Докато открия

Като малък имах близнак.
Даже по-скоро беше близначка, въпреки че отначало това някак си нямаше значение и затова не знаех точно.
Тя много приличаше на мен, и въпреки това беше съвсем различна. Много харесваше нещата, които обичах да правя, и се въодушевяваше от всякаквите ми налудничави идеи. Беше такава дивачка обаче, че се хвърляше да прави неща, за които на мен определено не ми стигаше смелост.
Да се катерим по дърветата и да висим от клоните надолу с глава, да се промъкнем зад пейката на големите и да им откраднем тайно бирите (за да ги изсипем в изкопа отсреща), да прескочим оградата на близкия строеж, за да си вземем едни суперски тръби от здрава пластмаса, които така добре ставаха за лазерни мечове…
Много ми се сърдеше, когато не се съгласявах да играя това което бе намислила. Можеше да се цупи с дни и това много ме измъчваше. После, когато успеех да намеря точните думи, малко по-малко ми прощаваше… със задължителен тупаник. То и аз не й оставах длъжен.

Успокояваше се, когато ѝ разказвах истории. Отначало започвах плахо, защото тя се смееше на всяко несъответствие и задаваше всякакви притесняващи въпроси. Отговори като „защото така са правели тогава“ или „защото тогава хората можели да летят“ не ѝ допадаха изобщо.
Но постепенно историята започваше да я увлича и тя се сгушваше някъде близо но и на разстояние от мен, за да може да ме гледа и чува. После се запалваше от някаква идея и часове наред можехме да седим и да си говорим, да ръкомахаме и подскачаме превъзбудени от приключението.
Много се радваше и когато разказвах истории на двора, пред приятелите и пред съседчетата. Умираше да се смее на Красо, който го беше толкова страх след всеки разказ до късно, че не смееше да се прибере сам до входа си. Разбира се, винаги го изпращаше с мен.

Най-много обичахме да правим номера на нашите.
Тя винаги ме подкрепяше срещу тях – нямаше никаква милост, щом ставаше дума да им скроим номер. Понеже беше трудно да я обвинят, винаги предлагаше тя да извърши пакостта а аз да се мотая публично, за да не могат да ме намерят виновен.
Все казваше – те си го заслужават.
Мисля, че тя започна с убеждаването на приятелите ми да избягаме. И, понеже бях много запален да убеждавам, а тя – залисана да ме слуша, докато зарибявах Явор, моят съсед, се случи така, че ни разкриха.

Помня десетата си година много добре.
Тогава чух една реплика от българския филм „Йо-хо-хо“ – в него капитана на пиратите каза на малкото момче – „Десет години е най-добрата възраст на човека.“
Поддържам думите му и сега – именно на десет бях едновременно най-див и най-разумен, и се чувствах най-готин и щастлив. Две години по-късно вече бях пубертетна развалина – никакъв акъл, никаква радост, само неясни копнежи. Копнежи на растежа.

Бяхме с Явор, който беше две години по-малък от мен, но бе по-висок и все се съмняваше в думите ми.
– Как така ще построим космически кораб, Миро? – питаше ме той с леко заваления си говор – Нали не знаем как се строи? Нали сме малки?
Аз разпалено започвах тезата си отначало – как ще измъкнем планове от едни учени, как ще успеем да използваме дърво, защото при контакт с космическия вакуум структурата му се променя и то става по-здраво от желязо… как ще пътуваме където си искаме и ще сме свободни и няма нашите да ни се карат, да ни казват какво да правим. Кога ще почнем, как ще се справим.
Явор беше последният все още неубеден. Бяхме девет деца, от които дори и сестричката му вече ми вярваше. Проблемът винаги беше когато стигнех до момента, в който трябваше да вземем с нас парите от касичката си. Не за да ги даваме на някой, а за да си имаме, и разбира се, да си купуваме неща за космоса.
За полета. За мечтаната свобода.

Близначката се радваше много, и тупаше приятеля ни по рамото, сякаш за да го убеди. Отвреме-навреме припяваше някоя от съвършено добре запомнените от нея музики от филм…
Улисани в обяснения, не бяхме чули нито съседа, който излизайки от вкъщи беше спрял да ни послуша, нито бащата на Явор и моите баба и дядо, които, повикани от същия неприятно любопитен съсед, се бяха спотаили на горната стълба, за да разберат какви ги кроим…

В един момент Явор поклати глава, а после каза, че не знае и ще види, но тази история не му харесва.
– Нима искаш да останеш тука и да те мъчат? – попитах аз на висок глас и посочих близнака си. – Ето питай я как мъчат мен…
Момчето ме изгледа с почти ужасèн, неразбиращ поглед, а после бързо стана, изтупа си панталонките и се отправи нагоре.

Аз поседях малко, а когато се прибрах, вкъщи ме чакаше семейният съвет, който щеше да прекрати бъдещата ми кариера в джедайския орден.
Посрещнаха ме облакътени на масата. Най-много ме потресе това, че баба ми не говореше много – нещо силно необичайно за нея, а дядо ми, който обикновено фучеше и ръмжеше, сега ме питаше меко и с някаква тъга в гласа си:
– Защо искаш да избягаш?
И още по-ужасното:
– С какво толкова сме те мъчили?
В този момент осъзнах, че частта с мъченето е била по-скоро художествен похват за убеждение на неверни пишман-космонавти.
Близначката им се изплези, но аз се чувствах много виновен. Тя се опита да ме дръпне и да избягаме, но аз я отблъснах.
Сълзите ми рукнаха, казах си всичко, и баба и дядо така ми повярваха, че дори ме защитиха пред другите родители, които почти бяха решили, че искам да взема дребните джобни на децата им. Показаха им касичката ми, от която и аз бях извадил всичко, и го бях подготвил за път. Предложиха, ако нещо е изчезнало, да го възстановят.

После, късно вечерта, когато всичко бе свършило и вече се унасях да заспя в топлото си легло, изведнъж се сепнах.
Моят близнак, моята сестра по съдба я нямаше.
Огледах се, извиках я тихо, после се защурах из къщи, проверих и под леглото. Търсих къде ли не.
Ревах като момиче почти цяла нощ, но тя така и не се появи.

Оттогава, всеки път когато се събудя сутрин ме сграбчва чувството, че нещо не е в ред, сякаш някой си е тръгнал. Сякаш някой е бил в стаята ми, съвсем близо до мен, но щом е видял че се събуждам, се е шмугнал в сенките.
Защото знам, че тя е там някъде. Някъде много, много близо до мен. Гласът й още звучи в главата ми, и трябва само да намеря точните думи, за да мога да я върна. За да се усмихне, да ме перне отново по врата и аз да тичам след нея, докато ѝ дам целия си дъх.

Докато я открия.

Реклама

41. Коренуването започна

41.

Интересно нещо е времето. Колкото по-назад го връщам в историята на Коренуване, толкова повече е напреднало в истинския живот..
Това е клип от първото Коренуване.
Тогава това беше началото на историята – Радо се изкачва в планината, за да търси отговори, и среща Стоил велията, да чуе историята му, и да разбере че за проблемите време няма…
Но после ме зачовърка въпросът – добре, ами Радо откъде дойде? Какво прави там, в тая планина, да катери като алтав без посока…
Така се роди „Невидена река“ – първата книга от Коренуване.
На живо след още 41 дни…

Коренуване

Идеята за този спектакъл изгря постепенно. Отначало беше музиката. После дойде и словото. После дойдоха песните, които камъче по камъче започнаха да градят историята…

После дойде 2014-тият септември, и в Art Hostel-а концертът се превърна в един разказ.

И така стигнах до 2014-тият Декември, пето число, когато Коренуване се появи за пръв път под това си име пред публика…

Благодарение на Антон Велев имаме звука от цялото, а слава на Евгени Богданов пък държим и заснети някои части…

Това е първото видео от края на вечерта.

View original post

43. …Наред ли е всичко, Радославе?

(Коренуване разказва „Невидена река“- откъс 2)

***

Как да кажеш на човек, който се намира на върха на щастието си, че имаш проблем? По-точно – как да кажеш на любимия си човек, който е намерил кариера, дом и може би щастие, че имате проблем?

Наред ли е всичко. Радославе. 

Със сигурност не и в главата ми.

Огромните светлини в тунела ритмично ми бъркат в мозъка, като че ли съм на носилка в болницата след операция на очните дъна. Защо ми трябваше да се наливам като пробита делва? Защо тази страна действа така на хората? Все пиене, разговори, песни до умопомрачение…

Косьо се извърна от предната седалка и се ухили.

– Ще ти трябва доктор, момко…

– Доктор Иванов, доктор Иванов… – немощно измучах аз.

– Знам един съвсем наблизо.

– Наблизо? Тук е планината, човече… Да не са отворили болница в Гела?

Той се хили.

– Не там. И не болница.

После дава газ и родопските завои отново захващат да изстискват стомаха ми като мокро пране. Всичко се завърта на бърз кадър през пулсиращата ми глава.

***

Спрели сме пред нещо като… как се казваха онези комбинирани магазини с кръчми?

Хоремаг.

Точно така – хотел–ресторант-магазин – хо-ре-маг. Убийствено име за пънк банда.

– Това е кръчма, пияницо – олюлявам се аз, докато се опитвам да си измъкна раницата от колата. – Не болница.

– Но кръчмарят вътре е доктор. Доктор „Ох, Сипи“ – Косьо се кикоти, сякаш е казал убийствен виц, и се шмугва през вратата на заведението.

Оглеждам се. Селски къщи и улици, самотно куче на сянка под оградата, а над нас се издига онзи гигантски зелен склон. Дъхът ми спира, а вратът ми ще се откачи от извиване.

Турлата лъщи най-отгоре и ми се хили. „Пак ли ти, бе, пишман катерач.“

Изсумтявам и се пъхам след Костадин в тъмното и прохладно помещение.

На няколко маси седят различни хора: компания младежи с раници и екипировка за катерене, сигурно пещерняци; двама старци, с бели бради и бели порцеланови чаши; семейство с детенце, което отвреме-навреме пищи, за да си подсигури дозата внимание. Най-отзад в дъното са седнали в кръг около масата петима мъжаги, които мълчаливо, бавно и ритмично пият от малки чашки.

Косьо ме повлича към бара. Стена от дървени трупчета и каси очертава богатството от вълшебни течности. Отстрани има вратичка, навярно към кухнята, а пред нея е изправена нещо като колона отрупана с дрехи. Докато се чудя дали не продават и тях тук, колоната бавно се завърта. В голямата черна брада на върха й лъсва и се обтяга още по-голяма усмивка, две огромни длани се сблъскват с оглушителен трясък, а после пъргавопъграво сграбчват по една халба и сръчно започват да ги пълнят с пенлива течност от крана.

– Коооостадиин, Костадиииин! – изревава нежно туловището и като тряска двете халби пред нас, избърсва ръцете си и сграбчва рошавия ми приятел за раменете. Изглежда сякаш Годзила разтърсва жабока Кермит. Косьо се радва и дори острият ми поглед с бялото не го притеснява. Хили се , сякаш кой знае какъв номер ми е спретнал.

Кръчмарят свършва с мачкането на приятеля ми и впива изпитателен поглед в мен. Поотдръпвам се от бара.

– Кой ми водиш, Костадине?

– Един болен – остроумничи приятелят ми и се подсмихва сам на глупостите си.

Огромният звяр клати черната си брада.

– Не е болен, ами направо си е ‘згорен той.

Недоумението явно се е изписало на лицето ми.

– Няма да ти помогне пиенето, момко – и като поклаща копата на главата си, с тази забранена за кръчмар сентенция ми обръща гръб.

Косьо ми смигва.

– Той си е такъв, Герго – вдига рамене и халба приятелят ми, а после се опитва да ми каже „наздраве“.

Усещам стържене под лъжичката.

– Това са Гръмовете, или както ги казват тук „Грмовьети“ – опитва се да спелува диалекта Косьо.

После сочи към петимата в дъното.

– След малко ще ги чуеш. После може и ти да се включиш, ако не си забравил всичко… – насмешливи въгленчета се появяват в очите му.

Нещата в родината са както си ги спомням (или както ги бях забравил) – деца, пияндета и научни работници накуп. Всички се веселят и отвреме навреме се карат.

Бодежът под лъжичката обаче расте.

Удар по рамото ми едва не ме събаря от високия стол; задържам се с мъка за тезгяха и се обръщам почти вбесен.

– Как е положението, натрупа ли милионите, Радe?

Бяло, издължено лице, окичено с очила и плитка стил „кукуригу“. Със смутена усмивка момичето пред мен ми маха, сякаш влака ми тръгва.

– Не мислех, че ще те видя отново тук – хили се тя и удря по бара. За нейните трийсет кила барабар с роговите й рамки и раницата на гърба, ударът е силничък. – Носталгия, а? Да не се връщате? Корените зоват?

Подлъжичковото ми джудже вече е взело тирбушон и върти в корема ми, за да излезе.

Измърморвам нещо, в отчаян опит да прикрия усърдното ровене из паметта си. Коя беше тази… персона?

Косьо връхлита на помощ.

– Ааа, не, Дидка, Радо е на последен помен тук – (Дида? Онази Дида?) – Решил е да ни бие дуспата окончателно. Едва успява да ни изтрае, така че не го дразни излишно.

– Оу, прощавай – казва момичето и ироничните искрици в нейните очи приемат играта – Съжалявам, че се натрапвам. – тя поема халбата си от туловището зад бара – Извинявай, кофти ли е, че ти говоря на български? Better use some proper language, maybe?

Джуджето е стигнало почти до повърхността на слънчевия ми сплит и е адски вбесено.

Преглъщам с усилие. Дида се обръща към Радо с мимика на недоумение:

– Той може ли да говори? Май трябва друг език да използвам? Francais? Italiano?

Вече се чувствам като в някакъв сън.

– Защо не оставите момъка? – избумтява басовият глас на кръчмаря – Без туй е ‘згорен достатъчно. Оставете го да си пийне и да си бега. Те ‘згорените за по-зле и от мъртвец – уж гледат, па не видат, уж са живи, па не живеят.

Джуджето под лъжичката вдига тирбушона, издухва го за последен път и замахва…

И в този миг в цялата кръчма отеква нисък и дълбок напев. Сякаш някой надува огромна, мощна гайда.

Осъзнавам песента едва сле д първите няколко думи.

Знаех я наизуст.

              Глава ли та боли?

 

Сладум на живо: Легенда за пътя @ Level Up

Сладум: Историите с песни на живо продължават.

Вдъхновението идва от хората и отива при хората. Ние сме, защото се виждаме. Живеем в очите на другите повече отколкото предполагаме. Сполетява ни втори живот, когато разказваме това, което ни се е случило, и трети, когато разказът е за това, което ще се случи… и дали.

Като част от сбъдването на проекта ми „Коренуване“ започвам да гостувам на различни приятни места – барчета, кафета и клубове, за да правя „живи репетиции“ на историите на Сладум разказвача.

Това ще рече, че може да заповядате всяка седмица на мое участие, на което ще разказвам с думи и песни една история, понякога нова, понякога продължение… Понякога дори историята може да е създадена от вас, от ваша дума, жест или идея.

Първите, които ме поканиха, и на които искам да благодаря от сърце за възможността, са геймплей-мастърите от клуба за настолни игри Level Up, София.

Тази сряда, 15 юни, 19.30 ч., започваме. Адресът е: София, ул. Братя Миладинови №12.

Елате и станете част от историята.

Сладум ни чака.

За филма, в който играеш, няма репетиции

Все пак е интересно – ако страховете и параноята просто поддържат филма в живота ни, какво се случва ако ги няма? Когато се спокоен? Скучно ли е? Ако не си измислиш нов филм за да се разсееш, разбираш ли кой си?

Предполагам на всеки му се е случвало поне веднъж да го осени яснотата. Едно усещане, сякаш точно ей сега в този същия момент всичко му става ясно – кой е, къде отива и за какво е всичко това тука. Усещането дори не е осеняване, не се случва внезапно, по-скоро сякаш всичко останало замлъква и за миг сред разбягалите се облаци виждаш ясно парче небе от себе си.

Това са някои мои неокончателни и нескончаеми размишления по темата.

Всeки знае, че дори и най-спокойния и самоуверен човек е… актьор. Тялото ни е като сцена, на която се изявяваме пред очите на публиката – света и околностите, или поне тази част от тях, която е дошла да гледа. Декорът, осветлението и дори специалните ефекти са нещо, което трябва да бъде овладяно. „Какъв си?“ дори не е първият въпрос – „Какво играеш?“ го изпреварва. Дори по важност.

Всъщност това са два въпроса за едно и също нещо. Какъв си можеш да разбереш само чрез това, което играеш. Актьорът на сцената няма свое собствено лице. Той е и играещият, и зрителя, който се мъчи да разбере колко от това, което вижда, е маска и колко от него е истина. Ами истинското лице на този зад ролята?

Ако искаме да го узнаем, ще трябва да отидем на друго негово представление…

Различна пиеса. Различна роля. И тук отново не се знае кое е изиграно. Играещият се изследва сам, сглобява късчета между различните физиономии върху едно и също лице, парченца пъзели от различни животи в една личност, търси свързващи точки. Неща, които се повтарят в различните изпълнения. Душа, сърце, онзи призрак на личността зад маската, връзката на духа с реалността. Като дете, което се опитва да разбере какво е пламъка. Не може да се държи, но пари. Не може да се хване, но свети. Няма го, но съществува. Драсване на душата-клечка върху тялото-кибрит, и ролята пламва, движи се, танцува пред очите на света, хвърля оживели сенки, Платонови хора по стената на реалността зад нас, разиграва комедии, трагедии, семейства, цивилизации…  …тишини и спокойствия. Спокойствието на актьора, който вече е усетил къде е сърцевината му. В горенето. В действието и движението, в играта. Драсва кибрит, пали тютюна или лампата, бавно сипва кафе, издиша дим в студеното утро. Усмихва се на тъмните облаци над хоризонта, които се изчервяват от смущение. Усмихва се на себе си в огледалото. Играе живот или живее игра? Не е ясно. Знае само, че се е покатерил отново в командната кабина на тялото си и потегля. Денят започва. Светът започва. Завеса…

 

 

/Не/постоянството

За обещанието ми да пиша всеки ден в продължение на 30 (трийсет) дни (по рецепта на Стив Павлина).

Писал съм за постоянството. Покрай решителността. Трябва може би да кача нещата тук в раздела статии, но все нямам време, като сега. Ако искате да хвърлите един поглед – едното е в webcafe, a другото – при Григор.

Сега искам да пиша обаче за непостоянството. Всеки човек има поне едно нещо в живота си, което някак му убягва, или му поставя препятствия, или по някакъв друг начин го вбесява, отчайва или амбицира. При мен това е писането.

Моето писане е като болестно състояние. Не мине време и току ме тръшва до лудост – кара ме да не мигвам до късно или да ставам по тъмно, да извършвам редица престъпления (най-вече крадене на време) срещу семейството ми, приятелите ми, работата си, и дори любовта ми към свиренето. След това си отива внезапно, измъква се рязко като покривка изпод купчина чинии и прибори на масата, дръпната от ръцете на ловък жонгльор. Обикновено не усещам кога ме напуска – най-често то се случва по време на някаква пауза – море, ваканция, пътуване или дори истинска конвенционална болест, която спира устрема ми за известно време. Естествено след паузата аз се хвърлям отново върху приключението, с което съм се захванал, но нещо вече липсва. Моите набези във Фантазия стават все по-редки, и все повече заприличват на десанта на Нормандия – воля, график, упражнения, (дез)организатори, планове, планове, (не)бесен смях… Все повече заприличват на работа. И един ден, уморен от многото задачи, които трябва да свърша и без това, за да „преживявам“, аз спирам. Отчаян, огорчен, разбит от мъка по моята скитаща любов. Най-голямата. Без съмнение, въпреки че имам и други такива, признавам…

И после, точно когато съм „мирнал“, както все ме съветваше баба ми, грешно подлъгана от името ми, зает с какво ли не, по средата на нещо съвсем различно от творчество дори, моята страст /или болест/ се връща и се нахвърля брутално върху ми. Седя с глуповатата усмивка на камилче, което пак иска да бъде мамено, и оставям нежните й ръце да съблекат едно по едно всички мисли и вълнения от настоящето, всички излишни дрехи и рамки на реалността. И сред важната среща, посред гостито ми у приятели, които не съм виждал от години, сред играта с децата ми дори, аз се измъквам само по тази безумна усмивка и се скривам някъде, за да нахвърлям очертанията на набъбващото гигантско бобено зърно на Джак в мозъка ми. И катеренето, танцуването отново започва.

К’ъв ми е проблема? Постоянството? Решителността? Не го искам достатъчно? А може би ми липсва самодисциплина? Вероятно и заниманията ми с над шест вида дейности дневно също е фактор…

Ако някой има идеи, моля да ги сподели, с удоволствие бих пробвал всичко. Бих пробвал и отвара от охлюви и медузи, мамка му, само да знам че има минимален шанс да помогне.

Сега се връщам отново на чудесния пост на Стив Павлина (насочвам към българския превод), който така ме шамароса преди време, и продължавам да си го препрочитам, с неговата уникална яснота, истинност и незабелязана очевАдност. Смисълът накратко е, че ако си създава човек цели, но няма никакви създадени навици за постигането им, най-вероятно те ще си векуват в списъка му с желания…

Поста на големия блогър ще си го прочетете отделно, но тук искам да кажа друго нещо. Рецептата на този мъдрец е доста интересна – „Започни с трийсетдневна проба“.

Ами добре де – защо пък не? Пробвал съм какво ли не – чел съм писанията за писането на най-различни писатели и въобще хора на изкуството – всеки от тях съветва да нямаш ден без да напишеш поне ред. Ще опитам този практически съвет.

Давам дума тук…

… 🙂

Този пост, така, както го виждате по-горе, беше написан на 25 февруари, и трябваше да бъде публикуван още тогава… но после размислих. Реших, че няма да давам дума докато не пробвам дали ще мога да я сдържа. Следваха три опита – от по седмица, шест дни и още някакви, не помня колко /но бяха по-малко предишните :)/. И после дойдоха разни други проблеми , и аз спрях.

Но дойде 6 август и синът ми проходи. Гледах го всеки ден – беше му по-лесно да пълзи, влечеше го да се пльосне по корем, но с новата изправена походка можеше да стигне по-високо, да събори и захапе повече неща, а и в крайна сметка всички му се радваха… Проумях, че ако не изпитваш удоволствие от това което вършиш, ако не ти е полезно, ама така че да те сърбят и кокалите да го правиш – няма смисъл да се опитваш.

От този ден зачатках на клавиатурата или драсках по тефтерите си и до 12 септември нямах пропуснат ден. После започнах да изпускам по някой и друг за почивка, и все пак не изгубих засилка. Продължих. Случвало се е и по два дни да  изпусна, но някак нещо ми липсваше – беше ми сякаш съм си легнал, без да се изкъпя, а ми е едно лепкаво, като тиксо по зъбите…

И сетне попаднах (отново) на моя цяр, подарък от една приятелка – „Дзен в изкуството на писането“. На Рей Бредбъри, разбира се – кипящия вулкан от вдъхновение изпод кориците.

Човек може да не усвоява съвети от тази книга. Може да не практикува или прилага нищо. Достатъчно е само да почете малко и ще пращи от мощ – като слънчева батерия в ядрото на галактиката.

Сега вече мога да дам дума. Знам, че вече съм я спазил.

Като онзи индийски мъдрец, който, когато довели едно пристрастено към сладкишите дете при него за лечение и помощ, помолил да го доведат пак след месец. Когато дошли отново, той се навел до ухото на малкото и му пошепнал нещо. След време бащата на излекуваното (явно 🙂 ) детенце дошъл да благодари и поискал да разбере какво му е казал мъдрецът. „Ами казах му да спре да преяжда със сладко“ вдигнал рамене лечителят. „А защо не му го казахте още като дойдохме първия път?“ зачудил се бащата.  „Няма как да убедиш друг в нещо, което сам не познаваш“, отвърнал мъдрецът. „Просто трябваше самият аз да спра сладкото, за да видя как е…“

Весела и спорна!

„You must stay drunk on writing, so the reality cannot destroy you“

Ray Bradbury

Горчивка (или съботен The Egg Bar Ethno Blues)

Моите песни са призраци.

Те живеят в неизбродния замък в главата ми и само редките посетители, като моите най-устойчиви и инатливи приятели имат възможността да ги зърнат или чуят. Да ги доловят за миг с настръхналата си кожа, докато тоновете им простенват между яките стени, докато се влачат по тесните коридори към следващия бар, докато свистят ядно от сивотата на ежедневието, заместила приказния им, шарен, ярко осветен замък, който съм им обещал.

Дали съм господарят на тези призраци, или техен слуга не мога да кажа. Понякога те нахлуват в ежедневието ми насред набирането на някой скучен договор, говорят странни думи със собствената ми уста на някоя бюрократична лелка в общината или данъчното, замерят с десет лева на монети алчните жълтоклюни грабители от паркинги и гаражи, побесняват като Звяра без Бел, пред безгръбначните контрольорки в автобуса, шмугнали се угоднически покрай група шумни, дебели чичковци, за да глобяват малки, притеснени момичета, като им изкрънкат със заплахи последните левчета, заради „късно дупчения билет“…

Моите призраци ме сграбчват с вълча хватка когато остана насаме с китара, или нещо за писане. Те запушват ушите ми докато ми напяват нещо, за което – защо ли 😉 – жена ми все не ми вярва, че е много важно, „точно в този момент“.

Когато са още смътни идеи, те се реят като безплътни сенки, и дрънчат с тежки вериги, като вече завършени композиции. Е, не всички са стигнали само дотам – има и няколко свежи, пресни Франкенщайнчета, които пълзят във вид на mp3-ки и cd-та, а няколко стари зомбчета има даже и на касети…

Както Адам Дюриц от Counting Crows казваше, че една връзка е като влак с духове, така моята връзка с песните и писанията ми е като плаване на кораб с призраци. Пътуващ замък. Летящият цирк на психариатрията в главата ми. Или просто лудницата? Да, всъщност аз не съм господарят, нито слугата. Аз съм ключарят на целия панаир. Години наред се занимавах с какви ли не „за-да-преживявам“ глупости. Години наред се хващах с всякаква чужда работа, продавах собственото си време. Вместо да свърша своята, да спра да преживя(ва)м, сякаш съм приклещен от холокоста, и да започна да живея.

Знаете, от известно време започнах да правя все по-често концерти, и да представям все по-смело (без страх от обвинения, че вярвам в призраци) свои парчета на живо, а и тук в блога. Песните които обитават главата ми постепенно започват да се появяват на все повече места. Започнах да се уча на изкуството на призоваването. С други думи съм награбил Кюбейса (звукозаписен софтуер, за пояснение) и го разучавам, за да започна да ги записвам и – разгеле – да се появят на бял свят. Скоро ще си повиша и дe-екзорсистката квалификация – ще посещавам писателска работилница водена от Любомир Николов. И може би още една в Човешката библиотека… Изобщо мога да стана един доста опасен луд с китара и химикалка в ръцете. Но духът ми… т.е. духовете ми, ще са щастливи. (Хайде и шизоидна таласъмия включихме в картона…).

Време е да представя следващата песен. Време е, защото събитието, на което ще я представя е в събота. Навръх Националния празник на България в The Egg Bar-а /Скътаното заведение за Булбанк? Пристана на културата?  Убежището за душата насред градския кошер?/ ще направя концерт само с български парчета – песни и музика от всички времена, доколкото назад ми се простират познанията. Идеята ми е да смеся родопски и други народни песни със стари и нови шлагери – от Тангра през Нова Генерация и Ревю до… разни изненади. И отвреме навреме да пускам /не/скромно по някое мое парче.

Време за аланис: Песента, за която говоря е леко „повампирясал шлагер“ – писана е отдавна, но понеже текстът е на моя приятелка, няма да посочвам годините, че току-виж последната се окаже от онези с блестящите кожи (другият вариант е да ме подгони с нещо тежко).  Лириката е… едно преживяване, пивка, но поетична, с малко горчив послевкус. В нея винаги ми е харесвало едно основно нещо – липсва типичната безпомощност, лепкавата, розова обездвиженост в типичните многострадални любовни „балади“. Напротив, волята тук е силна колкото и болката, и това прави парчето мощно и категорично. Това обяснява и дрането на вокалиста в края понякога, докато психо-патънски нарежда припева. Много тежка, малко мрачна, но с някаква неподозирана бодрост в нея, песента има нещо народно в себе си, въпреки че си е рок парче. Е, разбира се последните съдници сте вие слушателите, затова ако искате да поспорим, ще трябва да я чуете. 😉

Започвам от седем и половина… да отварям бирите, разбира се. 🙂 Като се съберем всички – ще почне и свиренето. Който иска да го чакаме – да дава знаци. Ще се справим, ако не сте стигнали по-далеч от Яйцето в СУ, и трябва да се връщате. Най-много да изпуснете някой инструментал за загрявка.

Сега ви оставям в ръцете на следващият ми призрак.

Горчивка

Не казвай че са дните ни изгубени,

не се постига нищо без борба;

Животът е училище за влюбени,

и всяка песен е една съдба.

 

Прегърни ме горещо, в твоята песен да заспя,

тъй сънят ми ще бъде меден дъх от липи…

 

Колко лъжа в този свят съществува, и ти ми поднесе чиста лъжа

облак челото ми още издува; мълния още в ръката държа.

 

Нямам спокойствие и стават груби ласките,

става смехът ми горчив;

за всеки влюбен или разлюбен;

денят е песен, нощта е взрив.

 

Прегърни ме горещо…