Сладум на живо: Легенда за пътя @ Level Up

юни 13, 2016

Miro_ArtSemestar2

Сладум: Историите с песни на живо продължават.

Вдъхновението идва от хората и отива при хората. Ние сме, защото се виждаме. Живеем в очите на другите повече отколкото предполагаме. Сполетява ни втори живот, когато разказваме това, което ни се е случило, и трети, когато разказът е за това, което ще се случи… и дали.

Като част от сбъдването на проекта ми „Коренуване“ започвам да гостувам на различни приятни места – барчета, кафета и клубове, за да правя „живи репетиции“ на историите на Сладум разказвача.

Това ще рече, че може да заповядате всяка седмица на мое участие, на което ще разказвам с думи и песни една история, понякога нова, понякога продължение… Понякога дори историята може да е създадена от вас, от ваша дума, жест или идея.

Първите, които ме поканиха, и на които искам да благодаря от сърце за възможността, са геймплей-мастърите от клуба за настолни игри Level Up, София.

Тази сряда, 15 юни, 19.30 ч., започваме. Адресът е: София, ул. Братя Миладинови №12.

Елате и станете част от историята.

Сладум ни чака.


62.

май 7, 2014

Беше като пълна, абсолютна тишина, която затъква меките си коркови пръсти дълбоко в тъпанчетата ти. Като рязко потъване в морските дълбини, където всеки звук е погълнат от невиждани огромни риби, със слепи стърчащи на антени очи.
Беше като внезапен край на света, прерязан с нож кадър.
После се появиха дребните звуци.
Бумтенето бе първо, далечно като тласък на гигантска помпа. Скърцането дойде после,  поклащано от прилива.
Накрая бе онзи далечен шум, като от стотици тонове вода, която се излива от високо.
Алеко стоеше с отворени очи, но светът беше отстъпил пред пълната тишина и бумтенето, беше като избеляла до силуети пощенска картичка. Не виждаше нищо, чуваше само вътре.
Ръката му стискаше тъмния камък, и сякаш сам бе потънал в полупрозрачните му глъбини.
Някой шепнеше далеч.
Но вятърът или водопадът свистеше с всичка сила във висините. Такъв звук биха издали облаците, ако можеха да летят със скоростта на куршум.
Беше шум, който идваше от тишината, от пълната липса на звук, от безвремието.
Беше нещо друго. От другаде.
Усети как някой го дръпва, камъкът му се изплъзва и шепотът се превръща в виковете на дядо Горчил.
– Ей, момче, събуди се бе! Излез! Леле, беля сторихме… Алекси, Алекси!
Викингът се олюля под внезапния натиск на нахлуващия свят.
Сетивата му попиха обратно слънчевите лъчи и гората, тревожното лице на Горчил и въздуха.
– Дядо, бе… – прохърка той. – К’во е това?
– Ох, божке… Добре си, ‘начи! Как ги подбели, секаш хадар виде… Толкоз силно некой да се отнесе не бех виждал.
– Аз… – едрият момък поклати глава и седна на тревата. Сърцето му тропаше като в кутия в гърдите му, дъхът му бе насечен и треперещ. – Какво стана?
– Исках да ти покажа белемнит що е, ама ти… –  той вдигна камъка далеч от очите на викинга – Туй ни пази от пустосницата, поне некои…
– Всички ли… Такова имате? Как чувате с това…
– Я поеми дъх, чедо. Само едно е и пази целото село. Ил’ поне половината – измърмори дядото смутено и зарея поглед надолу. – Змейски зъб му се вика. То затуй и мъже го откриват, па и май само те го чуват. Ма тебе направо те втресе, а?
– Сякаш бях… бях високо… Като че летях, или плувах през водопад, ама грамаден… И беше адски тихо…
Дядото кимна.
– Барем да се беше огледал къде си, ама…
Той отново впери внимателен поглед надолу към пръснатите като на длан къщи на селото.
Алеко вдиша няколко пъти дълбоко. Главата му се въртеше. Не знаеше какво да мисли.
– Дядо… Какво наистина прави това чудо? –
Горчил не отговори. Погледът му остана впит в няколкото фигурки, които се щураха долу сред приличните на разхвърляно лего къщички.
– Исках да ти покажа, Алекси… – промълви той, без да откъсва очи от картинката. –  Исках да ти покажа да видиш що е…
После се извърна.
– Ти искаш да хукнеш още сега, знам, че те гори отвътре, не мож’ да търпиш… То е нечовешко да се търпи толкоз мъка. Но ще ми фанеш вяра, чак като я срещнеш, разбираш ли. Чак тогаз ще поверваш що е… Но ще бъде късно и най-паче – нема да си от полза на момичето. На Неда.
Той се приближи и впери изпитателни очи в момчето.
– Тя е жива. Нищо й нема още, но не можеш й помогна сега. Треба да изчакаш. Имаш ли ми вяра?
Алеко преглътна с мъка. Сърцето му не се бе успокоило. Той погледна към земята, ядът в него го караше да плюе и да хукне, да не слуша нахалния старик.
Споменът за камъкът с тишината обаче висеше като огромен дирижабъл във въздуха над селото. Тежеше в сърцето му.
„Е, това нищо не доказва“ заяде се малко гласче в главата му.
Той вдигна очи и понечи да отговори на дядото, но той вече не беше пред него.
Сграбчил тоягата си, бе преполовил стръмния склон към пътя.
Извърна се и тревожно замаха към момъка.
– Хайде, скоро! Скоро да слезем долу. Нещо става баш пред къщата на Пачо! –
Алеко метна поглед на върхарите зад себе си. После стана и изморено се заспуска по склона след пъргавия старец.


52.

март 31, 2014

20. 

Зад плътната облачна завеса окото на слънцето се забелязваше едва, трябваше да го  напипаш, за да разбереш къде е. Беше почти обяд, а сякаш падаше здрач.

Дребните, свили рамене къщурки, разхвърляни по стръмния баир се оглеждаха притаили дъх. Отдолу пропаст отсичаше планината, отгоре гора бе сграбчила билото. Само тънки кози пътеки описваха паяжини от порта до порта.

Между мощните борове се мярна сянка, по-тъмна, но по-дребна от короните.

Един конник бавно излезе от гъсталака. Оскъдното слънце освети умореното конче; на гърба му се возеха двама – мъж с рунтав калпак, който подръпваше едва юздите и момче, което се бе свило и прегърнало коня през врата.

Копитата заотекваха измежду къщите бавно и тържествено. „Ставайте, дойдохме” звънтяха те, докато леко се спускаха по неравния чакълест път към площадчето. Само тукашен можеше да го различи; къщите отстояха една от друга на толкова големи разстояния, че трудно можеше да кажеш дали са в едно селище.

Точно на по-широкото, две от тях бяха залепили гърбове – едната със знака на пощите на вратите си, на другата полуизтрити останки от букви изписваха „…рема…”. Тукашните вероятно затова й казваха Ярема, макар че името имаше общо и с характера на  стопанина и посетителите.

Мъжът  с калпака дръпна поводите пред нея.

Вратата на кръчмата се отвори, отвътре заизлизаха купчина омърлушени мъже. Кръчмарят ги разбута, излезе най-отпред и хвана коня за оглавника.

– Горчиле! Жив ли си, бе? –

– Що не спите, хайвани? – продума с мъка старият мъж на коня. – Дека са туристчетата?

– Онез що бяха с нея… – запъна се гологлавият, устните му сякаш оставаха стиснати и докато говореше. – При Пачо ги сложих – затаи глас той –

Горчил вдигна глава и с помътнели очи изгледа скупчените мъже пред кръчмата. Русалиите бяха по ризи, без шапки, до тях двама старци стискаха калпаците си.

– Момчетата?

– Прибрах ги –

– Харно – кимна конникът – Отивам и аз, при Къна най-добре ще да го остава и него.

Лицето на кръчмаря се сви, той се огледа сякаш Горчил бе казал нещо забранено. После се приближи и попита:

– Видя ли я? –

Дядото на коня поклати глава.

– Увъртя ни гората. – наведе се към кръчмаря и се взря в очите му.

– Станало е значи.

Гъчо кимна. После отпусна юздите неохотно.

– Най-добре легайте – повиши глас дядото. – Привечер ни чака работа. Много работа.


3-то следизвикателство

януари 4, 2014

Виждам селото едва когато пътят се покрива с каменна настилка. Обувките ни със стажант-дивата тропат, Яна стъпва безшумно.

Къщите са нарядко, разделени от пусти улици и широки дворове. Растителността е избуяла и от двете страни на оградите, има едва една-две къщи които не са обрасли в храсталаци и треви. От никъде не се види  жива душа, селото или спи, или всички са побягнали. 

Разумно би било. Ние идваме. Кой би искал да живее в близост до всемогъща луда? Или почти всемогъща…

Виждам как Яна забавя ход пред една от дървените порти край оградата, и нещо ме мушва в сърцето. Сигурно е родната й къща.

Май прекалих. В крайна сметка коя съм, че да я съдя… Можеше и аз да съм толкова луда. Какво бих направила на нейно място? Не, че не ми е идвало до гуша, но все пак някак успях да се опазя.

„Имаше с кой да споделиш“ казва един глас в главата ми, подозрително прилича на майчиния ми. Тръсвам се ядно. Стига автопсихоанализа. Въобще не мисля че има подходящ момент за това, но сегашният е просто абсурден. Какво, да взема да зароня сълзи на патилата на Яна? Може би, ако си бях вкъщи на топло  с чай в леглото… Трудно е да се влюбиш коленичил, както казва Стивън Тайлър.

Старият рефрен отеква в душата ми като спомен от някакъв адски далечен, невъзвратим свят и сърцето ми се разтуптява в гърдите. Тя го усеща естествено, нали е вързала езотеричните си уреди за системата ми.

– И аз така се чувствам, сестро – тихо мълви като мести поглед от мен към слепите прозорци между двете джанки. – Песен не смея да запея… А, да си спомна, реже като нож.

Мълча. Не знам какво да кажа.

– Защо… – започва русата девойка и плахо спира.

– Думай – кима й Яна

– Защо не потърси помощ самовилска, сестро? –

Знам отговора на този въпрос и хващам за ръката да спра помощник-дивата .

– Нищо – изсмива се яперицата, очите й горят изпод воала, с който е окичила косите си – Тя не знае…

– Какво не знае – нервно изтърсвам и самата се изненадвам от себе си – Ти къде беше като я изгониха?

– Аз тогава мислех че… щото е ядна, нали… Червена щом е, престъпила е клетвата, посегнала е… – тя пристъпва смутено от крак на крак, а после се осмелява и вдига глава – На ако знаеха за майка ти и за тебе… Щяха да се стекат на помощ…

Яна се кикоти, после тупва малката натегачка по рамото.

– Не му е времето. Не знаеш нищо за вкиснатите им закони, за плачливите им ритуали… Няма да кихнат дори, щом хора има намесени. Нейсе. – тя махва с ръка и после изтърсва: – Сега ще стане опасно за нас. Дръжте се до мене. От куршум и змейски камък няма опазване, знаете. Люти са тука, страх ги тресе у червата. Но на непознати девойки в беда може и да не налетят… Поне не с нож и пищов.

Тя ме поглежда и се хили.

– Ти нали все за това дрънкотиш… Тука може да те огрее някоя … гега.

Физиономията ми явно я разсмива още повече. Тя маха воала си и го завръзва на кръста си, след това вади от торбата си една забрадка и я слага на главата си така, че да закрива лицето й. После се прегърбва и се подпира на оградата.

– Ти – просъсква тя и дърпа безцеремонно Велина за полата, като истинска старица. – Дай ми ръка.

– Отива ти така – изтърсвам нахално, но тя само изсумтява.

– Вървете до мен. Като ви посоча къщата, влизаме. Аз съм болната ви майка… куче ме е ухапало или каквото ви скимне. Нататък знаете.

– Какво? – вдигам недоумяващо рамене – Обираме къщата и бягаме през границата?

Тя ме пронизва с ядния си поглед, после се усмихва пак.

– Само едно нещо трябва да откраднете – казва с онзи съскащ, вещерски глас. – Сърцето на домакина.

– А ако е домакин… ка? – не се сдържам аз. – И жени ли ще обезсърчаваме?

Тя се обръща и като се подпира на малката дива потегля напред.

– Няма – грачи през рамо – Няма как да стане сестро. Други жени освен нас в туй село няма.


After 74-75

декември 9, 2013

Днес е малко по-добре от поговорка 🙂

***

Викингът изръмжа и я скастри.

– Нийо-змийо, спри! Ще те изпусна, докато се мяташ като усойница…

Тя се дръпна още веднъж, колкото да покаже инат.

– Пусни ме – тихо каза и се олюля като стъпи – Какво стана? Аз… –

– И ние това се питаме. – Неда сложи ръка на челото й. Китката й беше ледена. Ния потръпна.

– Не знам… Вървях си с вас и… после вървях без вас. – тя се хвана за главата. Алеко я прегърна. – Напоследък все по-често ми идват някакви… стават такива… – тя махна с ръка, за да покаже някаквите, после вдигна рамене. – Като световъртеж, халюцинации… И аз не знам…

– Я пийни от това – джастата извади шишето, което баба Калуна им бе дала.

– Откога са ти тези неща? – попита тревожно Ал.

– Ми… от вчера. – изсмя се тя невесело – Не знам бе, може и преди да ги е имало… От онази вечер с виното ми е малко…

Тя помириса шишето и направи физиономия. Мракът я скри от Алеко, но не и от пеленгаторите на Неда.

– Пий! – заповяда сурово тя.

– Да, лесно ти е – измърмори малката – Ако трябваше ти да пиеш, щеше да се бориш като кобра…

– Давайте по-бързо с магийките, момичета-змийчета – изръмжа викингът, след което изохка. – Гадно ме клъвна, Недодялке!

– Млъквай. Няма да закъснеем за никъде…

– Не искам да стоим тук разбираш ли…

– Гадно е и на вкус дори… Типична билкова бълвоч… – Ния се изкашля и после върна шишето на високата си приятелка.

– Можеш ли да вървиш, Нийски? –

– А, добре съм – каза малката и като стисна Алеко за рамото добави: – Особено с такова добро возило…

Дългокосият момък тръсна кичури с пренебрежение, но не се отмести.

Тримата поеха отново. Алеко бе изключил челника си, отново бяха посребрени от звездната светлина и луната, която скланяше сърп към билото.

Всяка стъпка отекваше като изпуснат чувал с пясък. Дори вятърът бе затаил дъх и сякаш чакаше да види какво ще се случи.

Вървяха дълго. След известно време викингът се заоглежда нервно.

– Никакъв не се вижда – измърмори той – Не може да сме го подминали…

Дърветата съвсем оредяха, само малки храсти мятаха ниски сенки по завоите, и пътят сякаш стана по-широк.

– Отдавна сме го подминали според мен. – отсече Неда – Просто не си спомняш хубаво мястото… Нощем си е различно.

– Не може да бъде… – поклати глава Ал.

– Хайде сега, нали не търсим него? Важното е да стигнем до селото…

– И да стигнем – какво? – подразни се здравенякът –  Къде ще отидеш?

– Ще потропаме на първата къща. Няма начин да не ни подслонят. Познавам тази планина от години… –

– Много си сигурна пък. Тук от село до село има разлика…

Ния мълчеше. Беше й студено, и някакво неясно притеснение беше свило юмрук в гърдите й. Ако сега трябваше да избира сигурно щеше да си тръгне с дядо Стою. Стъпваше все по-бавно, а вероятно тежеше и на Алеко..

Уханието на горски мраз се промъкваше и подлютяваше обонянието. Всяко вдишване беше като през сдъвкан бонбон лукче – изстудяваше устата до безчувствие. Но не това дразнеше.

Миришеше й на дим. Наоколо не се виждаше никакъв пламък или светлик, но димът дразнеше ноздрите й и я караше да се взира. Напред. Към звездите, които гаснеха малко по малко с изкачването на върха, към билото, което се катереше като театрална завеса към тях…

…към пътя който свършваше в оградата на стара порутена сграда, увита в трънаци и храсталаци като естествена тъмна преграда. Вътре в двора те пееха и огънят лумтеше скрит от очите, котлето кипеше, танцуваха и не обръщаха внимание на надвесеното било на планината, сбърчило гористи склонове над тях и скрило небето…

Ния спря рязко.

– Те не са в селото –

– Ох – изохка отново настъпеният Алеко – Какво ти стана бе момиче?

– Моля?

– Това не е пътят… Твойте хора са там… Объркали сме… Движим се след тях, но… – тя се уплете в опитите си да обясни. Поколеба се докато търсеше още думи. После се обърна рязко.

– Бързо… Русалиите ви са там… Трябва да ги предупредим… Бързо, да вървим –

– Ни, добре ли си? – дори джаста-прастата я гледаше слисано.

– Неда, хайде, няма време – малката се обърна и очите й пробляснаха кръгли и тревожни на лунните лъчи. – Мисля, че нещата не вървят на добре. Хайде – повтори тя за пореден път и хукна, сякаш току й бяха сменили батериите.

Недоумяващи и притеснени, Неда и Алеко се спогледаха. После, без да знаят какво да мислят, забързаха след приятелката си.

Сърцето й блъскаше като заключена чучулига в гърдите й. Какво стана, какво правеше? Думите сякаш сами изскочиха… Тя си беше от предпазливите. Често се случваше да пропусне да каже мнението си, защото губеше ценно време да обмисля и претегля всяка дума. Имаше вечери, в които колебанието и несигурността търкулваха снежната топка на мълчанието по склона на все по-завихрящия се разговор. В един момент той вече течеше без нея, и нямаше начин тя да се включи без да го прекъсне или дори развали. Тогава просто гледаше и се усмихваше, кимаше, вдигаше наздравици и се затваряше в себе си и в разочарованието. Утешението й беше още по-голям мотиватор и от мълчанието – „По-добре да съм разочарована аз, като мълча, отколкото всички, ако много говоря“…

„Мери си приказките“ неведнъж бе казвал татко й. Той изобилстваше от поговорки за умереността. „Три пъти мери…“ „Умният винаги има мярка“… Любима й бе тениската му с надпис „Пия с мярка“, под който имаше нарисуван ухилен клоун със стограмова метална мярка в ръка. Понякога имаше чувството че меренето и премислянето са по-важни за него от изживяването…

Е, изпускала бе спонтанни неща и преди, но за първи път се случваше думите й да си се леят. Направо от главата й, още с хрумването. Веднага се зачовърка – не трябваше ли да помисли, какви са тия неща, откъде се взеха? Картината с русалиите, пълния с огън двор и дебнещите сенки отвън, обаче бяха по-силни, пареха под слънчевия сплит и я дърпаха напред, отпуснали изненадващи нови сили.

Вече подтичваха, бяха излезли в началото на нещо като плато – далеч зад тях оставаха смесените гори и храсталаци, полянките и тесния лъкатушещ път, а отпред постепенно се надигаше озъбеният връх, завил поли от иглолистни дървета.

– Мацка, искаш ли малко да спрем? – изравни се Неда с нея. Гледаше я доста странно – Направо ме притесняваш вече…

– Не – кратко каза Ния и продължи да препуска в тръс.

– Николетке – започна високата – първо припадаш, после говориш несвързано и искаш да си ходим, след това уж си уморена, а пък хукваш като разгонена коза нагоре…

Малката мълчеше.

– Ния! – Неда спря рязко – Няма да вървя с теб така! Какво става?

Момичето се обърна, отвори уста да отговори и в този миг се чу тътен. Много подобен на онзи, който бяха чули преди малко, той затресе земята и отекна като ехо в гората зад тях.

Алеко вдигна ръка  и посочи напред.

Далеч, сякаш почти под върха, лумтяха едрите пламъци на огън.

– Видя ли, не лъжа, там са, видях ги.. – изрече като в скоропоговорка малката.

Тримата впериха очи в новата звезда, която бе изгряла пред тях.

После хукнаха напред.


68

декември 3, 2013

Днес – малко по-сериозно. 🙂

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу, е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар”, в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

***

Каруцата се движи като в сън, всичко наоколо е призрачно, осветено само от звездната светлина, която се отразява от листа, клони и камъни, и превръща всичко в матово светло сребро, сред което се гушат лилави сенки.

Омърлушените момичета седят на седалката зад високия мъж, който току прошепва нещо на магарето, дето крета едва отпред. На дъното на каруцата, сред няколко раници и якета се е пльоснал викингът зареял поглед из гората.

Някой си тананика. След известно време втори глас се присъединява към него.

– Стига, девойчета! – изшътква изведнъж възрастният дядо. Магарето се стряска и подскача, той дръпва повода му. – Па и ти момко… Знам ко ви се върти из главата – ей сегинка ще омаем тоз старик, па после ще търтим обратно.

– Сега пък и да пеем ли не може? – отяжда се момичешки глас.

Каручката спря. Песента бе секнала и наоколо бе тихо.

– Каза ми Калуна да внимавам. Ама с шила кат вас как да внимава човек, без да се убоде. –мъжът се извъртя към тях. – Лъже тая гора. Мислиш си, че знаеш пътя, пък се на едно тъпчеш. Не мойте, бяга за нищо на света! Ще слезем долу, ще оправим колата. Ще се качите по светло, па и при по-арно време.

– За пръв път ми се случва да ме гонят от някъде! Това е най-негостоприемното село което някога съм била.

– Пък дори не си стигнала до него.. – обади се Алеко насмешливо.

– Не се бъзикай, гадняр! Тези за какви са се помислили – за Атонски монаси? Мъжете – ОК, минават, жени – анатема!

– Не ви гонят бе чедо…

– Да бе, то това вярно не беше просто гонене – беше си ритуално обявяване на по-низшия вид за нежелан.

– Зарад вас го правят, диване! – изведнъж отсече сурово старецът – Пука им на тях, че ще им видиш кирливите ергенски ризи… По нощите горе не е безопасно, ич!  Колко булки… – той млъкна рязко.

– Заради нас?

– Какво има горе? – пресече я с по-кротък тон Ния – Какво е, което да е опасно за жени, а за мъже не?

Старецът шибна магарето с повода и послушната, макар вече и доста поизплашена Юра дръпва отново каруцата.

– За сички е опасно… она пущината върти. – измърмори водачът

– Ами те защо се качват? Защо само нас спират? Че и ти бързо си предложи услугите да ни свалиш.

– Не ми дава и мен сърце да ви оста’а горе.

– Но защо? Какви са тези тинтири-минтири, от които всички са така настръхнали?

Стою се обърна и аха да избухне отново, но после се овладя.

– Не съм аз тоз чиляк дето мож‘ да ти каже кое как е, дете. Само знай, че жени у горното почти не са останали. Колко и Горчил да бди… змей не е, да огрее насекъде.

Настъпи мълчание. И в този миг Юра спря.

– Хайде, мила, хайде! Знаеш го тоз път, не сме одили еднаж… – запляска я старецът притеснено. – Хайде да си одим дома.

Той опита още няколко пъти, но силата не помогна. Тогава въздъхна, слезе от каруцата и започна да я гали отстрани по шията, и да й говори тихо.

Малко по малко магаренцето сякаш се отпусна и започна да прави ситни, бавни крачки напред, докато Стою го дърпаше за оглавника.

Точно в този миг някъде високо горе, сякаш почти от върха се чу мощно бумтене. Тътенът се разнесе, и вятърът довея човешки викове и глъч.

Някой пищеше.

И този някой изглежда беше жена.


59 ден

ноември 24, 2013

🙂

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу, е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар”, в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

***

– Знаете вече що ще сторим – тихо редеше думи Яна, надвесена над жарта от нощния огън. Бръкна в пазвата си и хвърли в него шепа топчести, космати неща, а после бързо гребна от въглените и ги зари. По-впечатляващото бе, че ровеше с голи ръце.

– Що? – запита Велина, гласът й потрепваше леко, може би от студ, може би от вълнение.

– Приставане как се прави, вило?

– Не съм вила, не ми викай така… Откъсна цвета дето гледах, сега ме подигравай…

– Слепи думи не дрънкай, без да си провидяла що значат… Мигар наученото си забравила?

– Само знание не стига… Трябва и да го изиграеш, и сила да имаш. – сухо изрече русата девойка. Де да можеше да я чуят някои от моите преподаватели…

Яна се изсмя.

– Как се пристава, принцесо? Щом знаеш, а не смееш, си принцеса префърцунена…

Велина я изгледа ядно, но замълча. После неуверено изрече:

– Изгора на хоро, изгора на вода и изгора на гора… а накрая изгора на… –

– Сърца – каза силно Яна – най-усветното от самовилските умения. Таз вечер ще почнем отзад напред.

Велина се вторачи в нея.

– Ще почнем? И мен ли ще ‘земете?

Яперицата се изкикоти.

– Ще ли ти се, вило?

Момичето се смути.

– Аз… не съм вече нищо. Не зная що да искам.

Толкова беше прозрачна, че чак ме дразнеше.

– Ха, като се втурна да спасяваш Неда, не беше като да не искаш… – тя я изгледа сурово – Взимам те, но…

Изправих се. Главата ми още трептеше, но вече знаех да не гледам в една точка. Така замайването преминаваше най-бързо.

– Значи ли, че мен ще пуснеш, Яно?

Бялата фигура отпусна коленете си, които прегръщаше и похлупи лицето си. Сподавен смях се процеди между дланите й, а после очите й изведнъж се впиха в моите.

– Нима още искаш да си тръгнеш… Недо, сестро моя? Още не вдяваш, нали…Вече не можеш да си идеш, мила моя… Дори да отидеш при тях, част от теб няма никога да ме напусне. Никога няма да се върне.

Тя се изправи рязко и вдигна ръце.

– Ала няма да слагам веч прът в ничии колеса… Ако така е писано, така да бъде.

Тя изгледа и двете ни с Велина с блестящи очи. Дива радост и сурова решителност горяха в тях, и онази нейна неуловима усмивка.

– Една дружка и сестра ми стига… Една още кат‘ мен и ще изпълним обета, дет съм дала… Ще скършим изедното семе навек…

Лудост струеше от погледа й. Огънят почти бе угаснал, звездите и луната се бяха покрили и мракът нахлуваше в гърдите. Белите й ръкави се рееха като призрачни мантии пред нас, и само очите й отразяваха кой знае откъде някаква бяла, далчена светлина.

След миг беше пред нас и като замахна с двете си ръце, разсече въздуха помежду ни.

– Надигране сега почва – занарежда гласът й, и една дълбока, стаена мелодия започна да се надига в главата ми. – Коя пристъпи първа, коя ухапе най-напред, коя надмогне мъжко, коя сгърчи и звяр напет, коя захване песен, коя начене вир води, коя надмогне сърце… с нея ще пристанем сестри.

Мрак, студ и злъд. Ревеше ми се, исках да се махна, да забравя, да спя…

Насядахме отново край жарта, Яна я разбута и леки пламъчета близнаха въгленчетата.

– Сега искам да ме чуеш като за последно, Неда… преди да тръгнем. Едно нещо има да свърша, и ти ще решиш дали ще си ми помощ. После, ако щеш още, ще те пусна да си идеш…

Ръката й на рамото ми, главата й опряна в моята, усещам как Велина е вплела длан в дланта ми и едвам се сдържам да не я дръпна.

Яперицата започва отново да разказва.

Велина ме гледа. Страх и надежда се гонят в очите й. Защо иска да е толкова близка? Особено сега като съперница… Има нещо, което не разбирам…

След минути или часове над билото се появява една издайническа светлосиня линия.


%d bloggers like this: