Докато открия

Като малък имах близнак.
Даже по-скоро беше близначка, въпреки че отначало това някак си нямаше значение и затова не знаех точно.
Тя много приличаше на мен, и въпреки това беше съвсем различна. Много харесваше нещата, които обичах да правя, и се въодушевяваше от всякаквите ми налудничави идеи. Беше такава дивачка обаче, че се хвърляше да прави неща, за които на мен определено не ми стигаше смелост.
Да се катерим по дърветата и да висим от клоните надолу с глава, да се промъкнем зад пейката на големите и да им откраднем тайно бирите (за да ги изсипем в изкопа отсреща), да прескочим оградата на близкия строеж, за да си вземем едни суперски тръби от здрава пластмаса, които така добре ставаха за лазерни мечове…
Много ми се сърдеше, когато не се съгласявах да играя това което бе намислила. Можеше да се цупи с дни и това много ме измъчваше. После, когато успеех да намеря точните думи, малко по-малко ми прощаваше… със задължителен тупаник. То и аз не й оставах длъжен.

Успокояваше се, когато ѝ разказвах истории. Отначало започвах плахо, защото тя се смееше на всяко несъответствие и задаваше всякакви притесняващи въпроси. Отговори като „защото така са правели тогава“ или „защото тогава хората можели да летят“ не ѝ допадаха изобщо.
Но постепенно историята започваше да я увлича и тя се сгушваше някъде близо но и на разстояние от мен, за да може да ме гледа и чува. После се запалваше от някаква идея и часове наред можехме да седим и да си говорим, да ръкомахаме и подскачаме превъзбудени от приключението.
Много се радваше и когато разказвах истории на двора, пред приятелите и пред съседчетата. Умираше да се смее на Красо, който го беше толкова страх след всеки разказ до късно, че не смееше да се прибере сам до входа си. Разбира се, винаги го изпращаше с мен.

Най-много обичахме да правим номера на нашите.
Тя винаги ме подкрепяше срещу тях – нямаше никаква милост, щом ставаше дума да им скроим номер. Понеже беше трудно да я обвинят, винаги предлагаше тя да извърши пакостта а аз да се мотая публично, за да не могат да ме намерят виновен.
Все казваше – те си го заслужават.
Мисля, че тя започна с убеждаването на приятелите ми да избягаме. И, понеже бях много запален да убеждавам, а тя – залисана да ме слуша, докато зарибявах Явор, моят съсед, се случи така, че ни разкриха.

Помня десетата си година много добре.
Тогава чух една реплика от българския филм „Йо-хо-хо“ – в него капитана на пиратите каза на малкото момче – „Десет години е най-добрата възраст на човека.“
Поддържам думите му и сега – именно на десет бях едновременно най-див и най-разумен, и се чувствах най-готин и щастлив. Две години по-късно вече бях пубертетна развалина – никакъв акъл, никаква радост, само неясни копнежи. Копнежи на растежа.

Бяхме с Явор, който беше две години по-малък от мен, но бе по-висок и все се съмняваше в думите ми.
– Как така ще построим космически кораб, Миро? – питаше ме той с леко заваления си говор – Нали не знаем как се строи? Нали сме малки?
Аз разпалено започвах тезата си отначало – как ще измъкнем планове от едни учени, как ще успеем да използваме дърво, защото при контакт с космическия вакуум структурата му се променя и то става по-здраво от желязо… как ще пътуваме където си искаме и ще сме свободни и няма нашите да ни се карат, да ни казват какво да правим. Кога ще почнем, как ще се справим.
Явор беше последният все още неубеден. Бяхме девет деца, от които дори и сестричката му вече ми вярваше. Проблемът винаги беше когато стигнех до момента, в който трябваше да вземем с нас парите от касичката си. Не за да ги даваме на някой, а за да си имаме, и разбира се, да си купуваме неща за космоса.
За полета. За мечтаната свобода.

Близначката се радваше много, и тупаше приятеля ни по рамото, сякаш за да го убеди. Отвреме-навреме припяваше някоя от съвършено добре запомнените от нея музики от филм…
Улисани в обяснения, не бяхме чули нито съседа, който излизайки от вкъщи беше спрял да ни послуша, нито бащата на Явор и моите баба и дядо, които, повикани от същия неприятно любопитен съсед, се бяха спотаили на горната стълба, за да разберат какви ги кроим…

В един момент Явор поклати глава, а после каза, че не знае и ще види, но тази история не му харесва.
– Нима искаш да останеш тука и да те мъчат? – попитах аз на висок глас и посочих близнака си. – Ето питай я как мъчат мен…
Момчето ме изгледа с почти ужасèн, неразбиращ поглед, а после бързо стана, изтупа си панталонките и се отправи нагоре.

Аз поседях малко, а когато се прибрах, вкъщи ме чакаше семейният съвет, който щеше да прекрати бъдещата ми кариера в джедайския орден.
Посрещнаха ме облакътени на масата. Най-много ме потресе това, че баба ми не говореше много – нещо силно необичайно за нея, а дядо ми, който обикновено фучеше и ръмжеше, сега ме питаше меко и с някаква тъга в гласа си:
– Защо искаш да избягаш?
И още по-ужасното:
– С какво толкова сме те мъчили?
В този момент осъзнах, че частта с мъченето е била по-скоро художествен похват за убеждение на неверни пишман-космонавти.
Близначката им се изплези, но аз се чувствах много виновен. Тя се опита да ме дръпне и да избягаме, но аз я отблъснах.
Сълзите ми рукнаха, казах си всичко, и баба и дядо така ми повярваха, че дори ме защитиха пред другите родители, които почти бяха решили, че искам да взема дребните джобни на децата им. Показаха им касичката ми, от която и аз бях извадил всичко, и го бях подготвил за път. Предложиха, ако нещо е изчезнало, да го възстановят.

После, късно вечерта, когато всичко бе свършило и вече се унасях да заспя в топлото си легло, изведнъж се сепнах.
Моят близнак, моята сестра по съдба я нямаше.
Огледах се, извиках я тихо, после се защурах из къщи, проверих и под леглото. Търсих къде ли не.
Ревах като момиче почти цяла нощ, но тя така и не се появи.

Оттогава, всеки път когато се събудя сутрин ме сграбчва чувството, че нещо не е в ред, сякаш някой си е тръгнал. Сякаш някой е бил в стаята ми, съвсем близо до мен, но щом е видял че се събуждам, се е шмугнал в сенките.
Защото знам, че тя е там някъде. Някъде много, много близо до мен. Гласът й още звучи в главата ми, и трябва само да намеря точните думи, за да мога да я върна. За да се усмихне, да ме перне отново по врата и аз да тичам след нея, докато ѝ дам целия си дъх.

Докато я открия.

За филма, в който играеш, няма репетиции

Все пак е интересно – ако страховете и параноята просто поддържат филма в живота ни, какво се случва ако ги няма? Когато се спокоен? Скучно ли е? Ако не си измислиш нов филм за да се разсееш, разбираш ли кой си?

Предполагам на всеки му се е случвало поне веднъж да го осени яснотата. Едно усещане, сякаш точно ей сега в този същия момент всичко му става ясно – кой е, къде отива и за какво е всичко това тука. Усещането дори не е осеняване, не се случва внезапно, по-скоро сякаш всичко останало замлъква и за миг сред разбягалите се облаци виждаш ясно парче небе от себе си.

Това са някои мои неокончателни и нескончаеми размишления по темата.

Всeки знае, че дори и най-спокойния и самоуверен човек е… актьор. Тялото ни е като сцена, на която се изявяваме пред очите на публиката – света и околностите, или поне тази част от тях, която е дошла да гледа. Декорът, осветлението и дори специалните ефекти са нещо, което трябва да бъде овладяно. „Какъв си?“ дори не е първият въпрос – „Какво играеш?“ го изпреварва. Дори по важност.

Всъщност това са два въпроса за едно и също нещо. Какъв си можеш да разбереш само чрез това, което играеш. Актьорът на сцената няма свое собствено лице. Той е и играещият, и зрителя, който се мъчи да разбере колко от това, което вижда, е маска и колко от него е истина. Ами истинското лице на този зад ролята?

Ако искаме да го узнаем, ще трябва да отидем на друго негово представление…

Различна пиеса. Различна роля. И тук отново не се знае кое е изиграно. Играещият се изследва сам, сглобява късчета между различните физиономии върху едно и също лице, парченца пъзели от различни животи в една личност, търси свързващи точки. Неща, които се повтарят в различните изпълнения. Душа, сърце, онзи призрак на личността зад маската, връзката на духа с реалността. Като дете, което се опитва да разбере какво е пламъка. Не може да се държи, но пари. Не може да се хване, но свети. Няма го, но съществува. Драсване на душата-клечка върху тялото-кибрит, и ролята пламва, движи се, танцува пред очите на света, хвърля оживели сенки, Платонови хора по стената на реалността зад нас, разиграва комедии, трагедии, семейства, цивилизации…  …тишини и спокойствия. Спокойствието на актьора, който вече е усетил къде е сърцевината му. В горенето. В действието и движението, в играта. Драсва кибрит, пали тютюна или лампата, бавно сипва кафе, издиша дим в студеното утро. Усмихва се на тъмните облаци над хоризонта, които се изчервяват от смущение. Усмихва се на себе си в огледалото. Играе живот или живее игра? Не е ясно. Знае само, че се е покатерил отново в командната кабина на тялото си и потегля. Денят започва. Светът започва. Завеса…

 

 

69.

В стаята имаше някой.
Огромната му сянка висеше мълчаливо на стената, и мълчеше. После протегна ръка…

Той се събуди внезапно. Беше тъмно, през дъските на прозореца се процеждаше мътна утринна сивина, която правеше сумрака мастилен. Огледа се без да мърда.
Осъзна, че вратата е отворена. Черен силует запълваше рамката.
– Станимире – изрече сянката
Студени тръпки по врата, той се вкопчи в леглото. Още сънува?
Тъмният субект се наведе над него и каза с пресипнал глас:
– Ставай. Отиваме при колата.
Стан подскочи и изхвърча от леглото, гащите му – завъртяни на една страна, косите му – стърчащи расти на всички посоки, очите му – опулени от ужас.
– К’во става, бе? – ихриптя той и размаха ръце – К’во искаш?
– Отиваме до колата. – повтори търпеливо сянката и се превърна в Алеко – И не викай. Трябва да сме тихи.
Стани дишаше учестено.
– Ш’ти дам едно не викай, психопат такъв! Какво ще правим при колата?
Викингът махна с ръка.
– Хайде обличай се по-бързо. Не искам да ни усети.

Сърцето му още хлопаше учестено, когато двамата се промъкнаха през утринната мъгла в двора и задърпаха дървената портичка. С чегъргане и скърцане тя се отплесна рязко и ги подкани навън ядосано. Утрото още спеше, сгушено в скута на извитата като голям змей планина наоколо. Тъмната й снага похлупваше небето и те караше да се мушнеш обратно в дупката си.

Вървяха известно време в подтиснато мълчание
– Мислиш ли, че са знаели? – продума внезапно русото момче, и придърпа качулката над очите си.
– Моля? – изгледа го като малоумен едрият му дългокос приятел.
– Ами – колебливо изрече Стан – Момичетата… Мислиш ли, че са знаели предварително за… това? Винаги сте се интересували от тия психарии. Дали не е нарочно…
Алеко спря за малко и сложи ръка на челото на спътника си.
– Ало, теорията на конспирацията, добре ли си? Просто някои това учим… не е нужно да си психясал но помага. Не си  ли забелязал за тези… две години ли ходихте с Неда?

Станимир помълча после кисело каза:
– Три стават другия месец. Щяха де. –
Алеко го изгледа още веднъж, после поклати глава и продължи. Искаше да се спуснат по страничния път, който не минаваше през центъра. Поне по мътните му спомени беше този.

– Какво смяташ да правим наистина с колата? Малко е в бокса… Алеко?
– забърза след него русото момче.

– Мисля… да я закараме в гората и да я изгоря ритуално… С тебе на волана… –
– Не бих се учудил. – сви рамене Стани и бръкна по дълбоко в джобовете си. – Всички ме мразите, поне това ми стана ясно.
Алеко се изхили. После изгледа приятеля си сякаш искаше да му каже нещо, но се спря.

Небето бе придобило сивкавия цвят на току намокрен цимент. Едрият викинг въздъхна и без да се обръща към русия момък изрече:

– Искам да повикаме помощ, Стани. Да опитаме да подкараме трошката и да се спуснем поне до Възбог. Там направо отиваме в полицията. – той отметна косата си и мрачно изгледа умрелия екран на телефона си – Имаме изчезнал човек от дни… вече не е шега.
Станимир не каза нищо. Почака малко след като едрият му приятел заслиза надолу, после бавно и нехотно се заспуска след него.

102-рото

Ако си за първи път тук – това е откъс от книгата ми „Песента на Хадар“. Цялата дотук може да бъде прочетена горе в страницата точно до „Начало“.
Забавлявай се!

***

„На хората само надделяване им е у главите.“

Слънцето се хили с прегракналия, изморен глас на яперицата.

Думите й се връщат като безкрайно ехо в главата ми. Сърцето ми бие адски бавно, ушите ми пищят, а наоколо сякаш се стеле мъгла посред ясно утро.

„Да надмогнеш другия, да получиш от него туй що искаш, а той да не ти вземе нищо – ей ти истинската ви жажда, истинската ви природа“.

Двата силуета пред мен се пуснаха от прегръдката си. После по-малкия тръгна нерешително през моста. Вървеше към мен, но все още не ме виждаше, не вдигаше клюмнал поглед от земята. Поех си въздух дълбоко и с всички сили се опитах да помръдна. Мъката в гърдите ми бе сковала дъха, гърлото, ръцете ми. Преместих едва крак наляво, към храста до мен. Ния вървеше все така забила поглед в обувките си. Само няколко крачки и щеше да ме види.

Трябваше да се махна на всяка цена. Помръднах още малко, после още… Храстът беше само на метър, дори на по-малко.

В този момент откъм моста се чу стон. Беше Стан, можех да позная гласа му и в безсъзнание. Този отвратителен и безценен звук.

Ния се обърна в недоумение назад. Нямаше време за губене.

Заметнах главата си с шала и с всички сили се затичах по склона към гората.

Виковете зад мен се умножиха, после чух как Ния изпищя, а след това отново завика – „Чакай, Неда, чакай, за теб сме тръгнали…“

Няма що, придобила съм тренинг през безсънните денонощия прекарани в планината. Връхлетях сред дърветата като спънат кон, шмугнах се сред храсти и клони, тук-там разни неща ме подръпнаха за дрехите, но аз грубо се откачам и продължавам.

След минути, или часове, краката ми рязко се свиха и аз приклекнах, докато пъхтях като хъски през юли.  Повръщаше ми се. В гърдите ми стиска… Не, кажете ми честно, кому е нужна цялата тази болка, целия този цирк? Какво хубаво има в това, та си го причиняваме, има ли смисъл? И онези, които ми пееха за дечицата, за осмислянето на живота… Абе вие болни ли сте, бе… Сега да ми паднете…

Наказана, или сама наказала себе си, да накарам и още някой друг да се чувства така? Да се лута между безсмислицата и болката?

„Всичко е надделяване момиче, всеки пие от другия“.

Това е най-лошото. Мисля, че Яна е права. Не виждам причина да не е. Хората всякога са завършвали гуша за гуша. Брат -брата, дъщеря и майка, приятели и любовници… Смисълът на любовта в един момент се обръща. Тя е любов към себе си. Всичко заради себе си правим, дори и уж като действаме за другия.

Усетих, че китката ми пулсира. Така бях стискала билките, че висяха почти на сламен сноп. Трябва да побързам. Надигам се и с треперещи крака пристъпвам нагоре. Трябва да преваля този пояс от борове. После са изронените поляни, оттам зная как.

Слънцето се мъчи да ме стигне между листата и стволовете. Присвивам очи и се спускам напред.

***

Над тъмни треви сключени клони горска поляна от звезди скриват, никнат от стъбла сплитат вейки и клечки, и бавно къща вият; Над кръгло парче студена земя бездънни очи се реят, над себе струят, под мене лежат и предревни песни пеят…

***

– Твоя съм. Искам да ми отвориш взора. Искам да ме направиш да видя.

Яперицата ме гледа без да мига, менчето от което пие е преполовено, но в погледа й се вижда бездна от умора. Огромна, зееща рана от изтощение. Виждала съм този поглед. Поглед на мъртвец.

След малко огънят се връща в очите й и тъмните зеници се изострят бавно и спират в очите ми.

– Сигурна ли си, Недо? – питат почти беззвучно устните й – Връщане няма, знайш.

Вдигам рамене.

– Едно сигурно има на тоя свят само. – после езикът ми сам изплюва язвително – Ти да не се разколеба? Време за прошка да не дойде…

Това я кара да се изправи на лакти и да ме изгледа с обичайния си присмехулно-ядосан взор.

– Горе – махва тя с ръка към сивия силует на изоставения хамбар (или църква) – Там, в мойта соба ще найдеш една възглавка. Донес’ я тука.

Не помня как съм стигнала дотук, кк съм минала през цялата гора, кога е минал деня. Не помня как съм сварила биле, какво съм сложила, как съм й дала да пие… Помня само как тя се закашля от първите глътки и после плю, и пак заспа, и така няколко пъти. Не знам да са били три, не питам и не отговарям.

Огънят се е разгорял и вие едри сянки по дърветата. Чист, без дим, без помисъл.

– Зорен корен и бяла булка. Трябва да стоят до пръв лъч, после да пиеш бездиханна, докато устата ти не се отвори сама. Тежко е, да знайш. Най-тежкото от приставанията.

– По-тежко от такова с мъж? – бодвам я пак, но не поддава, търси нещо из тъмните треви до нея.

– Ето, туй е – и ми подава нещо като отчупен клон. – Стискаш туй и дорде не се осефериш няма да го пускаш.

Парченце като корк, ама зеленикаво. Парче от стъбло на някакво дърво, ама кое не знам. Яна мълчи.

– Сега най-добре да спиш. Има да сбираш сили. Не се знае колко време ще те върти коренницата… Зор ще е, да знайш.

– Ще боли? –

Тя кимва уклончиво.

– Някои не ги боли. Но ще те върти сякаш тело и ръце и крака ти не са твои. Сякаш сега ги наденваш за пръв път.

– Не ми се спи. – изричам, но лягам до огъня – Макар да съм зверски изморена. Не знам как ще стана с първи лъчи… може би на луната ако са, утре вечер.

Тя махва с ръка сякаш всичко е уредено и дланта й ляга върху очите ми.

Чакам търпеливо докато я махне. После ги отварям…

 

 

…И я виждам – влязла е в стаята, докато съм ровила из нещата й, без да я усетя.

Песничката, дето си тананикам внезапно секва и аз леко отпускам чантичката й.

– Я пак ми кажи тези думички, миличко – еква гласът й – Я пак ги издекламирай? Какво да направят камъчетата?

Цялата трепери. Преглъщам сухо.

– Ама, мамо, аз много искам да си тука…

После става тъмно. Много тъмно, защото сянката й закрива прозореца. И тогава чувам гласа си и усещам как тя ме прегръща, но някак все едно съм отстрани, все едно съм друго дете, което само гледа.

Да си друго дете е по-спокойно.

Стискам зелената пръчка и мълча.

***

101-во

Ами – продължавам.
Трудно и тежко е да се завърнеш и понесеш отново цялата история на една започната и недовършена книга… привлича и тежи повече от бащината къща, понякога. Но ние няма как да продължим напред ако не се връщаме към миналото си, ако не се опитваме да го преживеем, разберем, а понякога и простим.

Благодаря, че ме съпътствате толкова време. Ще се постарая този път да стигнем до края, без да пускам нишката за чак такива дълги паузи.

Ако си за първи път тук – това е откъс от книгата ми „Песента на Хадар“. Цялата дотук може да бъде прочетена горе в страницата точно до „Начало“.
Забавлявай се!

21.

Сънувам и вървя. Как беше думата?
Бленувам.
Стискам в едната си ръка увехналата китка, в другата киселата ябълка. Няма по-добро средство за събуждане от тръпчивия рязък вкус. Зората отдавна е пукнала, небосводът виси над главата ми сънено и се чуди.
Чуди се къде отивам.
Чудя се и аз.
В гърдите ми е пусто, всички преживелици от последните няколко дни-нощи и часове-години са изцедили всяка мъка и радост от душата ми. Като след предълго, прекрасно море на палатки с любими приятели – прибираш се вкъщи и си по-изстинал и безмълвен от тостера, по-неуместен от калта, която си домъкнал по обувките си…
Гората леко издърпва завесата си от дървета и първите поляни над Яперино се плъзват пред уморените ми клепачи.
„Ако ме оставиш ще умра, Недо“, чувам я да говори.
Съвестта ми леко загризва аортата, но аз съм опитен плувец във вината… веднага гледам да обърна на вода всяка тръпчива жилка.
„Само да ги видя, да ги успокоя че съм добре, и после ще се върна, ще й занеса билката“.
„Те ако беха примрели за тебе щяха да те потърсят поне.“
Малкият предателски гласец отново се обажда. На самосъжаление ми мирише.
Преминавам през поляната и пред мен проблясват първите къщи. Червеникавите покриви изгряват на слънцето, което се придига тромаво над планината.
Представям си какъв съм призрак – нося се над тревата с нахлузена бяла рокля направо върху дънките си, едва си усещам краката, дори не знам как точно успявам да ги преместя. Поемам дълбоко въздух и издишам. Аромат на борове, пушек и още нещо.
После виждам моста, и почти едновременно забелязвам двата силуета в средата, опрени в парапета.
Разпознавам ги моментално. Едновременно като тухли по главата ме цапардосват желанието да хукна напред и това да се закова като попарена на място.
Като две тухли. Но втората е по-тежка.
Безпогрешно знам чии са силуетите.
По-малкият е надвесен над мижавото поточе, а по-високият го държи за ръка.
В мига, в който почти щях да се отлепя от мястото си, ниския силует се изправи и прегърна високия.
Бяха Ния и Стан.
Слънцето се разхили срещу ми.

17.

Шепите ми събират от кристалнобистрата вода, и виждам отражението или по-скоро силуета си в треперещата повърхност. Докато тя изтича на тънки струйки между пръстите ми, се гледам. Сякаш не съм се виждала от десетки години. Това ли съм аз? Усещам се изтощена, изцедена като последно парченце лимон върху огромен шаран. Главата ми тежи, под очите ми –  торби, кожата ми в бръчки… или поне би трябвало да е така.

Вместо това от водата ме гледа едно безизразно бяло, порцеланово гладко лице. Прозрачното сребро се гъне и играе върху дланите ми, криви образа ми, но въпреки това изглеждам добре. Твърде добре.

Част от мен невярващо цъка с език, като баща ми, докато готви. Вероятно сънувам, вероятно подсъзнанието ми се мъчи да подаде сигнали на тялото ми, да събуди ума ми, дъха ми, мен. Сигурно лежа някъде, в онази изоставена църква, или по-лошо – в болницата или в някоя канавка… Миг преди да изтече и последната капка вода, виждам устните си.

Усмихвам се.

Вдигам глава и замахвам с ръка.

– Казах да спреш – чувам гласа си отстрани, и в него звънтят сребърните камбанки на езерните води.

Цяла шепа бляскави перли политат към Велина. Тя бързо се обръща и вдига ръце, но е късно.

Капките засипват гърба й, и от всяка мокра точка се издига пара, като малко облаче.

Тя изпищява. Еленът отваря и другото си око и леко се опитва да се надигне.

Русата вила се чеше навсякъде по тялото. Прави една крачка назад към езерото, но аз подпалвам гърба й с още една шепа течни амуниции.

„О, и човеците го могат“ беше казала Яна. „Разликата между хорското и вилското можене е тънка, но тежка. Човека каквото го стори,  таквоз ще си е за него. Вилата каквото го стори – таквоз ще е, но за всички.“

Не знам дали всичко това е измислица, или халюцинация от кашите в главите, които легендите и драмите ми са натворили.

Знам, че усещам адски реално мокрия си панталон, студения въздух и жилещите камъчета, с които Велина се опитва да ми върне ударите.

Излизам и се хвърлям върху й, двете се счепкваме като кифли шестокласнички за косите и дрехите и дърпаме, падаме и се въргаляме. Главата ми се удря в земята, следвана от тази на Велина, ушите ми пищят от крясъците й, но не пускам. Тъпият елен се е изправил, но стърчи недоумяващо до нас, сякаш търпеливо чака да излъчим победител.

– Махай се – озъбвам му се аз почти в муцуната и отнасям един шамар от вилата по своята.

Бавно и колебливо докато ние се опитваме да се оскубем и одерем, той се обръща и пристъпва леко по пътеката между храстите.

Десет

Ама сякаш срещу целия свят… Мъка беше цял ден.
Ура, само още 86 дни ту гоу…

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар” в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

7.

Залезът пращаше светли целувки за сбогуване. Последните лъчи се пилееха във върхарите на дърветата. Планината притъмняваше със скоростта на нощта, хладно и неумолимо.
На възвишението над отбивката се издигаше стара соц-сграда, панелен бункер, малко по-голям от обикновен трафопост.
Неда стоеше облегната на колата, вдигнала и двете си качулки, една в друга – и на  суичера и на ветровката. Ния бе клекнала на леко плешивичката полянка, на която бяха спрели отстрани на пътя и ровеше любопитно из тревичките. Беше тихо. Гората се приготвяше за сън и дебнене.
– Колко още ще се мотае? – измърмори високото момиче и за пореден път извади телефона си, за да погледне часа. – Трябва и да се настаним, освен всичко друго.
Ния помълча. После попита:
– Разделихте ли се?
Гората притъмня с още няколко октана. Освен мрачно стана и напрегнато.
– Какво искаш, Холмс?
– Нищо… Принципно си непукист, но не се държиш чак толкова грубо. Откакто сме тръгнали, си като ранена котка… Дереш.
– Глупости. Просто ме нервирате, това е –
– Всички те нервират.
– Аман…
– Виж, ако искаш не ми казвай нищо. Аз не ща да съм ти някакъв кош… Имаше ли смисъл да идваме, обаче?
– Ния, хайде да не дрънкаме излишни тъпотии, а? – тя отново измъкна телефона си. Горчилка се надигна в гърлото й. – Просто… не ми се говори.
Ния се изправи. Подтисна стремежа да се приближи до приятелката си – отдавна знаеше, че тия „не й минават” и само щеше да я подразни.
– Помниш ли скопчето? – каза тя, докато подреждаше детелини по ръката си.
Неда кимна. Слушаше Ния с едно ухо, умът й я бе пренесъл в друг разговор.
– Виж, вика, аз ги не моем тия работи… – изимитира тя умело мъжки глас.
Високата се усмихна разсеяно.
– Продължението беше още по-яко – ухили се измъчено дребничката й приятелка – „Сакам да ти кажем, че веке нема се бараме”.
Неда се засмя за миг, после отново се намръщи.
– Виж, Нийски… – после млъкна и прехапа устни. – Знаеш какво ми е отношението… –  затвори уста рязко и стисна зъби. Омагьосан кръг. Както и да тръгнеше да говори за това, все неговите думи идваха на езика й.
Тя тръсна глава и се отлепи от колата.
– Стига глезотии, я да видим къде замъкнаха оня тиквеник –
Ния погледа твърдата като орех своя приятелка известно време в гръб, после въздъхна и тръгна след нея.
– Знаеш ли, Дикинсън е написала онова за теб – продължи тя упорито, докато я настигаше –
– Спри, мрънкало –
– Мъката като жилите, с времето се подува – израпира на бърз ход дребосъчката – А пък пренадутите балони се пукат сами.
– Не те слушам.
– Толкова трудно се усмихваш, и бабата го каза. Какво чак толкова се е случило?
Неда спря и се обърна. Физиономията й вещаеше буря. Тя отвори уста да изсипе всичко, което едва сдържаше.
– Хей, кифли! Имам си водач!
От схлупения бункер изпълзяха Алеко и нисичкият планинец. Прашни, с омазани ръце и светнали очи, те бяха пълна противоположност на сериозните лица на девойките.
– Какво става? – изгледа ги високия викинг отгоре
Побеснялата Неда се овладя бързо.
– Тъкмо се чудех колко още ще се мотаете – отсече тя.
– Направо мислехме дали да не те зарежем – подхвърли злъчно и Ния.
– Не бих се учудил… Какво сте се разсъскали, помогнах малко на Да Видиан.
– На кой? – недоумя джаста-прастата.
Алеко тупна момъка по рамото.
– На Виден… Най-якото обаче е друго…
Момичешко мълчание. При всяка момчешка фукня…
– Виден е планински водач.
Лицата на двете казваха „Аха… и той к’во?“
Още по-тържествено и бавно викингът обяви:
– Знае точно как да стигне до Хвърчил.

Деветото свикване

Сега вече трудът идва на първо място. Ето това е възпитание – на стари години кръгчета и ченгелчета да въртиш до края на тетрадката, та да ти дойде акъла, как точно се прави маслото. Колко баби и дядовци цитирам, не знам, но са много със сигурност. Един приятел ми каза да внимавам със съня, и снощи в пристъп на притеснение отказах да отида на… кръчма. Представяте ли си? Аз? Да мога и да не изляза? Не съм болен, ама нещо има. Някоя дива омая ме е налегнала, сравнима само с безсънни нощи и неадекватни реакции при влюбване до уши.

Сам на себе си сенсей да станеш – това си е умение и тежка задача, ама като няма друг наоколо, както казва Гандалф…  😀 Намигване от надувкото и доскоро със следващата „омаяна“ глава:

Ако си за пръв път тук:

Пиша и публикувам на този блог книгата си “Песента на Хадар”. Това, което следва по-долу е продължение. Ако искаш да четеш отначало, в нормална последователност – историята е публикувана пак тук, но в отделния раздел “Песента на Хадар” в менюто по-горе, точно до раздела “Начало”. 

Забавлявай се!

________________

6.

– Кой поток? – запитах със затворени очи.

– Онзи зад света. Много питаш –

Луната сигурно се бе показала. Кулата изсветля. Зад затворените си клепачи виждах големият пълен диск да виси точно над прозорчето, набъбнал и ярък. Орехът полюшваше сребърните си клони, и последните празни шушулки, дрънчаха като камбанки, като глави от зелени гущери, които въртяха очи подозрително насам-натам. Стената около църквата също бе бяла като мляко, сякаш осветена от упор от фарове на кола. Най-интересното обаче бе мъглата. Разпростряна нависоко, чак до сребристите стрели на боровете под върха, тя мърдаше и клокочеше като жива. Никога не си бях давала сметка колко красива може да бъде, ако я видиш цялата като облак, като от птичи поглед, като мъхесто бяло гнездо с множество разклонения. Меката й паяжина покриваше всичко, мушеше се навсякъде обгръщаше дънери и клони, треви и камъни, и течеше. Течеше към църквата. Обгръщаше камбанарията. Катереше се към нас.

Търсеше мен.

Как виждам всичко това?

Опитах се да отворя очи. Безуспешно.

Много е трудно да ги отвориш, когато вече са зяпнали като котешки прозявки.

Тухлите не светеха. Бяха покрити с влажна, пулсираща течност, която блестеше на лунната светлина.

Луна също нямаше.

Ръката й (ток в дланта ми) сграбчи моята. Не бях усетила кога се бе разнесъл лекия напев (дните ми взе, нощите утрои), натрапчив и сладък до желание да плюеш. Пееше със затворени очи (а моите отворени ли бяха) и лицето й грееше като слонова кост пред свещ, метални отблясъци и звук от гайда… Надруса ме сестро… Как не съм забелязала, че воалът ти от мъгли е направен… Вият се като живи, снагата ти с нектар поливат… като Клеопатра се къпеш всеки миг в самодивско мляко… (отвори порти, лице открий, да пия дай ми, миг еликсир)

Навеждам лице, защото краката ми плуват. В мъгла газят, провесени над нищото. Не мога да скоча и да избягам. Цялата бяла маса от планината се е изсипала в малката стаичка, блика, набъбва, прелива, надига се и стига лицето ми.

„Сестро, пей” дочувам глас далечен, виждам очите й вперени в мен, течно сребро от зеници, като сутрешно сиво небе, ръката й стиска моята, сила идва и катери мускулите, пълни заряд, думите ечат, но устните лепнат, ноздри пълни с мътна вода, задух и тежест… „Отвори уста и пей” …инстинктът ме кара да скоча и да изплувам, ръката й ме стиска и държи на място с нечовешка сила. Думите се леят от устата й, по-бързи от мъглата, огнени лодки в бяло море (лице открий, лице открий, да пия дай ми, сърце не спи)… стигат устните ми, аз ги стискам… въздух не ми остава, друго не ми остава… Как отваряш уста на дъното? С последният вик на удавника, отчаян опит да вдишаш въздух от тоновете течни талази които те натискат…

…Лице открий – чувам гласа си ясно сякаш до мен друг изрича думите.

Дишам.

Луната е влязла в камбанарията, тухлите висят наоколо ми.

Пея.

– Да пия дай ми, сърце не спи, за твойте тайни, няма мир, без дих оставам, без стих запявам, че твойте тайни, са моя мир…

Луната е влязла в устата ми, ръката ми гори, всичко наоколо (лице открий) шупва  в кристална пяна, натиска ме към дъното… сбогом свят това е краят …

И рязко става прозрачно.

Тихо и ясно.

Виждам през камбанарията. Виждам двора, ореха, стената, планината. Виждам нея, виждам булото и усмивката й.

Очертания. Всички те са само очертания на фона на това, което е. Като листа по бързите струи, като тънка хартия потопена във вода, като избелял плат, през който виждаш слънцето. Контури на съдържанието.

Далечен екот смущава тишината.

Рев оглушителен разтърсва света, разлюлява луна и звезди и отбрулва всичко от нас.

Пред мен тече. През мен тече. Виждам го, но не го докосвам. Усещам го, но не го улавям.

Аз съм в Потока.

***

Ако се спускаш от върха Хвърчил е почти точен кръг, кацнал на малко ръбче над бездната, къс плато, хоризонтална чиния земя, осеяна с бели къщички, зелени ливади и дръвчета и червени керемиди и огради. Под него далеч по-надолу Калено се е протегнало като змия, глътнала пътя, пуснала леко шкембе покрай мегдана, а най-долу забил връх в равнината се изсипва триъгълният  Възбог.

В една от най-близките откъм върха къщички се чува писък. Рев на бебе оглася селото и кръшна мома изскача отвътре боса, понесла див вързоп в ръцете си. Едва се е развиделило, и тънките валма от роса тя стъпва странен танц. Детето се успокоява,тихо почва да гука, и майчиното лице се усмихва щастливо изпод големите сини сенки, виснали под очите като зрели сливи.

– Радо, що става булка? – клати глава едрият мъж изскочил по риза след нея – Днес година ще му правим, ти не мож’ го успокои.

– Виновна съм? – тихо дума тя и остър поглед впива в челото му

Той гледа, в очите му горят недоспиване и съмнение, но лицето й го успокоява. Нежна усмивка се плъзва по лицето му.

– На тати хубавиците –

Измореното лице на Рада не трепва. Нито от острия тон, нито от нежните милувки когато мъжът я прегръща. Само очите й се отпускат и замъгляват. После поглежда малкото в ръцете си и едва тогава в ъгълчетата на устата й заиграва усмивка.

Момчил излиза нагласен. Дошъл е краят на работата в селото, скоро отново нагоре ще поеме със стадата. Навежда се над малкото и го целува. То пропищява.

– Въй, вие двамата луди ли сте, детето навън да държите? – стара баба излиза изпод стряхата. – Ще го простудите, ще си изкашля червата! Я вътре веднага.

Лицето на Рада пламва. Тя отваря уста, после поглежда Момчил многозначително.

– Ами аз такова… – плете той и побутва жена си към вратата – Много реве бе майко, само навън се успокоява.

– Чай, чай му давайте, а не леден въздух! – отсича тя и посяга да дръпне навътре.

– Влазяме, влазяме, хайде остави ни малко –

Той целува бързо жена си по устата. Тя го гледа без да отвърне.

– Ще ме оставиш с нея –

– Па не я слушай, тя само си говори – вдига рамене Момчил. – Трябва да сбера пара, тази година двойно ще ми платят и ще си остана после за повече.

Тя го гледа, а в очите й той се оглежда… калпак е сложил, а главата му гола… вижда как годината се извърта и пак на вратата седят, но тя държи дъщеря им за ръка… той им маха, но само малката му отвръща… друга година се извърта, дебел ямурлук облякъл е, майка му му маха от прозореца, а те двечките седят без да мръднат… Още една се врътва…

Той завърта глава.

– Ще гледам да слизам като съм близо –

– Да идваме ние. Пак накъм билото ли ще водиш? – смътна надежда в гласа й.

Страх в очите му.

– По-добре е тук да сте. Студено е горе. А и … – сеща се за туй що търси и млъква. Пипа торбата, нов кавал има. Трети поред, и ни тон има, ни сърце.

Та се изсмива и прави стъпки сякаш танцува, боса в тревата, росата блести по краката й. Копнеж се заражда в гърдите му. Тръгва към нея и се опитва да я хване, а тя закачливо му бяга по-двора.

– Хайде, вземи ме с тебе – чурулика гласчето й – Всички други жени искат мъжете си вкъщи, само аз съм готова да те следвам! Хайде, Момчиле! – клепките й пърхат и гъделичкат гърдите му.

Страхът отново налива в сърцето му. Преглъща трудно и после се обръща.

– Детето да порасне пък ще видим –

Нещо гасне в погледа й.

– Прибирайте се скоро! – чува се пак глас от къщата.

– Хайде, Радо – казва Момчил от портата, но на двора вече няма никой.

Докато прекрачва навън към пътя, вратата на къщата се затръшва.

След миг отвътре се разнася бебешки рев.

/Не/постоянството

За обещанието ми да пиша всеки ден в продължение на 30 (трийсет) дни (по рецепта на Стив Павлина).

Писал съм за постоянството. Покрай решителността. Трябва може би да кача нещата тук в раздела статии, но все нямам време, като сега. Ако искате да хвърлите един поглед – едното е в webcafe, a другото – при Григор.

Сега искам да пиша обаче за непостоянството. Всеки човек има поне едно нещо в живота си, което някак му убягва, или му поставя препятствия, или по някакъв друг начин го вбесява, отчайва или амбицира. При мен това е писането.

Моето писане е като болестно състояние. Не мине време и току ме тръшва до лудост – кара ме да не мигвам до късно или да ставам по тъмно, да извършвам редица престъпления (най-вече крадене на време) срещу семейството ми, приятелите ми, работата си, и дори любовта ми към свиренето. След това си отива внезапно, измъква се рязко като покривка изпод купчина чинии и прибори на масата, дръпната от ръцете на ловък жонгльор. Обикновено не усещам кога ме напуска – най-често то се случва по време на някаква пауза – море, ваканция, пътуване или дори истинска конвенционална болест, която спира устрема ми за известно време. Естествено след паузата аз се хвърлям отново върху приключението, с което съм се захванал, но нещо вече липсва. Моите набези във Фантазия стават все по-редки, и все повече заприличват на десанта на Нормандия – воля, график, упражнения, (дез)организатори, планове, планове, (не)бесен смях… Все повече заприличват на работа. И един ден, уморен от многото задачи, които трябва да свърша и без това, за да „преживявам“, аз спирам. Отчаян, огорчен, разбит от мъка по моята скитаща любов. Най-голямата. Без съмнение, въпреки че имам и други такива, признавам…

И после, точно когато съм „мирнал“, както все ме съветваше баба ми, грешно подлъгана от името ми, зает с какво ли не, по средата на нещо съвсем различно от творчество дори, моята страст /или болест/ се връща и се нахвърля брутално върху ми. Седя с глуповатата усмивка на камилче, което пак иска да бъде мамено, и оставям нежните й ръце да съблекат едно по едно всички мисли и вълнения от настоящето, всички излишни дрехи и рамки на реалността. И сред важната среща, посред гостито ми у приятели, които не съм виждал от години, сред играта с децата ми дори, аз се измъквам само по тази безумна усмивка и се скривам някъде, за да нахвърлям очертанията на набъбващото гигантско бобено зърно на Джак в мозъка ми. И катеренето, танцуването отново започва.

К’ъв ми е проблема? Постоянството? Решителността? Не го искам достатъчно? А може би ми липсва самодисциплина? Вероятно и заниманията ми с над шест вида дейности дневно също е фактор…

Ако някой има идеи, моля да ги сподели, с удоволствие бих пробвал всичко. Бих пробвал и отвара от охлюви и медузи, мамка му, само да знам че има минимален шанс да помогне.

Сега се връщам отново на чудесния пост на Стив Павлина (насочвам към българския превод), който така ме шамароса преди време, и продължавам да си го препрочитам, с неговата уникална яснота, истинност и незабелязана очевАдност. Смисълът накратко е, че ако си създава човек цели, но няма никакви създадени навици за постигането им, най-вероятно те ще си векуват в списъка му с желания…

Поста на големия блогър ще си го прочетете отделно, но тук искам да кажа друго нещо. Рецептата на този мъдрец е доста интересна – „Започни с трийсетдневна проба“.

Ами добре де – защо пък не? Пробвал съм какво ли не – чел съм писанията за писането на най-различни писатели и въобще хора на изкуството – всеки от тях съветва да нямаш ден без да напишеш поне ред. Ще опитам този практически съвет.

Давам дума тук…

… 🙂

Този пост, така, както го виждате по-горе, беше написан на 25 февруари, и трябваше да бъде публикуван още тогава… но после размислих. Реших, че няма да давам дума докато не пробвам дали ще мога да я сдържа. Следваха три опита – от по седмица, шест дни и още някакви, не помня колко /но бяха по-малко предишните :)/. И после дойдоха разни други проблеми , и аз спрях.

Но дойде 6 август и синът ми проходи. Гледах го всеки ден – беше му по-лесно да пълзи, влечеше го да се пльосне по корем, но с новата изправена походка можеше да стигне по-високо, да събори и захапе повече неща, а и в крайна сметка всички му се радваха… Проумях, че ако не изпитваш удоволствие от това което вършиш, ако не ти е полезно, ама така че да те сърбят и кокалите да го правиш – няма смисъл да се опитваш.

От този ден зачатках на клавиатурата или драсках по тефтерите си и до 12 септември нямах пропуснат ден. После започнах да изпускам по някой и друг за почивка, и все пак не изгубих засилка. Продължих. Случвало се е и по два дни да  изпусна, но някак нещо ми липсваше – беше ми сякаш съм си легнал, без да се изкъпя, а ми е едно лепкаво, като тиксо по зъбите…

И сетне попаднах (отново) на моя цяр, подарък от една приятелка – „Дзен в изкуството на писането“. На Рей Бредбъри, разбира се – кипящия вулкан от вдъхновение изпод кориците.

Човек може да не усвоява съвети от тази книга. Може да не практикува или прилага нищо. Достатъчно е само да почете малко и ще пращи от мощ – като слънчева батерия в ядрото на галактиката.

Сега вече мога да дам дума. Знам, че вече съм я спазил.

Като онзи индийски мъдрец, който, когато довели едно пристрастено към сладкишите дете при него за лечение и помощ, помолил да го доведат пак след месец. Когато дошли отново, той се навел до ухото на малкото и му пошепнал нещо. След време бащата на излекуваното (явно 🙂 ) детенце дошъл да благодари и поискал да разбере какво му е казал мъдрецът. „Ами казах му да спре да преяжда със сладко“ вдигнал рамене лечителят. „А защо не му го казахте още като дойдохме първия път?“ зачудил се бащата.  „Няма как да убедиш друг в нещо, което сам не познаваш“, отвърнал мъдрецът. „Просто трябваше самият аз да спра сладкото, за да видя как е…“

Весела и спорна!

„You must stay drunk on writing, so the reality cannot destroy you“

Ray Bradbury