Щастието… с толкова болка

октомври 23, 2019

Хадар Рапорт 4

Вече ще направя месец, откакто пиша всеки ден (!), и първите съпротивителни „ох, пак ли, ох, това не ми харесва, уф, онова не ми харесва“, започнаха да се обаждат.

Засега се държа обаче, и за да отпразувам тази си „държеливост“, ви споделям един откъс от „Песента на Хадар“, който много отива на песента ми „Щастието“ (на линка може да се чуе 🙂 )

Приятно четене!

24.

Дядо Горчил пуфтеше с дългата си, крива лула и се взираше в короните на дърветата през прозореца, без да ги вижда. Тримата младежи седяха на трикраките столчета в кухничката – Ния и Стан вперили погледи в стареца, Алеко провесил нос пред огнището.

– Мъката… или болката е и пътека към щастието, да ви река, деца. Проблемът ни в туй изнежнено време е, че се опитваме не просто да я махнем, а да се отървем от нея завинаги, да я отрежем… А когато режеш рана, тя само става по-голяма. У сегашното време не сме навикнали, не сме научени да живеем с нея. Навремето мъката е била част от нещата, някак са смогвали… да бъдат с нея. Да бъдат с всичко. И са го усещали живо. Били са те самите по-живи. Що ще речете е отегчението, освен липса на живот?

– Хайде стига, де, звучиш като поп! – подразни се Стан и се изправи рязко – Аман от драми! Искаш да кажеш, че болката е едва ли не смисъла?

– Чакай! – прекъсна го Ния, която бе прегърнала коленете си върху стола – За друго става дума… – тя се обърна и впи отново поглед в пресеченото от дълбоки бръчки лице на стареца – Това, което не разбирам, е… как може да се живее непрекъснато с болката? Как може да изпитваш щастие едновременно с мъката?

– Хех, та кой пък не е хем зле, хем добре накуп? – изсмя се дядото и избълва още куп дим към небето – Момче, гле’й сега… Нали всеки всякогаж си има и дупки и висине… Един ден си прав, друг си крив. Въпроса е туй, че без да си пипал лед, няма много да усетиш топлото… На баш гладния, комат подхвърлен му е най-вкусен…

– Шаблони и превземки! – процеди Станислав и махна с ръка – Това всичко го има във всяка средностатистическа езотерична бълвоч – no pain, no gain… Ами какво ще кажеш за хората, дето болката така ги е ударила, че ги е пречупила? Които са загубили роднина, ръка, крак или по-лошо. Ако щеш пари дори, и са на ръба на полудяването? Дето са ходещи инвалиди и не виждат начин да се изправят, по-скоро им минават мисли за евтаназия…

– Друго искам да ти кажа, момче… Ти гледаш на нещата като на резени краставица, бре!
Ей това е горчиво, това е криво, това пък е сухо… Трябва да гледаш целата краставица, не парчетиите. –

Той се взря в очите на Стан.

– Аз знам ора, дето са преживели много страшни работи… Ама са продължили, не са клекнали да мрат. – очите му отново се разфокусираха и лулата увисна в ръката му. – Понекогаж… има по-силни пречки от нас. Ма като ги срещнем… дали да се откажем, или да продължим, решаваме сами. „


Подкрепа за Величка Настрадинова

октомври 22, 2019

Отново за Величка Настрадинова.

Хора, пиша това най-вече с идеята за разпространение и напомняне за подкрепа.
В ей този пост на Красимира Стоева има повече подробности за положението на даровитата писателка.

Накратко, както вероятно сте научили от кампаниите през лятото, Величка Настрадинова има нужда от помощ и подкрепа, тъй като здравето ѝ се е влошило и е била настанена в дом за възрастни хора. Мястото е чудесно, доколкото знам тя е доволна и нещата за момента са в баланс.

Но за пребиваването ѝ там и лекарствата ѝ са нужни средства, които са около 900 лв. месечно.
На петицията за отпускане на пенсия на писателката засега нямаме никакъв отговор и развитие.

По-долу Красимира е описала няколко начина да ѝ помогнем.
Аз тук ще ви опиша още един:

Обявявам благотворителна продажба на първата ми книга Невидена река, на едноименния музикален албум към нея, както и на фланелките на Korenuvane /Moro Miro / от фестивалите, на които то участва през 2019 г.
Всички приходи ще отидат направо при Величка.

Начинът, по който може да станат нещата, е съвсем прост:

1. Поисквате си книга, диск или тениска на страниците на Невидена река или на Човешката библиотека / The Human Library;
2. Превеждате съответната сума за тях по банковата сметка на писателката:
BG27STSA93000002563605
банка ДСК ЕАД
Величка Янкова Настрадинова;
!ВАЖНО! Основанието следва да е „дарение“!
3. Изпращате ни на мейла снимано копие от платежното нареждане и ние ви изпращаме книгата (за София може и лично предаване).
Разпродажбата ще бъде до Коледа, или до изчерпване на тиража, съответно.

Моля да споделите информацията за Величка, за да може повече хора да се включат.

Благодаря и действаме!


Хадар доклад 3

октомври 21, 2019

За шизо-квадро-пси-хохо-френията на писателя и как да я грокнем.

Днес един от героите ми каза нещо, което винаги съм знаел, но някак не съм разбирал.

Винаги съм имал „сценична треска“. Винаги съм се чудил защо все се притеснявам преди да изляза на сцена – толкова време свиря вече… Случвало се е винаги преди изпит, пресконференция или изобщо някакво събитие. Понякога съм си казвал – „Абе, ай сик транзит глория мунди, ми няма пък да го правя пък, щом пък толкова треперя…“

Стана ми ясно днес. Предавам ви направо думите на Калуна, щото тя обяснява доста по-добре от мен:

„Ще ти го река. Малко е завъртяно, ма ти си умно дете.

Ако обичаш нещо, се притесняваш за него. Щото ти е милно и важно.

Затуй издържаш на всичко там, при него.

Да издържаш, означава да си там, даже и да те е страх.

А те е страх, щото вярваш.

Тънката част е да знаеш, че спреш ли да вярваш, махнеш ли се, ще спре и страхът, и все пак да си оставаш у вярата.

Означава да оставаш при него, без да го разваляш.

Това е съдбата на всеки, дето обича това, що прави.

Като го обичаш и те е страх, трепериш от и за всичко.

Понякога ти писва, и едва издържаш.

Спреш ли да му вярваш обаче, спираш да го обичаш.

Спреш ли да го обичаш – изчезва.“


Хадар рапорт – седмица 2

октомври 11, 2019
Късна писателска доба

Втора седмица на упорито писане – чек. Мога да се похваля, че от четене на предишен текст и писане на песни тук-там, вече минах към повече нови пасажи. Целта все пак не е да опиша композицията на книгата, а по-скоро да се вкарам във филма, и май успях. Почти изцяло съм нарушил съвета на Хемингуей да не мислиш за ръкописа, докато не го пишеш.

Споделям един много интересен момент от писането в сряда. Описва доста добре шизофренията на писателите:

Ужасно рано е. Тъмно и пусто по улиците, сякаш всички са на клуб без мен.

Чета и пиша битката на Русалиите. Динамиката и безпомощността им в тази сцена направо ме кара да треперя.

В този момент един ироничен глас в главата ми пита:

– Абе, друже, трепери си спокойно, ама я да проверим нещо. В тая тъмна доба, през нощта, тия изплашени хорица ту пребледняват, ту се мръщят, ту ръкомахат. Чудя се, дали имат светлина, та да се видят тези хубавини?

Със саркастичния се връщаме по текста. Малко по-назад откриваме че „хорицата“ са окачили един фенер вътре в къщата.

Ироничния се ухилва, клати ми пръст, стискаме си ръцете и ме оставя отново да треперя. На спокойствие.


Рапорт от предизвикване – седмица 1

октомври 4, 2019
photo: Miroslav Zografski

Ставане всяка сутрин в 6.00 за писане – чек;

Повече четене на предишен текст отколкото писане на нов – чек;

Писане на отделни песни по сюжета – чек;

Изпадане в ужас от огромната работа, която трябва да свърша – чек;

Виене на свят всеки ден около 14 ч. – чек…

За десерт ви пускам едно любимо откъсче от пътуването на тримата (в началото) герои – Неда, Ния и Алеко. В него е и първото описание на трите села – Възбог, Калено и Хвърчил, по известно като Яперино последните години…
Приятно четене!

„- Има ли още много? – запита сънливо Ния, вдигна боси крака на седалката и ги гушна през коленете.

– Още малко. Качваме се в планината вече – отвърна търпеливо Алеко.

– Забелязах. –

– Тогава що питаш? Не знаеш ли колко остава? –

– Не съм врачка. –

– Ама… – едрият момък се наведе напред – Да не си за пръв път? –

Малката замълча. После изхъмка тихо.

– Ехаааа, блазе ти! – с истинска завист в гласа изрече викингът. – Аз първия път бях като треснат с талпа…

– То и сега може да си… – отрони тихо Неда и леко се подсмихна. За пръв път от началото на пътуването.

Ал не й обърна внимание.

– Знаеш ли историята на селата?

Ния изхъмка отново, неясно дали утвърдително, но момъкът продължи.

–  Самодивския събор сега се провежда в Калено, второто село. Но навремето били три – Възбог, най-близкото, над него второто, дето ти казах – Калено, а най-високо, скрито и трудно за откриване, се намирало Яперино, или Хвърчил, както може да се открие на някоя по-подробна карта.

Той се надвеси напред, запален да обясни всичко на новобранката,

– Разказвала съм й. Знае. – с лека досада го сряза Неда иззад волана и влезе остро в следващия завой.

– Каза, че селата са две? – наклони се Ния към нея, сграбчвайки дръжката на вратата в последния момент.

– Третото го няма отдавна – отсече дръпнатата й приятелка.

– Няма ги само хората. Опустяло е отдавна, но къщите още си стоят вероятно. – възрази Ал.

– Да, купчини тухли сигурно има из цялата планина – кимна разбиращо Неда. – Алеко, любопитния, отдавна бленува да се качи да ги види.

– Този път съм решил. – отсече той. – Качвам се сам. Няма го Стан, да ме мотляви.

Неда не каза нищо. Само стисна устни и натисна газта.

Ния я изгледа, после се завъртя, така че да вижда момъка отзад.

– Разкажи ми още.

Ал се наведе леко напред.

– Кажи й да пусне швейцарците.

– О, да как ли пък няма да треса колата с ревове на психари, дето се мислят за келти… – протестира бурно Неда.

Ния кимна.

– Искам да слушам, разказвай –

Едрото момче въздъхна. После се намести по-удобно на възтясната му седалчица и подхвана.

– Значи… в тези три планински локации, които са всъщност един общ популационен център, имаме нагледен пример за специализиран поминък, и размяна на вътрешни функции с външни източници и ярко изразен сепаратизъм на самозадоволяващото се стопанство…

– Неее… –

– Алеко, ти си идиот! – измуча Неда, но на устните й заигра усмивка – Сега разкажи за сегрегираните участъци и сегментираното задоволяване и ще вържеш тройката при Трът Кольо.

Ал се изкикоти шумно.

– Ох… – Ния се обърна напред разочаровано – Забравих, че и двамата с Неда сте лигльовци…

– Моля, моля, само сме колеги от един факултет.

Ния замълча разочаровано.

– Ни, шегичка… – тупна я по рамото викинга – Сега ще ти разкажа.

Той се наведе и прошепна нещо на ухото на момичето. Тя се усмихна, и очите й заблестяха.

– Дебел, внимавай с Николетка… Ако й направиш нещо, ще страдаш! –

– Хей, я стига! – засегнато я изгледа Ния – Недодялкини приказки… с едно изречение да засегнеш двама, това си е изкуство…

– Добре, стига – изрече викинга помирително и се прокашля –

Трите села – Възбог, Калено и Хвърчил били известни най-вече със съборите си. Всяко си имало свой поминък, и свои първенци, и държало да има отделно празнуване… На всеки от трите събора се изсипвал народът и от трите селища, затова някъде през годините те просто ги събрали и празникът станал един, но тридневен. Възбог бил най-богатото село – най-близко до пътя, с много търговци, дето пребродили Египет, Иран и дори до Индия стигали, с широки си ниви, и бели къщи като палати, на по няколко етажа. Калено пък било известно със своите занаятчии и художници, грънчари, дето ваели пеещи гърнета, терзиите с рошавите елеци, и яките си ковачи, чиито ножове, коси и рала се търсели надалеч. Поминъкът на третото село обаче бил най-чуден.

– И тук – библиотека Фантастика представя… – подметна Неда.

– Най-известните знахари, врачове и баячи, голяма школа на билкари и сладкогласни певци, обитавали някогашния Хвърчил, сега Яперино. Лекували много болести, и много търсени били. Особено уникално и несрещано никъде другаде било умението им да лекуват болести на душата. Много оригинално, лечението се правело с музика и песни. Лечителите били нещо като кукери, но не прогонвали злите сили само от селището, а лично. Повече приличали на русалиите, които лекували обладаните от духове, но тук изкуството им било развито до там да владеят лекуването на различни болести, не само гонене на духовете.

– И ти нарече всички тези красоти „специализиран поминък”? – с почуда промълви Ния…“


Предизвикай се… пак!

октомври 1, 2019
За какво писателят използва челник…

Трудно е за вярване, но… минаха шест години откакто започнах своята книга „Песента на Хадар“.

Кураж, за да я почна тогава, ми даде Вяра the BatMOM, като ме спечели с готината си идея да се предизвикаме да правим нещо важно за нас, за определено време всеки ден.
Нещо, което много искаме и все зарязваме, нещо, което по принцип трябва да правим заради себе си, но точно понеже никой не ни гледа и – що да не скипнем или смотолевим някоя тренировка… или всичките.

Предизвикателството за Хадар бе кратко – на два пъти по три месеца, и после огънчето олимпийско премина в друга страна.
По-долу може да видите началото от тогава. Хитър съм бил като три пъти преизбиран български политик – спазих срока и усилията, без да обещавам завършек или някакво постижение. 🙂

Но истината и копнежът надделяват над всякаква хитрост – все повече хора (особено през последната година, благодаря ви!) ме питат кога ще довърша тази „Песен…“. Все повече се учудвам колко различни познати и непознати са прочели този нередактиран текст, който стои на блога ми.

Ето тук започнахме:

https://s-viara.net/2013/09/%D0%BF%D0%B5%D1%81%D0%B5%D0%BD%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D1%85%D0%B0%D0%B4%D0%B0%D1%80/

И ето тук завършваме…

И така – предизвиквам се.
От днес започвам да довършвам книгата си „Песента на Хадар“. Ще пиша всеки ден в продължение на 90 слънца до края на годината. Може количеството дневно да е различно, но писането ще е до край – поне такъв, което да харесва на мен.

Очаквайте отблясъци тук, поне няколко пъти седмично.

Стискайте ми палци, приятели, защото, както е казал великият Буги Барабата:

„…Аз съм тръгнал надалече, мен ме чака дълъг път…“


Първи Три(р)п по немско

септември 15, 2019

От поредицата: „Стъпки и случки по пътя“
Не, че съм на хаджилък до Карли Марк(с)ово, ама се оказва, че Трир се хвали все повече с антикапиталистичния си юнак и, за голяма автоирония, родения там предкомунистически философ е най-силната търговска фирма за града.
Тук ще споделя стъпки и разни полезни инфота от пътуването дотам през Франкфурт и от местата, които успея да видя.

Започвам с ден първи и пристигането във Франкфурт.

Полезно 1 –
Граничната полиция Франкфурт чака още на вратата на самолета.
Качва се една усмихната девойка с „полизай“-ска жилетка на стълбата и само, който й покаже лична карта може да слезе.
Ако някой опита друг начин – долу седят батковците й, макар и не с катюша.
Хубаво е да си подготви човек документите още в самолета, че източноправоверните немци отзад си падат нервни.
Полезно 2:

Първи впечатления от летището в Франкфурт – носете си паспорта.

Имам предвид международния паспорт, не личната карта.
Имаше няколко дълги и дебели змийски опашки пред паспортните, освен най-крайно лявото. Чудя се как така и гледам – немците културно са инсталирали поне 6 машини за автоматичен паспортен контрол. Показваш, светва зелено и минаваш.
Ако не светне зелено, не знам какво се случва, но е възможно да са инсталирали и автоматично обезвреждане…
Аз, разбира се, смело тръгвам натам с размахана родна лична карта, като същи IT разбирач.
Срещу мен обаче любезен и доста тъмен афронемец на чист швабски ми обяснява, че там е само за международни паспорти. Не за л.к.
Найн!
Налага се да ми го каже и на английски, за да спра да мисля че иска девет евро бакшиш (защо точно девет, връща ресто ли?), но в крайна сметка вдявам и стискайки още повече тоалетно търпение, чакам ред.
Няма шанс и да пикаеш на немска земя без одобрение, фройлайни.
Полезно 3 –
Най-евтиния сандвич на летището е 3 евро. Но има претцели, които са по 1.5 – 2 евро. Евтиния. Гладът обаче винаги те прави богат в собствените ти очи…
Много полезно 4 –
В един момент се усещам, че си свирукам.
После се усещам и какво.
„Deutschland, Deutschland, uber alles…“
Абе в добро настроение съм явно… 😉


Солени Ветрове – Брод към Щастието

август 26, 2019
Моро на „Солени Ветрове“ 2019

Ново двеста – свирих на фестивала „Солени ветрове“ в Бургас тази година!

Ей тук, в канала ми в youtube днес в 10.30 ч. точно, може да видите цялото участие на втория ден на феста – песните „Щастието“ и „Брод“, както ги ударих на живо.
Благодаря на организаторите от „Кръгът на барда“ за поканата, сцената и възможността. Специално на Румен за звука!
Благодаря и на чудесните оператори Биляна Моравска и разбира се, Самуил Моравски, които направиха тези видеа възможни.

Доскоро, приятели!


Тюленуване

юли 22, 2019

Ние сме тюлените.
Последни,
Останали на този бряг.
В сърцата – романтици безнадеждни,
Не ще ни сребролюбци разберат.

Ние сме поетите, поредни.
Късче усмивка дай ни и летим.
Стиховете в пясъци безследни,
На всяка следваща вълна шептим.

Ние сме от лудите на фара,
От катерачите на Камен бряг,
Ние сме онази клика стара,
Дето умира да споделя от душа.

Ние пеем песните нередни,
Рисуваме картини с кръв и смях.
Жива верига пещерняци ньедни,
Пред бетонния курортен страх.

Ние сме спокойните рибари,
Които в черна буря казват мръсен виц.
Ние сме от странните другари,
Които щом обичат – спукват от бъзик.

Ние сме четящите, последни,
Борис Христов рецитираме до Бърнс,
Думи непонятни, силно вредни,
За всеки лоботомен чалга слух.

Ние сме.
Инатите последни. 
Някой ден, щом братята ни призоват,
Ще напуснем, тихо и безследно,
Тюленово, 
брега, 
света.

Моро,
21 юли,
На Тюленово арт-фест 2019
фото: Мирослав Зографски


В храма на Кремона

юли 2, 2019

Първото ми видео за гостуването ми във фабриката за китари, цигулки и чела „Кремона“, Казанлък.

Много имам да разказвам, и в тази поредица ще ви споделя някои животопроменящи открития по време на това пътуване.

След малко в канала Moro Miro:


Щастието в „Малки ръчички“

юни 13, 2019
„Щастието“ от Невидена река, на живо на „Малки ръчички“ премиерата

Една чудна изненада от (тук ще го нарека писателят, че инак много титли има) Петър Канев – няколко свежи видеа от премиерата на голямата му книга „Малки ръчички„, сред които и няколко изпълнения на Моро и Зог от Дивите, на песни от Коренуване албума „Невидена река„.

Можете да видите още наши песни, както и по-голямата част от четенето на книгата, стихове, песни и пиеси, на канала на Пепи Канев, на линка по-горе.

Отзивите са винаги топло приети.

🙂


За безсънието и отговорността

юни 7, 2019

Когато се събуждаме нощем, уж без причина, когато мислите не ни оставят на мира – това е хипер отговорност. Това е съвестта, че не си свършил нещата, които си обещал на себе си. Най-добрият начин е да се оставиш на потока…

Когато не успееш да спиш и на Несебър, на който почти няма туристи, нощите са тихи и прохладни, а вълните бистри и спокойни, значи има нещо важно, което да научиш за себе си.

Един репортаж с Идеовлогия и Korenuvane, но най-вече с мен.


Ако не правиш, което обичаш…

май 31, 2019

Петият епизод на Идеовлогия, в който се разказва защо да правим и работим това, което обичаме, е единственият ни възможен път… Камера и монтаж – благодаря от сърце отново на Лъчезар Енчев!


Русалията – откъс 4

май 21, 2019

Премиера! 🙂

След 30 минути може да гледате на живо последният откъс от спектакъла за Севдал Русалията, в канала ми в Youtube по-горе.

Предоставен ни с прелюбезното съдействие на Е.Бог., в него може да видите финала на самата история, както и един психо-момент, в който почти припадам на сцената:

Малко след като (4.19 м.) надавам вик, се олюлявам (4.26) и аха, да не ме удържат краката, ама пустото шоу-мъст-гоу-он не ме пусна… 🙂

Приятно гледане и доскоро!


Смелостта е мускул

май 14, 2019

Тренира се.

Всеки, който някога е вдигал тежест или преодолявал препятствие, знае как.

Докато се движиш си жив. Ако спреш… знаеш.

Идеовлогия продължава.


Гласът на Биса

май 8, 2019
Откъс от спектакъла „Грехът на русалията“ в Шизи Импро клуб

Само два дни преди представлението Невидена река в Слънце Луна на Коренуване с Дивите, ви представям един нов откъс от историята за Севдал русалията, уловен от острото… око, пък и ухо на Евгени кинаджията в Шизи Импро клуб.

Това е моментът, в който кандидат-русалията открива, че тайнствения глас в гората, който нарича себе си Биса, си има стопанин, и той не е съвсем невидим…

Ето тук, в Youtube канала ми. 🙂

До събота!


„По пътя към…“ на Георги Атанасов

май 2, 2019
Сборникът „По пътя към…“ на Георги Атанасов

Тук – след по малко от час – може да чуете чудния разказ на Георги Атанасов „Гъсеницата“, от приказния му сборник с разкази „По пътя към…“ 

Както мъдреците от Човешката библиотека казват:


„Сборникът „По пътя към…“  е пътешествие. Едновременно навътре към себе си и навън, към Вселената.

Разказите в него са колкото разнолики, толкова и подчинени на една обща нишка: стремежа да надникнат отвъд всекидневното, да надвият рутината, да ни тласнат да преоткрием необятните светове във и около нас. Да ни разбудят и разтърсят. Да разтворят очите, умовете и сърцата ни, за да поемем и ние, всеки по своя Път.“

Представянето на книгата ще бъде на 11 май, събота, от 11 часа в Столична библиотека, Детски отдел.


Домът е…

май 1, 2019

Photo by Dallas Reedy on Unsplash

Дядото спусна дисагите на земята и се протегна.

– Ето, чувствай се като у дома си!

Поляната бе тясна и извита, скътана сред гористия склон, като рожден белег сред буйни къдрици. Колкото весел и ухилен бе дядото, толкова мрачен и чумерен бе момъкът.

– Така или иначе никога не съм имал дом. – сви рамене той и се просна на земята.

– Е, не е като да е баш тъй… – усмихна се в брадата си дядото.

– Добре, имал съм къща. Място за обитаване. Имам я още даже…

– Имаш и семейство, деца… На другия край на селото живеят вашите. Ако броим и роднините, май ще се окаже че имаш много домове.

Момъкът рязко се изправи.

– Да ама домът не е в имането. Не е в пребиваването. Където и да съм бил,  все не съм се чувствал у нас, у дома.

Никъде не съм се чувствал у дома… Само като съм на път, ей така…

Той огледа поляната и се обърна към възрастния човек.

– Що е така, кажи ми? Що съм такъв чергар, все ми е самотно, затворено… Все хуквам някъде другаде.

– Дом няма, който мира няма.

Дядото извади  една торбичка от джоба си и приседна да гласи и тъпче лулата си.

– Инак си прав, Благуне, домът не е къща или навес. Домът е в нас. Домът е у всеки. Ние го носим, ние го градим, ние си го събаряме.
Има хора, дето домът сякаш струи от тях – където седнат, там го сторват.

Той попива в земята, изтяга се наоколо и разлива прегръдки. Ухае на прани чаршафи, горещ хляб и чубрица.

Домът сякаш сам се строи покрай такива хора. Не мине време и до тях зафърчат гости, щерки и внучета. Съседи спорят и носят ракия, общинари ги поздравяват. Домът кипи в тях. Не дай Боже да изгаснат – гасне и дома, ако няма като тях други в него.

Той притихна и дръпна от лулата. Димът се разнесе над поляната. Ухаеше на тютюн, огнище и зима.

– Има и едни други хора. Домът им е все несбъдната мечта.

– Такива като мене. – изрече момъкът

Дядото сви рамене.

– Домът им е там, дето отиват. Домът им все е у мислите им, у копнежите.

Те все обикалят, все търсят и все не намират. Щото няма как да намериш туй, що си е у тебе. Найден се не търси. Не мож събудиш онзи, дето се прави, че спи.
Домът не е просто къща за тия хора.

Домът е това що сторват за тези, които обичат. Едни разказват истории и палят сърцата. Други пеят песни, които будят душата. Трети билки събират и лекове приготвят…

Има още много.

От мене знай, Благуне – домът е винаги у теб, у сърцето.

Момъкът слушаше вцепенено.

После стана и захвана да подтичва наоколо. Когато се върна обратно на полянката, ръцете му бяха пълни със съчки за огъня.

Дълбоко в брадата си, докато димеше с лулата, дядо Кап се усмихна.


/Из „Песен за юнаци и злодеи – неизпята“/

by Korenuvane


Коя е „най-добрата професия“?

април 30, 2019

Поредният, (да внимаваме кой) трети (ура!) епизод от Идеовлогия е налице, и може да бъде гледан в цял свят днес премиерно в 11 ч.!

Извън шегата – това е серията, която обещах предишния път, и в която представям на вашето внимание коя е… най-добрата професия.
Вижте, да видим има ли съгласни. 🙂

До-виждане!

Камера & монтаж: Lachezar Enchev, Музика – Zhilmore Sextet


Сетлистът… на пиесата

април 29, 2019

Един месец след спектакъла „Грехът на русалията“ попаднах пак на „сетлиста“ за онази вечер – на картинката горе.

Помня, един приятел каза, че всяко Korenuvane все повече му „…заприличва на пиеса или мюзикъл…“.
Ами, да, като си гледам количеството текст, дето е изписано със ситни букви покрай песните… май има право. 🙂

Виж, за следващия спектакъл „Невидена река„, който ще представим с Коренуване с Дивите на 11 май, ако ще правим такъв сет, ще е нужно да изрисуваме целия под на сцената на Слънце Луна-та..

😀

Невидена река
(cover art by Ivo Alfodur Konstantinov)

%d блогъра харесват това: