За Теа и камъните

Мога да позная града си само по камъните: лъскави и свежи, всеки един – като изрисувано, излъскано хълмче. Жълтата светлина от крепостните стени… и онази глъчкава тишина, като предчувствие че нещо идва, нещо ей сега ще се случи и ще бъде зверската забава. После тишината замлъква и отнякъде се чува песен – или пък рошавият подема някаква. Камъните лъщят и мъдро мълчат. Някаква каменна романтика…

С Теа се запознахме ей така, на гарата, докато закъснявахме за влака. Потегляхме на онази експедиция за крепостта Червен и освен че се занимавахме всеки ден с камъни, понякога се и държахме като такива.

– Може ли да не си оставяш раницата на входа на палатката? Задръства всичко… и целият под е засипан с твои дрехи!

– Така ще ти е по-меко

– Аз обичам твърдо. Така че, хайде – разкарай меките си части.

Тайфата се хилеше на всяка нейна реплика и ме освиркваше за всяка моя. Изобщо, харесвахме я: дръпната и болезнено слаба, с остри черти и иронични очила, с винаги силно обтегната и вързана високо на тила коса. Видът й преливаше често от благ самурай до люта българска дива, а аз, безпомощен като мнозина други, хлътнах в блатото й.

Влязох далеч отвъд сигурната граница, в търсене на останки от крепостта.

Из Коренуване „Невидена река“

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

%d блогъра харесват това: