Сто и дванадесетият

Pasht

Ако си за първи път тук – това е откъс от книгата ми „Песента на Хадар“. Цялата дотук може да бъде прочетена горе в страницата точно до „Начало“.
Приятно четене!

***

Врявата отвън се надигна като далечна вълна – бучене, грохот и после онзи рев, който те облива и оставя след себе си съскането на пяната.

Освен когато не останеш вътре във вълната, и докато се премяташ като парцалена кукла, продължаваш да чуваш тътена на сърцето й. Тълпата и водната маса имат близки черти. Мощ, сляпа ярост и безмилостност.

Стан се надигна от изкривения от старост дървен стол. Нещо се случваше навън. Дали не се бе върнала? Не беше сигурен дали за нея ще е добре да се върне, с тези полудели дядковци и пубертети в селото…

Той леко дръпна единия перделък от схлупеното прозорче на кухничката.

Откакто бе зарязал Алеко вчера на мястото на липсващата кола се усещаше много силно сам. Не просто самота като липса на хора или на внимание сред тълпата. Чувстваше се някак… като изоставен. Глупаво детско чувство, но не можеше да го прогони. То се беше свило в някакъв ъгъл на гърдите му и се цупеше.

Веселите лица се размиваха на фона на здрачината. Надвисналата над селото гора се превръщаше бавно в тъмен облак, в пирамидено парче небе.

Постепенно различи думите.

– Къде се изгуби, къде… Как е по влашко, бива ли я анасонлийката… Браво, браво…

Сред одобрителната глъч различи гласа на Гъчо, който повтаряше нещо за вълк. Мярна в притъмняващия въздух че дядо Горчил също е там, и като отвори вратата, излезе в студа.

Резливия вятър го посрещна първи, следван от погледите на възрастните мъже. Новодошлият беше с гръб към Стан, и закриваше с широкия си гръб някой, който го потупваше по рамото.

– Вълкаш, Вълкаш не те чака’аме, не… – повтаряше гласът зад новият, а всъщност стария член на дядковската дружина.

– Станимирча, яла да те запознаем – гръмко обяви Гъчо и дръпна новодошлия за ръкава на балтона му.

Шинела по-скоро, коригира се Стан, с двата реда копчета отпред. С рунтавата си брада и калпак, мъжът изглеждаше като руски генерал от 19 век. Само че беше нисък, набит и като че леко прегърбен. Той го изгледа изпитателно, после протегна ръка.

– Добра среща, момче… Как те викат? –

Гласът му беше като шепот – достатъчно силен, но нямаше тон, сякаш въздухът излизаше от прекалено голям отвор. Когато пристъпи към него, Стан разбра какво точно го смущава.

Гостът беше вперил едното си, блестящо око в него.

Коравата десница стисна яко ръката му, трябваше да се понапъне, за да не изпусне хватката. Докато се здрависваше се опитваше да не гледа лявото око на здравеняка. Мътно като стара гуда, то се взираше някъде над рамото му.

– Станимир съм. Стан ми викат.

– Вълкаш. – натърти прегърбеният мъжага и разтърси за последно ръката му. – Ти си оня с шафрантиите, нъл’ тъй?

Всички ги гледаха притихнали. В този момент Станимир осъзна за първи път в живота си какво е да се запознаеш с противник, с… враг. Някой, който не познаваш, но още от първия миг усещаш, че е всичко противоположно на теб, всичко което е анти теб, анти нещата, в които вярваш. Някой, който буди неприязън още с вида си, защото е твое отрицание.

Беше се карал и спорил с доста хора, беше се бил няколко пъти в училище… а имаше и една случка, в която най-добрият му приятел тръгна с момичето, с което той дълго време беше ходил. После и друга случка. Беше имал раздори и беше виждал злобни и неприятни хора.

Сега осъзна, че онези случаи бяха нищо. Бяха дребни, кокошкарски сплетни в сравнение със сега. Като битка на две хлапета за игра на топчета, сравнена с кървавия бой с ножове на двама заключени мъже.

Гърбът му настръхна. Той стегна ръката си по-здраво и неочаквано и за самия себе си изстреля:

– Аз съм. Виждам че ти си със старческия дом, та няма страшно.

Тишината се удължи. Сред вцепенените физиономии Стан мярна сподавения смях на лицето на дядо Горчил и почувства, че е на прав път.

Вълкаш постоя няколко секунди вперил кривия си поглед в очите на младежа. После внезапно раздруса отново ръката му и избухна в неистов кикот.

Глутницата старци го последва на мига. В смеха на повечето се долавяше сякаш облекчение.

– Бива си те, дръндьо, добре го рече, хахаха – кикотеше се като пубертет новодошлия. после рязко издърпа ръката си и като тупна Гъчо по рамото отсече със съвсем различен глас:

– Гъчка, хай води ни при тебе. Да вър’им да докладвате що става, що трябва да се направи.

Гъчо кимна и се извърна да махне на другите.

– Що да става – обади се дядо Горчил най-отзад – Знаеш що става край лисича дупка, Вълкашине.

– Ама лисицата веч’ си има опашка, туй става също. – изръмжа Горчил и дръпна яката на палтото си.

– Стадото от опашката се не плаши.

– Ай стига! Дай да седнем при Гъчя, да наквася гърло, че ме стяга от сухо – изграчи Вълкаш и тръгна с уверена крачка към кръчмата. Тълпата се повлече след него.

Стан се поколеба. После видя как дядо Горчил му кимна и тръгна бавно след тях.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: