ВдъхноWATорско 2020 #1

януари 22, 2020

Началото на 2020 беше високо.

Първия ток, който споделям е от маратона Голям Сечко Рън, който се проведе над Бухово, под връх Мургаш, и в който аз участвах на дистанция от 15 км.

Определено тези 15К в планината бяха като за две по 20 в парка…

Това се оказа най-тежкото бягане в живота ми.
Дотук. 😉

Много благодаря на run.b – trailseries, за хубавата организация и възможността.

Не знам как 20-те К седмица преди това, избягани „на топло“ в Борисовата, ми дадоха спокойствието, че ще се справя с унищожителните денивелации на тези планински 15К.
Е, ще си каже човек – не са много – 720 м., голяма работа.
Е, да, ама са за малко.
Което, колкото и да ни напомня на вица за „службата е тежка, но за сметка на това продължителна“, не е смекчаващо склона обстоятелство.

Първите баири бяха тежки, докъм 5К вече бях поиздъхнал, но всичко беше в реда на нещата – казах си – ще видят те надолу…
…?Кое?…

„Надолуто“ дойде във вида на отвесна урва, която ми стопи спирачките, и ми напомни за мускули, които не бях използвал сигурно от 10-годишната си възраст.
После, дойде 10-тия км, и повторението на нанагорнището от началото… (най-бавното ми време за километър).
Едно момче се нареди да тича (т.е. влачи) с мен, като ми даваше кураж, докато отдъхва по нанагорнището, и се опитваше да ме стимулира.
След като обърках маршрута в гората, и съотборниците му го настигнаха, реши да продължи с тях.
Извиках след него да „Предаде много поздрави“….
В онзи момент вече воистина ми идваше да се разрева – защо не се записах на 9К, да ми се не види и самонадеяното копеленце…
По нанадолнището (35°) ме задмина един дядо като вятър.
По равното накрая ме изпревариха две крехки създания. Едното се ядосваше, че е изгубило 20 минути…
Добре, викам си, как те могат, а аз мрънкам, *да му се не види? (*максимална цензура).

Поех дъх и се понесох напред мощно… В нещо като пингвински тръс по натрошен лед.

Е, пресякох финала. Ура.
Спрях.
Даже успях да си спра стравата сам (демек извършвам сложни механически движения!).
Мислех, че не може да съм по-разбит….

А после един приятел, с който се засякохме на бягането случайно, подхвърли :
– Айде по бира? –
И аз като хукнах…
„…То детето откъде да знае че го болят краката…“

All is in your head.

Това е за начало, и отскок.

Очаквайте скоро тук да публикувам мастърплана за ВдъхоWATорските ми видеа и публикации за 2020-та… пък и самите тях. 😉

Пътят ни влече… Не спирайте!


%d блогъра харесват това: