Коренуване: Грехът на русалията

март 5, 2019

Човек и пиеса да напише и стихове да излива, в края на краищата ще трябва да разкаже добрата стара история. Онази, която не му е давала мира вечер и сутрин, докато се опитва да вземе някаква доза сън. Онази, която е изпадала измежду думите му през деня, докато е говорил за съвсем друго. Онази, която не го е оставяла да мръдне до тоалетната дори (и най-вече там), без да мисли, да се ядосва и да гризе молива в главата си, с безкрайните ѝ въпроси, като тези, които Севдал русалията задава на приятеля си от детинство Виден:

***

***

***

…Виден: – Чакай ме! Що стана, що ти рече?
Севдал: – Небето е студено…
В. – Кажи де, Севдале? Що рече ватафа?
С. свива рамене. Вървят известно време в мълчание.
В. – Хайде, спри да чернееш… Нищо не се е свършило. Ей го света си е тука, къщите, гората, небето… Ще се найде начин.
С. – Небето е студено, Видене… Много студено.
В. – Севе, що толкоз е станало?
С. маха с ръка, после прикляка до храстите.
– Знаеш ли що е студено небето? Щото е чуждо. Няма нищо общо с нас.
Щото е далеко. Щото е другаде. Толкова далеко и другаде, че не можеш да си представиш…
В. – Леле, добре ли си, момко?
С. – Инак, можеш и да си представиш. Можеш и още как. Знаеш ли колко е далеко небето?
В. го гледа притеснено.
С. – Колкото смърт е далеко, толкова!
В. го сграбчва за ръката.
– Севдале, не ме плаши! Кажи що стана? Дядо Манол не може да не помогне, кажи що рече?
С. – Рече да си обирам крушите, т‘ва рече.
В. – Що? А, не му се е говорело, сигур.
С. – Напротив, говорихме… Сетих се и аз кога да говоря, ама нейсе, всичко свърши.
В. – Леле, разтреперих се! Чак студ ме хваща, като те слушам! Кое е свършило, бе?
С. – Рече ми да не идвам повече, ако съм нямал търпение да се изуча… – обръща се към Виден – Да съм имал търпение, чу‘еш ли?
Има нещо дето е по-студено от небето, да, знам – на дядо Манол сърцето!
В. се оглежда притеснен – Стига вика, де. Искаш ли да идем долу при Павле и да пием по едно? Тъкмо ще ми речеш всичко.
С. – За кой ги учим тез танци, Видко, като са тайни и не ги играем нийде? Нали уж сила имали, лек давали, живот вдъхвали? За чий хал ни е тая сила, като не я развеем? Гле‘й що народ е болен… Що чакаме? Видовден ли чакаме, Видко?
В. – Ако искаш, дай да слезем долу… В селото, там при Павле, тъкмо ще се постоплим…
С. иронично – Виж се сам – русалия от почти година, а ще се топлиш при Павле у кръчмата… Нали танц за жарава играеш? Хайде давай, удрѝ го, стоплѝ се!
В. – Туй са… други работи, Севе, недей ги бара… Дай като мъже да идем да ударим по едно пиене. (опитва се да се пошегува) Айде, от Мара ли те е страх, да не рече – пак ли с оня пустосник Видко пи, чумите да го тръшнат?
С. (не го чува) – Хайде, играй, ей го, ако го не помниш…
Танцува унесено и пее:
– „Дай ми, сърце, жар от тебе, студа да изпъдя,
Дай ми, душо, огин в тебе, Райко да запаля…“
В.  се озърта притеснен – Севдале, съвземи си, друже! Стига вика, туй не се играе тука, знаеш що каза ватафа, на лоша поличба е! Ако те види някой?
С. – Идвай тука! Ще ме види… Я се хващай, ако си мъж!
От гората се чува смях, тропот.
В. – Стига, Сево, хайде, иде някой! (дърпа го) Спри и тръгвай, чуеш ли?
С. (пее.
В. – Севдале, ще те зарежа тука! Няма да ти гледам сеира, хайде тръгвай!
С. – Върви къдет‘ щеш…
В. – Хайде ела, бе, човек… ще поговорим, ще пийнем!
С. (не чува).
В. – Аз слизам. Ще те чакам долу, чу ли? Айде, ще поръчам и за тебе! Павлето пак е докарал от гюловата, а?
 
Той чака известно време, после забързва надолу по пътеката.
С. танцува още, после изморено сяда на тревата.
– Не мож‘ да стане туй дето не му е дошло времето. Не мож‘ да стане… Най-голямо зло с турено добро се сторва. Турено добро…
Не можело… А що може?

***

Новата история от Коренуване пристига в Шизи Импро клуб (Славянска беседа), на 21-ви март, четвъртък, от 20.30 ч.

Доскоро!

Реклами

Призванието ми е…

януари 12, 2019

(ами намерих му поне заглавието)

Да бъда

Вдъхноватор.


ДесЕт

януари 3, 2019

…И тогава, след хилядолетие,
в някой слънчев, топъл, бавен ден,
Аз ще те видя на онази улица,
И ще застина пак смутен.

Ще спреш за миг ти поглед изпитателен –
Дали ще те позная, уморен,
От прилива и отлива на силите,
От на живота този дневен тлен.

А после ще запалиш със усмивката,
Онези хиляди звезди в деня,
И гравитацията в зениците,
на галактическа плеяда от слънца.

След миг, аз знам, ще се затичаме,
Като деца ръце си ще сплетем,
Знаеш. 
Просто ще обичаме.
Свободни.
Свободни, 
за да сме.


Недостигнато

декември 31, 2018

Ще дойде в съня ти нетърсена,

Ще докосне чело ти с уста.
Ще даде на мечтите ти смисъла,
Но ако протегнеш ръка –
като призрак през пръсти,
Недосежна ще тръгне сама.
Ще пристигне нечакана в твоя мрак.
Ще открие най-точни слова,
Ще се смее на стария, глупав страх,
Но ако посегнеш с ръка –
като дух през обятия,
Незрима ще тръгне сама.
Ще запее нечувана в утрото.
Ще заспори за всеки детайл,
Ще посее усмивки в очите ти,
Но само да сегнеш с ръка –
самодива в мъгла,
Немирна ще тръгне, сама.

Хронофобия

декември 28, 2018
Мълчанието бавно те убива.
Реже мигът парче сърце.
Затъкнал здраво сутрешното сиво,
Мести часовникът стрелки във мед.

И няма смърт и болест по-безмилостни,
Не се намери враг в света, така жесток.
Знам, вечността е съществуване,
Във чакане пред ангелски чертог.

И всяко вдишване е мислено усилие,
И всяка крачка е танцуване по лед,
Незнанието бавно те убива.
Мърда часовникът стрелки във мед.

Всяка секунда е цяла история,
Всяко премигване - отделна пустота.
Развивам бавно хронофобия.
Чакам пак.
Мълча.
Горя.


Разбрах те, Тесла

декември 26, 2018
Разбрах те, Тесла, имаш право.
Та кой за чудеса е тук готов?
За миг прогледнах, и отровен,
Отвърнах бързо взора нов.

Разбрах те, имаме очи, но 
нищо, сякаш не виждаме със тях.
Съдим по първи кадър напористо,
И ослепяваме от страх.

Разбрах те - чуваме се, 
и даже аромат улавяме, далеч,
Но те не пречат да направим есен,
За всяка твар и цвете - зверска сеч.

Разбирам те, разбирам, о, изобретателю,
Защо да даваш още сетива, щом с тези
дори не можем да докоснем други обитатели,
и притъпяваме ги, до ковчези.

Смей се. Знам, пак ще те схвана,
Щом най-споделеното у нас,
е туй, що със езика можем да подхванем,
И цар вкус ни държи под тежка власт.

Разбрах те, Тесла, ти, изобретателю.
Ни ток, ни телепатия ни дай.
Последни сбъркаха Кюри - ех, откриватели... 
На косъм бяхме от самия край.

Разбрах те, Тесла.
Няма, за чудеса никой готов.
За миг прогледнах, и изгарящ,
Прекъсвам бясно взора нов.

Сънище

декември 24, 2018


Пребродих морето, не те видях никъде.

Преплувах небето, но тебе те нямаше.
Претърсвах земята, дълбаех и виках те.
И всеки ми казваше – сън е.
Връх след връх все катерих, всеки нисък бе,
Политах над пропасти – все до глезен;
В океани потъвах, дето плитки спят,
И всеки ми казваше – блян е.
Но… миг преди да заспя, нещо блесна вън,
Сякаш яркото слънце се къпеше,
Водопади от смях, споделена страст
Уж всичко нашепваше – сън е.
Приближих се. Ти беше.
Погледах те.
После спорихме, чак до зори,
И безкрайните маски ги нямаше,
Разтопени от шепа искри.
Цяла вечност горя този разговор.
Утринта, щом отворих очи,
Светът ревниво ме стискаше,
И нашепваше – Блян бе, уви…
Само дребният славей наперено
Запя песен на дървото над мен.
После тайничко смигна, надвеси се:
„Хей, знаеш, сън е…
Търси.“

%d блогъра харесват това: