Недостигнато

декември 31, 2018

Ще дойде в съня ти нетърсена,

Ще докосне чело ти с уста.
Ще даде на мечтите ти смисъла,
Но ако протегнеш ръка –
като призрак през пръсти,
Недосежна ще тръгне сама.
Ще пристигне нечакана в твоя мрак.
Ще открие най-точни слова,
Ще се смее на стария, глупав страх,
Но ако посегнеш с ръка –
като дух през обятия,
Незрима ще тръгне сама.
Ще запее нечувана в утрото.
Ще заспори за всеки детайл,
Ще посее усмивки в очите ти,
Но само да сегнеш с ръка –
самодива в мъгла,
Немирна ще тръгне, сама.
Реклами

Хронофобия

декември 28, 2018
Мълчанието бавно те убива.
Реже мигът парче сърце.
Затъкнал здраво сутрешното сиво,
Мести часовникът стрелки във мед.

И няма смърт и болест по-безмилостни,
Не се намери враг в света, така жесток.
Знам, вечността е съществуване,
Във чакане пред ангелски чертог.

И всяко вдишване е мислено усилие,
И всяка крачка е танцуване по лед,
Незнанието бавно те убива.
Мърда часовникът стрелки във мед.

Всяка секунда е цяла история,
Всяко премигване - отделна пустота.
Развивам бавно хронофобия.
Чакам пак.
Мълча.
Горя.


Разбрах те, Тесла

декември 26, 2018
Разбрах те, Тесла, имаш право.
Та кой за чудеса е тук готов?
За миг прогледнах, и отровен,
Отвърнах бързо взора нов.

Разбрах те, имаме очи, но 
нищо, сякаш не виждаме със тях.
Съдим по първи кадър напористо,
И ослепяваме от страх.

Разбрах те - чуваме се, 
и даже аромат улавяме, далеч,
Но те не пречат да направим есен,
За всяка твар и цвете - зверска сеч.

Разбирам те, разбирам, о, изобретателю,
Защо да даваш още сетива, щом с тези
дори не можем да докоснем други обитатели,
и притъпяваме ги, до ковчези.

Смей се. Знам, пак ще те схвана,
Щом най-споделеното у нас,
е туй, що със езика можем да подхванем,
И цар вкус ни държи под тежка власт.

Разбрах те, Тесла, ти, изобретателю.
Ни ток, ни телепатия ни дай.
Последни сбъркаха Кюри - ех, откриватели... 
На косъм бяхме от самия край.

Разбрах те, Тесла.
Няма, за чудеса никой готов.
За миг прогледнах, и изгарящ,
Прекъсвам бясно взора нов.

Сънище

декември 24, 2018


Пребродих морето, не те видях никъде.

Преплувах небето, но тебе те нямаше.
Претърсвах земята, дълбаех и виках те.
И всеки ми казваше – сън е.
Връх след връх все катерих, всеки нисък бе,
Политах над пропасти – все до глезен;
В океани потъвах, дето плитки спят,
И всеки ми казваше – блян е.
Но… миг преди да заспя, нещо блесна вън,
Сякаш яркото слънце се къпеше,
Водопади от смях, споделена страст
Уж всичко нашепваше – сън е.
Приближих се. Ти беше.
Погледах те.
После спорихме, чак до зори,
И безкрайните маски ги нямаше,
Разтопени от шепа искри.
Цяла вечност горя този разговор.
Утринта, щом отворих очи,
Светът ревниво ме стискаше,
И нашепваше – Блян бе, уви…
Само дребният славей наперено
Запя песен на дървото над мен.
После тайничко смигна, надвеси се:
„Хей, знаеш, сън е…
Търси.“

Празнуването!

декември 11, 2018

13 декември,

20.30 ч.,

ШИЗИ ИМПРО КЛУБ


Скоростта на цветята

декември 11, 2018


Преди много години на една скътана полянка високо в планината растяли няколко симпатични цветя. 

Звездели им викали.

Един репей често ги заяждал:

– Ей, по звездите ли сте се заблели, бре, звездели?

А цветчетата се усмихвали и мълчали.

Синкаво-бели листчета ограждали къдраво-оранжеви очи, дето жадно дебнели слънчевата милувка.

Често лицата им обаче не виждали топлите лъчи, пък и малко вода стигала тази част на планината, та цветята все свеждали лица.

Нощем обаче някаква странно въодушевление обземало дребосъците и те с часове се взирали и полюшвали ококорени към звездите.

Един ден на полянката спрял един пътник. Долетял като вятъра, сякаш сам ветрен бил станал.

Огледал се той, позасмял се на посърналите рехави цветчета наоколо, пък поседнал да почине и вода да пийне.

– И к’во сте се омърлушили? – рекъл той и огледал цветчетата – Още малко ще окапете!

Листчетата се надигнали тъжно и помахали в отговор.

– Скоро и това ще стане – сякаш клатели тъжно лица те. –  Тук слънцето рядко се взира, а и ветрове студени духат, сгъват ни на вси страни, както си щат. Но най-лошото е, че водата е кът страшен. Ако не ливне скоро някой дъжд или не стане чудо и от земята не бликнат свежи потоци, на суха слама ще станем скоро.

– Ами какво тогава – отсякъл ветреният странник – Знаете значи що ви е нужно – действайте!Поискайте, потърсете си я, и си я намерете тая, водата. Знаете ли що е скоростта на цветята?

Малките личица се разклатили подтиснато и замълчали пак. Чудно ухание изпуснали и носталгияв сърцето на странника събудили.

Наблизо се чул сух смях. Един опърпан, полуизсъхнал храст размахал бодливите си клони.

–  Ха!- изсмял се грачещо той – че как ще да действа едно цвете, скитнико? Как едно нищо-никакво растящо-вкоренено ще направи нещо? Да ‘земе да скочи, да се затича? – храстът поклатил иронично клони-ръце – Може ли цвят да промени нещо?

Ветренът го погледал, пък после се усмихнал загадъчно.

– Че що да не може?

– Хаха, ама ти май си по-зле и от растение – изхилил се бодливият – Ами… Освен ако не се изскубне от корен и не се затича да се примоли за малко дъждец на облаците, друго не виждам що може цвят да стори. Да изпее на планината песен? Да се помоли богу? Да плаче на луковицата си?

Язвително и горчиво редял храстът.

Все по-посърнали изглеждали цветчетата.

Ветренът обаче не се впрегнал. Изправил се той, протегнал се и рекъл:

– Чудно ухание имате вие, звезделите. Ще ми се някой ден да се върна тука и да доведа и други да ви подишат.

После се обърнал и изчезнал в надигащия се здрач.

Много цветчета не чули думите му. Много други не ги запомнили.

Но няколко малки и ярки звезделчета не могли да ги забравят.

Толкова чудесно ухаели, казал странникът.

Въпреки непрестанните подигравки на репея, въпреки тъгата на големите, нещо се отгърнало в тях.

На следващия ден се случило така, че дошли доста пчели. Доста повече отколкото обикновено. 

На по-следващия дожужали още повече.

Отначало звезделите не обърнали внимание. Докато онзи, същият заядливец, не се обадил:

– Хей, златоочковци! Що сторихте със златогърбите? Точно вие, да! Да не би онзи, вятърничавия… да не ви е омагьосал нещо?

– Не. братко – рекли цветчетата – просто пролетта напира и сме радостни… Пчелите обичат цъфтящите.

– Хммм – изграчил пак бодилът.

– Всички обичат цъфтящите – присмяло се едно смело цветче, дето досами бодила стърчало.

„Всички обичат цъфтящите“, заповтаряли звезделите, „Всички обичат цъфтящите“, зашепнали те, и от цвят на цвят този топъл полъх се понесъл из цялата поляна.

Бодилът поклатил недоволно глава, а после се свил ядосано сред рехавите си листа.

Така, ден след ден, пчелите ставали все повече. После на поляната се появили други насекоми, птици, избутали земята къртици, а сетне и дръвче се събудило на края, на ръба над бездната.

Звезделите ставали все повече и все по-нависоко глава надигали. Все по-надалеч стигали и скоро и по други поляни обрасли.

Докато един ден стигнали една отвесна пропаст. Отвъдната страна на планината не се виждала, а през средата, право надолу падала тежка сребърна верига.

Водопадът над долината.

Всички си поели дъх и помахали с клонки. Спогледали се и се усмихнали.

А после се втурнали надолу…

***

…Отдавна не били чувани стъпки в този край на планината. Групата любопитни, дето се осмелили да нарушат спокойствието й, изскочила от гората, и се защурала омаяно наоколо.

– Великолепни условия за тези крехки цветя! – възкликнал водачът, възрастен професор с бяла якичка и бяла брада. – Не биха могли да оцелеят тези , ако нямаха този чуден поток досебе си! Не биха могли нито да се появят, нито да мръднат дори – добавил той.

Звезделите леко извърнали очи към новодошлите, а после се спогледали и си помахали весело над сребърната река, дето се виела помежду им.

Изведнъж насред широката полянка, покрита с бяло-сребърни чадъри със златни очи, се чул смях.

Професорът сепнато се обърнал.

Там, в средата, възможно най-близо до водата, се кичел огромен храст и блестял със синкавите си буйни цветове, като зелено видение.

Той нясмешливо си размахал брадата, а после отсякъл:

– Вие май сте по-зле от растение… Нима не знаете каква е скоростта на цветята?


Мерете си камъните

ноември 26, 2018




Днес открих внезапно една своя заблуда.

Знаете поговорката:

„И малкото камъче обръща каруцата“, нали?

Е, аз винаги до днес съм я схващал като камъчето, което седи на пътя и от което колелото на каруцата се повдига и тя се обръща. Не е така, нали?

Едва днес осъзнах, че тя означава съвсем друго нещо, което вероятно всички освен мен знаят.

Означава, че каруцата е толкова натоварена, че и дребно камъче в повече може да я прекатури.

Означава да внимаваме колко товарим каруцата.

Означава и да бъдем внимателни и колко товарим някой човек. Може би носи голямо гегло, и дори с един пуснат лист в повече, да го преобърнем или да го счупим.

Изпусната дума.

Изпуснат автобус, изпусната минута за кафе.

Още повече трябва да внимаваме със себе си. Често виждаме по-лесно чуждото тегло, а своето не забелязваме. Често се оказва, че никак не сме идиотоустойчиви… Към себе си.

Желанието да постигнем това, да свършим онова, да се сдобием с още от другото, често замъглява истинското положение и ние не си даваме сметка колко неща са ни на главата всъщност.

Затова – мерете си камъните, моля. По-често ги преглеждайте и претегляйте. Бремето се трупа неусетно.

Да вземем да пием по кафе и да се видим.

Разтоварването не е само за Попай.


%d блогъра харесват това: