Хадар рапорт – седмица 2

октомври 11, 2019
Късна писателска доба

Втора седмица на упорито писане – чек. Мога да се похваля, че от четене на предишен текст и писане на песни тук-там, вече минах към повече нови пасажи. Целта все пак не е да опиша композицията на книгата, а по-скоро да се вкарам във филма, и май успях. Почти изцяло съм нарушил съвета на Хемингуей да не мислиш за ръкописа, докато не го пишеш.

Споделям един много интересен момент от писането в сряда. Описва доста добре шизофренията на писателите:

Ужасно рано е. Тъмно и пусто по улиците, сякаш всички са на клуб без мен.

Чета и пиша битката на Русалиите. Динамиката и безпомощността им в тази сцена направо ме кара да треперя.

В този момент един ироничен глас в главата ми пита:

– Абе, друже, трепери си спокойно, ама я да проверим нещо. В тая тъмна доба, през нощта, тия изплашени хорица ту пребледняват, ту се мръщят, ту ръкомахат. Чудя се, дали имат светлина, та да се видят тези хубавини?

Със саркастичния се връщаме по текста. Малко по-назад откриваме че „хорицата“ са окачили един фенер вътре в къщата.

Ироничния се ухилва, клати ми пръст, стискаме си ръцете и ме оставя отново да треперя. На спокойствие.

Реклами

Рапорт от предизвикване – седмица 1

октомври 4, 2019
photo: Miroslav Zografski

Ставане всяка сутрин в 6.00 за писане – чек;

Повече четене на предишен текст отколкото писане на нов – чек;

Писане на отделни песни по сюжета – чек;

Изпадане в ужас от огромната работа, която трябва да свърша – чек;

Виене на свят всеки ден около 14 ч. – чек…

За десерт ви пускам едно любимо откъсче от пътуването на тримата (в началото) герои – Неда, Ния и Алеко. В него е и първото описание на трите села – Възбог, Калено и Хвърчил, по известно като Яперино последните години…
Приятно четене!

„- Има ли още много? – запита сънливо Ния, вдигна боси крака на седалката и ги гушна през коленете.

– Още малко. Качваме се в планината вече – отвърна търпеливо Алеко.

– Забелязах. –

– Тогава що питаш? Не знаеш ли колко остава? –

– Не съм врачка. –

– Ама… – едрият момък се наведе напред – Да не си за пръв път? –

Малката замълча. После изхъмка тихо.

– Ехаааа, блазе ти! – с истинска завист в гласа изрече викингът. – Аз първия път бях като треснат с талпа…

– То и сега може да си… – отрони тихо Неда и леко се подсмихна. За пръв път от началото на пътуването.

Ал не й обърна внимание.

– Знаеш ли историята на селата?

Ния изхъмка отново, неясно дали утвърдително, но момъкът продължи.

–  Самодивския събор сега се провежда в Калено, второто село. Но навремето били три – Възбог, най-близкото, над него второто, дето ти казах – Калено, а най-високо, скрито и трудно за откриване, се намирало Яперино, или Хвърчил, както може да се открие на някоя по-подробна карта.

Той се надвеси напред, запален да обясни всичко на новобранката,

– Разказвала съм й. Знае. – с лека досада го сряза Неда иззад волана и влезе остро в следващия завой.

– Каза, че селата са две? – наклони се Ния към нея, сграбчвайки дръжката на вратата в последния момент.

– Третото го няма отдавна – отсече дръпнатата й приятелка.

– Няма ги само хората. Опустяло е отдавна, но къщите още си стоят вероятно. – възрази Ал.

– Да, купчини тухли сигурно има из цялата планина – кимна разбиращо Неда. – Алеко, любопитния, отдавна бленува да се качи да ги види.

– Този път съм решил. – отсече той. – Качвам се сам. Няма го Стан, да ме мотляви.

Неда не каза нищо. Само стисна устни и натисна газта.

Ния я изгледа, после се завъртя, така че да вижда момъка отзад.

– Разкажи ми още.

Ал се наведе леко напред.

– Кажи й да пусне швейцарците.

– О, да как ли пък няма да треса колата с ревове на психари, дето се мислят за келти… – протестира бурно Неда.

Ния кимна.

– Искам да слушам, разказвай –

Едрото момче въздъхна. После се намести по-удобно на възтясната му седалчица и подхвана.

– Значи… в тези три планински локации, които са всъщност един общ популационен център, имаме нагледен пример за специализиран поминък, и размяна на вътрешни функции с външни източници и ярко изразен сепаратизъм на самозадоволяващото се стопанство…

– Неее… –

– Алеко, ти си идиот! – измуча Неда, но на устните й заигра усмивка – Сега разкажи за сегрегираните участъци и сегментираното задоволяване и ще вържеш тройката при Трът Кольо.

Ал се изкикоти шумно.

– Ох… – Ния се обърна напред разочаровано – Забравих, че и двамата с Неда сте лигльовци…

– Моля, моля, само сме колеги от един факултет.

Ния замълча разочаровано.

– Ни, шегичка… – тупна я по рамото викинга – Сега ще ти разкажа.

Той се наведе и прошепна нещо на ухото на момичето. Тя се усмихна, и очите й заблестяха.

– Дебел, внимавай с Николетка… Ако й направиш нещо, ще страдаш! –

– Хей, я стига! – засегнато я изгледа Ния – Недодялкини приказки… с едно изречение да засегнеш двама, това си е изкуство…

– Добре, стига – изрече викинга помирително и се прокашля –

Трите села – Възбог, Калено и Хвърчил били известни най-вече със съборите си. Всяко си имало свой поминък, и свои първенци, и държало да има отделно празнуване… На всеки от трите събора се изсипвал народът и от трите селища, затова някъде през годините те просто ги събрали и празникът станал един, но тридневен. Възбог бил най-богатото село – най-близко до пътя, с много търговци, дето пребродили Египет, Иран и дори до Индия стигали, с широки си ниви, и бели къщи като палати, на по няколко етажа. Калено пък било известно със своите занаятчии и художници, грънчари, дето ваели пеещи гърнета, терзиите с рошавите елеци, и яките си ковачи, чиито ножове, коси и рала се търсели надалеч. Поминъкът на третото село обаче бил най-чуден.

– И тук – библиотека Фантастика представя… – подметна Неда.

– Най-известните знахари, врачове и баячи, голяма школа на билкари и сладкогласни певци, обитавали някогашния Хвърчил, сега Яперино. Лекували много болести, и много търсени били. Особено уникално и несрещано никъде другаде било умението им да лекуват болести на душата. Много оригинално, лечението се правело с музика и песни. Лечителите били нещо като кукери, но не прогонвали злите сили само от селището, а лично. Повече приличали на русалиите, които лекували обладаните от духове, но тук изкуството им било развито до там да владеят лекуването на различни болести, не само гонене на духовете.

– И ти нарече всички тези красоти „специализиран поминък”? – с почуда промълви Ния…“


Предизвикай се… пак!

октомври 1, 2019
За какво писателят използва челник…

Трудно е за вярване, но… минаха шест години откакто започнах своята книга „Песента на Хадар“.

Кураж, за да я почна тогава, ми даде Вяра the BatMOM, като ме спечели с готината си идея да се предизвикаме да правим нещо важно за нас, за определено време всеки ден.
Нещо, което много искаме и все зарязваме, нещо, което по принцип трябва да правим заради себе си, но точно понеже никой не ни гледа и – що да не скипнем или смотолевим някоя тренировка… или всичките.

Предизвикателството за Хадар бе кратко – на два пъти по три месеца, и после огънчето олимпийско премина в друга страна.
По-долу може да видите началото от тогава. Хитър съм бил като три пъти преизбиран български политик – спазих срока и усилията, без да обещавам завършек или някакво постижение. 🙂

Но истината и копнежът надделяват над всякаква хитрост – все повече хора (особено през последната година, благодаря ви!) ме питат кога ще довърша тази „Песен…“. Все повече се учудвам колко различни познати и непознати са прочели този нередактиран текст, който стои на блога ми.

Ето тук започнахме:

https://s-viara.net/2013/09/%D0%BF%D0%B5%D1%81%D0%B5%D0%BD%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D1%85%D0%B0%D0%B4%D0%B0%D1%80/

И ето тук завършваме…

И така – предизвиквам се.
От днес започвам да довършвам книгата си „Песента на Хадар“. Ще пиша всеки ден в продължение на 90 слънца до края на годината. Може количеството дневно да е различно, но писането ще е до край – поне такъв, което да харесва на мен.

Очаквайте отблясъци тук, поне няколко пъти седмично.

Стискайте ми палци, приятели, защото, както е казал великият Буги Барабата:

„…Аз съм тръгнал надалече, мен ме чака дълъг път…“


Първи Три(р)п по немско

септември 15, 2019

От поредицата: „Стъпки и случки по пътя“
Не, че съм на хаджилък до Карли Марк(с)ово, ама се оказва, че Трир се хвали все повече с антикапиталистичния си юнак и, за голяма автоирония, родения там предкомунистически философ е най-силната търговска фирма за града.
Тук ще споделя стъпки и разни полезни инфота от пътуването дотам през Франкфурт и от местата, които успея да видя.

Започвам с ден първи и пристигането във Франкфурт.

Полезно 1 –
Граничната полиция Франкфурт чака още на вратата на самолета.
Качва се една усмихната девойка с „полизай“-ска жилетка на стълбата и само, който й покаже лична карта може да слезе.
Ако някой опита друг начин – долу седят батковците й, макар и не с катюша.
Хубаво е да си подготви човек документите още в самолета, че източноправоверните немци отзад си падат нервни.
Полезно 2:

Първи впечатления от летището в Франкфурт – носете си паспорта.

Имам предвид международния паспорт, не личната карта.
Имаше няколко дълги и дебели змийски опашки пред паспортните, освен най-крайно лявото. Чудя се как така и гледам – немците културно са инсталирали поне 6 машини за автоматичен паспортен контрол. Показваш, светва зелено и минаваш.
Ако не светне зелено, не знам какво се случва, но е възможно да са инсталирали и автоматично обезвреждане…
Аз, разбира се, смело тръгвам натам с размахана родна лична карта, като същи IT разбирач.
Срещу мен обаче любезен и доста тъмен афронемец на чист швабски ми обяснява, че там е само за международни паспорти. Не за л.к.
Найн!
Налага се да ми го каже и на английски, за да спра да мисля че иска девет евро бакшиш (защо точно девет, връща ресто ли?), но в крайна сметка вдявам и стискайки още повече тоалетно търпение, чакам ред.
Няма шанс и да пикаеш на немска земя без одобрение, фройлайни.
Полезно 3 –
Най-евтиния сандвич на летището е 3 евро. Но има претцели, които са по 1.5 – 2 евро. Евтиния. Гладът обаче винаги те прави богат в собствените ти очи…
Много полезно 4 –
В един момент се усещам, че си свирукам.
После се усещам и какво.
„Deutschland, Deutschland, uber alles…“
Абе в добро настроение съм явно… 😉


Солени Ветрове – Брод към Щастието

август 26, 2019
Моро на „Солени Ветрове“ 2019

Ново двеста – свирих на фестивала „Солени ветрове“ в Бургас тази година!

Ей тук, в канала ми в youtube днес в 10.30 ч. точно, може да видите цялото участие на втория ден на феста – песните „Щастието“ и „Брод“, както ги ударих на живо.
Благодаря на организаторите от „Кръгът на барда“ за поканата, сцената и възможността. Специално на Румен за звука!
Благодаря и на чудесните оператори Биляна Моравска и разбира се, Самуил Моравски, които направиха тези видеа възможни.

Доскоро, приятели!


Тюленуване

юли 22, 2019

Ние сме тюлените.
Последни,
Останали на този бряг.
В сърцата – романтици безнадеждни,
Не ще ни сребролюбци разберат.

Ние сме поетите, поредни.
Късче усмивка дай ни и летим.
Стиховете в пясъци безследни,
На всяка следваща вълна шептим.

Ние сме от лудите на фара,
От катерачите на Камен бряг,
Ние сме онази клика стара,
Дето умира да споделя от душа.

Ние пеем песните нередни,
Рисуваме картини с кръв и смях.
Жива верига пещерняци ньедни,
Пред бетонния курортен страх.

Ние сме спокойните рибари,
Които в черна буря казват мръсен виц.
Ние сме от странните другари,
Които щом обичат – спукват от бъзик.

Ние сме четящите, последни,
Борис Христов рецитираме до Бърнс,
Думи непонятни, силно вредни,
За всеки лоботомен чалга слух.

Ние сме.
Инатите последни. 
Някой ден, щом братята ни призоват,
Ще напуснем, тихо и безследно,
Тюленово, 
брега, 
света.

Моро,
21 юли,
На Тюленово арт-фест 2019
фото: Мирослав Зографски


В храма на Кремона

юли 2, 2019

Първото ми видео за гостуването ми във фабриката за китари, цигулки и чела „Кремона“, Казанлък.

Много имам да разказвам, и в тази поредица ще ви споделя някои животопроменящи открития по време на това пътуване.

След малко в канала Moro Miro:


%d блогъра харесват това: