото момиче и сграбчи  сърцето й. Споменът за онази нощ, търкалянето и тичането из гъсталака се върна отново и сякаш затъмни слънчевия заник в тихото селце и гаргите, които кряскаха любопитно наоколо.

– Кои други, бабо?

– Ами ти не си ли видяла никой? Сами ли бяхте с твойта дружка?

– Ами да… Не – изведнъж каза тя. – Май имаше още някой… Ама на мен ми се струваше че си въобразявам, знаеш – от страх всякакви неща може да му хрумнат на човек… Сякаш някой стоеше наблизо – и преди да паднем, и след това… – докато думите излизаха от устата й, й стана още по-страшно. – Но… никой нямаше всъщност наоколо.

– Съюзникът може да стигне далеч и без теб… – промърмори жената – Следа да дири, стръв да пуска, крака ти да плете. Имаше ли нещо странно наоколо ви?

– Ами… беше тъмно. – объркано каза момичето – Не съм забелязала. Какво или кой е съюзника?

– Ех, дете, като говоря така на алтава ме правят… Призраци посред бял ден съм виждала, змейове и тенци на всеки праг… – старата се изкикоти и дръпна дълбоко от лулата.

Ния се прокашля, после нерешително каза:

– Не знам дали е някой… но това, което ухапа… ужили Неда по крака, беше растение. Беше си най-обикновен клон, сигурна съм, поне дотолкова се виждаше… Освен буболечка да е имало там, ама пък такава отровна…

– Що ще дирите горе ми кажи? – дали от лулата или от друго, но гласът на бабата прозвуча сурово.

– Нищо – сви рамене малката и изгледа старата отстрани – Просто искаме да го видим този прословут Хвърчил… дето толкова трудно се стига до него.

– Верно е… знайш ли, че само ти му казваш така… Тука иначе му викаме. Чувала ли си?

– Да, Яперичино… Не съм само аз обаче… и дядовците така го нарекоха… Все тая, защо сте го прекръстили? –

– Яперино е, момиче! – бабата втренчи поглед на свой ред в момичето – Кои са тия дядовци дето му викат така? Тукашни не ще да са.

– Ами, точно тукашни. От самото Яперино, отгоре. Дядо Горчил се казваше единия, другият… не помня как беше. Бяха слезли да докарат вино. – Ния зарея поглед към билото – И той като теб цяла вечер се мръщи, че ще се качваме… Не било за нас там… – тя сбърчи чело. Имаше още смесени чувства към онази вечер.

– Вино казваш? – замислено я изгледа старата жена – Долу на събора го докараха? Само двамата ли бяха?

– Нямам представа… – вдигна рамене малката – Само двамата са били сигурно, днес са потеглили със русалиите нагоре, малко преди нас…

– Що думаш момиче? –

Баба Калуна вече не пушеше – лулата бе до нея, погледът й бе вперен право в лицето на Ния. Лицето й бе помрачняло, като че облак бе закрил приветливите й, светли очи.

– Горчил русалии е викнал горе? Луд ли е? – каза тя и поклати глава – Какво мисли той, как ще стане лечители да изправи срещу злъдната усойница…

После стисна зъби и замълча.

Ния объркано я гледаше. Бабата бе скръстила ръце и смръщеният й поглед бе забит в подстъпите към върха.

Малката пое въздух и отвори уста.

Не успя да попита нищо.

От много далече се чу силно изтрещяване, после писък. Малко след това пискливо ръмжене на автомобилен двигател процепи въздуха и се изгуби по пътя към билото.

Момичето и бабата се изправиха; беловласият мъжага изскочи от вратата на двора.

– Неда! – извика луничавото момиче и хукна нагоре.

– Оттам е по-далеч до пътя, дете! – викна високо бабата след нея. После се обърна към мъжа си и като му тикна лулата в ръката, каза – Ване, ела с каруцата. Може да потреба…

После тя подръпна полите си и се завтече пъргаво по паважа към по-долната улица.


52-ро

ноември 17, 2013

A nice, nice poet once said…

🙂

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу, е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар”, в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

 

Възлите улични ставаха все по-гъсти. Трудно й беше дори да спазва посоката нагоре – сякаш всяка пряка водеше към по-високо, като стотици възможни изходи от дъното.

„Няма да се дам. Толкова ми се е насъбрало, че или ще се ориентирам, или ще ревна.“

Тя си затананика. Има различни песни, чедо, бе казала баба Райна. Има такива дори дето помагат и за болести.

– Стани, стани, ой девойко…

Гласът й отразен от околните самотни къщи, я стресна. Чувстваше се все по-странно, като в сън, който по-нищо не можеш да отличиш от будността.

Някой я гледаше.

Сепна се и спря.

– Хубаво пееш, дѐте. каза бабата която седеше на пейчицата пред една схлупена къща в охра и оранжево и пушеше сладко от една продълговата лула. – Нъл знайш, има песни за всичко, ко си провесила нос – Пожълтялата й усмивка беше заразителна и пряма. Тя  тупна мястото до себе си. – Ела седни малко тука, дѐте.

Ние се поколеба, после пристъпи и се намести леко до възрастната жена, на застланата с черга пейка.

– Стой спокойно, има време, няма тръгнат без тебе! – тупна я тя, ръката й беше корава и силна. – За песните да знайш… Има такива дето лекуват и дето разболяват… за хоро и за сън, за път и за дом…

– Знам – отсече Ния, изненадващо и за самата себе си. – Вече съм го слушала това.

Бабата я погледна изненадано.

– Кой те прати момиче?

– Никой… закъсахме го и срещнахме баба Райна.

Тя се прокашля и изгледа възрастната жена.

– Ти си Калуна, нали така, бабичко?

Веждите на жената се привдигнаха, и тя захапа мундщука отново. Дръпна дълга глътка тютюн, после издиша безформена маса дим.

– А ти пък сигур си Ния? – изрече тя с дрезгав глас.

Малката застина. После втренчено изгледа старата жена до себе си.

– Ти… – тя се поколеба и после, като зарови в джоба си, измъкна смачкан пакет цигари – Дали имаш огънче?

Драсване на кибрит, мирис на сяра. Дълбоко дръпване и издишване.

Момичето и жената запушиха мълчаливо.


Петдесетдневщина

ноември 14, 2013

Като годишнина, ама не съвсем.

Много повече от годишнина, с това недостигащо време.

Кога ли ще дойде ред на часовете?

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу, е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар”, в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

***

– Ето за такова изкарване си мечтаех… да се катерим където си щем, да се качим ако трябва и на Игленика, за да пием кафе, и да хукваме веднага накъдето ни щукне… Май не трябваше да взимаме Алеко… Да, какво ме гледаш… Знам, че си падаш по него… Не ме щипи, много си зле… Искаш ли да седнем тук някъде? Това е село на занаятчии, нали така каза дебелия… Не може да няма някое въртяно кафенце, или някоя зографска работилничка, дето да го сервират с бяло сладко, м? –

Неда дърдореше и се въртеше наляво-надясно разперила ръце из тесните гърбави улички, покрити със стари изтрити до стъкло камъни. Къщите се редяха и оглеждаха двете момичета с големите си, високо градени прозорци. Повечето бяха на по един-два етажа, в сиво бяло и кафяво, рядко някоя се кипреше в по-различен цвят.

– Ако искаме да си пеем… ако искаме и да ревем… Те и без това напоследък са свързани. На теб какво ти се прави, Нийски?

„Ами реве ми се, ама убий ме, не знам защо” отговори й наум малката.

Ния се радваше тихомълком на приятелката си, не я беше виждала такава грейнала откакто бяха тръгнали. Колкото повече Неда се разпалваше обаче, толкова повече тъга изпълваше сърцето на луничавото момиче. Необяснима тъга.

Навсякъде беше пусто. В центъра имаше само едно кафе, на което нямаше никой, и то беше някакво типично модерно с шезлонги, пластмасови столчета и маси като регулярното кафе край стъргалото на всеки град.

Неда разочаровано го изгледа, после вдигна рамене.

– Ще седнем ли?

– Недски аз… – сви рамене момичето. – Както кажеш.

Беше се смрачило, разкъсани облаци се пречкаха пред хубавото слънце и правеха следобеда леко кисел. Неда се пльосна усмихнато до една маса. Ния приседна на съседния стол сгушила глава в раменете си, с пъхнати в джобовете ръце.

– Гледай к’во е яко! – махна отново с ръце дългата и дори пусна косата си и я тръсна няколко пъти. – Свободата, Санчо…

Ния изгледа сивите столчета и пустото площадче. Едно куче ги изгледа зад оградата на съсената къща, после се сви на кравайче, явно твърде отегчено, за да ги лае.

Тя хвърли подозрителен поглед на Неда. Много говореше. Свободата, хм.

– После ще се върнем ли на панаира? – попита сънено малката.

– След като се качим до върха – изгледа я строго приятелката й, после се разхили бурно.

– Да си видиш само изражението… Ще се върнем разбира се, и аз искам да видя закриването. Обичам кметове които говорят дълго и напоително и безсмислено… – тя продължи да се кикоти.

Ръмжене на двигател заглуши гласа й.

– Я някой ентусиаст се е качил чак дотук. – повдигна вежди Неда.

Пътят се виеше покрай селцето и между къщите се виждаше когато някоя кола, кон или пешеходец преминеше по него.

Малко сребристо джипоподобно возило премина скоростно, като накъсан кадър между сградите. Секунди след като се шмугна зад последната се чу изпукване. После двигателят изхърка и угасна.

Момичетата скочиха и се втурнаха по уличката. Малко пред да завият зад ъгъла и да изскочат на пътя, Неда спря рязко и сграбчи Ния за рамото.

Чуваха се гласове. Женски глас викаше и се разправяше. Мъжкият му отговаряше нервно.

Колкото и тих да беше, малката го позна.

Говореше Стан.


Ден 46

ноември 10, 2013

Още малко от днес:

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу, е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар”, в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

15. (Продължение)

 

– Ходи – шепне Ния. – Аз не знам…

– Няма не знам… ставай –

Откъслечни спомени от предишната вечер, разговори, танци, погледи и чаши с вино.

О, да и виното.

– Главата ли? – пита Неда, седнала е на ръба на леглото, като на свиждане в болницата.

Истината беше, че главата й не беше чак толкова зле. Като изключим лекото виене на свят, и тежестта в тила, нямаше болка.

Това, което я стягаше беше сърцето.

Тя се привдигна и седна.

– Нещо май сбърках много снощи – прегракнало изрече луничавото момиче и затърка очи и слепоочия.

– Мда, личеше ти. В един момент потъна и трябваше да те носим… Ще можеш ли да станеш наистина?

– Ще опитам… Кафе?

Високата й приятелка наля от термоса на масата черна течност в чашка и я подаде на Ния.

– Обичам те – прегърна малката с две ръце топлото канче и отпи със затоврени очи.

– Потеглиха вече, но ще се движат бавно.

– Къде… Искаш да ходим с тях?

– Искам. Ще се качат до Калено, а Алеко е навил Виден да го влачи до горе.

– До… ?-

– Яперино –

Ния се закашля докато отпиваше.

– Какво ти е?

– Ох – луничавото момиче беше смръщило вежди и се държеше с лявата ръка за гърдите.

Остра, горчива мъка прониза сърцето й, сякаш се бе събудила внезапно от отвратителен кошмар, без да помни нищо друго освен мъката и безграничната тъга.

– Ния, какво става?

– Нищо… май ми е било наистина много това вино.

– Ух… Ако искаш да останем, акомислиш че си зле…

– Хайде сега… – малката поклати глава – Дай да се разходим до… – мъката отново загря гърдите й, тя пое дълбоко дъх и издиша на пресекулки. – Поне до Калено…

 

Навън блестеше ярко слънце. От белите къщи, които блестяха в очите, и грамадните могъщи склонове, забити в небето ти се завиваше свят. Ния се олюля и се подпря на грубото дървено перило на терасата.

– С кого се качиха? –

– Онзи Кальо ги взе. Трябвало да вози и танцьорчетата от вчера. Взеха старците и поеха.

Малката изгледа приятелката си.

– Старците?

– Горчил  и оня другия. – сви рамене Неда после се ухили иронично – Дето те черпеше цяла вечер.

Като полъх на вятъра, независимо от яркото слънце и светлия ден, необяснимата мъка отново повя в душата й.


44 път

ноември 8, 2013

Малка поправка на вчерашната еуфория – леко съм придърпал средата на предизвикателството с пет дни… „Обетът“, който съм дал е за 96 дни непрекъснато писане и 43-тият е далеч от половината… Добре, че съм математик, та да го объркам… 😉 Вярееее, къде е моят буден коректив :P? Много ми се ще да приключвам вече, май. Поне с книгата. 🙂

Е, то не се губи – така имам една еуфория повече! 🙂 Хайде, Еуи – до 48-ят път!

Весела събота и неделя, хора!

🙂

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу, е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар”, в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

 

14. (Продължение)

***

Пукането на съчки топли, дори и да не усещаш огъня. Тихото басово лумтене успокоява и сгрява душата. Напомня на завивки на открито, вкусно печено, песни и прегръдки, дим и мокра шума.

Докато не отвориш очи.

Два мълчаливи женски силуета седят край пламъците – Велина е обхванала  колената си, Яна ровичка из канчето закачено над огъня.

Стягане в сърцето, кошмарът вече е при събуждане. Дори и веднага да избягам оттук, вероятно завинаги ще усещам студеният нож в диафрагмата сутрин, преди да отворя очи.

– Ела да хапнеш – чувам равния глас на яперицата. Усетила ме е дори обърната с гръб. Ходи го обяснявай на спасителката. Която подскача като убодена и притичва до мен.

– Добре ли си, Недюша? –

О, това не се издържа. Какво се напъва това момиче? Още не съм отворила очи и вече искам да й плесна едно шамарче…

– Не съм – казах аз – С вас съм.

– Щом се шегуваш, значи ти е помогнала – прошепва тя и отскубва нещо от челото ми. Просъсквам и я сграбчвам за ръката.

Велина изпищява и се мъчи да изтръгне ръката си от пръстите ми.

– Пусни, пусни, о, пусни, моля тееее! – викът й процепва тъмнината и ушите ми, и аз стреснато разтварям пръсти.

– Пробутва ти бабини деветини – подхили се яперицата все още с гръб към нас. – Мисли че съм те натровила. Успокои ли се?

Велина плаче тихо и стиска китката си.

– Какво стана, не съм те стиснала чак така… – продумах и се надигнах. – Уооу – изрекох и легнах отново – Всичко ми се върти, май силничко си ми дала този път.

– Ха-ха – разсмя се сърдечно дивата, сякаш сякаш сме стари приятелки на парти – Не съм те напила, сестро. Просто те пуснах вътре. Отворих преградата.

Ушите ми пищят, главата ми се върти. Светът сякаш се мести със секунда закъснение след очните ми ябълки. На ръба на зрението ми отново пълзят гущери от сребро.

Тръснах глава и почти извиках.

– Какво ми направи, Яно? – изохках, докато се опитвах да се надигна със затворени очи – Какво, мамка ти!

Подхилването е до ухото ми.

– Спокойно, сестро, отвори ги. Трябва да свикваш, по-добре е да проходиш със отворени очи.

Леко повдигнах клепки.  Потръпнах от докосването на нещо горещо до устните ми. Яна държи чаша.

– Дръж и пий – тя ме изчака да хвана чашата с две ръце и се надвеси над Велина.

– Я да видя – чува се сумтене, което преминава в кикот – Вие двете сте люта двойка, миличките. Ожарила те е здраво.

– Гадина, гадина мръсна – извика през сълзи вилата – Неблагодарница мръсна! Заради теб съм тук, заради теб съм на този хал! А сега и ръката ми изгори, гадина такава!

– Сега сме наравно – изрекох аз и предпазливо се обърнах към нея – въпреки че аз поне съм го направила без да искам…

В този миг погледът ми попадна на ръката й.

От китката до предмишницата й грееше червен пръстен от хиляди малки възпалени точици.

Просъсках и се наведох към нея. Светът отново ме последва чак след секунда и някакъв странен шум отекна в ушите ми. Шуртене на чешма, плисък на вълна.

– Леле – казах и преглътнах тежко – ама това изглежда зле. Какво си направила? –

– Аз ли – задъха се тя ядно – Аз ли гадино? Аз исках да ти помогна, дори залепих листо от… – въпреки болката тя се сдържа – билка за усвет…

– Сколасничето няма да помогне, сестро – каза Яна и сложи дланите си върху червеното върху ръката. – Рекох ти вече, тя е една из нас. Не съм я тровила, не съм я опивала… просто я отворих…

Тя се обърна и ръката й пипна челото ми.

– Вече съм убедена, че си заклета лезбийка – изплюх аз – Малко си закъсняла с отварянето ми, само че… –

Изправих се рязко, ядосана на безсилието. Веднъж съм чупила крак в шести клас и полудях от съклет, опитвах се дори да тичам с гипса.

Поех дълбоко дъх и размахах ръце. Имах ужасното чувство, че се люлея и падам, а всъщност стоях на място. Шумът се усили, сякаш бях насред течението на буен поток, и в същото време ясно чувах дори пращенето на огъня.

– Не се движи толкова рязко – предупредително изрече яперицата и пусна ръката на Велина.

– По-добре ли е? – попита я тя.

Момичето се дръпна и почти незабележимо кимна, стиснала устни.

– Е, това е повече от твоюто, ти си билкарката – тя се изправи и снагата й закри огъня, висока и внушителна с дългите бели шлейфове, които падаха по ръцете и гърба й.

– Слушайте ме харно сега – отсече тя като командир пред войска – След няколко часа е злъд. Може да спите дотогаз ако щете, но в мига, в който дода да ви ‘зема, да сте готови. Не ща да ви влача кат’ кукли разбридани. Ти, Недо – тя ми подаде чашата дето държеше – наливай си и пий от лудянката. Ще ти помогне да не зреш всичко толкова ярко. Малко по-малко трябваше, но то и без твойто бунене нямахме време…

Тя се обърна и понечи да се отдалечи.

– Яно – извиках и тя спря като спъната. – Какво ми направи?

– По-полека, сестро – тръсна се тя и отупа с ръка нещо от рамото си – Казах ти вече. Отворих те. Сега си една от нас. – обърна се и впи очи в моите – Не виждаш ли Реката, сестрице?

Блестящи сребърни гребени се рееха край очите ми. Всичко се размазваше, щом мръднех глава, като картина с разтечени цветове.

Тя се ухили.

– Не виждаш ли водата, потока? –

Гласът й отекна в главата ми и аз се огледах инстинктивно – дворът, небето, луната, шумът на листата. В шуртенето сякаш имаше вплетени думи, в сенките звънтяха звуци, ситни гласчета, като шепот на мравки между песъчинките, като удари с минатюрни чукчета по камбанките-капки от дъжд.

Вдигнах ръце към очите си, усетих странен сърбеж в дланите. После сведох очи към самовилата.

Моето докосване я беше изгорило.

Нещо някъде вътре в мен затрепери.


43 дни!

ноември 7, 2013

Ура! Половината предизвикателство – изпълнено! Аз съм титан! Аз съм сериозен човек! Аз съм пълен лигоооооч!

Отново благодаря на всички, които ми помагате. Страхотни сте, Приятели!

За всички, които търсят подредба на нещата, които трябва да свършат – има такава хора, само трябва предизвикване 🙂 На мен всичко ми се подрежда страхотно около писането, и дори успявам да свърша още повече неща от преди, (ако е възможно).

Много слънца и звезди, и весели купони!

:))))))))

 

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу, е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар”, в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

***

 

Шепоти пред вратата, бабешко вайкане и бръщолевене, леки стъпки и скърцане на дюшеме и панти.

Луната наднича в стаята, но момичето в леглото не отваря очи.

– Само да помогне, нищо нема да скъпим – стърже женски глас пред вратата – Туй е от майка й останало, пропищя орталъка, подпали съседи и ора… Инак е добро момиче, па и убаво, не един момък я заглежда, знайш…

Шепотът става по-ясен – вратата се открехва.

– Ма се бори и надви ‘секи момък… те затуй на жената не й е дадена сила, да не може мъжа да надвие, да му се подчинява, ма той Господ е наредил така, та да има мир и семейство, знайш…

Рязко изшъткване спира момичето в леглото да не скочи и да закрещи.

Мъжки глас изрича тихо:

– По-добре да вървим сега, стрино –

– Ма как, нема ли да й дадеш нещо? –

– Видях я, наше момиче е. Поразсърдили са я сигур. Ше й мине – гласовете излизат и глъхнат в коридора.

– Ама се пак, нещо нема ли… Не я знайш ‘ква е кат’ се разлюти…

– Утре я доведи при мене, да си поговорим. То повече на нея требе да помогнем, отколкото на други…

– Ма как, кви ги говориш па ти… – звуците стават неразличими и се стопяват постепенно.

 

…Сврени дрешки в торбичка и една платнена кукла от мама, вън вятърът жили и реже до кост, злъд е покрил всичко, без помен за зарево, едрото туловище на планината е надвиснало над улиците и сгушените къщи. Нисичкият силует притичва по най-тъмните петна, там където и изцеденият светлик на луната не може да стигне. Малко преди да стигне до последната къща от реда, там, където треви и храсти бележат края на владението на хората, той спира и се оглежда. Всички къщи тъмнеят слепи, само тази, която е напусната от дребничката сянка, мига като еднооко джудже, похлупило глава на земята.

– Не мой си тръгва тъй, дете – сепва я мъжки глас зад нея, тя пъргаво се обръща – Не ги оставяй.

Малкият силует е опрял гръб в стената на къщата и диша учестено като изплезено куче.

Висока сянка излиза откъм оградата и застава в средата на улицата. Оскъдното сребро на луната я облива. Възрастен мъж с шапка, леко приведен, разперва ръце и тихо дума:

– Не им се връзвай, ‘секи бърка… Той е объркан, а пък тя е баба… Вече не знае кое е правилно, и как да постъпи. Обичат те, и ги е грижа.

– Ник’ва грижа ги не е – отсича тихо малкото създание – Те потириха мама. Сигур и я погубиха. Не ги ща. Мащам се. Не мож’ ме спря – и да ме върнеш, пак ще се измъкна…

– Не съм ‘зел да те спирам. Дъще… понякога при големите не си личи, ама те са много тревожни за тебе. Баща ти много обича майка ти, и не би я натирил… мож’ да е сбъркал, ама нали сме ‘ора, бъркаме, па си прощаваме после…

– Знам какво викат всички – избягала е, оставила ме е на тях… Как нема да избяга… Знам, че старата я прогони… сега иска и мен да саката да стори, или да ме изгони…

– Саката ли? Не ти мисли лошото, баба ти, не мой така, дете…

– Лошото? Нема лошо, дядо Горчиле… има различно. Тя иска да съм като нея… а кога съм различна, съм лоша. Ако ме стори различна от мойто, тя не е ли лоша обаче?

– Умно дете си ти, много неща вдяваш… Ако те тормозят много, ‘земи да им кажеш да спрат, па идвай при мен…

– И да дода, що? И нея я слушам как се мъжете са прави, а жените са да слушат и да скланят глава… Майка ме не е учила тъй… Па и тейко… Поравно някак им беше, поне  докат…

– Видиш ли? – възрастният мъж вдигна длани нагоре. Студът люто хапеше, а откритата кожа направо ставаше безчувствена.  – Разбирали са се. Всичко е от неразбиране. Земи се върни, па си легни у леглото, че е мраз страшен. Къде си хукнала да дириш…

– Да, знаеш ти, че диря, дядо Горчиле… – малката сянка потрепери и се свря още повече към стената – Нямам вяра никому тука… Не ме щат, мразят ме и само чакат сгодно да ме напъдат… и на теб нямам вяра… Ще ме прощаваш, ама за мама знам кой е помогнал…

Дядото замълча и преглътна тежко.

– Признавам, пръст имам у туй, ама баща ти беше много влюбен, дете…

– Влюбен, глупости… – прекъсна го строгото детско гласче – Сама знам, че няма таквиз работи, всичко е само престорване и прелъгване. Туй си е вашето хорско надиграване… и у него има надмогване, и война, и мъка… Затуй викате все „кат порастеш ще разбереш” щото не знаете к’во да кажете…

– Кой ти ги наговори пък тез? То… че викаме така си е верно, ама то е от друго, не от тез щуротии и пълни глупости… –

– Кой… Баба ми. Тя много неща ми изясни за селото, па и за хората изобщо… А и аз не съм сляпа, дядо Горчиле… Ще отречеш ли, че у ‘сяка къща раздор отваря и раздор затваря вратата? Мъжете се ядосват, па некои и бият, жените се карат, сплетничат и мърморят… На това ли викате влюбване? Обич ли е, робия ли, що?

– Мале, много ти знае верно устата… Ама баба ти май е за бой най-много, много глупости говори верно е…

– Ето, това си е мъжка приказка, нали?

– Стига пък… Ти кат’ сe скараш на некоя кукла, не си ли я обичаш после?

Той въздъхна, после клекна.

– Не е съвсем добре устроен света, дете, ма ‘сички се държат понякога като разсърдени деца, на които им е длъжен, тоя свет пусти… Разбери, ако не се хванем ние да поправим нещата и да се разбираме, нема как да чакаме друг…

– Не ща повече да те слушам… Глупостите са си ваши, вие ги оправяйте… –

– Чакай бе, дете, а ти от кои се мислиш? Сал, че не си човек ли също?

– Не съм – изсъска малката и леко пристъпи напред – Изрод съм за вас, чух я баба ми… Па и сама знам, че не съм.

– Не се лъжи, че си вила… – поклати глава старецът – не знаеш какво треба, за да станеш една от тях…

– Не ща да те слушам, старико! – викна момичето, после се усети и се огледа – Ти пък що знаеш за вилите? Айде върви си… Ако искаш поне малко да ми помогнеш, тръгни си, да знам, че след мене не душиш.

– Знам много за вилите, дете… – промълви тихо старецът и се закашля пак – Не ми дава сърце да те оставя да си тръгнеш… Не мога, ще извикам баща ти, инак сърце ще ме убие, ако нещо ти се случи…

– То вече се е случило, дядо – каза тя и духна към него.

Вятърът стана непоносим, дядото се загърна с ямурлука и го преметна над глава. Когато вдигна отново очи, сенките пред него бяха неподвижни. Той извади от джоба си нещо и бял кръг светлина огря къщата и оградата.

Те го гледаха, пусти и неми.


Четиридесет и двеее!

ноември 6, 2013

42. Отговорът. Да му се слави името Дъглас Адамсово… 🙂

Има много път до него, но до въпроса, както знаем има още повече…

С утрешната ми публикация живот и здраве, стигам средата на срока за моето предизвикателство. Вече започвам сериозно да се чудя дали той ще ми стигне, за да довърша тази етно-психо-мито-мистична фантазийска история. 

Защото не трябва да спирам преди края.

🙂

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу, е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар”, в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

14. (Продължение)

Разговорът излиза от рамките си. Безсъние, умора и смъртен ужас. Всичко ми е като в сън.

Аз всъщност не крещя на яперицата.

Не говоря с Яна.

…”Какво си мислиш? И ти си същата! Още като малка беше такава – не обичашe да те доближават много, беше си самодостатъчна. Играеше си най-добре сама. Или с мен.” Усмихнато до безразличие лице. Спокойно до полуда. Крясък и недоволство в пубертетската ми душа. „Хайде, успокой се и ела да пием по нещо с Лаци”. Отвращение и безсилие. Имената, които започват с „Л“са противни и хлъзгави.

„Ако ми кажеш още веднъж, че приличам на теб, ще повърна. Всякаква съм била – неуравновесена, откачена и недорасла дори, според теб. Как тогава приличам на теб, мила и стабилна майко?”…

– Вземи се в ръце, кикиморо – изрича тя и замята глава с булото си. – Не подозираш дори колко много от мен носиш…

– От теб? – пресиленият ми смях кара Велина отново да се опита да ме хване за ръка. Блъскам я и усещам колко е лека, едва успява да се задържи на крака. –Ти си най-чуждото и противно нещо, което съм виждала.

…“Никога не съм срещала и сигурно няма да срещна по-противен и омразен човек от теб, никога, чуваш ли?“…

Приближавам се и заставам пред нея. Сърцето ми удря в гърлото, кънти в мозъка ми, и едва дишам.

– Никога – хрипти гласът ми в двора – каквото и да сториш, никога няма да те следвам, освен насила! Никога не ще ме накараш да ти помогна, дори да ти съчувствам, ще правя всичко, за да ти преча, за да те спра! –

…“В такъв случай върви при баща си, щом съм толкова зла… Охлюва, нали така му викаш? Не съм чувала някой да се отнася като теб с родителите си. И после аз съм лошата…“

Стоя и кашлям срещу безизразното й лице.

Очаквам гръм и трясък, очаквам нерви, викове, удари, дори кръв, но не й това ледено мълчание.

Отново това налудничаво déjà vu, като във филм на Тим Бъртън.

Бясът ми е стигнал отдавна точката на кипене, и постепенно се изпарява.

Махвам с ръка към кандидат самовилата.

– А защо… защо не се вземете двете, и не ме оставите на мира? Ти мечтаеш за сили и самовили, ти пък за първа отмяна и вярна съюзница… Просто ме оставете, оставете ме да си ида!

Очите на Яна са цепки, а тези на Велина ме измерват начумерено от глава до пети.

– Добре тогаз – бавно и трудно откъсва думите си яперицата. – Пиле посрано, дето и майка си не мож‘ познае… Друга игра ще играеш.

Всичко се случва мигновено – ръката й, която ме е сграбчила за носа и устата и се опитва да пъхне нещо, Велина, която увисва на лакътя й, а след това се изпуска и пада сгърчена на земята, а после ярката сребриста вълна, която ме залива от глава до пети, удря ме в дъното и ме потопява в мрак.


Ден 41

ноември 5, 2013

Времето, в което пиша става все по-кратко, като малък прозорец към света в книгата, но когато съм в него имам чувството че е безкрайно.  Много отива в нахвърляне на следващи неща, във взаимовръзки и бленуване… затова епизодите тук стават по-къси отпреди.

Но стъпка по стъпка кълбото се заплита.

Весело.

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу, е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар”, в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

Белият й силует се обръща и потъва в мрака зад вратата.

Някъде шурва чешма.

Велина сяда и реве.

Сядам до нея.

– Стига, мацка – прегръщам я през раменете – нали си жива и здрава… Ще измислим начин да те отървем.

– Не плача щото ме е страх – изведнъж се дръпва тя.

Аз я поглеждам изненадано.

– Плача от яд, да пукне дано… скапан късмет, гнусно безсилие – тя става и маха с ръце като побъркана.

Постепенно вдявам.

– Опашката ли?

Тя не отговаря. Тръшва се на чувала ми по лице и мълчи.

Леко започвам да се нервирам. Не съм карала никой нито да ме затваря, нито да ме освобождава… Сега и чувалът ми е награбиха.

Отивам до нея и сядам на парче от меката тъкан.

– Имаш ли с какво да се завиеш? – пробвам се с лека ирония.

– Остави ме, не ми се говори сега, не мога… –

– А аз не мога да спя, освен ако не взема твоя чувал.

– Няма да спим – глухо излиза гласът й залупен на завивката – Ще бягаме.

Прихвам и се осъзнавам в същия момент.

Кога изгубих надежда? Изгубих ли я?

Сложи ръка на сърцето си. Сестро…

Не мисля, че мога да избягам.

Велина вече е седнала и прегърнала коленете си.

– Има начини… Знам че не вярваш, личи ти по зъркелите че си се предала, но можем да се опитаме.

Ама много се ядосвам. Просто вече ми кипи.

– Ще вземем сколасниче, ще го насипем след нас… или росянка, що яде и мишките като репи… Метличината също има вълшебна душа.

– И откъде ще ги вземем? – питам колкото се може по-ледено и неангажирано

– Може да ги набере едната, докато другата я забаламосва… в гората е пълно. – тя се изтегна на чувала ми и се намести добре. – Сега мисля е добро време за действие. Може направо да тръгнеш, аз ще бдя. Нали познаваш метличината? Виж за росянка трябва да влезеш много навътре, та…

Станах рязко и се надвесих над нея.

– Изчезвай –

Тя сяда и учудео ме гледа, мига с едни големи,дълги клепки… Ядосвам се още повече.

– Стани от чувала ми и се махай.

– Но, сестро, защо… –

Прекъсвам я брутално, всичко ми кипи.

– Махай се ти казвам! Аз съм едно дете, сестра нямам, а и като ви гледам всички, не ми и трябва…

Тя става бавно от чувала ми и посяга към мен да ме прегърне.

– Чакай, прости, аз…

Блъскам я през ръцете, и издърпвам с една ръка чувала си от земята.

– Не ме пипай – просъсквам – Ако беше мъж щеше да си изяла шамара…

– Но, мила, трябва да ми повярваш, изход има! Затуй да те спася тръгнах…

– Не съм врътнала резбата още за да ми викаш мила – вече викам, не успявам да се сдържа. – Да не съм те канила да ме спасяваш? Просто се махни някъде и ме остави на мира.

– Неда ела…

– Не! – крясъкът ми е последван от внезапно тихо хихикане.

Яна, за пореден път зад гърба ми. Професионалист е, няма спор.

Обръщам се, сърцето ми пулсира в гърлото.

– Какво искаш пък ти? – пердето е паднало и закрива доста социално-биологични условности, както би казал Алеко. Обичам го. Пердето ми. Дебелият си знае. – Или има отново смяна в плана? Не би ме изненадала, трудно е даси по-непостоянна от пеперуда в полет, но ти се справяш, Яно!

Тя се смее с глас.

– Такава ме изпълваш, сестро – издумва тя през усмивка – Много сила има в теб, много яд, същата си кат мене!

– Нямаме нищо общо, лельо, да ме извиняваш. – думите ми вече се леят безконтролно, аз хвърлям чувала на земята и се приближавам към нея. – И други така са ми казвали, не си първа… Що не идеш долу да си намериш някой мъж да те изпълни, та да се свърши с глупавите ти планове!

Зениците стават на карфици. Усмивката й все още виси на лицето но е малко чужда.

– А ти различна ли си?

Разговорът излиза от рамките си. Безсъние, умора и смъртен ужас. Всичко ми е като в сън.

Аз всъщност не крещя на яперицата.

Не говоря с Яна.


Трийсет и шест часа

октомври 31, 2013

Безсънието те вкарва във филм, но имаш ли сили да го опишеш е въпроса?

Трябва да го пусна малко да си почине, това безсъние…

Буден ден!

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу, е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар”, в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

13. (Продължение)

– Ти вместо да ни тургаш кусур на нас, земи кажи ваште мъже що не слазят накъм събора! – открои се изведнъж гласът на Кальо от общата глъч – Или сте останали само яперици и баби у туй Яперино?

Докато повечето момци се засмяха, ватафинът впи поглед в дядо Горчил, а Виден се размърда неловко.

– Наистина, дядо Горчиле – обади се изведнъж познат глас и викингът вдигна чашата си към стареца – Какво става с Хвърчил? Чувал съм какво ли не – че е опустяло, че земетресение го сравнило със земята… Днес май не видях много магьосници… Освен момчетата тук, ни врачуване, ни дявол…

Изведнъж другият старец, който до този миг дума не беше продумал цялата вечер, вдигна глава.

– Я не викай дявола, момче… К‘о искаш? К‘ото е имало на събора, имало е. – гърленият му глас драскаше като клечка по кибрит.

Настана тишина. По-веселият дядо махна с ръка, сбута съседа си и рече:

– Хайде сега, ние ли сме единствените отгоре?

– Па май да – вдигна рамене един висок, кокалест мъж, който седеше до русалиите – Аз от Яперино не съм видел никой друг днеска… Па ръшнах целия панаир.

Дядото се смути, но само за миг. Лицето му стана сериозно.

– Па може и да не са слезли, бе чадо… Горе тежка зима се задава, ората имат работа да си посвършат. Който е преценил е слезнал.

– Ей, само при вас иде тая зима, ние тука все я чакаме и все я нема…

– Щото много филми гледате – измърмори Неда под нос, после надигна глас:

– Я оставете човека на мира!

В този миг спътникът на дядото я пресече:

– Бе, вас ви е лесно – събора, туй-онуй! Що един не се качи да види как сме… Некой идвал ли е нагоре скоро? Ил‘ само питате като свекърви?

Неясен ропот отекна из кръчмата. Планината зад бара (не стъклената) задумка по плота.

– Я който е с празна чаша да не се обажда, с празни ора не говора… – извика той – Я попейте пак малко, че…

Докато компанията се дърляше, разхождаше до бара и настройваше за песни, Алеко придърпа един стол и седна зад стареца с пъргавите очи.

– Дядо Горчиле – каза той – на мен отдавна ми е мечта да се кача догоре, до Хвърчил. Ако се качвате утре, дали може да ме вземете с вас?

Ватафът, който седеше до старците, метна смръщен поглед към младежа и девойките. Неда присви очи в отговор, а после тупна викинга.

– Я стига и ти! Защо тормозите човека?

– Нема страшно, момичето ми – сграбчи я дядото за ръката. Малка и жилава, сбръчканата му длан стискаше учудващо здраво. – За него не е страшно. Вий се пазете да не ви грабнат. Опасно е за млади вили по пътищата…

– Кой да ни грабне? – излюбопитства Ния и падна в капана.

– Мъжка самовила – изрече Кальо. – Много са опасни, дебнат млади крехки девойчета и ги грабят да ги носят в пещерата си.

– Ако питаш мен – от женска ламя по-страшно няма. Вие се пазете да не ви грабне, че няма кой да ви спаси после – тросна се Неда.

Ния се обърна към Алеко.

– Ти защо не донесеш акордеона?

Юнаците край масата сякаш само това й чакаха.

– Ей, хайде бе аркадаш… Хайде, братле, къде е туй чудо… – завикаха всички.

– Тамън ще има с кой да посвиря – изтътна барманът и откачи една китара, ветеран от войните, която висеше на кука за месо над бара.

Къде с нежелание, къде с усмивка, викингът се надигна и се запъти да донесе инструмента си.

Ния се премести светкавично на мястото му до дядото и попита тихо,така че никой друг да не я чуе в общата глъч:

– Дядко, кажи наистина – какво е горе, как е, опасно ли е наистина?

– А, пошегувах се, чедо – излъга смело старецът. – Ха, наздраве!

– Значи може да се качим и ние?

– Е – уклончиво поклати глава той. – Ако сте компания… ама не ви го препоръчвам. То нема нищо за гледане горе.

– Дядо Горчиле – погледна го с умолителни тъмни очи девойчето и той премигна – Кажи ми, моля те.

Неда се изправи и отиде до бара.

– Искаш ли още? – посочи тя празната чаша на приятелката си.

Ния се поколеба. Чувстваше се странно жизнена, въпреки че знаеше, че движи на последни батерии.

– Казах ти да не се кълнеш нали? – ухили се дядката – Я да ти сипна от на Гъчо винцето… Докарал е цяла бъчонка тука при Стою, да види как ще върви… 

Малката застина. Погледна стареца в очите, после хвърли поглед наоколо. Глъч, усмивки и закачки. Изпитваше необичайно спокойствие. Тя се извърна и кимна на възрастния човек.

Другият старец се обърна и щракна с пръсти към бармана. Той направи жест все едно отключва врата и го изгледа въпросително. Намусеният дядо посочи с ръка гърдите си и дебелият барман кимна. След миг стоеше до Ния и носеше голяма глинена водна чаша, пълна до ръба с черна течност.

Ния преглътна, и я загледа като странно насекомо.

До нея се чу котешко изкикотване и една ръка се протегна и грабна чашата изпод носа й.

Беше Виден, който надигна и отпи от виното.

– Страшно! – изграчи той още не глътнал и се закашля – На, да видиш че няма да те отрови Гъчо кръчмаря.

Смръщеният старец го изгледа и ни в клин ни в ръкав му смигна. Виден отпи още един път и върна на Ния чашата:

– То е й по-леко, не се коси, ако стане нещо – ще те нося!

– Моля, моля – избута го Неда от мястото си и седна – Сами ще се оправим, няма нужда от носене, благодаря!

– Брей, че стиснати жени бе – изтърси Кальо – сами щели да се оправят! –

Компанията отново се разхили.

Ния вдигна чашата и без да казва нищо никому отпи от виното.

Малко сладко, малко кисело, то разля топлина по гърлото й, и една горчива жилка я гризна на края.

– Хубаво е – кимна момичето към нацупения съсед на дядо Горчил. Той поклати глава безизразно и вдигна чаша да й каже наздраве.

– Кажи сега, какво му е опасното толкова на твойто село – заврънка тя отново стареца до нея.

В този момент Алеко влезе с акордеона и настана суматоха. Хората се размърдаха да направят място край масата на двамата едри музиканти.

Дядкото се усмихна и после я подкачи:

– Ей, упорита самодива си, ей! Няма страшно, ако се качите през деня ще ви разведа… – изведнъж погледът му се спря на врата й и застина. В очите му за пръв път за цялата вечер се мярна сянка.

– Тия индришета що си ги окичила, моме?

Ния сведе поглед към гърдите си – китката билки, дето баба Райна им бе закачила на раздяла, се подаваше под пуловера й.

– А, това е от майка му на Виден… Ние малко приключенствахме. – тя се усмихна трудно. Споменът за гората изведнъж я завладя и кръчмата наоколо сякаш притъмня.

Усети ръката на стареца на рамото си. Беше се олюляла на стола си, и той я бе хванал.

– Зле ли ти е дъще? – каза той впил очи в лицето й – Май по-добре е чай да пийнеш, не вино.

Тя инстинктивно се хвана за главата.

– Няма нищо – тъмнината леко се разсея и тя се улови за живите очи на дядото – Просто за миг имах чувството, че още се въргалям в гората. – Някаква мъка тежеше в гърдите й.

– Кажи какво е опасното, дядо Горчиле – попита тя със странен глас.

После, като се наведе още повече към него, съвсем тихо добави:

– Нещо ни се случи на пътя, дядо. Нещо… имаше там.

Старецът безмълвно надигна чашата си. Над масата екна мощна песен.


34-тото е

октомври 30, 2013

…Написано на телефона, но както каза Жани – трябва от всяко положение…

 

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу, е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар”, в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

_______

***

Дълга маса, отрупана с чаши, свещи и блеснали очи. Дълъг обръч весели лица, смях и глъч, буйни подвиквания и внезапна тишина. Кратък тост и нова песен, подета от неуверен глас, до който бързо никнат и се извисяват други, като кокичета, пробили снежната покривка на тишината.
Дървени плотове и стълби, почти черно дюшеме и барплот, огрени от жълти лампи, които висят като осъдени на светлина прилепи по стените. Пред стъклена планина от бутилки се извисява не по-малка скала в зелен, камуфлажен гащиризон и ярко оранжева зимна шапка. Бузите, тениската и дори очите му също оранжевеят от отблясъците на огъня, и когато застанеш пред бара и задължително  надигнеш глава за да поръчаш, неизбежно се сещаш за „Оооранжево небето“…

Пред бара седи единственият който може да си говори с бармана като с равен, поне на височина. Сред множеството на дългата маса са се разположили част от русалиите, Кальо, който явно никога не се разделя с шапката си, няколко двойки туристи, и дядовците от вечерния танц. Прегърбеният актьорът мълчи облакътен над чашата си, сбръчканото старче весело излива дребно като него юзче ракия в гърлото си. Песента стига края си с всеобщо кресчендо и кулминация, която оставя драматична пауза.
В която, сякаш по сценарии, вратата се отваря и в рамката застават двете чернокоси диви създания.
Неда и Ния, маслини в очите, метал в трапчинките. Тишината се удължава, погледите застиват.


33, бесссценни!

октомври 28, 2013

„Кийп йор нассти чипс, бессценни.“ На нас ни дайте рибка. 🙂

Спорна и пълна седмица!

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу, е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар”, в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

13. (Продължение)

Ватафът направи жест към публиката, сякаш викаше някой. Хората от другата страна срещу девойките избутаха напред един по-възрастен мъж.

Неда забеляза, че до него стои ухиленият сваляч от камиона – Кальо, братовчедът на Делко. Той и един сбръчкан дядка побутваха напред пребледнелия, попрегърбен човечец, който сякаш хич не искаше да влиза в кръга.

„Актьорче…“ изпуфтя Неда. Една едра какичка, която непрестанно я ръгаше с лакът, се обърна и й изшътка.

Песента се лееше бавно, докато тъпанът ритмично отмерваше стъпките на наредените в кръг мъже в бяло. Докато Делко слагаше новодошлия да полегне върху един нагънат козяк, други двама поеха котлето от него и го закачиха над стъкнатият малък огън в единия край на сцената. Дългите сенки се протягаха към публиката и подскачаха в такт с песента и думкането. Силен глас се открои над всичко и Ния видя как водачът на русалиите бърка в торбата си и ръси нещо във котлето. Той подвикваше някак неритмично неразличими думи, но те някак странно се вписваха в движението и пеенето на групата. Дребното момиче се обърна към Неда, но видя че тя се е втренчила отсреща, в дребният дядко, който седеше до ухиленият шофьор с докерката, и подскачаше в такт с русалиите.

Остро провикване, като писък на птица, изтръгна всички от унеса. Русалиите се наредиха в кръг заедно с ватафина и започнаха да се въртят в посока на часовниковата стрелка около лежащия на земята „болник“. Тоягите им удряха по килимите, сякаш тресяха земята. Постепенно темпото се забърза, тъпанът подтичваше като вързан за краката на мъжете, а виковете на ватафа се усилиха. Песента повтаряше няколко думи, отново неразбираеми, знамето бършеше небето. Очите на русалиите светеха, челата им лъщяха на огнените езици. Бавно водачът се отдели от хорото и като грабна канчето от огъня, го изля в едно голямо глинено гърне, сложено до “болника“. Ния улови погледа му. В него нямаше уплаха, но очите му шареха наоколо, сякаш проучваше хората… Стана й неприятно и тя вдигна очи към Делко.

Русалиите постепенно бяха стеснили кръга. Подвикванията намаляха, и пеенето стана по-монотонно. Мощно „Йой, йойииии!“ огласяше наоколо, някой от публиката поде рефрена и той се разнесе сред скупчените хора.

Хорото бавно спря и мъжете оградиха болния. Само тъпанът продължаваше да думка с все сили, като полудяла конница в атака. Слънцето хвърли последна китка лъчи над площада и се скри зад планината.

В този миг Делко вдигна знамето и го спусна над болния. Човекът трепереше, после се извъртя и легна по корем, свит като бебе. Русалиите извикаха и стъпиха напред, след това рязко скочиха назад. Ватафът ги повика и те повториха още няколко пъти упражнението. После хорото се разкъса, най-ниското момче се хвърли напред и с тоягата си разби гърнето. Отварата плисна надалеч и обля мъжете, ватафа и болника. Няколко от момчетата извикаха и всички заедно се стовариха на земята. Човечецът, скочи от килима, както си лежеше и хукна да бяга като попарен.

Ния забеляза тревогата по лицето на здравеняка водач. Той се изправи и извика, а после мина със знамето над всеки от лежащите. Лека полека момчетата се заизправяха.

– Брех, кво силно го изиграха… – поклати глава Виден – Това да паднат всички, не е било никогаж, даже и при истинско врачуване.

– Не знам дали го изиграха – каза Ния – изглеждаха, като че наистина ги боли…

– Ами… – махна с ръка русото момче – Мани ги, те толкоз пъти са го пра‘или, че го играят кат‘ истинско всеки път…

Хората около тях сякаш се събуждаха от сън, оглеждаха се, премигваха и постепенно се раздвижваха в различни посоки.

Неда не откъсваше поглед от сцената.

– А кой е този отсреща? – посочи тя към скупчените русалии, които си раздигаха нещата.

– Кой? Оня старец ли? – попита Видката и се засмя. – А, той малко луд си пада… Ама е печен.

– Той ли доведе онзи, който го лекуваха? –

Виден кимна.

– Той. Слязъл е от най-горното, специално за събора. То друг отгоре рядко слиза – малкият се обърна към дядото и му махна.

– Ама е печен дядо Горчил, нали ви казвам – добави момъкът.

Сбръчканият старец се обърна точно в този миг и впери пъргави очи в момичетата.

После смигна.


32-ри камък

октомври 27, 2013

Най-после се чувствам достатъчно събран на едно място, за да се зарадвам…

Вчера подобрих личния си рекорд по постоянство. 30 дни са максимума, който съм постигал в писане всеки ден, без прекъсвания. Беше по вдъхновение от Стив Павлина, едно коте и две близначки (в другата ми книга, с която взаимно не се оставяме да спим от 2010 г., с работно заглавие „Сайело и близначките“) преди година. Тогава спрях от добри намерения – знаете кой път е постлан с тях – да участвам в конкурс за пиеса, и така си изгубих инерцията.

Сега си повтарям думите на Шекли от едно негово есе „Как пишат писателите професионалисти“ – „Има две неща, които не трябва да си казвате, когато сте започнали да пишете нещо – едното е  – Хей, това е ужасно – я да се взема в ръце и да го направя както трябва!, а другото – Хей, това се получава! Я да се стегна и да го изпипам като хората!“

Затова сега гледам хумористично на нещата, защото всеки ден имам различна оценка за писанието си, но съм си обещал че няма да се влияя от нея.

Просто ще пиша. и пиша. И още ще пиша.

До Нова година най-малко.

Но във всички случаи до края на книгата.

Весела седмица!

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу, е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар”, в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

 

13. (Продължение)

Налудничавият й кикот стресна изтощената й приятелка.

– Недски – изправи се тя и седна върху приличното на хамак легло. – Мисля, че и двете имаме нужда от почивка. Спали сме има няма два-три часа, изживяхме голямо сътресение… по-добре да полегнем. Какво ще видиш от русалиите… само танца, знаеш.

Неда поклати глава. Рогатото й настроение бе във вихъра си.

– Къде ще ги видиш за друго, извинявай, като по време на русалската неделя се крият, и трябва да си тежко болен, с връзки при ватафина, и почти винаги мъж, за да те погледнат изобщо?

Ния въздъхна. После отново се отпусна на възглавницата.

– Върви където щеш… –

– Ааааа, не – идваш с мен, приятелко. Стигнахме дотук заедно – продължаваме заедно… аз не съм някакъв Алеко предателя, дето да зарязвам приятелите си…

Вратата скръцна и високата се извърна рязко, готова за поредната схватка с викинга.

В стаята с неравния гредоред пристъпи леко Виден. Очите му светеха дяволито.

– Делковите ли ще ходите да гледате? Ще ви се хареса… аз още не мога да им се нарадвам.

– Къде е Алекс? – зае защитна позиция дивачката.

– Ами, той малко погрухтя, пък… – русолявия момък захихика – откърти кат‘ заклан…

Неда го погледа още няколко секунди, и прихна да се смее.

Ния се усмихна измъчено. Да те побият тръпки от образния ни касапски език.

– Сигурни сте, че няма да спите? Да не ви тургам на гръб после? – попита момъкът.

– Не, не… – хилеше се Неда – няма да грухтим на гърба ти обещаваме, да не ни колиш и нас…

– Аз нищо не обещавам…- измърмори Ния, но усмивката й продължаваше да играе в ъгълчетата на устата й.

– Бе то аз на женски обещания не вярвам, ама… – смигна планинчето.

Неда го измери от глава до пети, леко закачливо, сякаш сега го виждаше за пръв път.

– Ееее, юнак изглеждаш, може и двете да ни издържиш на гръб – бодна го тя.

– Хайде! – той махна с ръка, и се усмихна обезоръжаващо. – Ид‘айте!

Огромната река от хора ги всмука още на изхода от къщата. Приповдигното настроение беше заразно, и дори Ния се пооживи след няколко крачки, едно захарно петле, два бъркоча с мента и розово балонче с нарисуван върху му кукер с рога, който си бил „чиста коза“ според Неда и много отивал на Николетка. Докато се хапеха и подсмиваха на шегите на Виден, постепенно стигнаха до сцената, където дългокоси типове вдигаха зверски шум, облечени в тежки ямурлуци. Предназначението им беше по-скоро ритуално, отколкото термално, защото по-близкият плувнал в пот китарист, току ръсеше мокри кичури над публиката, и изглеждаше сякаш след всеки момент ще си изпусне инструмента. На сцената освен дърпачите на жици и певеца, имаше гайдар и няколко момичета в носии, които подскачаха пред барабаните в такт с парчето – някакъв ултрамодерен микс от фолклорни напеви и хард-рок ритми, който, както обяви фронтменът, бил фолк-метъл, а според Неда – фок-метъл. Няколко метра по-нататък пред момичетата се завихриха хора, но Виден ги дръпна и ги повлече към една сергия пълна с димящи казани и горещи плотове, отрупани със скара. Независимо от съпротивата на Ния – „Не, няма да пия, само вино ми трябва и ще ме носите!“, той взе на всички по едно греяно „тъмно биле“ – пиперливо вино с подправки и билки, с почти черен цвят и силен аромат на карамфил, и взе да разтяга локуми как една негова изгора го омаяла баш с туй вино преди години, като го завела на излет в планината. Прекъснат и взет на подбив от девойките, Виден реши вместо да влиза в спор дали „жената ‘зима мъжа“, да похапне от вкусното печено шишче, с крехки месни хапки, украсено богато с лук, чушки, моркови и тиквички. Отново го заляха подигравки, че обича повече украсата, което той сметна за доказателство на „мъжкия нрав на жените напоследъка“. Триумфът се изписа по лицето му, когато само след минути две женски усти мълчаха и дъвчеха препечени лукчета, леко присвили очи от удоволствие. Смехът му заглуши дори трясъка на фок-рока от сцената, докато бягаше от „стръвниците“, които спряха чак когато изблъскаха на земята един амбулантен търговец, окичен с дрехи. Ходещата сергия не се смути, а продължи да подвиква легнал: „Ямурлуци за махмурлуцииии! Гети от йети! Калпаци за малацииии!“.

В този момент някой извика нещо и цялото множество се втурна едновременно в една посока. Сякаш засмукани във фуния, хората повлякоха девойките и Виден. Момъкът хвана момичетата за ръце и като надвика тълпата: „Делковите почват!“, си запробива път мощно, като закъсняла за работа майка с деца в градския транспорт.

От едната страна площадът се издигаше, и там, върху естествения наклон беше изграден тепих, подпрян с дървенйя от по-ниската страна, за да се изравни, постлан с шарени черги и ограден с тънко въже. След борбите, прескачанията и всякаквите акробатики дето се бяха вихрили там, беше дошъл реда на русалските танци.

Седем смръщени мъже стояха в средата в полукръг, облечени в яркобели дрехи, с червени пояси и тояги по-високи от човешки бой. Най-вдясно стоеше Делко, вместо тояга държеше грамадно, обшито със зелен кант бяло знаме, и лъскаво медно канче.

След множество шъткания, охкания и наместване, публиката притихна, и се зае да попива жадно с очи мъжете на сцената.

Виден бе успял да избута момичетата почти най-отпред, от страната на ватафина и застана зад тях.

Нисичкият, набит здравеняк огледа хората и очите му се задържаха за миг върху лицето на Неда. Той вдигна знамето и го заби в земята пред себе си. Бавни удари от тъпан се понесоха някъде иззад сцената и мъжете се раздвижиха един след друг в странен танц, като кукли, на който някой рязко е дръпнал конците.

Ния вдигна поглед. Вдясно от тях, слънцето спускаше простора, стъпило върху знамето.

В мига, в който огненият диск целуна тъмния хребет, русалиите запяха.


Първи ден отпуск

октомври 26, 2013

Предишните два дни установих, че много трудно смогвам с писането – и поради липса на време, и поради преумора… Вече бях решил че нещо не се получава, и почти се паникьосах – олеле край, въображението ми, идеите ми, явно тази машина не работи така…, докато днес, в пет сутринта не се събудих и в продължение на един час не гледах като пълнометражен филм от първи ред, как подсъзнанието ми бълва хиляди варианти, идеи и случки от Хадар-а.

Но си казах – не, няма да пиша сега, защото днес ще почивам.

Малко по-късно обаче, когато бях станал и пиех черен чай в кухнята, докато се наслаждавах на чудесния ден отпуск от децата (именно любовта към тях изисква такива дни, повярвайте), записах почти всичко което ми беше минало през главата в онзи „злъд“ – онова мъгливо, полусънно време преди изгрев. Уви, всичките неща са за различни части дълбоко навътре в книгата, и няма да може да ги видите сега.

Именно тогава разбрах, че с мен се случва онзи „ефект на вътрешната тапа“ – когато съдържанието иска толкова много да излезе навън, че самото то затъква отвора на бутилката. Спонтанно реших, че ще си взема ден почивка. Е, съклетът или инерцията от тези трийсет дни не ми позволи да оставя всичко така, затова още малко подрасках, и съпроводих някои герои до събора… но това няма да го видите сега.

За да не е празен този ден, ще може да прочетете един къс от по-нататъшните събития, който е от по-ранните ми опити да пиша Хадар-а – преди около година, и нишката на събитията все още не се е развила до него. Но той е важен и загадъчен и не ще развали никаква изненада.

Така че приемете този подарък за почивния ми ден.

🙂

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу, е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар”, в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

Яперино:

През прозореца няма светлини. Всеки в това село пали лампи само във вътрешната соба, още на здрачаване. Грам свещица да не грее, грам издайнически огън да не хвърля вън, да не вика зорлем поразии…

Вече е доста след здрач, но младият момък седи зад тежкото перде затаил дъх. Бели сенки. Първо далечни силуети лъщят и приближават, трептят сякаш някой с фенер в мъгла си играе. После една по една като бели облаци те преминават през улицата – бавна, ефирна редица от девойки. Дълги ръкави, дълги рокли и коси просвятват на сребристите потоци луна, дето ги залива.

Пълна е днес пустата месечина. Сърцето му се свива и все пак, въпреки страха, въпреки заплахата, очите му се отварят широко, дъхът му бърза и ситни, устата му се разтяга… Хубави са пущините, както казва дядо Горчил. Докато се усетиш и някоя се е намъкнала в сърцето, в къщата и в постелята ти.

Последната отминава леко покрай ъгъла. Ятото започва леко да се губи в мрака. Той въздъхва облекчено и се отдръпва, но рамото му закача леко пердето. Последната сянка от сребро се завърта рязко – очите й вперени право в неговите, ръцете и се разперват настрани сякаш в учудване.

Той застива. Прибърза с облекчението май. Стои зад пердето известно време после поглежда отново.

Пусто. Улицата е празна и само звездите потрепват.

Този път е внимателен като котарак на покрива лете. Отдръпва се, излиза от стаята и леко щраква вратата зад себе си.

После се обръща и я вижда.

Викът се изтръгва от гърдите му.

– Дено! Къде бе пиле? Къде тръгна, мила?

Жена му стои на най-горното стълбище. Нощницата й е леко раздърпана, косите й – разбъркани от съня. Но най-страшни са очите й – онези очи на млада невеста дето само се смееха, щом го погледнеше, и закачливо го подядеше за нещо.

Сега бяха черни до клепки и втренчени в портата зад гърба му.

Той се втурна, сърцето му кървеше /Само Дена не, само тя не/ после протегна ръце в молба да я прегърне, да я спре…

– Долу, синковецо! Не смей с пръст да я пипнеш! – просъскване, вик сподавен от приземието, старата му майка с кандило в ръка стои и гледа; очите й – лумнал огън, веждите й – рошави гарги.

Той безсилно отпуска ръце, знае че е обречено, после изрича с горестен, разкъсан от гърдите плач:

– Дено, мило, спри се остани с мен…

Още неоизрекъл и силен полъх на вятър трясва вратата зад него, младото и нагледкрехко момиче се засилва и скача като по команда и полите й бръсват лицето на момъка дето се моли в нозете й.

– Жена! Стой, не тръгвай! – крещи той в пристъп на безумна мъка и се втурва след нея, но полита в празното пространство и ръцете му ловят въздуха. Очите му виждат само как белите краища на роклята се губят в здрача, а сърцето му блъска по устните, които повтарят само Дено, Дено, Дено…

Майка му се опитва да го привдигне, но той стои безутешно и откъсва поглед от нощта едва когато тя затръшва и залоства вратата.

– Хайде чедо, стани, ела, легни си… Остави ги пущините, пусти поразници да опустеят като селото ни, дето удавихте…

Тя го дърпа нагоре по-стълбата, но той се противи измъква ръцете си и похлупва очи.

– Да не бях гледал – хълца гласът му – Да не бях надничал.

– Каквото е писано да стане сине не мож’ промени! Не си виновен ти… и нашият ред е дошъл, сине… -после тя го пуска и като поглежда нагоре проплаква към небето – Божичко, господи, защо ни наказваш, какво сме съгрешили пред теб!

-И нашият ред, казваш – глухо простенва младежът и после надига лице омазано в сълзи, но криво от ярост – И тяхният иде значи! И аз ще им го довадя.

Той скача за ужас  на старата и хуква нагоре по стълбите.

– Спри! – вика тя пресипнало – Лягай! Крий се, да не си посмял да излезеш, поразнико.

Стъпките утихват горе.

После вратата на двора изскърцва. С придобити нови сили от ужаса и притеснението сарата майка притичва до малкото прозорче на кухничката.

Там навън тича една загърната в дълга габина сянка. След няколко метра потъва в мъглата и се губи от погледа на жената.

Тя знае добре чия е сянката. Затова се свлича на колене, сбира длани и устните й зоват Богородица.


%d блогъра харесват това: