Деветото свикване

октомври 4, 2013

Сега вече трудът идва на първо място. Ето това е възпитание – на стари години кръгчета и ченгелчета да въртиш до края на тетрадката, та да ти дойде акъла, как точно се прави маслото. Колко баби и дядовци цитирам, не знам, но са много със сигурност. Един приятел ми каза да внимавам със съня, и снощи в пристъп на притеснение отказах да отида на… кръчма. Представяте ли си? Аз? Да мога и да не изляза? Не съм болен, ама нещо има. Някоя дива омая ме е налегнала, сравнима само с безсънни нощи и неадекватни реакции при влюбване до уши.

Сам на себе си сенсей да станеш – това си е умение и тежка задача, ама като няма друг наоколо, както казва Гандалф…  😀 Намигване от надувкото и доскоро със следващата „омаяна“ глава:

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар” в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

6.

– Кой поток? – запитах със затворени очи.

– Онзи зад света. Много питаш –

Луната сигурно се бе показала. Кулата изсветля. Зад затворените си клепачи виждах големият пълен диск да виси точно над прозорчето, набъбнал и ярък. Орехът полюшваше сребърните си клони, и последните празни шушулки, дрънчаха като камбанки, като глави от зелени гущери, които въртяха очи подозрително насам-натам. Стената около църквата също бе бяла като мляко, сякаш осветена от упор от фарове на кола. Най-интересното обаче бе мъглата. Разпростряна нависоко, чак до сребристите стрели на боровете под върха, тя мърдаше и клокочеше като жива. Никога не си бях давала сметка колко красива може да бъде, ако я видиш цялата като облак, като от птичи поглед, като мъхесто бяло гнездо с множество разклонения. Меката й паяжина покриваше всичко, мушеше се навсякъде обгръщаше дънери и клони, треви и камъни, и течеше. Течеше към църквата. Обгръщаше камбанарията. Катереше се към нас.

Търсеше мен.

Как виждам всичко това?

Опитах се да отворя очи. Безуспешно.

Много е трудно да ги отвориш, когато вече са зяпнали като котешки прозявки.

Тухлите не светеха. Бяха покрити с влажна, пулсираща течност, която блестеше на лунната светлина.

Луна също нямаше.

Ръката й (ток в дланта ми) сграбчи моята. Не бях усетила кога се бе разнесъл лекия напев (дните ми взе, нощите утрои), натрапчив и сладък до желание да плюеш. Пееше със затворени очи (а моите отворени ли бяха) и лицето й грееше като слонова кост пред свещ, метални отблясъци и звук от гайда… Надруса ме сестро… Как не съм забелязала, че воалът ти от мъгли е направен… Вият се като живи, снагата ти с нектар поливат… като Клеопатра се къпеш всеки миг в самодивско мляко… (отвори порти, лице открий, да пия дай ми, миг еликсир)

Навеждам лице, защото краката ми плуват. В мъгла газят, провесени над нищото. Не мога да скоча и да избягам. Цялата бяла маса от планината се е изсипала в малката стаичка, блика, набъбва, прелива, надига се и стига лицето ми.

„Сестро, пей” дочувам глас далечен, виждам очите й вперени в мен, течно сребро от зеници, като сутрешно сиво небе, ръката й стиска моята, сила идва и катери мускулите, пълни заряд, думите ечат, но устните лепнат, ноздри пълни с мътна вода, задух и тежест… „Отвори уста и пей” …инстинктът ме кара да скоча и да изплувам, ръката й ме стиска и държи на място с нечовешка сила. Думите се леят от устата й, по-бързи от мъглата, огнени лодки в бяло море (лице открий, лице открий, да пия дай ми, сърце не спи)… стигат устните ми, аз ги стискам… въздух не ми остава, друго не ми остава… Как отваряш уста на дъното? С последният вик на удавника, отчаян опит да вдишаш въздух от тоновете течни талази които те натискат…

…Лице открий – чувам гласа си ясно сякаш до мен друг изрича думите.

Дишам.

Луната е влязла в камбанарията, тухлите висят наоколо ми.

Пея.

– Да пия дай ми, сърце не спи, за твойте тайни, няма мир, без дих оставам, без стих запявам, че твойте тайни, са моя мир…

Луната е влязла в устата ми, ръката ми гори, всичко наоколо (лице открий) шупва  в кристална пяна, натиска ме към дъното… сбогом свят това е краят …

И рязко става прозрачно.

Тихо и ясно.

Виждам през камбанарията. Виждам двора, ореха, стената, планината. Виждам нея, виждам булото и усмивката й.

Очертания. Всички те са само очертания на фона на това, което е. Като листа по бързите струи, като тънка хартия потопена във вода, като избелял плат, през който виждаш слънцето. Контури на съдържанието.

Далечен екот смущава тишината.

Рев оглушителен разтърсва света, разлюлява луна и звезди и отбрулва всичко от нас.

Пред мен тече. През мен тече. Виждам го, но не го докосвам. Усещам го, но не го улавям.

Аз съм в Потока.

***

Ако се спускаш от върха Хвърчил е почти точен кръг, кацнал на малко ръбче над бездната, къс плато, хоризонтална чиния земя, осеяна с бели къщички, зелени ливади и дръвчета и червени керемиди и огради. Под него далеч по-надолу Калено се е протегнало като змия, глътнала пътя, пуснала леко шкембе покрай мегдана, а най-долу забил връх в равнината се изсипва триъгълният  Възбог.

В една от най-близките откъм върха къщички се чува писък. Рев на бебе оглася селото и кръшна мома изскача отвътре боса, понесла див вързоп в ръцете си. Едва се е развиделило, и тънките валма от роса тя стъпва странен танц. Детето се успокоява,тихо почва да гука, и майчиното лице се усмихва щастливо изпод големите сини сенки, виснали под очите като зрели сливи.

– Радо, що става булка? – клати глава едрият мъж изскочил по риза след нея – Днес година ще му правим, ти не мож’ го успокои.

– Виновна съм? – тихо дума тя и остър поглед впива в челото му

Той гледа, в очите му горят недоспиване и съмнение, но лицето й го успокоява. Нежна усмивка се плъзва по лицето му.

– На тати хубавиците –

Измореното лице на Рада не трепва. Нито от острия тон, нито от нежните милувки когато мъжът я прегръща. Само очите й се отпускат и замъгляват. После поглежда малкото в ръцете си и едва тогава в ъгълчетата на устата й заиграва усмивка.

Момчил излиза нагласен. Дошъл е краят на работата в селото, скоро отново нагоре ще поеме със стадата. Навежда се над малкото и го целува. То пропищява.

– Въй, вие двамата луди ли сте, детето навън да държите? – стара баба излиза изпод стряхата. – Ще го простудите, ще си изкашля червата! Я вътре веднага.

Лицето на Рада пламва. Тя отваря уста, после поглежда Момчил многозначително.

– Ами аз такова… – плете той и побутва жена си към вратата – Много реве бе майко, само навън се успокоява.

– Чай, чай му давайте, а не леден въздух! – отсича тя и посяга да дръпне навътре.

– Влазяме, влазяме, хайде остави ни малко –

Той целува бързо жена си по устата. Тя го гледа без да отвърне.

– Ще ме оставиш с нея –

– Па не я слушай, тя само си говори – вдига рамене Момчил. – Трябва да сбера пара, тази година двойно ще ми платят и ще си остана после за повече.

Тя го гледа, а в очите й той се оглежда… калпак е сложил, а главата му гола… вижда как годината се извърта и пак на вратата седят, но тя държи дъщеря им за ръка… той им маха, но само малката му отвръща… друга година се извърта, дебел ямурлук облякъл е, майка му му маха от прозореца, а те двечките седят без да мръднат… Още една се врътва…

Той завърта глава.

– Ще гледам да слизам като съм близо –

– Да идваме ние. Пак накъм билото ли ще водиш? – смътна надежда в гласа й.

Страх в очите му.

– По-добре е тук да сте. Студено е горе. А и … – сеща се за туй що търси и млъква. Пипа торбата, нов кавал има. Трети поред, и ни тон има, ни сърце.

Та се изсмива и прави стъпки сякаш танцува, боса в тревата, росата блести по краката й. Копнеж се заражда в гърдите му. Тръгва към нея и се опитва да я хване, а тя закачливо му бяга по-двора.

– Хайде, вземи ме с тебе – чурулика гласчето й – Всички други жени искат мъжете си вкъщи, само аз съм готова да те следвам! Хайде, Момчиле! – клепките й пърхат и гъделичкат гърдите му.

Страхът отново налива в сърцето му. Преглъща трудно и после се обръща.

– Детето да порасне пък ще видим –

Нещо гасне в погледа й.

– Прибирайте се скоро! – чува се пак глас от къщата.

– Хайде, Радо – казва Момчил от портата, но на двора вече няма никой.

Докато прекрачва навън към пътя, вратата на къщата се затръшва.

След миг отвътре се разнася бебешки рев.

Реклами

/Не/постоянството

октомври 16, 2012

За обещанието ми да пиша всеки ден в продължение на 30 (трийсет) дни (по рецепта на Стив Павлина).

Писал съм за постоянството. Покрай решителността. Трябва може би да кача нещата тук в раздела статии, но все нямам време, като сега. Ако искате да хвърлите един поглед – едното е в webcafe, a другото – при Григор.

Сега искам да пиша обаче за непостоянството. Всеки човек има поне едно нещо в живота си, което някак му убягва, или му поставя препятствия, или по някакъв друг начин го вбесява, отчайва или амбицира. При мен това е писането.

Моето писане е като болестно състояние. Не мине време и току ме тръшва до лудост – кара ме да не мигвам до късно или да ставам по тъмно, да извършвам редица престъпления (най-вече крадене на време) срещу семейството ми, приятелите ми, работата си, и дори любовта ми към свиренето. След това си отива внезапно, измъква се рязко като покривка изпод купчина чинии и прибори на масата, дръпната от ръцете на ловък жонгльор. Обикновено не усещам кога ме напуска – най-често то се случва по време на някаква пауза – море, ваканция, пътуване или дори истинска конвенционална болест, която спира устрема ми за известно време. Естествено след паузата аз се хвърлям отново върху приключението, с което съм се захванал, но нещо вече липсва. Моите набези във Фантазия стават все по-редки, и все повече заприличват на десанта на Нормандия – воля, график, упражнения, (дез)организатори, планове, планове, (не)бесен смях… Все повече заприличват на работа. И един ден, уморен от многото задачи, които трябва да свърша и без това, за да „преживявам“, аз спирам. Отчаян, огорчен, разбит от мъка по моята скитаща любов. Най-голямата. Без съмнение, въпреки че имам и други такива, признавам…

И после, точно когато съм „мирнал“, както все ме съветваше баба ми, грешно подлъгана от името ми, зает с какво ли не, по средата на нещо съвсем различно от творчество дори, моята страст /или болест/ се връща и се нахвърля брутално върху ми. Седя с глуповатата усмивка на камилче, което пак иска да бъде мамено, и оставям нежните й ръце да съблекат едно по едно всички мисли и вълнения от настоящето, всички излишни дрехи и рамки на реалността. И сред важната среща, посред гостито ми у приятели, които не съм виждал от години, сред играта с децата ми дори, аз се измъквам само по тази безумна усмивка и се скривам някъде, за да нахвърлям очертанията на набъбващото гигантско бобено зърно на Джак в мозъка ми. И катеренето, танцуването отново започва.

К’ъв ми е проблема? Постоянството? Решителността? Не го искам достатъчно? А може би ми липсва самодисциплина? Вероятно и заниманията ми с над шест вида дейности дневно също е фактор…

Ако някой има идеи, моля да ги сподели, с удоволствие бих пробвал всичко. Бих пробвал и отвара от охлюви и медузи, мамка му, само да знам че има минимален шанс да помогне.

Сега се връщам отново на чудесния пост на Стив Павлина (насочвам към българския превод), който така ме шамароса преди време, и продължавам да си го препрочитам, с неговата уникална яснота, истинност и незабелязана очевАдност. Смисълът накратко е, че ако си създава човек цели, но няма никакви създадени навици за постигането им, най-вероятно те ще си векуват в списъка му с желания…

Поста на големия блогър ще си го прочетете отделно, но тук искам да кажа друго нещо. Рецептата на този мъдрец е доста интересна – „Започни с трийсетдневна проба“.

Ами добре де – защо пък не? Пробвал съм какво ли не – чел съм писанията за писането на най-различни писатели и въобще хора на изкуството – всеки от тях съветва да нямаш ден без да напишеш поне ред. Ще опитам този практически съвет.

Давам дума тук…

… 🙂

Този пост, така, както го виждате по-горе, беше написан на 25 февруари, и трябваше да бъде публикуван още тогава… но после размислих. Реших, че няма да давам дума докато не пробвам дали ще мога да я сдържа. Следваха три опита – от по седмица, шест дни и още някакви, не помня колко /но бяха по-малко предишните :)/. И после дойдоха разни други проблеми , и аз спрях.

Но дойде 6 август и синът ми проходи. Гледах го всеки ден – беше му по-лесно да пълзи, влечеше го да се пльосне по корем, но с новата изправена походка можеше да стигне по-високо, да събори и захапе повече неща, а и в крайна сметка всички му се радваха… Проумях, че ако не изпитваш удоволствие от това което вършиш, ако не ти е полезно, ама така че да те сърбят и кокалите да го правиш – няма смисъл да се опитваш.

От този ден зачатках на клавиатурата или драсках по тефтерите си и до 12 септември нямах пропуснат ден. После започнах да изпускам по някой и друг за почивка, и все пак не изгубих засилка. Продължих. Случвало се е и по два дни да  изпусна, но някак нещо ми липсваше – беше ми сякаш съм си легнал, без да се изкъпя, а ми е едно лепкаво, като тиксо по зъбите…

И сетне попаднах (отново) на моя цяр, подарък от една приятелка – „Дзен в изкуството на писането“. На Рей Бредбъри, разбира се – кипящия вулкан от вдъхновение изпод кориците.

Човек може да не усвоява съвети от тази книга. Може да не практикува или прилага нищо. Достатъчно е само да почете малко и ще пращи от мощ – като слънчева батерия в ядрото на галактиката.

Сега вече мога да дам дума. Знам, че вече съм я спазил.

Като онзи индийски мъдрец, който, когато довели едно пристрастено към сладкишите дете при него за лечение и помощ, помолил да го доведат пак след месец. Когато дошли отново, той се навел до ухото на малкото и му пошепнал нещо. След време бащата на излекуваното (явно 🙂 ) детенце дошъл да благодари и поискал да разбере какво му е казал мъдрецът. „Ами казах му да спре да преяжда със сладко“ вдигнал рамене лечителят. „А защо не му го казахте още като дойдохме първия път?“ зачудил се бащата.  „Няма как да убедиш друг в нещо, което сам не познаваш“, отвърнал мъдрецът. „Просто трябваше самият аз да спра сладкото, за да видя как е…“

Весела и спорна!

„You must stay drunk on writing, so the reality cannot destroy you“

Ray Bradbury


%d блогъра харесват това: