animorted

юли 28, 2008

BRIS

Някога в едно мрачно подземие живеел един художник, който не вярвал. Не вярвал, че е художник. Не че смятал, че не може да рисува. Знаел, че умее да изписва на платното всичко, което вижда. Това, от което страдал, било съмнението, че не може да нарисува невидимото. Всички велики художници, си казвал той, са успявали да уловят незримото, да разберат скритото, да изразят тайното. А аз създавам само детски рисунки.
Всеки ден щом нашият маестро станел от сън, заедно с него се събуждало и неговото съмнение. Той го изпитвал почти непрекъснато, но най-силно гласчето му звучало сутрин, най-тежки били ухапванията му, докато гризяли безмилостно сърцето му при изгрев слънце.
Художникът живеел със съмнението. Толкова дълго го бил изпитвал, че не знаел дали то не е част от него, от неговото умение и желание да рисува.
Със съмнение провиснало в гърдите си, той отивал да се измие и да глътне задължителната си закуска от горчиво кафе. Със съмнение изпитващо сърцето му, отивал да гледа събуждащия се град през малкото прозорче в единия крайна доста голямото помещение. После със същото тягостно гостенче в себе си се насочвал към платната в дъното, в тъмния ъгъл в който рисувал. Често нямал сили да махне веднага чаршафа, който ги покривал. Тогава просто навличал едно дънково яке и излизал. Скитал се навън докато слънцето не се издигнело достатъчно. Тогава влизал в някой бар, и се опитвал да пие насаме, за да може да помисли трезво. Винаги му трябвало едно питие за да мисли трезво. Но най-вече му трябвало за спокойствието. Спокойствието за него било като сън, като някакъв страхотен филм който всички други са гледали и разказват въодушевено за него. Не го познавал, не го намирал, и след като изгубил надежда да го срещне започвал да му търси заместители. Спокойствието било да се отпуснеш, бил чувал. И той изпивал едно за отпускане. Спокойствието било да се забавляваш с това което можеш и имаш. И той се забавлявал с първите срещнати в кръчмата, смеели се на висок глас и си разказвали лишени от смисъл чужди истории, или лишени от истина свои, докато поглъщали нови питиета. Спокойствието било да вярваш, му казал една вечер един старец, единственият посетител в бара. Толкова той обаче не можел да изпие. Тогава скочил хвърлил някакви пари и излязъл ядно на улицата.
Обикновено рисувал вечер. Тогава съмнението и гласовете в сърцето му били най-притъпени. Нивото на болка било най- поносимо.
Грабвал четката и започвал.
Никога не продължавал нещо, започнато преди – вчера или отдавна. Винаги рисувал на чист бял лист, винаги го правел докато платното, боите или силите му не свършат. Тогава успявал само да се привлачи до леглото си под прозореца и да заспи. Късно нощем, или по изгрев слънце се събуждал за кратко от някаква неясна, неутомима жажда. Тогава пиел много вода и гледал на лампа нарисуваното. В просъница понякога то му изглеждало дори добро – защото се приближавало до онзи идеал в сърцето му в представите му. Тогава го завивал грижливо с чаршафа и още позамаян от алкохола, умората и съня отивал да си легне отново.
Докато не се събудел отново с нажежената волтова дъга на гостенчето в гърдите си.

Той стоеше в центъра на квадратната, ако не броим кривите стени, зала. Скосеният таван и малкото прозорче откъм улицата й придаваха някаква клаустрофобична топлота. Чашата кафе димеше в ръката му. Присвил очи той се бе втренчил в дъното на помещението.
В най-високата си част то сякаш дори се разширяваше. Имаше един по-голям прозорец който придаваше на това малко по-комфортно място един по-светъл и ведър изглед. Именно там в това малко по-свободно пространство, обитателят бе наблъскал огромно количество платна на триноги, кофи със стърчащи от тях четки и други приспособления, и дори една поставка за чадъри.
– Добро утро, Мук – проехтя дрезгавият му глас в самотното помещение. – Будни сме вече, а?
Високият и, дори бихме могли да кажем строен мъж, ако не беше кривата му поза и изгърбващите го рамене, изглеждаше ужасно изморен. Наболата му брада явно отказваше да расте повече, докато той не започне да я бръсне, косите му с цвят на тъмен орех, които още не бяха станали от сън, лежаха лениво и свободно, където им падне върху раменете и ушите му, и дори върху очите му.
Той направи няколко крачки към творческия си ъгъл.
– Днес ще го направим – отнво изграчи той и се прокашля. Кашлицата сякаш нещо му напомни. Той бръкна в джоба си и извади пакет без филтър. Захапа една цигара, щракна с огънчето и се закашля още повече, но с видимо удоволствие от тежкия дим.
– Даааа – каза с насълзени очи обитателят на подземието – днес ще е.
В този миг на високата, поставена под ъгъл врата зад него се потропа.
Той се довлачи, не без усилия до вратата.
Отвън стоеше високо момче с пакет в ръце. То го изгледа леко зяпнало и позадържа погледа си повечко върху лицето му, а се опита да хвърли и едно око към дупката очертана от двете железни крила на вратата.
– Е? – леко подразнено го запита брадясалият
– Ъъъъ – имате поръчка, това е за вас – каза с леко припрян глас момчето и му подаде пакета.
– Ами давай го де! Цял ден ли ще позираш тука. – изстреля мрачноватият тип и награби квадратното опаковано нещо
– Подпишете ми се само тук
– Автографи не давам, сори. – изръмжа в отговор докато затваряше вратата.
– Ама… – безпомощно протегна листата с химикалката пощальончето
– Подпиши ме ти, нали умееш да пишеш… –
Вратите се хлопнаха.
Хаха, помисли си художникът, сега вече ми паднахте в ръцете.

Изсмя се и на глас, докато крачеше към платната. Спря за миг пред тях, за да ги изгледа с някаква неизпитвана досега наслада, светеща в погледа му.
– Как сте сега? – запита пак на висок глас. Имаше чувството, че големите, завити с чаршафи, сковани от очаквания триноги се канят да му отговорят.
– Къде е сега оня дърт философ да ви види, а? – замърмори високият обитател на подземието и се засуети около пакета. Набързо избута с крак настрани от пода сума ти дреболии с неизвестно предназначение и го постави внимателно.
– Да видим. – и като разкъса хартията започна да вади странни, издължени предмети от пакета. Някои от тях приличаха на четки, други на химикалки, а последното което извади приличаше на кама с изключително тънко острие.
Размаха я във въздуха. После поспря. Затърси чашата си с кафе, намери я, отпи.
Надвеси се над странните играчки.
Заработи унесено и сръчно, сглобявайки вещо сякаш цял живот се бе занимавал с конструиране.
Платната над него притихнаха в нервно очакване.

Следобядът се източи неусетно.
След няколко кафета и пакета, съдържанието на хартиения плик бе коренно променено. На пода пред тайнствения си конструктор стояха наредени няколко еднакви продълговати прибора, защото не можем да ги наречем другояче. Прилични на старовремски писалки от горната си страна, те източваха метални шии надолу като удобна ръкохватка, а накрая завършваха със странно, изключително остро отверстие.
– Брисалò… – шепнеше си трескаво художникът – Брисалò!
Той нежно хвана едно от странните неша за металния корпус. То легна изящно и сякаш леко зловещо, като непознато оръжие, в ръката му.
– Идвам – изрече тихо и вдигна поглед към платната. Те сякаш затрепераха – дали от полъха на вятъра през прозореца, дали защото предчувстваха че нещо лошо ги чака.
– Идвам.
Той рязко дръпна покривалото-чаршаф от първият статив.
От платно го погледнаха очите на млада, светла жена. Лека тъга струеше от портрета й, но и лека усмивка трепваше в ъгълчето на устата й.
Следващият чаршаф разкри рисунъка на красив мост над буйна река. На моста стоеше облегнато на перилата същото момиче, облечено в ефирна като пяната на струите под нея, бяла рокля.
Ново дръпване – покривалото пада и разкрива странна, архаична къща. На последният етаж се мъдри малка издадена тераска. Можем да се досетим кой стои на нея.
Мрачното изражение се бе върнало в очите на странния брадясал мъж. С всяка падаща покривка веждите му се сключваха все повече.
Последното платно явно го нарани най-много.
Беше фреска, която защриховаше основните елементи от рисунъка. На нея бе изобразено движение. Движението на черен като нощ, буен и целеустремен кон, яростно гонещ нещо или някого.
Това сякаш преля чашата на мъката. Очите на художника за миг потъмняха като летен облак надвиснал в небесата. Веждите му бяха черта от категоричност, скулите му – изопнати от ненавист, устните му – извити в презрителен гняв.
Той вдигна странният метален инструмент в ръката си. На върха на острото отверстие се бе появило нещо странно тънко, почти прозрачно, като фини косми за четка, но бели, почти светещи в тежкия здрач в помещението.
– Стига. – изрече през стиснати до бяло устни. – Днес вече стига. Търпях ви и чаках достатъчно. – дойде и моят час на разплата.
Острата писалоподобна кама просветна в здрачния въздух. Със замах побеснелият мъж извика и започна да нанася тежки удари през платното. Без да докосва тъканта, сякаш рисуваше в налудничав танц с развети коси пред произведенията си, той размазваше и пробождаше, размиваше и търкаше, като жива виелица от ярост и горчилка, която изливаше върху рисунките.
Нещо странно ставаше с картините щом инструментът му ги достигнеше. Платното навсякъде си оставаше цяло, непробито, нескъсано никъде. Но това, което бе нарисувано върху им, сякаш се съживяваше, раздвижваше, гореше и ставаше по-ярко и по-светло. Там, откъдето минеше острието всички черти припламваха и после странно се размиваха и се променяха в неясна, многоцветна, нереална мацаница. Като буря върху платното разлюляла и разтърсила из основи канавата на рисунъка. Картините стенеха и се бореха срещу този ужасен премоделиращ преобръщащ ги из основи нож на промяната, нож на края и раздялата, но не можеха да сторят нищо срещу страховитата му мощ.
След неизвестно колко време – часове, дни? – на унищожителен размах, дългокосият мъж спря дишайки тежко. Клекна сред унищожителната сеч и се надвеси над една от картините, паднала по време на схватката от статива си.
– Е, вихрогоне, май толкова беше твоя бяг, а? – той се закашля през смях. – или ти харесва с тези пастелни краченца, а?
Върхът на оръжието, с което бе нанесъл побоя над картините си още светеше, сякаш нажежен от схватката.
– Сега искам само да дръпна още един фас – измърмори мъжът и се обърна към малката масичка, върху която бе метнал пакета с цигари някога отдавна / сутринта, миналата година?/
Обръщайки се, той конвулсивно стисна металния инструмент, който описа една последна войнствена дъга, но този път в помещението извън картините.
Художникът изпищя.
А до него зейна ужасна гледка.
В средата на залата, от стената под прозореца до пода на мястото, където бе стояла малката масичка с кафе, бе зейнала дебела, празна ивица. Нещо просветна в мрака й и постепенно тя сякаш възстанови цветовете си, но не и съдържанието си. Ако човек хвърлеше поглед отстрани, щеше да види чист мрак с някакви немощни светлосенки тук-там. Ако обаче знаеш как да държиш главата си, за да видиш перспективата в здрача, при продължително взиране може да забележиш как всичко си стоеше в подобен почти същия, ред.
– Брисало… – прошепна художникът изпуснал писалката-кама на пода – Брисало… …невъзможно!
Наведе се и го взе изключително нежно, а после се вгледа в него, сякаш го преоткриваше. После рязко се извърна, дочул тихо скърцане в ъгъла. Стисна инструмента и с тихи стъпки се прокрадна към нахвърляните по земята чаршафи. За тренираното му око не бе трудно да открие един, макар и замрял веднага в гънките на покривалата, дребен плъх. Усмихна се. Леко се приведе.
И замахна.
Бедното плъхче успя да усети почти навреме опасността и още с първия трепет на ръката скочи в опит за паническо бягство. Обречен.
Писалото-кама го настигна с дългите си четчици от светлина и облиза заедно с него стената, чаршафите и част от олющената дървена дограма на прозореца. И отново както и при картините, чертите на реалността припламнаха и се размиха, разнищиха границите си, а след това угаснаха.
Мъжът се разсмя сухо и отново се закашля. Имаше нещо зловещо в смеха му, но не театралните ужаси на филмовите кошмари от вампири, зомбита или извънземни.
В смеха му вееха хладните, смразяващи жилите и душата, злокобни тонове на лудостта.
– Брис се появява! – изрече той и се захили още по-силно – Ела ми, философе, с воята вяра сега!
С решителни крачки се приближи до разстелените по земята инструменти-оръжия и ги събра грижливо, след което ги напъха в един, доста поопърпан, черен сак. Грабна от един стол захвърлено яке и някакъв пуловер, и без да се оглежда подритна вратите, и изскочи навън сред вече притъмнените улици. Лек дъждец ръмеше, дъхът му бе дим, дали от цигара или студ, той се обърна и зашлеви крилата обратно. След щракналия катинар се чуха отдалечаващи се забързани стъпки и сподавена кашлица. После всичко притихна, само слабото звънтене на дъжда върху металната врата остана да звучи.
Вътре под прозореца на земята и част от стената, там, където бе последният опит за бягство на малкия плъх, се виждаше леко разфокусирана картина. Не от картините на лудия художник. Това беше нещо, нарисувано направо на повърхността.
Нещо много подобно на рисунка. Много подобно на чудовищна анимационна подигравка с реалността. Много подобно на карикатура от некадърен, недовиждащ, сакат художник, нарисувана след няколко седмично пиянство и сточасов махмурлук без вода.
На земята имаше ужасно изкривен „модел” на разкъсани чаршафи, разхвърляни в странна фигура. При внимателно вглеждане можеше да се види как те очертаваха разтворена зъбата паст събрана около малкия плъх.
Въображение не трябваше, за да разбереш какво ги спира.

Реклами

Back to the front

юли 28, 2008

добрееее! След концерта на Металика – какво да е заглавието на тази ми публикация, особено когато не съм писал тук от 100 години… /минават… :)/

Крайно време е обаче тази ми несериозност да свърши. Затова реших, че ще пиша и публикувам някои от започнатите и недовършени произведения, в процес на създаване.

Понеже обикновено изникват много въпроси и проблеми при писането на едно или друго нещо, затова ще ги задавам и тях тук, и ако някой случайно желае да отговори, или поне да остави мнение ще съм много благодарен.

Та така.

Първото което публикувам е едно „призказче“ – нахвърляното начало на една моя идея – „Animorted“, тотално нередактирано, и дори „непрочетено“ още от мен. И досега се колебая между желанието ми да бъде комикс, или нещо средно между разказ-приказка – много работа ще трябва по комикса, а и рисувачи :)… Но би било най-изразително, защото в него става въпрос за художници, рисуване, създаване, арт…

Това после обаче.

А сега ако имате време – моля хвърлете един поглед. И един комент може.  Стига да ви се отпуска толкова. 😉


Статии

ноември 19, 2007

 От списание МД:

Езикът на формата

 

“Както неуловимото движение на слънчевите лъчи по пода през полуотворения прозорец брои отминалите минути, така и архитектурата отразява изтеклото време”

Стивън Хол

 

 

В съвременния свят думите, понятията и дори образите все по-малко успяват да изпълнят ролята си на средство за комуникация, за разбиране и споделяне на мисли, чувства и преживявания. За общуването между хората е необходимо едно по-обхватно, по-широкомащабно средство, което опосредства вникването в емоциите и опита на другите в схващането на информацията. Именно като такова средство големият американски архитект Стивън Хол определя съвременната архитектура.

Познат на света от удивителните постройки като Музея на съвременното изкуство “Киазма” в Хелзинки, Финландия и “Симънс Хол”, Кеймбридж, Масачузетс, Хол е обявен от списание “Тайм” за Най-добър американски архитект. Творчеството на художника претърпява постепенна метаморфоза през годините. В ранния си етап то е по-рационално, повече исторически идентифицирано, докато по-късните му произведения се откъсват от стиловите си корени и стават по-фантазни, по-мащабни и изразителни. Повлиян от философското течение на феноменологията на Морис Мерло-Понтии теоретичните принципи на финландския архитект Джухани Паласмаа, Стивън Хол се насочва към изработване на цялостни идейни концепции за разлика от първоначалните му по-типизирани творби.

Един от най-красивите проекти на студиото на Стивън Хол е новата сграда на Музея на изкуствата Нелсън-Аткинс, която печели наградите Progressive Architecture Awards – 2000 г. и New York AIA Project Award1999 г. Шейсет години след построяването си духовната съкровищница на Канзас се нуждае от сериозни разширения и подобрения. Избраният от шест международни финалисти проект на Стивън Хол Архитектс представлява структура от пет отделни полупрозрачни и преливащи от бяла светлина сгради. Из “скулптурната градина” криволичат малки пътечки, които свързват централния стар музей с младите му събратя. С откриването си на 9 юни 2007 г. “Стъклата” ще станат хранилище на културно богатство от целия свят – фотографии, древно африканско изкуство, съвременни шедьоври, специализирана библиотека, множество изложбени галерии. Там ще са разположени още известният Скулптурен двор на Исаму Ногучи и Учебният център “Форд”.

Водопречиствателният център “Уитни” е друга интересна работа на архитектурното студио, демонстрираща широкия спектър на възможностите му и спечелил престижните награди 2007 AIA/COTE Top Ten Green Project, 2005 AIA NY Architecture Honor Award и 2001 Van Alen Institute Award for Public Architecture. Създаден за програмата “Съоръжения за водно стопанисване” в Южен Кънектикът, той се състои от шест части, които пресъздават отделните елементи на пречистването на водата.

Авангардната сграда на Музея на Кнут Хамсен в Хамарой, Норвегия, е построена в памет на известния норвежки писател. Разполага с библиотека, кафетерии и аудитория и има внушителна външна визия от смолисто черно дърво, характерна за старинните норвежки църкви.

Един от най-странните проекти на архитекта остава “Плаващият хибрид” – развлекателен комплекс в белгийския град Кноке-Хеист, вдъхновен от известния стенопис на Рене Магрит “Корабът, разказващ приказка на русалката”.

Прочетете остатъка от публикацията »


Перкулес

август 29, 2007

Перкулес пее, Богът на лудите, търси сватбари, да се напие с мозък до дъно…

Перкулес маха, с брадвата гумена, страстно забила в тила му чело;

Перкулес вярва идват несгоди за тези, които е несгоден света,

Перкулес влачи луди със себе си, стари чавкари и кукувици;

Перкулес мачка пълните шепи с грозде от въздух, вино от дим, хляб от шеги…

Перкулес вижда винаги кой е склопил очите му с шепи отзад

Перкулес стига дето приятелят го е поискал, без него дори,

Перкулес пери, плава в канавките, чака часът ти да тресне света,

Перкулес знае – станат ли лудите, Богът им може да легне да спи…


КататониА

август 4, 2007

Прочетете остатъка от публикацията »


Сътворение

юни 21, 2007

“Художникът и Красотата са като Поетът и Истината,

kато Музикантът и Хармонията –

в непрекъснатото им търсене те ги създават,

както Слънчогледът в своя стремеж към Слънцето

се превръща в бляскаво,

лъчисто и

топло цвете.”


Садерон и Сариче

юни 16, 2007

Демонът на сърцето живее у всеки човек.

Името му е  Садерон и той носи онази тежест на битието, без която много хора чувстват, че живеят напразно, сграбчва ни за мечтите ни, които са нашите слаби места, и раздира плътта на стремежите ни със собствената им непостижимост. Неговата каишка на врата ни са желанията, а железните й шипове са нашата гордост и непростимост. Той има четири ръце – Тъга, Мъка, Скръб и Горест, всяка с различен цвят и различна форма.

Тъга преминава сърдечната стена най-лесно, защото е най-незабележима, сива, тънка и фина като мъглица на летен хълм, затова и успява да бръкне най-малко. Неуловимо ни обладава в моментите на умора, когато сравняваме минали моменти със сегашни, когато мерим щастия със състояния, когато не вярваме в младостта си, когато отхвърляме нуждата от покой, когато смятаме търсенето на почивка за безсилие, а треперещите си ръце – за предвестник на смъртта. Тя може лесно да бъде разбулена, защото гъстотата й е не по-голяма от пролетен облак, когато имаме силата да махнем с ръка, да починем и съберем сили за утрешния ден.

Мъка е мазната тежка жълтеникава потна длан, която се стоварва върху ни със срутването на желанията, чиято големина е съответна на очакванията ни, а хватката й – на цената която сме платили за неполученото. Мъка дава самооценка в устата ни – кара ни да се съизмерим не с това което сме, а с това което сме постигнали, като разбира се на първо място поставя провала, който току що сме допуснали. Така оценката за една постъпка се свързва с други неуспехи, и оценяваме живота си не по начина, по който го живеем, а според липсата на щастие. Мъка, разбира се, не допуска да мислим дори за моментна липса на щастие, а за наличие на нещастие – не давайки ни да прозрем още от думата нейната несъстоятелност. Така, вместо да мислим че щастието, към което сме се стремили се е отдалечило, докато сме на път към него, в покой или в преоценка на нужните действия, ние смятаме че ни се е „случило нещастие”, приемайки за дадена поредицата от опити, при които сме падали. Така определяме живота си като лишен от всякакви радости, когато единствено постигнатите цели са краткотраен източник на щастие, а останалото е редовно и мрачно състояние на безизходица подсилвано от провалите-нещастия.

Скръб идва често с истински поражения върху живота ни, въпреки че спокойно може да обладае и душа без никакви удари от реалността. Най-удобно й е да се хване за хубавите, добре издълбани хватки от Мъка и да обгърне изтънената от Тъга стена на сърцето. Тя леко се приплъзва и намества и доближаването и може да бъде усетено по настръхването на гърба и разширяването на зениците, защото ударът след това е наистина много тежък. Добрала се до най-удобната позиция, тя поема мътен въздух и разтърсва с всичките сили на млечнокафеникавата си, като смес от пепел и кал от немит под, костелива кобалтова длан. Сърцетресението последвало това раздрусване е наистина поразяващо – малко хора успяват да издържат мощта на изпепеляващите пръсти, и по-емоционалните рухват в дълбоката й пазва. Скръб удря най-вече това, което смятаме за опора в живота си, това което ни крепи да бъдем на крака и да вървим, особено когато то не е основния и най-силен стълб в нашето битие – волята ни. Уповаващите се на нещо външно – на други хора, нужди и неща от света извън нас, или на нещо зависещо отвън, дори на любовта, когато тя означава задължителното наличие на някой друг, от когото да черпим увереност, са почти обречени да паднат дълбоко в дланта й. Хватката й е здрава и мачка всичко що е с по-ниска цена от загубеното. Скръб шепне на сърцето отчайващи слова, повтарящи и убеждаващи ни в единствеността и неповторимостта на именно най-важното нещо в живота ни, на смисъла и причината за съществуването ни – това, което сме изгубили… и често може да бъде разкрита и отхвърлена именно тук, ако склонността към самосъжаление у нападнатия от нея не е развита в необходима храна за поддържане на самочувствието /самосъжалението замества уважението, като оставя детето в проявяващия го в едно неуверено, несигурно в себе си състояние – така, когато падне и се удари, то избягва в прегръдките на съжалението, които заместват тези на мама, и не успява да научи урока, че паданията са част от пътя, част от живота, и най-важното – как да се предпазва от тях/. Когато ни кара да забравим всичко друго, като го обезценява и принизява, тя има шанс да засегне друго важно за нас нещо, и така да осъзнаем абсурдността на думите й. Но често заслеплението, което Мъка носи, помага на Скръб да извърши долното си дело, и скоро акциите на всичко друго ценно падат на сърдечната борса… и тя става монополист в сърцето ни, като ни кара да вложим всичките си надежди във вече изгубеното, да купим фалита. Попаднем ли в този кръг, единствено физическите нужди на тялото ни могат временно да ни изкарат от цикличността му, като дървен сал закачен с оловна топка, която натежава все повече.

Но никоя от горните три ръце на Садерон не е така неотхвърлима и унищожителна, както ръката на оброка – Горест. Като черно гумено платно с множество пръсти с ципи помежду им, тя отделя Отчаяние – сълзлива течност, извираща от порите на дланта й, която образува лепкаво, мътно-белезникаво езеро на дъното. Прилична на прилеп със стотици крила, тя не може дори да доближи сърцето, ако не е повикана от самото него. Човешкото съществуване я отхвърля, тя е вампир хранещ се от Артеата – чувствата и емоциите излъчвани от нас, чийто знак определя щастието и нещастието, чието наличие без критерии съществува само в детството, преди да започнем да искаме все повече, когато просто получаваме и всичко е ново и невероятно. Горест се нуждае от живот, който да бъде изживян за нея, от Енергия и Артеа, които да получава и с които да храни течното си дете – Отчаяние. В изтънената сърдечна тъкан от Тъга и Мъка, от разбитите от Скръб устои на причините за живота на човек, ръката на оброка се впива и затваря пръсти, хващайки в тъмната си торба сърцето, което само я е повикало, и го стиска в отговор. Така човек усеща тежестта на живота и негов единствен мотив става безсмислието и липсата на причина да е тук. Той цикли в безкрайния кръг на четирите сестри и тогава сърцето му става плоско. Те го карат да не задава въпроси, да не мисли, само да чувства, защото зарови ли се в причините, четирите му причиняват убийствена болка… която се отпуска само със забравата. Те внимават да не прекършат тази му зависимост от тежестта на живота, защото тя е и единствената нишка, която го спира да не прекрати същия този живот. Сърцето му става все по-плоско, колкото повече се отдалечава от причините за ръцете на Садерон в него. Колкото повече ги забравя и отхвърля, толкова по-подвластен им е. И тогава, обтегнал добре сърдечното платнище с четирите си ръце, Садерон си ляга и се увива хубаво с още една кожа.

Кожата от Сърце е плътта на демона.

Стигнал до тук, на обгърнатия от демона му остава само един начин да се отърве от него и да спаси сърцето си и себе си – да потърси Сариче. В последните стенания на обхванатото ни от четирите пиявици сърце се чува един глас, една дума, илюзия или фантазия, която ни оставя символ. Той е нарисуван с единствената ни останала неизползваема от Садерон емоция – Копнежът. Копнежът е онова странно желание, което не се нуждае от цена или сбъдване, не се оценява по нас, или живота ни – по постигането на копняното. То е просто състояние, което не налага задължително да бъде осъществено. С всички сили ръцете на демона стискат и се мъчат да заглушат копнежа. Ала гласовете на чувствата, с които се хранят са коренно различни от тихата, спокойна утеха на копнежа. Като парче росна трева сред пустинята, той приканва към спокойствие и измива драматизациите от главата. Самите крясъци на четириръкия подтикват човека все повече да се усамотява в тихия уют на нищо друго неискащия, освен да бъде изпитван копнеж. Тогава Садерон усеща, че така ще изгуби битката и прилага друга хватка – отваря рязко хватката на Горест. От притока на естествения въздух на сърцето – Живота, то излъчва мощен поток Артеа. Тя издига човека на крилата на Вдъхновението и онзи нежен копнеж изведнъж се превръща в могъщо желание – в Сариче. От дъното на душата си човекът се зарича с всички сили да намери или осъществи онзи символ, за който е копнял и който му е дал освобождение. Хитрият демон знае – това мощно Желание докарва Страстта – а падането от нейното несбъдване, колкото по-недостижима е, ще бъде толкова силно, че хватката на Горест и смучещите Мъка, Скръб и Тъга, ще се затворят завинаги, а копнежите ще бъдат завинаги забранени и прокудени от обетованото за щастие сърце. И човекът тръгва на път за да търси Сариче. То става име на освобождението му или проклятие за неговото вечно робство.

Това е историята на човека Самин и неговото Сърце, на Садерон Четириръкия и на Сариче Бленуваната.  


%d блогъра харесват това: