Moro Miro на Renault Morning Run Sofia –
ВдъхноВАТорската равносметката е сериозна.
Почвам с „хубавините“:
Първо, избягах 20К за под два часа, което, като за втори път в живота, в рамките на месец от предишният път, си е постижение. Браво на мене. 😛
Второ, нито веднъж не преминах в ходене, което отново ми е за втори път в живота на 20К – не спрях до финала, независимо от хищния баир до обсерваторията в Борисова.
Трето (психическо) – въпреки притесненията, които започнаха от третото изкачване на същия баир – „олеле, ще издържа ли още веднъж, леле, що не се записах за 10К, ох, защо няма примерно 15К трасе, леле, умирам от глад, дали да не си взема нещо от някое капанче, докато тичам, и дъра-бъра, аман от това мрънкало“, продължих и довърших състезанието. Истина е, че психиката е много по-голям проблем отколкото тялото. То има сили да издържи много повече отколкото си мисли човек. Но паникьосания инстинкт почва да бие аларма още при първите признаци на умора.
Това е най-трудното да се издържи. Умората и дължината на трасето са доста по-лесни неща.
Дотук добре, сега и малко „нехубавини“:
Първо този маратон се оказа доста по-тежък като трасе от Marathon Sofia, въпреки че е само 20 К, а не полумаратон – 21.5К.
За мен тежеста идваше най-вече от периодичното, на всеки 5К, изкачване на сериозен склон. Докато си още свеж, което при мен е докъм 10 км. – баирите не мъчат толкова. Но изкачването му между 16-тият и 17-тият километър беше набиране на глист по ламарина. Това бяха най-ситните, изминати тичешком, стъпчици в живота ми. 🙂
Второ, трябва да внимавам повече с увличането по темпото на останалите състезатели. Както личи – първата обиколка съм я изминал доста скоростно. Това е защото следвах бягащите със сини пейсъри, чиято цел беше да изминат трасето за 1.50 ч. Тя и моята беше подобна, но докато на Маратон София увеличавах постепенно бързината – тука се изсилих май лекичко. Лекичко, защото все пак завърших цялото. Но общият ми пейс не е този, мда.
Трето, определено тази дълга (за мен) дистанция си има нужда от захранване по време на бягането. Докъм 10-15К не ми е проблем. Но след 15-тия километър започна да ме стърже голям глад, въпреки погълнатия 1 час преди състезанието банан.
Следващият път – задължително барче в джоба.
Не, нямам предвид такова с напитки… 😉
Като за край – най-хубавия момент не подлежи на анализ, а само на преживяване. Или на песен или история.
Точно на последната обиколка, малко след стръмния склон изгубих представа за място и време. Спрях да мисля колко остава, къде съм, колко бързо се движа, и защо около мен няма никой (щото сигурно всички са финиширали).
В този момент вече нямаше значение.
Просто се движех, без да знам как, защо и накъде. Около мен имаше огромна феерия от цветни листа, пътеки и дървета, от зелено-черно до оранжево-червено. Всичко блестеше, шумеше и се забавляваше с моите глупави, дребни, почти невидими за Вселената, притеснения.
Стана ми толкова спокойно, че почнах да се хиля на всичко, което видех по пътя. Накрая дори и себе си взех да одобрявам през известно време.
„Браво, мойто момче“, говорех си, „Ако не пукнеш сега, си супер!“. И като ме напуши един хилеж… Спринтът ми през последния километър беше доста изненадващ. :)))))))
Представям си колко са се забавлявали с мен всички хора, които съвестно стояха и ни подкрепяха по постовете по трасето.
Благодаря на всички приятели, на отбор Running Buddies, и особено на хората от Begach.
Определено беше най-якото тичане за тази година.
Скоро пак.
Сладум 