Коренуване разказва: Невидена река

 

– Поотвикнал съм от тая „родна“ прямота, мен – вдигнах рамене, докато Косьо се заливаше от смях на високия бар стол до мен. – Нали знаеш, там са едни любезни, все внимателни…

Косьо, вечно рошавият ми приятел, който не бях виждал поне 10 години. Не бе мръднал от пуберския си вид.

– Значи си за последно?

– Е, не знам – изненадано вдигнах рамене – Продавам съборетината, после имам да оправя тук едни документи на бащата… и…

– Него не съм го виждал сигурно откакто бяхме малки, човече… Добре ли е?

Вдигнах рамене.

– Добре са. Чувам ги веднъж месечно и ми стига.

Косьо се изхили и керемидената копа на главата му се затресе весело с него.

– Много откачено, човече… Сега си последният от семейството ти, стъпил на родна земя?

– Мда, ама няма да е задълго. Изчиствам всичко и да ме няма.

– Малко ти завиждам, ама малко… Някак ми се ще и на мен да се изнеса нанякъде, ама нещо все ме стиска тука.

Вдигнах рамене и отпих от бирата си.

– Робия, нали знаеш. Мислиш в една рамка, робуваш на еднакви, остарели думи… Благодаря за робството, ама аз си искам свободата.

Рошавият ме погледна някак странно. В очите му проблясваше ту яд, ту смях, сякаш не можеше да реши дали го обиждам или не.

– Свободата, а? – крещеше докато групата дънеше от сцената някакъв кавър на Нийл Йънг

–  Знам що е – свободата е да можеш да си избереш сам белезниците, човек!

– За да си свободен трябва да избереш кое е твоята робия. Кое е горчивото ти люкарство сутрин. Иначе все ще бягаш от едно на друго.

– Виждам, че си станал философ, докато ме е нямало.

– Вас всички ви нямаше човек. Нямаше ви още преди да заминете. Помниш ли когато трябваше да направим онзи трек? Помниш ли?

Докато той говореше, спомените се завръщаха, извъртаха като предсмъртен сън пред очите ми, и после се забавиха докато стигнаха онзи момент. Онова пътуване. Онази планина, експедицията, тайфата. И Теа. Такава каквато никога не беше.

Песента сякаш сама се появи на устните ми.

***

Вървяхме бавно по тихите улици на стария град и си говорехме, отвреме-навреме запявахме, даже крещяхме “Is it aaaaaaal just wasted taaaa-ime?” С Косьо имахме общи любими песни, и макар да бяха на групи от целия свят, някак ми напомняха за детството, за тук.

Мога да позная града си само по камъните – лъскави, всеки един – като малко изрисувано, излъскано хълмче. Жълтата светлина от крепостните стени, и онази глъчкава тишина, като предчувствие че нещо идва, нещо ей сега ще се случи, и ще бъде зверската забава. После тишината замлъква, и отнякъде се чува песен, или пък рошавият поема някаква. Камъните лъщят и мъдро мълчат. Някаква каменна романтика…“

Невидена река, на живо в Коренуване с Дивите

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

%d bloggers like this: