Полковника разказва… или Moro@Level Up

април 3, 2020

Здравейте, приятели!

Ще направим отново стрийминг на свиренето на живо от Level Up, следващият петък, 10-ти април, от 19.30 ч.

Изненадата за всички патрони-закрилници е, че този път ще заснемем и отделен видео материал на някои песни, който ще публикуваме само за патрондаша. 🙂

Ако някой любопитства за цялата история на Полковника, част която ще разкажа на живо  – скоро ще разкрием къде може да се прочете.

Ето и пълният текст на поканата от YouTube:

„Преминете на Тъмната страна! Свирим мега яки песнички… :)))  

Дойде време за следващият дистанционен бар-стрийм-лайф.  Домакините този път са от геймклуб Level Up, където на 10-ти, петък, от 19.30 ч. ще чуете песните и историята на… Полковника.  

Вманиачен геймър и рок-фен, Полковникът от биохакерския взвод е преживял хиляди битки, и е спасил стотици хиляди животи, седейки просто зад монитора.  Няма да споменаваме предотвратения зомби апокалипсис в Мексико, спирането на арийската генотипна доминация през 80-тте и още доста биологични диверсии и войни, за които всъщност никой дори не чува.   

Заключени сте вкъщи? Полковника е бил неподвижен с години. Страх ви е от вируси? Нанобиотите са тук отдавна. Ужасявате се от бактерии? Микозоидите са насреща.  

Какво се случва обаче когато лекарствата се превърнат в отрова? Когато спасителните ботове преминат на страната на врага?   

Всяка защитна армия винаги се превръща на свой ред в заплаха…  Така е защото има само едно съвършено и доминиращо над всичко друго оръжие. 

Страхът.  

Както Полковника обича да казва: „Хората не разбират, че страхът е най-силното им оръжие. Стига да знаят от къде и от какво е…“  

Един концерт в стила на Коренуване / Rootin’roll: Където историята и музиката се раждат в момента на изпълнението им, а импровизацията води разказа и изпълнителите.


Доскоро от Левъл Ъп!


ВдъхноWATорско 2020 #1

януари 22, 2020

Началото на 2020 беше високо.

Първия ток, който споделям е от маратона Голям Сечко Рън, който се проведе над Бухово, под връх Мургаш, и в който аз участвах на дистанция от 15 км.

Определено тези 15К в планината бяха като за две по 20 в парка…

Това се оказа най-тежкото бягане в живота ми.
Дотук. 😉

Много благодаря на run.b – trailseries, за хубавата организация и възможността.

Не знам как 20-те К седмица преди това, избягани „на топло“ в Борисовата, ми дадоха спокойствието, че ще се справя с унищожителните денивелации на тези планински 15К.
Е, ще си каже човек – не са много – 720 м., голяма работа.
Е, да, ама са за малко.
Което, колкото и да ни напомня на вица за „службата е тежка, но за сметка на това продължителна“, не е смекчаващо склона обстоятелство.

Първите баири бяха тежки, докъм 5К вече бях поиздъхнал, но всичко беше в реда на нещата – казах си – ще видят те надолу…
…?Кое?…

„Надолуто“ дойде във вида на отвесна урва, която ми стопи спирачките, и ми напомни за мускули, които не бях използвал сигурно от 10-годишната си възраст.
После, дойде 10-тия км, и повторението на нанагорнището от началото… (най-бавното ми време за километър).
Едно момче се нареди да тича (т.е. влачи) с мен, като ми даваше кураж, докато отдъхва по нанагорнището, и се опитваше да ме стимулира.
След като обърках маршрута в гората, и съотборниците му го настигнаха, реши да продължи с тях.
Извиках след него да „Предаде много поздрави“….
В онзи момент вече воистина ми идваше да се разрева – защо не се записах на 9К, да ми се не види и самонадеяното копеленце…
По нанадолнището (35°) ме задмина един дядо като вятър.
По равното накрая ме изпревариха две крехки създания. Едното се ядосваше, че е изгубило 20 минути…
Добре, викам си, как те могат, а аз мрънкам, *да му се не види? (*максимална цензура).

Поех дъх и се понесох напред мощно… В нещо като пингвински тръс по натрошен лед.

Е, пресякох финала. Ура.
Спрях.
Даже успях да си спра стравата сам (демек извършвам сложни механически движения!).
Мислех, че не може да съм по-разбит….

А после един приятел, с който се засякохме на бягането случайно, подхвърли :
– Айде по бира? –
И аз като хукнах…
„…То детето откъде да знае че го болят краката…“

All is in your head.

Това е за начало, и отскок.

Очаквайте скоро тук да публикувам мастърплана за ВдъхоWATорските ми видеа и публикации за 2020-та… пък и самите тях. 😉

Пътят ни влече… Не спирайте!


Подкрепа за Величка Настрадинова

октомври 22, 2019

Отново за Величка Настрадинова.

Хора, пиша това най-вече с идеята за разпространение и напомняне за подкрепа.
В ей този пост на Красимира Стоева има повече подробности за положението на даровитата писателка.

Накратко, както вероятно сте научили от кампаниите през лятото, Величка Настрадинова има нужда от помощ и подкрепа, тъй като здравето ѝ се е влошило и е била настанена в дом за възрастни хора. Мястото е чудесно, доколкото знам тя е доволна и нещата за момента са в баланс.

Но за пребиваването ѝ там и лекарствата ѝ са нужни средства, които са около 900 лв. месечно.
На петицията за отпускане на пенсия на писателката засега нямаме никакъв отговор и развитие.

По-долу Красимира е описала няколко начина да ѝ помогнем.
Аз тук ще ви опиша още един:

Обявявам благотворителна продажба на първата ми книга Невидена река, на едноименния музикален албум към нея, както и на фланелките на Korenuvane /Moro Miro / от фестивалите, на които то участва през 2019 г.
Всички приходи ще отидат направо при Величка.

Начинът, по който може да станат нещата, е съвсем прост:

1. Поисквате си книга, диск или тениска на страниците на Невидена река или на Човешката библиотека / The Human Library;
2. Превеждате съответната сума за тях по банковата сметка на писателката:
BG27STSA93000002563605
банка ДСК ЕАД
Величка Янкова Настрадинова;
!ВАЖНО! Основанието следва да е „дарение“!
3. Изпращате ни на мейла снимано копие от платежното нареждане и ние ви изпращаме книгата (за София може и лично предаване).
Разпродажбата ще бъде до Коледа, или до изчерпване на тиража, съответно.

Моля да споделите информацията за Величка, за да може повече хора да се включат.

Благодаря и действаме!


Предизвикай се… пак!

октомври 1, 2019
За какво писателят използва челник…

Трудно е за вярване, но… минаха шест години откакто започнах своята книга „Песента на Хадар“.

Кураж, за да я почна тогава, ми даде Вяра the BatMOM, като ме спечели с готината си идея да се предизвикаме да правим нещо важно за нас, за определено време всеки ден.
Нещо, което много искаме и все зарязваме, нещо, което по принцип трябва да правим заради себе си, но точно понеже никой не ни гледа и – що да не скипнем или смотолевим някоя тренировка… или всичките.

Предизвикателството за Хадар бе кратко – на два пъти по три месеца, и после огънчето олимпийско премина в друга страна.
По-долу може да видите началото от тогава. Хитър съм бил като три пъти преизбиран български политик – спазих срока и усилията, без да обещавам завършек или някакво постижение. 🙂

Но истината и копнежът надделяват над всякаква хитрост – все повече хора (особено през последната година, благодаря ви!) ме питат кога ще довърша тази „Песен…“. Все повече се учудвам колко различни познати и непознати са прочели този нередактиран текст, който стои на блога ми.

Ето тук започнахме:

https://s-viara.net/2013/09/%D0%BF%D0%B5%D1%81%D0%B5%D0%BD%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D1%85%D0%B0%D0%B4%D0%B0%D1%80/

И ето тук завършваме…

И така – предизвиквам се.
От днес започвам да довършвам книгата си „Песента на Хадар“. Ще пиша всеки ден в продължение на 90 слънца до края на годината. Може количеството дневно да е различно, но писането ще е до край – поне такъв, което да харесва на мен.

Очаквайте отблясъци тук, поне няколко пъти седмично.

Стискайте ми палци, приятели, защото, както е казал великият Буги Барабата:

„…Аз съм тръгнал надалече, мен ме чака дълъг път…“


%d блогъра харесват това: