За филма, в който играеш, няма репетиции

декември 14, 2015

Plamyk-more

Все пак е интересно – ако страховете и параноята просто поддържат филма в живота ни, какво се случва ако ги няма? Когато се спокоен? Скучно ли е? Ако не си измислиш нов филм за да се разсееш, разбираш ли кой си?

Предполагам на всеки му се е случвало поне веднъж да го осени яснотата. Едно усещане, сякаш точно ей сега в този същия момент всичко му става ясно – кой е, къде отива и за какво е всичко това тука. Усещането дори не е осеняване, не се случва внезапно, по-скоро сякаш всичко останало замлъква и за миг сред разбягалите се облаци виждаш ясно парче небе от себе си.

Това са някои мои неокончателни и нескончаеми размишления по темата.

Всeки знае, че дори и най-спокойния и самоуверен човек е… актьор. Тялото ни е като сцена, на която се изявяваме пред очите на публиката – света и околностите, или поне тази част от тях, която е дошла да гледа. Декорът, осветлението и дори специалните ефекти са нещо, което трябва да бъде овладяно. „Какъв си?“ дори не е първият въпрос – „Какво играеш?“ го изпреварва. Дори по важност.

Всъщност това са два въпроса за едно и също нещо. Какъв си можеш да разбереш само чрез това, което играеш. Актьорът на сцената няма свое собствено лице. Той е и играещият, и зрителя, който се мъчи да разбере колко от това, което вижда, е маска и колко от него е истина. Ами истинското лице на този зад ролята?

Ако искаме да го узнаем, ще трябва да отидем на друго негово представление…

Различна пиеса. Различна роля. И тук отново не се знае кое е изиграно. Играещият се изследва сам, сглобява късчета между различните физиономии върху едно и също лице, парченца пъзели от различни животи в една личност, търси свързващи точки. Неща, които се повтарят в различните изпълнения. Душа, сърце, онзи призрак на личността зад маската, връзката на духа с реалността. Като дете, което се опитва да разбере какво е пламъка. Не може да се държи, но пари. Не може да се хване, но свети. Няма го, но съществува. Драсване на душата-клечка върху тялото-кибрит, и ролята пламва, движи се, танцува пред очите на света, хвърля оживели сенки, Платонови хора по стената на реалността зад нас, разиграва комедии, трагедии, семейства, цивилизации…  …тишини и спокойствия. Спокойствието на актьора, който вече е усетил къде е сърцевината му. В горенето. В действието и движението, в играта. Драсва кибрит, пали тютюна или лампата, бавно сипва кафе, издиша дим в студеното утро. Усмихва се на тъмните облаци над хоризонта, които се изчервяват от смущение. Усмихва се на себе си в огледалото. Играе живот или живее игра? Не е ясно. Знае само, че се е покатерил отново в командната кабина на тялото си и потегля. Денят започва. Светът започва. Завеса…

 

 


Сто и дванадесетият

ноември 27, 2015

Pasht

Ако си за първи път тук – това е откъс от книгата ми „Песента на Хадар“. Цялата дотук може да бъде прочетена горе в страницата точно до „Начало“.
Приятно четене!

***

Врявата отвън се надигна като далечна вълна – бучене, грохот и после онзи рев, който те облива и оставя след себе си съскането на пяната.

Освен когато не останеш вътре във вълната, и докато се премяташ като парцалена кукла, продължаваш да чуваш тътена на сърцето й. Тълпата и водната маса имат близки черти. Мощ, сляпа ярост и безмилостност.

Стан се надигна от изкривения от старост дървен стол. Нещо се случваше навън. Дали не се бе върнала? Не беше сигурен дали за нея ще е добре да се върне, с тези полудели дядковци и пубертети в селото…

Той леко дръпна единия перделък от схлупеното прозорче на кухничката.

Откакто бе зарязал Алеко вчера на мястото на липсващата кола се усещаше много силно сам. Не просто самота като липса на хора или на внимание сред тълпата. Чувстваше се някак… като изоставен. Глупаво детско чувство, но не можеше да го прогони. То се беше свило в някакъв ъгъл на гърдите му и се цупеше.

Веселите лица се размиваха на фона на здрачината. Надвисналата над селото гора се превръщаше бавно в тъмен облак, в пирамидено парче небе.

Постепенно различи думите.

– Къде се изгуби, къде… Как е по влашко, бива ли я анасонлийката… Браво, браво…

Сред одобрителната глъч различи гласа на Гъчо, който повтаряше нещо за вълк. Мярна в притъмняващия въздух че дядо Горчил също е там, и като отвори вратата, излезе в студа.

Резливия вятър го посрещна първи, следван от погледите на възрастните мъже. Новодошлият беше с гръб към Стан, и закриваше с широкия си гръб някой, който го потупваше по рамото.

– Вълкаш, Вълкаш не те чака’аме, не… – повтаряше гласът зад новият, а всъщност стария член на дядковската дружина.

– Станимирча, яла да те запознаем – гръмко обяви Гъчо и дръпна новодошлия за ръкава на балтона му.

Шинела по-скоро, коригира се Стан, с двата реда копчета отпред. С рунтавата си брада и калпак, мъжът изглеждаше като руски генерал от 19 век. Само че беше нисък, набит и като че леко прегърбен. Той го изгледа изпитателно, после протегна ръка.

– Добра среща, момче… Как те викат? –

Гласът му беше като шепот – достатъчно силен, но нямаше тон, сякаш въздухът излизаше от прекалено голям отвор. Когато пристъпи към него, Стан разбра какво точно го смущава.

Гостът беше вперил едното си, блестящо око в него.

Коравата десница стисна яко ръката му, трябваше да се понапъне, за да не изпусне хватката. Докато се здрависваше се опитваше да не гледа лявото око на здравеняка. Мътно като стара гуда, то се взираше някъде над рамото му.

– Станимир съм. Стан ми викат.

– Вълкаш. – натърти прегърбеният мъжага и разтърси за последно ръката му. – Ти си оня с шафрантиите, нъл’ тъй?

Всички ги гледаха притихнали. В този момент Станимир осъзна за първи път в живота си какво е да се запознаеш с противник, с… враг. Някой, който не познаваш, но още от първия миг усещаш, че е всичко противоположно на теб, всичко което е анти теб, анти нещата, в които вярваш. Някой, който буди неприязън още с вида си, защото е твое отрицание.

Беше се карал и спорил с доста хора, беше се бил няколко пъти в училище… а имаше и една случка, в която най-добрият му приятел тръгна с момичето, с което той дълго време беше ходил. После и друга случка. Беше имал раздори и беше виждал злобни и неприятни хора.

Сега осъзна, че онези случаи бяха нищо. Бяха дребни, кокошкарски сплетни в сравнение със сега. Като битка на две хлапета за игра на топчета, сравнена с кървавия бой с ножове на двама заключени мъже.

Гърбът му настръхна. Той стегна ръката си по-здраво и неочаквано и за самия себе си изстреля:

– Аз съм. Виждам че ти си със старческия дом, та няма страшно.

Тишината се удължи. Сред вцепенените физиономии Стан мярна сподавения смях на лицето на дядо Горчил и почувства, че е на прав път.

Вълкаш постоя няколко секунди вперил кривия си поглед в очите на младежа. После внезапно раздруса отново ръката му и избухна в неистов кикот.

Глутницата старци го последва на мига. В смеха на повечето се долавяше сякаш облекчение.

– Бива си те, дръндьо, добре го рече, хахаха – кикотеше се като пубертет новодошлия. после рязко издърпа ръката си и като тупна Гъчо по рамото отсече със съвсем различен глас:

– Гъчка, хай води ни при тебе. Да вър’им да докладвате що става, що трябва да се направи.

Гъчо кимна и се извърна да махне на другите.

– Що да става – обади се дядо Горчил най-отзад – Знаеш що става край лисича дупка, Вълкашине.

– Ама лисицата веч’ си има опашка, туй става също. – изръмжа Горчил и дръпна яката на палтото си.

– Стадото от опашката се не плаши.

– Ай стига! Дай да седнем при Гъчя, да наквася гърло, че ме стяга от сухо – изграчи Вълкаш и тръгна с уверена крачка към кръчмата. Тълпата се повлече след него.

Стан се поколеба. После видя как дядо Горчил му кимна и тръгна бавно след тях.


(: Шизофония на живо тази събота в BRUM BAR :)

ноември 10, 2015
Moro@Hostela
Така – нека да се похваля и тук.
Тази събота (а не следващата, както ме поправи Лъчът), 14 ноември в Brum Bar & Kitchen ще има една шизо/гръндж/етно/пънк/рок и прог вечер с известен шизовед (т.е. аз) и няколко шизофренда. 🙂
Защо шизофония? Защото никой вече не е сигурен кой е, нищо не е едно и също, няма човек на едно мнение за това какво му се пие, не е останал никой, който да не е /в/ с бръм-бар в главата. Но това може да е само нов повод за купон, защото каквото и да ви се пие – в BrumBar-а винаги го има. А какво по-хубаво от разнообразието?
В менюто ще срещнете Alice in Chains, Red Hot и Green Day, смесени с Jimi Hendrix и Placebo, с гарнитура от пещерняшки химни и пънк кавъри. Ще чуете и онези мои любими мишове-машове между песни на различни банди, които за миг са видяли по подобен начин света. Ще чуете Кът, Гримм, ирландско и българско етно, разни мои песни, както и някои нови неща.
На сцената ще има кахон, тарамбука, и други перкусии, втора китара и втори микрофон, така че след края на вечерта 
може да се включите в задължителния за това място джем-сешън. Всеки е добре дошъл да пее и свири с нас.
Отваряме отрано.
Начало: 21.00 ч.

Вход свободен.


Коренът на отношението или силата на „втория начин“

ноември 9, 2015

Днес преживях едновременно връщане назад във времето и прозрение.

Една дребна ситуация, която наблюдавах случайно в училището на дъщеря ми тази сутрин, ми обясни с един щрих източника на проблемите в отношенията в България, в обществото, сред хората и най-вече на отделния българин. Казано направо – това е възпитанието като масова психоза. Но да продължа със случката.

Часът е по физическо, класът, може би втори или трети, е на двора, разделен на отбори за щафетно бягане по различни начини – спринт до финиша и обратно, скачане трупешката, патешко ходене и т.н.
Започва надбягването на един крак. Всички дечица подрипват и току приплъзват и стъпват и с второто краченце, за да си помогнат. Първоначално се усмихвам на невинната детска хитрост. Учителката сякаш обаче не я вижда, дори и толкова.  Втората редица стартира и забелязвам едно момченце, което с голямо усърдие и мъка подскача, без да използва хитрина. Колегите му от другите отбори обаче са пълна противоположност – направо си подтичват на два крака.
Момчето се напъва все повече, но разбира се няма шанс срещу двукраките нарушители. Те стигат финиша и се връщат на бегом, който поне е по правилата. Отчаян от последното си място, малкия се обръща на педя от финиша и хуква да ги настигне.
И точно в този миг учителката сякаш проглежда, като мотивирано избирателен футболен съдия.
Тя извиква с глас (явно поради липса на свирка):

– Докрая, докрая, недей да мамиш!

В следващите действия на момчето видях себе си като ученик. Ядосано момчето сваля суитчера с емблемата на училището, чието име учителката трябваше да пази, излиза от игрището и се свира в един ъгъл. От очите му текат сълзи. Сълзи от явна несправедливост. Признавам, ревал съм и аз, а и честно да си кажа и до ден-днешен бих могъл, ако изпитвам безсилие при подобна общественоприета лъжа.

Учителката се отнеся като суров военачалник:

– Веднага влизай в строя, не стига че мамиш при финиша, ами…!
Момчето вече не издържа и вика през сълзи:

– Не съм мамил! Всички тичаха на два крака, аз исках да ги настигна!
Следва безумен отговор.
– Не е вярно, не са тичали на два крака. Те само си помагаха, като сменяха крачето, което се е изморило…

Повече от това е излишно да разказвам.

Сега ако си представим една по-мащабна картина – на какво всъщност ни е научило това „образование“? Какво ще научат децата от тази ситуация – една от стотиците, и как ще действат като пораснат?
Има една част от общата човешка интелигентност, нарича се социална. Тя представлява най-просто това, което човек научава, че работи в отношенията му с останалите хора.
Тя е предопределението за поведението ни, когато се ударят два автомобила на кръстовище например. Всички знаем – водачите в България излизат да се бият, за разлика от колегите им в Германия, които излизат да си помогнат.
Това е основата на отношенията ни към нас, българите. Коренът на корупцията, измамите, предреждането, шуробаджанщината, отживелите борци, затварянето на очите ни пред явни престъпления и още много други. Примери всеки си има, няма смисъл да изпадам в детайли.
Сега ми се иска да ви кажа, че съм се върнал и съм издърпал ушите на тази учителка. За съжаление не. Излязох от двора като бързах по някакъв повод. Мисленето дойде след това. Както и гризенето на съвестта.
После написах това.
Няма невинни.
„Вторият начин“ за действие продължава да живее дълго у нас след смъртта на соц-а. Много е удобен и приятен, когато ни дава възможност. Брутален е когато потъпква правата ни.
Кой всъщност потъпква правата ни?


Песнопис от лятото

септември 11, 2015

DSC_0734

В началото на това лято взех едно много трудно решение. Напуснах работа. Станах фриленсър. Дадох си обещание, че ще отделя повече време за музика и писане. За творчество. Казах си, че ще балансирам работата и изкуството, дори да дойде в огромни количества.

Още не знам какво се случва с това и накъде вървя всъщност.

Знам обаче, че песните, които изпяхме заедно, и историите, които разказах, които преживяхме и споделихме с всички вас, приятели, бяха невъобразимо повече и по-силни от когато и да било.

Както на шега написах в един соцсайт (т.е. социална мрежа, не соцстрана) в който се регистрирах наскоро – професията ми е Songteller&Storysinger (българското може би е разказвач на песни и певец на истории?). Сега си мисля – би било чудесно.

Може би вече сте схванали, че с този пост искам да ви се похваля, пък и пред мене си също, и да ви пусна снимките и най-хай-моментите от това лято. Както и уай.

Установих, че най-важни за мен са две неща в работата ми: създаването/измислянето на нещото и споделянето й със света. Музиката, свиренето е огъня, парата в двигателя, но писането е водата, реката по която се носим към океана. Вероятно затова и едно от нещата които най-много ме зарадва беше смесеното между литература и музика представление Коренуване.

11745940_10155859538730302_6044107434946319870_n

Едно от първите свирения на живо това лято, беше представянето му на сцената на хостела Остава.ме в с. Ъглен. Свирих под едри като картофи звезди, пред огромна клада в широкия като сърцата на стопаните двор на хостела. Веднага след мен изгряха гласовете на народните певици Киприте, подкрепени от Бъни от Оратница с кахона, с ханг-дръма, както и от множеството гласове на хората, които бяха поседнали пред бара на Антракт и се носеха по реката на песните… Излишно е да добавям повече, магията беше навсякъде, и със сигурност ще повторим гостито.

11703139_1703648226523015_7778367886473735505_n

С моята група Кът имаме вече станалия традиция обичай да празнуваме веднъж или два пъти годишно завръщането на нашия непрежален китарист Ванката. Отбелязваме го с концерт, а тук-там и с някой запис на нова песен. Този път не успяхме да запишем нищо, но за сметка на това непосредствено преди концерта на 22 юли в чудната градина на Арт Хостела, Ваньо виртуоза ни изненада с нова доза… музикант. Малко преди концерта разбрахме, че гласът на Ани няма да е с нас на същата вечер, и решихме да включим цигуларя Тодор, като нещо различно, като експеримент, а и най-вече, за да си направим купона и да шашнем всички. Което разбира се и стана 🙂 (същата вечер чух от различни хора да казват за различни песни (Nutshell и High Hopes), че това парче е било пика на концерта…).

Art-Hostel 22.07

Веднага си зарезервирахме Тодор за евентуален по-нататъшен концерт, преди да си замине (имаме явен гурбет на почти цялата струнна секция). И после, понеже ме поканиха да ставам сватбар (за втори път ми е, след като свирих на една женитба в Триград поради неволя и спиране на тока), реших да ставам нов човек и… през август, по липса на какъвто и да е съпорт от други музиканти, ударих за предсватбена загрявка сам в Магданоз.

От този лайф снимки няма, носят се само легенди – бил съм почнал навреме (19:00 ч.) бил съм свирил три часа без прекъсване (до 21:56 всъщност), големия критик(ар) Евгени Богданов слушал парче на Theater-а и поклатил само два пъти глава (!), а накрая дори не съм бил изчерпал целия сетлист… Помня само, че до мен непрекъснато сядаше някой приятел, пиеше по бира-две и след няколко парчета ми махваше за довиждане, или се местеше при други, не толкова шумни съседи. Помня и че Ани, певицата ни в Кът, ми помагаше усилено на някакви места. Най-интересното беше когато едно непознато момиче от отсрещната маса стана и написа нещо на сет-листа с песните, който бях сложил на земята. Оказа се препоръка за книга – The Outliers на Michael Gladwell (Изключителните), и аз не на шега си я взех, и дори я чета.

Със сватбен очерк няма да ви мъча, само ще подчертая, че си хапнахме добре. Снимки също няма, и слава богу.

Следващият мощен пирон в капака… ъъъ, т.е. гвоздей в програмата, простете /се/верния ми хумор, беше ударът ни отново в Магданоз на края на август.

11922883_1147911478559543_273643556687287552_o

Този път освен Миро и Миро (Моравски и Зографски) от Кът, успяхме да включим и Ани, а и да присъединим Тодор с цигулката. Концертът беше изцяло акустичен и беше един от най-звездните мигове на лятото за мен. Песните на Кът се лееха добре подплатени от мелодиите на Тодор (Улици, Улици!), гласовете звънтяха и се чуваха чудесно (както често не се случва в по-метъл обстановка), а хората постепенно напълниха масите, после тротоара и накрая насядаха по бордюра, пляскаха, пяха с нас, палеха запалки на „Keep on rocking“ и „Пак се прегръщаме“… Когато приключихме с „High Hopes“ на Pink Floyd, целия треперех – хората пееха отзвучаващата мелодия, нямаше нужда вече от инструменти – аз станах и се опитах да прегърна всички… Признавам, че ставам много втечнен и сантиметрален в такива моменти, но мисля, че си струва.

И както ми бе тръгнало на цигулки… внезапно Люба Стойчева се върна за края на лятото, доведе със себе си няколко тарагонци и без никакви репетиции, без дори някога да сме свирили заедно, се изсипахме и споделихме един мощен концерт всички заедно на сцената на Анормал Бар. На фотото долу съм с вълшебниците от Анормална фиеста: Самоел, Алекс и Пеп.

12005687_1129351663760353_2116013846_o

Това беше една от онези вечери, в които отначало те тресе съмнение и несигурност, какво точно ще се случи, дали ще се получи, а после сядаш, започваш да свириш и… неусетно се превръщат в незабравимо събитие.

Подгрях обстановката с малко алтърнатив и малко Кът, а след това Люба, заедно с още няколко музиканти се качиха и без много обяснения забиха такъв кавър на Buena Vista Social Club (Chan-Chan офкорс), че настроението се покачи направо с няколко бала. Посвирих още малко сам след техния сет, но каквото и да изсвирех, китарата звучеше печално изоставена и самотна. После Люба и тромпетистът Samoel се качиха на сцената с мен и последните ми притеснения се стопиха. От този момент вече не знаех какво се свири, кога и как, просто участвах в един свободен джем, удрях ту парчета на кахон, ту съпортвах с китара и глас. Много и различни музиканти преминаха през сцената, появи се една уникална певица, която пя малко джаз, после свирихме гръндж, латино и ирландски песни, а накрая стигнахме и до българско народно. Samoel El Tarraco – който виждате на снимката горе с китарата ми в ръце, (свири на всичко, но е виртуоз на тромпет и цигулка) заедно с Люба направи невероятен съпровод на „Брод“, едно парче от саундтрака на Коренуване.

Интересно беше как в началото смятах да приключа докъм полунощ или малко след това, а после към 2.30 ч. въобще не ми се слизаше от сцената. Свикнал съм кръчмар да ме гони, но смятах че се случва само в един определен бар в София. Тази нощ обаче се наложи дори и Заешкия шеф на Анормал бара да ни подкани да се омитаме. Дълго след като се прибрах, тромпети, китари и цигулки отзвучаваха в главата ми и никак не можех да заспя.

Краят на лятото… или началото на есенния сезон дойде обаче вече съвсем неочаквано. Бях поканен за музикален съпорт на Шизи Про – една трупа за импровизационен театър, водена от Златин Цветков.

20150907_204327

Отдалеч е снимано, но съм аз, честно…

Това беше нещо съвсем ново за мен – участвал съм в импровизации, но те винаги са били с други музиканти, докато тук единственият мелодичен съпровод на песните, които актьорите си измислят в движение, щеше да бъде китарата ми. Това ме направи леко нервен и много любопитен.

Шизи правят всичко със замах – така, както порепетирахме един ден, изведнъж вече в понеделника, 7-ми септември, се озовахме пред публиката на фестивала Орик (оттам е снимката по-горе). Шоуто беше прекрасно, момчетата и момичетата бяха невероятни, и нещата се „получиха“. Получи се онази магия, онова“ щракване“, след което знаеш че огънчето е пламнало. Песента, с която завършихме, беше със заглавие „Секс със осмокрако“ (по идея на духовит тип от публиката), и докато свирех леко пънкарските акорди и трите Шизи-дами пееха, четирите Шизи-момчета пък се превърнаха в осмокрако влакче и се промъкнаха зад тях на сцената… Въображението и веселбата бяха отвъд. Имах само един проблем, за който не се бях подготвил – през цялото време се заливах от смях и това /не/малко ми пречеше да свиря.

Тук слагам точка на песнописа от това лято.

Много неща се промениха за мен през него, разреших някои стари въпроси, някои нови се появиха.

В забързаните дни на свободата, установих че именно творчеството има най-много нужда от насоки, от цели, от избор на път и от причини. Понякога тези причини са неясни и забулени в мъгла, като спектакълът Коренуване, който се появи едва когато реших да разказвам истории заедно с песните си на концерт.

Целите са нещо като обещани плодове. Обещани най-вече пред себе си.

/Какво се мъчи да каже туй момченце… /

За по-малко от два месеца направих повече концерти отколкото за цялата изминала година. През това време продължавам и да пиша – цялостните история и сценарий на Коренуване-то, части от книгата Песента на Хадар, история и диалози за Avenue 602 (ту би ривиилд суун), и разни други дреболии.

Май намерих пътя, хванах цаката, улучих колая. Не спирай, и няма да спреш. Колкото повече, както е казал Мечо Пух, толкова повече…

Та това, което искам да кажа е, че давам обещание, пък и по някой плод може.

Концертите и спектаклите ще продължават. До края на месеца ще има още две свирения, първото в една нова кръчма, а другото ще е в едно до-болка-познато място. Тук, а и на други места ще може да следите датите, пък и публикациите. И, най-вече, започват записи на песните от Коренуване.

От мен засега е това. Благодаря за вниманието, за снимките, и за участието. И за семките.

Скоро ще се видим. На ягоди и грозде.


(пре)откриване

август 10, 2015

Всеки ден си правим срещи. Всяка нощ об/смисляме резултатите, даденото, полученото, споделеното. Много неща срещаме за първи път. Много рядко си даваме сметка за тях в същия момент. Острието на писеца, с който създаваме живота си е тънко и трудно поделя вниманието си. Всичко непознато е прозрачно до невидимост за нас. После постепено се изпълва с цвят, съдържание, образи.

Опитвали ли сте се да си спомните как е изглеждало лицето на някой приятел или стар познат, в онзи първи момент на запознанство? Всеки път когато съм успявал, съм си спомнял коренно различно изражение и физиономия. Опознаването му идва със следващата среща.

Смисълът на срещите със света е в преоткриването.
Нямаме никакъв шанс да се влюбим, да намразим, да изживеем каквито и да е дълбоки чувства, без да сме повторили нещо.
Нищо не можеш да кажеш за срещнатите за първи път в живота си хора, места или събития. Гледаш, попиваш, чувстваш.
Не знаеш дали ги харесваш или не, дали са неприятни или болезнени.
Но последващият момент носи всичко.
Носи незабелязаните трапчинки на бузата й. Носи онова познато топло усещане от разпенените вълни. Носи онзи опияняващ вкус, когато отвориш капачката.
Откриваме с повторението. Откриваме с връщането, преоткриването и опознаването.
И тук сме длъжни да признаем, че светът постоянно повтаря себе си. Така във всяка добра бира откриваш частица от вкуса на първата, във всеки любим рефрен – част от сграбчилата сърцето ти „единствена и твоя“ песен, във всяка усмивка – нейната първа усмивка.
Щастието е в преоткриването.

Тази нощ сънувах сън, какъвто отдавна не бях – убеден бях, че се случва наистина.
Бях заминал. Срещнах хора, които много обичам – бяха там, седяха под лозницата в двора на една копривщенска къща и се забавляваха.
Пяхме песни, шегувахме се един с друг и стояхме будни почти до сутринта. После, докато се разхождах по пътеката към реката, обградена от дъбове и липи, докато влизах от къща в къща, внезапно я срещнах.
Беше момиче, жена, която познавах и която отдавна не бях виждал. Ей сега, след миг щях да се сетя за името й. В миналото винаги беше вървяла с някого, винаги беше покривала красотата и любопитството си с шеги и приятелство.
Но сега беше сама, макар и компанията си, с онази сребристобяла, дълга до земята рокля и със смущаващо познатата ми лисича усмивчица.
Непрекъснато се превръщаше в някой друг. Беше ту с едно, ту с друго име, ту с един смях, ту с друго намигване…
По-късно, след като се събудих, осъзнах, че приличаше на поне няколко момичета, които познавам наяве.
Чувството беше живо, истинско и туптеше в мен през целия ден. Сигурен бях, че я познавам. Сигурен бях, че съм щастлив. Сигурен бях, че съм…

…Именно заради повторението и преоткриването не може да стоим на едно място. Трябва да рискуваме, да опитваме, да търсим новото.
Само така можем да го срещнем отново  някой ден и да го забележим за пръв път.
Защото ще сме добавили частица от пъзела, ще сме реставрирали парченце от мозайката на онова място.
Щастливото.


69.

юли 26, 2015

В стаята имаше някой.
Огромната му сянка висеше мълчаливо на стената, и мълчеше. После протегна ръка…

Той се събуди внезапно. Беше тъмно, през дъските на прозореца се процеждаше мътна утринна сивина, която правеше сумрака мастилен. Огледа се без да мърда.
Осъзна, че вратата е отворена. Черен силует запълваше рамката.
– Станимире – изрече сянката
Студени тръпки по врата, той се вкопчи в леглото. Още сънува?
Тъмният субект се наведе над него и каза с пресипнал глас:
– Ставай. Отиваме при колата.
Стан подскочи и изхвърча от леглото, гащите му – завъртяни на една страна, косите му – стърчащи расти на всички посоки, очите му – опулени от ужас.
– К’во става, бе? – ихриптя той и размаха ръце – К’во искаш?
– Отиваме до колата. – повтори търпеливо сянката и се превърна в Алеко – И не викай. Трябва да сме тихи.
Стани дишаше учестено.
– Ш’ти дам едно не викай, психопат такъв! Какво ще правим при колата?
Викингът махна с ръка.
– Хайде обличай се по-бързо. Не искам да ни усети.

Сърцето му още хлопаше учестено, когато двамата се промъкнаха през утринната мъгла в двора и задърпаха дървената портичка. С чегъргане и скърцане тя се отплесна рязко и ги подкани навън ядосано. Утрото още спеше, сгушено в скута на извитата като голям змей планина наоколо. Тъмната й снага похлупваше небето и те караше да се мушнеш обратно в дупката си.

Вървяха известно време в подтиснато мълчание
– Мислиш ли, че са знаели? – продума внезапно русото момче, и придърпа качулката над очите си.
– Моля? – изгледа го като малоумен едрият му дългокос приятел.
– Ами – колебливо изрече Стан – Момичетата… Мислиш ли, че са знаели предварително за… това? Винаги сте се интересували от тия психарии. Дали не е нарочно…
Алеко спря за малко и сложи ръка на челото на спътника си.
– Ало, теорията на конспирацията, добре ли си? Просто някои това учим… не е нужно да си психясал но помага. Не си  ли забелязал за тези… две години ли ходихте с Неда?

Станимир помълча после кисело каза:
– Три стават другия месец. Щяха де. –
Алеко го изгледа още веднъж, после поклати глава и продължи. Искаше да се спуснат по страничния път, който не минаваше през центъра. Поне по мътните му спомени беше този.

– Какво смяташ да правим наистина с колата? Малко е в бокса… Алеко?
– забърза след него русото момче.

– Мисля… да я закараме в гората и да я изгоря ритуално… С тебе на волана… –
– Не бих се учудил. – сви рамене Стани и бръкна по дълбоко в джобовете си. – Всички ме мразите, поне това ми стана ясно.
Алеко се изхили. После изгледа приятеля си сякаш искаше да му каже нещо, но се спря.

Небето бе придобило сивкавия цвят на току намокрен цимент. Едрият викинг въздъхна и без да се обръща към русия момък изрече:

– Искам да повикаме помощ, Стани. Да опитаме да подкараме трошката и да се спуснем поне до Възбог. Там направо отиваме в полицията. – той отметна косата си и мрачно изгледа умрелия екран на телефона си – Имаме изчезнал човек от дни… вече не е шега.
Станимир не каза нищо. Почака малко след като едрият му приятел заслиза надолу, после бавно и нехотно се заспуска след него.


%d bloggers like this: