Скоростта на цветята


Преди много години на една скътана полянка високо в планината растяли няколко симпатични цветя. 

Звездели им викали.

Един репей често ги заяждал:

– Ей, по звездите ли сте се заблели, бре, звездели?

А цветчетата се усмихвали и мълчали.

Синкаво-бели листчета ограждали къдраво-оранжеви очи, дето жадно дебнели слънчевата милувка.

Често лицата им обаче не виждали топлите лъчи, пък и малко вода стигала тази част на планината, та цветята все свеждали лица.

Нощем обаче някаква странно въодушевление обземало дребосъците и те с часове се взирали и полюшвали ококорени към звездите.

Един ден на полянката спрял един пътник. Долетял като вятъра, сякаш сам ветрен бил станал.

Огледал се той, позасмял се на посърналите рехави цветчета наоколо, пък поседнал да почине и вода да пийне.

– И к’во сте се омърлушили? – рекъл той и огледал цветчетата – Още малко ще окапете!

Листчетата се надигнали тъжно и помахали в отговор.

– Скоро и това ще стане – сякаш клатели тъжно лица те. –  Тук слънцето рядко се взира, а и ветрове студени духат, сгъват ни на вси страни, както си щат. Но най-лошото е, че водата е кът страшен. Ако не ливне скоро някой дъжд или не стане чудо и от земята не бликнат свежи потоци, на суха слама ще станем скоро.

– Ами какво тогава – отсякъл ветреният странник – Знаете значи що ви е нужно – действайте!Поискайте, потърсете си я, и си я намерете тая, водата. Знаете ли що е скоростта на цветята?

Малките личица се разклатили подтиснато и замълчали пак. Чудно ухание изпуснали и носталгияв сърцето на странника събудили.

Наблизо се чул сух смях. Един опърпан, полуизсъхнал храст размахал бодливите си клони.

–  Ха!- изсмял се грачещо той – че как ще да действа едно цвете, скитнико? Как едно нищо-никакво растящо-вкоренено ще направи нещо? Да ‘земе да скочи, да се затича? – храстът поклатил иронично клони-ръце – Може ли цвят да промени нещо?

Ветренът го погледал, пък после се усмихнал загадъчно.

– Че що да не може?

– Хаха, ама ти май си по-зле и от растение – изхилил се бодливият – Ами… Освен ако не се изскубне от корен и не се затича да се примоли за малко дъждец на облаците, друго не виждам що може цвят да стори. Да изпее на планината песен? Да се помоли богу? Да плаче на луковицата си?

Язвително и горчиво редял храстът.

Все по-посърнали изглеждали цветчетата.

Ветренът обаче не се впрегнал. Изправил се той, протегнал се и рекъл:

– Чудно ухание имате вие, звезделите. Ще ми се някой ден да се върна тука и да доведа и други да ви подишат.

После се обърнал и изчезнал в надигащия се здрач.

Много цветчета не чули думите му. Много други не ги запомнили.

Но няколко малки и ярки звезделчета не могли да ги забравят.

Толкова чудесно ухаели, казал странникът.

Въпреки непрестанните подигравки на репея, въпреки тъгата на големите, нещо се отгърнало в тях.

На следващия ден се случило така, че дошли доста пчели. Доста повече отколкото обикновено. 

На по-следващия дожужали още повече.

Отначало звезделите не обърнали внимание. Докато онзи, същият заядливец, не се обадил:

– Хей, златоочковци! Що сторихте със златогърбите? Точно вие, да! Да не би онзи, вятърничавия… да не ви е омагьосал нещо?

– Не. братко – рекли цветчетата – просто пролетта напира и сме радостни… Пчелите обичат цъфтящите.

– Хммм – изграчил пак бодилът.

– Всички обичат цъфтящите – присмяло се едно смело цветче, дето досами бодила стърчало.

„Всички обичат цъфтящите“, заповтаряли звезделите, „Всички обичат цъфтящите“, зашепнали те, и от цвят на цвят този топъл полъх се понесъл из цялата поляна.

Бодилът поклатил недоволно глава, а после се свил ядосано сред рехавите си листа.

Така, ден след ден, пчелите ставали все повече. После на поляната се появили други насекоми, птици, избутали земята къртици, а сетне и дръвче се събудило на края, на ръба над бездната.

Звезделите ставали все повече и все по-нависоко глава надигали. Все по-надалеч стигали и скоро и по други поляни обрасли.

Докато един ден стигнали една отвесна пропаст. Отвъдната страна на планината не се виждала, а през средата, право надолу падала тежка сребърна верига.

Водопадът над долината.

Всички си поели дъх и помахали с клонки. Спогледали се и се усмихнали.

А после се втурнали надолу…

***

…Отдавна не били чувани стъпки в този край на планината. Групата любопитни, дето се осмелили да нарушат спокойствието й, изскочила от гората, и се защурала омаяно наоколо.

– Великолепни условия за тези крехки цветя! – възкликнал водачът, възрастен професор с бяла якичка и бяла брада. – Не биха могли да оцелеят тези , ако нямаха този чуден поток досебе си! Не биха могли нито да се появят, нито да мръднат дори – добавил той.

Звезделите леко извърнали очи към новодошлите, а после се спогледали и си помахали весело над сребърната река, дето се виела помежду им.

Изведнъж насред широката полянка, покрита с бяло-сребърни чадъри със златни очи, се чул смях.

Професорът сепнато се обърнал.

Там, в средата, възможно най-близо до водата, се кичел огромен храст и блестял със синкавите си буйни цветове, като зелено видение.

Той нясмешливо си размахал брадата, а после отсякъл:

– Вие май сте по-зле от растение… Нима не знаете каква е скоростта на цветята?

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google+ photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google+. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

%d блогъра харесват това: