Като малък имах близнак.
Даже по-скоро беше близначка, въпреки че отначало това някак си нямаше значение и затова не знаех точно.
Тя много приличаше на мен, и въпреки това беше съвсем различна. Много харесваше нещата, които обичах да правя, и се въодушевяваше от всякаквите ми налудничави идеи. Беше такава дивачка обаче, че се хвърляше да прави неща, за които на мен определено не ми стигаше смелост.
Да се катерим по дърветата и да висим от клоните надолу с глава, да се промъкнем зад пейката на големите и да им откраднем тайно бирите (за да ги изсипем в изкопа отсреща), да прескочим оградата на близкия строеж, за да си вземем едни суперски тръби от здрава пластмаса, които така добре ставаха за лазерни мечове…
Много ми се сърдеше, когато не се съгласявах да играя това което бе намислила. Можеше да се цупи с дни и това много ме измъчваше. После, когато успеех да намеря точните думи, малко по-малко ми прощаваше… със задължителен тупаник. То и аз не й оставах длъжен.
Успокояваше се, когато ѝ разказвах истории. Отначало започвах плахо, защото тя се смееше на всяко несъответствие и задаваше всякакви притесняващи въпроси. Отговори като „защото така са правели тогава“ или „защото тогава хората можели да летят“ не ѝ допадаха изобщо.
Но постепенно историята започваше да я увлича и тя се сгушваше някъде близо но и на разстояние от мен, за да може да ме гледа и чува. После се запалваше от някаква идея и часове наред можехме да седим и да си говорим, да ръкомахаме и подскачаме превъзбудени от приключението.
Много се радваше и когато разказвах истории на двора, пред приятелите и пред съседчетата. Умираше да се смее на Красо, който го беше толкова страх след всеки разказ до късно, че не смееше да се прибере сам до входа си. Разбира се, винаги го изпращаше с мен.
Най-много обичахме да правим номера на нашите.
Тя винаги ме подкрепяше срещу тях – нямаше никаква милост, щом ставаше дума да им скроим номер. Понеже беше трудно да я обвинят, винаги предлагаше тя да извърши пакостта а аз да се мотая публично, за да не могат да ме намерят виновен.
Все казваше – те си го заслужават.
Мисля, че тя започна с убеждаването на приятелите ми да избягаме. И, понеже бях много запален да убеждавам, а тя – залисана да ме слуша, докато зарибявах Явор, моят съсед, се случи така, че ни разкриха.
Помня десетата си година много добре.
Тогава чух една реплика от българския филм „Йо-хо-хо“ – в него капитана на пиратите каза на малкото момче – „Десет години е най-добрата възраст на човека.“
Поддържам думите му и сега – именно на десет бях едновременно най-див и най-разумен, и се чувствах най-готин и щастлив. Две години по-късно вече бях пубертетна развалина – никакъв акъл, никаква радост, само неясни копнежи. Копнежи на растежа.
Бяхме с Явор, който беше две години по-малък от мен, но бе по-висок и все се съмняваше в думите ми.
– Как така ще построим космически кораб, Миро? – питаше ме той с леко заваления си говор – Нали не знаем как се строи? Нали сме малки?
Аз разпалено започвах тезата си отначало – как ще измъкнем планове от едни учени, как ще успеем да използваме дърво, защото при контакт с космическия вакуум структурата му се променя и то става по-здраво от желязо… как ще пътуваме където си искаме и ще сме свободни и няма нашите да ни се карат, да ни казват какво да правим. Кога ще почнем, как ще се справим.
Явор беше последният все още неубеден. Бяхме девет деца, от които дори и сестричката му вече ми вярваше. Проблемът винаги беше когато стигнех до момента, в който трябваше да вземем с нас парите от касичката си. Не за да ги даваме на някой, а за да си имаме, и разбира се, да си купуваме неща за космоса.
За полета. За мечтаната свобода.
Близначката се радваше много, и тупаше приятеля ни по рамото, сякаш за да го убеди. Отвреме-навреме припяваше някоя от съвършено добре запомнените от нея музики от филм…
Улисани в обяснения, не бяхме чули нито съседа, който излизайки от вкъщи беше спрял да ни послуша, нито бащата на Явор и моите баба и дядо, които, повикани от същия неприятно любопитен съсед, се бяха спотаили на горната стълба, за да разберат какви ги кроим…
В един момент Явор поклати глава, а после каза, че не знае и ще види, но тази история не му харесва.
– Нима искаш да останеш тука и да те мъчат? – попитах аз на висок глас и посочих близнака си. – Ето питай я как мъчат мен…
Момчето ме изгледа с почти ужасèн, неразбиращ поглед, а после бързо стана, изтупа си панталонките и се отправи нагоре.
Аз поседях малко, а когато се прибрах, вкъщи ме чакаше семейният съвет, който щеше да прекрати бъдещата ми кариера в джедайския орден.
Посрещнаха ме облакътени на масата. Най-много ме потресе това, че баба ми не говореше много – нещо силно необичайно за нея, а дядо ми, който обикновено фучеше и ръмжеше, сега ме питаше меко и с някаква тъга в гласа си:
– Защо искаш да избягаш?
И още по-ужасното:
– С какво толкова сме те мъчили?
В този момент осъзнах, че частта с мъченето е била по-скоро художествен похват за убеждение на неверни пишман-космонавти.
Близначката им се изплези, но аз се чувствах много виновен. Тя се опита да ме дръпне и да избягаме, но аз я отблъснах.
Сълзите ми рукнаха, казах си всичко, и баба и дядо така ми повярваха, че дори ме защитиха пред другите родители, които почти бяха решили, че искам да взема дребните джобни на децата им. Показаха им касичката ми, от която и аз бях извадил всичко, и го бях подготвил за път. Предложиха, ако нещо е изчезнало, да го възстановят.
После, късно вечерта, когато всичко бе свършило и вече се унасях да заспя в топлото си легло, изведнъж се сепнах.
Моят близнак, моята сестра по съдба я нямаше.
Огледах се, извиках я тихо, после се защурах из къщи, проверих и под леглото. Търсих къде ли не.
Ревах като момиче почти цяла нощ, но тя така и не се появи.
Оттогава, всеки път когато се събудя сутрин ме сграбчва чувството, че нещо не е в ред, сякаш някой си е тръгнал. Сякаш някой е бил в стаята ми, съвсем близо до мен, но щом е видял че се събуждам, се е шмугнал в сенките.
Защото знам, че тя е там някъде. Някъде много, много близо до мен. Гласът й още звучи в главата ми, и трябва само да намеря точните думи, за да мога да я върна. За да се усмихне, да ме перне отново по врата и аз да тичам след нея, докато ѝ дам целия си дъх.
Докато я открия.
Публикувано от Moro 
Сладум 