https://zhilmoresextet.bandcamp.com/track/does-your-head-hurts-my-son
( …пропуснатото от 35тият ден)
…Някога по тези планини живял овчар с най-вълшебния глас, който някога бил чуван. Някои твърдели, че това бил самия Орфей, а други казвали, че е учителят му… Но всички били единодушни, че неговите песни, камък можели да разплачат.
Болка имал на душа този певец. Любовта на сърцето му била младата щерка на богатият наместник в града. Силно се обичали младите, но силна била и омразата на наместника, от който сладкогласният младеж дори се осмелил да поиска ръката на дъщеря му. Отказът му бил яростен и категоричен, и той едва не наредил да окачат наглеца на бесилката.
Но овчарят не се предавал лесно. Когато имал сгода, винаги заставал пред оградата на къщата, в която живеела любимата му. Пеел песни, носил цветя, бягал от стражите…
Ядосаният наместник решил да сложи край на тази опетняваща честта му история. Послужил си с хитрост – заръчал да предадат на младежа, че ако докаже, че може тъй да пее, че да трогне и боговете, и умрелите, той, сам наместникът, ще му даде ръката на дъщеря си.
Какво трябвало да стори? За да докаже магичния си глас, овчарят трябвало на градските гробища да иде да пее, от залез слънце, та чак докато надгробните камъни не му отвърнат.
Ако се откажел или те останели безучастни, той трябвало да се вдигне през девет планини и никога вече да се не върне, под страх живота да му вземат.
Нямало що да стори, съгласил се влюбеният овчар. Без изгората животът му и тук бил като в чужбина.
Голямо сборище се вдигнало следобеда на онзи ден край града. Младо и старо, бедно и богато се наредили покрай гробищата, а в средата кръг направили градските велможи.
Засвирил младежът – и всички хора заиграли, някои и без да щат даже подрипвали. Запял после той – птици от небето на рамото му казали, кучета и дребни живинки се тълпяли в краката му.
Ала камъните мълчали.
Буйни песни занареждал овчарят, огнени думи изричал. Велможите и те били готови да се разиграят – с наслада слушали хубавата серенада и отпивали от виното си. Смеел се наместникът – как добре го бил наредил – хем ще послушат хубава музика, хем от нахалника ще се отърве.
Пял младежът, песен след песен, коя по весела, коя по-тъжна… Но камъните и гробовете мълчали.
Накрая той надигнал глас и запял балада, мъчна като непрежалено либе, като гибел на любим, като обречен на смърт болник.
Отекнали последните думи на песента. Среднощ станало, ала всички наоколо смразени и потресени от гласа му стоели.
Мълчали като камъните.
Тогава наместникът, чието сърце много се не трогнало от никоя песен, щото или ушите или гърдите му били като с черно кече затъкнати, станал и рекъл:
– Туй ти беше края, непрокопсанико! И без туй нямаше да ти дам дъщеря си, да не ме е била метилява градушка! Но ти показа що чиниш. Сега да се вземаш с некадърното си грачене отдето си дошъл, и…
Но не успял да довърши – някой извикал, хората развълнувано зашумели, после изведнъж притихнали.
Отнякъде далеч се носела песен. Сякаш ту от един, ту от друг камък звучала и най-сетне досами младежа дошла.
Разтреперани хората от селото лека-полека се заизмъквали и изплашени хуквали надалеч от омагьосаното място.
Само велможите начело с наместника окаменели – не можели да помръднат.
Останали там завинаги.
Там си седят и досега – купчина от големи скали, със странни ямурлуци от гранит и ями за сядане по тях. Кръстили ги Глухите камъни. Красят Родопите до скалните светилища на траките.
Запях с пълен глас, както пееше дядо.
Глава ли та боли
„Глава ли та боли, сино мой, или половина?
Не ма глава боли, мамо ма, сърцето ма боли,
За снощнана вечер, мамо ма, за снощнана севда…“
Сладум 