Коренуване продължава: Да опазиш Сребра невяста (2)

Za_Srebra_2.jpg

… Нахлухме в двора на Сребрини с гръм и трясък – ухилени свирачи, надъхани роднини и приятели, и разбира се моите приятели, Пейо и Филип, които неотклонно ме следваха от двете ми страни като верни пазачи.

Пейо – нисък, черен и смръщен, Фильо – висок, светъл и щестливо пийнал.

Честитите майка и баща на бъдещата булка ни посрещнаха, както подобава – масата под лозата беше отрупана с повече бутилки и чаши отколкото в кръчмата, ядене имаше за цяло село, и разбира се – няколко  инструмента се мъдреха опрени до дувара.

Филип, разбира се, се нахвърли на тъпана, а след това на масата. Как успяваше да държи палки и чаши заедно беше загадка, но се справяше добре.

Докато всички се суетяха наоколо, Пейо се зае отново да ми обяснява важни неща, които аз така или иначе не чувах. Слънцето вече склоняваше към билото, главата ми се въртеше, а яденето и пиенето вече си казваха своето. Искаше ми се, някак да изсвирим всичко набързо и да бягам да полегна в хижата…

Нямах си и на представа колко далеч съм от това, което щеше да се случи.

В този миг изведнъж вратата на къщата хлопна.

Целият двор притихна, а слънчевите лъчи пробиха през облаците над гората.

Висока девойка отметна сребристи воали на прага и усмивката й накара сърцата на всички да се свият от някаква странна тъга, като след красив лист, който изпращаш по реката.

– Сребре? – изрече майка й с лека тревога – Що става, чедо?

– Време е, майчинко – звънна гласа на девойката и дори Фильо спря да дърдори и да налива чаша.

Като по команда всички станаха и се заизнасяха към портата. Едни махаха с ръце, други даваха въздушни целувки за довиждане. В един кратък миг ми се прищя да се шмугна и аз в потока от девойки и младежи. После здравата ръка на Хвърчилеца се стовари неумолимо на рамото ми.

– Почна се, свате –  изграчи той, сякаш страшна войска пристъпваше пред дървената селска ограда.

Всичко се завъртя с шеметна бързина.

Родителите на невястата я нацелуваха и напрегръщаха хубаво и като сграбчиха масата я понесоха навътре в къщата. Скоро на масата остана само една бъклица, за да сме „разквасяли устни само, щото не било добре да се напиват свирачите“ според Пейо.

Изрекох наум няколко поздрава към подготовката им, а после се заех да настройвам китарата си.

Някъде далеч в селото се чу глъч, писнаха едни гайди и кавали, и стана ясно че младоженецът идва. Майката на Сребра излезе прегърна я и издума някакви неща на ухото. После се прекръсти и влезе обратно в къщата.

– Чуй ме, свате –  рече ми Пейо, докато ръката му леко потреперваше на рамото ми – Няма да се даваш. Каквото и да ти дават, каквото и да ти обещават, няма да скланяш да ги пускаш. Трябва да свириш тъй, както никогаш – да ги накараш да пеят твоята песен, а не да пригласяш на тяхната! Обещал съм на чичо Кольо… че ще вземем ние младежа, а не той невястата.

Щях да направя остроумна забележка, че ако той все пак трябва да я изведе оттук ще е все едно, дали ние или те ще „вземат“ някой…

После се загледах в момичето и видях че се усмихва. Имаше нещо дето пленяваше в усмивката й, и нещо, дето сърцето ти свиваше. Беше крехка като гургулица, като малка сойка, като изгубено пиле.

Стиснах по-здраво китарата. Хвърчилеца да си говори каквото иска, но аз щях да помогна на това момиче. Кимнах й и се усмихнах. Лицето й се разтегна в пленителна усмивка на свой ред. Понечих да й кажа нещо… а после видях как Филип пристъпва и пада на коляно пред нея.

– Сребрино, господарке, ние сме твои слуги! – извика той пресипнал като развълнуван пубер. Само миг по-късно Пейо вече бе зад него, и го дърпаше към масата.

– Отде го взе тоя връндел… – изпъшка хвърчилеца, докато стоваряше кикотещия се Филип на масата.

Гледах милата родна картинка и някак ми стана весело. Ударих един акорд, а после, окуражен и от смеха на девойката, засвирих чудната песен за обърканата фамилия.

Двамата ми помощници бързо се съвзеха и си наляха по едно освежително питие от шишето на масата. Музиката се носеше над двора, излиташе над дърветата и изпращаше гаснещото слънце.

Когато ударих финалния акорд, осъзнах две неща.

Първото беше, че Сребра се бе залепила на края на оградата, близо до вратата и сякаш се опитваше да надзърне отвъд.

Второто беше, че далечната музика и глъч бяха изчезнали.

Над гората, освен моите нежни финални трели, не се чуваше отникъде нито звук. Тишина изпълваше цялото село, като голяма дупка в доскоро буйната гюрултия, която се носеше отвсякъде. Двамата сватбари си дърдореха и не забелязваха нищо. Приближих се до момичето, и бялата рокла засвети още по-силно.

– Сребрина? – неуверено подех аз – Какво става?

Тя продължаваше да стои като залепена за оградата, впила кокалчета върху дъските.

Тишината бе нахлула навсякъде, беше изпълнила двора и къщата.

– Невясто, всичко наред ли е? –

Тя бавно се обърна към мен. Стиснатите й устни трепереха.

– Ясен, Ясен… Трябва Ясен веднагаш да дойде! – промълви тихо момичето и сложи ръце на устата си.

В този миг някъде далеч се чу нисък тътен, глух и далечен. След миг повтори. На третия път можех да позная ритъма.

Някой биеше тъпан и приближаваше.

Ниският, тежък звук обаче не идваше откъм селото.

Идваше откъм тъмните върхари на гората.

 

 

 

 

 

Advertisements

One Response to Коренуване продължава: Да опазиш Сребра невяста (2)

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

%d bloggers like this: