59 ден

ноември 24, 2013

🙂

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу, е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар”, в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

***

– Знаете вече що ще сторим – тихо редеше думи Яна, надвесена над жарта от нощния огън. Бръкна в пазвата си и хвърли в него шепа топчести, космати неща, а после бързо гребна от въглените и ги зари. По-впечатляващото бе, че ровеше с голи ръце.

– Що? – запита Велина, гласът й потрепваше леко, може би от студ, може би от вълнение.

– Приставане как се прави, вило?

– Не съм вила, не ми викай така… Откъсна цвета дето гледах, сега ме подигравай…

– Слепи думи не дрънкай, без да си провидяла що значат… Мигар наученото си забравила?

– Само знание не стига… Трябва и да го изиграеш, и сила да имаш. – сухо изрече русата девойка. Де да можеше да я чуят някои от моите преподаватели…

Яна се изсмя.

– Как се пристава, принцесо? Щом знаеш, а не смееш, си принцеса префърцунена…

Велина я изгледа ядно, но замълча. После неуверено изрече:

– Изгора на хоро, изгора на вода и изгора на гора… а накрая изгора на… –

– Сърца – каза силно Яна – най-усветното от самовилските умения. Таз вечер ще почнем отзад напред.

Велина се вторачи в нея.

– Ще почнем? И мен ли ще ‘земете?

Яперицата се изкикоти.

– Ще ли ти се, вило?

Момичето се смути.

– Аз… не съм вече нищо. Не зная що да искам.

Толкова беше прозрачна, че чак ме дразнеше.

– Ха, като се втурна да спасяваш Неда, не беше като да не искаш… – тя я изгледа сурово – Взимам те, но…

Изправих се. Главата ми още трептеше, но вече знаех да не гледам в една точка. Така замайването преминаваше най-бързо.

– Значи ли, че мен ще пуснеш, Яно?

Бялата фигура отпусна коленете си, които прегръщаше и похлупи лицето си. Сподавен смях се процеди между дланите й, а после очите й изведнъж се впиха в моите.

– Нима още искаш да си тръгнеш… Недо, сестро моя? Още не вдяваш, нали…Вече не можеш да си идеш, мила моя… Дори да отидеш при тях, част от теб няма никога да ме напусне. Никога няма да се върне.

Тя се изправи рязко и вдигна ръце.

– Ала няма да слагам веч прът в ничии колеса… Ако така е писано, така да бъде.

Тя изгледа и двете ни с Велина с блестящи очи. Дива радост и сурова решителност горяха в тях, и онази нейна неуловима усмивка.

– Една дружка и сестра ми стига… Една още кат‘ мен и ще изпълним обета, дет съм дала… Ще скършим изедното семе навек…

Лудост струеше от погледа й. Огънят почти бе угаснал, звездите и луната се бяха покрили и мракът нахлуваше в гърдите. Белите й ръкави се рееха като призрачни мантии пред нас, и само очите й отразяваха кой знае откъде някаква бяла, далчена светлина.

След миг беше пред нас и като замахна с двете си ръце, разсече въздуха помежду ни.

– Надигране сега почва – занарежда гласът й, и една дълбока, стаена мелодия започна да се надига в главата ми. – Коя пристъпи първа, коя ухапе най-напред, коя надмогне мъжко, коя сгърчи и звяр напет, коя захване песен, коя начене вир води, коя надмогне сърце… с нея ще пристанем сестри.

Мрак, студ и злъд. Ревеше ми се, исках да се махна, да забравя, да спя…

Насядахме отново край жарта, Яна я разбута и леки пламъчета близнаха въгленчетата.

– Сега искам да ме чуеш като за последно, Неда… преди да тръгнем. Едно нещо има да свърша, и ти ще решиш дали ще си ми помощ. После, ако щеш още, ще те пусна да си идеш…

Ръката й на рамото ми, главата й опряна в моята, усещам как Велина е вплела длан в дланта ми и едвам се сдържам да не я дръпна.

Яперицата започва отново да разказва.

Велина ме гледа. Страх и надежда се гонят в очите й. Защо иска да е толкова близка? Особено сега като съперница… Има нещо, което не разбирам…

След минути или часове над билото се появява една издайническа светлосиня линия.

Реклами

54-то

ноември 18, 2013

Ето малко повече от днес… Малко постничко идва тези дни, но много сънедостиг и претрупване със задачки.

Весело!

🙂

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу, е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар”, в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

15. (Продължение)

– Ти си не ври носа у женски работи – скастри го бабката.

– О, опазил ме бог!  – изръмжа широкоплещестият дядо и махна с ръка. – Ма то вие за друго говорите…  Дека ската кофите?

– Ето видиш ли – пак ме ядосва – посочи го с ръка баба Калуна – Нали ти рекох, че са до вратника, бе пенсийо!

– Ето за туй говоря мойто момиче – циганка стара пуши лула… – кимна възрастният мъж на Ния и вдигна ръце – Тука нема мъжко, нема женско… като те почне и мира нямаш – и като й смигна, той се запъти към към вратата на дворчето.

Бабката го изпрати с почти невидима усмивка. После се обърна и като дръпна от лулата, изтананика някаква песничка. Думите „циганка” и „лула” се чуха ясно, останалото беше измърморено по-скоро на нея си, отколкото на света.

– Какво се случи моме… – хвърли тя пак един кос поглед към момичето до себе си.

Ния дръпна още веднъж от почти догорялата цигара и я залепи на един камък на земята.

– Топли следи оставяш като те гледам… май не сте били трудни за следване.

Малката се извъртя и изгледа жената.

– Какво?

– Лесно може да ви открият, рекох… Поне Райна се е справила добре… ама ми рече, че и други са се справили почти…

Нещо полази в гърдите на луничавото момиче и сграбчи  сърцето й. Споменът за онази нощ, търкалянето и тичането из гъсталака се върна отново и сякаш затъмни слънчевия заник в тихото селце и гаргите, които кряскаха любопитно наоколо.

– Кои други, бабо?

– Ами ти не си ли видяла никой? Сами ли бяхте с твойта дружка?

– Ами да… Не – изведнъж каза тя. – Май имаше още някой… Ама на мен ми се струваше че си въобразявам, знаеш – от страх всякакви неща може да му хрумнат на човек… Сякаш някой стоеше наблизо – и преди да паднем, и след това… – докато думите излизаха от устата й, й стана още по-страшно. – Но… никой нямаше всъщност наоколо.

– Съюзникът може да стигне далеч и без теб… – промърмори жената – Следа да дири, стръв да пуска, крака ти да плете. Имаше ли нещо странно наоколо ви?

– Ами… беше тъмно. – объркано каза момичето – Не съм забелязала. Какво или кой е съюзника?

– Ех, дете, като говоря така на алтава ме правят… Призраци посред бял ден съм виждала, змейове и тенци на всеки праг… – старата се изкикоти и дръпна дълбоко от лулата.

Ния се прокашля, после нерешително каза:

– Не знам дали е някой… но това, което ухапа… ужили Неда по крака, беше растение. Беше си най-обикновен клон, сигурна съм, поне дотолкова се виждаше… Освен буболечка да е имало там, ама пък такава отровна…

– Що ще дирите горе ми кажи? – дали от лулата или от друго, но гласът на бабата прозвуча сурово.

– Нищо – сви рамене малката и изгледа старата отстрани – Просто искаме да го видим този прословут Хвърчил… дето толкова трудно се стига до него.

– Верно е… знайш ли, че само ти му казваш така… Тука иначе му викаме. Чувала ли си?

– Да, Яперичино… Не съм само аз обаче… и дядовците така го нарекоха… Все тая, защо сте го прекръстили? –

– Яперино е, момиче! – бабата втренчи поглед на свой ред в момичето – Кои са тия дядовци дето му викат така? Тукашни не ще да са.

– Ами, точно тукашни. От самото Яперино, отгоре. Дядо Горчил се казваше единия, другият… не помня как беше. Бяха слезли да докарат вино. – Ния зарея поглед към билото – И той като теб цяла вечер се мръщи, че ще се качваме… Не било за нас там… – тя сбърчи чело. Имаше още смесени чувства към онази вечер.

– Вино казваш? – замислено я изгледа старата жена – Долу на събора го докараха? Само двамата ли бяха?

– Нямам представа… – вдигна рамене малката – Само двамата са били сигурно, днес са потеглили със русалиите нагоре, малко преди нас…

– Що думаш момиче? –

Баба Калуна вече не пушеше – лулата бе до нея, погледът й бе вперен право в лицето на Ния. Лицето й бе помрачняло, като че облак бе закрил приветливите й, светли очи.

– Горчил русалии е викнал горе? Луд ли е? – каза тя и поклати глава – Какво мисли той, как ще стане лечители да изправи срещу злъдната усойница…

После стисна зъби и замълча.

Ния объркано я гледаше. Бабата бе скръстила ръце и смръщеният й поглед бе забит в подстъпите към върха.

Малката пое въздух и отвори уста.

Не успя да попита нищо.

От много далече се чу силно изтрещяване, после писък. Малко след това пискливо ръмжене на автомобилен двигател процепи въздуха и се изгуби по пътя към билото.

Момичето и бабата се изправиха; беловласият мъжага изскочи от вратата на двора.

– Неда! – извика луничавото момиче и хукна нагоре.

– Оттам е по-далеч до пътя, дете! – викна високо бабата след нея. После се обърна към мъжа си и като му тикна лулата в ръката, каза – Ване, ела с каруцата. Може да потреба…

После тя подръпна полите си и се завтече пъргаво по паважа към по-долната улица.


52-ро

ноември 17, 2013

A nice, nice poet once said…

🙂

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу, е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар”, в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

 

Възлите улични ставаха все по-гъсти. Трудно й беше дори да спазва посоката нагоре – сякаш всяка пряка водеше към по-високо, като стотици възможни изходи от дъното.

„Няма да се дам. Толкова ми се е насъбрало, че или ще се ориентирам, или ще ревна.“

Тя си затананика. Има различни песни, чедо, бе казала баба Райна. Има такива дори дето помагат и за болести.

– Стани, стани, ой девойко…

Гласът й отразен от околните самотни къщи, я стресна. Чувстваше се все по-странно, като в сън, който по-нищо не можеш да отличиш от будността.

Някой я гледаше.

Сепна се и спря.

– Хубаво пееш, дѐте. каза бабата която седеше на пейчицата пред една схлупена къща в охра и оранжево и пушеше сладко от една продълговата лула. – Нъл знайш, има песни за всичко, ко си провесила нос – Пожълтялата й усмивка беше заразителна и пряма. Тя  тупна мястото до себе си. – Ела седни малко тука, дѐте.

Ние се поколеба, после пристъпи и се намести леко до възрастната жена, на застланата с черга пейка.

– Стой спокойно, има време, няма тръгнат без тебе! – тупна я тя, ръката й беше корава и силна. – За песните да знайш… Има такива дето лекуват и дето разболяват… за хоро и за сън, за път и за дом…

– Знам – отсече Ния, изненадващо и за самата себе си. – Вече съм го слушала това.

Бабата я погледна изненадано.

– Кой те прати момиче?

– Никой… закъсахме го и срещнахме баба Райна.

Тя се прокашля и изгледа възрастната жена.

– Ти си Калуна, нали така, бабичко?

Веждите на жената се привдигнаха, и тя захапа мундщука отново. Дръпна дълга глътка тютюн, после издиша безформена маса дим.

– А ти пък сигур си Ния? – изрече тя с дрезгав глас.

Малката застина. После втренчено изгледа старата жена до себе си.

– Ти… – тя се поколеба и после, като зарови в джоба си, измъкна смачкан пакет цигари – Дали имаш огънче?

Драсване на кибрит, мирис на сяра. Дълбоко дръпване и издишване.

Момичето и жената запушиха мълчаливо.


44 път

ноември 8, 2013

Малка поправка на вчерашната еуфория – леко съм придърпал средата на предизвикателството с пет дни… „Обетът“, който съм дал е за 96 дни непрекъснато писане и 43-тият е далеч от половината… Добре, че съм математик, та да го объркам… 😉 Вярееее, къде е моят буден коректив :P? Много ми се ще да приключвам вече, май. Поне с книгата. 🙂

Е, то не се губи – така имам една еуфория повече! 🙂 Хайде, Еуи – до 48-ят път!

Весела събота и неделя, хора!

🙂

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу, е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар”, в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

 

14. (Продължение)

***

Пукането на съчки топли, дори и да не усещаш огъня. Тихото басово лумтене успокоява и сгрява душата. Напомня на завивки на открито, вкусно печено, песни и прегръдки, дим и мокра шума.

Докато не отвориш очи.

Два мълчаливи женски силуета седят край пламъците – Велина е обхванала  колената си, Яна ровичка из канчето закачено над огъня.

Стягане в сърцето, кошмарът вече е при събуждане. Дори и веднага да избягам оттук, вероятно завинаги ще усещам студеният нож в диафрагмата сутрин, преди да отворя очи.

– Ела да хапнеш – чувам равния глас на яперицата. Усетила ме е дори обърната с гръб. Ходи го обяснявай на спасителката. Която подскача като убодена и притичва до мен.

– Добре ли си, Недюша? –

О, това не се издържа. Какво се напъва това момиче? Още не съм отворила очи и вече искам да й плесна едно шамарче…

– Не съм – казах аз – С вас съм.

– Щом се шегуваш, значи ти е помогнала – прошепва тя и отскубва нещо от челото ми. Просъсквам и я сграбчвам за ръката.

Велина изпищява и се мъчи да изтръгне ръката си от пръстите ми.

– Пусни, пусни, о, пусни, моля тееее! – викът й процепва тъмнината и ушите ми, и аз стреснато разтварям пръсти.

– Пробутва ти бабини деветини – подхили се яперицата все още с гръб към нас. – Мисли че съм те натровила. Успокои ли се?

Велина плаче тихо и стиска китката си.

– Какво стана, не съм те стиснала чак така… – продумах и се надигнах. – Уооу – изрекох и легнах отново – Всичко ми се върти, май силничко си ми дала този път.

– Ха-ха – разсмя се сърдечно дивата, сякаш сякаш сме стари приятелки на парти – Не съм те напила, сестро. Просто те пуснах вътре. Отворих преградата.

Ушите ми пищят, главата ми се върти. Светът сякаш се мести със секунда закъснение след очните ми ябълки. На ръба на зрението ми отново пълзят гущери от сребро.

Тръснах глава и почти извиках.

– Какво ми направи, Яно? – изохках, докато се опитвах да се надигна със затворени очи – Какво, мамка ти!

Подхилването е до ухото ми.

– Спокойно, сестро, отвори ги. Трябва да свикваш, по-добре е да проходиш със отворени очи.

Леко повдигнах клепки.  Потръпнах от докосването на нещо горещо до устните ми. Яна държи чаша.

– Дръж и пий – тя ме изчака да хвана чашата с две ръце и се надвеси над Велина.

– Я да видя – чува се сумтене, което преминава в кикот – Вие двете сте люта двойка, миличките. Ожарила те е здраво.

– Гадина, гадина мръсна – извика през сълзи вилата – Неблагодарница мръсна! Заради теб съм тук, заради теб съм на този хал! А сега и ръката ми изгори, гадина такава!

– Сега сме наравно – изрекох аз и предпазливо се обърнах към нея – въпреки че аз поне съм го направила без да искам…

В този миг погледът ми попадна на ръката й.

От китката до предмишницата й грееше червен пръстен от хиляди малки възпалени точици.

Просъсках и се наведох към нея. Светът отново ме последва чак след секунда и някакъв странен шум отекна в ушите ми. Шуртене на чешма, плисък на вълна.

– Леле – казах и преглътнах тежко – ама това изглежда зле. Какво си направила? –

– Аз ли – задъха се тя ядно – Аз ли гадино? Аз исках да ти помогна, дори залепих листо от… – въпреки болката тя се сдържа – билка за усвет…

– Сколасничето няма да помогне, сестро – каза Яна и сложи дланите си върху червеното върху ръката. – Рекох ти вече, тя е една из нас. Не съм я тровила, не съм я опивала… просто я отворих…

Тя се обърна и ръката й пипна челото ми.

– Вече съм убедена, че си заклета лезбийка – изплюх аз – Малко си закъсняла с отварянето ми, само че… –

Изправих се рязко, ядосана на безсилието. Веднъж съм чупила крак в шести клас и полудях от съклет, опитвах се дори да тичам с гипса.

Поех дълбоко дъх и размахах ръце. Имах ужасното чувство, че се люлея и падам, а всъщност стоях на място. Шумът се усили, сякаш бях насред течението на буен поток, и в същото време ясно чувах дори пращенето на огъня.

– Не се движи толкова рязко – предупредително изрече яперицата и пусна ръката на Велина.

– По-добре ли е? – попита я тя.

Момичето се дръпна и почти незабележимо кимна, стиснала устни.

– Е, това е повече от твоюто, ти си билкарката – тя се изправи и снагата й закри огъня, висока и внушителна с дългите бели шлейфове, които падаха по ръцете и гърба й.

– Слушайте ме харно сега – отсече тя като командир пред войска – След няколко часа е злъд. Може да спите дотогаз ако щете, но в мига, в който дода да ви ‘зема, да сте готови. Не ща да ви влача кат’ кукли разбридани. Ти, Недо – тя ми подаде чашата дето държеше – наливай си и пий от лудянката. Ще ти помогне да не зреш всичко толкова ярко. Малко по-малко трябваше, но то и без твойто бунене нямахме време…

Тя се обърна и понечи да се отдалечи.

– Яно – извиках и тя спря като спъната. – Какво ми направи?

– По-полека, сестро – тръсна се тя и отупа с ръка нещо от рамото си – Казах ти вече. Отворих те. Сега си една от нас. – обърна се и впи очи в моите – Не виждаш ли Реката, сестрице?

Блестящи сребърни гребени се рееха край очите ми. Всичко се размазваше, щом мръднех глава, като картина с разтечени цветове.

Тя се ухили.

– Не виждаш ли водата, потока? –

Гласът й отекна в главата ми и аз се огледах инстинктивно – дворът, небето, луната, шумът на листата. В шуртенето сякаш имаше вплетени думи, в сенките звънтяха звуци, ситни гласчета, като шепот на мравки между песъчинките, като удари с минатюрни чукчета по камбанките-капки от дъжд.

Вдигнах ръце към очите си, усетих странен сърбеж в дланите. После сведох очи към самовилата.

Моето докосване я беше изгорило.

Нещо някъде вътре в мен затрепери.


Трийсет и шест часа

октомври 31, 2013

Безсънието те вкарва във филм, но имаш ли сили да го опишеш е въпроса?

Трябва да го пусна малко да си почине, това безсъние…

Буден ден!

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу, е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар”, в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

13. (Продължение)

– Ти вместо да ни тургаш кусур на нас, земи кажи ваште мъже що не слазят накъм събора! – открои се изведнъж гласът на Кальо от общата глъч – Или сте останали само яперици и баби у туй Яперино?

Докато повечето момци се засмяха, ватафинът впи поглед в дядо Горчил, а Виден се размърда неловко.

– Наистина, дядо Горчиле – обади се изведнъж познат глас и викингът вдигна чашата си към стареца – Какво става с Хвърчил? Чувал съм какво ли не – че е опустяло, че земетресение го сравнило със земята… Днес май не видях много магьосници… Освен момчетата тук, ни врачуване, ни дявол…

Изведнъж другият старец, който до този миг дума не беше продумал цялата вечер, вдигна глава.

– Я не викай дявола, момче… К‘о искаш? К‘ото е имало на събора, имало е. – гърленият му глас драскаше като клечка по кибрит.

Настана тишина. По-веселият дядо махна с ръка, сбута съседа си и рече:

– Хайде сега, ние ли сме единствените отгоре?

– Па май да – вдигна рамене един висок, кокалест мъж, който седеше до русалиите – Аз от Яперино не съм видел никой друг днеска… Па ръшнах целия панаир.

Дядото се смути, но само за миг. Лицето му стана сериозно.

– Па може и да не са слезли, бе чадо… Горе тежка зима се задава, ората имат работа да си посвършат. Който е преценил е слезнал.

– Ей, само при вас иде тая зима, ние тука все я чакаме и все я нема…

– Щото много филми гледате – измърмори Неда под нос, после надигна глас:

– Я оставете човека на мира!

В този миг спътникът на дядото я пресече:

– Бе, вас ви е лесно – събора, туй-онуй! Що един не се качи да види как сме… Некой идвал ли е нагоре скоро? Ил‘ само питате като свекърви?

Неясен ропот отекна из кръчмата. Планината зад бара (не стъклената) задумка по плота.

– Я който е с празна чаша да не се обажда, с празни ора не говора… – извика той – Я попейте пак малко, че…

Докато компанията се дърляше, разхождаше до бара и настройваше за песни, Алеко придърпа един стол и седна зад стареца с пъргавите очи.

– Дядо Горчиле – каза той – на мен отдавна ми е мечта да се кача догоре, до Хвърчил. Ако се качвате утре, дали може да ме вземете с вас?

Ватафът, който седеше до старците, метна смръщен поглед към младежа и девойките. Неда присви очи в отговор, а после тупна викинга.

– Я стига и ти! Защо тормозите човека?

– Нема страшно, момичето ми – сграбчи я дядото за ръката. Малка и жилава, сбръчканата му длан стискаше учудващо здраво. – За него не е страшно. Вий се пазете да не ви грабнат. Опасно е за млади вили по пътищата…

– Кой да ни грабне? – излюбопитства Ния и падна в капана.

– Мъжка самовила – изрече Кальо. – Много са опасни, дебнат млади крехки девойчета и ги грабят да ги носят в пещерата си.

– Ако питаш мен – от женска ламя по-страшно няма. Вие се пазете да не ви грабне, че няма кой да ви спаси после – тросна се Неда.

Ния се обърна към Алеко.

– Ти защо не донесеш акордеона?

Юнаците край масата сякаш само това й чакаха.

– Ей, хайде бе аркадаш… Хайде, братле, къде е туй чудо… – завикаха всички.

– Тамън ще има с кой да посвиря – изтътна барманът и откачи една китара, ветеран от войните, която висеше на кука за месо над бара.

Къде с нежелание, къде с усмивка, викингът се надигна и се запъти да донесе инструмента си.

Ния се премести светкавично на мястото му до дядото и попита тихо,така че никой друг да не я чуе в общата глъч:

– Дядко, кажи наистина – какво е горе, как е, опасно ли е наистина?

– А, пошегувах се, чедо – излъга смело старецът. – Ха, наздраве!

– Значи може да се качим и ние?

– Е – уклончиво поклати глава той. – Ако сте компания… ама не ви го препоръчвам. То нема нищо за гледане горе.

– Дядо Горчиле – погледна го с умолителни тъмни очи девойчето и той премигна – Кажи ми, моля те.

Неда се изправи и отиде до бара.

– Искаш ли още? – посочи тя празната чаша на приятелката си.

Ния се поколеба. Чувстваше се странно жизнена, въпреки че знаеше, че движи на последни батерии.

– Казах ти да не се кълнеш нали? – ухили се дядката – Я да ти сипна от на Гъчо винцето… Докарал е цяла бъчонка тука при Стою, да види как ще върви… 

Малката застина. Погледна стареца в очите, после хвърли поглед наоколо. Глъч, усмивки и закачки. Изпитваше необичайно спокойствие. Тя се извърна и кимна на възрастния човек.

Другият старец се обърна и щракна с пръсти към бармана. Той направи жест все едно отключва врата и го изгледа въпросително. Намусеният дядо посочи с ръка гърдите си и дебелият барман кимна. След миг стоеше до Ния и носеше голяма глинена водна чаша, пълна до ръба с черна течност.

Ния преглътна, и я загледа като странно насекомо.

До нея се чу котешко изкикотване и една ръка се протегна и грабна чашата изпод носа й.

Беше Виден, който надигна и отпи от виното.

– Страшно! – изграчи той още не глътнал и се закашля – На, да видиш че няма да те отрови Гъчо кръчмаря.

Смръщеният старец го изгледа и ни в клин ни в ръкав му смигна. Виден отпи още един път и върна на Ния чашата:

– То е й по-леко, не се коси, ако стане нещо – ще те нося!

– Моля, моля – избута го Неда от мястото си и седна – Сами ще се оправим, няма нужда от носене, благодаря!

– Брей, че стиснати жени бе – изтърси Кальо – сами щели да се оправят! –

Компанията отново се разхили.

Ния вдигна чашата и без да казва нищо никому отпи от виното.

Малко сладко, малко кисело, то разля топлина по гърлото й, и една горчива жилка я гризна на края.

– Хубаво е – кимна момичето към нацупения съсед на дядо Горчил. Той поклати глава безизразно и вдигна чаша да й каже наздраве.

– Кажи сега, какво му е опасното толкова на твойто село – заврънка тя отново стареца до нея.

В този момент Алеко влезе с акордеона и настана суматоха. Хората се размърдаха да направят място край масата на двамата едри музиканти.

Дядкото се усмихна и после я подкачи:

– Ей, упорита самодива си, ей! Няма страшно, ако се качите през деня ще ви разведа… – изведнъж погледът му се спря на врата й и застина. В очите му за пръв път за цялата вечер се мярна сянка.

– Тия индришета що си ги окичила, моме?

Ния сведе поглед към гърдите си – китката билки, дето баба Райна им бе закачила на раздяла, се подаваше под пуловера й.

– А, това е от майка му на Виден… Ние малко приключенствахме. – тя се усмихна трудно. Споменът за гората изведнъж я завладя и кръчмата наоколо сякаш притъмня.

Усети ръката на стареца на рамото си. Беше се олюляла на стола си, и той я бе хванал.

– Зле ли ти е дъще? – каза той впил очи в лицето й – Май по-добре е чай да пийнеш, не вино.

Тя инстинктивно се хвана за главата.

– Няма нищо – тъмнината леко се разсея и тя се улови за живите очи на дядото – Просто за миг имах чувството, че още се въргалям в гората. – Някаква мъка тежеше в гърдите й.

– Кажи какво е опасното, дядо Горчиле – попита тя със странен глас.

После, като се наведе още повече към него, съвсем тихо добави:

– Нещо ни се случи на пътя, дядо. Нещо… имаше там.

Старецът безмълвно надигна чашата си. Над масата екна мощна песен.


Кът Под Кривата Круша

февруари 20, 2012

Ето – грайндът ме засипа отново и стигнах пак по под крушата с публикациите тук… Ясно е че съм нередовен, но е трудно да си го признае човек, дори пред опитен психолог…

Виж с Кът отдавна сме стигнали до под Кривата круша…

След страхотния концерт в Кърджали през 2010 г.

Все нямахме възможност обаче да се проявим там като хората. И – преди няколко седмици се „събра консилиума и решиха да ми избият зъбите“, както казваше един наш известен актьор от „Комиците“. В случая кътниците. Отдавна трябваше да ги извадим тях. На светло.

Известно време с Кът почти не свирихме. Миналата година направихме един много хубав запис на парчето „Междучасие“ (ей тук може да го чуете), след това едно яко тридневно клубно турне в Хасково,  Кърджали и София, а накрая ни поканиха изненадващо и на цели два фестивала през октомври. И после се отдадохме на…

На фантастивала с млади (ама много млади) фенове и дарования...

заслужена загуба на съзнание чак до концерта ни в петък.

Завръщането е в събота в мотокръчмата, когато ще сглобим парчетата отново.

Кръчмонавтиката започва в 8 часа.

Чакаме ви 🙂


Стигнахме

януари 16, 2012

Стигнахме

Стигнахме и до „Под кривата круша“ :)))

Близо до парка на църквата „Св. Троица“, когато продължиш нагоре към техникума „Попов“, между високи блокове и сиви сгради се е сгушила една едноетажна постройка. Ще я познаете по широкото място отпред, което понякога напомня за площада пред „Дяволското гърло“ – толкова голямо в софийската теснотия.
За тези, които не са били – това е яка метълска и моторджийска кръчма, пренесена сякаш от Родопите – затвориш ли вратата и си на километри от градската скука и еднообразие. Чака те един бар зареден с енергия, мощна музика и, разбира се, пиене на корем.
Ще направя един акустичен концерт/джем/купон в това чудно местенце тази събота, от осем ПиЕм ( т.е. не е нужно да идвате от сутринта, може и към 18-19 ч. 🙂 ).
Вход свободен.
Много ще ви се радвам.
До!


%d блогъра харесват това: