44. …Забравена песен звучи във съня…

DSC_1741

*Наричане*

В другия си живот искам да съм сънливец.

Обичам да сънувам.

Сънят е като къща, в която си се сгушил на топло, на завет от ветровете на деня. Обичам да си седя там, където дори кошмарите изглеждат като добре режисирани филми, макар и пълни с английски хумор.

Ти и сега си сънливец, би отбелязала скептично Теа…

Много обичам съня, в който мога да се излежавам, да не мисля и да не се съмнявам в нищо. Но най-много го обичам в онзи момент, в който острието на очакванията връхлети тази къщичка, като цунами върху колибка на плажа. Моментът на събуждането.

Приливът на утрото, изгрева, това, на което би следвало всъщност всеки да се радва. Не е ли така? Преди хората са си казвали „Ура, оживях още един ден! Ще видя още веднъж Слънцето, ще направя това, ще направя онова…“  Но не и днес, когато си взел назаем толкова много от утрешния ден – сили назаем, пари, махмурлук.

Време, любов и дори сън назаем.

Сънят е като къща, в която нямаш заеми, изцяло изплатена, изцяло твоя.

Познава се по това, че не е за дълго…

***

Вълните на прилива разтърсиха седалката ми и аз отворих очи, докато трескаво се опитвах да изпълня командата и да закопчая колана си.

Родното слънце ме посрещна първо, през люка на самолета: намигаше през прокъсаната пелена като упорит продавач на бит пазар, макар да се беше увило в размити мъгли и да не му се ставаше и на него.

После беше наред родната земя, която блъсна колесника отдолу, и загърмя в ушите ни по-силно от гласа на стюардесата. Сякаш ухилен кръчмар плесна самолета по дупето, да пробва как са новодошлите.

Трябваше да се усъмня още при усмихнатото лице на митническия служител. Червендалест и самодоволен, той някак се различаваше от бюрократите, които си спомнях.

– На английски ми говориш, ама си българче, нали?

Опитах се да прикрия сконфузването си със студено и любезно кимване, но нямаше ефект.

– Изгорял си, май? За родното, нали? – изхили се той многозначително, а после, миг преди да се възмутя като мома англичанка, се надвеси към прозорчето помежду ни и сякаш заговорнически прошепна:

– Познавам всеки, дето се завръща, синко. Хайде, добре дошъл тука и наслука!

Объркано поех тропнатия пред носа ми паспорт и се чудех какво и дали да кажа. Докато се отдалечавах, установих, че глупаво си тактувам на игрива, позната мелодия, която звучеше някъде отдалеч…

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

w

Connecting to %s

%d bloggers like this: