Безсънието те вкарва във филм, но имаш ли сили да го опишеш е въпроса?
Трябва да го пусна малко да си почине, това безсъние…
Буден ден!
Ако си за пръв път тук:
Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу, е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар”, в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”.
Забавлявай се!
________________
13. (Продължение)
– Ти вместо да ни тургаш кусур на нас, земи кажи ваште мъже що не слазят накъм събора! – открои се изведнъж гласът на Кальо от общата глъч – Или сте останали само яперици и баби у туй Яперино?
Докато повечето момци се засмяха, ватафинът впи поглед в дядо Горчил, а Виден се размърда неловко.
– Наистина, дядо Горчиле – обади се изведнъж познат глас и викингът вдигна чашата си към стареца – Какво става с Хвърчил? Чувал съм какво ли не – че е опустяло, че земетресение го сравнило със земята… Днес май не видях много магьосници… Освен момчетата тук, ни врачуване, ни дявол…
Изведнъж другият старец, който до този миг дума не беше продумал цялата вечер, вдигна глава.
– Я не викай дявола, момче… К‘о искаш? К‘ото е имало на събора, имало е. – гърленият му глас драскаше като клечка по кибрит.
Настана тишина. По-веселият дядо махна с ръка, сбута съседа си и рече:
– Хайде сега, ние ли сме единствените отгоре?
– Па май да – вдигна рамене един висок, кокалест мъж, който седеше до русалиите – Аз от Яперино не съм видел никой друг днеска… Па ръшнах целия панаир.
Дядото се смути, но само за миг. Лицето му стана сериозно.
– Па може и да не са слезли, бе чадо… Горе тежка зима се задава, ората имат работа да си посвършат. Който е преценил е слезнал.
– Ей, само при вас иде тая зима, ние тука все я чакаме и все я нема…
– Щото много филми гледате – измърмори Неда под нос, после надигна глас:
– Я оставете човека на мира!
В този миг спътникът на дядото я пресече:
– Бе, вас ви е лесно – събора, туй-онуй! Що един не се качи да види как сме… Некой идвал ли е нагоре скоро? Ил‘ само питате като свекърви?
Неясен ропот отекна из кръчмата. Планината зад бара (не стъклената) задумка по плота.
– Я който е с празна чаша да не се обажда, с празни ора не говора… – извика той – Я попейте пак малко, че…
Докато компанията се дърляше, разхождаше до бара и настройваше за песни, Алеко придърпа един стол и седна зад стареца с пъргавите очи.
– Дядо Горчиле – каза той – на мен отдавна ми е мечта да се кача догоре, до Хвърчил. Ако се качвате утре, дали може да ме вземете с вас?
Ватафът, който седеше до старците, метна смръщен поглед към младежа и девойките. Неда присви очи в отговор, а после тупна викинга.
– Я стига и ти! Защо тормозите човека?
– Нема страшно, момичето ми – сграбчи я дядото за ръката. Малка и жилава, сбръчканата му длан стискаше учудващо здраво. – За него не е страшно. Вий се пазете да не ви грабнат. Опасно е за млади вили по пътищата…
– Кой да ни грабне? – излюбопитства Ния и падна в капана.
– Мъжка самовила – изрече Кальо. – Много са опасни, дебнат млади крехки девойчета и ги грабят да ги носят в пещерата си.
– Ако питаш мен – от женска ламя по-страшно няма. Вие се пазете да не ви грабне, че няма кой да ви спаси после – тросна се Неда.
Ния се обърна към Алеко.
– Ти защо не донесеш акордеона?
Юнаците край масата сякаш само това й чакаха.
– Ей, хайде бе аркадаш… Хайде, братле, къде е туй чудо… – завикаха всички.
– Тамън ще има с кой да посвиря – изтътна барманът и откачи една китара, ветеран от войните, която висеше на кука за месо над бара.
Къде с нежелание, къде с усмивка, викингът се надигна и се запъти да донесе инструмента си.
Ния се премести светкавично на мястото му до дядото и попита тихо,така че никой друг да не я чуе в общата глъч:
– Дядко, кажи наистина – какво е горе, как е, опасно ли е наистина?
– А, пошегувах се, чедо – излъга смело старецът. – Ха, наздраве!
– Значи може да се качим и ние?
– Е – уклончиво поклати глава той. – Ако сте компания… ама не ви го препоръчвам. То нема нищо за гледане горе.
– Дядо Горчиле – погледна го с умолителни тъмни очи девойчето и той премигна – Кажи ми, моля те.
Неда се изправи и отиде до бара.
– Искаш ли още? – посочи тя празната чаша на приятелката си.
Ния се поколеба. Чувстваше се странно жизнена, въпреки че знаеше, че движи на последни батерии.
– Казах ти да не се кълнеш нали? – ухили се дядката – Я да ти сипна от на Гъчо винцето… Докарал е цяла бъчонка тука при Стою, да види как ще върви…
Малката застина. Погледна стареца в очите, после хвърли поглед наоколо. Глъч, усмивки и закачки. Изпитваше необичайно спокойствие. Тя се извърна и кимна на възрастния човек.
Другият старец се обърна и щракна с пръсти към бармана. Той направи жест все едно отключва врата и го изгледа въпросително. Намусеният дядо посочи с ръка гърдите си и дебелият барман кимна. След миг стоеше до Ния и носеше голяма глинена водна чаша, пълна до ръба с черна течност.
Ния преглътна, и я загледа като странно насекомо.
До нея се чу котешко изкикотване и една ръка се протегна и грабна чашата изпод носа й.
Беше Виден, който надигна и отпи от виното.
– Страшно! – изграчи той още не глътнал и се закашля – На, да видиш че няма да те отрови Гъчо кръчмаря.
Смръщеният старец го изгледа и ни в клин ни в ръкав му смигна. Виден отпи още един път и върна на Ния чашата:
– То е й по-леко, не се коси, ако стане нещо – ще те нося!
– Моля, моля – избута го Неда от мястото си и седна – Сами ще се оправим, няма нужда от носене, благодаря!
– Брей, че стиснати жени бе – изтърси Кальо – сами щели да се оправят! –
Компанията отново се разхили.
Ния вдигна чашата и без да казва нищо никому отпи от виното.
Малко сладко, малко кисело, то разля топлина по гърлото й, и една горчива жилка я гризна на края.
– Хубаво е – кимна момичето към нацупения съсед на дядо Горчил. Той поклати глава безизразно и вдигна чаша да й каже наздраве.
– Кажи сега, какво му е опасното толкова на твойто село – заврънка тя отново стареца до нея.
В този момент Алеко влезе с акордеона и настана суматоха. Хората се размърдаха да направят място край масата на двамата едри музиканти.
Дядкото се усмихна и после я подкачи:
– Ей, упорита самодива си, ей! Няма страшно, ако се качите през деня ще ви разведа… – изведнъж погледът му се спря на врата й и застина. В очите му за пръв път за цялата вечер се мярна сянка.
– Тия индришета що си ги окичила, моме?
Ния сведе поглед към гърдите си – китката билки, дето баба Райна им бе закачила на раздяла, се подаваше под пуловера й.
– А, това е от майка му на Виден… Ние малко приключенствахме. – тя се усмихна трудно. Споменът за гората изведнъж я завладя и кръчмата наоколо сякаш притъмня.
Усети ръката на стареца на рамото си. Беше се олюляла на стола си, и той я бе хванал.
– Зле ли ти е дъще? – каза той впил очи в лицето й – Май по-добре е чай да пийнеш, не вино.
Тя инстинктивно се хвана за главата.
– Няма нищо – тъмнината леко се разсея и тя се улови за живите очи на дядото – Просто за миг имах чувството, че още се въргалям в гората. – Някаква мъка тежеше в гърдите й.
– Кажи какво е опасното, дядо Горчиле – попита тя със странен глас.
После, като се наведе още повече към него, съвсем тихо добави:
– Нещо ни се случи на пътя, дядо. Нещо… имаше там.
Старецът безмълвно надигна чашата си. Над масата екна мощна песен.
Харесване на това:
Харесвам Зареждане...
Публикувано от Moro 
Сладум 