Русалията – откъс 4

май 21, 2019

Премиера! 🙂

След 30 минути може да гледате на живо последният откъс от спектакъла за Севдал Русалията, в канала ми в Youtube по-горе.

Предоставен ни с прелюбезното съдействие на Е.Бог., в него може да видите финала на самата история, както и един психо-момент, в който почти припадам на сцената:

Малко след като (4.19 м.) надавам вик, се олюлявам (4.26) и аха, да не ме удържат краката, ама пустото шоу-мъст-гоу-он не ме пусна… 🙂

Приятно гледане и доскоро!

Реклами

62.

май 7, 2014

Беше като пълна, абсолютна тишина, която затъква меките си коркови пръсти дълбоко в тъпанчетата ти. Като рязко потъване в морските дълбини, където всеки звук е погълнат от невиждани огромни риби, със слепи стърчащи на антени очи.
Беше като внезапен край на света, прерязан с нож кадър.
После се появиха дребните звуци.
Бумтенето бе първо, далечно като тласък на гигантска помпа. Скърцането дойде после,  поклащано от прилива.
Накрая бе онзи далечен шум, като от стотици тонове вода, която се излива от високо.
Алеко стоеше с отворени очи, но светът беше отстъпил пред пълната тишина и бумтенето, беше като избеляла до силуети пощенска картичка. Не виждаше нищо, чуваше само вътре.
Ръката му стискаше тъмния камък, и сякаш сам бе потънал в полупрозрачните му глъбини.
Някой шепнеше далеч.
Но вятърът или водопадът свистеше с всичка сила във висините. Такъв звук биха издали облаците, ако можеха да летят със скоростта на куршум.
Беше шум, който идваше от тишината, от пълната липса на звук, от безвремието.
Беше нещо друго. От другаде.
Усети как някой го дръпва, камъкът му се изплъзва и шепотът се превръща в виковете на дядо Горчил.
– Ей, момче, събуди се бе! Излез! Леле, беля сторихме… Алекси, Алекси!
Викингът се олюля под внезапния натиск на нахлуващия свят.
Сетивата му попиха обратно слънчевите лъчи и гората, тревожното лице на Горчил и въздуха.
– Дядо, бе… – прохърка той. – К’во е това?
– Ох, божке… Добре си, ‘начи! Как ги подбели, секаш хадар виде… Толкоз силно некой да се отнесе не бех виждал.
– Аз… – едрият момък поклати глава и седна на тревата. Сърцето му тропаше като в кутия в гърдите му, дъхът му бе насечен и треперещ. – Какво стана?
– Исках да ти покажа белемнит що е, ама ти… –  той вдигна камъка далеч от очите на викинга – Туй ни пази от пустосницата, поне некои…
– Всички ли… Такова имате? Как чувате с това…
– Я поеми дъх, чедо. Само едно е и пази целото село. Ил’ поне половината – измърмори дядото смутено и зарея поглед надолу. – Змейски зъб му се вика. То затуй и мъже го откриват, па и май само те го чуват. Ма тебе направо те втресе, а?
– Сякаш бях… бях високо… Като че летях, или плувах през водопад, ама грамаден… И беше адски тихо…
Дядото кимна.
– Барем да се беше огледал къде си, ама…
Той отново впери внимателен поглед надолу към пръснатите като на длан къщи на селото.
Алеко вдиша няколко пъти дълбоко. Главата му се въртеше. Не знаеше какво да мисли.
– Дядо… Какво наистина прави това чудо? –
Горчил не отговори. Погледът му остана впит в няколкото фигурки, които се щураха долу сред приличните на разхвърляно лего къщички.
– Исках да ти покажа, Алекси… – промълви той, без да откъсва очи от картинката. –  Исках да ти покажа да видиш що е…
После се извърна.
– Ти искаш да хукнеш още сега, знам, че те гори отвътре, не мож’ да търпиш… То е нечовешко да се търпи толкоз мъка. Но ще ми фанеш вяра, чак като я срещнеш, разбираш ли. Чак тогаз ще поверваш що е… Но ще бъде късно и най-паче – нема да си от полза на момичето. На Неда.
Той се приближи и впери изпитателни очи в момчето.
– Тя е жива. Нищо й нема още, но не можеш й помогна сега. Треба да изчакаш. Имаш ли ми вяра?
Алеко преглътна с мъка. Сърцето му не се бе успокоило. Той погледна към земята, ядът в него го караше да плюе и да хукне, да не слуша нахалния старик.
Споменът за камъкът с тишината обаче висеше като огромен дирижабъл във въздуха над селото. Тежеше в сърцето му.
„Е, това нищо не доказва“ заяде се малко гласче в главата му.
Той вдигна очи и понечи да отговори на дядото, но той вече не беше пред него.
Сграбчил тоягата си, бе преполовил стръмния склон към пътя.
Извърна се и тревожно замаха към момъка.
– Хайде, скоро! Скоро да слезем долу. Нещо става баш пред къщата на Пачо! –
Алеко метна поглед на върхарите зад себе си. После стана и изморено се заспуска по склона след пъргавия старец.


Sixty!

ноември 24, 2013

Безтегловността не е свобода. Само позналият смазващата неумолимост на гравитацията, знае какво е да си свободен. Синът на прокудените не разбира щастието на простото лежане и наслаждението от спокойствието. Полетът на птицата, който често наричаме свободен, доста пъти е тежка борба, на която малко са способни. Самотните често се чувстват осъдени на единението си, семейните двойки – оковани в споделянето.

Свободата винаги е разликата между мечтите и действителността. Положителна, когато отскокът е бил над летвата в главите ни. Отрицателна, когато дори не опитваме да скочим.

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу, е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар”, в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

 

16. (Продължение)

Мижава свещица свети на прозореца, силует приведен над нея прозира навън, не мърда надвесен, само сянка на ръце минава зад мътното перденце.

Почукване на вратата, нито много силно, за да събуди всички в мразовитата нощ, нито достатъчно слабо, за да не бъде забелязано.

Силуетът изчезва и след минута отвътре чегърта дървено резе.

– Що? – казва глуповато възрастният мъж, като подава лице и зърва забрадената жена отпред. – Коя си? Кой дириш?

– Аз съм – казва глухо стърчащата сянка пред прага. – Татко.

Сепване, мъжът отстъпва назад  и вдига лампата що носи, високо. Загърната в дълъг сив ямурлук, жената стои отпред, лицето й скрито в тъмата.

– Мари… – отеква шепотът му  – Ти ли си ма…

Тя леко дърпа забрадката и на трепкащата светлина се очертават нежни черти с чудна хубост.

– Радо, невесто… – кръсти се мъжът и отстъпва още крачка назад. – Как… какво дириш тука?

– Яна съм, Момчиле. От гроба да стане мама и да ти дойде на крак ли чакаш… татенце?

Той потреперва и се хваща за пантата на вратата. Кашлицата започва бавно, откъм гърлото, после стиска по здраво и пълзи надолу, сграбчва гърдите и стига корема, разтърсва го и го превива на две.

Пристъпът минава трудно, той мъчително се изправя.

– Що щеш, дъще? – хъхри гласът му

– И в роден дом ли да влазям не мога?

Той се суети, после се дръпва и й прави път.

– Влизай, чедо… Аз – подсмърча силно и се закашля отново. Ръката му сграбчва част от дрехата й, докато трае поредният гърч, но тя стои без да помръдне, без дори да се обърне към него.

– За малко съм – студено изрича девойката, когато кашлицата го отпуска – После те оставям на тебе си.

Той махва с ръка да я покани. Дългите й поли потъват навътре в мрака и вратата хлопва зад гърба й.


%d блогъра харесват това: