62.

май 7, 2014

Беше като пълна, абсолютна тишина, която затъква меките си коркови пръсти дълбоко в тъпанчетата ти. Като рязко потъване в морските дълбини, където всеки звук е погълнат от невиждани огромни риби, със слепи стърчащи на антени очи.
Беше като внезапен край на света, прерязан с нож кадър.
После се появиха дребните звуци.
Бумтенето бе първо, далечно като тласък на гигантска помпа. Скърцането дойде после,  поклащано от прилива.
Накрая бе онзи далечен шум, като от стотици тонове вода, която се излива от високо.
Алеко стоеше с отворени очи, но светът беше отстъпил пред пълната тишина и бумтенето, беше като избеляла до силуети пощенска картичка. Не виждаше нищо, чуваше само вътре.
Ръката му стискаше тъмния камък, и сякаш сам бе потънал в полупрозрачните му глъбини.
Някой шепнеше далеч.
Но вятърът или водопадът свистеше с всичка сила във висините. Такъв звук биха издали облаците, ако можеха да летят със скоростта на куршум.
Беше шум, който идваше от тишината, от пълната липса на звук, от безвремието.
Беше нещо друго. От другаде.
Усети как някой го дръпва, камъкът му се изплъзва и шепотът се превръща в виковете на дядо Горчил.
– Ей, момче, събуди се бе! Излез! Леле, беля сторихме… Алекси, Алекси!
Викингът се олюля под внезапния натиск на нахлуващия свят.
Сетивата му попиха обратно слънчевите лъчи и гората, тревожното лице на Горчил и въздуха.
– Дядо, бе… – прохърка той. – К’во е това?
– Ох, божке… Добре си, ‘начи! Как ги подбели, секаш хадар виде… Толкоз силно некой да се отнесе не бех виждал.
– Аз… – едрият момък поклати глава и седна на тревата. Сърцето му тропаше като в кутия в гърдите му, дъхът му бе насечен и треперещ. – Какво стана?
– Исках да ти покажа белемнит що е, ама ти… –  той вдигна камъка далеч от очите на викинга – Туй ни пази от пустосницата, поне некои…
– Всички ли… Такова имате? Как чувате с това…
– Я поеми дъх, чедо. Само едно е и пази целото село. Ил’ поне половината – измърмори дядото смутено и зарея поглед надолу. – Змейски зъб му се вика. То затуй и мъже го откриват, па и май само те го чуват. Ма тебе направо те втресе, а?
– Сякаш бях… бях високо… Като че летях, или плувах през водопад, ама грамаден… И беше адски тихо…
Дядото кимна.
– Барем да се беше огледал къде си, ама…
Той отново впери внимателен поглед надолу към пръснатите като на длан къщи на селото.
Алеко вдиша няколко пъти дълбоко. Главата му се въртеше. Не знаеше какво да мисли.
– Дядо… Какво наистина прави това чудо? –
Горчил не отговори. Погледът му остана впит в няколкото фигурки, които се щураха долу сред приличните на разхвърляно лего къщички.
– Исках да ти покажа, Алекси… – промълви той, без да откъсва очи от картинката. –  Исках да ти покажа да видиш що е…
После се извърна.
– Ти искаш да хукнеш още сега, знам, че те гори отвътре, не мож’ да търпиш… То е нечовешко да се търпи толкоз мъка. Но ще ми фанеш вяра, чак като я срещнеш, разбираш ли. Чак тогаз ще поверваш що е… Но ще бъде късно и най-паче – нема да си от полза на момичето. На Неда.
Той се приближи и впери изпитателни очи в момчето.
– Тя е жива. Нищо й нема още, но не можеш й помогна сега. Треба да изчакаш. Имаш ли ми вяра?
Алеко преглътна с мъка. Сърцето му не се бе успокоило. Той погледна към земята, ядът в него го караше да плюе и да хукне, да не слуша нахалния старик.
Споменът за камъкът с тишината обаче висеше като огромен дирижабъл във въздуха над селото. Тежеше в сърцето му.
„Е, това нищо не доказва“ заяде се малко гласче в главата му.
Той вдигна очи и понечи да отговори на дядото, но той вече не беше пред него.
Сграбчил тоягата си, бе преполовил стръмния склон към пътя.
Извърна се и тревожно замаха към момъка.
– Хайде, скоро! Скоро да слезем долу. Нещо става баш пред къщата на Пачо! –
Алеко метна поглед на върхарите зад себе си. После стана и изморено се заспуска по склона след пъргавия старец.

Реклами

Двайс’шес

октомври 21, 2013

Леко завалям вече, ама туй пусто пиянство всяка сутрин – пълни шепи с думи, като кранче за вино. Да е живо и здраво онова от глухарчетата, дето ме черпи дядо Рей, та да прогледна… ;))))))

Още един ефект от постоянството/предизвикателството искам да споделя. Имам цел, но и път към нея, и когато извървя поне една крачка, чувствам деня си пълноценен, дори само с продължаването. Винаги съм чувствал, че има „нещо повече“ от това, и сега го изживявам наистина. Като детско очакване на дядо Коледа, или на обещаната неделя в лунапарка или зоологическата…

Да не говорим, че екшъна почва… 🙂

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу, е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар”, в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

12. (Продължение)

Самовилата стисна устни и изрече тихо:

– Що дириш тук, стръвна Яно? Мигар не знаеш, че коя сама се прокуди, сама не се връща?

– Кои сте да ме съдите? Прокудихте майка ми, за мен не се сети никоя! Оставихте ни на човеците… и на зверовете!

– Като не ни щеш, що дириш тук, яперице? Таз що е червено проляла, нивга не ще е пак бяла!

Всички наоколо смръзнали гледаха страшната сцена. Внушителната фигура направи още крачка напред, хватката около врата ми се стегна.

– Тъмни помисли не щем! За тази, която се промъкне, има едно наказание!

– Хайде, удряй! – изграчи Яна – Удряй, мигар няма и ти моята да пролееш!

– На война всеки е червен, тегобо. Невинна кръв ако точиш, завинаги такъв оставаш… Виж се, Яно!

В този миг зад мен се чу рязък шум, яперицата изпищя, хватката й се охлаби и аз се стоварих на земята. Скочих на крака и видях Велина, която държеше ръката на Яна извита.

– Несретнице, що стори! – извика яперицата и заби нокътя на показалеца си във врата й.

Извиках.

Момичето се олюля и като се люшна напред падна в прегръдките на белокосата. Тя я прегърна  и като прошепна нещо опря пръст върху раната и я остави да седне на земята.

Яперицата се втурна към гората, но беше късно.

Домна направи само една крачка. Сякаш земята се местеше под нея, докато върви, сякаш не стъпваше, а направо протягаше крака си към крайната цел.

Тя стъпи пред яперицата и с едно движение на ръката я блъсна назад. Бърза като котка Яна се изправи и застана срещу нея, протегнала напред ръце.

– Виж се, Яно! – прогърмя отново гласът на белокосата вила – Светиш!

Луната се беше показала, и въпреки огромният синкав пламък на огъня и сребърната й светлина, силуетът на яперицата сияеше в червено.

– Селенската светлина те познава, тегобо! – изрече Домна и пристъпи пред нея. Вдигна ръка със сребърното острие, като нажежен до бяло ръжен. – Престъпилите прага са врагове не само на хората или вилите. Целият живот ги отхвърля!

В този миг яперицата бръкна в пазвата си, и като прошепна нещо, замахна напред. Изви се вятър и тъмни парченца обляха вилата. Острието й за миг замръзна, чу се пропукване и около снагата й лумнаха хиляди малки пламъчета, докато всяко изпратено парче сякаш изгаряше от допира си с воала. Тя го отметна и под бялото було се показаха острите й, гневни черти.

– Изгора си довела, и мислеше, че ще те изтърпим? Пленница си взела и мислеше, че ще ти го простим? Сега тъмно биле ми хвърляш, и искаш да те пуснем! Всичко се къса тук Яно, сега и вовек!

Тя пристъпи крачка напред и с удар свали яперицата на земята. Вдигна високо блестящото острие.

Тогава чух гласа си, сякаш някъде отстрани, да крещи с всичка сила:

– Спри, спри!

Учудени погледи отвсякъде, докато подтичвах към падналата дива. Моят най-учуден, ако ме питате. Виждам Велина, която се надига да тръгне към мен, и няколко други момичета, които се приближават.

Самовилата ме гледа.

– Какво ще речеш, изгоро? Защо ме спря? –

– Тя… ми е приятелка – чувам аз думите да излизат от устата ми и сама не вярвам.

После тръсвам глава да прогоня целия кошмар.

– И защото знам, че така тези неща не се решават! Никой не може да отнема живот, особено тези, дето искат да го пазят. А нали сте… – млъквам, лицето й блести на сантиметри от моето.

– Всеки може да отнеме живот, сестро… – продумва тя – Ако Бог бе написал да не можем, тогава друго щеше да е изпитанието ни…

– Аз имах предвид, че не трябва… – заекнах, докато тя лъчеше топлина в очите ми. Един тъмен плач се надига някъде долу в корема…

– Какво искаш? – отдръпна се тя. – Казвай бързо!

– Пуснете ни да си ходим – глухо казах аз.

– Не мой, момиче – чу се тънък момичешки глас и Велина хвана ръката ми. – Не знаеш де отиваш!

Издърпах я от хватката й.

– Където и да отивам, няма да я оставя тука да я колите! – гласът ми трепереше, като цялото ми тяло в нощният студ.

Белокосата се разсмя с глас. Яна се бе изправила и главата й беше обърната към мен.

– Пускам те. Взимай я и я махай оттука! – властно махна с ръка бялата вила – Може пък туй друго да роди…

Като се препъвах и олюлявах, сграбчих яперицата за ръка и я поведох към гората. Стори ми се по-малка и някак свита.

Погледнах назад.

Огромното хоро се разпадаше и изчезваше някъде в ослепителната синя светлина в средата, песента гаснеше и звездите надвисваха като играчки на гигантска елха, огромни, близки и топли, над върха и мен, над вълшебното хоро от бели девойки с дълги сплетени яперичини коси, които ги обливаха и загръщаха като плащове.

Колкото и да ми бе студено, ръката, която стисках бе ледена.

Яна трепереше.


%d блогъра харесват това: