Днешният лист

Korenuvane-hand

Кафето отново е пълно. Кара човек да се чувства жив.

Обяд е и всяка волна душа е тук. Изкръшкала е от околните офиси, за да може да се почувства на свобода и господар на съдбините си, за петнайсет минути макар.
Седнах на бара, защото хубавата масичка горе е резервирана.
Питам Густото що така наобяд е запазена. Държи кафе-бар все пак, няма нищо обедно…
Той кима към вратата и се усмихва.
А там са се подредили и влизат тържествено посрещнати от звънчето, възрастен човек и младо момиче. Разликата във възрастта им е повече от тази във височината им. Когато видиш изпънатата походка и фокусирания в бъдното поглед на девойката, разбираш, че старецът държи нея, а не обратното.
Почти съм готов да отвърна поглед, както винаги правим ние хората, щом дозата необходимо съчувствие се окаже повече, отколкото можем да си позволим без да ни заболи.
Густото слага ръка на рамото ми и с нежно притискане на трийсеткилограмова длан кимва отново. „Гледай внимателно“.

Обръщам се. Горката не може дори да избере посоката сама. Възрастният й (вероятно) баща я насочва леко към закачалката, където й помага да свали шала, шапката и ръкавиците си. Да наблюдавам този бавен процес ме подтиска, но ръката на Густото упорито тежи на рамото ми.
След изморителния ритуал двамата се обръщат и изкачват по стълбичката до горния етаж на кафето, където, разбира се, момичето заема резервираната масичка.
Бащата изважда нещо от чантата си, прилича на папка или тетрадка. После с усмивка потупва девойката, разтваря листовете пред нея и слага нещо в ръката й. После се обръща и бавно слиза обратно до бара.
От мястото, на което седя, масичката със странното момиче се вижда идеално. Понечвам да се обърна. В този момент Густото стиска рамото ми, сякаш е дошла кулминацията на представлението.
Нещо се случва първо с ръката на девойката.
Тя бавно стиска тънкия предмет. После се събуждат очите й. Тя надвесва лице над хартията. После вдига длан с предмета, който не може да е друго освен молив, и методично започва да нанася нещо отляво-надясно по листа.
Последна се появява усмивката й, детска и наивна.
– Идват всеки петък – пуска рамото ми Густото – Това е единственото, което я връща оттам, дето е заминала.
В гласа му звучи и малко… гордост може би, сякаш и той има заслуга, че това се случва точно в неговото кафе.
После времето продължава своя бяг. Влизат още хора, приятели, един колега…
Виждам ги чак когато възрастният й баща й слага палтото.
Обръщам се към моя приятел на бара. Той вдига рамене, а после на висок глас поздравява странната двойка.
Мъжът се обръща и измъчена усмивка разтяга устните му. После се сепва, сякаш че е забравил нещо и се приближава към бара, като вади сгънат лист от джоба си.
Густото поема хартията от него, хвърля поглед, а сетне се обръща и ми показва тайното му съдържание.
Листът е изписан от горе до долу с тънки, изящни букви. Днешният лист.
Възрастният мъж се усмихва и на мен и ми кима, сякаш съм го попитал.
– Писателка – отронва тихо и вдига рамене.
После двамата бавно и леко тромаво излизат през вратата. Звънчето дрънчи нежно и загрижено.
А пред очите ми още стоят първите изречения от изписаният лист.

„Кафето отново е пълно. Кара човек да се чувства жив.“

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

w

Connecting to %s

%d bloggers like this: