За филма, в който играеш, няма репетиции

декември 14, 2015

Plamyk-more

Все пак е интересно – ако страховете и параноята просто поддържат филма в живота ни, какво се случва ако ги няма? Когато се спокоен? Скучно ли е? Ако не си измислиш нов филм за да се разсееш, разбираш ли кой си?

Предполагам на всеки му се е случвало поне веднъж да го осени яснотата. Едно усещане, сякаш точно ей сега в този същия момент всичко му става ясно – кой е, къде отива и за какво е всичко това тука. Усещането дори не е осеняване, не се случва внезапно, по-скоро сякаш всичко останало замлъква и за миг сред разбягалите се облаци виждаш ясно парче небе от себе си.

Това са някои мои неокончателни и нескончаеми размишления по темата.

Всeки знае, че дори и най-спокойния и самоуверен човек е… актьор. Тялото ни е като сцена, на която се изявяваме пред очите на публиката – света и околностите, или поне тази част от тях, която е дошла да гледа. Декорът, осветлението и дори специалните ефекти са нещо, което трябва да бъде овладяно. „Какъв си?“ дори не е първият въпрос – „Какво играеш?“ го изпреварва. Дори по важност.

Всъщност това са два въпроса за едно и също нещо. Какъв си можеш да разбереш само чрез това, което играеш. Актьорът на сцената няма свое собствено лице. Той е и играещият, и зрителя, който се мъчи да разбере колко от това, което вижда, е маска и колко от него е истина. Ами истинското лице на този зад ролята?

Ако искаме да го узнаем, ще трябва да отидем на друго негово представление…

Различна пиеса. Различна роля. И тук отново не се знае кое е изиграно. Играещият се изследва сам, сглобява късчета между различните физиономии върху едно и също лице, парченца пъзели от различни животи в една личност, търси свързващи точки. Неща, които се повтарят в различните изпълнения. Душа, сърце, онзи призрак на личността зад маската, връзката на духа с реалността. Като дете, което се опитва да разбере какво е пламъка. Не може да се държи, но пари. Не може да се хване, но свети. Няма го, но съществува. Драсване на душата-клечка върху тялото-кибрит, и ролята пламва, движи се, танцува пред очите на света, хвърля оживели сенки, Платонови хора по стената на реалността зад нас, разиграва комедии, трагедии, семейства, цивилизации…  …тишини и спокойствия. Спокойствието на актьора, който вече е усетил къде е сърцевината му. В горенето. В действието и движението, в играта. Драсва кибрит, пали тютюна или лампата, бавно сипва кафе, издиша дим в студеното утро. Усмихва се на тъмните облаци над хоризонта, които се изчервяват от смущение. Усмихва се на себе си в огледалото. Играе живот или живее игра? Не е ясно. Знае само, че се е покатерил отново в командната кабина на тялото си и потегля. Денят започва. Светът започва. Завеса…

 

 

Реклами

Будните

юли 9, 2013
Изображението е от http://itschool.bg/tutorials/article/443/.

От itschool.bg

За последните бурни събития по улиците, за възможностите и споделянето на идеята.

Събуждането може да е трудна работа.

Често се чувствате заспали на крак? Прозявки и търкане на очи часове след ставане? Хронично недоспиване? Или даже хронично спане? Случвало се е на всеки, особено на работа, или по време на много скучни лекции, срещи и други задължително-приспивателни дейности. Има един момент, в който все пак се чувствам буден – около края на работния ден. Колкото и клетви да съм дал през деня, че „щом се прибера – лягам и умирам“, когато трудовия процес изтече и почувствам свободата да правя каквото си поискам – веднага живвам. Очите ми се отварят и главата се избистря. Особено в петък направо ми се тича.

Но никое физическо събуждане не може да се сравни с онази внезапна яснота на осъзнаването, дори бих казал грокването – когато те тресва като идея-мълния отговорът или решението на нещо, над което си се блъскал от дълго време, или поне си се чудил, как би могло да се случи/поправи.

Такова събуждане, само че на още по-високо ниво се случва по улиците на България в момента. Не София, именно България. Случва се с много хора, едновременно, и е нещо като освобождаване на отдавна натрупано електричество – удря за миг всичко взаимосвързано до най-далечната точка. Хора, приятели, колеги, познати – такива, които довчера не искаха и да промълвят коя да е от мръсните думи политика, избори, партии – и най-вече „държава“, сега смело говорят, обсъждат и дават идеи, съвети. Нещо повече. Взимат участие.

2

От дълго време не съм писал тук. От още по-дълго време ми се върти тази идея, която искам да опиша, смътна и неясна, докато най-сетне не изкристализира тези дни – дали от проблемите, дали от удрянето по барабана от пред Министерски съвет до Орлов мост, дали от всеобщото изригване на идеи за промяна у всички хора край мен… Ще я опиша тук накратко, след това ще я прочета, и ако наистина казва нещо и не ме дразни много, ще я споделя.

На-кратко:

Смяната на кукловодите не къса конците на куклите. Вълшебната пръчка на гласуването у нас се оказва винаги вълшебната флейта на чудния свирач – всеки наш танц продължава по четири години и все е последен – независимо дали е валс или кючек… Да си платиш сметката в аптеката, не е като да си платиш тока – трябва и да си пиеш лекарствата. Трябва да следиш болестта. Трябва да внимаваш. Да си буден. Непрестанно… Да, звучи малко смътно и притчово, знам, ще се опитам да го пообясня…

…На-дълго:

Писал съм за всеобщото ни отвращение от политиката, за това как приближаването към нея има въздействието на приближаване до изоставена обществена тоалетна.

Но докато не участваме сами в политическото случване на живота ни, то ще си остане управлявано от други. Това не значи всички да станем политици, премиери или партийни членове. Това значи да знаем за кого гласуваме, какво наистина иска да направи този човек, и да не спираме да следим какво прави в действителност. Да изчистим страната, простете за шаблона.

Старото ми хрумване /писал съм го някъде при Григор/ е за гражданското наблюдение или свободната верига – една обща инициатива на различни хора, свързани помежду си главно от доверие, които да следят институции, администрации, политици и да сигнализират за всяко решение, което би могло да е в ущърб на страната и на хората. Нещо, което приридозащитниците отдавна прилагат – именно техните експерти алармират при всеки опит за незаконно посегателство върху природата. Необходимо е обаче това да се случи в съдебната система, в полицията, в министерствата. Най-силното и ефективното – и всичко което можем да направим всъщност – е да се подложи наболелия въпрос на обществено обсъждане. Но най-вече е важно да има яснота и светлина върху работата на всяка институция.

За тази цел ни трябва осъзнаване. Трябва да сме будни. Няма шанс, както вече казах, някой да дойде отвън и да се погрижи за това, което искаме. Няма да стане с партия. На всички е ясно, че четириглавата ламя – четирите парламентарно представени партии в момента, са здраво свързани с мафиотски и финансови структури, но какво пречи това да се случи с всяка следваща партия? Със Зелените. С Глас Народен. С които и да е, стига да са събрали гласове… Няма да описвам как може да стане това, мисля че може да си представите. Не партиите ще оправят живота ни. Те са просто необходимо зло, като парите. Парите не са ценност, те са символ на ценността. Партиите, правителствата не са държавата, те са представителите на държавата. Нашите представители. Нещата няма да бъдат поправени от дадена политическа сила или личност. Ще го стори контрола върху тях. Постоянен и непрестанен. От всички нас.

Конкретните стъпки в идеята ми са следните:

Първото – и най-задължителното е изчистване на голяма част от сегашния политически елит, и формиране на парламент от партии, различни от досегашните, или поне и от други освен тях. С интерес следя десния реформаторски блок, силно се надявам да постигне нещо, въпреки присъствието и в него на елементи които не ми харесват.

Второ – Оркия ке падне, визирам сегашното правителство от най-старите кръвопийци. По-новите са в сянка засега, но чакат шанс за завръщане, а да не забравяме, че има и най-нови л’апачи, които още не са яхнали конете. На следващите парламентарни избори ще ни трябва мощен отпор на старите политически сили и внасянето на нови в народното събрание. Склонен съм да се съглася и с ДСБ,  макар че там е спорно. Трябва да действаме с широки дискусии, обсъждане и информация, за да може да гласуват максимално количество хора.

Най-важното – от трето до плюс безкрайност – обаче отново остава след това. Трябва да проумеем, че всъщност изборите продължават и след бюлетинената неделя. Трябва да превърнем всеки следващ ден в изборен за новите управляващи, всяко взето решение – в тест за кадърност, честност и подходящност. Всеки от нас, хората, които бяхме навън /и продължаваме да сме/ на протест, не трябва да спира с активността. Една жива и постоянна верига от хора, които да следят всяко действие, като могат да се потърсят и юридически инструменти за такава инициатива – и то изцяло граждански, неполитически, за да не възникне обвързаност и зависимост.

Такава жива верига на будните не е невъзможна. Всеки има приятели, на които вярва и разчита. Мога да се доверя на човек, когото приятелите ми познават и за когото смятат, че има ценни човешки качества. Мога и да се запозная с него, за по-голяма сигурност (намигване към почитателите на тайните общества и служби). Той от своя страна би могъл да даде доверието си на хората, уважавани и ценени от неговите приятели. По този начин ще се изгради силна мрежа, свързана не от служебни отношения, не от задължителни позиции, администрация или други обязаности, а от най-висшите и ценни за човек неща – приятелство и доверие. Това сме ние, както каза Манол Глишев – тези с мацките и дечицата, с велосипедите и книгите (перефразирам по памет).

Просто трябва да останем будни. Опитахме го тези дни. Мисля, че не е лошо.


%d блогъра харесват това: