Домът е…

…Дядото спусна дисагите на земята и се протегна.
– Ето, чувствай се като у дома си!

Поляната бе тясна и извита, скътана сред гористия склон, като рожден белег сред буйни къдрици. Колкото весел и ухилен бе дядото, толкова мрачен и чумерен бе момъкът.

– Така или иначе никога не съм имал дом. – сви рамене той и се просна на земята.
– Е, не е като да е баш тъй… – усмихна се в брадата си дядото.
– Добре, имал съм къща. Място за обитаване. Имам я още даже…
– Имаш и семейство, деца… На другия край на селото живеят вашите. Ако броим и роднините, май ще се окаже че имаш много домове.

Момъкът рязко се изправи.
– Да ама домът не е в имането. Не е в пребиваването. Където и да съм бил, все не съм се чувствал у нас, у дома.
Никъде не съм се чувствал у дома… Само като съм на път, ей така…

Той огледа поляната и се обърна към възрастния човек.
– Що е така, кажи ми? Що съм такъв чергар, все ми е самотно, затворено… Все хуквам някъде другаде.

– Дом няма, който мира няма.
Дядото извади една торбичка от джоба си и приседна да гласи и тъпче лулата си.

– Инак си прав, Благуне, домът не е къща или навес. Домът е в нас. Домът е у всеки. Ние го носим, ние го градим, ние си го събаряме.
Има хора, дето домът сякаш струи от тях – където седнат, там го сторват.
Той попива в земята, изтяга се наоколо и разлива прегръдки. Ухае на прани чаршафи, горещ хляб и чубрица.
Домът сякаш сам се строи покрай такива хора. Не мине време и до тях зафърчат гости, щерки и внучета. Съседи спорят и носят ракия, общинари ги поздравяват. Домът кипи в тях. Не дай Боже да изгаснат – гасне и дома, ако няма като тях други в него.

Той притихна и дръпна от лулата. Димът се разнесе над поляната. Ухаеше на тютюн, огнище и зима.

– Има и едни други хора. Домът им е все несбъдната мечта.
– Такива като мене. – изрече момъкът
Дядото сви рамене.
– Домът им е там, дето отиват. Домът им все е у мислите им, у копнежите.
Те все обикалят, все търсят и все не намират. Щото няма как да намериш туй, що си е у тебе. Найден се не търси. Не мож събудиш онзи, дето се прави, че спи.
Домът не е просто къща за тия хора.
Домът е това що сторват за тези, които обичат. Едни разказват истории и палят сърцата. Други пеят песни, които будят душата. Трети билки събират и лекове приготвят…
Има още много.
От мене знай, Благуне – домът е винаги у теб, у сърцето.

Момъкът слушаше вцепенено.
После стана и захвана да подтичва наоколо. Когато се върна обратно на полянката, ръцете му бяха пълни със съчки за огъня.

Дълбоко в брадата си, докато димеше с лулата, дядо Кап се усмихна.

/Из „Песен за юнаци и злодеи – неизпята“/

Вдъхновено от „Приказки за Юнаци и злодеи„, и нейната премиера преди година.

Реклама