44. …Забравена песен звучи във съня…

DSC_1741

*Наричане*

В другия си живот искам да съм сънливец.

Обичам да сънувам.

Сънят е като къща, в която си се сгушил на топло, на завет от ветровете на деня. Обичам да си седя там, където дори кошмарите изглеждат като добре режисирани филми, макар и пълни с английски хумор.

Ти и сега си сънливец, би отбелязала скептично Теа…

Много обичам съня, в който мога да се излежавам, да не мисля и да не се съмнявам в нищо. Но най-много го обичам в онзи момент, в който острието на очакванията връхлети тази къщичка, като цунами върху колибка на плажа. Моментът на събуждането.

Приливът на утрото, изгрева, това, на което би следвало всъщност всеки да се радва. Не е ли така? Преди хората са си казвали „Ура, оживях още един ден! Ще видя още веднъж Слънцето, ще направя това, ще направя онова…“  Но не и днес, когато си взел назаем толкова много от утрешния ден – сили назаем, пари, махмурлук.

Време, любов и дори сън назаем.

Сънят е като къща, в която нямаш заеми, изцяло изплатена, изцяло твоя.

Познава се по това, че не е за дълго…

***

Вълните на прилива разтърсиха седалката ми и аз отворих очи, докато трескаво се опитвах да изпълня командата и да закопчая колана си.

Родното слънце ме посрещна първо, през люка на самолета: намигаше през прокъсаната пелена като упорит продавач на бит пазар, макар да се беше увило в размити мъгли и да не му се ставаше и на него.

После беше наред родната земя, която блъсна колесника отдолу, и загърмя в ушите ни по-силно от гласа на стюардесата. Сякаш ухилен кръчмар плесна самолета по дупето, да пробва как са новодошлите.

Трябваше да се усъмня още при усмихнатото лице на митническия служител. Червендалест и самодоволен, той някак се различаваше от бюрократите, които си спомнях.

– На английски ми говориш, ама си българче, нали?

Опитах се да прикрия сконфузването си със студено и любезно кимване, но нямаше ефект.

– Изгорял си, май? За родното, нали? – изхили се той многозначително, а после, миг преди да се възмутя като мома англичанка, се надвеси към прозорчето помежду ни и сякаш заговорнически прошепна:

– Познавам всеки, дето се завръща, синко. Хайде, добре дошъл тука и наслука!

Объркано поех тропнатия пред носа ми паспорт и се чудех какво и дали да кажа. Докато се отдалечавах, установих, че глупаво си тактувам на игрива, позната мелодия, която звучеше някъде отдалеч…

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

%d блогъра харесват това: