Откъси от „Песента на Хадар“

Колкото по-малко остава до момента, в който ще положа последната дума в книгата, толкова повече се забавя всичко, целият процес. Понякога имам чувството, че го правя нарочно – сякаш някаква скрита носталгия и копнеж да не свършва това състояние, ме кара да забавям всичко и да отлагам.
А това състояние наистина си заслужава – „да сядаш на пианото и да пишеш всеки ден“ както е казал Джонатан Ларсън. Макар и без пиано, този момент когато у пишеш, а всъщност любопитно гледаш знаците, които излизат изпод пръстите ти, е вечност.
Медитация, сатори, телепорт в друга вселена.

Пък си харесвам и разни части от текста, ти да видиш.
Днес ви пускам един диалог от третата част на книгата, която почти иацяло е съставена от двубои, разговори и спомени на героите от детството, и всичко това едновременно.
Това е моментът, в който една от белите самовили, Димана, пресреща главната героиня, Неда, в гората преди селото, и се опитва да ѝ помогне, или поне да я вразуми, както и да разбере къде е скрила червената вила, или инак казано – яперицата Яна.

Приятно четене. Ако искате още – до поискване. 🙂

***
„Ръцете ми натискат дебелия овързан възел от храсти, прескачам крачка, две…

…и ръкомахам панически, едвам запазила равновесие над внезапно отворилата се поляна пред мен.
Дясната ми ръка изтръпва, сякаш ударена от ток. Изсъсквам и стискам юмрук.
Бялата стои отпред и се усмихва. Дрехата ѝ я обгръща плътно, долепена до кожа, ръце и коси, и се спуска надолу едва след като напусне тялото ѝ. Изглежда като облечена в постоянно течаща върху ѝ вода – отгоре перлено блестяща, надолу чисто прозрачна, протегната към земята.

Трябваше да се досетя, че пръхтящото диво прасе в храстите е капан.
– Пак ли на помощ си дошла, Димано?
Момичето се ухилва.
– Нали щеше да забравиш името ми?
– Ти се погрижи да се забие в главата ми. Пък и каквато си… мога ли да те забравя. –
Тя се ухилва още по-широко.
– Сега ще ме заграждаш като левент наточен ли?
– А, че то ти вече мен си заградила.
– Ще ми се, но не мога – искрите в очите ѝ показват, че играта ѝ харесва. Може би сега е момента… да проверя една своя теорийка? Напушва ме смях.
– Да не си дала обет някому? –
– Дала съм. Всяка от нас дава, нали знаеш? –
– Е… и всеки брак се разтрогва… Особено ако има нещо по-добро.
– Хубави думи знаеш, хем засукани, хем наши, български.
– Засукването е тайната… да хващаш окото.
– Но бракът е обещанието, дето крепи сърцето.
Почвам да се смея на глас.
– Бракът е обещанието да изядеш плода, макар и развален.
– Има неща по-важни от външния вид и вкуса.
– О, да, виждам, ти си съща монахиня. Мъченица истинска… Пък и обет си дала, само не знам на кой Господ.
Този път тя се усмихва.
– Ти си пък същи поп, говориш хем за разваляне на брак, хем за Господ.
Сама знаеш бог е един за всички, само името му е различно у всяко сърце, не само у твоите попове и мюфтии.

Понечвам да ѝ кажа, че точно това, дето го рече е попско слово… после се усещам, че не е точно така.“

© ММ, Песента на Хадар, 2020

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

%d блогъра харесват това: