43. …Наред ли е всичко, Радославе?

(Коренуване разказва „Невидена река“- откъс 2)

***

Как да кажеш на човек, който се намира на върха на щастието си, че имаш проблем? По-точно – как да кажеш на любимия си човек, който е намерил кариера, дом и може би щастие, че имате проблем?

Наред ли е всичко. Радославе. 

Със сигурност не и в главата ми.

Огромните светлини в тунела ритмично ми бъркат в мозъка, като че ли съм на носилка в болницата след операция на очните дъна. Защо ми трябваше да се наливам като пробита делва? Защо тази страна действа така на хората? Все пиене, разговори, песни до умопомрачение…

Косьо се извърна от предната седалка и се ухили.

– Ще ти трябва доктор, момко…

– Доктор Иванов, доктор Иванов… – немощно измучах аз.

– Знам един съвсем наблизо.

– Наблизо? Тук е планината, човече… Да не са отворили болница в Гела?

Той се хили.

– Не там. И не болница.

После дава газ и родопските завои отново захващат да изстискват стомаха ми като мокро пране. Всичко се завърта на бърз кадър през пулсиращата ми глава.

***

Спрели сме пред нещо като… как се казваха онези комбинирани магазини с кръчми?

Хоремаг.

Точно така – хотел–ресторант-магазин – хо-ре-маг. Убийствено име за пънк банда.

– Това е кръчма, пияницо – олюлявам се аз, докато се опитвам да си измъкна раницата от колата. – Не болница.

– Но кръчмарят вътре е доктор. Доктор „Ох, Сипи“ – Косьо се кикоти, сякаш е казал убийствен виц, и се шмугва през вратата на заведението.

Оглеждам се. Селски къщи и улици, самотно куче на сянка под оградата, а над нас се издига онзи гигантски зелен склон. Дъхът ми спира, а вратът ми ще се откачи от извиване.

Турлата лъщи най-отгоре и ми се хили. „Пак ли ти, бе, пишман катерач.“

Изсумтявам и се пъхам след Костадин в тъмното и прохладно помещение.

На няколко маси седят различни хора: компания младежи с раници и екипировка за катерене, сигурно пещерняци; двама старци, с бели бради и бели порцеланови чаши; семейство с детенце, което отвреме-навреме пищи, за да си подсигури дозата внимание. Най-отзад в дъното са седнали в кръг около масата петима мъжаги, които мълчаливо, бавно и ритмично пият от малки чашки.

Косьо ме повлича към бара. Стена от дървени трупчета и каси очертава богатството от вълшебни течности. Отстрани има вратичка, навярно към кухнята, а пред нея е изправена нещо като колона отрупана с дрехи. Докато се чудя дали не продават и тях тук, колоната бавно се завърта. В голямата черна брада на върха й лъсва и се обтяга още по-голяма усмивка, две огромни длани се сблъскват с оглушителен трясък, а после пъргавопъграво сграбчват по една халба и сръчно започват да ги пълнят с пенлива течност от крана.

– Коооостадиин, Костадиииин! – изревава нежно туловището и като тряска двете халби пред нас, избърсва ръцете си и сграбчва рошавия ми приятел за раменете. Изглежда сякаш Годзила разтърсва жабока Кермит. Косьо се радва и дори острият ми поглед с бялото не го притеснява. Хили се , сякаш кой знае какъв номер ми е спретнал.

Кръчмарят свършва с мачкането на приятеля ми и впива изпитателен поглед в мен. Поотдръпвам се от бара.

– Кой ми водиш, Костадине?

– Един болен – остроумничи приятелят ми и се подсмихва сам на глупостите си.

Огромният звяр клати черната си брада.

– Не е болен, ами направо си е ‘згорен той.

Недоумението явно се е изписало на лицето ми.

– Няма да ти помогне пиенето, момко – и като поклаща копата на главата си, с тази забранена за кръчмар сентенция ми обръща гръб.

Косьо ми смигва.

– Той си е такъв, Герго – вдига рамене и халба приятелят ми, а после се опитва да ми каже „наздраве“.

Усещам стържене под лъжичката.

– Това са Гръмовете, или както ги казват тук „Грмовьети“ – опитва се да спелува диалекта Косьо.

После сочи към петимата в дъното.

– След малко ще ги чуеш. После може и ти да се включиш, ако не си забравил всичко… – насмешливи въгленчета се появяват в очите му.

Нещата в родината са както си ги спомням (или както ги бях забравил) – деца, пияндета и научни работници накуп. Всички се веселят и отвреме навреме се карат.

Бодежът под лъжичката обаче расте.

Удар по рамото ми едва не ме събаря от високия стол; задържам се с мъка за тезгяха и се обръщам почти вбесен.

– Как е положението, натрупа ли милионите, Радe?

Бяло, издължено лице, окичено с очила и плитка стил „кукуригу“. Със смутена усмивка момичето пред мен ми маха, сякаш влака ми тръгва.

– Не мислех, че ще те видя отново тук – хили се тя и удря по бара. За нейните трийсет кила барабар с роговите й рамки и раницата на гърба, ударът е силничък. – Носталгия, а? Да не се връщате? Корените зоват?

Подлъжичковото ми джудже вече е взело тирбушон и върти в корема ми, за да излезе.

Измърморвам нещо, в отчаян опит да прикрия усърдното ровене из паметта си. Коя беше тази… персона?

Косьо връхлита на помощ.

– Ааа, не, Дидка, Радо е на последен помен тук – (Дида? Онази Дида?) – Решил е да ни бие дуспата окончателно. Едва успява да ни изтрае, така че не го дразни излишно.

– Оу, прощавай – казва момичето и ироничните искрици в нейните очи приемат играта – Съжалявам, че се натрапвам. – тя поема халбата си от туловището зад бара – Извинявай, кофти ли е, че ти говоря на български? Better use some proper language, maybe?

Джуджето е стигнало почти до повърхността на слънчевия ми сплит и е адски вбесено.

Преглъщам с усилие. Дида се обръща към Радо с мимика на недоумение:

– Той може ли да говори? Май трябва друг език да използвам? Francais? Italiano?

Вече се чувствам като в някакъв сън.

– Защо не оставите момъка? – избумтява басовият глас на кръчмаря – Без туй е ‘згорен достатъчно. Оставете го да си пийне и да си бега. Те ‘згорените за по-зле и от мъртвец – уж гледат, па не видат, уж са живи, па не живеят.

Джуджето под лъжичката вдига тирбушона, издухва го за последен път и замахва…

И в този миг в цялата кръчма отеква нисък и дълбок напев. Сякаш някой надува огромна, мощна гайда.

Осъзнавам песента едва сле д първите няколко думи.

Знаех я наизуст.

              Глава ли та боли?