3,5 ‰

октомври 30, 2013

Точи се като „мъчно“ вино… Уповавам се с шест ръце на поговорката, че хубавите неща стават бавно.

И благодаря за търпението. Още ще трябва.

🙂

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу, е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар”, в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

13 (Продължение)

***

От дъното на масата веселото старче надига чаша и глас и се провиква:

– Ха, добре дошли! Мъже ако търсите да аресате, баш на место сте ни заварили!

Събраните край масата хихикат.

– Защо – пита на висок глас Неда – да не търсите нещо за пиене?

Сега вече избухва всеобщ смях, Алеко смигва на девойките, барманът удря по плота като някакъв гигантски Алф и боботи с басов глас:

– Я настанете момичетата, ко сте се разплули, ве, бейове!

Столове се разместват, услужливи брадати и рошави кавалери се зъбят с усмивки и приканят девойките. Двете се наместват до дядовците, и кръгът около тях се затваря, като водите над главата на гмурец след десетметров скок. До Неда седят Кальо и Виден, а срещу тях между двама русалии се е смушил дългокосият Стан.

Разговорите започват отново, жужат като кошер, обсъждат събора, катеренето, камионите, и най-вече жените. Присъстващите не се изключват. Алеко, който се е превърнал освен в половин барман и в келнер, носи две чаши с вино и бутилка с вода на спътничките си.

– Виждам че сте ценителки – надвесва се малкият дядко към Ния – Нашият Гъчо е донесъл малко от неговото вино, мъчното вино го викаме. Може да опитате ако искате.

– О, благодаря много – усмихна се Ния – но ние вече поръчахме. –

– Е, нищо де, вечерта таман се е олюпила…

– Ааа, не – размаха момичето вързаната си на опашка коса –  Аз след тая чаша си лягам, щото ще загина. Толкова съм пребита…

– Прословути последни думи – каза дребничкият дядо, и живите му очи ошариха девойката. – Ба да не се заричаме…

– Я пък! – каза Кальо – Я оста’и девиците! Те като искат да си лягат, начи им е притупал тупана. Само да изберат с кой и да бегаме… – и като се огледа с див поглед той се разхили, последван от още няколко съпричастни позагорели момци.

Докато момичетата подмятаха фрази с дядото, Виден и Кальо, отборът на магьосниците от следобедното представление седеше някак омърлушено. Ватафът току се пресягаше и отпиваше от малко юзче пред него, но останалите почти не докосваха чашите си. Стан водеше приглушен разговор с най-младия от тях и току прибираше косата си зад ушите докато обясняваше нещо и с ръце.

Реклами

Десет

октомври 5, 2013

Ама сякаш срещу целия свят… Мъка беше цял ден.
Ура, само още 86 дни ту гоу…

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар” в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

7.

Залезът пращаше светли целувки за сбогуване. Последните лъчи се пилееха във върхарите на дърветата. Планината притъмняваше със скоростта на нощта, хладно и неумолимо.
На възвишението над отбивката се издигаше стара соц-сграда, панелен бункер, малко по-голям от обикновен трафопост.
Неда стоеше облегната на колата, вдигнала и двете си качулки, една в друга – и на  суичера и на ветровката. Ния бе клекнала на леко плешивичката полянка, на която бяха спрели отстрани на пътя и ровеше любопитно из тревичките. Беше тихо. Гората се приготвяше за сън и дебнене.
– Колко още ще се мотае? – измърмори високото момиче и за пореден път извади телефона си, за да погледне часа. – Трябва и да се настаним, освен всичко друго.
Ния помълча. После попита:
– Разделихте ли се?
Гората притъмня с още няколко октана. Освен мрачно стана и напрегнато.
– Какво искаш, Холмс?
– Нищо… Принципно си непукист, но не се държиш чак толкова грубо. Откакто сме тръгнали, си като ранена котка… Дереш.
– Глупости. Просто ме нервирате, това е –
– Всички те нервират.
– Аман…
– Виж, ако искаш не ми казвай нищо. Аз не ща да съм ти някакъв кош… Имаше ли смисъл да идваме, обаче?
– Ния, хайде да не дрънкаме излишни тъпотии, а? – тя отново измъкна телефона си. Горчилка се надигна в гърлото й. – Просто… не ми се говори.
Ния се изправи. Подтисна стремежа да се приближи до приятелката си – отдавна знаеше, че тия „не й минават” и само щеше да я подразни.
– Помниш ли скопчето? – каза тя, докато подреждаше детелини по ръката си.
Неда кимна. Слушаше Ния с едно ухо, умът й я бе пренесъл в друг разговор.
– Виж, вика, аз ги не моем тия работи… – изимитира тя умело мъжки глас.
Високата се усмихна разсеяно.
– Продължението беше още по-яко – ухили се измъчено дребничката й приятелка – „Сакам да ти кажем, че веке нема се бараме”.
Неда се засмя за миг, после отново се намръщи.
– Виж, Нийски… – после млъкна и прехапа устни. – Знаеш какво ми е отношението… –  затвори уста рязко и стисна зъби. Омагьосан кръг. Както и да тръгнеше да говори за това, все неговите думи идваха на езика й.
Тя тръсна глава и се отлепи от колата.
– Стига глезотии, я да видим къде замъкнаха оня тиквеник –
Ния погледа твърдата като орех своя приятелка известно време в гръб, после въздъхна и тръгна след нея.
– Знаеш ли, Дикинсън е написала онова за теб – продължи тя упорито, докато я настигаше –
– Спри, мрънкало –
– Мъката като жилите, с времето се подува – израпира на бърз ход дребосъчката – А пък пренадутите балони се пукат сами.
– Не те слушам.
– Толкова трудно се усмихваш, и бабата го каза. Какво чак толкова се е случило?
Неда спря и се обърна. Физиономията й вещаеше буря. Тя отвори уста да изсипе всичко, което едва сдържаше.
– Хей, кифли! Имам си водач!
От схлупения бункер изпълзяха Алеко и нисичкият планинец. Прашни, с омазани ръце и светнали очи, те бяха пълна противоположност на сериозните лица на девойките.
– Какво става? – изгледа ги високия викинг отгоре
Побеснялата Неда се овладя бързо.
– Тъкмо се чудех колко още ще се мотаете – отсече тя.
– Направо мислехме дали да не те зарежем – подхвърли злъчно и Ния.
– Не бих се учудил… Какво сте се разсъскали, помогнах малко на Да Видиан.
– На кой? – недоумя джаста-прастата.
Алеко тупна момъка по рамото.
– На Виден… Най-якото обаче е друго…
Момичешко мълчание. При всяка момчешка фукня…
– Виден е планински водач.
Лицата на двете казваха „Аха… и той к’во?“
Още по-тържествено и бавно викингът обяви:
– Знае точно как да стигне до Хвърчил.


Деветото свикване

октомври 4, 2013

Сега вече трудът идва на първо място. Ето това е възпитание – на стари години кръгчета и ченгелчета да въртиш до края на тетрадката, та да ти дойде акъла, как точно се прави маслото. Колко баби и дядовци цитирам, не знам, но са много със сигурност. Един приятел ми каза да внимавам със съня, и снощи в пристъп на притеснение отказах да отида на… кръчма. Представяте ли си? Аз? Да мога и да не изляза? Не съм болен, ама нещо има. Някоя дива омая ме е налегнала, сравнима само с безсънни нощи и неадекватни реакции при влюбване до уши.

Сам на себе си сенсей да станеш – това си е умение и тежка задача, ама като няма друг наоколо, както казва Гандалф…  😀 Намигване от надувкото и доскоро със следващата „омаяна“ глава:

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар” в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

6.

– Кой поток? – запитах със затворени очи.

– Онзи зад света. Много питаш –

Луната сигурно се бе показала. Кулата изсветля. Зад затворените си клепачи виждах големият пълен диск да виси точно над прозорчето, набъбнал и ярък. Орехът полюшваше сребърните си клони, и последните празни шушулки, дрънчаха като камбанки, като глави от зелени гущери, които въртяха очи подозрително насам-натам. Стената около църквата също бе бяла като мляко, сякаш осветена от упор от фарове на кола. Най-интересното обаче бе мъглата. Разпростряна нависоко, чак до сребристите стрели на боровете под върха, тя мърдаше и клокочеше като жива. Никога не си бях давала сметка колко красива може да бъде, ако я видиш цялата като облак, като от птичи поглед, като мъхесто бяло гнездо с множество разклонения. Меката й паяжина покриваше всичко, мушеше се навсякъде обгръщаше дънери и клони, треви и камъни, и течеше. Течеше към църквата. Обгръщаше камбанарията. Катереше се към нас.

Търсеше мен.

Как виждам всичко това?

Опитах се да отворя очи. Безуспешно.

Много е трудно да ги отвориш, когато вече са зяпнали като котешки прозявки.

Тухлите не светеха. Бяха покрити с влажна, пулсираща течност, която блестеше на лунната светлина.

Луна също нямаше.

Ръката й (ток в дланта ми) сграбчи моята. Не бях усетила кога се бе разнесъл лекия напев (дните ми взе, нощите утрои), натрапчив и сладък до желание да плюеш. Пееше със затворени очи (а моите отворени ли бяха) и лицето й грееше като слонова кост пред свещ, метални отблясъци и звук от гайда… Надруса ме сестро… Как не съм забелязала, че воалът ти от мъгли е направен… Вият се като живи, снагата ти с нектар поливат… като Клеопатра се къпеш всеки миг в самодивско мляко… (отвори порти, лице открий, да пия дай ми, миг еликсир)

Навеждам лице, защото краката ми плуват. В мъгла газят, провесени над нищото. Не мога да скоча и да избягам. Цялата бяла маса от планината се е изсипала в малката стаичка, блика, набъбва, прелива, надига се и стига лицето ми.

„Сестро, пей” дочувам глас далечен, виждам очите й вперени в мен, течно сребро от зеници, като сутрешно сиво небе, ръката й стиска моята, сила идва и катери мускулите, пълни заряд, думите ечат, но устните лепнат, ноздри пълни с мътна вода, задух и тежест… „Отвори уста и пей” …инстинктът ме кара да скоча и да изплувам, ръката й ме стиска и държи на място с нечовешка сила. Думите се леят от устата й, по-бързи от мъглата, огнени лодки в бяло море (лице открий, лице открий, да пия дай ми, сърце не спи)… стигат устните ми, аз ги стискам… въздух не ми остава, друго не ми остава… Как отваряш уста на дъното? С последният вик на удавника, отчаян опит да вдишаш въздух от тоновете течни талази които те натискат…

…Лице открий – чувам гласа си ясно сякаш до мен друг изрича думите.

Дишам.

Луната е влязла в камбанарията, тухлите висят наоколо ми.

Пея.

– Да пия дай ми, сърце не спи, за твойте тайни, няма мир, без дих оставам, без стих запявам, че твойте тайни, са моя мир…

Луната е влязла в устата ми, ръката ми гори, всичко наоколо (лице открий) шупва  в кристална пяна, натиска ме към дъното… сбогом свят това е краят …

И рязко става прозрачно.

Тихо и ясно.

Виждам през камбанарията. Виждам двора, ореха, стената, планината. Виждам нея, виждам булото и усмивката й.

Очертания. Всички те са само очертания на фона на това, което е. Като листа по бързите струи, като тънка хартия потопена във вода, като избелял плат, през който виждаш слънцето. Контури на съдържанието.

Далечен екот смущава тишината.

Рев оглушителен разтърсва света, разлюлява луна и звезди и отбрулва всичко от нас.

Пред мен тече. През мен тече. Виждам го, но не го докосвам. Усещам го, но не го улавям.

Аз съм в Потока.

***

Ако се спускаш от върха Хвърчил е почти точен кръг, кацнал на малко ръбче над бездната, къс плато, хоризонтална чиния земя, осеяна с бели къщички, зелени ливади и дръвчета и червени керемиди и огради. Под него далеч по-надолу Калено се е протегнало като змия, глътнала пътя, пуснала леко шкембе покрай мегдана, а най-долу забил връх в равнината се изсипва триъгълният  Възбог.

В една от най-близките откъм върха къщички се чува писък. Рев на бебе оглася селото и кръшна мома изскача отвътре боса, понесла див вързоп в ръцете си. Едва се е развиделило, и тънките валма от роса тя стъпва странен танц. Детето се успокоява,тихо почва да гука, и майчиното лице се усмихва щастливо изпод големите сини сенки, виснали под очите като зрели сливи.

– Радо, що става булка? – клати глава едрият мъж изскочил по риза след нея – Днес година ще му правим, ти не мож’ го успокои.

– Виновна съм? – тихо дума тя и остър поглед впива в челото му

Той гледа, в очите му горят недоспиване и съмнение, но лицето й го успокоява. Нежна усмивка се плъзва по лицето му.

– На тати хубавиците –

Измореното лице на Рада не трепва. Нито от острия тон, нито от нежните милувки когато мъжът я прегръща. Само очите й се отпускат и замъгляват. После поглежда малкото в ръцете си и едва тогава в ъгълчетата на устата й заиграва усмивка.

Момчил излиза нагласен. Дошъл е краят на работата в селото, скоро отново нагоре ще поеме със стадата. Навежда се над малкото и го целува. То пропищява.

– Въй, вие двамата луди ли сте, детето навън да държите? – стара баба излиза изпод стряхата. – Ще го простудите, ще си изкашля червата! Я вътре веднага.

Лицето на Рада пламва. Тя отваря уста, после поглежда Момчил многозначително.

– Ами аз такова… – плете той и побутва жена си към вратата – Много реве бе майко, само навън се успокоява.

– Чай, чай му давайте, а не леден въздух! – отсича тя и посяга да дръпне навътре.

– Влазяме, влазяме, хайде остави ни малко –

Той целува бързо жена си по устата. Тя го гледа без да отвърне.

– Ще ме оставиш с нея –

– Па не я слушай, тя само си говори – вдига рамене Момчил. – Трябва да сбера пара, тази година двойно ще ми платят и ще си остана после за повече.

Тя го гледа, а в очите й той се оглежда… калпак е сложил, а главата му гола… вижда как годината се извърта и пак на вратата седят, но тя държи дъщеря им за ръка… той им маха, но само малката му отвръща… друга година се извърта, дебел ямурлук облякъл е, майка му му маха от прозореца, а те двечките седят без да мръднат… Още една се врътва…

Той завърта глава.

– Ще гледам да слизам като съм близо –

– Да идваме ние. Пак накъм билото ли ще водиш? – смътна надежда в гласа й.

Страх в очите му.

– По-добре е тук да сте. Студено е горе. А и … – сеща се за туй що търси и млъква. Пипа торбата, нов кавал има. Трети поред, и ни тон има, ни сърце.

Та се изсмива и прави стъпки сякаш танцува, боса в тревата, росата блести по краката й. Копнеж се заражда в гърдите му. Тръгва към нея и се опитва да я хване, а тя закачливо му бяга по-двора.

– Хайде, вземи ме с тебе – чурулика гласчето й – Всички други жени искат мъжете си вкъщи, само аз съм готова да те следвам! Хайде, Момчиле! – клепките й пърхат и гъделичкат гърдите му.

Страхът отново налива в сърцето му. Преглъща трудно и после се обръща.

– Детето да порасне пък ще видим –

Нещо гасне в погледа й.

– Прибирайте се скоро! – чува се пак глас от къщата.

– Хайде, Радо – казва Момчил от портата, но на двора вече няма никой.

Докато прекрачва навън към пътя, вратата на къщата се затръшва.

След миг отвътре се разнася бебешки рев.


Садерон и Сариче

юни 16, 2007

Демонът на сърцето живее у всеки човек.

Името му е  Садерон и той носи онази тежест на битието, без която много хора чувстват, че живеят напразно, сграбчва ни за мечтите ни, които са нашите слаби места, и раздира плътта на стремежите ни със собствената им непостижимост. Неговата каишка на врата ни са желанията, а железните й шипове са нашата гордост и непростимост. Той има четири ръце – Тъга, Мъка, Скръб и Горест, всяка с различен цвят и различна форма.

Тъга преминава сърдечната стена най-лесно, защото е най-незабележима, сива, тънка и фина като мъглица на летен хълм, затова и успява да бръкне най-малко. Неуловимо ни обладава в моментите на умора, когато сравняваме минали моменти със сегашни, когато мерим щастия със състояния, когато не вярваме в младостта си, когато отхвърляме нуждата от покой, когато смятаме търсенето на почивка за безсилие, а треперещите си ръце – за предвестник на смъртта. Тя може лесно да бъде разбулена, защото гъстотата й е не по-голяма от пролетен облак, когато имаме силата да махнем с ръка, да починем и съберем сили за утрешния ден.

Мъка е мазната тежка жълтеникава потна длан, която се стоварва върху ни със срутването на желанията, чиято големина е съответна на очакванията ни, а хватката й – на цената която сме платили за неполученото. Мъка дава самооценка в устата ни – кара ни да се съизмерим не с това което сме, а с това което сме постигнали, като разбира се на първо място поставя провала, който току що сме допуснали. Така оценката за една постъпка се свързва с други неуспехи, и оценяваме живота си не по начина, по който го живеем, а според липсата на щастие. Мъка, разбира се, не допуска да мислим дори за моментна липса на щастие, а за наличие на нещастие – не давайки ни да прозрем още от думата нейната несъстоятелност. Така, вместо да мислим че щастието, към което сме се стремили се е отдалечило, докато сме на път към него, в покой или в преоценка на нужните действия, ние смятаме че ни се е „случило нещастие”, приемайки за дадена поредицата от опити, при които сме падали. Така определяме живота си като лишен от всякакви радости, когато единствено постигнатите цели са краткотраен източник на щастие, а останалото е редовно и мрачно състояние на безизходица подсилвано от провалите-нещастия.

Скръб идва често с истински поражения върху живота ни, въпреки че спокойно може да обладае и душа без никакви удари от реалността. Най-удобно й е да се хване за хубавите, добре издълбани хватки от Мъка и да обгърне изтънената от Тъга стена на сърцето. Тя леко се приплъзва и намества и доближаването и може да бъде усетено по настръхването на гърба и разширяването на зениците, защото ударът след това е наистина много тежък. Добрала се до най-удобната позиция, тя поема мътен въздух и разтърсва с всичките сили на млечнокафеникавата си, като смес от пепел и кал от немит под, костелива кобалтова длан. Сърцетресението последвало това раздрусване е наистина поразяващо – малко хора успяват да издържат мощта на изпепеляващите пръсти, и по-емоционалните рухват в дълбоката й пазва. Скръб удря най-вече това, което смятаме за опора в живота си, това което ни крепи да бъдем на крака и да вървим, особено когато то не е основния и най-силен стълб в нашето битие – волята ни. Уповаващите се на нещо външно – на други хора, нужди и неща от света извън нас, или на нещо зависещо отвън, дори на любовта, когато тя означава задължителното наличие на някой друг, от когото да черпим увереност, са почти обречени да паднат дълбоко в дланта й. Хватката й е здрава и мачка всичко що е с по-ниска цена от загубеното. Скръб шепне на сърцето отчайващи слова, повтарящи и убеждаващи ни в единствеността и неповторимостта на именно най-важното нещо в живота ни, на смисъла и причината за съществуването ни – това, което сме изгубили… и често може да бъде разкрита и отхвърлена именно тук, ако склонността към самосъжаление у нападнатия от нея не е развита в необходима храна за поддържане на самочувствието /самосъжалението замества уважението, като оставя детето в проявяващия го в едно неуверено, несигурно в себе си състояние – така, когато падне и се удари, то избягва в прегръдките на съжалението, които заместват тези на мама, и не успява да научи урока, че паданията са част от пътя, част от живота, и най-важното – как да се предпазва от тях/. Когато ни кара да забравим всичко друго, като го обезценява и принизява, тя има шанс да засегне друго важно за нас нещо, и така да осъзнаем абсурдността на думите й. Но често заслеплението, което Мъка носи, помага на Скръб да извърши долното си дело, и скоро акциите на всичко друго ценно падат на сърдечната борса… и тя става монополист в сърцето ни, като ни кара да вложим всичките си надежди във вече изгубеното, да купим фалита. Попаднем ли в този кръг, единствено физическите нужди на тялото ни могат временно да ни изкарат от цикличността му, като дървен сал закачен с оловна топка, която натежава все повече.

Но никоя от горните три ръце на Садерон не е така неотхвърлима и унищожителна, както ръката на оброка – Горест. Като черно гумено платно с множество пръсти с ципи помежду им, тя отделя Отчаяние – сълзлива течност, извираща от порите на дланта й, която образува лепкаво, мътно-белезникаво езеро на дъното. Прилична на прилеп със стотици крила, тя не може дори да доближи сърцето, ако не е повикана от самото него. Човешкото съществуване я отхвърля, тя е вампир хранещ се от Артеата – чувствата и емоциите излъчвани от нас, чийто знак определя щастието и нещастието, чието наличие без критерии съществува само в детството, преди да започнем да искаме все повече, когато просто получаваме и всичко е ново и невероятно. Горест се нуждае от живот, който да бъде изживян за нея, от Енергия и Артеа, които да получава и с които да храни течното си дете – Отчаяние. В изтънената сърдечна тъкан от Тъга и Мъка, от разбитите от Скръб устои на причините за живота на човек, ръката на оброка се впива и затваря пръсти, хващайки в тъмната си торба сърцето, което само я е повикало, и го стиска в отговор. Така човек усеща тежестта на живота и негов единствен мотив става безсмислието и липсата на причина да е тук. Той цикли в безкрайния кръг на четирите сестри и тогава сърцето му става плоско. Те го карат да не задава въпроси, да не мисли, само да чувства, защото зарови ли се в причините, четирите му причиняват убийствена болка… която се отпуска само със забравата. Те внимават да не прекършат тази му зависимост от тежестта на живота, защото тя е и единствената нишка, която го спира да не прекрати същия този живот. Сърцето му става все по-плоско, колкото повече се отдалечава от причините за ръцете на Садерон в него. Колкото повече ги забравя и отхвърля, толкова по-подвластен им е. И тогава, обтегнал добре сърдечното платнище с четирите си ръце, Садерон си ляга и се увива хубаво с още една кожа.

Кожата от Сърце е плътта на демона.

Стигнал до тук, на обгърнатия от демона му остава само един начин да се отърве от него и да спаси сърцето си и себе си – да потърси Сариче. В последните стенания на обхванатото ни от четирите пиявици сърце се чува един глас, една дума, илюзия или фантазия, която ни оставя символ. Той е нарисуван с единствената ни останала неизползваема от Садерон емоция – Копнежът. Копнежът е онова странно желание, което не се нуждае от цена или сбъдване, не се оценява по нас, или живота ни – по постигането на копняното. То е просто състояние, което не налага задължително да бъде осъществено. С всички сили ръцете на демона стискат и се мъчат да заглушат копнежа. Ала гласовете на чувствата, с които се хранят са коренно различни от тихата, спокойна утеха на копнежа. Като парче росна трева сред пустинята, той приканва към спокойствие и измива драматизациите от главата. Самите крясъци на четириръкия подтикват човека все повече да се усамотява в тихия уют на нищо друго неискащия, освен да бъде изпитван копнеж. Тогава Садерон усеща, че така ще изгуби битката и прилага друга хватка – отваря рязко хватката на Горест. От притока на естествения въздух на сърцето – Живота, то излъчва мощен поток Артеа. Тя издига човека на крилата на Вдъхновението и онзи нежен копнеж изведнъж се превръща в могъщо желание – в Сариче. От дъното на душата си човекът се зарича с всички сили да намери или осъществи онзи символ, за който е копнял и който му е дал освобождение. Хитрият демон знае – това мощно Желание докарва Страстта – а падането от нейното несбъдване, колкото по-недостижима е, ще бъде толкова силно, че хватката на Горест и смучещите Мъка, Скръб и Тъга, ще се затворят завинаги, а копнежите ще бъдат завинаги забранени и прокудени от обетованото за щастие сърце. И човекът тръгва на път за да търси Сариче. То става име на освобождението му или проклятие за неговото вечно робство.

Това е историята на човека Самин и неговото Сърце, на Садерон Четириръкия и на Сариче Бленуваната.  


%d блогъра харесват това: