101-во

юли 3, 2015

Ами – продължавам.
Трудно и тежко е да се завърнеш и понесеш отново цялата история на една започната и недовършена книга… привлича и тежи повече от бащината къща, понякога. Но ние няма как да продължим напред ако не се връщаме към миналото си, ако не се опитваме да го преживеем, разберем, а понякога и простим.

Благодаря, че ме съпътствате толкова време. Ще се постарая този път да стигнем до края, без да пускам нишката за чак такива дълги паузи.

Ако си за първи път тук – това е откъс от книгата ми „Песента на Хадар“. Цялата дотук може да бъде прочетена горе в страницата точно до „Начало“.
Забавлявай се!

21.

Сънувам и вървя. Как беше думата?
Бленувам.
Стискам в едната си ръка увехналата китка, в другата киселата ябълка. Няма по-добро средство за събуждане от тръпчивия рязък вкус. Зората отдавна е пукнала, небосводът виси над главата ми сънено и се чуди.
Чуди се къде отивам.
Чудя се и аз.
В гърдите ми е пусто, всички преживелици от последните няколко дни-нощи и часове-години са изцедили всяка мъка и радост от душата ми. Като след предълго, прекрасно море на палатки с любими приятели – прибираш се вкъщи и си по-изстинал и безмълвен от тостера, по-неуместен от калта, която си домъкнал по обувките си…
Гората леко издърпва завесата си от дървета и първите поляни над Яперино се плъзват пред уморените ми клепачи.
„Ако ме оставиш ще умра, Недо“, чувам я да говори.
Съвестта ми леко загризва аортата, но аз съм опитен плувец във вината… веднага гледам да обърна на вода всяка тръпчива жилка.
„Само да ги видя, да ги успокоя че съм добре, и после ще се върна, ще й занеса билката“.
„Те ако беха примрели за тебе щяха да те потърсят поне.“
Малкият предателски гласец отново се обажда. На самосъжаление ми мирише.
Преминавам през поляната и пред мен проблясват първите къщи. Червеникавите покриви изгряват на слънцето, което се придига тромаво над планината.
Представям си какъв съм призрак – нося се над тревата с нахлузена бяла рокля направо върху дънките си, едва си усещам краката, дори не знам как точно успявам да ги преместя. Поемам дълбоко въздух и издишам. Аромат на борове, пушек и още нещо.
После виждам моста, и почти едновременно забелязвам двата силуета в средата, опрени в парапета.
Разпознавам ги моментално. Едновременно като тухли по главата ме цапардосват желанието да хукна напред и това да се закова като попарена на място.
Като две тухли. Но втората е по-тежка.
Безпогрешно знам чии са силуетите.
По-малкият е надвесен над мижавото поточе, а по-високият го държи за ръка.
В мига, в който почти щях да се отлепя от мястото си, ниския силует се изправи и прегърна високия.
Бяха Ния и Стан.
Слънцето се разхили срещу ми.

Реклами

Отново 42

февруари 23, 2014

Бавно като мед от тесен чучур…

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделните раздели “Песента на Хадар” и „Песента на Хадар 2“ в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

***

Малкият говореше тихо, момчетата бяха наострили уши и сякаш цялата гора бе затаила дъх, за да слуша.

– Стотникът, гледачът и ватафинът били най-важните хора в отрядите на българската войска. Стотниците често слушали направо предводителя на цялата армия. Отначало, най-отдавна, това бил кавхана, пък после сторили по гръцки обичай и ги водел военачалника на някой боляр… Ма за това не съм сигурен, де. То май никой не знае точно.

Това било в една голяма, много страшна битка, дето толкова дълго се водела, че никой не знаел как ще свърши. Врагът дето ни нападнал бил цяла армия от грамадни и снажни воини от далечни земи, въоръжени до зъби, увити целите в желязо и злато, – когато се свиели в бодлите си и нищо не можело да ги стигне – ни стрела, ни меч.

Нашият цар след дълги дни на битка бил намислил един хитър план как да излъже врага и да го замами към капан, дето да го победи веднъж завинаги и да спечели войната.

Та тая част от нашите войски, за която става дума, се била укрила в една гора. Те трябвало да се нахвърлят на враговете и после да побягнат, за да ги подлъжат в подготвения капан.
Да, ама точно в тая част стотникът и ватафинът – или велията, както му викали по това време, много се дърлели. Стотникът искал да се покажат и да пресекат цялото поле, което ги деляло от вражеските войски, велията обаче се опъвал да изчакат онези да се приближат, та да им е по-кратък пътя до отстъплението. Те все така правели – единия милеел повече за победата, другият – повече за хората.

Стотникът бил главният на отряда, затова накрая разпоредил каквото той смятал за добре.

Изсипали се стоте пешаци от горичката, заедно с тях и калушарите и ватафът със знамето, затичали се към врага и заразмахвали мечове. Чуждата армия видяла шепата българи и се разсмяла. Пълководците се разкикотили и се почудили дали да се занимават въобще с тези отчаяни самоубийци, или да изсипят един чумерен облак от стрели и да ги зарият до шията.

Но дружината приближила и по нищо не показвала, че е изплашена, ами даже скоро щяла да се вреже в редиците на обкованите от глава до пети чужденци…

…Зазвучал рог, хиляда гърла екнали като едно и пехотинците в златисти брони събрали своите високи почти човешки бой щитове и подали копията си между тях. Забралата тракнали като едно и срещу себе си войниците на царя видели плътна крепост от метал и знамена. Нямало да ги подгонят и примамят без битка, а в нея сигурна смърт щяло да има.

Водачът не му мислел много. Суров, здрав като бик мъжага, той вдигнал меча и заповядал пълен напред на разколебаните войници. Не слушал дори опасенията на велията, нито предложенията му.

И паднал първи под удара на няколко копия, докато успял само леко да разклати редиците на врага, и дори да събори на земята един от чуждите воини. Още няколко бойци нахлули в открехналата се цепнатина. Без колебание обаче враговете затворили редиците си зад тях, сякаш златните щитове ги погълнали.

Изгубили кураж, шепата воини се дръпнали и застинали на едно място, сякаш зачакали края си.

Тогава велията вдигнал знамето и като го развял запял една песен… многостара, сигурно по-стара и от него, ама в наши дни вече съвсем дърта.

Събрали се калушарите край него и вдигнали мечове. С върха на знамето той тръгнал напред и пробол като с грамаден кол редиците на врага.

Като видели това чудо, останалите наши бойци се събрали до русалиите… които не се казвали тогава така, ама и наш ватаф не можа да каже как са им викали, и се строили в три колони, като последните вървяли с гърба напред, та да бранят другарите си от удари иззад тях.

„Ако щете фащайте вяра“, кле се Дельо, докато го слушахме, „Но докато ватафът пеел, никой не можал да съсече ни знамето ни, ни някой от воините ни, нито да разтури здравата колона, дет’ като карфица се промушила до сърцето на пехотата на врага, ударила знаменосеца и отмъкнала дългото му копие с триъгълното парче плат дето онез го развявали уж за знаме.“

Малкият замлъкна.

Момчетата се събудиха като от сън.

– Ама какво станало? – запита русолявият който седеше до калушарчето.

– Ами нямало как – с пленено знаме онези трябвало да ги гонят. – вдигна рамене момчето. – Той ватафа после разказваше и как в последния миг преди да побягнат из полето, стотника ги настигнал ранен, успели заедно да избягат и велията го излекувал… ама ние вече не му хванахме вяра, че много чудесно беше станало.

– Много занимателно разказваш – обади се Кою отпред – направо не знам къде се намираме, така се отплеснах.

Чильо се огледа.

– Па требаше да сме стигнале вече – каза притеснено той – Поне до Горни поляни.

– Ма аз верно не знам – каза Кою и отпусна юздите. – Тука съм сякаш за пръв път.

Кончето спря и завъртя глава сякаш и то се чудеше какво става. После изпръхтя и замря.


3-то следизвикателство

януари 4, 2014

Виждам селото едва когато пътят се покрива с каменна настилка. Обувките ни със стажант-дивата тропат, Яна стъпва безшумно.

Къщите са нарядко, разделени от пусти улици и широки дворове. Растителността е избуяла и от двете страни на оградите, има едва една-две къщи които не са обрасли в храсталаци и треви. От никъде не се види  жива душа, селото или спи, или всички са побягнали. 

Разумно би било. Ние идваме. Кой би искал да живее в близост до всемогъща луда? Или почти всемогъща…

Виждам как Яна забавя ход пред една от дървените порти край оградата, и нещо ме мушва в сърцето. Сигурно е родната й къща.

Май прекалих. В крайна сметка коя съм, че да я съдя… Можеше и аз да съм толкова луда. Какво бих направила на нейно място? Не, че не ми е идвало до гуша, но все пак някак успях да се опазя.

„Имаше с кой да споделиш“ казва един глас в главата ми, подозрително прилича на майчиния ми. Тръсвам се ядно. Стига автопсихоанализа. Въобще не мисля че има подходящ момент за това, но сегашният е просто абсурден. Какво, да взема да зароня сълзи на патилата на Яна? Може би, ако си бях вкъщи на топло  с чай в леглото… Трудно е да се влюбиш коленичил, както казва Стивън Тайлър.

Старият рефрен отеква в душата ми като спомен от някакъв адски далечен, невъзвратим свят и сърцето ми се разтуптява в гърдите. Тя го усеща естествено, нали е вързала езотеричните си уреди за системата ми.

– И аз така се чувствам, сестро – тихо мълви като мести поглед от мен към слепите прозорци между двете джанки. – Песен не смея да запея… А, да си спомна, реже като нож.

Мълча. Не знам какво да кажа.

– Защо… – започва русата девойка и плахо спира.

– Думай – кима й Яна

– Защо не потърси помощ самовилска, сестро? –

Знам отговора на този въпрос и хващам за ръката да спра помощник-дивата .

– Нищо – изсмива се яперицата, очите й горят изпод воала, с който е окичила косите си – Тя не знае…

– Какво не знае – нервно изтърсвам и самата се изненадвам от себе си – Ти къде беше като я изгониха?

– Аз тогава мислех че… щото е ядна, нали… Червена щом е, престъпила е клетвата, посегнала е… – тя пристъпва смутено от крак на крак, а после се осмелява и вдига глава – На ако знаеха за майка ти и за тебе… Щяха да се стекат на помощ…

Яна се кикоти, после тупва малката натегачка по рамото.

– Не му е времето. Не знаеш нищо за вкиснатите им закони, за плачливите им ритуали… Няма да кихнат дори, щом хора има намесени. Нейсе. – тя махва с ръка и после изтърсва: – Сега ще стане опасно за нас. Дръжте се до мене. От куршум и змейски камък няма опазване, знаете. Люти са тука, страх ги тресе у червата. Но на непознати девойки в беда може и да не налетят… Поне не с нож и пищов.

Тя ме поглежда и се хили.

– Ти нали все за това дрънкотиш… Тука може да те огрее някоя … гега.

Физиономията ми явно я разсмива още повече. Тя маха воала си и го завръзва на кръста си, след това вади от торбата си една забрадка и я слага на главата си така, че да закрива лицето й. После се прегърбва и се подпира на оградата.

– Ти – просъсква тя и дърпа безцеремонно Велина за полата, като истинска старица. – Дай ми ръка.

– Отива ти така – изтърсвам нахално, но тя само изсумтява.

– Вървете до мен. Като ви посоча къщата, влизаме. Аз съм болната ви майка… куче ме е ухапало или каквото ви скимне. Нататък знаете.

– Какво? – вдигам недоумяващо рамене – Обираме къщата и бягаме през границата?

Тя ме пронизва с ядния си поглед, после се усмихва пак.

– Само едно нещо трябва да откраднете – казва с онзи съскащ, вещерски глас. – Сърцето на домакина.

– А ако е домакин… ка? – не се сдържам аз. – И жени ли ще обезсърчаваме?

Тя се обръща и като се подпира на малката дива потегля напред.

– Няма – грачи през рамо – Няма как да стане сестро. Други жени освен нас в туй село няма.


68

декември 3, 2013

Днес – малко по-сериозно. 🙂

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу, е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар”, в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

***

Каруцата се движи като в сън, всичко наоколо е призрачно, осветено само от звездната светлина, която се отразява от листа, клони и камъни, и превръща всичко в матово светло сребро, сред което се гушат лилави сенки.

Омърлушените момичета седят на седалката зад високия мъж, който току прошепва нещо на магарето, дето крета едва отпред. На дъното на каруцата, сред няколко раници и якета се е пльоснал викингът зареял поглед из гората.

Някой си тананика. След известно време втори глас се присъединява към него.

– Стига, девойчета! – изшътква изведнъж възрастният дядо. Магарето се стряска и подскача, той дръпва повода му. – Па и ти момко… Знам ко ви се върти из главата – ей сегинка ще омаем тоз старик, па после ще търтим обратно.

– Сега пък и да пеем ли не може? – отяжда се момичешки глас.

Каручката спря. Песента бе секнала и наоколо бе тихо.

– Каза ми Калуна да внимавам. Ама с шила кат вас как да внимава човек, без да се убоде. –мъжът се извъртя към тях. – Лъже тая гора. Мислиш си, че знаеш пътя, пък се на едно тъпчеш. Не мойте, бяга за нищо на света! Ще слезем долу, ще оправим колата. Ще се качите по светло, па и при по-арно време.

– За пръв път ми се случва да ме гонят от някъде! Това е най-негостоприемното село което някога съм била.

– Пък дори не си стигнала до него.. – обади се Алеко насмешливо.

– Не се бъзикай, гадняр! Тези за какви са се помислили – за Атонски монаси? Мъжете – ОК, минават, жени – анатема!

– Не ви гонят бе чедо…

– Да бе, то това вярно не беше просто гонене – беше си ритуално обявяване на по-низшия вид за нежелан.

– Зарад вас го правят, диване! – изведнъж отсече сурово старецът – Пука им на тях, че ще им видиш кирливите ергенски ризи… По нощите горе не е безопасно, ич!  Колко булки… – той млъкна рязко.

– Заради нас?

– Какво има горе? – пресече я с по-кротък тон Ния – Какво е, което да е опасно за жени, а за мъже не?

Старецът шибна магарето с повода и послушната, макар вече и доста поизплашена Юра дръпва отново каруцата.

– За сички е опасно… она пущината върти. – измърмори водачът

– Ами те защо се качват? Защо само нас спират? Че и ти бързо си предложи услугите да ни свалиш.

– Не ми дава и мен сърце да ви оста’а горе.

– Но защо? Какви са тези тинтири-минтири, от които всички са така настръхнали?

Стою се обърна и аха да избухне отново, но после се овладя.

– Не съм аз тоз чиляк дето мож‘ да ти каже кое как е, дете. Само знай, че жени у горното почти не са останали. Колко и Горчил да бди… змей не е, да огрее насекъде.

Настъпи мълчание. И в този миг Юра спря.

– Хайде, мила, хайде! Знаеш го тоз път, не сме одили еднаж… – запляска я старецът притеснено. – Хайде да си одим дома.

Той опита още няколко пъти, но силата не помогна. Тогава въздъхна, слезе от каруцата и започна да я гали отстрани по шията, и да й говори тихо.

Малко по малко магаренцето сякаш се отпусна и започна да прави ситни, бавни крачки напред, докато Стою го дърпаше за оглавника.

Точно в този миг някъде високо горе, сякаш почти от върха се чу мощно бумтене. Тътенът се разнесе, и вятърът довея човешки викове и глъч.

Някой пищеше.

И този някой изглежда беше жена.


Sixty!

ноември 24, 2013

Безтегловността не е свобода. Само позналият смазващата неумолимост на гравитацията, знае какво е да си свободен. Синът на прокудените не разбира щастието на простото лежане и наслаждението от спокойствието. Полетът на птицата, който често наричаме свободен, доста пъти е тежка борба, на която малко са способни. Самотните често се чувстват осъдени на единението си, семейните двойки – оковани в споделянето.

Свободата винаги е разликата между мечтите и действителността. Положителна, когато отскокът е бил над летвата в главите ни. Отрицателна, когато дори не опитваме да скочим.

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу, е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар”, в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

 

16. (Продължение)

Мижава свещица свети на прозореца, силует приведен над нея прозира навън, не мърда надвесен, само сянка на ръце минава зад мътното перденце.

Почукване на вратата, нито много силно, за да събуди всички в мразовитата нощ, нито достатъчно слабо, за да не бъде забелязано.

Силуетът изчезва и след минута отвътре чегърта дървено резе.

– Що? – казва глуповато възрастният мъж, като подава лице и зърва забрадената жена отпред. – Коя си? Кой дириш?

– Аз съм – казва глухо стърчащата сянка пред прага. – Татко.

Сепване, мъжът отстъпва назад  и вдига лампата що носи, високо. Загърната в дълъг сив ямурлук, жената стои отпред, лицето й скрито в тъмата.

– Мари… – отеква шепотът му  – Ти ли си ма…

Тя леко дърпа забрадката и на трепкащата светлина се очертават нежни черти с чудна хубост.

– Радо, невесто… – кръсти се мъжът и отстъпва още крачка назад. – Как… какво дириш тука?

– Яна съм, Момчиле. От гроба да стане мама и да ти дойде на крак ли чакаш… татенце?

Той потреперва и се хваща за пантата на вратата. Кашлицата започва бавно, откъм гърлото, после стиска по здраво и пълзи надолу, сграбчва гърдите и стига корема, разтърсва го и го превива на две.

Пристъпът минава трудно, той мъчително се изправя.

– Що щеш, дъще? – хъхри гласът му

– И в роден дом ли да влазям не мога?

Той се суети, после се дръпва и й прави път.

– Влизай, чедо… Аз – подсмърча силно и се закашля отново. Ръката му сграбчва част от дрехата й, докато трае поредният гърч, но тя стои без да помръдне, без дори да се обърне към него.

– За малко съм – студено изрича девойката, когато кашлицата го отпуска – После те оставям на тебе си.

Той махва с ръка да я покани. Дългите й поли потъват навътре в мрака и вратата хлопва зад гърба й.


59 ден

ноември 24, 2013

🙂

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу, е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар”, в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

***

– Знаете вече що ще сторим – тихо редеше думи Яна, надвесена над жарта от нощния огън. Бръкна в пазвата си и хвърли в него шепа топчести, космати неща, а после бързо гребна от въглените и ги зари. По-впечатляващото бе, че ровеше с голи ръце.

– Що? – запита Велина, гласът й потрепваше леко, може би от студ, може би от вълнение.

– Приставане как се прави, вило?

– Не съм вила, не ми викай така… Откъсна цвета дето гледах, сега ме подигравай…

– Слепи думи не дрънкай, без да си провидяла що значат… Мигар наученото си забравила?

– Само знание не стига… Трябва и да го изиграеш, и сила да имаш. – сухо изрече русата девойка. Де да можеше да я чуят някои от моите преподаватели…

Яна се изсмя.

– Как се пристава, принцесо? Щом знаеш, а не смееш, си принцеса префърцунена…

Велина я изгледа ядно, но замълча. После неуверено изрече:

– Изгора на хоро, изгора на вода и изгора на гора… а накрая изгора на… –

– Сърца – каза силно Яна – най-усветното от самовилските умения. Таз вечер ще почнем отзад напред.

Велина се вторачи в нея.

– Ще почнем? И мен ли ще ‘земете?

Яперицата се изкикоти.

– Ще ли ти се, вило?

Момичето се смути.

– Аз… не съм вече нищо. Не зная що да искам.

Толкова беше прозрачна, че чак ме дразнеше.

– Ха, като се втурна да спасяваш Неда, не беше като да не искаш… – тя я изгледа сурово – Взимам те, но…

Изправих се. Главата ми още трептеше, но вече знаех да не гледам в една точка. Така замайването преминаваше най-бързо.

– Значи ли, че мен ще пуснеш, Яно?

Бялата фигура отпусна коленете си, които прегръщаше и похлупи лицето си. Сподавен смях се процеди между дланите й, а после очите й изведнъж се впиха в моите.

– Нима още искаш да си тръгнеш… Недо, сестро моя? Още не вдяваш, нали…Вече не можеш да си идеш, мила моя… Дори да отидеш при тях, част от теб няма никога да ме напусне. Никога няма да се върне.

Тя се изправи рязко и вдигна ръце.

– Ала няма да слагам веч прът в ничии колеса… Ако така е писано, така да бъде.

Тя изгледа и двете ни с Велина с блестящи очи. Дива радост и сурова решителност горяха в тях, и онази нейна неуловима усмивка.

– Една дружка и сестра ми стига… Една още кат‘ мен и ще изпълним обета, дет съм дала… Ще скършим изедното семе навек…

Лудост струеше от погледа й. Огънят почти бе угаснал, звездите и луната се бяха покрили и мракът нахлуваше в гърдите. Белите й ръкави се рееха като призрачни мантии пред нас, и само очите й отразяваха кой знае откъде някаква бяла, далчена светлина.

След миг беше пред нас и като замахна с двете си ръце, разсече въздуха помежду ни.

– Надигране сега почва – занарежда гласът й, и една дълбока, стаена мелодия започна да се надига в главата ми. – Коя пристъпи първа, коя ухапе най-напред, коя надмогне мъжко, коя сгърчи и звяр напет, коя захване песен, коя начене вир води, коя надмогне сърце… с нея ще пристанем сестри.

Мрак, студ и злъд. Ревеше ми се, исках да се махна, да забравя, да спя…

Насядахме отново край жарта, Яна я разбута и леки пламъчета близнаха въгленчетата.

– Сега искам да ме чуеш като за последно, Неда… преди да тръгнем. Едно нещо има да свърша, и ти ще решиш дали ще си ми помощ. После, ако щеш още, ще те пусна да си идеш…

Ръката й на рамото ми, главата й опряна в моята, усещам как Велина е вплела длан в дланта ми и едвам се сдържам да не я дръпна.

Яперицата започва отново да разказва.

Велина ме гледа. Страх и надежда се гонят в очите й. Защо иска да е толкова близка? Особено сега като съперница… Има нещо, което не разбирам…

След минути или часове над билото се появява една издайническа светлосиня линия.


54-то

ноември 18, 2013

Ето малко повече от днес… Малко постничко идва тези дни, но много сънедостиг и претрупване със задачки.

Весело!

🙂

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу, е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар”, в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

15. (Продължение)

– Ти си не ври носа у женски работи – скастри го бабката.

– О, опазил ме бог!  – изръмжа широкоплещестият дядо и махна с ръка. – Ма то вие за друго говорите…  Дека ската кофите?

– Ето видиш ли – пак ме ядосва – посочи го с ръка баба Калуна – Нали ти рекох, че са до вратника, бе пенсийо!

– Ето за туй говоря мойто момиче – циганка стара пуши лула… – кимна възрастният мъж на Ния и вдигна ръце – Тука нема мъжко, нема женско… като те почне и мира нямаш – и като й смигна, той се запъти към към вратата на дворчето.

Бабката го изпрати с почти невидима усмивка. После се обърна и като дръпна от лулата, изтананика някаква песничка. Думите „циганка” и „лула” се чуха ясно, останалото беше измърморено по-скоро на нея си, отколкото на света.

– Какво се случи моме… – хвърли тя пак един кос поглед към момичето до себе си.

Ния дръпна още веднъж от почти догорялата цигара и я залепи на един камък на земята.

– Топли следи оставяш като те гледам… май не сте били трудни за следване.

Малката се извъртя и изгледа жената.

– Какво?

– Лесно може да ви открият, рекох… Поне Райна се е справила добре… ама ми рече, че и други са се справили почти…

Нещо полази в гърдите на луничавото момиче и сграбчи  сърцето й. Споменът за онази нощ, търкалянето и тичането из гъсталака се върна отново и сякаш затъмни слънчевия заник в тихото селце и гаргите, които кряскаха любопитно наоколо.

– Кои други, бабо?

– Ами ти не си ли видяла никой? Сами ли бяхте с твойта дружка?

– Ами да… Не – изведнъж каза тя. – Май имаше още някой… Ама на мен ми се струваше че си въобразявам, знаеш – от страх всякакви неща може да му хрумнат на човек… Сякаш някой стоеше наблизо – и преди да паднем, и след това… – докато думите излизаха от устата й, й стана още по-страшно. – Но… никой нямаше всъщност наоколо.

– Съюзникът може да стигне далеч и без теб… – промърмори жената – Следа да дири, стръв да пуска, крака ти да плете. Имаше ли нещо странно наоколо ви?

– Ами… беше тъмно. – объркано каза момичето – Не съм забелязала. Какво или кой е съюзника?

– Ех, дете, като говоря така на алтава ме правят… Призраци посред бял ден съм виждала, змейове и тенци на всеки праг… – старата се изкикоти и дръпна дълбоко от лулата.

Ния се прокашля, после нерешително каза:

– Не знам дали е някой… но това, което ухапа… ужили Неда по крака, беше растение. Беше си най-обикновен клон, сигурна съм, поне дотолкова се виждаше… Освен буболечка да е имало там, ама пък такава отровна…

– Що ще дирите горе ми кажи? – дали от лулата или от друго, но гласът на бабата прозвуча сурово.

– Нищо – сви рамене малката и изгледа старата отстрани – Просто искаме да го видим този прословут Хвърчил… дето толкова трудно се стига до него.

– Верно е… знайш ли, че само ти му казваш така… Тука иначе му викаме. Чувала ли си?

– Да, Яперичино… Не съм само аз обаче… и дядовците така го нарекоха… Все тая, защо сте го прекръстили? –

– Яперино е, момиче! – бабата втренчи поглед на свой ред в момичето – Кои са тия дядовци дето му викат така? Тукашни не ще да са.

– Ами, точно тукашни. От самото Яперино, отгоре. Дядо Горчил се казваше единия, другият… не помня как беше. Бяха слезли да докарат вино. – Ния зарея поглед към билото – И той като теб цяла вечер се мръщи, че ще се качваме… Не било за нас там… – тя сбърчи чело. Имаше още смесени чувства към онази вечер.

– Вино казваш? – замислено я изгледа старата жена – Долу на събора го докараха? Само двамата ли бяха?

– Нямам представа… – вдигна рамене малката – Само двамата са били сигурно, днес са потеглили със русалиите нагоре, малко преди нас…

– Що думаш момиче? –

Баба Калуна вече не пушеше – лулата бе до нея, погледът й бе вперен право в лицето на Ния. Лицето й бе помрачняло, като че облак бе закрил приветливите й, светли очи.

– Горчил русалии е викнал горе? Луд ли е? – каза тя и поклати глава – Какво мисли той, как ще стане лечители да изправи срещу злъдната усойница…

После стисна зъби и замълча.

Ния объркано я гледаше. Бабата бе скръстила ръце и смръщеният й поглед бе забит в подстъпите към върха.

Малката пое въздух и отвори уста.

Не успя да попита нищо.

От много далече се чу силно изтрещяване, после писък. Малко след това пискливо ръмжене на автомобилен двигател процепи въздуха и се изгуби по пътя към билото.

Момичето и бабата се изправиха; беловласият мъжага изскочи от вратата на двора.

– Неда! – извика луничавото момиче и хукна нагоре.

– Оттам е по-далеч до пътя, дете! – викна високо бабата след нея. После се обърна към мъжа си и като му тикна лулата в ръката, каза – Ване, ела с каруцата. Може да потреба…

После тя подръпна полите си и се завтече пъргаво по паважа към по-долната улица.


%d блогъра харесват това: